Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 1367911 Постинги: 222 Коментари: 14
Постинги в блога
<<  <  14 15 16 17 18
     Основен сюжет на българската литература след Освобождението е разпадането на родовия космос, на патриархалния селски бит. Изгубват своето съдържание затворените семейно-родови правила и постепенно навлизат новите градски порядки, коренно различните градски обичаи и нрави. Повестта „Преди да се родя“ на Ивайло Петров е една от книгите, която изразява тази тенденция на основата на комичното.      Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото време въвежда пародията. Сериозни събития като раждането, годежа и сватбата са представени през кривото огледало на времето. През него родовият Космос смалява мащаба си. Става тесен и малък от дистанцията на пародираното интелектуално превъзходство на по-новото- модерно време, и буди смях.      Повестта „Преди да се родя“ представя пространствените измерения на действието от нова гледна точка. Тя преобръща посоката на времето и всичко става различно. Авторът е свидетел на събития още преди да се роди, рисуващи родната Добруджа в далечни, непознати времена. Ироничният художествен свят на Ивайло Петров ясно откроява тъжния смях на три поколения, като всяко от тях оглежда лика си в кривите огледала на времето на останалите две.   Авторът разказва за родителите си, за своето детство, за роднините и близките си. Ивайло Петров говори с горчива ирония и самоирония, с дистанциран хумор към хората и към самия себе си, тъй като и той е част от тогавашното селско семейство. Причината за тази негова позиция не се дължи на чувството му за превъзходство, нито на надменност на съвременен градски човек и интелектуалец, който се срамува от родителите и рода си. Ролята му на иронизиращ и пародиращ е обусловена от убедеността му за вредата, която нанасят днес в нашия живот изостаналостта и консерватизмът на миналото.   Пох­ватите на ироничното, които писателят използва, са най-разнообразни. Главни­ят е постоянното смесване на образи и представи от двата свята. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва до известна степен и носталгия заради безвъзвратно загубените родови ценнос­ти. Иронията прониква във всеки детайл от изобразе­ния художествен свят. Езикът е наситен с иронични обрати. Просторечие съжи­телства с абстрактни названия и поня­тия от различни нива на словесното об­щуване.   Подобно на героя от „Дервишово семе“, този от повестта на Ивайло Петров също е оженен от своите родители, когато е едва на шестнадесет години и два месеца. Родителите прибягват до услугите на професионален годежар- Гочо Патладжана. В патриархалното общество съществуват хора, които притежават специални качества в сродяването на хора. Такива умения има и Каракачанката- сватовница от страна на невестата.  Като конкуренти в тайните си мисии, двамата герои предизвикват смях със старанието си да ги изпълнят. Гочо Патладжана е представен като рекламен агент, който изтъква предимствата на предлаганата стока, като стига до комичната крайност да каже, че в джоба на бащата на кандидат-младоженеца не се гонят бълхи. Комичното се поражда от това, че родителите на момичето познават своите гости и театралното поведение на годежаря, заедно със запяването и разплакването му към полунощ, не могат да ги убедят.  Комичният пародиен ефект се поражда от стилистиката на военното контраразузнаване. И Гочо Патладжана, и Каракачанката прикриват мотивите за посещението си. Така разузнавачката от Могиларово, работеща под прикритие, е добре нагостена с баница и кокоша яхния от домакините.   При проследяване на сгодяването и предварителните уговорки към него, Ивайло Петров си служи с езика на политиката, дипломацията и бизнеса. Споразумяването е представено като преговори на високо равнище. Участниците в търга предлагат своите залози и цена, очаквайки да получат повече. Заявките на героите са изразени чрез фрази от народния говор: „Ние си имаме гвоздей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей?“. Те стопяват сериозния тон и будят смях.  Неосъществената сделка не слага край на намеренията на Гочо Патладжана. Като таен агент, той винаги има резервен план, и решава да откраднат момичето. Мисията се оказва неуспешна, защото фатална грешка предизвиква размяната на желаната девойка с друга. Повествованието се превръща в комедия на ситуациите, в която все пак се достига желаният край. Разбрали за недоразумението, на разсъмване крадците разменят момичетата.  