Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога
06.05.2013 14:44 -
Ентеробиоза (реферат)
Въведение
Ентеробиозата (Оксиуриаза) е заболяване, което се изучава от науката паразитология, занимаваща се с произхода и еволюцията на паразитите, тяхното устройство, функция, жизнен цикъл, разпространение, взаимодействие с гостоприемника и начините за лечение на заболяванията, които предизвикват.
Паразитите могат да бъдат както едноклетъчни, така и многоклетъчни. Това са организми, които се хранят с части или жизнено необходими продукти от друг жив организъм, наречен гостоприемник. Паразитът се развива за негова сметка, като предизвиква загуба на жизнеността му. За разлика от хищниците, той не убива- или поне не веднага- организмите, които използва за храна. Терминът произлиза от гръцки- parassitos, и означава- някой, който се храни от чужда трапеза. Някои автори различават макро- и микропаразити. С термина „паразити” се означават само еукариотни организми- паразитни червеи- хелминти, нематоди в червата и други органи. Патогенните бактерии и вирусите също водят паразитен начин на живот и се класифицират като микропаразити.
Според начина на пребиваване, се поделят на временни и постоянни. Тук ще става дума за вторите, които използват гостоприемника не само като източник на храна, но и като постоянна среда за обитаване. Сред тях попадат остриците, глистите, тениите, крастните кърлежи и други. Има още една подялба- според мястото на пребиваване и според която паразитите се делят на ектопаразити, обитаващи повърхността на тялото на гостоприемника и ендопаразити, живеещи във вътрешността на тялото му.
Паразитите са главните причинители на паразитози. Така се наричат болестните състояния, които се развиват в гостоприемника. Настъпват след инвазия (от лат. invasio- нашествие), т.е. след проникването, размножаването и разпространението на паразитните организми.
Една от паразитозите при човека представлява ентеробиозата. Тя е хелминтоза (заболяване, причинено от хелминти, едни от които са аскаридите) или аскаридозно заболяване (Ascaridosis), което се предизвиква от острицата.
Острица (Enterobius vermicularis)
Макро- и ендопаразит, който принадлежи към типа на кръглите червеи (Nemathelminthes) и класа на нематодите (Nematodes).Той е разделнополов и представлява малък вретенообразен кръгъл червей с белезникав цвят, изтънен и заострен в задния край. Женските острици достигат до 12мм дължина и 0,50мм ширина и са по-големи от мъжките, които са дълги до 5мм и широки до 0,30мм. Задният край на паразита е спираловидно завит, а на предния има три устни смукалца. Живее в долната част на тънкото черво, апендикса и началната част на предното черво, но може да се срещне във всички отдели на червата.
Биологичният цикъл на остриците се състои от паразитен стадий в червата на човека и ембрионално, непаразитно развитие на яйцата върху перианалните гънки на болните или в условията на околната среда- бельо,спални, училищни помещения, прах в работните стаи и други. (бел.- Нагледното му представяне виж Приложение в края на реферата)
Първият стадий се характеризира със следното. От погълнатите инвазиоспособни яйца в дванадесетопръстника се излюпват ларви, които бързо нарастват, диференцират се на мъжки и женски и достигат полова зрелост за 15-30 дни. Към дванадесетия ден от заразяването се оплождат и постепенно попадат в долните участъци на тънкото черво или в сляпото черво и апендикса.
Наскоро след оплождането, мъжките екземпляри умират. На 25-ия до 30-ия ден от инвазирането женските индивиди, когато са изпълнени със зрели яйца, се спускат към правото черво и изпълзяват навън през ануса с предния си край. Прикрепват се със задния си конусообразен край и за кратко време снасят в околоанусните гънки, след което умират. Една женска снася от 5 000 до 17 000 яйца. Те са елипсовидни, продълговати, прозрачни и леко асиметрични в единия полюс. Имат двойно контурирана гладка обвивка и в изпражненията рядко се намират. При оптимални условия- температура от 34°С до 38°С и достатъчна влажност, яйцата узряват и добиват инвазиоспособност в продължение на 5-6 часа, като тя се запазва средно 90-100 дни.
Общата продължителност на живота на остриците е 3-4 седмици. Обикновено, яйцата се доказват чрез остъргване на околоанусните гънки с тънка клечка, потопена в равни части глицерин и вода. При момичетата остриците могат да проникнат и във влагалището. Тази особеност обуславя лесното самозаразяване. При изпълзяването от ануса остриците предизвикват силен сърбеж, поради което лесно се замърсяват ръцете и се улеснява заразяването чрез устата.
Заразяване, симптоматика и профилактика на ентеробиозата
Полезно би било да се уточни, че тази разпространена паразитоза засяга всички възрасти, но най-често детската и начално-училищната. Това е причината да бъде причислявана към детските заболявания.
Източник на паразитозата е опаразитеният човек. Предаването на заразата става чрез контаминирани с яйца ръце, хранителни продукти, прах, околни предмети, запрашен въздух, мухи и други. В детските градини често е заразен пясъкът, с който децата играят. В такива колективи паразитозата достига от 5-20% и повече. Епидемиологичната инкубация на ентеробиозата (времето от заразяването до отделянето на яйца от паразита) е 20-25 дни. Ако след двадесетия ден от първото лечение, контролните проби се позитивират, е налице реинвазия. Т.е. налице е ентеробиозно огнище в дома, училището, работното място или други обекти, които болният посещава.
Клиничните прояви зависят най-вече от количеството на паразитите и състоянието на микроорганизма. При слабо опаразитяване, ентеробиозата протича леко без особена клинична изява.
Симптомите на заболяването са много и различни. През първата седмица след заразяването се наблюдават тежест и болки в коремната област, придружени понякога с гадене и диария. Но най-характерен признак е сърбежът в аналната област, а при момичетата или жените може да има такъв и в половите органи. Пристъпите траят няколко дни и се повтарят на интервали след две до четири седмици, което се обяснява със смяната на поколенията на острицата. Възможни са оплаквания от липса на апетит, повишена раздразнителност, неспокоен сън, коремни болки, главоболие и световъртеж, анемия и други. Много типично, най-вече за децата, е скърцането със зъби вечер. За тях са характерни и признаците на капризност, разсеяност, понижаване на успеха в училище и влошаване на поведението. Много рядко могат да се наблюдават гърчове, припадъци, остър апендицит, а сърбежът и разчесването могат да доведат до вторични възпалителни изменения на кожата, дерматит и т.н. При жените проникването на остриците в половите органи може да доведе до тежки заболявания на влагалището, които симулират симптоми на гонорея.
Диагнозата се поставя след изследване на перианален секрет и изпражнения.
За предпазване от ентеробиоза особено важно е спазването на лична хигиена и изграждането на хигиенни навици у децата. Профилактичните мерки включват редовно къпане, преобличане, ежедневно сутрешно измиване с топла вода и сапун на аналната област, измиване на ръцете преди всяко хранене, както и на плодовете и зеленчуците преди консумация. Предпазване на храната от запрашаване и мухи. При децата от съществено значение е забраната за гризенето на ноктите, както и ниското им изрязване, предотвратяване на смученето на пръстите и замърсени предмети. Честото изпиране на дрехите и гладенето с гореща ютия са сред предпазните предохранителни мерки.
Известно е, че докъм 1930г. е съществувала практика хората да вземат превантивно рициново или минерално масло, както и билкови смеси, за да прочистят телата си от паразити. Всяка етническа група е имала свой специфичен начин за обезпаразитяване. Правело се е на всеки шест месеца, веднъж годишно или със смяната на сезоните. Така хората са се предпазвали чисти. Днес подобна профилактична практика е забравена. Смята се, че с подобряването на санитарните условия, паразитите са били премахнати. Изследванията показват, че това не е така.
Проблемите с имунитета на хората водят до разпространение на паразитните болести. Учените откриват наличието на признаци на колективен разум у аскариди и хелминти. Те са много адаптивни, образуват колонии и съгласуват действията си, за да функционират като единен организъм с цел оцеляване и размножаване. Интересен факт е, че те тренират някак нашия имунитет и ни държат в тонус.
Така или иначе, спазването на стриктна лична и обществена хигиена е задължителният фактор, който може да ни осигури спокойна и здравословна жизнена среда, от каквато всеки от нас се нуждае.
Приложение:
Острица
Ползвани материали:
проф.Братанов, Бр., Ентеробиоза (Оксиуриаза), причинено от острици глистно заболяване, www.evropea.com
Ентеробиоза и жиардиаза, www.riokoz-vt.com
Клас Нематоди (Nematodes), www.Bgm8.bg
80% от болестите се предизвикват от паразити, www.zepir.com
Острица (Ентеробиус вермикуларис, Ентеробиоза), www.Doctorbg.com
Паразит, www.wikipedia.org
Паразитоза, www.wikipedia.org
Паразитология, www.wikipedia.org
www.zdraveto.eu
www.riokoz-sliven.com
Приложение:
Острица
Ползвани материали:
проф.Братанов, Бр., Ентеробиоза (Оксиуриаза), причинено от острици глистно заболяване, www.evropea.com
Ентеробиоза и жиардиаза, www.riokoz-vt.com
Клас Нематоди (Nematodes), www.Bgm8.bg
80% от болестите се предизвикват от паразити, www.zepir.com
Острица (Ентеробиус вермикуларис, Ентеробиоза), www.Doctorbg.com
Паразит, www.wikipedia.org
Паразитоза, www.wikipedia.org
Паразитология, www.wikipedia.org
www.zdraveto.eu
www.riokoz-sliven.com
06.05.2013 12:14 -
Добродетели (реферат)
Понятието „добродетел” е основно и конструктивно определение, в което са отразени общите позитивни характеристики на моралното съзнание и действие. Добродетелта е морален аспект на общия проект на човека и очертава пътя на постигането на висока нравственост и хуманни отношения между хората. Тя е синтез на нравствени качества, норма и критерий на човешко поведение и идеал на жизнена позиция.
Понятието за добродетел според Платон и Аристотел Когато става дума за етически понятия, не може да не се обърне поглед към Античността и към едно основополагащо със своите творби име- това на Аристотел. Сред произведенията му, третиращи практическите науки, са етическите му трактати- „Никомахова етика”, „Голяма етика” и „Евдемова етика”. В тях той установява и дефинира основните типове на нравствеността и определя етиката като наука, занимаваща се с нейните проблеми. За него тя е наука за добродетелта като област, до която трябва да се отнасят човешкото поведение и действие. Цел на всяка постъпка е върховното благо- евдемония, щастието, осъществявано посредством действие. В своята „Никомахова етика” философът разделя добродетелите. Едните са етически (волеви, дело нахарактера или морални) и към тях спадат щедростта, мъжеството, волята, благоразумието, а другите- дианоетически (на ума, или интелектуални) и сред тях са мъдростта, съобразителността. Първите възникват посредством навика, а вторите се натрупват, благодарение на обучението. Етическа добродетел е това постоянно свойство на волята, благодарение на което практическият разум господства над желанията. Дианоетическите са висши, защото в тях разумът се разкрива като чисто действие на формата. Те доставят благородно удоволствие, като чрез тях човек получава възможност за участие в Божественото блаженство. Етимологично, „етически” произхожда от ethos- понятието за нрав, навик, обичай, което обяснява и пътя за постигането на този вид добродетели. Това е неразумната страна на човешката природа, способна да следва разумната. Етическите добродетели са афектите и други подобни състояния, свързани с волята, характера и нравите на индивида. Те се отнасят до практическата дейност на човека и затова се наричат още- практически. Към тях спадат и гражданските добродетели. За върховна добродетел сред етическите Аристотел приема справедливостта. Нейното осъществяване като общо благо за гражданите е висша цел на държавата, упражняваща нравствената си воля и закон. Тя е добродетелта на възнаграждаването на заслугата в една вече създадена общност. Справедливостта може да се реализира само по отношение на друг човек и затова философът определя човека като „зоон политикон”- политическо животно. Тя е равенство, но само за равните, а за неравните е неравенство. В шеста книга на своята етика той говори за „phronesis”- практически разум, нравствено познание, предпазливост. Това е интелектуалната добродетел или способността на човек да проведе съждение, да познае правилното решение. От тук и разбирането му, че добродетел притежава само този, който успее да я прояви. За най-съвършена дианоетическа добродетел Аристотел признава съзерцанието или действието на ума- теоретическата дейност, като отхвърля сетивните наслаждения като проява на животинската природа на човека. Добродетелите са предразположения да се действа по определен начин, но и да се чувства по определен начин. Моралното възпитание е вид възпитание на чувствата. Затова и учението му се превръща в учение за златната среда- според него, добродетелта е средата между две крайности, всяка от които е порок. Смелостта например е между страхливостта и предизвикателството, щедростта- между прахосничеството и скъперничеството, скромността- между срамежливостта и безсрамието. Би могло да се обобщи, че той разглежда практическите добродетели като средство за постигане на щастието- евдемония, а интелектуалните представляват цели. Евдемонизмът разглежда доброто като благосъстояние или състояние, в което човек е в превъзходни отношения със самия себе си и с божеството. В ценностната скала на Аристотел специално място заема великодушието. За него той казва: „Но великодушният, след като е достоен да бъде най-велик, ще бъде може би и най-добродетелен: наистина, за по-голямото винаги е достоен по-добродетелният, а за най-великото- най-добродетелният. Следователно, истински великодушният трябва да бъде добродетелен и величието във всяка добродетел може да се смята за признак на великодушие. /…/” И така великодушието е наречено „украшение на добродетелите” понеже им придава величие и не може да съществува без тях. Него, както и останалите добродетели, може да придобие само заможен и високопоставен човек. За робите и варварите, понеже са лишени от политически отношения, те са недостъпни. Другият колос на античната мисъл, учителят на Аристотел- Платон, също обвързва добродетелите с политическата практика на идеалната държава. Неговата представа за добродетелния човек е неотделима от тази на добрия гражданин. Според схващанията му, проявата на всяка специфична функция на душата е особена добродетел. Телесните желания трябва да приемат ограниченията на разума и добродетелта, която възниква, е благоразумие. Тази, която отговаря на предизвикателствата на опасността, се определя като храброст, смелост. Разумът, дисциплиниран да различава едно знание от друго, както и това какво е справедливостта сама по себе си или красотата сама по себе си и най-вече коя е идеята за Благото, проявява добродетелта мъдрост. Тази, която обаче придава на всеки дял на душата точно неговата особена функция и никоя друга, тази, без която останалите не могат да се проявят, е справедливостта. Платон е убеден, че както в държавата, така и в човека една добродетел не може да конфликтува с друга. Няма конкурентни блага. Пак според него, добродетелите са не само съвместими една с друга, но и наличието на едната изисква наличието на всички останали. Съществува космичен порядък, който определя мястото на всяка добродетел в общата хармонична схема на човешкия живот. Между философия и религия Личността, която става приемствена за идеите на Аристотел, но се опитва да направи крачка напред, е Тома Аквински- теолог ипредставител на средновековната философска мисъл. За него етиката е един ориентир за човешкото съществуване, който да насочи човека към неговата главна цел, която за Аристотел е щастието. Тома от Аквино отива отвъд това и твърди, че върховното добро е това, което в действителност твори, както и доведената до максимално извисяване човешка природа. Единственото възможно действие за достигане на блаженство е интелектуалното, защото разумът е характерната особеност на човека. Друга негова отличителна черта е свободата на избор и Тома Аквински основава своята етика именно на нея. Тя не противоречи на Божието Провидение, което отчита всяко човешко решение, взето на базата на свободния избор. Човешката свобода и божественото действие се стремят към една и съща цел и имат една и съща причина- Бог. Относно морала Тома Аквински твърди, че човекът има естествено предразположение и склонност към добро и към познаване на това добро. Но все пак се нуждае от средства, за да преценява поведението и решенията си. Това са: съзнанието като способност за практическо разсъждение и за прилагане на универсални етични принципи в конкретни ситуации; предпазливостта- практично качество, което позволява правилната преценка във всеки конкретен случай; волята- средството, чрез което се взема решение дали да се направи някакво добро; добродетелността- или действие, продиктувано от присъщата природа и от разума. Тома Аквински се връща към четирите основни добродетели на Аристотел (справедливост, постоянство, предпазливост и сила или във вариант: справедливост, умереност във всичко, благоразумие и храброст), но въвежда и трите теологични добродетели на християнството, необходими за постигането на вечно блаженство, а именно- вяра, надежда и любов. Любопитното в случая е, че майка на трите дъщери- Вяра, Надежда и Любов, е София. При едно по-свободно тълкувание може да се заключи, че едната от четирите антични добродетели- мъдростта (благоразумието), създава трите основополагащи за християнството добродетели. Такова е всъщност твърдението на св. Ефрем Сирин, който говори за разсъдителност, чрез която трябва да се упражняваме в останалите добродетели и която той определя за „царица на добродетелите” и „добродетел на добродетелите”. Самият Блажени Августин, изхождайки от св. Троица, пише за три душевни сили на човека- memoria- съзнание, intelectus- разум, amor- любов. Християнството за добродетелите Център и вместилище на човешката добродетел според християнството е сърцето. Старобългарската дума за сърце е „срьдьцъ” или среда. (бел.