Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 1367927 Постинги: 222 Коментари: 14
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
     Кое е нашето действително съществуване? Кой е истинският ни живот? Има ли реален и нереален свят и, ако има, в кой от двата живеем ние? Има ли тяло, душа и дух и в коя от реалностите се намират, или всичко е едно? Отговорите на тези въпроси биха очертали една по-ясна картина за човешкото битие на земята, но само ако питанията бяха еднозначни. Понеже обаче всичко е относително, проблемите кои сме, как сме сътворени, кой е светът, който обитаваме, могат да получат, а и да не получат, своя ответ само чрез размишление. Такава е целта и на настоящото философско есе, чието заглавие ни отвежда към личността на Августин Блажени.         Разграничението между материя и дух, телесно и небесно, отсамен и отвъден свят има своите корени в древността. Този дуализъм стои в основата на повечето религии. Поделянето на човека на тяло и душа го представя като същество със земни и неземни характеристики. Материалната обвивка се схваща като част от тленното- от преходното ни съществуване, а всичко онова, което не можем да измерим с количествени показатели, отнасяме към вечното- към онова непознато отвъд. Почти всяка религия счита душата за връзката ни с него и затова тя е превърната в център на философското познание. Душата действа, душата страда, душата понася последствията от постъпките си. Изпитанията, през които преминава, я изграждат и усъвършенстват. От душата произтичат чувствата и желанията ни или – с други думи казано – тя определя нашия вътрешен свят, нашата духовност. Затова е било толкова важно за живелите преди нас да разберат къде стои тя, къде е нейното местообитание. Битието на душата е неуловимо, защото е свободна. Своеволията са нейната природа. Тя често е необуздана и невъзпитана. Рее се в свои пространства и обитава свои места. Душата е ефирна и лесно се привлича. Затова, когато обича, се движи в орбита около обекта на своите чувства- дали това ще е любимо занимание или любим човек, за нея няма значение. Целта ѝ е да осъществи желанията, вложени в нея, без да се интересува от момент, от конкретно място или условия. Независимо къде се намираме, тя има свои скорост и център, свои устрем и задача, а именно- да се себеосъществи, да се самопостигне. В душата е кодирана жертвоготовност. Благодарение на нея, тя пренебрегва болката и страданието, гори в тях, преодолява ги и се възражда отново. Душата обича, привързва се, себенаранява се, изпитва сама себе си, за да се пречисти и, ако се вслушаме в гласа ѝ, ще разберем, че живее живота не по правилата на външния свят, а според законите на усъвършенстването. Душата прави поредица от избори и се движи по своя спирала на развитие, като по пътя, който изминава, прибавя или премахва по нещо от себе си. На преодоляното се дължи нейната сила и на същата тази сила се уповаваме като хора. В това се крие причината да се вслушваме в сърцето и във вътрешния си глас- те изразяват най-ясно стремежите на душата и отбелязват посоката ѝ на движение.        Не може да се каже, че душата е повече там, където обича. Може би, по-вярно би било да се твърди, че тя е там, където е потребно, където иска да бъде- за да гори и да се преражда, за да пада и да се извисява. В този смисъл, местонахождението на тялото, чрез което се изразява, не е определящо. Душата стои по-високо от грубата материя, по-фина е и лека. Подобна на полъха на вятъра, на скитница и бродница, свободна се движи между световете и сама определя границите на своята вечност. Защото, както твърдят още древните, е безсмъртна.  
Категория: Други
Прочетен: 563 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.12.2016 15:54
През своя живот човек трупа впечатления и опит, на базата на които израства и се променя. Всичко, с което се сблъсква, допринася за неговото усъвършенстване като личност. Има много и различни пътища, по които придобиваме своите знания. Някои  от нас се уповават на книгите и предпочитат да се поучат от грешките на другите. За част от хората прекият сблъсък с действителността е правилният път да се учат. Книжното знание е придобито по непряк път. То е опосредствано. При него се ползваме от чуждия опит, без сами да сме преминали през препятствията, довели до мъдростта. Изстраданото познание е ценно с това, че преживяването е лично и се помни по-дълго, то е по-трайно. Четящите хора са по-съзерцателни. Те обичат да се усамотяват с книгите, които са техният прозорец към света. Доверяват се на изживяното от други като тях, идентифицират се с тях, приемат съдбата им като своя, мислейки, че имат сходен житейски път. Така убежденията им се основават на призмата, през която някой друг вижда нещата. Вярванията им са умозрителни, те нямат пряка връзка с реалността. Книгите представят един илюзорен свят, който има допирни точки с действителността, но невинаги съответстват на нашата лична посока. Затова книгите могат да бъдат само ориентир за движението по житейската пътека, но не и да заместят собствения ни начин на мислене. Те могат да го оформят, но не бива да следваме сляпо всичко, за което говори написаното. То не бива да се възприема като абсолютна истина. Книгите ни подтикват да се замислим, да размишляваме, но не могат да определят как да живеем. Дон Кихот отчаяно вярвал в рицарските романи и сляпо следвал правилата, записани в тях, поради което се превърнал в обект на присмех. Има една мисъл на Николай Хайтов, която твърди, че „Турен акъл в глава не седи.“. Преведена от диалекта, на който е изразена, тя казва, че ще изгубиш знанието, което си получил наготово, което не е твое. Когато не сме преминали по пътя сами, когато не сме страдали, когато не сме открили сами истината, тя не може да бъде наша. Най-горчивият път за придобиване на мъдрост е пътят на опита. За жалост, но и за радост, защото той е най-сигурният. Опитът е болезнен, но ни учи да не повтаряме грешките си. Дете, което е изгорило ръката си на печката, следващия път ще се замисли дали да повтори. Когато сами нагазваме реката на живота и сами блъскаме и чупим главите си, добиваме сигурност за изводите и заключенията, които сме направили. Личният опит е най-сигурният начин да научиш нещо. Когато сам преминаваш през проблемите, търсиш начин да се справиш с тях. Когато няма на кого да се опреш, собственият ти ум се мобилизира и откриваш средствата, за да решиш задачата, за да преминеш през затруднението, за да спечелиш битката. Изстраданото познание се запечатва в съзнанието ти и е като сигнална лампа. От него можеш да се възползваш, когато се сблъскаш с друго изпитание. Книгите изграждат един красив и съвършен свят, но той рядко намира отражение в реалността. Книжната мъдрост може да ти помогне да се предпазиш от погрешна постъпка, но не може да ти даде инструменти за справяне с конкретна житейска ситуация. От друга страна, опитът оставя рани и може да те обезкуражи да продължаваш напред, но пък той е сигурното превозно средство, с което ще стигнеш там, за където си тръгнал.  