Сватбеният ритуал е изцяло пародиран и осмян. Представителят на християнската църква и Бога- поп Костадин, венчава младоженците пиян. Сватбарите, в неистов екстаз от щастливото събитие, стрелят по невинните гарги, след което стават участници в празничната вакханалия, изпълнена с преобличания и танци около две бъчви с вино и зелева чорба.  Всички атрибути на българското са натоварени с комичност и ни карат да се вгледаме критично в националните си черти и характер.  Смехотворно изглеждат и самите младоженци, които в своята незряла възраст са натоварени с тежката отговорност да бъдат родители по волята на традицията. Тяхната наивност, свенливост и неподготвеност за нея ги правят смешни в очите на читателя. На своята първа среща момъкът успява да забележи само едно голямо седефено копче от робата на бъдещата си съпруга, а тя скромно подава само крайчеца на пръстите си при поздрава на годежаря.  Комично е раждането на бъдещия автор, заедно с едно теле, когато на баща му порастват първите мустаци. Този художествен паралел между живота на човека и животните налага внушението, че предците ни живеят по инерция, въртейки се в кръга между раждането и смъртта.  Новороденото е с тяло на бебе и ум на възрастен. Неговото любопитство се насочва към хората, които го заобикалят и преценките му за тях карат читателя неудържимо да се смее.   Чрез смешното Ивайло Петров изгражда  иронична представа за света. Осмивайки го, той се дистанцира от него и налага своя естетически идеал. Чрез ироничния, но тъжен смях на разказвача са отречени невежеството, примитивността, грубостта. Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото ни води до заключението, че родът е началото, духов­ният корен на човека, но личността е та­зи, която трябва да избере как да живее в мир със себе си и със света.     
Категория: Други
Прочетен: 8651 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 11:14
               Рекламата е част от нашето съвременно потребителско общество, в което всичко се продава и купува. Тя е средството, чрез което се регулират отношенията между производителите на стоки и техните потребители. Целта на рекламата е да привлече вниманието ни, да ни впечатли и да ни накара да проявим интерес и да потърсим предлаганата стока на пазара. По този начин тя управлява покупателната ни способност и определя поведението ни на потребители. Благодарение на нея, се въздейства върху движението на капиталите, т.е. средствата, които притежаваме и които можем да вложим, закупувайки рекламираните стоки. Именно да предизвика това наше желание е целта на всяка реклама.             Рекламата е нужна дотолкова, доколкото в нея се съдържа информация, която можем да получим лесно и бързо чрез средствата за масова комуникация- радио, телевизия, както и чрез печатни медии и други материали като билбордове например. В този смисъл тя има информативна функция и е полезна, защото ни запознава с новото, което излиза на пазара и ни спестява усилието да търсим, ориентира ни. Освен казаното, ни улеснява и с това, че е кратка и въздействаща- чрез образ, звук или фраза, и запомняща се. От психологическа гледна точка тя използва спокойното състояние на съзнанието ни и чрез по-малко или по-агресивно въздействие ни предава информацията, която ще ни мотивира и подтикне към покупка.             Вредността на рекламите се състои в тяхното количество и възпитаване само на потребителски вкус, измествайки останалите житейски ценности. Макар и кратки по продължителност, те се оформят в отделен рекламен блок, който често прекъсва излъчванията на останалите предавания, или са прекалено големи и заемащи голяма площ, когато става дума за билбордове. Това има дразнещ ефект върху хората- зрители или слушатели. Агресивността, неприемливата образност или реч, динамиката на бърза смяна на кадри са сред другите причини, които превръщат рекламите в нежелани. Това, че заемат голяма част от времето на хората и ангажират вниманието им с предмети и стоки, които имат само материална стойност, изместват техните ценности и ги ориентират само към света на парите, стоките, размяната и покупко-продажбата, с което почти ни карат да забравим, че на света съществуват и други неща, които имат нематериална стойност.