- Колко много значението на думата напомня разбирането на Аристотел за добродетелта и неговото учение за златната среда.) Негови постулати са милостта, състраданието, любовта. Спазването на заложените в християнството нравствени правила очертават линиите на една християнска добродетел, отличаваща се от естествената- философска- добродетел. Християнската добродетел не е просто проявление на естествените чувства на състрадание и милосърдие, присъщи на нашата природа. Тя е извършване на добри дела заради Бог, в името на Бог. Кръщението в Христовото учение дава силата на Божията благодат, постоянство и твърдост в добродетелността. При естествената добродетел проявата на доброто е мимолетно, случайно и бързопреходно. Християнският начин на живот лежи в добрите разположения и добрите навици на човешката душа. Смирението например, не е определено дело, а разположение в сърцето, което се проявява в дела. Макарий Велики твърди, че добродетелите са свързани помежду си в духовна верига и зависят една от друга: молитва- любов- радост- кротост- смирение- служение- надежда- вяра- послушание- простота. В традициите на православния Изток се говори за „Стълба към Небесния Рай”. Старобългарската дума е „лествица”, а автор на книгата с това име- „Лествица”, е св. Йоан Синайски, наричан още Лествичник. Той създава своята духовна творба в полза на монасите от манастира Синай , в който пребивава в периода VІ-VІІв., но тя е ръководство за нравственост за всички християни. В нея се съдържа описание на духовния живот на християнския подвижник, представен под формата на 30 духовни стъпала. Това разпределение се основава на известните думи на св. ап. Павел за степените на духовно израстване за „достигане на пълната възраст на Христовото съвършенство”. Духовният живот е представен като стъпаловидно изкачване към Бога до достигане на духовно-нравственото съвършенство в любовта. При това възкачване човек се освобождава от определена своя страст или душевен недъг и придобива на негово място съответната добродетел. Така човешката душа постепенно се уподобява на Бога. Този процес се извършва възходящо и ние само започваме духовния подвиг, а Сам „Бог е художникът на добродетелните души”, според св. Йоан Лествичник. От нас се изисква да положим усилие, усърдие и постоянство в духовната борба със страстите, да се придържаме към постоянен молитвен подвиг. Покайните сълзи са белезите на успешното подвижничество и плод на очистване от страстите. Твърдата основа на добродетелите на тази стълба са: християнската вяра, смиреномъдрието, упованието на Бога и любовта към ближния. Ако загуби своето смирение, покаяние и трезвост на ума, ако не се уповава на Божията благодат, християнинът може да изпадне от стълбата, независимо на кое стъпало се намира. (бел.- Този извор на духовност за християнството, това учение за нравствения живот, е достижение на исихазма, свързан с духовното уединение, покайното самопознание и очистване на сърцето чрез общение с Бога и съзерцание на Неговата благодатна светлина.) В християнството добродетелите се разглеждат в противовес на седемте смъртни грехове, което може да се онагледи по следния начин:
Както се вижда от таблицата, на всяка от страстите съответства и определен цвят, който допълнително описва характера й. За християнството те са „смъртни”, защото са пагубни за човешката душа. Подобно на античната традиция, всяка прекомерност и всяка извънмерност в човешките действия, се представят като нарушаване на хармонията на света и отклоняване от пътя към Бога. Душата на човека се разбира като арена на борба на силите на Доброто и Злото, оглавявани от съответните Ангели и Демони и често представяни като птици: бели гълъби и черни гарвани, които наклоняват везните в едната или другата посока при съденето на душата. Ако се върнем много назад, ще установим, че т.нар. Демони са също Ангели. Луцифер, например, имал чин Херувим, но се противопоставя на Божията Воля и се обявява за равнопоставен на него. Отклонява се от Неговия път, увлича със себе си част от другите ангели и придобиват статута на паднали ангели, превръщайки се в творци на злото. От тук и разбирането, че злото не съществува само по себе си, а е отклонение или изкривяване на сътворения от Бога свят. Злото е отсъствие на добро. То е безпричинно. Смята се, че ако грехът бъде обяснен, това ще означава и неговото оправдаване. Луцифер, превърнал се в Сатана, е причината за него, въпреки че не е бил лишен от нищо, което да стане повод за противопоставянето му на Бога. В това се крие тайната на греха и беззаконието. Вероятно, човекът е сътворен именно като същество, което връща баланса между тези сили чрез свободата на избор, която му е предоставена. Така той може да влияе на хармонията в йерархията на света. Разбирането за подредбата му има връзка с темата за добродетелите, които се считат за част от ангелското войнство на небесната йерархия. Структурирането ѝ датира от древни времена и мненията за нея са се променяли многократно и нееднакво за различните религии и епохи. Затова няма да се спирам на това. Според вариант на йерархията на средновековните теолози, Добродетелите са вторият чин (другаде- трети) на Втората сфера, наред с Господствата и Силите. Това е знак, че те са сред онези творения, които и управляват, и направляват света, независимо дали това става пряко или косвено. Основната роля на добродетелите е да ни изпълват с духовна енергия. Затова и понякога ги наричат „чудотворни ангели”. Те даряват човек с благородство и доблест. Добродетелите населяват душите на онези, които искат да надминат способностите си, да постигнат повече от предела си. Наричат ги духове на движението, работата и насочването на благотворни енергии към света. В някои религии като исляма например, биват отъждествявани с природните стихии. Затова носят и името „ангели на природата”. Така или иначе, стоят по-високо от Ангелите и Архангелите, които са част от Трети чин (Низша йерархия) и пряко участват в живота на човека. Поради това, те също са изложени на грях. Традицията на кръщаването всъщност представлява свързване на бъдещия християнин с добротворческа сила, наречена ангел хранител, който стои до дясното му рамо и го направлява при вземането на решения. Изразено по друг начин, това е съвестта на човека, водеща го по пътя на доброто. Чудесно обобщение на всичко, което може да доведе човека до погибел, но и да го спаси, представлява описанието на пътуването на душата след смъртта в един апокрифен текст, наречен „Митарствата на блажена Теодора”. Помествам го тук, поради очевидната му близост с християнската доктрина, която става явна от редовете по-долу. Т.нар. митарства са двадесет и в тях се побират: грехове на празнословието; на лъжата; на осъждането и клеветата; на чревоугодието; на леността; на кражбата; на сребролюбието и скъперничеството; на лихварството; на неправдата; на завистта; на гордостта; на гнева и яростта; на злоба против ближния; на убийството; на чародейство, магьосничество, баене, заклинания и призоваване на демони; на блуд; на прелюбодеянието; на содомията; на ересите; на немилосърдието и коравосърдечието. В различните религии техният брой варира, но при всички те са средството, чрез което се обяснява отвъдният живот като продължение на земните ни дела, както и необходимостта от праведен живот приживе. Както се вижда, те са сбор от забраните на Десетте Божи заповеди и седемте смъртни грехове. Преживяното от Теодора е именно спасението на душата й, благодарение на превеса на добрите над лошите й земни дела. Тя зърва преизподнята и разбира, че молитвата, покаянието, грижата за ближния, смирението са сред онези духовни подвизи, които са препоръката на душата пред съществата на ада и я въздигат над него в божествения свят. Това е едно дуалистично разбиране, което съзираме и в „Божествена комедия” на Данте Алигиери, но християнската религия в известна степен интегрира подобно съдържание в доктрината си, стъпва на него и доразвива идеята за смисъла от праведен и чист живот, като поставя акцент върху покаянието и молитвата като средства за получаване на опрощение. Основополагащ текст за християнството са Десетте Божи заповеди, записаните от Моисей скрижали, отразени в Стария Завет. Те представляват нравствен кодекс- Завет, който, от една страна договаря отношенията между човека и Бога, а от друга- тези между хората. В тях се казва, че трябва да почитаме своя Бог, като признаваме единственото Му съществуване, като не си създаваме погрешна представа за Него, не изговаряме напразно името Му и почитаме съботния ден (неделя) като отреден за общение с Него. Втората половина на кодекса се отнася до човешките взаимоотношения- почит към родителите; да не убиваме; да не прелюбодействаме; да не крадем; да не лъжем против ближния и да не пожелаваме нищо, което е негово. Така регламентираните забрани, които се приемат като закон, целят да съхранят човешката нравственост, да опазят душата на човека от грехопадение и зло. В Новозаветната традиция законът се трансформира във вяра. Не просто сляпо спазване, а осъзнатото прилагане на нравствените и божествени повели. Акцентът е поставен върху обичта и грижата за ближния като спасителни за човешката душа добродетели. Изключително важен текст представлява проповедта на Иисус Христос на планината (Ев. Мат., гл.5-7). Той се очертава като синтез на идеите на неговото учение и като напътствие за водене на чист християнски живот. Проповедта започва с т.нар. „Блаженства”. Те са препоръка към човеците да добият качества като кротост, жажда за правда, милост, чисто сърце, миротворчество, които могат да им помогнат да спасят душите си. Той изтъква необходимостта да бъдат праведни, без показност в добрите си дела и молитва- правейки благодеяние, не е нужно то да става публично достояние. Обичта към ближния и към врага, помирението с противника и разбирателството между хората, не осъждането на чуждите дела, а сметка за нашите собствени грешки, са сред най-важните добродетели. С проявяването на щедрост към ближния и грижа за неговите потребности човекът се реализира като нравствено същество и се издига над своята първична природа. Такъв е смисълът и на смирението пред злото, а не противопоставянето на него. За висше благо Христос признава и проповядва знанието и грижата за душата, а не земните придобивки, които нямат никаква нравствена стойност. Небесните богатства са тези, които препълват сърцето, а не материалното, което не можем да отнесем със себе си. За християнствотовисша добродетел или добродетел на добродетелите представлява Любовта. Неин източник и вместилище е сърцето. Тя е главното основание за хуманно поведение и от нея произтичат всички останали добродетели. На нея ап. Павел посвещава част от своето „Първо послание до коринтяни” (13:4), в която казва: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее.”, защото: „ (…) остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.” (13:13). Неговите думи са обобщение на християнското мислене и разбиране. Те са химн за любовта, който я издига над всяко знание, над всяка дарба и материална придобивка и я представя като начало и венец на човешките усилия за почтен и съвършен живот. Като цяло, свещените текстове на християнството и всичко, изречено от неговите апостоли и последователи, предават в завършен вид кристализирали нравствени ценности, на които човечеството може да се опре в своите душевни и духовни търсения. Те представляват своего рода пътеводител по стълбата на доброто и нравствен ориентир за всеки, който желае да изгради себе си като човек. Заключение
„Добродетелта започва с разбирането на това, което сме” Дж. Кришнамурти В края на този реферат си позволявам да се позова на думите на един източен мислител- Джиду Кришнамурти, като на човек, който не е обвързан с религиозна доктрина, култ или последование и поради причината, че думите му са съзвучни и с алтруистичния философски възглед за състрадание и всеопрощение, и с Новозаветните повели за любов към ближния, и с Аристотеловата цел, наречена благо или щастие. Етичната проблематика, разглеждана в беседите му, засяга най-важната тема- духовното усъвършенстване на човека. За него, причинител на злото е самият индивид, понеже светът е проекция на самите нас. По тази причина преобразяването му започва от човека. Необходима е революция на ценностите, която тръгва от самопознанието. Необходим е буден ум, за да пожелае човек да промени себе си, както и изключителна честност пред себе си, за да признае своите страсти- алчност, завист, злоба… Разбирането на това, което сме, е началото на добродетелта. Но не култивираната- тази, която проявяваме, за да ни уважават, а тази, която ни носи разбиране, защото само тя е способна да ни направи свободни. Естествено, свободата не е да правиш, каквото си искаш, а да разбереш смисъла на зависимостта. Тя е отвъд съпротивата и конфликта. Свободата и любовта вървят заедно. Не може човек да бъде свободен, без да обича. В истинската любов няма страх, няма притежание, няма сантименталност. Тя е извън завистта, алчността и притежанието и съществува, независимо дали има или няма обект, към когото да бъде насочена. Не бива да бягаме от себе си и от собствения си образ чрез външния морал, заради страха или отъждествяването с някаква идея или ценности. Колкото повече се стремим да бъдем морални, толкова повече засилваме Егото си. Доброто се проявява не от подчинението на шаблон, а чрез взаимоотношенията. Първото нещо, което трябва да осъзнаем, са нашите отношения с всичко и всеки и да проследим как Егото се ражда в тях. Това внимание е висша форма на добродетел и е любов. Краят на Егото е добротата, любовта и интелигентността. В мълчаливото спокойно съзнание, когато сме в самото мислене, където е бездействието на ума, се намира любовта. Обичащият изпълва живота си със смисъл, без да го търси. Той е щастлив, понеже не осъзнава щастието, което има. Защото проявява най-висшата добродетел- любовта. А тя може да се разкрие само в действията, които са отношения.
Ползвани материали:
Аквински, Т.: Уикипедия, www.wikipedia.org
Ангели 2007: wandw16.forumer.com
Ангелология: www.cult.bg
Ангелски рангове: Уикипедия, www.wikipedia.org
Библия 1991: Книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, изд. Св. Синод на българската църква, С.
Бъчваров, М. 1978: Философски речник, С.
