Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога
14.05.2013 16:07 -
Патриотичният патос на Паисий в диалог с поколенията (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„История славянобългарска“ е началото на онзи зов, който свързва миналото и настоящето на българите и отправя взор към бъдещето им. Творбата изразява болката на автора по род и родина, неговото силно желание да вдъхне вяра на народа си, че има право на духовно и културно битие. Паисий се стреми да събуди у своя читател разум за ползата от познаването на своята история.
Патриотизмът на автора хвърля мост към националното съзнание на настоящото и на бъдещите поколения. Той знае, че духовното узряване е дълъг и мъчителен процес и се надява неговата творба да го подхранва.
Като идеал на българското Възраждане, над всичко Паисий поставя чувството си за дълг към народ и общество. Той се чувства отговорен пред българите да буди чувството им за историческа памет. Макар, както сам казва, да не е учил нито граматика, нито светски науки, авторът оценява опасността от негативните процеси на отродяване и чуждопоклонничество. Страхувайки се от загубата на паметта за славното минало, се заема с нелеката задача да го припомни и възвеличи. Знае, че всяка земна власт е преходна и носи суета, но приканва читателя да се уповава на Божията промисъл.
Патриотичният повик на възрожденеца звучи и от съчетаването на гражданска, политическа, църковна и културна история в неговата творба. Паисий обяснява историческото развитие с мотива за повторяемостта. Това трябва да събуди мотивацията у читателя, че славното ни минало е знак за славно бъдеще. Те са, които ни осигуряват място в световната, славянската и византийска култура.
Паисий не е никак обективен. Неговите романтични и публицистични изблици, пристрастието при тълкуването на фактите целят единствено да съградят емоционалната историческа памет на българина. Защото само тя е способна да надскочи времето. Идеализацията и лирическите струи са лесно усвоими от читателя от всяка епоха и хилендарският монах знае това.
В историческия разказ присъстват всички факти, които са повод за национална гордост: подвизите на Крум и Симеон, възстановяването на Втората българска държава от въстанието на Асен и Петър. Макар в робство, народът ни е видян от Паисий като твърд и устойчив на трагичния жребий, пазещ своята вяра и оцеляващ в тежките обстоятелства.
Историята на Паисий прави опит да съедини миналото с настоящето и да даде перспектива за бъдещето на своя народ. Предвид тежката робска съдба, авторът насочва погледа на своите читатели към духовното минало, което трябва да окуражи и сплоти народа и да го превърне в нация. Патриотизмът на монаха е пряко обвързан и с европейските тенденции за издигане и утвърждаване на народностните белези- род, език, история. Затова и Паисий не пропуска да изтъкне факта, че българите са първи сред славяните, които са покръстени и имат своя писменост.
Със своето родолюбие Паисий се представя като духовен учител на своя народ. Като будител за българите, той ги кара да не се съмняват, че имат бъдеще. То се осмисля от вековната им славна история, а само тя може да превърне държавата им в силна и славна. Чрез своя патриотизъм Паисий провежда европейската национална идея и ни приобщава към цивилизования и развиващ се свят- една модерна и актуална амбиция и днес.
14.05.2013 14:47 -
Патриотичният патос на Чинтуловата поезия (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Свободата на народа е революционен идеал за Добри Чинтулов. Копнежът по нея е основният център, около който е ориентирана неговата поезия. Защото тя е възторжената мечта на всеки българин от годините на робството, осъзнал потребността от нея. Тя поражда пламенния патос на поета, който той желае да вдъхне на своите сънародници.
Копнежът за свобода ражда идеята за всенародния бунт. Революционните стихове на Добри Чинтулов са призив за пробуждане на патриотизма у поробения народ като път за осъществяване на националния идеал.
Чрез въздействащ призивен тон, чрез мотивите за робския сън и революционното пробуждане, чрез величавия образ на българския юнак и вярата за успешния край на борбата, патриотът Чинтулов внушава идеята за съдбовния миг на общонационалния бунт.
Характерен образ за цялата българска възрожденска литература е този на съня, активно противопоставян на пробуждането. Той е символ на заключените сили на народа, на неговото апатично отношение към собствената му съдба. Сънят е отказ от съществуване. Той показва неспособността на българите да поемат отговорността за своя живот и да го доведат до промяна.
В поезията на Чинтулов сънят е синоним на робско търпение:
„И тъй ний много претърпяхме, но стига толкоз да търпим,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Сънувайки, българите са спрели времето, прекъснали са неговия ход, а с него и своето развитие. Стиховете на Добри Чинтулов са белег за осъзнаване на робското безвремие и за безсмисленото и безполезно упование в Бога. Сънят е равнозначен на смърт, на липса на живот и това провокира автора да отправи своя зов за пробуждане на патриотизма. С помощта на преки обръщения към юнака балкански и към своите братя („Стани, стани, юнак балкански“), към българските юнаци и тяхното олицетворение- лъва („Българи юнаци“), Чинтулов се стреми да извади своя народ от робския сън. Реторичните въпроси разкриват истината за неговото безропотно търпение:
„Българи юнаци, ще ли още спим?“ („Българи юнаци“).
А с повелителните форми „стани“, „събуди“, „да развием“, „да гинат“ е изразен подтикът към действията, които трябва да извърши народът ни, за да излезе от хипнозата на робството. Творбите на Чинтулов са сякаш поетичен отглас на далечните приказни сюжети, в които времето е спряло, героят е обезсилен или заспал и така прекъсва естествения ход на събитията. В тях прозира идеята за битката между доброто и злото. Чинтуловите текстове налагат този паралел: народът спи, а поробителят пие от силата му. Подтисникът е представен чрез образа на змията- митичен символ на вселенското зло, чиято глава трябва да бъде строшена. Начинът народът ни да се справи с него е изразен чрез хипербола:
„С крака да ѝ строшим главата,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Тя е застанала на пътя към свободата и лишава българите от изконното им естествено право- да бъдат свободни. Образът на историческия противник присъства и чрез своя хералдически символ- полумесеца, противопоставен на балканския лъв. Възправянето им един срещу друг чрез средствата на поезията е символна картина на битката:
„Да стане лева наш балкански…“ (пак там).
Не особено конкретно е описанието на поробителя. Назован прекалено обобщено като „змия“, „полумесец отомански“, „турски племена“ („Стани, стани, юнак балкански“) и „турски глас“ („Българи юнаци“), той не носи акцента на Чинтуловата поезия. Знаково и силно емоционално натоварен е образът на бунта. Тиранинът е припознат като причина за робството и средството за неговото отхвърляне е революционният подем. Поетът не обвинява пряко българите, въпреки че призивността на стиховете му е показателна за бездействието им. За него те все още са „народ“ и „ний“. Чувството за национално единство присъства, щом авторът използва израза „нашият народ“ („Българи юнаци“). Но е нужно той да се отрече от сляпото религиозно упование в Бога и да предприеме конкретни действия, за да постигне свободата си. Чинтулов изразява идеята, че вярата в собствените сили може да предизвика на помощ останалите славяни:
„начало покажете вий;“
и „На помощ сърби, черногорци със радост ще се затекат, а и от север храбри руси тозчас ще да се появят.“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Необходимо условие са и готовността за саможертва, мъжкото сърце и българско име: т.е. самосъзнание за национална принадлежност, която трябва да бъде защитена. Събуденият и осъзнал потребността от политическа и духовна независимост народ е асоцииран с приказния юнак, който води останалите и побеждава. Но не само водач, но и самотният прогласител на идеята за освобождение може да бъде такъв:
„сам юнак на коня с тръба зове свойте братя:“ („Вятър ечи, Балкан стене“).
Водител е и лъвският знак („Българи юнаци“ и „Вятър ечи, Балкан стене“)- белег за национална памет, за възкресената от миналото сила. Възпламенени от патриотизма и от идеята за свободата, българите са способни да водят достойна битка. Знак за нейното начало са развитите знамена. С помощта на глаголи Чинтулов звуково предава разгръщането ѝ:
„Пушки и топове като загърмят, саби и ножове ще да зазвънчат.“ („Българи юнаци“).
Изходът от нея е представен в стихотворението „Стани, стани, юнак балкански“ чрез метафоричния образ на светлината:
„да светне нашата земя,“.