Категория: Други
Прочетен: 261 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.12.2016 15:46
     Цикълът „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, създаден да припомни величието на забравените герои, е композиран така, че да осъществи определена градация на внушението. Първите две оди- „Левски“ и „Бенковски“, са посветени на индивидуалния подвиг. Те поставят в центъра си личността. Трета поред е „Кочо“. В тази творба авторът разглежда отпора на народа срещу поробителя и примера на отделния човек, пожертвал семейството и себе си, за да съхрани вярата и националната си чест.             Чрез делата на членовете на общността и на централния герой на одата- Кочо, в драматичен сблъсък е разкрита непреклонната народна воля при отстояването на християнската религия. Българите се противопоставят на опита да бъдат заличени националното им достойнство и човешки права, рискувайки живота си, за да ги защитят.             За Вазов народът не е безлична маса, която няма характер и свой облик. Одата „Кочо“ е една от творбите, в които нацията ни е представена като колективен дух, който се възправя срещу несправедливото посегателство върху правото му на съществуване.             Лицата на хората, които застават срещу поробителя, са съвсем конкретни и поетът ги посочва- „деца и невести“, „въстаници бодри и бащи злочести“. Авторът ги обобщава под едно название, което и ги обединява, и охарактеризира, наричайки ги „борци“. Те са наясно с участта си- знаят, че битката им е обречена на фатален край, но неотлклонно следват дълга си да запазят верската си и национална принадлежност:                                                „Борбата кипеше отвътре, отвън.                                                Във всичките очи пламтеше огън.                                                Болнави и здрави, богати, сюрмаси,                                                русите главички и белите власи                                                  зимаха участье в последния бой.“ За Вазов няма възрастово, полово и социално деление. В общото дело всички са равнопоставени. Защитата на един всеобщ идеал изисква колективна воля и обединение на силите. Такава ни я разкрива и той: майката дава на сина си пълна пушка и го поощрява да се включи в борбата; старата баба носи куршуми в полата си и това окуражава мъжа, чиято жена гледа „азлъкът пупал дали има.“. Старците тичат с ярост на лицата си и търсят пушки с трепетни ръце. Всички са дейни, всички са съпричастни към случващото се и пряко ангажирани с него- защитата на храма, който е символично място, отразяващо стремежа на българина да съхрани духовността си.             Народът не се поддава на манипулацията на предателя, внесъл смут и колебание в редиците на борците, предлагайки да се предадат на новодошлата войска, припозната като царска сила. Личен пример на непреклонност дава жена, която гръмва срещу нея и пада бездушна. Тя ясно изразява какво би било предаването в чужди ръце- „срам“. Постъпката ѝ отрезвява бунтовниците и напомня коя е висшата им цел:                                                „- Да се не вдадеме на турските орди!“. Тя е само един от героите в изображението на народния отпор, който придобива трагични краски, граничещи с безумието и ужаса. Жените, равноправни в боя на мъжете, губят чертите, присъщи на пола им, и изживяват драмата от гърдите им да тече кръв вместо мляко, да се самоубиват, удряйки главите си в зидовете, да удушават с коленете си собствените си деца. Но дори отчаяните жестове на самоотбрана се тълкуват като проява на смелост, защото те са акт не само на самозащита, но и на национално себесъхранение. И въпреки че накрая зидът е съборен, народът е отвовювал морална победа над врага си и лирическото отклонение на поета е свидетелство за това. То е апотеоз на самопожертвователността и героизма на народа ни. Авторът въздава слава на борците, отказали се от предателство, осветили с подвига си свободата ни, проявили сила в труден час. Благодарение на тях, Перущица може да бъде сравнена с Прага и Сарагоса, с Картаген и Спарта, които даже надминава и засрамява. Жертвеността е една от чертите на народа ни и тя има както своя колективна, така и еднолична проява. Кочо и неговото семейство са носители на този саможертвен дух, който обрисува националния ни характер като жилав и непреклонен пред чужда воля. Върхова емоционална сила концентрира в себе си епизодът, илюстриращ страховития жизнен край на семейството на Кочо. Подобно последователи на древна самурайска традиция, героите съхраняват честта си на българи и хора. Колективното самоубийство, на което читателят става свидетел, проследено чрез напрегнат диалог между майка и баща, които вземат решение за съдбата си и тази на своето дете, е непостижим морален връх, на който малцина са способни. Пред мъжа и жената не стои дилемата да се предадат или да изберат смъртта. Преценявайки ситуацията и с ясно виждане за изхода от борбата, те прибягват до най-тежката присъда- да се лишат от живота си, с което да запазят самосъзнанието си на българи. Привидната безчувственост, с която Кочо извършва убийството на най-милите си същества, има свое оправдание. Личното остава на заден план, когато става дума за опазване на национални ценности, каквито са свободата ни и християнската вяра. За това се изисква себенадмогване, себеотрицание и изключителна сила на духа. Натурализмът, с който е предадена сцената, е доказателство за това, както и за непосилната граница, която трябва да преодолее героят, на ръба на нормалността, даже отвъд нея, за да съхрани българската чест. Майката е „бледна, луда, няма“, Кочо е „втрещен“, детето плаче „клето“. Ръката на стария бунтовник се движи като в сън, главата му е „пламнала в огън“. По-трудно му е да отнеме живота на най-скъпите си хора, но на предела на психическите си сили, намира мощ и за себе си, за да падне „обагрен, грозен, страховит“. Кървавата картина е предадена от поета в пълния ѝ реализъм и жестокост, защото тя трябва да остане като мярка за величие- самозаличаването е самопостигане, когато мотивът за него лежи в браненето на идеалите на родината. Одата „Кочо“ гради обобщен образ на народната воля, противодействала на чуждоверците. Творбата рисува драмата на народа ни, изправен пред предизвикателството да понесе насилието на варварите или да избере да посегне на самия себе си със суровост и безпощадност, за да преодолее погазването на националната му святост. Залогът за опазването целостта на един народ е висок, но българите демонстрират необходимата сила и нравствено превъзходство, за да го платят. С това оставят не само костите, но и имената си в мрачната история на далечното робство.     