Етиката на Аристотел, глава ХХ: www.xoomer.virgilio.it candysays 2007: Трета глава от Дипломна работа на тема- Добродетелите и пороците на човека според християнската етика, www.candysays.blog.bg
свещ. Карамихалев, Й. 2009: Естествена и християнска добродетел- Православна младеж, www.pravmladeji.org
Кришнамурти, Дж. 2007: Добродетелта започва с разбирането на това, което сме- Статии и есета, Truden Web Site, www.truden.com
Митология 2008: Ангели, архангели, серафими, www.runboard.com
Нравствени възгледи: Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание- Блог, www.draganbachev.spaces.live.com
Нушев, К. 2006: Изкачване по стълбата на духовния подвиг, www.dveri.bg
Радев, Р. 1996: Кратък речник на философите, С., Изд. Лик
йеромонах Роуз, С.: Митарствата на блажена Теодора- Православие, www.pravoslavieto.com
RValtcheva 2006: Добродетелта- израз на моралното съвършенство, www.valtcheva.com
Понятието за добродетел според Платон и Аристотел Когато става дума за етически понятия, не може да не се обърне поглед към Античността и към едно основополагащо със своите творби име- това на Аристотел. Сред произведенията му, третиращи практическите науки, са етическите му трактати- „Никомахова етика”, „Голяма етика” и „Евдемова етика”. В тях той установява и дефинира основните типове на нравствеността и определя етиката като наука, занимаваща се с нейните проблеми. За него тя е наука за добродетелта като област, до която трябва да се отнасят човешкото поведение и действие. Цел на всяка постъпка е върховното благо- евдемония, щастието, осъществявано посредством действие. В своята „Никомахова етика” философът разделя добродетелите. Едните са етически (волеви, дело нахарактера или морални) и към тях спадат щедростта, мъжеството, волята, благоразумието, а другите- дианоетически (на ума, или интелектуални) и сред тях са мъдростта, съобразителността. Първите възникват посредством навика, а вторите се натрупват, благодарение на обучението. Етическа добродетел е това постоянно свойство на волята, благодарение на което практическият разум господства над желанията. Дианоетическите са висши, защото в тях разумът се разкрива като чисто действие на формата. Те доставят благородно удоволствие, като чрез тях човек получава възможност за участие в Божественото блаженство. Етимологично, „етически” произхожда от ethos- понятието за нрав, навик, обичай, което обяснява и пътя за постигането на този вид добродетели. Това е неразумната страна на човешката природа, способна да следва разумната. Етическите добродетели са афектите и други подобни състояния, свързани с волята, характера и нравите на индивида. Те се отнасят до практическата дейност на човека и затова се наричат още- практически. Към тях спадат и гражданските добродетели. За върховна добродетел сред етическите Аристотел приема справедливостта. Нейното осъществяване като общо благо за гражданите е висша цел на държавата, упражняваща нравствената си воля и закон. Тя е добродетелта на възнаграждаването на заслугата в една вече създадена общност. Справедливостта може да се реализира само по отношение на друг човек и затова философът определя човека като „зоон политикон”- политическо животно. Тя е равенство, но само за равните, а за неравните е неравенство. В шеста книга на своята етика той говори за „phronesis”- практически разум, нравствено познание, предпазливост. Това е интелектуалната добродетел или способността на човек да проведе съждение, да познае правилното решение. От тук и разбирането му, че добродетел притежава само този, който успее да я прояви. За най-съвършена дианоетическа добродетел Аристотел признава съзерцанието или действието на ума- теоретическата дейност, като отхвърля сетивните наслаждения като проява на животинската природа на човека. Добродетелите са предразположения да се действа по определен начин, но и да се чувства по определен начин. Моралното възпитание е вид възпитание на чувствата. Затова и учението му се превръща в учение за златната среда- според него, добродетелта е средата между две крайности, всяка от които е порок. Смелостта например е между страхливостта и предизвикателството, щедростта- между прахосничеството и скъперничеството, скромността- между срамежливостта и безсрамието. Би могло да се обобщи, че той разглежда практическите добродетели като средство за постигане на щастието- евдемония, а интелектуалните представляват цели. Евдемонизмът разглежда доброто като благосъстояние или състояние, в което човек е в превъзходни отношения със самия себе си и с божеството. В ценностната скала на Аристотел специално място заема великодушието. За него той казва: „Но великодушният, след като е достоен да бъде най-велик, ще бъде може би и най-добродетелен: наистина, за по-голямото винаги е достоен по-добродетелният, а за най-великото- най-добродетелният. Следователно, истински великодушният трябва да бъде добродетелен и величието във всяка добродетел може да се смята за признак на великодушие. /…/” И така великодушието е наречено „украшение на добродетелите” понеже им придава величие и не може да съществува без тях. Него, както и останалите добродетели, може да придобие само заможен и високопоставен човек. За робите и варварите, понеже са лишени от политически отношения, те са недостъпни. Другият колос на античната мисъл, учителят на Аристотел- Платон, също обвързва добродетелите с политическата практика на идеалната държава. Неговата представа за добродетелния човек е неотделима от тази на добрия гражданин. Според схващанията му, проявата на всяка специфична функция на душата е особена добродетел. Телесните желания трябва да приемат ограниченията на разума и добродетелта, която възниква, е благоразумие. Тази, която отговаря на предизвикателствата на опасността, се определя като храброст, смелост. Разумът, дисциплиниран да различава едно знание от друго, както и това какво е справедливостта сама по себе си или красотата сама по себе си и най-вече коя е идеята за Благото, проявява добродетелта мъдрост. Тази, която обаче придава на всеки дял на душата точно неговата особена функция и никоя друга, тази, без която останалите не могат да се проявят, е справедливостта. Платон е убеден, че както в държавата, така и в човека една добродетел не може да конфликтува с друга. Няма конкурентни блага. Пак според него, добродетелите са не само съвместими една с друга, но и наличието на едната изисква наличието на всички останали. Съществува космичен порядък, който определя мястото на всяка добродетел в общата хармонична схема на човешкия живот. Между философия и религия Личността, която става приемствена за идеите на Аристотел, но се опитва да направи крачка напред, е Тома Аквински- теолог ипредставител на средновековната философска мисъл. За него етиката е един ориентир за човешкото съществуване, който да насочи човека към неговата главна цел, която за Аристотел е щастието. Тома от Аквино отива отвъд това и твърди, че върховното добро е това, което в действителност твори, както и доведената до максимално извисяване човешка природа. Единственото възможно действие за достигане на блаженство е интелектуалното, защото разумът е характерната особеност на човека. Друга негова отличителна черта е свободата на избор и Тома Аквински основава своята етика именно на нея. Тя не противоречи на Божието Провидение, което отчита всяко човешко решение, взето на базата на свободния избор. Човешката свобода и божественото действие се стремят към една и съща цел и имат една и съща причина- Бог. Относно морала Тома Аквински твърди, че човекът има естествено предразположение и склонност към добро и към познаване на това добро. Но все пак се нуждае от средства, за да преценява поведението и решенията си. Това са: съзнанието като способност за практическо разсъждение и за прилагане на универсални етични принципи в конкретни ситуации; предпазливостта- практично качество, което позволява правилната преценка във всеки конкретен случай; волята- средството, чрез което се взема решение дали да се направи някакво добро; добродетелността- или действие, продиктувано от присъщата природа и от разума. Тома Аквински се връща към четирите основни добродетели на Аристотел (справедливост, постоянство, предпазливост и сила или във вариант: справедливост, умереност във всичко, благоразумие и храброст), но въвежда и трите теологични добродетели на християнството, необходими за постигането на вечно блаженство, а именно- вяра, надежда и любов. Любопитното в случая е, че майка на трите дъщери- Вяра, Надежда и Любов, е София. При едно по-свободно тълкувание може да се заключи, че едната от четирите антични добродетели- мъдростта (благоразумието), създава трите основополагащи за християнството добродетели. Такова е всъщност твърдението на св. Ефрем Сирин, който говори за разсъдителност, чрез която трябва да се упражняваме в останалите добродетели и която той определя за „царица на добродетелите” и „добродетел на добродетелите”. Самият Блажени Августин, изхождайки от св. Троица, пише за три душевни сили на човека- memoria- съзнание, intelectus- разум, amor- любов. Християнството за добродетелите Център и вместилище на човешката добродетел според християнството е сърцето. Старобългарската дума за сърце е „срьдьцъ” или среда. (бел.- Колко много значението на думата напомня разбирането на Аристотел за добродетелта и неговото учение за златната среда.) Негови постулати са милостта, състраданието, любовта. Спазването на заложените в християнството нравствени правила очертават линиите на една християнска добродетел, отличаваща се от естествената- философска- добродетел. Християнската добродетел не е просто проявление на естествените чувства на състрадание и милосърдие, присъщи на нашата природа. Тя е извършване на добри дела заради Бог, в името на Бог. Кръщението в Христовото учение дава силата на Божията благодат, постоянство и твърдост в добродетелността. При естествената добродетел проявата на доброто е мимолетно, случайно и бързопреходно. Християнският начин на живот лежи в добрите разположения и добрите навици на човешката душа. Смирението например, не е определено дело, а разположение в сърцето, което се проявява в дела. Макарий Велики твърди, че добродетелите са свързани помежду си в духовна верига и зависят една от друга: молитва- любов- радост- кротост- смирение- служение- надежда- вяра- послушание- простота. В традициите на православния Изток се говори за „Стълба към Небесния Рай”. Старобългарската дума е „лествица”, а автор на книгата с това име- „Лествица”, е св. Йоан Синайски, наричан още Лествичник. Той създава своята духовна творба в полза на монасите от манастира Синай , в който пребивава в периода VІ-VІІв., но тя е ръководство за нравственост за всички християни. В нея се съдържа описание на духовния живот на християнския подвижник, представен под формата на 30 духовни стъпала. Това разпределение се основава на известните думи на св. ап. Павел за степените на духовно израстване за „достигане на пълната възраст на Христовото съвършенство”. Духовният живот е представен като стъпаловидно изкачване към Бога до достигане на духовно-нравственото съвършенство в любовта. При това възкачване човек се освобождава от определена своя страст или душевен недъг и придобива на негово място съответната добродетел. Така човешката душа постепенно се уподобява на Бога. Този процес се извършва възходящо и ние само започваме духовния подвиг, а Сам „Бог е художникът на добродетелните души”, според св. Йоан Лествичник. От нас се изисква да положим усилие, усърдие и постоянство в духовната борба със страстите, да се придържаме към постоянен молитвен подвиг. Покайните сълзи са белезите на успешното подвижничество и плод на очистване от страстите. Твърдата основа на добродетелите на тази стълба са: християнската вяра, смиреномъдрието, упованието на Бога и любовта към ближния. Ако загуби своето смирение, покаяние и трезвост на ума, ако не се уповава на Божията благодат, християнинът може да изпадне от стълбата, независимо на кое стъпало се намира. (бел.- Този извор на духовност за християнството, това учение за нравствения живот, е достижение на исихазма, свързан с духовното уединение, покайното самопознание и очистване на сърцето чрез общение с Бога и съзерцание на Неговата благодатна светлина.) В християнството добродетелите се разглеждат в противовес на седемте смъртни грехове, което може да се онагледи по следния начин:
| грях | латинско название |
демон | добродетел | латинско название |
| чревоугодничество | gulia | Велзевул | лишение | frenum |
| похот | luxuria | Асмодий | целомъдрие | castitas |
| скъперничество/алчност | avaritia | Мамон | щедрост | liberalitas |
| леност | acedia | Белфегор | трудолюбие | industria |
| гняв | ira | Сатана | търпение | patientia |
| завист | invidia | Левиатан | добродушие | humanitas |
| гордост/високомерие | superbia | Луцифер | смирение | humilitas |
Както се вижда от таблицата, на всяка от страстите съответства и определен цвят, който допълнително описва характера й. За християнството те са „смъртни”, защото са пагубни за човешката душа. Подобно на античната традиция, всяка прекомерност и всяка извънмерност в човешките действия, се представят като нарушаване на хармонията на света и отклоняване от пътя към Бога. Душата на човека се разбира като арена на борба на силите на Доброто и Злото, оглавявани от съответните Ангели и Демони и често представяни като птици: бели гълъби и черни гарвани, които наклоняват везните в едната или другата посока при съденето на душата. Ако се върнем много назад, ще установим, че т.нар. Демони са също Ангели. Луцифер, например, имал чин Херувим, но се противопоставя на Божията Воля и се обявява за равнопоставен на него. Отклонява се от Неговия път, увлича със себе си част от другите ангели и придобиват статута на паднали ангели, превръщайки се в творци на злото. От тук и разбирането, че злото не съществува само по себе си, а е отклонение или изкривяване на сътворения от Бога свят. Злото е отсъствие на добро. То е безпричинно. Смята се, че ако грехът бъде обяснен, това ще означава и неговото оправдаване. Луцифер, превърнал се в Сатана, е причината за него, въпреки че не е бил лишен от нищо, което да стане повод за противопоставянето му на Бога. В това се крие тайната на греха и беззаконието. Вероятно, човекът е сътворен именно като същество, което връща баланса между тези сили чрез свободата на избор, която му е предоставена. Така той може да влияе на хармонията в йерархията на света. Разбирането за подредбата му има връзка с темата за добродетелите, които се считат за част от ангелското войнство на небесната йерархия. Структурирането ѝ датира от древни времена и мненията за нея са се променяли многократно и нееднакво за различните религии и епохи. Затова няма да се спирам на това. Според вариант на йерархията на средновековните теолози, Добродетелите са вторият чин (другаде- трети) на Втората сфера, наред с Господствата и Силите. Това е знак, че те са сред онези творения, които и управляват, и направляват света, независимо дали това става пряко или косвено. Основната роля на добродетелите е да ни изпълват с духовна енергия. Затова и понякога ги наричат „чудотворни ангели”. Те даряват човек с благородство и доблест. Добродетелите населяват душите на онези, които искат да надминат способностите си, да постигнат повече от предела си. Наричат ги духове на движението, работата и насочването на благотворни енергии към света. В някои религии като исляма например, биват отъждествявани с природните стихии. Затова носят и името „ангели на природата”. Така или иначе, стоят по-високо от Ангелите и Архангелите, които са част от Трети чин (Низша йерархия) и пряко участват в живота на човека. Поради това, те също са изложени на грях. Традицията на кръщаването всъщност представлява свързване на бъдещия християнин с добротворческа сила, наречена ангел хранител, който стои до дясното му рамо и го направлява при вземането на решения. Изразено по друг начин, това е съвестта на човека, водеща го по пътя на доброто. Чудесно обобщение на всичко, което може да доведе човека до погибел, но и да го спаси, представлява описанието на пътуването на душата след смъртта в един апокрифен текст, наречен „Митарствата на блажена Теодора”. Помествам го тук, поради очевидната му близост с християнската доктрина, която става явна от редовете по-долу. Т.нар. митарства са двадесет и в тях се побират: грехове на празнословието; на лъжата; на осъждането и клеветата; на чревоугодието; на леността; на кражбата; на сребролюбието и скъперничеството; на лихварството; на неправдата; на завистта; на гордостта; на гнева и яростта; на злоба против ближния; на убийството; на чародейство, магьосничество, баене, заклинания и призоваване на демони; на блуд; на прелюбодеянието; на содомията; на ересите; на немилосърдието и коравосърдечието. В различните религии техният брой варира, но при всички те са средството, чрез което се обяснява отвъдният живот като продължение на земните ни дела, както и необходимостта от праведен живот приживе. Както се вижда, те са сбор от забраните на Десетте Божи заповеди и седемте смъртни грехове. Преживяното от Теодора е именно спасението на душата й, благодарение на превеса на добрите над лошите й земни дела. Тя зърва преизподнята и разбира, че молитвата, покаянието, грижата за ближния, смирението са сред онези духовни подвизи, които са препоръката на душата пред съществата на ада и я въздигат над него в божествения свят. Това е едно дуалистично разбиране, което съзираме и в „Божествена комедия” на Данте Алигиери, но християнската религия в известна степен интегрира подобно съдържание в доктрината си, стъпва на него и доразвива идеята за смисъла от праведен и чист живот, като поставя акцент върху покаянието и молитвата като средства за получаване на опрощение. Основополагащ текст за християнството са Десетте Божи заповеди, записаните от Моисей скрижали, отразени в Стария Завет. Те представляват нравствен кодекс- Завет, който, от една страна договаря отношенията между човека и Бога, а от друга- тези между хората. В тях се казва, че трябва да почитаме своя Бог, като признаваме единственото Му съществуване, като не си създаваме погрешна представа за Него, не изговаряме напразно името Му и почитаме съботния ден (неделя) като отреден за общение с Него. Втората половина на кодекса се отнася до човешките взаимоотношения- почит към родителите; да не убиваме; да не прелюбодействаме; да не крадем; да не лъжем против ближния и да не пожелаваме нищо, което е негово. Така регламентираните забрани, които се приемат като закон, целят да съхранят човешката нравственост, да опазят душата на човека от грехопадение и зло. В Новозаветната традиция законът се трансформира във вяра. Не просто сляпо спазване, а осъзнатото прилагане на нравствените и божествени повели. Акцентът е поставен върху обичта и грижата за ближния като спасителни за човешката душа добродетели. Изключително важен текст представлява проповедта на Иисус Христос на планината (Ев. Мат., гл.5-7). Той се очертава като синтез на идеите на неговото учение и като напътствие за водене на чист християнски живот. Проповедта започва с т.нар. „Блаженства”. Те са препоръка към човеците да добият качества като кротост, жажда за правда, милост, чисто сърце, миротворчество, които могат да им помогнат да спасят душите си. Той изтъква необходимостта да бъдат праведни, без показност в добрите си дела и молитва- правейки благодеяние, не е нужно то да става публично достояние. Обичта към ближния и към врага, помирението с противника и разбирателството между хората, не осъждането на чуждите дела, а сметка за нашите собствени грешки, са сред най-важните добродетели. С проявяването на щедрост към ближния и грижа за неговите потребности човекът се реализира като нравствено същество и се издига над своята първична природа. Такъв е смисълът и на смирението пред злото, а не противопоставянето на него. За висше благо Христос признава и проповядва знанието и грижата за душата, а не земните придобивки, които нямат никаква нравствена стойност. Небесните богатства са тези, които препълват сърцето, а не материалното, което не можем да отнесем със себе си. За християнствотовисша добродетел или добродетел на добродетелите представлява Любовта. Неин източник и вместилище е сърцето. Тя е главното основание за хуманно поведение и от нея произтичат всички останали добродетели. На нея ап. Павел посвещава част от своето „Първо послание до коринтяни” (13:4), в която казва: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее.”, защото: „ (…) остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.” (13:13). Неговите думи са обобщение на християнското мислене и разбиране. Те са химн за любовта, който я издига над всяко знание, над всяка дарба и материална придобивка и я представя като начало и венец на човешките усилия за почтен и съвършен живот. Като цяло, свещените текстове на християнството и всичко, изречено от неговите апостоли и последователи, предават в завършен вид кристализирали нравствени ценности, на които човечеството може да се опре в своите душевни и духовни търсения. Те представляват своего рода пътеводител по стълбата на доброто и нравствен ориентир за всеки, който желае да изгради себе си като човек. Заключение
„Добродетелта започва с разбирането на това, което сме” Дж. Кришнамурти В края на този реферат си позволявам да се позова на думите на един източен мислител- Джиду Кришнамурти, като на човек, който не е обвързан с религиозна доктрина, култ или последование и поради причината, че думите му са съзвучни и с алтруистичния философски възглед за състрадание и всеопрощение, и с Новозаветните повели за любов към ближния, и с Аристотеловата цел, наречена благо или щастие. Етичната проблематика, разглеждана в беседите му, засяга най-важната тема- духовното усъвършенстване на човека. За него, причинител на злото е самият индивид, понеже светът е проекция на самите нас. По тази причина преобразяването му започва от човека. Необходима е революция на ценностите, която тръгва от самопознанието. Необходим е буден ум, за да пожелае човек да промени себе си, както и изключителна честност пред себе си, за да признае своите страсти- алчност, завист, злоба… Разбирането на това, което сме, е началото на добродетелта. Но не култивираната- тази, която проявяваме, за да ни уважават, а тази, която ни носи разбиране, защото само тя е способна да ни направи свободни. Естествено, свободата не е да правиш, каквото си искаш, а да разбереш смисъла на зависимостта. Тя е отвъд съпротивата и конфликта. Свободата и любовта вървят заедно. Не може човек да бъде свободен, без да обича. В истинската любов няма страх, няма притежание, няма сантименталност. Тя е извън завистта, алчността и притежанието и съществува, независимо дали има или няма обект, към когото да бъде насочена. Не бива да бягаме от себе си и от собствения си образ чрез външния морал, заради страха или отъждествяването с някаква идея или ценности. Колкото повече се стремим да бъдем морални, толкова повече засилваме Егото си. Доброто се проявява не от подчинението на шаблон, а чрез взаимоотношенията. Първото нещо, което трябва да осъзнаем, са нашите отношения с всичко и всеки и да проследим как Егото се ражда в тях. Това внимание е висша форма на добродетел и е любов. Краят на Егото е добротата, любовта и интелигентността. В мълчаливото спокойно съзнание, когато сме в самото мислене, където е бездействието на ума, се намира любовта. Обичащият изпълва живота си със смисъл, без да го търси. Той е щастлив, понеже не осъзнава щастието, което има. Защото проявява най-висшата добродетел- любовта. А тя може да се разкрие само в действията, които са отношения.
Ползвани материали:
Аквински, Т.: Уикипедия, www.wikipedia.org
Ангели 2007: wandw16.forumer.com
Ангелология: www.cult.bg
Ангелски рангове: Уикипедия, www.wikipedia.org
Библия 1991: Книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, изд. Св. Синод на българската църква, С.
Бъчваров, М. 1978: Философски речник, С.