Краят на съня е настъпил и пробуждането носи национално обновление и слава. Видението за бягащия от българите турски глас („Българи юнаци“) разкрива убедеността и увереността на Чинтулов за успешния край на битката. Той не се съмнява в него, защото народът ни е побеждавал и е нужно отново да го стори:
„да бъдем пак, каквито бяхме,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Съхранили родолюбивите чувства на българите от Възраждането, Чинтуловите песни са символ на пробуждането. Те носят осъзнатата потребност да се чувстваме народ, който обича мястото, където живее и го защитава, защото го приема за свое. Вдъхват непримиримост към подчинение на чужда власт и любов към свободата. Те са горещ призив да запазим националното си самосъзнание и да не се спираме да бъдем българи.
„И тъй ний много претърпяхме, но стига толкоз да търпим,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Сънувайки, българите са спрели времето, прекъснали са неговия ход, а с него и своето развитие. Стиховете на Добри Чинтулов са белег за осъзнаване на робското безвремие и за безсмисленото и безполезно упование в Бога. Сънят е равнозначен на смърт, на липса на живот и това провокира автора да отправи своя зов за пробуждане на патриотизма. С помощта на преки обръщения към юнака балкански и към своите братя („Стани, стани, юнак балкански“), към българските юнаци и тяхното олицетворение- лъва („Българи юнаци“), Чинтулов се стреми да извади своя народ от робския сън. Реторичните въпроси разкриват истината за неговото безропотно търпение:
„Българи юнаци, ще ли още спим?“ („Българи юнаци“).
А с повелителните форми „стани“, „събуди“, „да развием“, „да гинат“ е изразен подтикът към действията, които трябва да извърши народът ни, за да излезе от хипнозата на робството. Творбите на Чинтулов са сякаш поетичен отглас на далечните приказни сюжети, в които времето е спряло, героят е обезсилен или заспал и така прекъсва естествения ход на събитията. В тях прозира идеята за битката между доброто и злото. Чинтуловите текстове налагат този паралел: народът спи, а поробителят пие от силата му. Подтисникът е представен чрез образа на змията- митичен символ на вселенското зло, чиято глава трябва да бъде строшена. Начинът народът ни да се справи с него е изразен чрез хипербола:
„С крака да ѝ строшим главата,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Тя е застанала на пътя към свободата и лишава българите от изконното им естествено право- да бъдат свободни. Образът на историческия противник присъства и чрез своя хералдически символ- полумесеца, противопоставен на балканския лъв. Възправянето им един срещу друг чрез средствата на поезията е символна картина на битката:
„Да стане лева наш балкански…“ (пак там).
Не особено конкретно е описанието на поробителя. Назован прекалено обобщено като „змия“, „полумесец отомански“, „турски племена“ („Стани, стани, юнак балкански“) и „турски глас“ („Българи юнаци“), той не носи акцента на Чинтуловата поезия. Знаково и силно емоционално натоварен е образът на бунта. Тиранинът е припознат като причина за робството и средството за неговото отхвърляне е революционният подем. Поетът не обвинява пряко българите, въпреки че призивността на стиховете му е показателна за бездействието им. За него те все още са „народ“ и „ний“. Чувството за национално единство присъства, щом авторът използва израза „нашият народ“ („Българи юнаци“). Но е нужно той да се отрече от сляпото религиозно упование в Бога и да предприеме конкретни действия, за да постигне свободата си. Чинтулов изразява идеята, че вярата в собствените сили може да предизвика на помощ останалите славяни:
„начало покажете вий;“
и „На помощ сърби, черногорци със радост ще се затекат, а и от север храбри руси тозчас ще да се появят.“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Необходимо условие са и готовността за саможертва, мъжкото сърце и българско име: т.е. самосъзнание за национална принадлежност, която трябва да бъде защитена. Събуденият и осъзнал потребността от политическа и духовна независимост народ е асоцииран с приказния юнак, който води останалите и побеждава. Но не само водач, но и самотният прогласител на идеята за освобождение може да бъде такъв:
„сам юнак на коня с тръба зове свойте братя:“ („Вятър ечи, Балкан стене“).
Водител е и лъвският знак („Българи юнаци“ и „Вятър ечи, Балкан стене“)- белег за национална памет, за възкресената от миналото сила. Възпламенени от патриотизма и от идеята за свободата, българите са способни да водят достойна битка. Знак за нейното начало са развитите знамена. С помощта на глаголи Чинтулов звуково предава разгръщането ѝ:
„Пушки и топове като загърмят, саби и ножове ще да зазвънчат.“ („Българи юнаци“).
Изходът от нея е представен в стихотворението „Стани, стани, юнак балкански“ чрез метафоричния образ на светлината:
„да светне нашата земя,“.
Краят на съня е настъпил и пробуждането носи национално обновление и слава. Видението за бягащия от българите турски глас („Българи юнаци“) разкрива убедеността и увереността на Чинтулов за успешния край на битката. Той не се съмнява в него, защото народът ни е побеждавал и е нужно отново да го стори:
„да бъдем пак, каквито бяхме,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Съхранили родолюбивите чувства на българите от Възраждането, Чинтуловите песни са символ на пробуждането. Те носят осъзнатата потребност да се чувстваме народ, който обича мястото, където живее и го защитава, защото го приема за свое. Вдъхват непримиримост към подчинение на чужда власт и любов към свободата. Те са горещ призив да запазим националното си самосъзнание и да не се спираме да бъдем българи.
14.05.2013 12:53 -
Миналото- национален залог за бъдещето (есе, БЕЛ, 10 клас)
Ключови понятия като народ, език, отечество формират представата за национална идентичност. Те са натоварени със смисъл, който ни кара да изпитваме национална гордост и да се проявяваме като патриоти. Наша е отговорността да съхраняваме тяхното значение и с това да допринасяме да бъдат част от речника и на бъдещите българи.
Нишката на националното културно-историческо развитие е водила народа на българите през вековете. Тя му е давала сила да оцелява и да се съхранява, да носи все още своето име- „български“.
Понятието „минало“ включва случилото се преди, някога назад във времето, а изразите „минало на една нация“ и „минало на един народ“ са сбор от ключови исторически и културни събития. Те са символ за връзката между хората, живеещи на една територия в продължителен отрязък от време. Всичко случило се в далечното и по-близко „преди“ ги прави общност, обединена от единни ценности. Всеки народ е народ на първо място заради своето историческо минало. Макар началото му да се губи в мъглите на времето, има събития, които чертаят линията на превръщане на една група хора в общност, която има общи преживявания. Военните подвизи и победи сближават, особено когато става въпрос за отвоюване на територия. Народите водят кръвопролитни сражения, за да отстоят себе си и да защитят своето място и право на живот. Това е свързвало хората, макар и не без цената на жертви. И българите имат свой пантеон от царе- военачалници, водили битки за национално утвърждаване и описани от Паисий Хилендарски не без проява на гордост и самочувствие заради стореното от предците му. Общите исторически преживявания- победи и разгроми, възходи и падения, чертаят във времето линията на народната съдба, в която да откриваме поводи да бъдем патриоти. Те са пътят, довел българите в настоящето и напомнящи им за техния корен. Миналото е пазител на историята, но и на културните достижения на един народ. То гради стремежа към познание и духовно развитие. Част от свещеното за българите „преди“ са неговите учители, просветители, учени и светци. Създаденото от тях е формирало и подхранвало душевността на народа ни, неговите нравствени и ценностни потребности. Защото народът не е просто населението на една територия. Той е нейната душа, нейният дух. Той е този, който с присъствието и със сътвореното в културно отношение, я прави значима. Изтеклото време има способността да оставя следи- върху предметите, вещите, произведенията на изкуството, хората. Те са знаците за онова, което е било, и в тях е бисерът- ценното на онова, което е станало плод на вековни усилия. Иначе казано, в националните паметници и в себе си трябва да търсим своето минало. В тях се пази изкристализиралата мъдрост на времето, която може да ни покаже как да станем част от бъдещето.