Категория: Други
Прочетен: 380 Коментари: 0 Гласове: 1
      Повод за написване на одата „Българският език“ са твърденията на чужденците, пишещи за България, че нашият език е груб и немузикален, към които се присъединяват и самите българи. Вазов е разгневен от тази проява на родоостъпничество и решава чрез силата на словото да се противопостави на несправедливите нападки. Избира жанра на одата, защото той му позволява да бъде крайно емоционален и безкомпромисен, както повелява случаят.          Стихотворението кипи от енергията на патриотизма. То е пропито с възхищение от родното слово и с остро изобличение на неоснователните хули срещу него. Вазов защитава българския език и разкрива несъстоятелността на обвиненията, хвърлени върху него.             В композицията на одата се открояват две ясно различими смислови части, които аргументират настоящата теза. В първата, която обхваща началните четири строфи, поетът разкрива богатствата и предимствата на своя език. Втората, отредена за ругателствата против него, е с два куплета по-кратка. Тя заема само пета и шеста строфа, което в чисто количествено отношение внушава, че качествата на българския език надделяват в спора.             Патосът на позитивизма на Вазов се концентрира върху древността и светостта на родното слово. С помощта на инверсии като „език свещен“ и „език прекрасен“, както и на множество епитети той изразява преклонението си пред красотата на езика, на който говорят поколения българи. Той съхранява паметта за нашето минало и затова поетът го назовава: „език на тая, дето ни роди“, „език на моите деди“, „език на мъки, стонове вековни“. В него е отразена историята на рода ни, на нашия народ, което го превръща в лична и национална светиня, за която сме длъжни да се грижим и пазим. Вазов изтъква и звуковите предимства на българското слово, което отразява неговия характер. Езикът ни е мелодичен, неговите звуци са „сладки“. Речта му крие „хубост, мощ“, тя е „гъвкава, звънлива“. Поредицата от натрупване на епитети е градирана и завършва с употребата на архаични, но подходящи да изведат смисъла на казаното думи:                                                „от руйни тонове какъв разкош,                                                Какъв размах и изразитост жива?“ „Руйни“ е прилагателно в множествено число, което се употребява, за да се предаде буйността на някаква течност- река или вино. То означава и „пенлив“, и „изобилен“, с което речта на българите е обрисувана като жива, подвижна, силно емоционална и устремена. Езикът ни е богат на тонове, той притежава широта и изразителност.             Във възходяща градация Вазов засилва емоционалния си изблик, за да достигне до причината за своята апология на езика. Той е охулен, опетнен и отречен. Но и в това той вижда величието на родното слово. Затова го нарича „език страдални“. Нападките от страна на чужди и свои са само още едно доказателство за силата и способността му да оцелява през вековете.             С помощта на преизказни форми поетът препредава несправедливите обвинения, отправени към българския език- „не си можал“ и „бил орисал“. Одата изцяло е изградена в духа на диалог с езика. Вазов се обръща към него и му говори като на живо същество- знак за разбирането на значимостта му. Тук обаче сякаш се страхува негативните слова да не осквернят светостта му и не ги допуска пряко в текста. Те имат само информативен характер, за да подсилят повода за яростната защита на езика. Хулниците твърдят, че той е недостоен да въплъти творческата мисъл, неспособен е да изразява велики идеи, а е предназначен за „груб брътвеж“. Това принизяване на стойността на родното слово, в чиито извисеност и съвършенство поетът не се съмнява, той приема като груба клевета, като следствие от модното увлечение да се отрича и отхвърля всичко „мило нам и родно“. Болката на Вазов от поругаването на националните ценности е непреодолима. Но поетът има решение и то се крие в самия него, в собствената му воля и предназначение да бъде поет. Той заявява, че ще се възползва от дарбата си да борави със словото и, приел го като свое вдъхновение, ще разкрие красотата и чистия блясък, които са негова изначална същност. Поетът е далновиден и хвърля поглед в бъдещето, където се надява идните поколения да приемат предаденото от него, да осмислят и разберат, че езикът ни е национално съкровище и мост, който свързва епохите и хората.        Одата „Българският език“ акумулира непримиримия и непреклонен дух на твореца, възправил се да брани инструмента на своята работа. Чрез езика Вазов защитава езика, за да докаже, че правото е на страната на истината, а не на ругателите, заклеймяващи национална ценност, която не познават. Той изпълнява творческия си и отечествен дълг и като поет и гражднани отстоява мястото на българския език сред останалите. Авторът на стихотворението не целѝ да изрича неистини, а само припомня забравените достойнства на родното слово, които са очевидни и неоспорими, както е доказало времето. 
Категория: Други
Прочетен: 322 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.12.2016 15:36
       Димчо Дебелянов е сред нежните лирици в българската литература. Поезията му се откроява с преобладаващо меланхолично чувство и е ориентирана към бляна, спомена и неизживяното. Елегията „Черна песен“ не прави изключение от утвърдения стил на автора. В нея е вплетена душевната противоречивост като извор на трагизъм.           Лирическият герой е представен като неудачник, чийто живот не е щастлив. Мотивът за „иронията“ на съдбата, която не е благосклонна към него, е централен за творбата и е изразен чрез ярки контрасти.        Стихотворението „Черна песен“ е изградено на принципа на антитезата. Единствено този поетически похват е способен да предаде разминаването между желанията на лирическия герой и тяхното осъществяване в света. Противопоставянията разкриват невъзможността да се постигне хармония с него. Героят обитава и светлата, и тъмната страна на битието, но срещата му с него се оказва неосъществима. Той умира и се ражда, гради през деня, но през нощта разрушава създаденото. Самоопределението му е израз на себепознание: „разнолика, нестройна душа“. Сам той разбира, че е неспособен да догони ритъма на живота и да вплете своя в него. И във втората строфа разминаването продължава: героят зове „дни светло-смирени“, а вместо тях го връхлитат „бури над тъмно море“ и обратно. В неговия микросвят дори сезоните са с разменени места- пролетта е есен, а есента- пролет, което преобръща и емоционалните настроения на героя, и неговите житейски периоди.   Проблемът, пред който е изправен лирическият аз на творбата, го представя като неудачник- като човек, на когото е невъзможно да влезе в крак с времето, да направлява живота си и да се чувства щастлив. Той изглежда зависим от приумиците на съдбата, от нейните сила и власт, над които не успява да придобие надмощие. В това личи фатализъм, така характерен за далечната античност, съпътстван от дълбок трагизъм. Героят се оставя в ръцете на своята орис, която е непосилна и жестока. Времето е назовано „безстрастно“. То не отчита емоционалната нестабилност и липсата на воля у човека, а следва своя неумолим ход. Така животът му „гасне мълком“ и остава „неживян“. Това поражда чувството за непълноценност и неосъщественост. Лирическият герой сякаш играе на гоненица със съдбата, надявайки се да открие „пристан“, да постигне единение с нея, да върви редом с нея, но желанието му за това умира „низ велика пустиня развян“. Непостижимото превръща живота му в „черен“, което обяснява и оправдава заглавието на творбата. То е израз на недостижимостта на така желания психологически комфорт. В стихотворението „Черна песен“ доминира емоционалната немощ на една „нестройна душа“. Тя търси покой, но сякаш в самата ѝ природа е вложена силата да блуждае, без да намира утеха и място, в което да се приюти. Тя е „разнолика“, разкъсвана между черното и бялото, между деня и нощта, между небето и ада, без да може да избере път. „Черна песен“ е творбата, която стои в началото на първото издание на стихотворенията на Димчо Дебелянов. Този жест е знаков и подчертава значимостта ѝ за цялостното звучене на стихосбирката. Тя е точна самохарактеристика, която разкрива самоличността на Дебеляновия лирически герой и обрисува характерното в неговия вътрешен свят.   