Етиката на Аристотел, глава ХХ: www.xoomer.virgilio.it candysays 2007: Трета глава от Дипломна работа на тема- Добродетелите и пороците на човека според християнската етика, www.candysays.blog.bg
свещ. Карамихалев, Й. 2009: Естествена и християнска добродетел- Православна младеж, www.pravmladeji.org
Кришнамурти, Дж. 2007: Добродетелта започва с разбирането на това, което сме- Статии и есета, Truden Web Site, www.truden.com
Митология 2008: Ангели, архангели, серафими, www.runboard.com
Нравствени възгледи: Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание- Блог, www.draganbachev.spaces.live.com
Нушев, К. 2006: Изкачване по стълбата на духовния подвиг, www.dveri.bg
Радев, Р. 1996: Кратък речник на философите, С., Изд. Лик
йеромонах Роуз, С.: Митарствата на блажена Теодора- Православие, www.pravoslavieto.com
RValtcheva 2006: Добродетелта- израз на моралното съвършенство, www.valtcheva.com
06.05.2013 11:56 -
Основните етични и деонтологични проблеми на съвременната медико-педагогика (реферат)
Медико-педагогиката е вид професионална педагогика, влизаща в системата на отрасловите педагогически науки. Тя се занимава с проблемите на медицинското образование и използва теоретичните основи на общата педагогика, като ги развива и интерпретира в контекста на спецификата на медицинското образование. В нея са създадени два клона: общопедагогически и дефектологичен. По отношение на съвременните тенденции в развитието на медико-педагогическата деонтология може да се каже, че въпросите, които разглежда, се увеличават. Това се дължи на факта, че възникват неизвестни и новоприлагани методи, каквито са „ин витро” и различните трансплантации, които се приемат за изцяло медицински и това е причината, поради която не намират място в настоящия реферат. В кръга на медико-педагогиката попада психопатологичната деонтология, която се занимава с проблемите, възникващи във връзка с различните психо-неврологични заболявания. Като стояща близо до хората и загрижена за тяхното възпитание, медико-педагогиката има много допирни точки и с физическото възпитание и култура. Както става ясно, тя е интегрална наука, която борави с понятийния апарат на общата педагогика, дидактиката и теорията на възпитанието.
За да бъдат изяснени нейните етични и деонтологични проблеми, е потребно да се направи терминологично разграничение между етика и деонтология.
Етиката е дял от философията, чийто предмет е моралът. Терминът идва от гръцкото „етос” и означава- обичай, нрав, характер. Тя е един от четирите главни клона в аксиологията или теорията на ценностите. Наричат я още „философия на морала”, защото се интересува от въпросите за това как трябва да постъпва човек, кои са правилното поведение и „добрия живот”. Основни принципи на етиката са хуманизмът и хуманността, т.е. съвкупността от възгледи, които изразяват уважение към достойнството и правата на човека. Това е принципът на грижа за благото на хората, за създаване на благоприятни условия на обществения живот. В исторически план Аристотел е първият, който разглежда етиката в светлината на нравствеността и добродетелното поведение.
Деонтологията е наука за дълга и отговорността на човека за неговото поведение. Думата идва от гр. „деонтос”- дълг, дължимо, необходимо и „логос”- учение, наука. В професионално отношение деонтологията е наука за професионалния дълг и теория на нравствените задължения на една професия. При всяка съществуват правила за начина, по който тя трябва да се упражнява. Деонтологията най-добре се разкрива в твърдението „Постъпи правилно”. Според нея, моралният дълг на човека е този, който трябва да му подсказва кое е правилно. Деонтологията се развива от немския философ Имануел Кант (1724-1804г.) Приложението ѝ предполага използването на деонтологичен подход, което ще рече решенията да се вземат въз основа на това кое е правилно и кое не. Това описва универсалната природа и безпристрастност на деонтологията. Тя позволява да се осмислят посланията от различни гледни точки, както и да се отчетат различните ценностни и морални принципи.
Въпреки сходните цели, не бива да се слага знак за равенство между етиката и деонтологията на определена професия. Ако в етиката се третират законите, правилниците и инструкциите, които определят правата и задълженията на професионалистите като граждани на определено общество (държава), то в деонтологията се включват онези морални ценности и норми, които са не само специфични за професията, но и стоят над приетите закони в обществото.
Отношение към болните и аномалните
Всяко общество е чувствително по въпроса за „различните”. Още повече като се има предвид, че проявите на това различие са многообразни. Прието е, че понятията „болни” и „аномални” се припокриват в медико-педагогически аспект. По тази причина двете категории се разглеждат под общо наименование- здравословно увредени индивиди.
Съществуват множество школи, които ги категоризират, акцентирайки върху различни страни на проблемността. Те отразяват в исторически план развитието на отношението на обществото към тях. Всяка от школите всъщност представлява изследване на причините за възникване на аномалиите във физически, психически или поведенчески план.
Представям кратък преглед с техните основни схващания:
1. Антропологични- атавистични. Чрез тях се обясняват редица действия при нормалните деца, както и някои болести като връщане към стари фази на био-социалното развитие на човечеството. Приемат, че престъпността е завръщане към животинските инстинкти и пренебрегване на морала. 2. Генетични. Според техните разбирания, недоразвитието на отделни мозъчни части по време на ембрионалното развитиее в основата на аномалиите. Те пренебрегват социално-икономическите условия и липсата на възпитателни грижи. Приемат тезата „роден престъпник”, т.е. че човек се ражда с престъпни наклонности. От съвременните генетични школи произтича тази на генното инженерство. 3. Дегенерационни. Разчитат на тезата, че болестите, както и определен тип поведение на зависимост, като алкохолизма например, прогресират в наследствен план и достигат израждане, като това проличава дори във външните признаци. В рамките на тези школи се появява терминът „дегенерати”, като постепенно той започва да се употребява и по отношение на олигофрените и други психопатни отклонения. 4. Морфологични. При тях за аномалиите се съди по външни признаци- форма на черепа, особени белези, физиономия, жестове и поведение. 5. Биоконституционологични. На базата на различните типове течности и преобладаването им в човешкото тяло, както и отчитайки телосложението, се прави типология на типа нервна дейност и психологични особености на човека. 6. Психологични. Подчертават всяка една от психологичните сфери на човека- мисъл, чувства и воля, търсейки ролята им в нормата и патологията.
В исторически план хората с различни по характер увреждания са обричани на презрение, отхвърляне и стават обект на суеверни вярвания. Характерно е „спартанско” отношение към тях- отнемане на живота им, поради схващането, че спъват нормалното възпроизводство на обществото. Мисленето в опозиции особено допринася за това- доброто е непременно здраво и красиво, а злото, проявено като физически недъг или психически проблем, съответства на грозното. Разбира се, не бива да се пропускат и факти, които говорят за противното- физическите недъзи се възприемат и като божествена белязаност, като знак за изключителност, а техните носители- за надарени с прозрение и особени знания. Такава фигура е Омир, чиято слепота се приема като дар, който отваря път към вътрешно зрение и познание отвъд реалното.
Едва християнската църква като институция, ангажирана с морални и педагогични задължения, започва да проявява хуманистично отношение към тези хора и поставя въпроса за потребността от полагане на специални грижи за тях. Първите лечители са именно от редиците на християнските проповедници, канонизирани по-късно за светци и наследници на езическите традиции и богове. Средите на жречеството и богомилството винаги са възприемани като източник на познания в областта на лечителското изкуство- от фитотерапия до психологическо и биоенергийно въздействие. Примери в това отношение са имената на Василий Врач и Поп Йеремия, когото приемат за идентичен на Богомил- Симон. В българската православна традиция са известни имената на св. Пантелеймон, който е общ патрон на лекарите; на т.нар. „безсребърници”- св.св. Козма и Дамян; покровителят на Република България св. Иван Рилски; св. Харалампий и много други. Всеки от тях е своего рода „профилиран” в лечителската си дейност. Св. Иван Рилски например, е признат като целител на психично болните и глухите.
Що се отнася до организираното от българската държава развитие на специалните медико-педагогически грижи към дефективните, аномалните и болни деца, то започва скоро след Освобождението. Още през 1891г. в „Закона на народното просвещение” се предвижда обучение за децата с телесни или психически недостатъци. Към приложението на това решение се стига значително по-късно. Обгрижването за седемте основни категории аномални деца се заражда в различни години. То се изразява в разкриването на помощни паралелки, училища, пансиони и институции.
Животът като ценност. Етични проблеми на аборта и евтаназията Аборт Един от големите немски философи- Хегел, описва противоречивата връзка между прогреса и унижаването на човешкото достойнство и го нарича „трагедия на нравствеността”. Напредъкът на съвременната биомедицинска технология рефлектира върху ценностите на човешкия живот и води до техния упадък. Парадоксално, но това личи именно в технологиите, осигуряващи възпроизводството на човешкия живот. Като цяло, съвременните форми на медицинска намеса в репродуктивната способност на човека: изкуственият аборт, контрацепцията и стерилизацията, добили през ХХ век масов характер, протичат на фона на принципни промени в нравствената им оценка и юридически статут. Проблемът за аборта концентрира в себе си междучовешки отношения на нивото на нравственото и религиозното, на юридическото, социално-политическото и на научното съзнание. Първата позиция по този въпрос на биоетиката, която може да се нарече консервативна, е изразена в Хипократовата клетва: „На никоя жена няма да дам абортивен песарий”. Така още в Vв.пр.Хр. той фиксира позицията на лекарското съсловие за етичната недопустимост на извършването на аборт. Известно е, че в Европа абортът се наказвал със смърт. Християнската църква е тази, която простира божията заповед „Не убивай” и върху човешкия зародиш. Едно от общоприетите църковни правила- това на св. Василий Велики (ІVв.пр.Хр.) е: „Която умишлено е погубила заченат в утробата плод, подлежи на църковно наказание като за убийство”. В VІІв. законодателството на вестготите постановява смъртно наказание за аборт. Като нормативна база става постановлението на Константинополския събор от 692г., в което се казва: „Няма разлика дали някой убива възрастен човек или същество в самото начало на образуването му”. Тези идеи проникват и в светското законодателство на европейските държави в началото на средните векове. Този подход става типичен за Европа през средните векове и Новото време. В Русия навлиза също едва през ХVІІв. Под влияние на християнския морал и закони в Европа до ХVІІІв. абортът практически изчезва като медицинска операция. Изключение прави само периодът на Първата Френска Република след революцията (1791- 1810г.), когато е първият взрив на легализирането на абортите. Втората позиция- либерална, откриваме още у древните морални законодатели на древна Елада, които приемат аборта за „целесъобразен”. Сам Аристотел в своята „Политика” го предписва като регулатор на демографския показател. В Гърция и Рим „плодоизгнанието” не се приема за престъпление. В документите на една от Асоциациите на лекарите в Русия, приети през 1994г., не е изразено никакво становище. През 1911г. д-р Шабад определя абортите като социално зло, а в същото време той е от първите, които поставят въпроса за това, че жената има право да разполага със себе си. Той стои близо до либералните възгледи. Истински поврат става през 1852г., когато, след дълги спорове и под натиска на факта за висока смъртност, абортът е разрешен в случаи на стеснен таз. След това медицинските показания за извършването му се разширяват. В първата половина на ХІХв. влиза в обръщение понятието- „по социални показания”, което включва изнасилване, „извънмерна семейна нужда”, „желание на съпруга”, „неблагоприятен семеен живот”, желано количество деца. Революция в това отношение настъпва и в Русия след ХVІІв. Тя е известна с това, че първа през ХХ век легализира абортите след болшевишката революция. На 18.11.1920г. влиза в сила постановление, което напълно ги разрешава: „Допуска се безплатно извършване на операции за изкуствено прекъсване на бременността в обстановката на съветските болници, където на тази операция се осигурява максимална безвредност”. Русия става и първата страна, в която жените и лекарите са освободени от наказателно преследване. Цивилизованият свят и на първо място- страните от Европа и Северна Америка, се опитват да се освободят от тази морална традиция, в която живеят 15 века. През последните години, в резултат на дискусии и обсъждания е достигната отмяна на законовата забрана или отслабването ѝ- в Швеция, САЩ, средиземноморските държави. Но в Португалия, една страна с устойчива католическа култура, абортите още са забранени. Предполага се, че легализирането се дължи на множеството смъртни случаи в условия на нелегално извършване на абортите. Като друг довод се изтъква социалното положение на жените, които се подлагат на това изпитание. Той обаче се оказва неоснователен, като се има предвид, че такива са извършвани и от членове на състоятелните съсловия на обществото. През ХХв. на жената е дадена пълна автономия във вземането на решение. Прави се всичко възможно за осигуряване на положението ѝ в обществото, но, парадоксално, тези мерки водят до обратен ефект- увеличаване броя на абортите. Пренебрегван факт остава психо-емоционалният мотив за тях. На религиозния „срам от греха”, трансформиран по-късно в „срам от общественото мнение”, се противопоставя съвременната технологична комфортност на извършване на аборта и неговата общодостъпност. Те се превръщат в благоприятни условия за устойчивостта на практикуването му. Проблемът се движи между едната и другата позиция, поради неспособността да се определи от кой момент нататък може да се говори за човешко същество. Дали това е моментът на зачеването (каквото е разбирането на източната традиция), първото помръдване или този, в който плодът вече притежава функциониращи физиологични системи? Доминираща е физиологичната позиция, но границите ѝ все повече достигат клетъчно ниво. Съвременната микрогенетика разполага с два подхода: личността като неповторима и завършена цялост се образува по време на втората седмица след зачеването и мигът на зачеването, тъй като това е моментът на придобиване на пълния набор от гени на бъдещия биологичен организъм. През цялото време на своето развитие ембрионът не може да се възприема като орган или просто част от майчиния организъм. Поради това, независимо в кой период се извършва абортът, той представлява умишлено прекратяване на живота на човек. Истинското морално-етично решение на проблема се корени в сближаването на научната и религиозната позиции. Научната представа, изградена на базата на изследванията, е неоспоримо доказателство за състоятелността на позицията на църквата, че човешкият живот представлява ценност, по отношение на която не можем да си позволим да бъдем лекомислени и безотговорни. Евтаназия Трябва ли нелечимо болен пациент, който страда и ежедневно изпитва неистови болки, да има право на безболезнена смърт? Речниковото значение на старогръцката дума euthanasia е „лека и красива смърт без външна намеса”, но с времето променя значението си. Днес се употребява в смисъла на оказване на помощ на нелечимо болен чрез облекчаващи състоянието му лекарства или прекратяване на живота му. Съществуват два начина- активна подпомагана смърт, която се осъществява по молба на жертвата, с цел прекратяване на мъките ѝ; пасивната настъпва в резултат на неприлагането или прекратяването на реанимационни и удължаващи живота мерки като кръвопреливане, обдишване или поставяне на системи. В законодателството на отделните държави се дават различни определения на евтаназията, но по своя смисъл тя си остава прекратяване на живота на пациент. Според белгийския закон това е акт, чрез който едно лице слага край на живота по молба на друго лице, а според холандския- вид подпомогнато самоубийство, което се разглежда като морално задължение на лекаря. В Русия нюансът се свежда до удовлетворяване на молбата на пациента за „ускоряване” на неговата смърт. В закона „Смърт и достойнство” на щата Орегон, САЩ, терминът „подпомагано самоубийство” е дефиниран като предписване на медикамент след искане на болния да се сложи край на живота му. В албанската медицина практиката евтаназия се среща като „милостива смърт” за нелечимо болен, като мотивите са същите- прекратяване на страданията. Казусът е не само медицински, а морален и дори- философски. Затова и се разразява истински дебат в Българския парламент през 2004г., след което тя бива забранена при 93 гласа- „за”, 9- „въздръжал се” и 5- „против”. Инициативата за недопускането на асистирана смърт е на Министерство на здравеопазването. Основните аргументи на лекарите против евтаназията са възможните грешки при определянето на фаталната диагноза, възможността пациентът да вземе погрешно решение под въздействие на моментно състояние, както и бързото развитие на медицината, която би могла да даде шанс на умиращия. Сред неизяснените проблеми е и този кой трябва да вземе такова решение- лекарите, близките и роднините или самият болен, както и какви биха били подбудите на всеки от тях. Според проф. Милан Миланов, ръководител на Клиниката по анестезиология в Института по спешна медицинска помощ „Пирогов”, казусът е философски, а не религиозен. Той остава на мнение, че ролята на лекаря е да спасява човешки живот, а не обратното. Против евтаназията е и Православната църква. Според свещеници, феноменът е породен от безрелигиозния морал и не може да бъде приет в едно християнско общество. Становището на църквата за евтаназията се основава на факта, че тя противоречи на една от Десетте божи заповеди- „Не убивай”. Вярващият не трябва да мисли за насилствена смърт, а да използва отпуснатото му от Бога време за покаяние и оплакване на греховете си, като приеме страданията си като възможност за очистване на душата от тях. В теологичния морал евтаназията се дефинира като медицинско убийство. Заключение Кръгът от проблеми, пред които сме изправени като общество, ни водят към преосмисляне на ценностите, стойността и смисъла на човешкия живот. Създаването на институции за грижа за аномалните и болните е, от една страна, проява на загриженост и хуманизъм, но от друга поставя въпроса за изолацията на тези хора. От няколко години актуална е темата за интеграцията и социализацията им. Свидетели сме на интереса на медиите към нея, както и към останалите теми от морално и философско естество. Това дава повод за търсене на решение на законодателно и етично ниво, както и предоставя възможност за узряването ни като общество и нация, водени от християнски ценности и хуманизъм.