Понятието „минало“ включва случилото се преди, някога назад във времето, а изразите „минало на една нация“ и „минало на един народ“ са сбор от ключови исторически и културни събития. Те са символ за връзката между хората, живеещи на една територия в продължителен отрязък от време. Всичко случило се в далечното и по-близко „преди“ ги прави общност, обединена от единни ценности. Всеки народ е народ на първо място заради своето историческо минало. Макар началото му да се губи в мъглите на времето, има събития, които чертаят линията на превръщане на една група хора в общност, която има общи преживявания. Военните подвизи и победи сближават, особено когато става въпрос за отвоюване на територия. Народите водят кръвопролитни сражения, за да отстоят себе си и да защитят своето място и право на живот. Това е свързвало хората, макар и не без цената на жертви. И българите имат свой пантеон от царе- военачалници, водили битки за национално утвърждаване и описани от Паисий Хилендарски не без проява на гордост и самочувствие заради стореното от предците му. Общите исторически преживявания- победи и разгроми, възходи и падения, чертаят във времето линията на народната съдба, в която да откриваме поводи да бъдем патриоти. Те са пътят, довел българите в настоящето и напомнящи им за техния корен. Миналото е пазител на историята, но и на културните достижения на един народ. То гради стремежа към познание и духовно развитие. Част от свещеното за българите „преди“ са неговите учители, просветители, учени и светци. Създаденото от тях е формирало и подхранвало душевността на народа ни, неговите нравствени и ценностни потребности. Защото народът не е просто населението на една територия. Той е нейната душа, нейният дух. Той е този, който с присъствието и със сътвореното в културно отношение, я прави значима. Изтеклото време има способността да оставя следи- върху предметите, вещите, произведенията на изкуството, хората. Те са знаците за онова, което е било, и в тях е бисерът- ценното на онова, което е станало плод на вековни усилия. Иначе казано, в националните паметници и в себе си трябва да търсим своето минало. В тях се пази изкристализиралата мъдрост на времето, която може да ни покаже как да станем част от бъдещето.
13.05.2013 18:08 -
„Ветрената мелница“- разказ за жизнелюбието на българина (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„Ветрената мелница“ е от кръга разкази на Елин Пелин, в които писателят се съсредоточава върху нравствените добродетели на българския селянин. Това са творби, в които човешката душа избликва жива и естествена и се разкрива непредсказуема като природата. Техни герои са мечтателите.
Чрез образите на Лазар Дъбака и дядо Корчан Елин Пелин рисува образа на самотника и чудака, които откриват смисъла на живота си в творчеството. Младите в разказа са носители на жизнеутвърждаващото начало. Чрез празника и веселието, шегите и красотата на танца те изразяват жаждата си за любов и радостта от живота.
Признати от автора за хора с „похватни майсторски ръце“, двамата главни герои са свързани от странно приятелство. „Изобретателният ум“ на Дъбака предлага творчески идеи, които се осъществяват от „неуморните ръце“ на дядо Корчан. Работните инструменти не почиват цели дни, но когато работата свършва до половина, приятелите я изоставят.
Недовършеният скелет на тепавицата така и не се превръща в дарак. Въпреки това, промяната в настроението на природата е творческо предизвикателство за неспокойния дух на двамата герои. Така появилата се суша става причина воденичарите да скроят нов план, в който да вложат своите сили. От внезапната младежка шега на Дъбака се ражда идеята за ветрената мелница.
Дон Кихот е героят, който се бори с ветрени мелници. Начинанието на Лазар Дъбака е не по-малко „ветрено“, както сам казва авторът, но то също е водено от стремежа към творческо осъществяване и активен живот. С неспирен труд и увлечение изобретателите от разказа „Ветрената мелница“ се стремят да реализират идеята си. Изпълнени със сили и надежда, те не обръщат внимание на заядливите подигравки на съселяните си.
Но и този план се оказва неосъществен. Мелницата заприличва на „зъбато чудовище“ и убежище на тъмни духове. Скелетът ѝ е знак за това, че важна е не целта и постигането ѝ, а жадният стремеж към нея, защото животът е начало и вечна промяна към нея.
Съзидателната сила на Лазар Дъбака и дядо Корчан сякаш сплашва сушата. Всемогъща като тази на самия Бог, тя става решение на проблема. В небесния хоризонт се появява облак и за хората от селото настава празник. На върха, където се строи мелницата, се извива хоро като на сватба.
В природата на българина е не само да се труди и страда от непосилната полска работа, но и да се весели. Смехът, песните и танците му са не по-слаба проява на любовта му към живота.
Поведението на Христина, внучката на дядо Корчан, е израз на младостта и жаждата за живот. Осемнадесетгодишната девойка е закачлива, необуздана и игрива: „Каква е дива кокошчица!“- възхищава се на непокорството ѝ Лазар. Нейната поява води до кулминацията на разказа, когато тя се обзалага с младия воденичар да го надиграе в ръченицата.
В този момент в най-силна степен е предадена красотата на българина. По време на танца Христина е „като лебед“, а клепките ѝ са „босилкови“. Дъбакът е „елен“, а движенията му „чудни“. Героите се носят, ситнят и се дебнат един друг.
В лудата надпревара между мъжкото и женското начало прозира красотата. Земното и небесното се борят за надмощие чрез средството на танца, който също е вид творчество като изобретяването. То е израз на човешката душа, а победата на Лазар го показва и като потребно, за разлика от изоставените недовършени строежи, служещи за убежища на змии и гущери.
Силата на творчеството е надмогната от друга творяща сила- тази на любовта. Христина сякаш „възкресява“ Лазар и дава нова посока в живота му.
С този разказ Елин Пелин утвърждава ценни за българина качества. Той е носител на стихията на волната творческа мисъл. Той обича песента, музиката и танца, защото правят тежкия му трудов делник по-лек. Но финалът на разказа показва, че висша ценност за автора, а и за българина, е силата на любовта. Защото тя е двигател на живота, дава начало и води към промяна.
Поведението на Христина, внучката на дядо Корчан, е израз на младостта и жаждата за живот. Осемнадесетгодишната девойка е закачлива, необуздана и игрива: „Каква е дива кокошчица!“- възхищава се на непокорството ѝ Лазар. Нейната поява води до кулминацията на разказа, когато тя се обзалага с младия воденичар да го надиграе в ръченицата.
В този момент в най-силна степен е предадена красотата на българина. По време на танца Христина е „като лебед“, а клепките ѝ са „босилкови“. Дъбакът е „елен“, а движенията му „чудни“. Героите се носят, ситнят и се дебнат един друг.
В лудата надпревара между мъжкото и женското начало прозира красотата. Земното и небесното се борят за надмощие чрез средството на танца, който също е вид творчество като изобретяването. То е израз на човешката душа, а победата на Лазар го показва и като потребно, за разлика от изоставените недовършени строежи, служещи за убежища на змии и гущери.
Силата на творчеството е надмогната от друга творяща сила- тази на любовта. Христина сякаш „възкресява“ Лазар и дава нова посока в живота му.
С този разказ Елин Пелин утвърждава ценни за българина качества. Той е носител на стихията на волната творческа мисъл. Той обича песента, музиката и танца, защото правят тежкия му трудов делник по-лек. Но финалът на разказа показва, че висша ценност за автора, а и за българина, е силата на любовта. Защото тя е двигател на живота, дава начало и води към промяна.
13.05.2013 16:53 -
„Непостоянство, твойто име е жена“ (есе, БЕЛ, 10 клас)
Един от най-сложните житейски проблеми е този за любовта. Тя е нелогична и непредсказуема, немирна и неуловима. Сравняват я с чудна птица, чието опитомяване е невъзможно, но докосването до която прави човека безкрайно щастлив. Наричана рай и блаженство, любовта все още е неразгадана и тайнствена.
Причина за пораждането на тази неземна магия най-често е жената. Със своята красота, нежност и финес тя предизвиква у всеки стремеж към хармония и възвишени чувства.
Като извор на любов, жената е нейно олицетворение. Непостоянна, защото е движение, тя буди недоумение и обърква онзи, който търси в поведението ѝ логика. Жената непрестанно се променя, но във всеки свой образ отразява вечността.
И любовта, и жената приличат на светкавица, която проблясва внезапно и внезапно изчезва. Те са като слънчеви петна, които човек неочаквано забелязва, усмихва им се и докато се опитва да ги задържи, те се стопяват. Да бъдат мигновени е в природата и на обичта, и на нейната изразителка- жената.
Не е случайно, че женското начало през вековете е издигано в култ. В него са съзирали именно проявата на вечния двигател на света- любовта. Жената е идол- обект на преклонение от страна на мъжа. В нея той дири своята душа, удовлетворява потребността си от красота и очарование. Открива за себе си тайната на човешката природа и се изгубва в нея.
Мъжът е носител на силата и ума. Жената пък е образът на чувствата и интуицията. Тя се подчинява на душевните си импулси, които не могат да се доловят с външните сетива. Това е причината жените да изглеждат загадъчни и забулени в мъглата на своето непостоянство. Те са верни само на себе си и подобно на сезоните в природата, непрекъснато търсят нов образ, нова премяна. За мъжа това е проява на каприз. Той не открива смисъл в подобно поведение и неразбираем за него е вечният стремеж към промяна.