Категория: Други
Прочетен: 5154 Коментари: 0 Гласове: 1
Стихотворението „Песен за човека“ е лирически размисъл за човешката душа. В него е поставен философският въпрос дали доброто или злото имат власт над нея. Въпреки съзнанието на автора за тъмната страна в човека, творбата защитава идеята, че по-силни в нея са силите на доброто. Тръгвайки от една типична история за престъпление и наказание, творецът разказва за духовното прераждане на един човек. В стиховете си той разкрива съдбата на осъзналия грешката си герой, който спасява душата си чрез силата на изкуството. Така утвърждава своята вяра в човека. Творбата е изградена на основата на противопоставянето на две позиции. В полемичен спор на тема „Човекът във новото време“ влизат нервозна дама и поетът. От една страна, почерпила сюжети и опит пряко от живота, героинята приема човека като низ от слабости и грешки. За негово най-страшно прегрешение тя приема братоубийството. А изчистването на съвестта с измиване на ръцете и посещение в божия храм е другата постъпка, заради която тя мрази човека. Без да отрича посочените факти, поетът допълва изразеното мнение и добавя нови детайли, опитвайки се да го оспори.
         В разказа на опонента син убива баща си за пари. Героят разказвач поглежда на тази история отвъд  криминалните факти, за да потърси истината за човешката душа в преплитането на сложни житейски мотиви за постъпката. Осъденият престъпник сам ги разкрива:

„Не стига ти хлеба,                                                                        залитнеш                                                                        от мъка и стъпиш в погрешност на гнило.“   От споделената изповед на героя става ясно, че именно бедността, недоимъкът и мизерията са тези разрушителни сили, които го подтикват към убийство. За повърхностния наблюдател историята трябва да приключи тук, но за твореца това е началото на истинска песен за човека.         В оставащите дни от земния си път героят има възможност да преосмисли направените грешки в живота си. Той преминава през разкаянието и осъзнаването на извършеното. За това му помагат хората, на които попада:

                                               „Но във затвора попаднал на хора и станал             човек.“

Те му предават истината, че може да се живее „по-иначе“- с морални задръжки и без насилие.             Важна роля в духовното прераждане на личността на героя изиграва изкуството:

                                               „от своята участ                                                                        от книга по-ясна                                                му станала с някаква песен.“

Обаянието и мелодията на думите дават утехата да види в бъдещето един мечтан по-добър живот и вярата, че човек ще живее по-истински.             Осъзнал своята вина, приел морала и нравствените ценности, гледайки с упование в идващото ново време, героят успява да надмогне смъртта. Атмосферата на екзекуцията е представена като мрачна и ужасяваща- тишината на затвора и приближаващите стъпки на екзекуторите, които се страхуват повече от жертвата. Лирическият персонаж  е прозрял истината, че животът е само миг от вечния ход на човечеството. Тази вяра го кара да приеме с изправена глава своята:
                                                                 „тежка,
                                                                          човешка,                                                                                      жестока,
                                                                                              безока
                                                                                                    съдба."
                                                                                                                         Той знае, че животът ще дойде „по-хубав от песен“ и „по-хубав от пролетен ден…“. Това подхранва смелостта му да запее своята песен. Метафората „в очите му пламък цъфтял“ изразява увереността и безстрашието му пред лицето на смъртта. Те го извисяват над силите на мрака и го превръщат в Човек с главна буква. Дори звездите го поздравяват с победата над себе си.       Истеричната реакция на дамата идва закономерно в края на творбата. Тя е неспособна да възприеме гледната точка на своя опонент и за нея разказаното е нещо „ужасно“. Но не ужас съдържа поетичното послание, а вяра и надежда в доброто в човека.
     Стихотворението „Песен за човека“ разказва драматична и поучителна притча за греха, разкаянието, изкуплението и възнесението на пречистения човешки дух. Поетът създава вдъхновен химн за величието на човешката душа, за победата на доброто над разрушителните стихии. Творбата му е израз на идеалите му за нравствените възможности на човека и за един по-добър свят и светло бъдеще.   
Категория: Други
Прочетен: 6984 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:41
         Елегията „Скрити вопли“ на Димчо Дебелянов отразява естествения човешки копнеж по спокойствие, сигурност, закрила и щастие. Родният дом е единственото място, където всеки от нас може да изпита такива чувства, а времето от нашия живот, през което най-силно ги усещаме и живеем с тях, е детството. Това е момент, в който сме безгрижни и необезпокоявани от сложни житейски дилеми и драми, в който живеем пълноценно и получаваме силата и подкрепата, от които всеки от нас се нуждае.             Разглежданата поетическа творба засвидетелства скрития стремеж на лирическия герой да се завърне в родния дом и своето детство, чиито символи са майката и стаята, за да почерпи увереност и покой в настоящия си живот, изпълнен с тревога и печал. Макар и само спомен, картината на желаното го изпълва за миг с усещането за щастие и душевна удовлетвореност.             Носталгичните чувства, които изпитва героят, се подчертават от избрания момент на завръщането в бащиния дом- вечерта. Тя носи внушението за уют и притихналост, подчертано с метафората на разгръщането ѝ:

                                      „и тихи пазви тиха нощ разгръща“.