Ползвани материали:
д-рМалев, Велислав 2005г.: Животът като ценност: етични проблеми на аборта- pravoslavie.bg
проф.Мутафов, Стефан: Светците лечители- synpress.classic.dveri.bg
проф.Мутафов, Стефан и д-р Веска Шошева 2002г.: Дефектологията в България през Средновековието и Възраждането
Научни школи, 16.08.2010г., medicina-bg.info
Стоянова, Ванина 2005г.: Евтаназията. Право на достойна смърт или предумишлено убийство- novinar.net
Уикипедия, www.Wikipedia.org
Животът като ценност. Етични проблеми на аборта и евтаназията Аборт Един от големите немски философи- Хегел, описва противоречивата връзка между прогреса и унижаването на човешкото достойнство и го нарича „трагедия на нравствеността”. Напредъкът на съвременната биомедицинска технология рефлектира върху ценностите на човешкия живот и води до техния упадък. Парадоксално, но това личи именно в технологиите, осигуряващи възпроизводството на човешкия живот. Като цяло, съвременните форми на медицинска намеса в репродуктивната способност на човека: изкуственият аборт, контрацепцията и стерилизацията, добили през ХХ век масов характер, протичат на фона на принципни промени в нравствената им оценка и юридически статут. Проблемът за аборта концентрира в себе си междучовешки отношения на нивото на нравственото и религиозното, на юридическото, социално-политическото и на научното съзнание. Първата позиция по този въпрос на биоетиката, която може да се нарече консервативна, е изразена в Хипократовата клетва: „На никоя жена няма да дам абортивен песарий”. Така още в Vв.пр.Хр. той фиксира позицията на лекарското съсловие за етичната недопустимост на извършването на аборт. Известно е, че в Европа абортът се наказвал със смърт. Християнската църква е тази, която простира божията заповед „Не убивай” и върху човешкия зародиш. Едно от общоприетите църковни правила- това на св. Василий Велики (ІVв.пр.Хр.) е: „Която умишлено е погубила заченат в утробата плод, подлежи на църковно наказание като за убийство”. В VІІв. законодателството на вестготите постановява смъртно наказание за аборт. Като нормативна база става постановлението на Константинополския събор от 692г., в което се казва: „Няма разлика дали някой убива възрастен човек или същество в самото начало на образуването му”. Тези идеи проникват и в светското законодателство на европейските държави в началото на средните векове. Този подход става типичен за Европа през средните векове и Новото време. В Русия навлиза също едва през ХVІІв. Под влияние на християнския морал и закони в Европа до ХVІІІв. абортът практически изчезва като медицинска операция. Изключение прави само периодът на Първата Френска Република след революцията (1791- 1810г.), когато е първият взрив на легализирането на абортите. Втората позиция- либерална, откриваме още у древните морални законодатели на древна Елада, които приемат аборта за „целесъобразен”. Сам Аристотел в своята „Политика” го предписва като регулатор на демографския показател. В Гърция и Рим „плодоизгнанието” не се приема за престъпление. В документите на една от Асоциациите на лекарите в Русия, приети през 1994г., не е изразено никакво становище. През 1911г. д-р Шабад определя абортите като социално зло, а в същото време той е от първите, които поставят въпроса за това, че жената има право да разполага със себе си. Той стои близо до либералните възгледи. Истински поврат става през 1852г., когато, след дълги спорове и под натиска на факта за висока смъртност, абортът е разрешен в случаи на стеснен таз. След това медицинските показания за извършването му се разширяват. В първата половина на ХІХв. влиза в обръщение понятието- „по социални показания”, което включва изнасилване, „извънмерна семейна нужда”, „желание на съпруга”, „неблагоприятен семеен живот”, желано количество деца. Революция в това отношение настъпва и в Русия след ХVІІв. Тя е известна с това, че първа през ХХ век легализира абортите след болшевишката революция. На 18.11.1920г. влиза в сила постановление, което напълно ги разрешава: „Допуска се безплатно извършване на операции за изкуствено прекъсване на бременността в обстановката на съветските болници, където на тази операция се осигурява максимална безвредност”. Русия става и първата страна, в която жените и лекарите са освободени от наказателно преследване. Цивилизованият свят и на първо място- страните от Европа и Северна Америка, се опитват да се освободят от тази морална традиция, в която живеят 15 века. През последните години, в резултат на дискусии и обсъждания е достигната отмяна на законовата забрана или отслабването ѝ- в Швеция, САЩ, средиземноморските държави. Но в Португалия, една страна с устойчива католическа култура, абортите още са забранени. Предполага се, че легализирането се дължи на множеството смъртни случаи в условия на нелегално извършване на абортите. Като друг довод се изтъква социалното положение на жените, които се подлагат на това изпитание. Той обаче се оказва неоснователен, като се има предвид, че такива са извършвани и от членове на състоятелните съсловия на обществото. През ХХв. на жената е дадена пълна автономия във вземането на решение. Прави се всичко възможно за осигуряване на положението ѝ в обществото, но, парадоксално, тези мерки водят до обратен ефект- увеличаване броя на абортите. Пренебрегван факт остава психо-емоционалният мотив за тях. На религиозния „срам от греха”, трансформиран по-късно в „срам от общественото мнение”, се противопоставя съвременната технологична комфортност на извършване на аборта и неговата общодостъпност. Те се превръщат в благоприятни условия за устойчивостта на практикуването му. Проблемът се движи между едната и другата позиция, поради неспособността да се определи от кой момент нататък може да се говори за човешко същество. Дали това е моментът на зачеването (каквото е разбирането на източната традиция), първото помръдване или този, в който плодът вече притежава функциониращи физиологични системи? Доминираща е физиологичната позиция, но границите ѝ все повече достигат клетъчно ниво. Съвременната микрогенетика разполага с два подхода: личността като неповторима и завършена цялост се образува по време на втората седмица след зачеването и мигът на зачеването, тъй като това е моментът на придобиване на пълния набор от гени на бъдещия биологичен организъм. През цялото време на своето развитие ембрионът не може да се възприема като орган или просто част от майчиния организъм. Поради това, независимо в кой период се извършва абортът, той представлява умишлено прекратяване на живота на човек. Истинското морално-етично решение на проблема се корени в сближаването на научната и религиозната позиции. Научната представа, изградена на базата на изследванията, е неоспоримо доказателство за състоятелността на позицията на църквата, че човешкият живот представлява ценност, по отношение на която не можем да си позволим да бъдем лекомислени и безотговорни. Евтаназия Трябва ли нелечимо болен пациент, който страда и ежедневно изпитва неистови болки, да има право на безболезнена смърт? Речниковото значение на старогръцката дума euthanasia е „лека и красива смърт без външна намеса”, но с времето променя значението си. Днес се употребява в смисъла на оказване на помощ на нелечимо болен чрез облекчаващи състоянието му лекарства или прекратяване на живота му. Съществуват два начина- активна подпомагана смърт, която се осъществява по молба на жертвата, с цел прекратяване на мъките ѝ; пасивната настъпва в резултат на неприлагането или прекратяването на реанимационни и удължаващи живота мерки като кръвопреливане, обдишване или поставяне на системи. В законодателството на отделните държави се дават различни определения на евтаназията, но по своя смисъл тя си остава прекратяване на живота на пациент. Според белгийския закон това е акт, чрез който едно лице слага край на живота по молба на друго лице, а според холандския- вид подпомогнато самоубийство, което се разглежда като морално задължение на лекаря. В Русия нюансът се свежда до удовлетворяване на молбата на пациента за „ускоряване” на неговата смърт. В закона „Смърт и достойнство” на щата Орегон, САЩ, терминът „подпомагано самоубийство” е дефиниран като предписване на медикамент след искане на болния да се сложи край на живота му. В албанската медицина практиката евтаназия се среща като „милостива смърт” за нелечимо болен, като мотивите са същите- прекратяване на страданията. Казусът е не само медицински, а морален и дори- философски. Затова и се разразява истински дебат в Българския парламент през 2004г., след което тя бива забранена при 93 гласа- „за”, 9- „въздръжал се” и 5- „против”. Инициативата за недопускането на асистирана смърт е на Министерство на здравеопазването. Основните аргументи на лекарите против евтаназията са възможните грешки при определянето на фаталната диагноза, възможността пациентът да вземе погрешно решение под въздействие на моментно състояние, както и бързото развитие на медицината, която би могла да даде шанс на умиращия. Сред неизяснените проблеми е и този кой трябва да вземе такова решение- лекарите, близките и роднините или самият болен, както и какви биха били подбудите на всеки от тях. Според проф. Милан Миланов, ръководител на Клиниката по анестезиология в Института по спешна медицинска помощ „Пирогов”, казусът е философски, а не религиозен. Той остава на мнение, че ролята на лекаря е да спасява човешки живот, а не обратното. Против евтаназията е и Православната църква. Според свещеници, феноменът е породен от безрелигиозния морал и не може да бъде приет в едно християнско общество. Становището на църквата за евтаназията се основава на факта, че тя противоречи на една от Десетте божи заповеди- „Не убивай”. Вярващият не трябва да мисли за насилствена смърт, а да използва отпуснатото му от Бога време за покаяние и оплакване на греховете си, като приеме страданията си като възможност за очистване на душата от тях. В теологичния морал евтаназията се дефинира като медицинско убийство. Заключение Кръгът от проблеми, пред които сме изправени като общество, ни водят към преосмисляне на ценностите, стойността и смисъла на човешкия живот. Създаването на институции за грижа за аномалните и болните е, от една страна, проява на загриженост и хуманизъм, но от друга поставя въпроса за изолацията на тези хора. От няколко години актуална е темата за интеграцията и социализацията им. Свидетели сме на интереса на медиите към нея, както и към останалите теми от морално и философско естество. Това дава повод за търсене на решение на законодателно и етично ниво, както и предоставя възможност за узряването ни като общество и нация, водени от християнски ценности и хуманизъм.
Ползвани материали:
д-рМалев, Велислав 2005г.: Животът като ценност: етични проблеми на аборта- pravoslavie.bg
проф.Мутафов, Стефан: Светците лечители- synpress.classic.dveri.bg
проф.Мутафов, Стефан и д-р Веска Шошева 2002г.: Дефектологията в България през Средновековието и Възраждането
Научни школи, 16.08.2010г., medicina-bg.info
Стоянова, Ванина 2005г.: Евтаназията. Право на достойна смърт или предумишлено убийство- novinar.net
Уикипедия, www.Wikipedia.org
06.05.2013 11:25 -
Увреждане на озоновия слой- причини (реферат)
Атмосфера и атмосферни слоеве на Земята
Атмосфера на Земята се нарича газовата обвивка на земното кълбо. Думата е с гръцки произход, образувана от „атмос”- пара и „сфера”- кълбо. Атмосферата предпазва планетата и живите организми, които живеят на нея, от вредните ултравиолетови лъчи. Газовата обвивка на Земята е позната като въздух. Около 99% от газовете са азот и кислород.
Земната атмосфера е композирана от няколко пласта. Ние живеем в пласт, наречен тропосфера. Това е най-ниският слой, който е със средна дебелина 15 км. Тук се съдържат около 90% от масата на атмосферата. В нея въздухът има най-голяма плътност. С изкачване към горния край на тропосферата температурата намалява. Там започва следващият слой- стратосферата. Тя е разположена на разстояние между 11 и 50 км. В долната ѝ част- до 30 км температурата не се променя, но след тази височина достига 15°. Над този слой е мезосферата, която се характеризира с това, че в нея температурата много бързо се понижава- с 3° до 4° на всеки километър. Най-външният слой, в който плътността на въздуха е все още различна от междупланетния газ, се нарича екзосфера. Тук газовете и молекулите се движат с голяма скорост и се разсейват в космоса. Височината на този слой достига 20 000 км и се счита, че това е крайната височина на атмосферата.
Озоновият слой като част от атмосферата Озонът като вещество съществува в три агрегатни състояния. В газообразно той е газ със светлосин цвят и остра миризма. Самото му име означава- „миришещ”. Негов откривател е немският химик Кристиан Фридрих Шенбейн, който определил мириса му на свеж следдъждовен въздух. При понижаване на температурата озонът се превръща в течност с индигово-син цвят. В твърдо състояние е във вид на кристалчета с игловидна форма. Озонът е нестабилно химически вещество и е много силен окислител. И в трите си агрегатни състояния той е взривоопасен. Използва се за обеззаразяване на питейни води, убива микроорганизмите, но в по-голяма концентрация е отровен за хората.Озонът формира озоновия слой на планетата Земя и е изключително важен за климата и безопасността ѝ. Появата му се дължи на фотохимични механизми, открити от британския физик Сидни Чапман през 1930г. Озонът се създава от ултравиолетовите лъчи, които удрят обикновени кислородни молекули, състоящи се от два атома кислород (O2), като ги разцепват на отделни кислородни атоми, наричани атомарен кислород. Те, от своя страна, след това се свързват с неразбити кислородни молекули, създавайки озон- O3. Озоновата молекула също е нестабилна, въпреки че в стратосферата може да издържи дълго време, и когато бъде ударена от ултравиолетовите лъчи се разцепва на кислороден атом и обикновена двуатомна молекула. Така се получава озоно-кислороден цикъл. В резултат на този процес се образува слой в стратосферата, който е с повишено съдържание на кислород, и се намира на 10-15 км височина над земната повърхност. Около 90% от озона се съдържа именно в стратосферата. Най-висока е концентрацията му на височина 15-40 км, където тя се изменя между 2 и 8 милионни части. Най-тънък е озоновият слой над тропическия пояс (около Екватора) и е с най- голяма плътност над полюсите, като се измерва в Добсънови единици. Типично тя е 260 DU над тропиците и с по-висока стойност навсякъде другаде, като варира сезонно. Едва десет процента се съдържат в най-ниската част- тропосферата. Съществуват два източника за тропосферния озон- от една страна, той се спуска от стратосферата, а останалата част се произвежда на място в различни количества и чрез различни механизми. Ако целият озон в атмосферата се сгъсти до въздушното налягане на морското ниво, би образувал слой, дебел само 3мм. Озоновият слой е онази част от земната атмосфера, която съдържа относително висока концентрация на озон (O3). Открит е през 1913г. от френските учени Шарл Фабри и Анри Бюсон. Свойствата му са подробно изучени от британския метеоролог Гордън Добсън, който разработва прост спектрофотометър, позволяващ измерването на озона от Земята в стратосферата. Между 1928г. и 1958г. ученият изгражда световна мрежа от станции за наблюдаване нивото на озона, която продължава да работи и до днес. Единицата„Добсън”, наречена в негова чест, се използва за измерване количеството на озона във вертикална колона. Защо е толкова важен за Земята и живите организми, които я населяват- растения, животни и хора? Той играе ролята на филтър за UV-лъчите. Негова основна задача е да поглъща вредното ултравиолетово лъчение с неговите три типа- A, B и C. В противен случай тези от типа B могат да станат причина за слънчевите изгаряния, за рак на кожата и за увреждане ретината на окото. Това е естествен биологичен щит. Изтощаване и изтъняване на озоновия слой. Озонова дупка Първите сведения за изтъняване на озоновия слой са от 1958г., но никой не обръща сериозно внимание на тези съобщения. Драматичната загуба на жизненоважното вещество е забелязано от изследователска група на Британското Антарктическо Проучване (БАП), която наблюдава атмосферата над Антарктика от станция на Земята през 1970г. Когато получават първите стойности, спадът на нивото на озона се оказва толкова голям, че се налага да повторят изследването, за да се уверят, че инструментите им не грешат.През 1974г. група американски учени откриват взаимовръзката между окисите на хлора в унищожаването на озоновия слой. През същата година за първи път е съобщено за намаляването на стратосферния озон. В резултат на това започва да се говори за наличието на Озонова дупка. Според повечето твърдения, тя не трябва да се разбира като липса на озон. Прави се терминологично уточнение, като се говори за изтъняване на озоновия слой. Приема се, че този процес има сезонен характер. Озоновата дупка се появява всяка пролет над Антарктика. Големината ѝ се е увеличила през последните две десетилетия и сега заема площ от около 25 млн.кв.км. Промяната е в зависимост от слънчевата активност: при максимума на 21-я слънчев цикъл тя се смалява, а при минимума на слънчевата активност се уголемява. При следващия максимум на 22-я слънчев цикъл обаче тя отново е голяма. Според данните за периода 2000-2005г., публикувани в Интернет, най-голямата, която някога се е появявала, е Озоновата дупка от 2000г., когато е максимумът на слънчевата активност. След тази дата и активността, и дупката се смаляват. Изключение правят годините 2003г. и 2005г., когато се наблюдава увеличение спрямо предходните години, но все пак размерите не достигат тези от 2000г. Как се формира озоновата дупка? С началото на зимата, която в Антарктика започва през март, атмосферата изстива и ветровете, които се намират на голяма височина, започват да циркулират около континента, като създават бариера за въздуха от северните ширини, пречейки му да се смеси с този от южните. В резултат се образуват облаци в стратосферата, съдържащи озон и вещества, отделяни от човешката дейност. Когато южната пролет настъпи и атмосферата започне да се затопля от слънчевата енергия, между тях настъпва химична реакция, която формира изтъняването. Облаците сенсибилизират химикалите, отделяни от човека, в химикали, разрушаващи озоновите молекули. Щом настъпи арктическото лято, ветровете затихват и богатият на озон въздух от север пада обратно от другата страна на Антарктика, за да запълни изчерпания озонов пласт. Така дупката изчезва обикновено през ноември или декември.
Една или няколко? През 1997г. нова озонова дупка привлича вниманието на изследователите- тази над Арктика, с големината на щата Тексас, както и много други, траещи няколко седмици или няколко дни.