Неуловимостта и тайнството на любовта, вложени в природата на жената, отблъскват, но и магически привличат мъжа. Защото по неговите сили е да открива причините, да разбира скритите лостове, които движат света. Той е прорицателя, той е мъдрецът, в чиято власт е да проумее любовта, да разбули тайните ѝ, да направи образа ѝ вечен. Преди това той трябва да засвидетелства почитта и уважението си към жената, да ѝ се поклони. Едва тогава тя сама може да реши да го въведе в храма на любовта и да му помогне да постигне търсеното познание за нея.
Жената и любовта са в тайнствен съюз, а мъжът- в наглед неизгодна позиция- е търсещ, преследващ ловец на неуловимото. Ала спечели ли жената, печели душата си и магията на вечната любов.
Сложна е плетеницата на най-красивото за човека преживяване. Губим се в него и трудно намираме изход. Бягаме от любовта, но сме и привлечени от нея. Жената е ключът към нейното разбиране и само тя може да открие пътя към чудото. Обвързана с любовта, пазителка на нейната тайна, тя следва завоите в причудливия ѝ лабиринт и от него ще изведе единствено този, който е искрен и вярващ.
13.05.2013 15:09 -
Съмнението като житейски принцип (есе по философия, 10 клас)
Съмнението е древен философски метод за познание на света. Философите поделят хората в три групи: вярващи, че са открили истината; твърдящи, че тя не може да се възприеме; търсещи истината. Именно тези от третата група са съмняващите се. Те са непримиримите неспокойно бунтари, преследващи призрака на честта и морала, но въздържащи се от действия.
В живота си често се сблъскваме с факти, които не отговарят на нашите представи и които отказваме да приемем, защото са в разрез с нашите разбирания. Това ни превръща в съмняващи се и несигурни в принципите на обществото и ни изолира от него. Осъзнаваме правотата си, но и човешкото си безсилие да променим света и се затваряме в себе си, неспособни да се доверим на никого.
Наранен от близките, открил несправедливостта, човек губи вяра, че моралните правила са валидни за всички. Той носи в себе си нормите за етично поведение, но когато вижда нарушаването им от околните, се чувства като самотен остров, заобиколен от океана на греха и безчестието. Това го принуждава за своя гледна точка към света да избере съмнението.
Съмнението поражда колебание и нерешителност. То затваря в света на мислите и блокира волята за действие. Такъв е Хамлет, преживяващ разочарованието от измяната на своята майка. Неспособен на конкретно действие, той изпада в безкрайна меланхолия и размисъл.
Мрачен и потиснат е човекът на съмнението. Той носи истината, знае я, но съзнава, че не може да я изрече направо и да се противопостави на незаконните властници. Моралната присъда се прикрива зад ирония и двусмислени фрази.
Съмняващият се съзнателно може да избере лудостта и ролята на придворен шут. Зад тази маска той е спокоен да назове нещата с истинските им имена. Боравейки умело със словото, опирайки се на нелогично поведение, той успешно може да осъди неморалността на другите и да изрече истината за постъпките им. С това едновременно спазва две правила: едното, което повелява дългът му да не крие истината, щом я вижда и знае, и другото, което му нашепва, че той е просто човек, а не бог, в чиято власт е да съди.
Позицията на съмняващия се, разпънат между дълга и безсилието, го прави самотен. Обидата го изпълва с недоверие и го отдалечава от всички. Той може да загърби дори любовта, както Хамлет пренебрегва Офелия. Защото не е нито убеден вярващ, нито краен атеист. Въздържа се от всякакво действие, понеже се опасява от фаталния му изход.
Бездействието съвсем не прави съмняващия се глупав. Напротив, благодарение на ролята си на наблюдател, той трезво преценява всяка ситуация. Не му липсва мъдрост, но тя усилва болката от отчуждението, изолира го от света и хората и го прави несъвместим с рамките, очертани от общоприетите правила.
Да бъдеш човек на съмнението е съзнателен избор. Често той се определя от житейско стечение на обстоятелствата, но е и въпрос на лична морална гледна точка. „Да бъдеш или да не бъдеш!“ е дилема, която разкрива характера на раздвоената личност. При всички случаи този, който се изправя пред нея и трябва да я реши, е отговорен човек. Такъв, който оценява състоятелността както на едната, така и на другата позиция. Той съзнава последствията от всяка постъпка и риска от всеки избор. И поема трудния и нелек път, който съединява двата бряга- пътят, който определя човека като мяра за всички неща, в природата на когото е свободно да избира.
13.05.2013 14:04 -
Лудостта- кривото огледало на нормалността (есе по философия, 10 клас)
Светът, в който живеем, ни задушава с практичността си. Зад всяко явление стои причина, която го обяснява. Духът на рационализма определя живота ни. Приели сме коловозите за единствения възможен път, а това, което виждаме в близката далечина- за едничка посока, за едничка цел. Всичко, встрани от пътеката, оценяваме като ненормално.
С етикета „луд“ е заклеймен всеки, който надхвърля рамките на общоприетото. Трудно е да бъдат разбрани хората с въображение и идеали. Непонятни са свободата и желанието им за живот. Затова се приема, че те изкривяват подредения свят.
Хора като Дон Кихот са неудобни. Те не се вписват в кротките правила на ограничените и нормалните. Свободолюбивият им дух ги тласка към осъществяване на идеални и възвишени цели. Той им позволява да гледат на света с широко отворените очи на въображението. Подклажда в тях импулса на желанието за промяна. Обръща взора им към невидимото. Те повдигат завесата на привидното. Търсят смисъла и същността на живота.
С поведението си предизвикват подигравките на присмехулниците. Скуката на еднообразния и лишен от възторг живот на еснафите ги подтиква да презират и унижават свободните и стремящи се към красотата хора. Всеки, който разкрие истината за бездуховното им и безсмислено съществуване, е осъден да бъде мразен и отхвърлян. За отегчените от живота си и от себе си Дон Кихотовците са огледало, в което съзират отразен собствения си образ, изкривен от неискреност.
Естествена е реакцията им да отхвърлят нелицеприятната истина за себе си; да поискат да унижат този, който не е загубил вярата в доброто и желае да им я предаде; да покажат силата на безцелния си и спрял своето развитие свят; да пожелаят да контролират новото, различното, да го спрат, защото не го разбират. Причината за това е, че „нормалните“ се доверяват на разсъдъка, а т.нар. „луди“ следват чувствата си. Скованите от правила отричат вълнението и душевното безпокойство. Водени от страха, те живеят в изкуствено изградена сигурност. Липсва им смелостта на рицарите, волността и свободният размах на мисълта. И понеже в техния свят на ограничения и норми всичко е подредено и си има име, най-лесният път да отхвърлят свободните, хората индивидуалности, е да ги нарекат „луди“.
Безумие като това на Дон Кихот не е диагноза. То не е душевно разстройство, което се нуждае от лечение. То е признак за мечтателство и идеализъм, простодушие и доброта.
Лудостта е криво огледало за онези, които са се отказали да водят искрен и възторжен живот. Този, който я носи, все още има сърце, все още е открит, а душата му не е мъртва. Той не се е отказал да се вслушва в гласа ѝ и да различава истината от неистината. Ясно съзнава кой е и не пада духом, подобно Дон Кихот, който казва пред присмехулниците: „Да ме смятаха за глупав благородните, доблестните, великодушните…- почувствал бих го като незаличимо оскърбление, но да ме смятат безумец разни книжници, които никога не са вървели по пътеките на рицарството- пет пари не давам. Рицар съм и рицар ще си умра.“
Нормалните винаги заклеймяват творческите личности. Те са като трън в очите им, защото им напомнят, че има свят на красота и възможности, в който се живее пълноценно и без ограничения. Свят, в който сам градиш себе си- такъв, какъвто не само мечтаеш, а и можеш да бъдеш.
Нормалните винаги заклеймяват творческите личности. Те са като трън в очите им, защото им напомнят, че има свят на красота и възможности, в който се живее пълноценно и без ограничения. Свят, в който сам градиш себе си- такъв, какъвто не само мечтаеш, а и можеш да бъдеш.
13.05.2013 12:31 -
Борбата с вятърните мелници (есе казус, БЕЛ, 10 клас)
Животът ни на земята е плетеница от реалност и въображение. Ние сме като малки платноходки, люшкани непрестанно между бреговете на фактите и илюзиите. Жадуващи истината, се борим да я открием, за да се почувстваме сигурни, вярващи и силни. У едни от нас надделява реалистичният, материален мироглед, а у други водещ е стремежът към неща, видими единствено с помощта на вътрешното ни зрение.
Главните герои на Сервантес са представители на двата типа светоглед. Санчо Панса- на разумния и здраво стъпил на земята човек, а Дон Кихот- на човека на въображението, воден от вътрешния си глас. Материално и идеално се срещат в противоборство.