Тя е като прегръдка, която може да накара героя да се почувства приласкан и желан гост. Вечерта и тъмнината са способни да стопят всяко угризение, всяко открито прегрешение, защото са символи на откровението, на искреното разкриване пред самия себе си, на изправянето пред личностна равносметка на изминатия път. Те сочат посоката към родното място, в което завръщащият се търси опрощение и милост.             Родният дом е не само къщата, в която сме се родили. Той е мястото, в което формираме себе си и където ни приемат такива, каквито сме, без да ни упрекват или да ни карат да чувстваме неудобство или вина. Затова той е олицетворение на идеалното, подобно на рая, място. Лишено от несъвършенства, то е способно да върне нарушената ни хармония, отразявайки образа ни като в огледало. Това е причината героят да желае да погледне в него- за да спомни себе си такъв, какъвто е; да се преоткрие и да си припомни отново собственото си лице; да почерпи от там сила, за да залепи парчетата на разпадащия се живот. Тук той копнее да захвърли „черната умора“, да се освободи от усещането за нещастие и липса на душевно равновесие и покой. Дворът на родния дом е като преддверие на храм, в което всеки се подготвя за срещата със светостта и за молитвеното състояние, в което ще разкрие себе си, прекрачвайки входа му. Лирическият герой плахо го прекосява, свенливо пристъпвайки към прага, който е символичната граница между външния и вътрешния свят, където очаква да се докосне до някогашната радост, но и се съмнява в правото си да я получи.   Фигурата на майката е тази, която символизира и обединява силата на родното. Тя е негов център, опорна точка и носи в себе си силата на разбирането и всеопрощението. Само майката е способна да приеме детето си и да му даде своята благословия, да прости всяка негова грешка, да го утеши, когато е в безпътица. Затова тя е поставена на прага на родния дом- тя е първият човек, когото срещаме и до когото се докосваме в живота си. Майката е тази, която ни дарява с възможността да бъдем в този свят. Затова и винаги се завръщаме при нея - защото пази истината за нашата собствена същност. Макар в стихотворението тя да е представена чрез нейното „безсилно рамо“, което е по-скоро начин да бъде изразено крайното ѝ смирение и висша способност на приемане, тя е „блага“- достигнала съвършеното от гледна точка на християнството състояние. То ѝ дава правото да прегърне и опрости своя блуден син. Тя не го съди. Нейната безкрайна и безпрекословна любов я превръщат в единствения човек, способен да разбере и откликне на потребностите му. Тя го води по пътя на личностното себепостигане и осъзнаване.             Следващ етап в това завръщане към себе си е достигането на стаята. Тя символизира центъра на нашия свят- съсредоточие на всичко ценно за лирическия герой. Тя е „позната“ и затова  безусловно приема своя посетител. Стаята е елемент на личното, на своето пространство, в което можем да бъдем напълно себе си. Тя е назована с метафората „последна твоя пристан и заслона“, т.е. място, до което достигаш в края на пътуването си, за да се подслониш, защитиш и осмислиш житейските бури, през които си преминал. Място, на което си се чувствал закрилян в началото на своя път, от което започва и завършва човешкото житие. В нея се споделят най-съкровените мисли и чувства, тя е отражение на нашия вътрешен свят и емоционалност. Затова неин център е „старата икона“, пред която като пред олтар героят изрича откровените слова на личната си изповед:
                              „да шъпнеш тихи думи в тишината,
                                впил морен поглед в старата икона:                                 аз дойдох да дочакам мирен заник,                                 че мойто слънце своя път измина…“   Това е свещено докосване до най-дълбоко личното, постигане на самия себе си, кулминация на очакваното за лирическия герой разрешаване на душевните му конфликти. Поантата на творбата доказва, че всичко желано от него е само видение, копнеж, сън, мираж. Той напразно се стреми да се завърне в родния си дом в действителността. Бащината къща и детството, преживяно там, могат да бъдат само спомен, към който той би могъл винаги да се връща, за да почерпи духовна сила. Останали навеки в съзнанието му, те се превръщат в неизчерпаем извор на радост и хармония, които го спасяват и съхраняват духа му в трудните мигове на настоящето.                  