Категория: Други
Прочетен: 385 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.12.2016 15:38
            Стихотворението „До моето първо либе“ на Христо Ботев разкрива пътя на себеосъзнаването. То е израз на осъществената трансформация в съзнанието на човека, готов да се пожертва в името на нов живот за своята родина. Героят му затваря вратата на това, което е било, на това, което е бил, и отваря тази, чийто най-вероятен изход е смъртта, въпреки което се устремява към нея, защото така повеляват неговата вяра, човечност и дълг. За лирическия герой на творбата любовта е робство и заблуда. Той осъзнава нейната незначителност пред идеята за борбата за свобода, която единствена е в състояние да осмисли живота му. Макар да крие възможността за фатален изход, пред нея обикновената човешка любов занемява. Елегията „До моето първо либе“ има изповеден характер. Тя е адресирана към любимата, която трябва да чуе, приеме или отхвърли желанието на лирическия герой, който вече е разбрал каква е ролята му в света. За него любовта към либето не може да оправдае е дно по-висше предназначение на човека. С повелителните форми: „остави“, „забрави“, „махни“, „запей“, които маркират началото на всяка строфа от творбата, той се разделя с любовта и призовава своето момиче да заеме позиция по отношение на неговите идеали- да го подкрепи, или да го остави сам с избора си. Любовта е част от несъзнателното минало на героя. Тя е свързана с младостта и незрелостта му. Сравнена е с „отрова“, която замъглява способността за разграничаване на реалността. Героят се е отърсил дори от спомена за нея: „млад съм аз, но младост не помня,“. Той е проумял, че е бил „роб“ и е изпълвал времето си с желания за човешка близост- „поглед мил“ и „въздишка“. Естествените чувства, изпитвани от него, са „вериги“. Те са препятствие пред проглеждането за действителността, „полуди“, които не са позволявали личностното му израстване. Но сега сърдечните пориви са потиснати и подменени, което е изразено с ярка метафора:                                                „и сърце зло в злоба обвито!“. Любовната песен на любимата вече не може да удовлетвори потребностите на героя, чиито вълнения са със социална насоченост:                                                „Чуйш ли как плачат сиромаси?                                                За тоз глас ми копней душата,                                                и там тегли сърце ранено,“.             Лирическият герой има нови пориви. Неговият дълг го зове да се вслуша в друго минало- не на щастието и безметежната любов, не на безгрижието и лековатите усмивки, а в приказките за стари времена, които кореспондират с проблемите на настоящето, изпълнено с „нови теглила“. За лирическия говорител на творбата житейската ситуация се е променила. Изменили са се неговият начин на мислене и ценности. В неговата система от представи и идеали по-голямо място заема социалната му ангажираност. Той вижда непоносимата тежест на реалността, в която „брат брата продава“, в която „плаче сирота вдовица“ и „теглят без дом дечица“. У него надделява чувството на съпричастност към трагичната съдба на неговите сънародници, към които се чувства приобщен и самият той. Неговото сърце се е отърсило от любовния опиум, който съответства на детския етап от развитието на една личност, и е събудено в света на истински важното, на истински значимото. То е в синкхрон с песента за страданието на народа и е готово да се впусне в бурята на борбата.   Времето е време разделно. То е предел, който отбелязва идейното израстване на героя, привлечен от желанието да осъществи себе си, изпълнявайки синовния си дълг към отечеството:                                    „Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,                                    (…)                                    Там, де земя гърми и тътне                                    от викове страшни и злобни                                    и предсмъртни песни надгробни…“. Безоблачните дни, които взаимната любов е изпълвала, изразени в знаковата за Ботев „усмивка“ на любимата, в края на творбата са преобразени в „буря“, която „кърши клонове“, в жеста на разтегнатите устни на смъртта и хладния гроб, който носи покой.             За Ботевия лирически герой спокойствието и щастието се измерват не с поместването в рамката на масовото мислене, което пази своята крехка човешка същност чрез личните отношения, а с готовността да изпълниш дълга си към общността, на която принадлежиш. Тази идея го разкрива като човек, способен да надскочи общоприетите възгледи и го издига над егоизма. Мисленето му променя мащаба си, разширява се и се изправя пред нови хоризонти.             „До моето първо либе“ провежда идеята, че националният интерес стои над личния. Саможертвата за постигане на социален идеал, която надмогва най-висшата стойност в човешкия живот- любовта, е високо стъпало, чийто залог е собственият живот. Пред нея всичко губи своя смисъл и героят е готов да плати цената- мерило за неговата смелост, принципност и величие.          