Когато стремежът към идеалното вземе връх, ние се впускаме в битка с образите от света на нашето въображение. Градим ги сами и сами воюваме с тях. Сблъсъците с действителността и несъвместимостта ѝ с душевния ни мир се пораждат от потребността ни да утвърждаваме самите себе си, да бъдем герои в своите и чуждите очи. Загубим ли борбата, можем да открием приятел.
Да бъде герой копнее Дон Кихот. Закъснял рицар, надживял времето на справедливостта, честта и закрилничеството, помнещ повелите на славното минало, в което властват законите на етиката и героичното, той се стреми да продължи традицията и в новото- материално- време. Да победи в тази битка му помага Санчо Панса.
У всеки от нас живее по един Дон Кихот, защото неумиращо в човека е желанието да храни илюзии. Те ни карат да се чувстваме по-различни и извисени, далеч от грубостта на ежедневието. Чрез тях градим по-красив и съвършен свят и вярваме, че докосваме възвишеното. Във въображението си създаваме представи, в които влагаме своите идеални очаквания за това какъв трябва да бъде светът. В тях всеки образ е завършен, цялостен, издигнат до ранга на божество. Идеален е любимият ни човек, идеални са отношенията ни с приятели и близки, идеално е бъдещето ни, идеални сме самите ние.
Този свят е вечен, красив, застинал и изключителен. Вярвайки, че сме част от него, го подхранваме, защото и той ни упоява с висотата и непостижимостта си. Именно в това съзираме предизвикателство- да го направим видим и реален, да го изведем от света на сънищата и да го осъществим.
Подтикван от такива мотиви, Дон Кихот проектира върху вятърните мелници стремежа си да бъде смел герой, преживял нелеко сражение. За него те са великани, които трябва да бъдат победени. Липсата на външни стимули, които да провокират безстрашие и непоколебимост у героя, го кара сам да създаде такива. Насъщна за него е потребността да се съизмерва с духовния и морално чист свят, съграден от рицарски принципи и правила. Затова рискува да бъде себе си, действайки по силата на тези ценности. Разминаването между бляновете му и реалността го прави смешен. Но не и отчаян. И той не спира да дири приключения.
Стимулите, идващи от вътрешния свят, ни правят търсещи и открити личности. Въображението държи будна съвестта ни и ни води по пътя на оптимистичното постигане на възвишени цели. То не открива пречки за осъществяването им и ни хвърля в неразумни наглед действия. Така постъпват децата- без страх и преднамереност, искрено и устремно.
Почерпили смелост от идеалния свят на неограничените възможности, вярваме безрезервно, че носим неземна сила, за която няма граници и бариери. За жалост, реалността стопява захаросаните ни илюзии и ни показва, че красивият свят не е единствен. Сблъсъкът с нея бързо сваля розовите ни очила и ни принуждава да погледнем на света с нови очи. Копието на Дон Кихот е пречупено от крилата на вятърните мелници, а той- хвърлен от коня. Оптимизмът му го превръща в жалко подобие на съвършените му идеали и той вече не е герой, а глупав и сляп за реалността.
За да следва неотклонно подтиците на сърцето си, на човека му е нужна сила, за да устоява на пораженията. Потребни са му даже малко лудост и ексцентричност, воля и настойчивост за утвърждаване на личния идеал, който освен за нас, копнеем да е валиден за всички. Въображението се храни с вътрешната сила да устояваш на трудностите и да побеждаваш в битките с живота. Самт, без волята и непоколебимостта, то не представлява нищо.
Вътрешният свят дава само начален тласък на мечтите ни, той е огънят, който разгаря инициативността. Но без съобразяването с реалната ситуация той не може да възтържествува над земното. Сляпото следване на вътрешния глас може да ни превърне в пораженци и неудачници в живота.
Загубената битка не е страшна, а падналият в боя не е последният глупак, когато не е сам, когато рамо до рамо с него върви верен приятел. Такъв е Санчо, който отрезвява своя печален рицар. Не го изоставя и макар да вижда заблудата му, следва го и му помага да постигне идеала си. Той също е увлечен от силата на приключенския дух, от липсата на скука, от походите и преживяванията.
Приятелството е единственият начин да се ориентираме в света. Човекът до нас винаги по-добре може да прецени кой от нашите въображаеми образи има връзка с реалността и кой ще ни направи недодялани в очите на другите. Приятелят е наш водач по пътя на живота ни, наша подкрепа и източник на сигурност за делата ни. Имаме ли приятел, не губим нищо- напротив, печелим незаменим помощник за отговорите на житейските ни въпроси.
Битката със света, в който се раждаме, е нелека. От една страна, в себе си носим красотата на своя душевен свят, а от друга- ни се налага да живеем сред грубостта на земния. Водени сме от жаждата за истински живот- такъв, какъвто го виждаме с очите на душата си, но получаваме и болезнени удари отвън, опитаме ли се да я утолим.
И единият, и другият са реалност, но всяка крайност изкривява цялостната картина на света. Дон Кихот е идеалист, но и човек без външни ориентири. Санчо Панса е напълно земен, но му липсват романтични мотиви. Свързването на двата житейски модела чрез приятелството е успешна формула за изминаване на земния път. То е нашето огледало, в което виждаме себе си и същевременно пред нас се открива виждането и на човека до нас, който ни допълва и който ни спасява от безумието на самотата.
В приятелството всяка загубена битка е спечелена битка. Защото е трудно да победиш себе си и най-често падаш в неравния бой. Но вместо себе си, можеш да имаш приятел. И Дон Кихот има такъв. Което си е истинска победа.
13.05.2013 11:13 -
Дон Кихот и Хамлет (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Дон Кихот и Хамлет са герои, изпаднали в модерната за времето меланхолия. Затворени в своя душевен свят, наблюдават действителността чрез вътрешното си зрение. Те са изправени пред проблемите на епохата и всеки от тях по своему се опитва да се справи с тях.
Най-явната характеристика, която обединява двата образа, е лудостта. От нея произтичат всички прояви на героите. Полудял от четенето на рицарски романи, Дон Кихот се опитва да спаси миналото, а с него и всички ценности, които то е оставило- честта, смелостта да влизаш в битка, справедливостта и достойнството. Той се стреми да ги съхрани и пренесе в настоящето. Оръжие на неговата лудост е въображението. Дон Кихот се опитва да уеднакви своя идеал с действителността, което го въвлича в невероятни приключения. Авантюристът желае да бъде герой така, както рицарите в романите излизат победители в битката със света. Дон Кихот действа, воден от своите емоции, от желанието си да бъде полезен. Борбата си с действителността той осъществява с нелепи средства, което го прави по детски наивен, но и способен искрено да вярва: „Той съвсем не е хитрец, напротив, наивен е и добър, не може да причини зло на никого.“- казва за него Санчо. Освен че лесно може да бъде запален за една идея, самият той е способен да увлича хората.Осъзнал пред смъртта своята лудост, неговите идеали и мечти остават живи в сърцата на приятелите му: „Хайде, не ставайте сега мързелив, дигнете се от леглото и елате да излезем на полето, облечени като пастири, тъй както бяхме решили!“. Подобно на Дон Кихот, Хамлет също се стреми да спаси света от злото. Но за разлика от рицаря на печалния образ, той е повече трагичен герой. Хамлет сам пожелава лудостта си:
„От черната дъска на мойта памет изтривам всеки тривиален спомен, слова на книги, форми, впечатления, които младостта ми е преписвала, и ще живее само твойта заповед във книгата, във тома на ума ми несмесена с по-нисшите материи.“ (стр.43)* Целта му е само да изглежда луд:
„че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ (стр.136)*
Той знае тайна, която не бива да изрича и неговите трагедия и драма са в това, че е длъжен да я носи в себе си, без да може да я сподели. Това го прави колеблив и нерешителен. Затваря го в мислите и го кара само да наблюдава света:
„С очите на ума си.“ (стр.23).*
Той съзнава своето безсилие да поправи света, да промени хода на времето и историята: „Без бряг е времето; о, скръбен дял- нима аз бих го в брегове сковал?“
(І действие, V сцена, по В. Петров)
В сравнение с Дон Кихот, Хамлет е разсъдъчен. Повече песимист, отколкото оптимист. Старият идалго действа открито и необмислено, изправя се срещу света със своята искреност и неприкритост. Хамлет е воден от духа на баща си, целящ отмъщение, и прикрива намеренията си и истинските си мисли зад иронични фрази. Той не изрича направо истината, която носи, а скрита в думите на актьорите от гостуващата в двореца трупа и се самообвинява за липсата си на смелост:
„А аз, неясен, тънещ в гнъсна кал негодник, ненужен сънльо, без осъществяване, стоя на върха и не казвам нищо.“ (стр.86)*
Дон Кихот не си задава въпроса да бъде или не, той действа, без да мисли за последиците и разумността на постъпките си. Хамлет дълго разговаря със себе си, което го лишава от действие. Дон Кихотовата лудост го води към това да бъде, а Хамлетовата го въвежда в ролята на шут, който борави умело с думите. Философстването на датския принц все пак го въвлича в дуел с Лаерт. Хамлет умира в битка, подобно средновековен рицар. А Дон Кихотовата смърт е тиха и го води по пътя на размисъла и равносметката. Първият привежда в действие мисълта си, а при втория равносметката осмисля житейските му реакции. Хуманистичните мечти на героите остават в ръцете на техните приятели. Конфликтът между епохите на Средновековието и Ренесанса, изразен чрез образите на Хамлет и Дон Кихот, изглежда неразрешен. И двамата напускат света като самотници, чиято философия оцелява в сърцата само на най-близките им:
„За туй ще имам случай да говоря с дъха на този тук, сега безгласен.“ (стр.215)*-
казва Хораций във финала на трагедията, с което поема отговорността да носи и предаде истината за времето. Дон Кихот е пародиран и гротесков, а Хамлет трагичен герой. Реалността е рамка, в чиито размери не се побират измеренията на техните разбирания и личност. Лудостта им е единственият изход от тежестта на битието, чиято смазваща ограниченост е тясна за волността на техния дух. *Цитатите от трагедията „Хамлет“ са по превода на Владимир Свинтила- Шекспир, Хамлет, С., 1996г.