Категория: Други
Прочетен: 24007 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:42
 Стихотворението на Валери Петров „Японският филм“ напомня за реален филм, създаден през 1960г. Чрез него авторът представя един нов, далечен и непознат за българина свят, описвайки в няколко строфи съдържанието на тази творба на киното. Поетът желае да внуши способността на изкуството да предава идеи, които да обогатяват мисленето и душевността на човека.   Японският филм остава неразбран от зрителите. Те не успяват да прозрат дълбокото му съдържание и се плъзват по привидното, за да го оценят като безинтересен и глупав. Въпреки това, творецът уверено заявява, че усърдно ще следва призванието си- да накара хората да почувстват, да разберат, да приемат.   Сюжетът на филма не е сложен и заплетен и е предаден в първите два стиха:                                                 
                                       „На остров гол живеят двама
                                     и го поливат нощ и ден.“   Именно семплият наглед разказ, лишен от множество герои и ситуации, прави творбата скучна за зрителите. Състоянието на героинята, която се бори с безрезултатността на усилията си, е глупава и смешна в техните очи. Посланието на филма остава непонятно и далечно за тях.    Японската култура е не толкова експресивна, шумна, шокираща и агресивна. За нея са характерни тишината, спокойствието, душевността, които не могат да бъдат разбрани по друг начин, освен ако не бъдат почувствани със сърцето. За българския зрител в киносалона това се оказва трудна задача. Той не успява да се издигне до нивото на източното изкуство и да проникне във финото представяне на идеята за духовност. И тук идва горчивото прозрение на автора за масовата култура, която заглушава гласа на истинското творчество и прави хората прекалено първични и повърхности, неспособни да погледнат отвъд границите на обичайното. Именно тя ги превръща в „духом голи“, както казва поетът в третата строфа на стихотворението и прави още по-болезненото с истинността си сравнение с голия остров от екрана. Съвременното общество е без съдържание и духовна опора, без ценности и способност да разбира кодираните послания на изкуството.       Творбата разкрива изключителната роля на твореца като преводач на смисъла, като тълкувател и водач на възприемащите произведенията на културата. Но не се усъмнява в неговите умения, а по-скоро извежда нежеланието на зрителите да се приближат до този свят. Упреква ги, че въпреки старанието на автора, те отхвърлят предлаганата им духовна храна:                                            
                                   „Ако е тъй, то за какво ли
                                 се трудиме над вас, не знам!“

  Валери Петров загатва, че техният труд бива обезсмислен от незаинтересоваността на хората, изгубили сетива за изкуството. За тях е важно единствено забавлението, а не осмислянето на идеи като тази в японския филм- че трябва да полагаш усилия, дори когато те изглеждат напразни, защото всяко старание и воля биват възнаградени.   Въпреки болката и разочарованието си от неразбирането, въпреки неосъществения диалог между твореца и възприемателите, лирическият говорител напомня за творческата воля и непримиримост в изпълнение на задачата за духовно просвещение. Подобно на жената от филма, която в мълчание продължава своето занимание „да полива свойта нива“, макар „черпак подир черпак“, така и хората на изкуството няма да спрат с усилието и опитите да достигнат своите читатели, слушатели и зрители. Дори и да е мъчително, дори и да е неблагодарно това дело, такова е призванието на твореца- да накара хората да се събудят, да прогледнат:                                          
                                       „докрай, додето разцъфтите,
                                     ще мъкнем влагата към вас!“

  Като благодатен дъжд, като живителна струя е всеки,  който се труди на попрището на изкуството. Знаейки тази своя роля, авторът я представя и като призвание, и като дълг именно пред онези, които не разбират, а и пред себе си като подтик за осъществяване на себе си.   „Японският филм“ обобщава идеята за неосъществения диалог между автор и възприемател. Но финалът затвърждава впечатлението, че той не се е случил само тук и сега. А творецът винаги носи в себе си духовната мощ да продължи да опитва. Той има и безумната вяра, че понякога само лудостта може да предизвика желаната реакция и пробуждане на съкровените усещания в душата на човека, които го правят истински жив. Всяка възможност това да стане, заслужава рискът да се опитва отново и отново.    