Категория: Други
Прочетен: 422 Коментари: 0 Гласове: 1
         Баладата „Хаджи Димитър“ заема особено място в българската литература, а героят ѝ- в националния пантеон на поборниците. Тя съхранява митологизирания образ на бореца за свобода, чийто подвиг е увековечен. Той заема най-високия връх в колективната памет и продължава да живее там, благодарение на извършеното от него велико дело.             Хаджи Димитър е олицетворение на безсмъртния дух на пожертвалите се в името на българската свобода и смъртта му е гарант за това. Балканът е вечното място, което той обитава, а природата и нейните митични същества са негови закрилници. Песента за бореца отвежда към света на вечното и пази спомена за него.             От жанра на творбата на Ботев произтичат всички необходими ключове за тълкуване на скрития смисъл. Баладите задължително съдържат фантастичен елемент, който в конкретния случай е внесен от фолклора ни и вплетен в един цялостен митопоетичен свят. Той е сбор от натоварени със значение образи, чиято цел е да вградят величавия образ на героя и да го направят безсмъртен.          Времето в митичното пространство е спряло. Всяко движение, което протича в него, се повтаря, което създава усещането за безкрай, за нескончаемост. Слънцето е високо и не променя своя ход, кръвта неспирно тече, а раната на героя не зараства. Той е между небето и земята, лишен от правото на смърт, от това да се пресели отвъд. Отсъствието на динамика подсилва впечатлението за нестихващо страдание, но носи внушението за непрекъснато протичане на времето, за вечност. Героят е положен на най-високия връх в мисленето на българите- Балкана, който концентрира в себе си представите за баща пазител, за дом на хайдути и войводи, опазил техните тайни. Не е случайно, че думата за него е в мъжки род. Балкана има силата и мощта да бъде опора на борците за свобода. Той ги приютява и в живота, и на прага на смъртта, и в самата смърт. Хаджи Димитър е жив именно там- на това велико за българите място, което свързваме не само с измервана с морското равнище височина. Той е мерило за извисеност на духа, за самопожертвователност и безстрашие. Юнакът е главният обитател на това пространство, негов център, а природата е в пълен синхрон и съзвучие с него. Спрялото слънце сякаш отдава почит на героя, песента на жътварката отбелязва сезона на прибирането на зърното, чийто образ в човешко измерение е сам той, за да се стигне до кулминацията на творбата и до най-знаменателните думи, които помним през вековете:                                                „Тоз, който падне в бой за свобода,                                                той не умира; него жалеят                                                земя и небе, звяр и природа,                                                и певци песни за него пеят…“. Цената на безсмъртието е висока- да пожертваш собствения си живот в името на идея, в името на свободата на своя народ. Затова то не може да бъде самоцел, а е награда за трудния избор да поставиш благото на общността над личното си благоденствие. Такъв подвиг е трудно да бъде осъзнат, гледан през призмата на обикновеното. Затова и поетът го възвеличава чрез вплитането му във възвишения свят на фолклорната митология. Единствено нейните образи са съзвучни с извършеното от героя, те могат да го обгрижват и да поддържат паметта, че е жив. Орлица му пази сянка, вълк му ближе раната, соколът му е брат и по братски се грижи за него. Самодивите му пеят и го лекуват с билки, те са негови сестри. Героят е сродѐн с природата и фантастичните същества от представите на древните българи, с което е превърнат в част от колективната памет, заел своето място в непреходното.             Най-висш знак и показател за постигнато безсмъртие у Ботев е песента. Тя е съвършеният израз на поклон и засвидетелстване на уважение към героите. Още повече, когато я изпълнява Балкана, както е в баладата:                                                „Настане вечер – месец изгрее,                                                звезди обсипят сводът небесен;                                                гора зашуми, вятър повее, -                                                Балканът пее хайдушка песен!“. Много анализатори коментират художествената изобразителност и звукова хармония при възпроизвеждането на природната картина. Митопоетичното пространство е олицетворено и чрез ярка метафора е представено като носител на спомена за бореца. Балкана пее и песента на героите и песен за героя- такова двустранно тълкуване предполага поетичният стих. Обиталището на величието възпроизвежда паметта за великите.             Баладата „Хаджи Димитър“ е текст, който българите не забравят и знаят. Той извежда образа на героя отвъд границите на обикновеното и го превръща в част от онзи свят, който е нереален, но и неоспорим, който е затворен в своята повторителна непостижимост, доближаваща се до идеалното. Това е своеобразно канонизиране на героя чрез средствата на поезията и фактът, че то е достигнало до нас, е свидетелство, че идеята за безсмъртието е постигната.                                                 
Категория: Други
Прочетен: 352 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.12.2016 15:37
            Димчо Дебелянов е сред авторите в българската литература, чиито творби са изпълнени с тихо смирение пред грубостта на реалността. Фината чувствителност на героя му трудно понася разминаването с идеала и вечно търси опора и място, в което да стопи душевното си раздвоение. „Помниш ли, помниш ли…“ е един от текстовете на поета, в които е разкрита болката от красотата на миналото, което трябва да бъде забравено.              Жанрът на стихотворението е елегия, което предполага основното чувство да се движи в рамките на меланхолията, тъгата и носталгията. Още с първите два стиха, в които преобладават повторенията- веднъж на глагола „помня“ в неговата форма за 2л.ед.ч. като обръщение и веднъж на прилагателното „тих“, което характеризира едновременно двора и дома, читателят е въведен в емоционалната атмосфера.     Въвеждащите редове на началната строфа, които отварят и втората, представляват един от рефрените на творбата и предоставят на читателя важна информация за героя, за чувството и темата. Оформени са като въпроси обръщения, отправени към лирическия герой, звучат като опит за влизане в диалог с него и целят да го накарат да си спомни двора, дома и белоцветните вишни. Това са трите основни образа, които изграждат пространство на спокойствие, уют, тихо щастие и хармония. В своето значение тези символи дават обобщената представа за душевен рай, за пълно единение със света и цялост на духа. Втората строфа уплътнява и доизгражда тази представа. Дворът на дома е място на „шъпот“ и „смях“, на светъл хор на ангели, които с белия цвят на цъфналите вишни отправят мислите ни към невинност, безгрижие и лекота на преживяванията. Драмата обаче е в това, че те са спомен, останали далеч в миналото. От една страна, са недостижими, защото са отминали, а от друга- са „казън“. Не е случайно, че авторът използва именно тази остаряла дума, за да определи стойността, която имат за лирическия герой миналите дни в родния дом. Тя носи значение на „присъда“, даже на „смъртна присъда“. Щастливото детство сред тишина и светла радост и стремежът за завръщане в това душевно състояние е наказание за героя на поетичната творба. Отправянето на въпросите трябва да го събуди, да обърне мислите и съзнанието му към изгубеното щастие, да го възвърне чрез спомена, но неговият отговор е противоположен на очакванията и е израз на категорично отхвърляне и отрицание.   Отказът на героя да се завърне, макар в мислите си, в родния дом, изгражда втората смислова част на творбата. Тя представя осъзнаването на реалността. Героят живее в нея и разбира, че съществува граница, която го отделя от онзи красив свят и която е непреодолима, защото е преграда между двете пространства, която ги разединява, а не ги слива. С възклицанието „ах“ и отрицателните повелителни форми на глаголите- „не проблясвайте“, а във втората строфа и „не пробуждайте“, той отпъжда мислите за душевното щастие, което е изпълвало живота му. Героят прогонва спомена като натрапчив и неприятен, защото знае, че е невъзможно да пребивава в него. Той му причинява страдание, мъчително е за него да бленува неосъществимото. Неговото настояще е мрачно и тежко. Той е „заключеник в мрачен затвор“, което е в пълен контраст със светлината на предишните дни. Те имат своето съкровено значение, но носят знака на миналото и са невъзвратими, затова всяко тяхно припомняне са „спомени лишни“, т.е. едно излишно, безцелно и ненужно обръщане назад. Героят е обречен да преживява тежестта на настоящото си безрадостно битие, което приема за единствено измерение на своя живот. Това го кара да стигне до пълното отричане на миналото, наричайки го във финала на втората строфа и в самия край на творбата „сън“. За да неутрализира болката, която предизвиква невъзможното щастие, идващо като ехо от предишните дни, лирическият герой ги определя като нещо нереално, като плод на въображението, като нещо временно, което няма продължение в сегашното. Той отказва да интегрира този свят в себе си и да черпи от него сили за настоящето, защото желае да го преживява в онази негова пълнота, която е имал в миналото, но е проумял, че това е невъзможно. Властта на днешните дни е по-голяма и раят на детството няма надмощие над тях. Елегията на Димчо Дебелянов е изградена на принципа на един условен диалог, който по своя смисъл е разговор на героя със самия себе си и представлява негов мисловен диалог. На равнището на стиха, важна роля в него играе и повторението, което внушава идеята за затваряне, за оголване на вътрешния свят. Римите са краестишни, като двете строфи също се римуват помежду си, което създава усещането за сплетен възел, за кръг, за невъзможност да се излезе от ограничението. Благодарение на поетичиня си талант, в своята елегия авторът запечатва едно душевно състояние, едно емоционално настроение, свързано със спомените от детството в Копривщица, с копнежа по безвъзвратно отлитналия свят на радост и безгрижие. Излязла за пръв път в „Стихотворения“ от 1920г., „Помниш ли, помниш ли…“ е една от съвършените творби на Димчо Дебелянов.   