Причини за изтъняването на озоновия слой и последствията от това Предполага се, че причинители на т.нар. изтъняване на озоновия слой са отделяните в резултат от човешката дейност озонразрушаващи вещества:
· Фреони Халони Различни разтворители и пестициди От първостепенно значение за изтъняване на озоновия слой са хлорфлуоркарбонатите (хлорфлуорвъглеводороди) или фреоните. Открити са през 1930г. от американския химик Томас Мидгли. Те са производни на два газа- метана и етана и обединяват над 40 различни химични съединения на хлора, флуора и въглерода. Масово се използват в производството на пластмаси, аерозолни опаковки, хладилни и климатични инсталации, автомобилни радиатори. Дълго време са смятани за безвредни, но се открива, че, попадайки във въздуха, те се смесват с други газове и проникват в атмосферата. Техните пари не се окисляват от кислорода в долните ѝ части. Атакувани от ултравиолетовите лъчи в стратосферата, се превръщат в свободни хлорни атоми, които влизат в реакция с озона многократно. Изчисленията показват, че един хлор може да предизвика разпадането на 100 000 молекули озон. Това е причината фреоните R12 ида бъдат забранени, а R22 да бъде заменен от R410А или R407. В България вносът на R22 е забранен от 1.01.2008г., в съответствие с Европейското законодателство. Сред причинителите на разпадането на озоновия слой са и директните емисии от азотен окис от самолетите. Халоните или т.нар. пожарогасителни агенти също са считани за съдържащи хлор и бром. За несъдържащ и с нулева сила на изтощаване на озона се приема единствено FM-200. Пестицидите, използващи се за производство на изолационни и опаковъчни материали, както и почистващи препарати, са в същата степен вредни. Едно различно становище за последствията от изтъняването на озоновия слой Прието е и се твърди, че въглеродният диоксид, сулфатните аерозоли, прахообразните частици, които могат да бъдат добавени към вече изброените озонразрушаващи вещества, са причината за „парников ефект”, който води до повишаване на температурите, до глобално затопляне на климата на Земята и топенето на ледените шапки. Това се превърна в основна догма на учените климатолози. Съществуват, разбира се, и противоположни мнения, които считат този проблем за открит и изтъкват доказателства, оборващи тезата. Такова е, например, твърдението, че сулфатните аерозоли водят до понижаване на температурата в Северното полукълбо, където промишлеността е най-силно развита и, съответно, парниковият ефект- най-силен. Доказано е също така, че в глобалния кръговрат на въглеродния двуокис липсват 2 млрд. тона годишно, което води изследователите до подозрението, че този дефицит се поема от растенията. Не по-малко любопитен е фактът, че през 2009г. учените установяват увеличаване на площта на ледниците на Антарктика, за сметка на намаляващите в Арктика. Те правят извод, че този процес се стимулира от Озоновата дупка и е от последните десетилетия. Авторите са убедени, че преди появата ѝ те са намалявали. Учените смятат, че предвид мерките срещу изтъняването на озоновия слой, в близките години плаващите антарктически ледове ще започнат да се топят. Все повече учени се усъмняват в основателността на хипотезата за парниковия ефект. Астрономи и изследователи на Слънцето съобщават за фрапиращи съответствия между слънчевата активност и климата на Земята. Карин Лабицке- климатолог в Свободния университет в Берлин, открива, че въздушните течения над Северното полукълбо влияят върху възникването на полярни вихри над Арктика и върху изтъняването на озоновия слой. Атмосферните колебания следват активността на Слънцето, твърди тя. Такова е мнението и на двама датски физици- Ейгил Фрис-Кристенсен и Кнуд Ласен, дали своите доказателства през 1991г. Моделите на учените, с които те работят, невинаги ги застраховат от грешки. Затова не бива да се пренебрегва дадено твърдение за сметка на друго.
Нормативни актове и мерки, предотвратяващи по-нататъшното изтъняване на озоновия слой Установявайки вредата от емисиите парникови газове, са предприети мерки за ограничаване на изтъняването на озоновия слой. През 1992г. в Рио де Жанейро се провежда Световна среща за Земята. На нея са поети ангажименти за намаляване на емисиите от парникови газове и е подписана Рамкова конвенция на ООН за изменението на климата. Първите мерки са съгласувани през 1985г. във Виена с подписването на Виенска конвенция за защита на озоновия слой. Две години по-късно, на 16 септември 1987г., е подписан Монреалски Протокол за защита на озоновия слой. В него са идентифицирани главните веществата, които го нарушават и поставя ограничения за тяхното производство.
Конвенцията обвързва страните с ангажимент да защитават човешкото здраве и околната среда от ефекта на озоновото изчерпване и постановява участващите държави да си сътрудничат в изследванията, наблюденията и информационния обмен.
На 19 декември 1994г. Генералната асамблея на Програмата за околна среда на ООН обявява 16 септември за Международен ден за защита на озоновия слой.
Ключов нормативен акт е и Протокол от Киото, подписан на 11 декември 1997г.
Възможни противодействия от страна на човечеството
Какво можем да направим ние- хората, за да не задълбочаваме проблема? Налице са няколко стратегии:
Ефективност и опазване на природата чрез подобряване икономията на гориво на 2 млрд. автомобили и намаляване на годишния им пробег. Използване на алтернативни транспортни средства- велосипеди и обществен транспорт. Необходимо е да се повиши ефективността на отоплението, охлаждането, осветлението и домакинските уреди с 25%, както и тази на електроцентралите с въглища.
Улавяне и съхраняване на въглерода чрез въвеждане на системи за съхраняването му под земята от 800 електроцентрали на въглища или 1600 електроцентрали на природен газ. Пречиствателни системи в използващите въглища водородни заводи, произвеждащи гориво за милиард автомобили. Пречиствателни системи в използващите въглища заводи за синтетично гориво.
Използване на горива с ниско съдържание на въглерод- замяна на електроцентралите на въглища с такива на природен газ и повишаване капацитета на използване на ядрената енергия.
Възобновяеми горива и биосъхранение чрез увеличаване енергията от ветрогенератори и слънчеви панели. Използване на енергията от ветрогенераторите за производство на водород за автомобили с горивни клетки. Увеличаване на биогоривото от етанол. Спиране на всяко обезлесяване и екологично обработване на всички земеделски земи (оранта освобождава от почвата въглеродния диоксид и не му позволява да се натрупа в почвата).
В заключение би могло да се каже, че човечеството е изправено пред ново изпитание. Може би, решението не е само в струващите билиони долари технологични проекти за преодоляването му, а и в промяна на нашите ежедневни навици. Това е своего рода енергиен преход, който принуждава много от страните да преосмислят начина си на живот. Индия и Китай, например, трябва да бъдат убедени да се откажат от задвижвано от въглища бъдеще. Зад този качествен скок стоят и определени икономически стойности, но чрез данъци е възможно да се промени посоката, в която тегли икономическата гравитация. Готови ли сме да се променим поразително и задълго, за да предложим качествено бъдеще на следващите поколения и на различните форми на живот? Ако е така, новите технологии и новите навици изглеждат обнадеждаващо. Но само ако действаме бързо и решително и демонстрираме зрялост и като общество, и като вид.
Ползвани материали: Actualno.com, www.actualno.com dnes.bg от 23.09.2010г., www.dnes.bg EcoChem Vision, www.uctm.edu Е-нциклопедия, www.e-psylon.net Каменова, Боряна 1999: Климатичната катастрофа- още една заблуда?- сп. Наука и техника, април, стр.20-27 Макибън, Бил 2007: Новата математика на въглерода- сп. National Geographik, октомври, стр.47-51 Сайт на ИАОС- Изпълнителна Агенция по Опазване на околната среда Уикипедия, www.Wikipedia.org www.normabg.com www.Prize.bg www.tech-dom.com www.toplotehnika.net www.shyClima.com
Озоновият слой като част от атмосферата Озонът като вещество съществува в три агрегатни състояния. В газообразно той е газ със светлосин цвят и остра миризма. Самото му име означава- „миришещ”. Негов откривател е немският химик Кристиан Фридрих Шенбейн, който определил мириса му на свеж следдъждовен въздух. При понижаване на температурата озонът се превръща в течност с индигово-син цвят. В твърдо състояние е във вид на кристалчета с игловидна форма. Озонът е нестабилно химически вещество и е много силен окислител. И в трите си агрегатни състояния той е взривоопасен. Използва се за обеззаразяване на питейни води, убива микроорганизмите, но в по-голяма концентрация е отровен за хората.Озонът формира озоновия слой на планетата Земя и е изключително важен за климата и безопасността ѝ. Появата му се дължи на фотохимични механизми, открити от британския физик Сидни Чапман през 1930г. Озонът се създава от ултравиолетовите лъчи, които удрят обикновени кислородни молекули, състоящи се от два атома кислород (O2), като ги разцепват на отделни кислородни атоми, наричани атомарен кислород. Те, от своя страна, след това се свързват с неразбити кислородни молекули, създавайки озон- O3. Озоновата молекула също е нестабилна, въпреки че в стратосферата може да издържи дълго време, и когато бъде ударена от ултравиолетовите лъчи се разцепва на кислороден атом и обикновена двуатомна молекула. Така се получава озоно-кислороден цикъл. В резултат на този процес се образува слой в стратосферата, който е с повишено съдържание на кислород, и се намира на 10-15 км височина над земната повърхност. Около 90% от озона се съдържа именно в стратосферата. Най-висока е концентрацията му на височина 15-40 км, където тя се изменя между 2 и 8 милионни части. Най-тънък е озоновият слой над тропическия пояс (около Екватора) и е с най- голяма плътност над полюсите, като се измерва в Добсънови единици. Типично тя е 260 DU над тропиците и с по-висока стойност навсякъде другаде, като варира сезонно. Едва десет процента се съдържат в най-ниската част- тропосферата. Съществуват два източника за тропосферния озон- от една страна, той се спуска от стратосферата, а останалата част се произвежда на място в различни количества и чрез различни механизми. Ако целият озон в атмосферата се сгъсти до въздушното налягане на морското ниво, би образувал слой, дебел само 3мм. Озоновият слой е онази част от земната атмосфера, която съдържа относително висока концентрация на озон (O3). Открит е през 1913г. от френските учени Шарл Фабри и Анри Бюсон. Свойствата му са подробно изучени от британския метеоролог Гордън Добсън, който разработва прост спектрофотометър, позволяващ измерването на озона от Земята в стратосферата. Между 1928г. и 1958г. ученият изгражда световна мрежа от станции за наблюдаване нивото на озона, която продължава да работи и до днес. Единицата„Добсън”, наречена в негова чест, се използва за измерване количеството на озона във вертикална колона. Защо е толкова важен за Земята и живите организми, които я населяват- растения, животни и хора? Той играе ролята на филтър за UV-лъчите. Негова основна задача е да поглъща вредното ултравиолетово лъчение с неговите три типа- A, B и C. В противен случай тези от типа B могат да станат причина за слънчевите изгаряния, за рак на кожата и за увреждане ретината на окото. Това е естествен биологичен щит. Изтощаване и изтъняване на озоновия слой. Озонова дупка Първите сведения за изтъняване на озоновия слой са от 1958г., но никой не обръща сериозно внимание на тези съобщения. Драматичната загуба на жизненоважното вещество е забелязано от изследователска група на Британското Антарктическо Проучване (БАП), която наблюдава атмосферата над Антарктика от станция на Земята през 1970г. Когато получават първите стойности, спадът на нивото на озона се оказва толкова голям, че се налага да повторят изследването, за да се уверят, че инструментите им не грешат.През 1974г. група американски учени откриват взаимовръзката между окисите на хлора в унищожаването на озоновия слой. През същата година за първи път е съобщено за намаляването на стратосферния озон. В резултат на това започва да се говори за наличието на Озонова дупка. Според повечето твърдения, тя не трябва да се разбира като липса на озон. Прави се терминологично уточнение, като се говори за изтъняване на озоновия слой. Приема се, че този процес има сезонен характер. Озоновата дупка се появява всяка пролет над Антарктика. Големината ѝ се е увеличила през последните две десетилетия и сега заема площ от около 25 млн.кв.км. Промяната е в зависимост от слънчевата активност: при максимума на 21-я слънчев цикъл тя се смалява, а при минимума на слънчевата активност се уголемява. При следващия максимум на 22-я слънчев цикъл обаче тя отново е голяма. Според данните за периода 2000-2005г., публикувани в Интернет, най-голямата, която някога се е появявала, е Озоновата дупка от 2000г., когато е максимумът на слънчевата активност. След тази дата и активността, и дупката се смаляват. Изключение правят годините 2003г. и 2005г., когато се наблюдава увеличение спрямо предходните години, но все пак размерите не достигат тези от 2000г. Как се формира озоновата дупка? С началото на зимата, която в Антарктика започва през март, атмосферата изстива и ветровете, които се намират на голяма височина, започват да циркулират около континента, като създават бариера за въздуха от северните ширини, пречейки му да се смеси с този от южните. В резултат се образуват облаци в стратосферата, съдържащи озон и вещества, отделяни от човешката дейност. Когато южната пролет настъпи и атмосферата започне да се затопля от слънчевата енергия, между тях настъпва химична реакция, която формира изтъняването. Облаците сенсибилизират химикалите, отделяни от човека, в химикали, разрушаващи озоновите молекули. Щом настъпи арктическото лято, ветровете затихват и богатият на озон въздух от север пада обратно от другата страна на Антарктика, за да запълни изчерпания озонов пласт. Така дупката изчезва обикновено през ноември или декември.
Една или няколко? През 1997г. нова озонова дупка привлича вниманието на изследователите- тази над Арктика, с големината на щата Тексас, както и много други, траещи няколко седмици или няколко дни.
Причини за изтъняването на озоновия слой и последствията от това Предполага се, че причинители на т.нар. изтъняване на озоновия слой са отделяните в резултат от човешката дейност озонразрушаващи вещества:
· Фреони Халони Различни разтворители и пестициди От първостепенно значение за изтъняване на озоновия слой са хлорфлуоркарбонатите (хлорфлуорвъглеводороди) или фреоните. Открити са през 1930г. от американския химик Томас Мидгли. Те са производни на два газа- метана и етана и обединяват над 40 различни химични съединения на хлора, флуора и въглерода. Масово се използват в производството на пластмаси, аерозолни опаковки, хладилни и климатични инсталации, автомобилни радиатори. Дълго време са смятани за безвредни, но се открива, че, попадайки във въздуха, те се смесват с други газове и проникват в атмосферата. Техните пари не се окисляват от кислорода в долните ѝ части. Атакувани от ултравиолетовите лъчи в стратосферата, се превръщат в свободни хлорни атоми, които влизат в реакция с озона многократно. Изчисленията показват, че един хлор може да предизвика разпадането на 100 000 молекули озон. Това е причината фреоните R12 ида бъдат забранени, а R22 да бъде заменен от R410А или R407. В България вносът на R22 е забранен от 1.01.2008г., в съответствие с Европейското законодателство. Сред причинителите на разпадането на озоновия слой са и директните емисии от азотен окис от самолетите. Халоните или т.нар. пожарогасителни агенти също са считани за съдържащи хлор и бром. За несъдържащ и с нулева сила на изтощаване на озона се приема единствено FM-200. Пестицидите, използващи се за производство на изолационни и опаковъчни материали, както и почистващи препарати, са в същата степен вредни. Едно различно становище за последствията от изтъняването на озоновия слой Прието е и се твърди, че въглеродният диоксид, сулфатните аерозоли, прахообразните частици, които могат да бъдат добавени към вече изброените озонразрушаващи вещества, са причината за „парников ефект”, който води до повишаване на температурите, до глобално затопляне на климата на Земята и топенето на ледените шапки. Това се превърна в основна догма на учените климатолози. Съществуват, разбира се, и противоположни мнения, които считат този проблем за открит и изтъкват доказателства, оборващи тезата. Такова е, например, твърдението, че сулфатните аерозоли водят до понижаване на температурата в Северното полукълбо, където промишлеността е най-силно развита и, съответно, парниковият ефект- най-силен. Доказано е също така, че в глобалния кръговрат на въглеродния двуокис липсват 2 млрд. тона годишно, което води изследователите до подозрението, че този дефицит се поема от растенията. Не по-малко любопитен е фактът, че през 2009г. учените установяват увеличаване на площта на ледниците на Антарктика, за сметка на намаляващите в Арктика. Те правят извод, че този процес се стимулира от Озоновата дупка и е от последните десетилетия. Авторите са убедени, че преди появата ѝ те са намалявали. Учените смятат, че предвид мерките срещу изтъняването на озоновия слой, в близките години плаващите антарктически ледове ще започнат да се топят. Все повече учени се усъмняват в основателността на хипотезата за парниковия ефект. Астрономи и изследователи на Слънцето съобщават за фрапиращи съответствия между слънчевата активност и климата на Земята. Карин Лабицке- климатолог в Свободния университет в Берлин, открива, че въздушните течения над Северното полукълбо влияят върху възникването на полярни вихри над Арктика и върху изтъняването на озоновия слой. Атмосферните колебания следват активността на Слънцето, твърди тя. Такова е мнението и на двама датски физици- Ейгил Фрис-Кристенсен и Кнуд Ласен, дали своите доказателства през 1991г. Моделите на учените, с които те работят, невинаги ги застраховат от грешки. Затова не бива да се пренебрегва дадено твърдение за сметка на друго.
Нормативни актове и мерки, предотвратяващи по-нататъшното изтъняване на озоновия слой Установявайки вредата от емисиите парникови газове, са предприети мерки за ограничаване на изтъняването на озоновия слой. През 1992г. в Рио де Жанейро се провежда Световна среща за Земята. На нея са поети ангажименти за намаляване на емисиите от парникови газове и е подписана Рамкова конвенция на ООН за изменението на климата. Първите мерки са съгласувани през 1985г. във Виена с подписването на Виенска конвенция за защита на озоновия слой. Две години по-късно, на 16 септември 1987г., е подписан Монреалски Протокол за защита на озоновия слой. В него са идентифицирани главните веществата, които го нарушават и поставя ограничения за тяхното производство.
| Група | Вещество |
Озоноразрушаващ потенциал* |
| Група I | ||
| CFCI1 | (CFC-11) | 1.0 |
| CF2CI2 | (CFC-12) | 1.0 |
| C2F3CI3 | (CFC-113) | 0.8 |
| C2F4CI2 | (CFC-114) | 1.0 |
| C2F5CI | (CFC-115) | 0.6 |
| Група II | ||
| CF2BrCL | (халон-1211) | 3.0 |
| CF3Br | (халон-1301) | 10.0 |
| С2F4Вr2 | (халон-2402) | 6.0 |
Ползвани материали: Actualno.com, www.actualno.com dnes.bg от 23.09.2010г., www.dnes.bg EcoChem Vision, www.uctm.edu Е-нциклопедия, www.e-psylon.net Каменова, Боряна 1999: Климатичната катастрофа- още една заблуда?- сп. Наука и техника, април, стр.20-27 Макибън, Бил 2007: Новата математика на въглерода- сп. National Geographik, октомври, стр.47-51 Сайт на ИАОС- Изпълнителна Агенция по Опазване на околната среда Уикипедия, www.Wikipedia.org www.normabg.com www.Prize.bg www.tech-dom.com www.toplotehnika.net www.shyClima.com
06.05.2013 11:07 -
Умората от безутешните дни и копнежът за бягството от нея в стихотворението „Скрити вопли“ на Димчо Дебелянов (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Димчо Дебелянов е представител на символизма в българската литература. Поетичният му талант, заедно с драматичния му живот, му създават образа на меланхоличен романтик. Едно от най-популярните му стихотворения е „Скрити вопли”, познато още и като „Да се завърнеш в бащината къща...”. То е включено в стихосбирката „Под тъмни небеса” и преобладаващото настроение в него е печално и носталгично. Елегията разкрива най-съкровените мисли и чувства на лирическия герой, разгърнати в две посоки- мъчителното настояще и копнежът за по-светло бъдеще.