Категория: Други
Прочетен: 19251 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:43
    Разказът „Дервишово семе“ е с ключово значение за сборника „Диви разкази“. Книгата се появява през 60-те години на ХХв. и разкрива света на родопчаните, техния бит, морал и ценности. Тя опоетизира Родопа планина и освен регионалния си характер, има национално и общочовешко значение за културата ни. Като последен в сборника, „Дервишово семе“ е негово своеобразно обобщение.     Дълбоко свързани с рода и патриархалността, героите на разказа олицетворяват чертите на българина, чиято връзка с традицията трудно може да бъде прекъсната. През националния ни характер, обрисуван чрез диалектния език, поведението и нравите им, прозира и общочовешкият смисъл на разказаното. За любовта не съществуват национални, държавни, етнически или религиозни граници.        Националното в разказа „Дервишово семе“ прозира най-вече в предмета на изображение- любимия на автора родопски край и обрисуване на селото. За него те съхраняват остарелите морални устои на българския народ и представят живота на мохамеданите като неразделна част от тях.        Светът на родопчаните успява да съхрани патриархалните традиции на едно отминало време. То държи на продължаването на рода, за да гарантира своето възпроизводство и оцеляване във времето. Това е причината бабата и дядото на Рамадан да държат на неговата ранна женитба. Тя ще им осигури „работна ръка“, защото такива са правилата на техния свят- биологично оцеляване и физически труд. В него няма място за лични чувства, желания и красота. Дългът стои над любовта и индивидуалността.  Родовото съзнание е наша отличителна национална черта. Народът ни открива начин да се запази във времето чрез утвърждаването и укрепването на колективната общност, чрез повторението на нейните правила и закони.  Националното прозира и в характера на героите, извеждащи общонародни черти. От една страна, бабата и дядото с тяхната настойчивост и упоритост в желанието им да оженят Рамадан и да го направят член на родовото общество и негов продължител. Покорството и нерешителността на героя, въпреки дълбоката му вътрешна съпротива, и подчиняване на родовите правила. Красотата и типичните за българката черти- умение да бъде домакиня и да създава уют и спокойствие, прозиращи в образа на Силвина, способна да „озари“ къщата и да я превърне в дом. Християнската й смиреност и търпение са също част от българския характер. От другата страна са дълбоко вкоренените, но и представителни, „диви“- почти езически нрави, чиито носители са нейните братя и Руфат.  Българското в разказа откриваме в етнографското описание на обичаите на родопчаните и техните традиции. Предадени чрез диалектна разговорна реч, те разкриват една типична ценност- девойката да бъде чиста. Светостта на играта на пумпал, показваща съхранената човешка нравственост, и ритуалът на отвличането на Силвина с размяната й за два пръча от страна на братята й и Руфат рисуват картината на един непокварен, но и жесток в порядките си свят. Юмер и Реджеп олицетворяват един древен български занаят- чобанлъкът, и като негови последователи, го поставят над личната воля и желание на сестра си. По силата на техните жестоки закони, те я превръщат в съпруга на касапина Руфат.  Наред с типично националното, авторът извежда и общочовешкото. Най-ясно то прозира в темата на разказа- любовта. Една тиха, свенлива и плаха човешка обич се опитва да се изправи срещу грубия и безмилостен свят на агресията, управляващ живота на влюбените. Странният любовен триъгълник, в чийто възел са вплетени Рамадан, Силвина и Руфат, излиза далеч от рамките на национално характерното. Естествените човешки чувства- обич и омраза, между които се люшкат героите, са над тясното българско проявление. Общочовешко е желанието да отмъстиш. Както и силата да го победиш, благодарение на подкрепата на обичния човек. Силвина успява да потуши омразата в сърцето на Рамадан, въпреки че самата тя е жертва на обстоятелствата („Ако той беше звяр, не ставай и ти!“).  Общочовешки е и проблемът за правото на личен избор, за осъзнаването на личността като отделна от общността, на която принадлежи. Такъв е и сблъсъкът между родова и индивидуална човешка воля. Отвъд националното е свободата да избираш своя път в живота и смелостта да се изправиш срещу правилата, които те ограничават и ти пречат да го осъществиш. Отвъд е правото да бъдеш човек с лични желания и стремежи, а не разменна стока и сляпо оръдие на колективни ценности, които не са съзвучни с гласа на сърцето ти.   Разказът „Дервишово семе“ е пресечна точка на национални и общочовешки идеи. Той съхранява за поколенията споменът за миналото, благодарение на което една народност преминава през времето. Успоредно с това, защитава ценностите на хуманността, на обичта, на прошката, които са християнски, но присъстват във всяка религия и във всяка общност от хора, живеещи заедно, и преминават ограниченията на една местна, регионална нравственост. Повествованието носи повика и внушението за силата и способността да носиш обичта в сърцето си и, независимо от обстоятелствата, да направиш така, че тя да победи злото.