Категория: Други
Прочетен: 774 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 22.09.2016 14:49
                               Как се прави анализ на лирическа творба?   Първо и задължително условие е да се запознаем с текста, който ще анализираме. Четейки, се стараем да обърнем внимание на всичко, което ни прави впечатление, както и да го осмислим. Какво е заглавието (има ли-няма ли такова), какви чувства и мисли предизвиква в нас, кои са героите (ако има такива- повече ли са или звучи един лирически глас), към кого или към какво е обърната творбата, как е структурирана- от колко строфи се състои, прокарва ли някаква забележима за нас идея и каква е тя. Като цяло, следим за всичко, което извиква у нас някаква реакция, което се отразява в съзнанието ни, докато четем. Всичко това ни води към осъзнаване на вложения в творбата смисъл и ще ни помогне да го разтълкуваме. В създаването на анализ на текст няма строго определена последователност и задължителни правила. Откроява се и се анализира всичко онова в текста, което има значение, което по някакъв начин ни изглежда подчертано и самὸ ни кара да му обърнем внимание. Този вид аналитичен текст не изисква задължително да има въвеждащи думи, но едно встъпление с думи за стихотворението, което ще бъде разглеждано, които включват например повод за написване или тема на творбата, или думи за автора, би му придало завършен и цялостен вид.     І. Съдържание на лирическата творба:         Ориентирали се в текста, можем да се приближим повече към него, като проследим онези параметри, които го характеризират:      Оценяваме ролята на заглавието (ако има такова)- какво внушава, подготвя ли ни за случващото се в текста, свързано ли е с главната мисъл в текста;       Назоваваме жанра на поетическата творба- например: ода, поема, елегия, лирическо стихотворение и други, и правим изводи за причината авторът да избере конкретния;         Определяме основното чувство в стихотворението- то може да бъде едно, доминиращо в целия текст, а е напълно възможно да се променя в отделните строфи, да преминава в друга емоционална гама и, ако случаят е такъв, проследяваме неговата промяна;         Отграничаваме основния мотив или мотиви, ако има такива- например, мотивът за самотата или за завръщането в родния дом;   -    Отделяме основните образи в текста- дали е един, който доминира над останалите или е мрежа от няколко, свързани помежду си- пример: образът на спящото езеро в творбата на П. Славейков- „Спи езерото“, на белостволите буки и отразеното небе. Анализираме тяхната роля и значение- защо са в конфигурацията, в която са. Присъстват ли образи символи- такива, които откриват втори план на съдържанието, които придават дълбочина и отвеждат отвъд привидното. Тълкуваме ги и извеждаме значенията им.   -    Правим разграничение дали в текста присъства лирически герой или герои, дали става дума за лирически аз или лирически говорител- анализираме какво преживява той или те, какво споделя с читателя, какво иска да му внуши;   -      Посочваме всичко, което се откроява, което е характерно, което подсилва и подчертава смисъла на творбата- например, присъстват ли цветове и звукове- изграждат ли те някаква картина, предизвикват ли някаква асоциация, помагат ли на читателя по-живо да си представи картината, която рисува авторът; използвани ли са специфични думи и защо според нас поетът ги е употребил- те могат да бъдат архаични (стари думи, които вече не се използват) или чуждици, възможно е да имат своите корени във фолклора, да са звукоподражателни или създадени от самия автор. Подчертаваме тяхното значение за смисъла на текста.   Всичко казано до тук има отношение към съдържанието на поетичната творба. То е едната ѝ страна. Другият обект на анализ е формата на стихотворението.     ІІ. Форма на лирическата творба:        От колко строфи е изграден поетическият текст и от колко стиха всяка строфа. Как са оформени строфите- възможно е да представляват въпроси или възклицателни изречения, подсилващи определено авторово внушение, като една строфа може да представлява цяло изречение или то да обхваща повече строфи.      Какво е стихосложението. Как се римуват стиховете- кръстосано, обхватно или съседно (необходимо е да притежаваме съответните познания за това или за ориентация можем да ползваме и да се позовем на вече правени анализи в това отношение). Какви са римите- в началото, в средата или в края на стиха, пълни или непълни.      Какви са художествените изразни средства- метафори, алитерации, повторения, синекдохи, градации, антитези и прочие. Как кореспондират със съдържанието на творбата, каква е предполагаемата цел на употребата им.   Важно е да се подчертае, че в самия анализ проследяването на съдържанието и формата на лирическата творба трябва да вървят успоредно, заедно, защото структурата на стихотворението и неговите особености, свързани с нея, са в пряка връзка със смисъла, който търсим и който трябва да изведем- това е главната цел на извършването на анализ на едно поетическо произведение.   Проследявайки изброените пунктове, можем да направим кратък извод от анализа за идеята на творбата, който да представлява своеобразно заключение.   *Особено полезна за упражняване и усъвършенстване в създаването на литературни анализи на поетичен текст е книгата на Никола Георгиев- „Анализ на лирическата творба“, издание на издателство „Просвета“ от 1994г.  