Най-явната характеристика, която обединява двата образа, е лудостта. От нея произтичат всички прояви на героите. Полудял от четенето на рицарски романи, Дон Кихот се опитва да спаси миналото, а с него и всички ценности, които то е оставило- честта, смелостта да влизаш в битка, справедливостта и достойнството. Той се стреми да ги съхрани и пренесе в настоящето. Оръжие на неговата лудост е въображението. Дон Кихот се опитва да уеднакви своя идеал с действителността, което го въвлича в невероятни приключения. Авантюристът желае да бъде герой така, както рицарите в романите излизат победители в битката със света. Дон Кихот действа, воден от своите емоции, от желанието си да бъде полезен. Борбата си с действителността той осъществява с нелепи средства, което го прави по детски наивен, но и способен искрено да вярва: „Той съвсем не е хитрец, напротив, наивен е и добър, не може да причини зло на никого.“- казва за него Санчо. Освен че лесно може да бъде запален за една идея, самият той е способен да увлича хората.Осъзнал пред смъртта своята лудост, неговите идеали и мечти остават живи в сърцата на приятелите му: „Хайде, не ставайте сега мързелив, дигнете се от леглото и елате да излезем на полето, облечени като пастири, тъй както бяхме решили!“. Подобно на Дон Кихот, Хамлет също се стреми да спаси света от злото. Но за разлика от рицаря на печалния образ, той е повече трагичен герой. Хамлет сам пожелава лудостта си:
„От черната дъска на мойта памет изтривам всеки тривиален спомен, слова на книги, форми, впечатления, които младостта ми е преписвала, и ще живее само твойта заповед във книгата, във тома на ума ми несмесена с по-нисшите материи.“ (стр.43)* Целта му е само да изглежда луд:
„че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ (стр.136)*
Той знае тайна, която не бива да изрича и неговите трагедия и драма са в това, че е длъжен да я носи в себе си, без да може да я сподели. Това го прави колеблив и нерешителен. Затваря го в мислите и го кара само да наблюдава света:
„С очите на ума си.“ (стр.23).*
Той съзнава своето безсилие да поправи света, да промени хода на времето и историята: „Без бряг е времето; о, скръбен дял- нима аз бих го в брегове сковал?“
(І действие, V сцена, по В. Петров)
В сравнение с Дон Кихот, Хамлет е разсъдъчен. Повече песимист, отколкото оптимист. Старият идалго действа открито и необмислено, изправя се срещу света със своята искреност и неприкритост. Хамлет е воден от духа на баща си, целящ отмъщение, и прикрива намеренията си и истинските си мисли зад иронични фрази. Той не изрича направо истината, която носи, а скрита в думите на актьорите от гостуващата в двореца трупа и се самообвинява за липсата си на смелост:
„А аз, неясен, тънещ в гнъсна кал негодник, ненужен сънльо, без осъществяване, стоя на върха и не казвам нищо.“ (стр.86)*
Дон Кихот не си задава въпроса да бъде или не, той действа, без да мисли за последиците и разумността на постъпките си. Хамлет дълго разговаря със себе си, което го лишава от действие. Дон Кихотовата лудост го води към това да бъде, а Хамлетовата го въвежда в ролята на шут, който борави умело с думите. Философстването на датския принц все пак го въвлича в дуел с Лаерт. Хамлет умира в битка, подобно средновековен рицар. А Дон Кихотовата смърт е тиха и го води по пътя на размисъла и равносметката. Първият привежда в действие мисълта си, а при втория равносметката осмисля житейските му реакции. Хуманистичните мечти на героите остават в ръцете на техните приятели. Конфликтът между епохите на Средновековието и Ренесанса, изразен чрез образите на Хамлет и Дон Кихот, изглежда неразрешен. И двамата напускат света като самотници, чиято философия оцелява в сърцата само на най-близките им:
„За туй ще имам случай да говоря с дъха на този тук, сега безгласен.“ (стр.215)*-
казва Хораций във финала на трагедията, с което поема отговорността да носи и предаде истината за времето. Дон Кихот е пародиран и гротесков, а Хамлет трагичен герой. Реалността е рамка, в чиито размери не се побират измеренията на техните разбирания и личност. Лудостта им е единственият изход от тежестта на битието, чиято смазваща ограниченост е тясна за волността на техния дух. *Цитатите от трагедията „Хамлет“ са по превода на Владимир Свинтила- Шекспир, Хамлет, С., 1996г.
11.05.2013 14:27 -
Трагичното и драматичното в образите на Ахил и Хектор (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
Ахил и Хектор са олицетворения на две начала в Омировата поезия- стихийното архаично войнство у първия и общественото и нравствено чувство у другия. Двубоят им, разгърнат с голяма пластичност и картинност в ХХІІ песен на „Илиада“, внася напрежение и драматизъм. Подробното предаване на всеки жест, действие и преживяване на героите създава чувство за съдбовност и неизбежност.
Трагизмът и драматизмът в образа на Хектор откриваме в душевното състояние на героя преди битката и обречеността му да загине. У Ахил те се коренят в желанието да отмъсти за мъртвия си приятел и в предстоящата му собствена смърт.