  
Категория: Други
Прочетен: 5771 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:43
Прието е да се смята , че семейството е умален модел на обществото. То е средство за оцеляване и възпроизводство на човечеството. Семейството е среда, в която се градят естествените човешки отношения. В основата на семейството стоят мъжът и жената, чиито роли се променят и те стават майка и баща, когато решат да създадат поколение. В древността жената е била водеща фигура, но по-късно мъжът започва да доминира и властва. В днешно време нашето общество се стреми към изравняване силите на двата пола. В момента има тенденция хората да не сключват граждански брак, а да живеят в съжителство или сами.         В психологията са познати четири стила на отношение на родителите към детето. В моето семейство бих искала да присъства демократичният модел. Той се изразява в това, че родителят дава свобода на детето си, но и го насочва и подпомага в неговия път. Аз също бих искала да подкрепям децата си, но и да ги оставя сами да вземат решения. Искам те да израснат като самостоятелни личности. Така ще разпределям времето си, че да мога да им обръщам внимание. Ще ходя на работа, за да мога да им купувам храна, дрехи и всичко, от което се нуждаят. Бих искала мъжът ми също да може да носи материална сигурност, но и да отделя време и на децата, за да е по-лесно за всички. Не искам те да израснат с един родител, защото само единият не може да даде това, което биха дали, ако са двама. За да бъдат пълноценни хора, те се нуждаят и от женския, и от мъжкия модел на поведение.            Човешкото общество не може без малката общност, наречена семейство. Всичко, което преживяваме като част от него, ние повтаряме в отношенията си с околните. Затова е особено важно как е устроено то, както и това да бъде здраво, защото в него се изгражда личността на всеки човек. 
Категория: Други
Прочетен: 3771 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 05.05.2013 18:40
       Лао Дзъ е велик философ, мислител, учител и основател на даоистката школа на мисълта в древен Китай. Това не е истинското име на мъдреца, а почетно название, което според някои от тълкуванията означава „стар майстор”, а според други- „стария мъдрец”, „стария младенец”, „старо дете” или „почитаем господин”. Точната дата на раждане на Ли Ър, на наричания по-късно Ли Дан, не е известна. Легендите за него са различни, но се предполага, че рождената му дата е между 600 и 300 г.пр.Хр. в царство Чу. Работи в царската библиотека и архив на държавата Джоу. Самият Конфуций, впечатлен от личността му, твърдял, че прилича на митичен летящ дракон. Съветите, които изричал Лао Дзъ привличали последователи, но той отказвал да изложи идеите си в писмен вид. Искал философията му да остане естествен начин на живот с доброта, спокойствие и уважение. Вярвал, че поведението на човек би трябвало да бъде направлявано от неговите инстинкт и съвест. Носител е на титлата Върховен мистериозен и първоначален император. На Лао Дзъ е приписвано авторството на „Дао Дъ Дзин”- текстовете на даоистката школа. Смята се, че мъдрецът бил натъжен от злата страна на човечеството и се отправил към пустинята на гърба на воден бивол, изоставяйки цивилизацията. Стигнал до последната порта на великата стена, бранеща кралството, и спрял за чаша чай при пазача. Човекът бил смаян от мъдростта на Лао Дзъ и го помолил да нахвърля няколко откровения за идните поколения. Така се появил текст от 5000 думи в стихове, в които се обяснява Дао. „Дао”, често изписвано като „Тао”, буквално означава „Пътят”, „Великият абсолют” или „тайната на Вселената”. Заглавието на книгата се превежда точно като „учение за безупречен и добродетелен начин на живот според каноните на Дао” (Дао- път, начин; Дъ- добродетелност, безупречно поведение, висок морал, дисциплина; Дзин- канон, правила, учение). Основната концепция в него е У Вей- естествено действие, действие без усилие, действие с най-малко усилие, да знаеш кога да действаш и кога да не действаш, да бъдеш естествен. Този древен китайски текст е най-превежданият класически текст в света след Библията.      