Категория: Други
Прочетен: 1732 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 20.09.2016 16:39
            Разказът на Елин Пелин- „Андрешко“, се възприема като социален. Той разкрива сблъсъка между двама герои от различни обществени слоеве. Те са социални типове, поставени в ситуация, която провокира конфликт между тях и буди въпроси за справедливостта, за законността, за морала. Внушението на автора по отношение на тях не е еднозначно и може да се тълкува свободно.             В постъпката на Андрешко, която е кулминация на разказа, се крие отговорът на поставения в заглавието на есето проблем. От една страна, тя го разкрива като защитник на социално слабите, на страдащите от жестокостта на държавата и от тук- като положителен персонаж, а от друга- като нарушител на закона и отрицателен герой.             Доколко редно е Андрешко да изостави бирника в блатото е въпрос на интерпретация. Главният герой на разказа се възползва от възможността да откара служителя до селото и го наказва, явявайки се като възмездие заради работата му по събиране на държавния данък, считайки, че тя ощетява нисшестоящите. Всеки от образите е представител на различна социална група и, попаднали в неформална среда, където държавата като институция няма обективна власт, а надмощие взема саморазправата, те действат според правилата на собствения си свят. Андрешко е типичният селски хитрец, даже тарикат, който пренебрегва положението, което заема неговия пътник в обществото, и го принизява до равнището на своята култура. Той използва факта, че противникът му е на негова територия и действа съобразно съответстващите ѝ правила. Така бирникът, глупаво доверил се на Андрешко, изоставен от него в блатото, насред пустош, в непозната местност, е напълно безпомощен да се ориентира и свърши делата, заради които е дошъл. Възприел себе си като изразител на всеобщата омраза към данъкосъбирателите, селянинът се изживява като обобщен образ на своите съселяни, изразявайки мнението на мнозинството, действайки от тяхно име. Андрешко не наказва бирника, защото е лично засегнат. В своя антипод героят вижда държавата, която ограбва обикновения човек, и чрез постъпката си засвидетелства негодуванието от подчинената му позиция и от безправието, на което тя ги обрича. В този смисъл, през погледа на потърпевшите, Андрешко е положителен герой и неговите арогантност и хитроумие са в реда на нещата, напълно оправдани.             От гледна точка на бирника обаче, главният герой е закононарушител, престъпник, който извършва посегателство над представител на държавата, и, съответно, би могъл да се разглежда като отрицателен. Андрешко проявява неуважение към самата форма на управление на страната, чийто гражданин е и самият той, което обаче не осъзнава. Затова действа така сякаш е неподвластен на закона, сякаш сам го създава. Селянинът не зачита социалната йерархия и отказва да ѝ се подчинява. Приел е, че да изпълняваш задълженията си към висшестоящите е не акт на съвест и подкрепа на собствената държава и ред в нея, а начин за облагодетелстване на елита, на висшата класа. Андрешко знае своето положение и именно от това произтича реакцията му на неодобрение, че бирникът просто върши своята работа. Данъчният не се появява като човек, който самоволно ограбва по-слабите и по-бедните в своя полза, а в ролята си на държавен служител, в своята професионална роля. Андрешко не смята, че тя е от значение. В неговото съзнание съществува само противопоставянето между бедни и богати, като бедните са непременно добри, а богатите- лоши. И, като Робин Худ, като Ивайло, зарязва бирника да се справя сам в чужда за него среда, разбирайки това като правораздаване, като въздаване на справедливост, като очертаване на границата за правилно и неправилно.             Позитивен или негативен е Андрешко могат да кажат сами читателите. Смисълът на литературата е в това да поражда различни интерпретации, да провокира възникването на повече от едно мнение. Гледайки емоционално, можем да отсъдим, че Андрешко е прав, а съдейки с разум, да се произнесем, че той е груб и даже жесток. Всичко зависи от начина, по който съпреживяваме текста, от нашата позиция на хора, от нашия живот, принципи, морал и разбирания. В това се корени и майсторството на Елин Пелин, създал разказ, който развива мисленето ни и ни кара да търсим личните си отговори.              
Категория: Други
Прочетен: 751 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 24.06.2016 21:39
„Изворът на белоногата“ е текст, създаден изцяло в духа на песенния ни фолклор. В него се преплитат възрожденски идеали, историческа действителност и фантастични елементи от баладата. Основан на предание, съхранено в паметта на българите около Харманли, за което свидетелства мотото, което предхожда основното съдържание, той пресъздава нравствената победа на една българска девойка. В центъра му стои тържеството на родното, олицетворявано от главната героиня. Безспорно най-голямо художествено постижение на П.Р.Славейков в поемата „Изворът на белоногата“ е образът на Гергана. Поетът възпява физическата красота и споделената любов на момичето според народнопесенната традиция. Диалогът между Гергана и везира е основен акцент в произведението. Двамата герои представят антагонистични възгледи за света и живота. Девойката смело прави своя нравствен избор, защитавайки достойнствата на българския патриархален свят. В словесния двубой Гергана показва поведение, образец за поколенията. Разгръщайки положителните качества на националния характер, тя постига морална победа, която заплаща с живота си. Гергана е носител на задължителната в народните песни физическа красота. Обрисувана е с характерните за фолклора постоянни епитети- пиле шарено, кротко агънце, бисер между мъниста. Лицето ѝ е снежно, а ръцете- нежни. Тя остава в съзнанието на читателя като светъл и възвишен образ. Авторът гради представата за естествената свежест и неподправеност на българското момиче. То грее със собствена светлина, отразявайки силата на природата. Любимият на Гергана- Никола, е представен в същия стил. Наречен е „вакло огиче пред стадо“, а двамата са си „лика-прилика“, родени един за друг. Устойчивите словосъчетания, с които са изградени образите на героите, следват устната словесна българска традиция и ги приближават до възрожденските идеали за млади хора. Наследница на своите предци, героинята притежава не само хубост, а и смелост. С чувство за собствена чест и достойнство тя разговаря с турския везир, когото среща при извора. Тук проличават и нейните човешка и национална гордост. Грижовна и обичлива, тя държи на своя род и на близките си, което я прави неподкупна. Нравствените ѝ устои и вътрешна сила не ѝ позволяват да се поддаде на материалните изкушения, които ѝ предлага везирът. Гергана има съзнание за своя произход и място. Сама нарича себе си „проста селянка“, но това е израз на самопознание и собствена позиция. Тя е доволна и благодарна за това, което има. Ценѝ даденото ѝ в живота, както и свободата, волността и своето:                                                „Хубаво всичко на село, охолно, аго, на воля!