Хектор е наричан „любимото чедо на Омир“. Като грък от класическа Гърция, той притежава развито обществено чувство. Воден от него, героят се терзае преди битката с Ахил. В душата му се води конфликтна борба. Смяната на психологическото му състояние го прави драматичен. Той се колебае и разсъждава. Разкъсван от жажда за живот, пожелава да се скрие, да се спаси, но гордостта и доблестта надделяват и го тласкат да приеме двубоя:
„в бой да убия Ахила… или геройски да падна от него пред нашата крепост.“
Веднага след това е готов да се предаде и да подели с врага си богатствата на Троя. Страхът и колебанията на Хектор са естествени човешки реакции, които отстъпват пред честта и доблестта. Въпреки това, героят избира смъртта пред срама и позора. Хектор трудно взема решението да остане и приеме боя. Той не е хладнокръвен и спокоен. Появата на Ахил го сепва и го кара да побегне. В този миг в очите на читателя се възправя не някакъв идеализиран титан, а обикновен човек, съпруг и баща. Макар верен на дълга си, той прави опит да се споразумее с Ахил да не оскверняват телата си. Драматичен е зовът на Хектор за цивилизовано отношение към смъртта. Излъган от Атина, героят се впуска в битка. Всички знаят каква е съдбата му. Само той остава в неведение за присъдата на боговете. Хектор не разбира участта си и се надява да победи. В този момент той се разкрива като трагичен герой. Заканва се на Ахил и прави опит да го срази:
„(…) Но пази се от моето копие медно!“ и „Точно го прати, средата на щита Ахилов умери, но острието отскочи далече.“
Трагично звучи обръщението към брат му- Деифоб, за друго копие. Трагични са вярата и надеждата му, а всъщност е вече осъден. Хектор е обречен, а сам не знае това. Открива го миг преди смъртта си:
„Горко ми! Вече на смърт ме зоват боговете безсмъртни!“
Прозрял трагичната си безизходност, той разбира, че му остава едно- да умре. Но избира смъртта да бъде достойна, да запази доблестта си на обречен, честта, гордостта и достойнството си:
„Само че няма без смела борба и безславно да падна: Нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят.“
Последните думи на Хектор са отново призив да се поиска откуп за тялото му, за да не бъде осквернено. Устремен към мъст и изпълнен с омраза, с порива на архаичен воин Ахил отхвърля Хекторовата молба и побеждава. Той е свиреп и зъл. Безсърдечността му се поражда от страстното му желание за мъст. Сърцето му е „сърце от желязо“, както го нарича Хектор. Човек на крайностите, Ахил е безмилостен. Той връхлита, „преизпълнен с диво геройство“. Гневлив и обидчив, Ахил е определян като първият трагичен герой в гръцкия свят. Той е син на богиня, но кратковечен. Подобно на Хектор, е обречен да умре, макар обичан от боговете. Смъртта му предрича троянецът, преди сам да склопи очи. Ахил силно мрази, защото силно обича. Поведението му не е продиктувано само от зверска отмъстителност. Избрал трагичната си участ- да бъде герой, той обича приятеля си Патрокъл и честта го задължава да изкупи смъртта му:
„Хекторе, ти се надяваше, щом си погубил Патрокла, жив да останеш, че аз те не плашех, оттеглен от боя. Глупчо безумен! След него аз станах по-храбър защитник.“ Това обяснява отказа му за помирение и жестокостта му към врага: „Псета и птици грабливи до костичка ще те разкъсат.“ Драмата на Ахил е, че победата не може да му донесе успокоение. Без жал той отнема живота на син, съпруг и баща в лицето на Хектор. Това обаче не може да върне другаря му в света на живите. Ахил и Хектор са епически герои и като такива носят своята трагична съдба, предопределена им от боговете. Красив и в двата образа е стремежът да я надмогнат. У Хектор чрез борба с нерешителността си и въпреки незнанието си, а у Ахил чрез владеещите го отрицателни емоции и амбиция за победа. Възправяйки се срещу участта си, те я заплащат с героизма и изключителното си безстрашие като истински герои на Античността.
„в бой да убия Ахила… или геройски да падна от него пред нашата крепост.“
Веднага след това е готов да се предаде и да подели с врага си богатствата на Троя. Страхът и колебанията на Хектор са естествени човешки реакции, които отстъпват пред честта и доблестта. Въпреки това, героят избира смъртта пред срама и позора. Хектор трудно взема решението да остане и приеме боя. Той не е хладнокръвен и спокоен. Появата на Ахил го сепва и го кара да побегне. В този миг в очите на читателя се възправя не някакъв идеализиран титан, а обикновен човек, съпруг и баща. Макар верен на дълга си, той прави опит да се споразумее с Ахил да не оскверняват телата си. Драматичен е зовът на Хектор за цивилизовано отношение към смъртта. Излъган от Атина, героят се впуска в битка. Всички знаят каква е съдбата му. Само той остава в неведение за присъдата на боговете. Хектор не разбира участта си и се надява да победи. В този момент той се разкрива като трагичен герой. Заканва се на Ахил и прави опит да го срази:
„(…) Но пази се от моето копие медно!“ и „Точно го прати, средата на щита Ахилов умери, но острието отскочи далече.“
Трагично звучи обръщението към брат му- Деифоб, за друго копие. Трагични са вярата и надеждата му, а всъщност е вече осъден. Хектор е обречен, а сам не знае това. Открива го миг преди смъртта си:
„Горко ми! Вече на смърт ме зоват боговете безсмъртни!“
Прозрял трагичната си безизходност, той разбира, че му остава едно- да умре. Но избира смъртта да бъде достойна, да запази доблестта си на обречен, честта, гордостта и достойнството си:
„Само че няма без смела борба и безславно да падна: Нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят.“
Последните думи на Хектор са отново призив да се поиска откуп за тялото му, за да не бъде осквернено. Устремен към мъст и изпълнен с омраза, с порива на архаичен воин Ахил отхвърля Хекторовата молба и побеждава. Той е свиреп и зъл. Безсърдечността му се поражда от страстното му желание за мъст. Сърцето му е „сърце от желязо“, както го нарича Хектор. Човек на крайностите, Ахил е безмилостен. Той връхлита, „преизпълнен с диво геройство“. Гневлив и обидчив, Ахил е определян като първият трагичен герой в гръцкия свят. Той е син на богиня, но кратковечен. Подобно на Хектор, е обречен да умре, макар обичан от боговете. Смъртта му предрича троянецът, преди сам да склопи очи. Ахил силно мрази, защото силно обича. Поведението му не е продиктувано само от зверска отмъстителност. Избрал трагичната си участ- да бъде герой, той обича приятеля си Патрокъл и честта го задължава да изкупи смъртта му:
„Хекторе, ти се надяваше, щом си погубил Патрокла, жив да останеш, че аз те не плашех, оттеглен от боя. Глупчо безумен! След него аз станах по-храбър защитник.“ Това обяснява отказа му за помирение и жестокостта му към врага: „Псета и птици грабливи до костичка ще те разкъсат.“ Драмата на Ахил е, че победата не може да му донесе успокоение. Без жал той отнема живота на син, съпруг и баща в лицето на Хектор. Това обаче не може да върне другаря му в света на живите. Ахил и Хектор са епически герои и като такива носят своята трагична съдба, предопределена им от боговете. Красив и в двата образа е стремежът да я надмогнат. У Хектор чрез борба с нерешителността си и въпреки незнанието си, а у Ахил чрез владеещите го отрицателни емоции и амбиция за победа. Възправяйки се срещу участта си, те я заплащат с героизма и изключителното си безстрашие като истински герои на Античността.
11.05.2013 12:07 -
Защита и възхвала на славянската писменост (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
„За буквите“ е една от най-загадъчните средновековни творби на старата българска литература. Тя поражда хипотези и за автора, и за времето на създаване, всяка от които основателна, но не и доказана категорично. Трудности създава и жанровото ѝ характеризиране. От гледна точка на литературата е определяна като полемика, на публицистиката- като апология, а на науката- като трактат.
Не буди съмнение предназначението и целта на творбата: да защити славянската писменост от триезичниците и да аргументира правото ѝ на самостойно културно съществуване.
„За буквите“ е композиционно изградена на принципа теза-антитеза. Съчинението отхвърля обвиненията на отрицателите по схемата „въпрос-отговор“. Чрез този риторичен похват авторът извежда тезата за културната равнопоставеност на народите, като се възправя срещу закостенелите вековни предубеждения. Той е не само демократично, но и патриотично настроен. Неговият патос увлича слушателите и читателите и убедително изразява идеите му.
Създателят на творбата е личност с явни исторически и филологически познания. Те са основното оръжие, чрез което той оборва противниците на славянската писменост. Авторът поднася историческите факти такива, каквито са. Той обяснява естествено възникналата потребност от собствена писменост, която най-добре може да изрази мисленето на българите. Не скрива, че праведният Кирил съставя част от 38-те букви по образец на гръцките, а друга- според славянската реч. С това доказва, че нашето писмо не е чисто подражателско, а е в съответствие на гтвора на българите. Буквите ни не са по-различни от гръцките, които от своя страна следват еврейските - отбелязва авторът. С това ни нарежда до културите, допринесли за обогатяването на общочовешката цивилизация и определя нашето място в нея.
Апологетът е изключително добре запознат с фактите около писмената, предхождащи славянските. Това личи от аргумента за точния брой на гръцките букви и от този, с който оборва тезата за трите изначални езика, а именно, че първи е сирийският. Авторът не отрича самобитността на всеки народ, изтъквайки различията им един от друг. В това той намира основание за самостойното съществуване на славянската писменост. Той целѝ да докаже уникалните черти на нашето писмо, които могат да допринесат полза за човешката цивилизация.
На онези, които биха оспорили нашата азбука с аргумента, че буквите ѝ „…и сега още се нагласяват,…“, авторът се противопоставя с думите, че и гръцките са били толкова дълго уточнявани, че книжовниците са забравили създателите им. Тук е кулминацията на творбата, заредена с патриотичен патос: българските азбукарчета знаят и помнят името на Кирил- светият мъж, създал славянската писменост и превел свещените книги заедно с Методий. Това е най-силният от емоционална гледна точка аргумент, който авторът извежда срещу онези „окаяни и безумци“, които могат да оспорят правотата на народа ни да се самоутвърди.