Лирическият Аз е изморен от болезнения сблъсък с горчивата реалност, в която не намира опора и сигурност. Той е уверен, че може да намери утеха в спомена за родния дом, и копнее да избяга в него, за да преодолее болката от потискащото настояще.
Светът и животът са външният враждебен свят, който ранява и нарушава душевната хармония на човека. А родната къща е вътрешното пространство, в което той знае, че може да се чувства защитен и сигурен. Умората от преживяното е тази, която води лирическия герой към въображаемо пътуване до бащиния дом. За това говори употребата на условно наклонение- „да се завърнеш“, „да събудиш“, „да те пресрещне“, „да чезнеш“, „да повтаряш“, „да шъпнеш“. Именно умората от дните го приобщава към всички „скръбни и нещастни“, които познават носталгичното чувство, и го поставя на пътя към дома. Не случайно тя е метафорично назована с епитета „черна“, което подчертава крайното емоционално състояние, в което се намира героят- обезверен, отпаднал, немощен и безсилен, омаломощен. Животът му в настоящето е „бреме“, т.е. тегоба, с която не може да се справи и която не успява да пребори. Той се смалява под напора ѝ и търси път да я преодолее. Умората не е резултат от временен неуспех. Тя е натрупвана с времето, за което говори стихът:
„кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха-“ Предизвикана е от мъчителното страдание далеч от дома, което е непреодолимо и повтарящо се до безкрайност, без възможност героят да намери изход от него. Затова и дните са определени с епитета „безутешни“, защото е трудно да се открие нещо, което да утоли вътрешната жажда за душевен покой. Такава вътрешна опора е мечтата за завръщането в бащината къща. Копнежът по родния дом се превръща в блян, който може да спаси лирическия герой с уюта, спокойствието и хармонията си. Образите и символите, които изплуват в съзнанието му под въздействието на душевните му лутания, са: дворът, прагът, майката, стаята и иконата. Те оформят вътрешния свят, в който героят се чувства сигурен и защитен. Всичко свързано с него носи положителен знак, за разлика от живота в настоящето. Дори нощта, която е символ на мрака, гасне „смирено“ и „разгръща“ „тихи пазви“. Тя „приласкава“ и предразполага към успокоение и душевен мир. В двора вече се събужда радостта, макар и „плаха“, от предусещането за дългоочакваната среща с родното и с най-скъпия на света човек- майката. Наречена „старата“ и определена с „безсилно рамо“, тя е на границата- на прага, между враждебния и непознат и близкия и познат свят. Образът ѝ е представен чрез характеристика на нейната душевност, на вътрешната ѝ и всеопрощаваща сила. Тя е в правото си да осъди и отхвърли своя син, но като пазителка на дома, го посреща с неизменната си „усмивка блага“, израз на безпрекословната ѝ любов. След мига на прошката, той вече може да пристъпи към личния си сакрален център- „стаята позната“, която е последното му убежище- „пристан и заслона“. Едва тук може да се осъществи съкровеното и лично обръщане към самия себе си, както и самоопрощението. В тишината на своята стая, подчертана многократно чрез повторенията на звука „ш“ („шъпнеш“, „тишина“), героят се обръща към „старата икона“. Изразът „впил морен поглед“ подчертава безкрайната жажда и дълго жадуваното изживяване на този миг да пиеш от вярата, която ти е липсвала, да достигнеш края на своето пътуване и това да те направи смирен, спокоен и удовлетворен. Намерил упованието и желаната представа за своя живот, героят се събужда от съня си в края на творбата. Осъзнал невъзможността да бъде осъществен блянът му, той разбира, че копнежът му е само спомен, в който се е изгубил като „печален странник“. За лирическия герой на Димчо Дебелянов родният дом е свещено пространство на себепостигането. Макар бленувано и реално само в илюзорния и химерен свят на въображението, неговото съществуване е вътрешната му опора. Той е възможност за бягство от суровия действителен свят. Упованието в него е единствената му утеха и спасение за наранената му душа.
„кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха-“ Предизвикана е от мъчителното страдание далеч от дома, което е непреодолимо и повтарящо се до безкрайност, без възможност героят да намери изход от него. Затова и дните са определени с епитета „безутешни“, защото е трудно да се открие нещо, което да утоли вътрешната жажда за душевен покой. Такава вътрешна опора е мечтата за завръщането в бащината къща. Копнежът по родния дом се превръща в блян, който може да спаси лирическия герой с уюта, спокойствието и хармонията си. Образите и символите, които изплуват в съзнанието му под въздействието на душевните му лутания, са: дворът, прагът, майката, стаята и иконата. Те оформят вътрешния свят, в който героят се чувства сигурен и защитен. Всичко свързано с него носи положителен знак, за разлика от живота в настоящето. Дори нощта, която е символ на мрака, гасне „смирено“ и „разгръща“ „тихи пазви“. Тя „приласкава“ и предразполага към успокоение и душевен мир. В двора вече се събужда радостта, макар и „плаха“, от предусещането за дългоочакваната среща с родното и с най-скъпия на света човек- майката. Наречена „старата“ и определена с „безсилно рамо“, тя е на границата- на прага, между враждебния и непознат и близкия и познат свят. Образът ѝ е представен чрез характеристика на нейната душевност, на вътрешната ѝ и всеопрощаваща сила. Тя е в правото си да осъди и отхвърли своя син, но като пазителка на дома, го посреща с неизменната си „усмивка блага“, израз на безпрекословната ѝ любов. След мига на прошката, той вече може да пристъпи към личния си сакрален център- „стаята позната“, която е последното му убежище- „пристан и заслона“. Едва тук може да се осъществи съкровеното и лично обръщане към самия себе си, както и самоопрощението. В тишината на своята стая, подчертана многократно чрез повторенията на звука „ш“ („шъпнеш“, „тишина“), героят се обръща към „старата икона“. Изразът „впил морен поглед“ подчертава безкрайната жажда и дълго жадуваното изживяване на този миг да пиеш от вярата, която ти е липсвала, да достигнеш края на своето пътуване и това да те направи смирен, спокоен и удовлетворен. Намерил упованието и желаната представа за своя живот, героят се събужда от съня си в края на творбата. Осъзнал невъзможността да бъде осъществен блянът му, той разбира, че копнежът му е само спомен, в който се е изгубил като „печален странник“. За лирическия герой на Димчо Дебелянов родният дом е свещено пространство на себепостигането. Макар бленувано и реално само в илюзорния и химерен свят на въображението, неговото съществуване е вътрешната му опора. Той е възможност за бягство от суровия действителен свят. Упованието в него е единствената му утеха и спасение за наранената му душа.
06.05.2013 11:02 -
Страдание и съпричастие в поетичния цикъл „Зимни вечери“ на Христо Смирненски (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Христо Смирненски се утвърждава като поет, който в голяма част от творбите си разкрива социалните измерения на образа на града. Той е място на обществения конфликт между бедни и богати, свят на нещастните и унизените. Такива настроения предава и една от най-популярните творби на поета- цикълът „Зимни вечери“. В нея основен е мотивът за човешкото страдание.
Сам изпитал мизерията и болката от бедността, творецът рисува картини на човешка неволя. В духа на поетичен репортаж, пред неговите и пред очите на читателя преминават образите на бедността и духовната нищета. Тези картини представят страданието на бедните и предизвикват състраданието на поета към тях.
Чрез образите на града, вечерта, снега и мъглата авторът внушава ужаса си от злокобността на крайния градски квартал. Градът е представен с метафората „черна гробница“, а усещането за смърт се допълва от пустотата и мрака, сред които сградите гледат зловещо. Одухотворяването на елементите на пейзажа целѝ да предаде усещането за отсъствие на живот, за мъртвило. Неслучайно и картината, на чийто фон са представени героите, е зимна. Тя символизира студенината, безжизнеността, отчуждението и вещае беда, глад и нещастие за тях. Впечатлението се изгражда и от звуковия фон- снегът хрупка с вопъл зъл и глух, който е по-близък до тишината. Градът е обвит в сива мъгла, гаснеща от скръб. Тя е основен символ в творбата и носи смисъла на безизходност, призрачност и безпросветност, на която са обречени героите. Образът ѝ се завръща и в четвъртата част на цикъла, богато обрисуван с художествени средства и изрази- „гъста“, „плащ, злокобно сив“, „жълто-пепелява“, „ледно тегне и души“, за да бъде изведена като символ на самия живот, очертан в думите: „на живота сивата мъгла“. От нея биват погълнати всички страдащи, с които поетът ни среща.
Градът като чудовище, а мъглата като непрогледност, са декорът, на който читателят става свидетел как те поглъщат надеждите на хората за спокоен и щастлив живот.
Жителите на крайния квартал са обобщен образ на бедността и човешкото нещастие. За свои герои авторът избира хора от низшите социални слоеве и уязвими групи, които се нуждаят от материална подкрепа и човешко отношение- бездомни, несъстоятелни, деца, възрастни хора. Редувайки преминаване във вътрешно и външно пространство, във всяка от частите на творбата се сблъскваме с едно от тези лица на бедността, белязани със знака на страданието.
На първо място това са образите на пияния баща, пищящите от безсилие деца и майката, която се моли. Конфликтът в семейството е причинен от безхлебието и отчаянието на главата на семейството. Житейската ситуация, в която се намират, е безизходна и предизвиква съчувствието и състраданието на читателя. Такива остават чувствата му и когато се среща със слепия старик и детето, зъзнещи навън без подслон и дом. Уязвимостта им е изразена чрез възрастовия белег- старостта на болния човек и крехката възраст на беззащитното дете, неспособно да се грижи саму за себе си. Фигурите им се изгубват в мъглата и сякаш това е знак за пропадането им в хаоса на безнадеждния живот и белег за безперспективността, на която са обречени- да бъдат скитници под светлините на града.
В шестата част картината е болезнено реалистична и трагична. Пред нас е представен образът на смъртта в драматична конкретност- жертва на бедността е мъртво момиче. За него жалеят сподавяща кашлицата си старица и дрипаво дете, което отправя молитвите си пред иконостаса. Тук авторът изгражда аналогия между погубения млад живот и топящите се по прозореца ледени цветя. С нея той внушава идеята за гаснещата надежда и невъзможната красота, която е победена от нищетата и глада.
Бедност и скръб откриваме в очите на децата, които следят падащите снежинки на светлината на фенера. Снели чувалчета от гръб, те са оставени на произвола на своя безцелен и лишен от човешка закрила и подкрепа живот. На основата на контраста авторът представя невъзможността да се открие изход- белите снежинки падат в локвите и там се превръщат в кал. Това е алюзия за вечната и неизбежна печал, обхванала града и неговите деца.
Лирическият герой, през чийто поглед авторът и читателите наблюдават безизходния, безпросветен, мрачен живот на хората, изпитва състрадание към тях. Неговото съпричастие е изразено в обръщението му: „бедни мои братя“. С това той изразява емпатията си към съдбата им и засвидетелства, че и той като тях се бори със сивата мъгла на живота. Съчувствието му е единствената реакция, с която може да изрази своето разбиране на човешката болка.
Градът е жесток и безмилостен към жителите на крайния квартал. Той не ги приласкава и закриля, а отхвърля и обрича на самота. Неговата безчувственост към тяхната съдба и живот ги превръща в негови жертви.
Социалната действителност, която обрисува поетът в своята художествена творба, е плашеща и тревожна. Тя е знак за съществуването на непреодолима пропаст между бедни и богати. Макар представена със средствата на поезията, съдържа скрития и потиснат протест на автора срещу социалното неравенство, което е причина за страданието на обикновените хора. Тя е не само поетичен репортаж за бедността, но и художествен призив към повече хуманност.
06.05.2013 10:55 -
Потомката и нейните предци в стихотворението „Потомка“ на Елисавета Багряна (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
„Потомка” е една от най-представителните за Елисавета Багряна творби. Писана е през 20-те години на ХХвек и е жанрово определена като лирическо стихотворение. То заема важно място в българската литература като опит жената да се еманципира, да се освободи от общоприетите ограничения и обществен морал. Образа, който то гради, е на обичащата свободата и волността жена, която носи силна и непредвидима като стихия същност. Тя има право на свой живот, изграден според собствените представи, и е неподвластна на правила и норми, но има право на свое място в обществото, което сама защитава и отстоява.
Героинята на творбата не притежава материален спомен за своите предци. Тя съди за наследството, което те са ѝ оставили, единствено по чертите на своя характер. Той е нейната връзка с миналото и родовия ѝ корен, който я отвежда към общочовешкия за всеки от нас прародител- земята.
Първите две строфи са антитезата на това лирическо стихотворение. Героинята не знае нищо за своите предци. От тях не са останали нито портрети, нито „фамилна книга”, които да свидетелстват за техния живот. Тя не познава завещаното от тях. Липсата на знание и спомен за своя произход я превръща в човек без минало, но не и без наследство и характер. Затова героинята на творбата излиза от общоприетите рамки и търси по-всеобхватна и дълбока връзка.
Съдейки по чертите на своя нрав, тя е способна сама да изгради своя представа за прародителите си. Роля за това изиграва нейното въображение.
Образът на кръвта е святата връзка с дедите ѝ. Вярвайки че чрез нея се унаследява характерът на човека, тя прави заключения за себе си, като изгражда и облика на предците си. Героинята осъзнава свободолюбивия си нрав на скитница и прави предположението, че прабаба ѝ е имала буйна и непокорна кръв, че е проявила невероятната за една жена смелост- да избяга с „чуждестранен, светъл хан“. Този грях е нарушение на „неписаните закони” на обществото. Но героинята на творбата го приема като право на една жена да се бори за свободата си, дори това да е в разрез с общоприетите норми. Затова и в този обрисуван от нея въображаем свят, силната обич спасява двамата влюбени от наказанието за тяхното престъпление.
С въвеждането на образа на прабабата, е представен мотивът за бунта срещу сковаващите човешката воля и душа морални закони. По този начин на преден план е изведен волният дух, на който е подвластна жената, и се изразява позицията за правото ѝ да следва неговите повели.
В петата строфа на стихотворението наследствеността е представена като пренасяне на черти на характера през времето и с нея се обяснява мирогледът на лирическата героиня. Тя обича конския тропот и вятъра, простора на полето, които са символи на свободата. Необхватните с очи поля, които пленяват погледа ѝ, са обширно пространство, земя без граници, отворен хоризонт. Привързаността ѝ към тях я разкрива като свободна личност, която обича простора и ненавижда оковите на ограничаващите родови правила.
Шестата- финална строфа, представлява личното самопризнание на лирическата героиня, която не отрича да е „грешна и коварна”. Тя осъзнава, че прабаба ѝ е престъпила и изменила на повелите на рода, и че като наследница на нейната смелост, е способна да повтори грешката ѝ:
„може би сред път ще се сломя-”.
Тя отчита възможността да измине отново пътя на своята прародителка, но разкрива и друг мотив за своето поведение, който отвежда към древната, извечна и обща за всички нас връзка- тази с майката земя. Думите ѝ звучат и като оправдание, и като обяснение на непокорния ѝ характер:
„аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.“
С това поетесата чертае образа на жената като потомка на една от четирите стихии и ни убеждава да следваме зова на кръвта си, защото той е най-верният и естествения повик на сърцето ни, който може да ни свърже с нашите предци.
Стихотворението „Потомка“ преплита темите за родството и жената и разширява представата и разбирането за тях. Според творбата, миналото може да бъде изградено чрез силата на въображението. Жената е свободна да го измисли, проследявайки отпечатъците и наследството, които то е оставило в характера ѝ. Следвайки зова на кръвта си, тя постига разбиране за източника на своята сила и той се корени в изконната връзка с майката земя.
06.05.2013 10:48 -
Любовта като изпитание (есе, БЕЛ, 8 клас)
За любовта е трудно да се пише и говори. Тя е най-простичкото и най-сложно нещо на света. Понякога е лесно да приемаш, разбираш и обичаш човека до себе си, но често е почти непосилно да се свържеш с него и да бъдеш част от неговия свят. Любовта може да бъде нежна, ефирна и прозрачна като въздуха, но тя често е в усилието да дадем най-доброто, което можем.
Любовта е предизвикателство за всеки от нас. Чувствата, които тя поражда в сърцата ни, ни карат да надскачаме себе си, да се опознаваме- себе си и другия срещу нас. Тя винаги ни изправя пред изпитанието да се жертваме. Само тогава срещаме своето лице, а в него можем да различим и тези на другите.
Тя винаги изисква от нас да проявим най-доброто, на което сме способни. Когато човек обича, той е готов да забрави себе си и своите потребности и да погледне човека, когото обича и който се нуждае от него. Любовта се поражда точно тогава- в мига, в който изоставяме егото си и личните си нужди, за да помогнем. Тя е изпитание за способността ни за лично себеотдаване. Тя е посвещаване в грижата за другия- родител, дете, приятел, любим, непознат, дори животно, изпаднало в беда. За любовта няма значение къде ще се прояви, за да изпита нашата грижовност и желание да бъдем полезни за някого. Ето защо тя е проверка на нашата жертвоготовност и изпитва границите на нашите възможности да пренебрегваме себелюбието си и да поглеждаме към ближния.