“ С присъщата мъдрост на неизкушен от разнообразието на света човек, тя изразява разбирането, че можеш да бъдеш щастлив само там, където са хората, които обичаш, където си роден и където те заобикаля познатото. Това е условие да бъдеш спокоен и в хармония със себе си. Цивилизованият свят с безбройните му изкушения е изпитание за морала и крие опасност да загубиш човешкото в себе си. На Гергана не са потребни високи чардаци, слугини и скъпи дрехи. Сред близки хора и сред аромата на градинката тя е по-богата, отколкото сред ограниченията на чуждия свят. Тя открива своя смисъл във волността на духа, а не в подчинението на чужда воля, не в материалното разточителство, което подкопава нравствените устои и руши възможността да бъдеш, какъвто си. Не количеството на прозорците, което ѝ предлага везирът, прави гледката приятна и изпълва сърцето с блаженство. Не многото капии придават стойност на разходката, а родното небе пред очите и над главата, което изпълва със спокойствието, че си у дома. Момичето не се изкушава да носи злато и коприна, нито да ниже жълти жълтици и бисер. Те са белег на света, изграден от материални ценности, несъвместими с тези на Гергана. Тя утвърждава патриархалните разбирания на своя народ, смело ги защитава, възправяйки се пред опита да бъде пречупено достойнството ѝ на българка и жена.     Девойката блести не само със своето физическо съвършенство. Тя олицетворява ренесансовата и антична представа за човек, в която измеренията на телесното са показател за качествата на душата. Момичето събира добродетелите на народа ни- красота, трудолюбие, обич. Може би, едно от най-впечатляващите качества на Гергана е нейната вярност. Тя е предана на любимия си- Никола, и държи на дадената му клетва. Благодарение на него, девойката не позволява да бъде покорен духът ѝ и да бъде погазено правото ѝ на свободен личен избор. Тя не допуска посегателство над най-съкровеното- способността да обичаш. Чувствата са интимна сфера, в която личността на човека сама открива своя път. Той не може да бъде насилствено наложен отвън. Не подлежи на агресия и принуда:                                    „- На живот ми си господар,                                    Но на волята не ми си!                                    Без воля стопан ставаш ти                                    на мъртво сърце студено…“ Против морала е потъпкването на човек от човека. Затова Гергана се противопоставя на желанието да ѝ бъдат наложени чужда воля и власт. Това буди възхищението на самия везир. Прекланяйки се пред нейните добродетели, той оттегля искането си. В нейна чест на мястото на извора построява чешма.               Поведението на Белоногата води до морална победа. Девойката надмогва изкушенията на един агресивен и непривичен свят. Тя е образ на устойчивия български национален характер, който не търпи посегателства, който е свободолюбив и определя невеществените рамки за своето щастие. Гергана доказва, че за народа ни висша ценност е духовната свобода, защото чрез нея човекът може да се чувства човек.             Героинята става жертва на своята нравствена чистота и на отстояването на националните и човешки ценности, на своето непокорство и стремеж към съхраняване на личността и народността. Фантастични сили я погубват. Умирайки, момичето се превръща в дух пазител на чешмата. Фолклорният текст възвеличава безграничната му сила и го прави еталон за ренесансова личност, надмогваща материалното.               „Изворът на белоногата“ е най-добрата творба на Славейков-баща, защото възпява извечно българското. В нея са отразени за поколенията онези нравствени ориентири, които водят към идентичността ни, които ни напомнят кое е от значение, а именно- отстояването на своето. Поемата пази спомена за силата на българката и доказва нейната непреходност.       
Категория: Други
Прочетен: 2122 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 04.06.2016 21:38
            Любовта е един от проблемите в творчеството на Яворов. Тя заема важно място в неговия поетичен свят. Жизнеутвърждаваща, вдъхновяваща или пораждаща страдание, тя трайно привлича вниманието на стихотвореца и предизвиква лиричните му размисли за отношенията между мъжа и жената.             В стихотворението „Сенки“ двете природни начала са представени като нереални и безплътни. Те се стремят към сливане, но то е обречено на невъзможност. Хармонията между мъжкото и женското е непостижима.         Поетичната творба на Яворов е изградена драматургично. Чрез своеобразния декор- бяла завеса, осветена от лампа, е вложена известна кинематографичност. Мъжкото и женското са сякаш отражения от невидим свят върху платното на настоящето. Те са безтелесни и илюзорни- сенки, обобщени символи на извечните начала. Ключово понятие е нощта- времето на поетическото действие, което допълнително ги характеризира като „сенки на нощта“.            Стихотворението разкрива драматичната самота, на която са жертва мъжът и жената, и опитите за нейното преодоляване в крайните точки на приближаване и отдалечаване. На равнището на символите сенките са метафора на душите на двата пола. Те изобразяват нетленната им същност, неспособна да надвие едноличната им тъмнина. Като рожби на нощта, са пропити с тъма, която се страхуват да прекрачат, през която се боят да преминат отвъд. Анафоричното повторение в първата и третата строфа- „сами една пред друга“ и „сами една за друга“, напластява усещането за отделното съществуване на сенките. То не е търсено и желано. Двете човешки половини дирят допирна точка, копнеят за среща и докосване. Мъжкото и женското жадуват контакт и стремлението той да бъде осъществен е градиран последователно от първия стих на втората строфа:                                    „Мъчително глава се към глава навежда-„ , през четвъртия:                                    „Напрегнато ръце се към ръце протягат“ до първия на последния- трети, куплет:                                    „Те шепнат може би, но може би и викат,                                    но може би крещят;“ Сенките преодоляват невидимо препятствие чрез физически и словесни действия. Те искат да надмогнат преградата помежду им, да скъсят духовното разстояние, да преминат отвъд личната самота. Потопени в светлина, те са „тъмни“. Тяхната изначална същност ги осъжда на невъзможност да открият другия, да преминат границата на своя свят и да пристъпят в отсрещния. Те „искат“, носят вътрешния подтик, имат вложено търсенето на своята противоположност, но „не могат“. Непостижимо се оказва преливането на световете.         Привличането между мъжкото и женското начало съдържа в себе си противопоставянето между тях. Двата процеса са израз на вечните природни сили, които са в непрестанно движение, които не познават покой и които откриват завършеност чрез своя противовес. Отблъскването между двете половини на естеството в поетичния текст на Яворов е заявено по няколко начина. Чрез отрицателните форми на глаголите- от една страна, „не могат“, употребена като антитеза на желаното („искат“), а от друга- „не докосват“, които обясняват отдалечаването. Повелителното „няма да се чуят“ отхвърля шанса за връзка. Въпросът „от що се те боят?“ сякаш крие отговора за причината за несбъднатото взаимно постигане. Кратката форма на противопоставителния сюз „нито“ носи смисъла на отричане на възможността за достигане- „ни ще се досегнат“. Отблъскването, разбягването на мъжкото и женското са подсилени от наречията „мъчително“ и „напрегнато“, които предават трудността за изпълване на целостта.            Желанието и непостижимостта са кръговратът, в който се въртят природните начала, подчинени на центростремителност и центробежност. Те се приближават едно към друго, но се и отдалечават. Антитезните повторения внушават идеята за тази непрестанна гонитба.             Любовта в стихотворението „Сенки“ е химера. Душите на мъжа и жената са осъдени да бъдат разделени. Потопени в светлина, тя не озарява вътрешните им светове, не ги осветява и не ги събира. Над тях трагично тегне самотата, която те напразно се опитват да надмогнат, защото са деца на нощта.                   
Категория: Други
Прочетен: 538 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 04.06.2016 21:25
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 1367927
Постинги: 222
Коментари: 14
Гласове: 123
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930