Като враг на фанатизма и догматизма, като човек с широк светоглед и явен хуманист, апологетът защитава славянските писмена от опонентите, защото разбира съдбовността на историческия момент. Той се възправя срещу настоящите и бъдещи хулители, които биха посегнали на съдбата на народа му, биха попречили на неговото бъдеще и биха могли да се превърнат в пречка за развитието му.
„За буквите“ е синкретична средновековна творба. Нейната цел е не толкова възхвала и идеализация. Тя е по-скоро съсредоточена върху утвърждаването чрез силата на научни аргументи, а не на художествена образност, на изконното право на един народ да има свой исторически път, своя съдба и свое бъдеще.
„За буквите“ е синкретична средновековна творба. Нейната цел е не толкова възхвала и идеализация. Тя е по-скоро съсредоточена върху утвърждаването чрез силата на научни аргументи, а не на художествена образност, на изконното право на един народ да има свой исторически път, своя съдба и свое бъдеще.
10.05.2013 18:11 -
Героят на „Пространно житие на Константин-Кирил“- идеал за святост (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
„Пространно житие на Константин-Кирил“ е едното от двете жития, наречени от славистите Панонски легенди. Те са агиографски творби- книжовни текстове за светци. Биографичното повествование изобразява поведенческите и словесни жестове на героя. То чертае образа му в хода на сюжета.
Изображението на Кирил се подчинява на идеализацията. Героят е разкрит чрез деянията му на мисионер просветител, на светец от апостолски тип.
Житието започва със стандартна фабулна експозиция, представяща детството му. Кирил е седмо дете- син на благороден и богат мъж. Още на седем години е осенен от пророчески сън. По божия промисъл, според каноните на житийната литература, героят прави съдбовен избор на поприще: „името ѝ беше София, сиреч Премъдрост. Нея избрах.“
Светостта на Кирил, неговата изключителност и божествена белязаност са подчертани чрез любознателността и ранния му интерес към науката. Бъдещият славянски учител учи наизуст писанията на свети Григорий Богослов и създава първата си творба похвала за просветителя. Кирил сам търси знанието и тъгува, когато молбата му да се учи при чужденец граматик бива отхвърлена.
Дарбата на Константин да размишлява и да търси смисъл го отвеждат в Магнаурската школа. Под ръководството на Лъв и Фотий той е възпитаван в дух на хуманност и културна разностранност. Умствените му заложби се съчетават с бързина и прилежание, но над тях той проявява „кротък нрав“. Контактите му са целенасочени: „беседваше само с ония, с които това беше по-полезно, като странеше от онези, които имаха склонност към зло.“ Стремежът му да постигне светостта- „да живее с бога“, го води по пътя на науката и изцяло направлява живота му.
Изключителната му чистота и желание да се уподоби на Всевишния привличат вниманието на всички, както и на логотета. Битието му протича по образеца на този на светците. Преследват го материални и светски изкушения- злато, предложение за брак с кръщелницата на логотета и професионално израстване. Подобно победата на Христос над Лукавия в пустинята, Кирил поставя над всичко мъдростта. Той сам избира и чертае пътя си. Съгласява се да бъде библиотекар, но се отказва от службата и се скрива в манастир.
Философът не е славолюбив и суетен. Константин вижда щастието си единствено в работата с книгите и духовните занимания. Затова приема преподавателската катедра, която му предлагат.
Иконоборческото време, в което живее Кирил, създава благоприятни условия за изява на остроумието и красноречието на героя. В своя първи словесен двубой с патриарх Анис юношата се проявява като дълбок философ с точни знания. Това е първият му успех на обществената сцена, с който си спечелва славата на способен оратор и общественик.
Втората част на творбата разкрива деянията на Константин като апостол- разпространител и защитник на християнството. Трите основни мисионерски пътувания на героя са изпълнени с много чудеса, които доказват божествената му сила и святост. Негов библейски прототип е апостол Павел, известен със своите три дълги пътувания.
Двадесет и четиригодишният Кирил излиза да спори в сарацинската империя с високообразовани опоненти. С това житиеписецът целѝ да възвеличи своя герой. За разказвача е много важно да подчертае мъдростта на Кирил, защото с това подготвя читателя за най-големия му подвиг- създаването на азбуката. Затова се акцентира, че той ги „наддума“ по всички въпроси, с което предизвиква удивлението на противниците си. Кирил се опира не само на християнските книги, а цитира и Корана. Той говори ясно, достъпно и с прости примери от живота. Така защитава и авторитета на държавата, която го изпраща.
Любопитен момент са чудесата, които спохождат Кирил. Той се спасява от отровата, поднесена му от сарацините. В уединение след мисията, подобно библейския сюжет с петте хляба и двете риби, неочаквано мъж удовлетворява потребността на героя от храна. Връзката с и закрилата от Бога за пореден път свидетелстват за светостта на Кирил и напомнят за неговата необикновеност.
Константин се налага като надарена и образована личност. Възвеличаването, характерно за агиографската традиция, се подсилва от поканата на Михаил ІІІ към героя да мисионерства в Хазария. Като дисциплиниран и добър християнин, Кирил приема задачата като царска заръка и чест.
В Херсон героят изучава еврейския език и книжнина, като превежда осемте части на граматиката. Невероятната му способност бързо да прониква в непознатото се изразява в опознаването на самаритските книги. С помощта на молитва- доказателство за светостта му и невидимата намеса на Бог, Кирил извършва чудо. За спътниците му такова е отделянето на гласните и съгласните на странния „рушки“ или руски език.
Внимателното отношение към книгите и езиците потвърждават сериозните филологически интереси на героя и влечението му към писмеността на различните народи. Усетът му на езиковед му помага да разбира неизвестното и да се ориентира в него. Благодарение на дарбата успява по-късно да разчете стиховете върху чаша от църквата „Света София“, които се отнасят до пророчество за Христос.
Многостранните знания и бързият ум на Константин са качества, които му помагат за три дни да убеди хазарите в силата на християнството и да се покръстят. Той действа като смел човек, който не се бои от трудностите и опасностите, а неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство.
Върхов момент от агиографското повествование е чудотворната божествена намеса при създаването на славянската азбука. Прозорливият ум на героя съзнава потребността от букви. От писмената зависи културното утвърждаване на славяните в света. И Кирил разбира необходимостта от тях, замисляйки се за бъдещето на славянския род. Героят е призван да сътвори, да създаде азбука, което извисява светите му качества до проява на божествени творчески сили.
Далеч от суетата на деня, вглъбен в книгите, той се уединява с брат си- Методий, и пожелава да бъде творец, както го съветва Михаил: „Ако ти поискаш, това може да ти го даде бог, …“. „И бог, който слуша молитвите на своите роби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: „В началото беше Словото и Словото беше у бога, и бог беше Словото.“
Буквите са просветление и вдъхновение, призвание и историческо предназначение на Константин-Кирил, свидетелство за светостта и духовния подвиг на славянския учител.
Просветителското и свято дело на агиогероя продължава във Великоморавия. Популяризирането на новосъздадената азбука става чрез преводи на богослужебна книжнина и обучение на ученици. Светителското въвеждане в тайнството на новия език преживяват и панонците. Разпространението на славянските писмена се превръща в проповед за духовно усъвършенстване и утвърждаване.
Славянската мисия на Кирил побеждава в полемиката с триезичниците във Венеция. Богословският спор целѝ да защити правото на всеки народ да общува с Бога на свой език. Във възходяща градация и с йерархиране на библейските цитати (старозаветни, новозаветни и от апостол Павел) Константин застава зад своето дело, извършено в името на целия славянски род.
Демократизмът на героя, изразен в реторичния въпрос: „Не пада ли от бога дъжд еднакво за всички?“, поставя спора не на догматична, а на общокултурна основа. С това той изпъква със своя хуманизъм и загриженост за бъдещето на сънародниците си. За него няма богоизбрани. Всички са равни пред Бога. За това свидетелства триумфалното освещаване на славянските книги в Рим. Официалното признание и узаконяване на Кирило-Методиевото дело в Западна Европа е свидетелство за светостта на героя.
Животът на светеца достига своя връх. Отдадеността му на обществена и духовна дейност не го променя. Но и жанрът на творбата не изисква това. Идеалните му черти присъстват от началото до края на житието: мъдър, трудолюбив и усърден, остроумен и победител във всички диспути, той извършва божествено дело. Кирил става създател и творец, дарил просветление на целия славянски род.