Казват, че обратното на любовта е не липсата на любов, а страхът. И, сигурно, са прави. Защото всеки от нас е способен да я прояви, стига да преодолее тревогата и притеснението, че може да го отблъснат или отхвърлят, когато изрази чувствата си. Любовта е и в това- в непрекъснатия опит да преодоляваме страха си и да правим крачка към човека до нас; да протягаме ръка, дори когато има риск да няма кой да я хване. С това тя ни изправя пред въпроса доколко сме силни и способни да обичаме. Изпитва нашето себеотрицание.
В много произведения на изкуството любовта е представена като преодоляване на трудности, като изпитание на човешката воля. Има много подобни примери и в литературата. Орфей се бори за своята Евридика, слизайки в подземното царство, за да я спаси. Лирическият герой на Ботев жертва живота си в името на обичта към близките, родния дом и отечеството. Макар и беден, Серафим дава пари на човек, когото среща за пръв път. Елисавета погазва обществения морал и се впуска, за да изживее истинската любов и да удовлетвори естествената си човешка потребност от близост. Във всички тези случаи водеща е любовта. Тя успява да бъде подтик и мотор за нашите действия, когато желаем да изразим своите чувства, да се реализираме като любящи същества. Независимо към кого и какво е насочена, независимо къде и при какви обстоятелства се проявява, тя е висш израз на човечност и разбиране.
Любовта е силата, която ни възправя пред самите себе си. Тя ни води по път, който ни подарява истината за това кои сме и какви способности притежаваме. Любовта е изпитание, защото ни разпъва на кръста на собствените ни душевни преживявания и ни учи да се извисим. Когато сме ръководени от нея, сме длъжни да проявим всички положителни качества, които имаме. Тя е висока летва и наградата за надскачането ѝ е чувството, че можеш и че си успял, че носиш силата в себе си, която те прави човек.
06.05.2013 10:43 -
Диалектът в моето ежедневие (есе, БЕЛ, 8 клас)
Диалектите са нашите народни говори, които са се оформяли през вековете. На диалект са преписвани даже свещените ни книги. Той е част от езика на всеки народ и след утвърждаването на официалния книжовен език се използва в текстовете на разговорния и художествения стил, както и от определени жанрове на публицистичния. На битово равнище той е речта, с която си служим в разговорите с нашите близки, а в останалите посочени сфери на общуване носи стилистичен ефект.
В неофициалната обстановка, при която общуваме помежду си всеки ден, употребата на диалект спестява време и ни улеснява. Той не изисква усилие от наша страна да спазваме книжовните норми, за каквото отклонение се приема.
Диалектът представя това, което сме- нашата идентичност. Въпреки това, като представител на младото поколение, избягвам да използвам диалектни форми. Знаем, че най-общо диалектите се поделят на източни и западни говори. Нашият местен говор принадлежи към източните, намиращи се на изток от ятовата граница. Той се характеризира с мекост при изговор, дължаща се на редукция на гласни, както и със специфични обръщения. Тези особености са допустими и уместни в ежедневието и битовото ни общуване. За хората от нашия край е напълно естествено да казваме „ма“, вместо книжовното „бе“. Много често срещано е т.нар. мечене или мек говор- умекчаване на съгласни, предхождащи гласни („добр`е“, „сирен`е“, „п`ет“ и т.н.). То се подсилва от редукцията на гласни в думи като „мисо“ вместо „месо“, „рика“ вместо „река“, „дите“ вместо „дете“. Примерите могат да продължат. Аз нямам мекия говор, типичен за моя край. Млад човек съм и се старая да спазвам книжовната норма и да избягвам обичайните „га“ вместо „кога“, както и „жа“ вместо частицата за бъдеще време „ще“. Много характерно е и възклицанието „въх“, „въй“. Въпреки че те са израз на местен колорит, ми звучат грубо, дори в ежедневното битово общуване. Може би за повечето от нас е по-удобно да употребяват местния говор, защото той е този, който чуват в заобикалящата ги среда. Съжителството с хора от по-възрастното поколение също спомага за това. Диалектът е жив, когато неговите носители разговарят на него. Средата на битовото ни ежедневно общуване го подхранва, защото тогава сме естествени и непринудени. В такава ситуация сме свободни от необходимостта да се съобразяваме с книжовните правила, защото никой не изисква това от нас в обикновен разговор. Има и нещо друго- употребявайки диалект, ние оставаме част от общността, чийто член сме, не правим изключение и впечатление- биваме разпознавани като свой, а не чужд човек и ни е по-лесно да се приобщим и да не останем в изолация. Диалектните думи са израз на регионална специфика и отглас от древни времена. Те придават колорит, но понякога употребата им прави човека, който ги използва, да изглежда необразован и често смешен. Това е причината, която ме кара да се опитвам да избягвам тези отклонения от книжовните правила. Старая се да го правя само в моменти, в които искам да предизвикам смях и да се шегувам. Може би по този начин губим спомена за своето минало. Въпреки това, уважавам диалектите, но и мисля, че всеки на моята възраст желае да бъде повече част от съвремието.
Диалектът представя това, което сме- нашата идентичност. Въпреки това, като представител на младото поколение, избягвам да използвам диалектни форми. Знаем, че най-общо диалектите се поделят на източни и западни говори. Нашият местен говор принадлежи към източните, намиращи се на изток от ятовата граница. Той се характеризира с мекост при изговор, дължаща се на редукция на гласни, както и със специфични обръщения. Тези особености са допустими и уместни в ежедневието и битовото ни общуване. За хората от нашия край е напълно естествено да казваме „ма“, вместо книжовното „бе“. Много често срещано е т.нар. мечене или мек говор- умекчаване на съгласни, предхождащи гласни („добр`е“, „сирен`е“, „п`ет“ и т.н.). То се подсилва от редукцията на гласни в думи като „мисо“ вместо „месо“, „рика“ вместо „река“, „дите“ вместо „дете“. Примерите могат да продължат. Аз нямам мекия говор, типичен за моя край. Млад човек съм и се старая да спазвам книжовната норма и да избягвам обичайните „га“ вместо „кога“, както и „жа“ вместо частицата за бъдеще време „ще“. Много характерно е и възклицанието „въх“, „въй“. Въпреки че те са израз на местен колорит, ми звучат грубо, дори в ежедневното битово общуване. Може би за повечето от нас е по-удобно да употребяват местния говор, защото той е този, който чуват в заобикалящата ги среда. Съжителството с хора от по-възрастното поколение също спомага за това. Диалектът е жив, когато неговите носители разговарят на него. Средата на битовото ни ежедневно общуване го подхранва, защото тогава сме естествени и непринудени. В такава ситуация сме свободни от необходимостта да се съобразяваме с книжовните правила, защото никой не изисква това от нас в обикновен разговор. Има и нещо друго- употребявайки диалект, ние оставаме част от общността, чийто член сме, не правим изключение и впечатление- биваме разпознавани като свой, а не чужд човек и ни е по-лесно да се приобщим и да не останем в изолация. Диалектните думи са израз на регионална специфика и отглас от древни времена. Те придават колорит, но понякога употребата им прави човека, който ги използва, да изглежда необразован и често смешен. Това е причината, която ме кара да се опитвам да избягвам тези отклонения от книжовните правила. Старая се да го правя само в моменти, в които искам да предизвикам смях и да се шегувам. Може би по този начин губим спомена за своето минало. Въпреки това, уважавам диалектите, но и мисля, че всеки на моята възраст желае да бъде повече част от съвремието.
05.05.2013 20:37 -
Трудът краси човека (есе, БЕЛ, 7 клас)
Трудът е основна човешка дейност. Чрез него хората реализират своите способности и променят света, който ги заобикаля. Трудът развива човека и мисленето му. Благодарение на него се самоусъвършенстваме и придобиваме нови умения и знания.
Борейки се с условията на живот, опитвайки се да приспособи средата към себе си, човечеството се движи напред. Разбрали това, хората разширяват кръга на своята дейност и откриват нови и нови полета, в които да приложат качествата си: от откриването на огъня и изработването на първите оръдия на труда до конструирането на космически ракети и компютъра.
Съществува различен по характер труд- най-общо разделен в две групи: физически и интелектуален. И в двете сфери са потребни способности за работа. Физическият труд изисква сила, издръжливост и постоянство, а при интелектуалния и други допълнителни качества като съобразителност, въображение, последователност, логичност, откривателски дух. Те отговарят както на две основни човешки нагласи, така и на две основни човешки потребности: необходимостта да оцеляваш и потребността от красота.
Стремежът да преодолява трудности и да се справя с прегради, които не му позволяват да бъде част от света, кара хората да се трудят. Това не винаги води до глобални открития, но удовлетворява нуждите от храна, облекло, предмети на бита и такива без практическа стойност, осигуряващи духовни ценности: картини, книги, музика. Всяка дейност, която има смисъл за човека- практическа или не, го облагородява. Чрез нея той се самоусъвършенства, като същевременно утвърждава себе си и своите качества.
Трудът е дейност, в която всеки открива себе си и своите възможности, разкрива своя характер, опитва се да подчини недостатъците си и да затвърди добродетелите. В труда преодоляваме онези черти на характера си, които ни пречат да се развиваме. Сблъсквайки се с трудностите, всъщност се борим със себе си. Правим опит да се изградим като силни и способни личности, да победим в себе си отрицателните страни на нрава си.
Само чрез труда изпитваме удовлетворение от себе си- от делата, които сме извършили. Когато те са полезни, както за нас лично, така и за по-голяма група хора, могат да изпълнят живота ни със смисъл. Чрез труда отдаваме себе си и своите способности в името на значима цел и, щом тя стане реалност, изпитваме чувството, че допринасяме светът да бъде по-красив и смислен. Може би това имат предвид дедите ни, на които принадлежат словата: „Трудът краси човека”.
05.05.2013 20:33 -
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…” (есе, БЕЛ, 7 клас)
Българското Възраждане е епоха на национални герои и човешка самоотверженост. Христо Ботев е част от този иконостас. Безсмъртието на великите, които той сам увековечава в стихове, застига и неговата личност. Надскочил рамките на времето, той остава в историята ни като човекът, успял да превърне думите си в дела.
Една от творбите му- „Хаджи Димитър”, посветена на безсмъртния подвиг на героя, съдържа незабравими за поетическата ни памет редове. Този, който подарява живота си на своето Отечество и своя народ, записва името си във вечността.
Безсмъртието е тема, която е пряко обвързана с темата за самопожертвованието и страданието. То не е възможно без тях. Смъртта е най-естественият изход от борбата за свобода и никой от участниците в националното ни движение за независимост не се е заблуждавал, че ще избегне. Ботев обаче я представя като нов живот в измеренията на вечността.
Хаджи Димитър е жив в пространството на родния Балкан- най-високият пиедестал, достоен за юнака. Той не е представен в илюзорна вечност, а на място близко и дълбоко свързано със сърцето му. Поетът обрисува безсмъртието с помощта на национални символи и фолклорни образи. Картината е застинала: юнакът страда от своите рани, а слънцето е спряло неподвижно и сърдито. Природата е в синхрон със страданието на героя и засилва впечатлението за мъченическа смърт. Сезонът на жътвата е сякаш намек за приближаването й. В християнската религия тя символизира именно това и появата й тук не е случайна.
За да бъде безсмъртният образ пълен, Ботев обрисува юнака, заобиколен от митични същества. Част от тях са хищни животни, свързани с грабителство, но тук са представени с обратен знак. Владетелите на небесните висини, най-величествените и могъщи птици- орелът и соколът, закрилят мъченика. Вълкът- коварен и жесток, кротко и смирено ближе раната на юнака. А вечер, когато звездите обсипят свода небесен, самодиви го посещават в неговата героична самота. Те са негови „сестри”, както той сам ги нарича, с което се причислява към техния свят- фантастичен и неземен. Той не е вече човек, а дух, който преминава границата на живота и смъртта. Поставен между небето и земята, подобно митичен герой, който разговаря с боговете, Хаджи Димитър живее своята смърт.
Във физическото си страдание той е духом свободен, ала помни Караджата. Съзнавайки сходната съдба, копнее сливане с идеята на своя живот и с Вселената. В това е и величието му- че е забравил себе си и болката, че издига душата си, дори пред прага на смъртта, до високите национални идеали, превърнали се в едничък смисъл на живота му. Непрекъснат е копнежът му за свобода в трагичната му, величава самотност.
Безсмъртието има своя цена. То е недостъпно за малодушни и слаби хора. До него може да се изкачи само смирен пред смъртта човек- такъв, който я приема като неизбежност. То не означава край или избавление. Безсмъртието е способност да умираш непрекъснато. И Ботев добре разбира това. В творбата прозира християнската идея за разпъването на кръста и неспирното умиране. Хаджи Димитър не е в пределите отвъд. Той може да ги посети, политайки с песните на самодивите, но не и да остане там. Прикован на своя връх, като Христос на Голгота, живее в обреченост- денят и нощта се сменят, но кръвта му тече, а слънцето е все така безмилостно. Ала е жив, защото живее своето безсмъртие.
В своята творба поетът превръща образа на юнака в сакрален- свещен. Със заветните думи, станали емблема и за Ботев:
„Тоз, който падне в бой за свобода
той не умира; него жалеят земя и небе, звяр и природа, и певци песни за него пеят…”, той разкрива същността на безсмъртието. А тя е чрез живота си да се превърнеш в част от природата и да останеш в паметта на хората. Песента, в която е жив споменът за героя, е израз на духовна почит към неговото дело и единствена форма на благодарност за стореното. Защото каква друга може да бъде наградата за бореца за свобода? Каква може да бъде отплатата за следването на един национален и общочовешки идеал, освен една: съкровена и искрена признателност от страна на поколенията и памет за отминалото величие.
„Тоз, който падне в бой за свобода
той не умира; него жалеят земя и небе, звяр и природа, и певци песни за него пеят…”, той разкрива същността на безсмъртието. А тя е чрез живота си да се превърнеш в част от природата и да останеш в паметта на хората. Песента, в която е жив споменът за героя, е израз на духовна почит към неговото дело и единствена форма на благодарност за стореното. Защото каква друга може да бъде наградата за бореца за свобода? Каква може да бъде отплатата за следването на един национален и общочовешки идеал, освен една: съкровена и искрена признателност от страна на поколенията и памет за отминалото величие.
05.05.2013 20:26 -
Какво означава да бъда свободен? (есе, БЕЛ, 7 клас)
Свободата е основен човешки проблем. Тя е сред философските категории, които засягат съществуването ни като личности. От това как я разбираме и упражняваме, често зависи нашето поведение, както и отношението ни към света и хората.
В света не липсват ограничения, но част от тях са толкова големи, колкото сами определим. Границите са социални и лични. Тези, които сами си поставяме, са наше решение. Затова и свободата е обвързана с личния избор.
Въпреки това, ние не сме абсолютно свободни. Живеем в свят, в който ние- хората, сме поставили рамки. Направили сме го за свое улеснение, защото когато правилата са еднакви за всички, е по-лесно да се разбираме помежду си и да не си пречим. Социалните и обществени закони са задължителни именно по тази причина. Свободни сме да ги нарушим, но за това ще ни се наложи да изтърпим санкция. Отделен е въпросът, доколко наказанията се налагат справедливо в днешно време.
В живота ни ограниченията не са никак малко. Още от детска възраст сме задължени да вършим неща, които не винаги са по волята ни. Но те са необходими, защото обществото е преценило така. Задължително е образованието, например. Съществуват норми за поведение в институциите, с които също е потребно да се съобразяваме. Не са нужни много примери, за да стане ясно, че човешката личност е скована в рамките на обществената норма и закон.
Как можем да бъдем свободни в свят, който сме превърнали в затвор за самите себе си? И защо сме го направили? Не е ли причината в неизбежния страх, че сме различни?
Всеки от нас е индивидуалност, човек със собствен маниер и разбиране, дори когато не осъзнава това. Тази възможност е единствената, която може да ни даде чувство за свобода. Познавайки себе си- своите желания, вярвания и стремежи, нещата, които обичаме и които не, можем да определим границите на собствената си личност. Само подобно отделяне на личната територия чрез избора, който правим за едно или друго, е способно да ни даде отговор на въпроса кои сме и какво е мястото ни в света, както и да ни накара да усетим свободата.
Освен всичко казано, тя е и морална категория. Свободата е вид задължение и отговорност както към заобикалящия ни свят, така и към самите себе си. Какво сме длъжни да дадем на обществото и какво на себе си- още един отговор, който води към личностно освобождение. Само пълното разбиране на тези две основни позиции ни прави независими.
Често, всяка съпротива срещу забраните е точно обратното- проява на несвобода. Мислейки си, че като се противим на установените правила, се борим за свобода, а с това ние само изразяваме своето неразбиране и ограниченост. Спазването на един безсмислен закон понякога може да ни даде повече, отколкото отхвърлянето му. Защото границата между истинската свобода и слободията е много тънка. Абсолютната липса на каквито и да било ограничения не е градивна. Стремежът да преодолееш закона, да го надскочиш, като се опиташ да го проумееш, води до по-голяма свобода, отколкото пълното му пренебрегване.
Да бъдеш свободен, означава да осъзнаваш потребността от обществени правила и норми, за да не ги нарушаваш. Означава и да разбираш своите лични потребности, чрез които се чувстваш свободен. В човешкия свят не може да съществува абсолютна свобода в границите на разумното. Ние носим ограничения със себе си и само изборът е този, който ни дава представа за това какво е свободата. Такава представа можем да получим и в личния си стремеж да я изпитаме.