Едно от посланията на мъдреца е насочено към самоусъвършенстването и самопознанието. То не отрича величието на това да победиш другите, но определя властта над себе като по-висша ценност.            Даоизмът се приема за религия, уповаваща се на хармонията, връзката с природата и ненасилието, а изреченото в този съвет на Лао Дзъ отвежда към съзнателно усилие човек да бъде добродетелен, да се бори с недостатъците и злото в себе си. Мъдрецът изтъква, че външният свят притежава сила, с която ни противодейства и човек трябва да се стреми да устоява на натиска му. В тази борба за надмощие ние воюваме с хората до нас. Надмощието над тях може да ни направи победители. Но дали тази победа не е такава само според разбирането на спорта за това какво означава да победиш? Дали да притежаваш сила е качество, което те прави боец в смисъла на завоюване на нови територии? Дали то те извежда на почетната стълбичка, поставяйки те над другите, само защото те не са се осмелили да проявят своята воля за победа? Воинът трябва да познава своя противник. Той трябва да успее да открие силните и слабите му страни и да ги съотнесе към своите достойнства и недостатъци. Силата и надмощието му се проявяват чрез уважението на човека срещу него, чрез способността му да влезе в хармония с него, за да бъде битката честна. Етиката в човешките отношения е основна характеристика на източните учения. Затова и изкуството да побеждаваш не се разбира като умение да причиниш болка на противника, да победиш на всяка цена, да наложиш мощта си, а и като готовност да загубиш от по-добрия. Тя е израз на съвършено владеене на вътрешните сили, на душевен баланс, на покой на ума и духа, в които пътят към победата се саморазкрива в съзнанието на боеца. Пълната му концентрация и непрекъснатата връзка с природните сили са също част от личната сила, водеща към триумф. Неслучайно учението на Дао е в основата на бойните изкуства, обучаващи в овладяване на личността като висш израз на житейска победа. Затова и Лао Дзъ призовава към самопознание, самоовладяване и самоусъвършенстване. Идеята за самопостигането и обръщането към себе си е позната от наследството на Сократ. Той разбира самоосъществяването като опознаване на самия себе си. Неговият призив е: „Опознай себе си!”. Това е стъпка, която води към победата над самия себе си, за която говори Лао Дзъ. Откривайки собственото си лице, опознавайки собствената си личност, добиваме просветление. Сам източният мъдрец в друг свой текст казва: „Който познава другите е мъдър, който познава себе си е просветлен”. Във всеки от нас се преплитат двете начала на света- бялото и черното, светлината и тъмнината. В мъдростта на Изтока е прието, че те са двете лица на едно и също нещо. Затова хармонията между тях в нашата същност е изключително важна. Може би, с откриването на своите грешки, несъвършенства и недостатъци, не бихме могли да променим нищо в себе си. Но осъзнаването на тяхното съществуване, както и на личните ни качества и предимства, е важна стъпка към приемането на самия себе си. Позналият себе си не отрича своята природа. Не отхвърля нищо като неприсъщо за него и с това се слива с божественото, с висшата сила. Това е състояние на духа, в което хоризонтите са винаги открити пред него. Той се променя винаги и в същото време остава един и същ- непроменим и вечен. Тази диалектика- съчетаване на противоположностите и крайностите, е характерен белег на източното мислене. Човекът с неговия вътрешен свят е умален модел на света, Космоса, Вселената, Бог. Неговият път към самия себе си, навлизането в дълбочината на личния душевен свят е опознаване на закономерностите в макросвета, в макрокосмоса. Разбирането на основните принципи, които движат явленията и които са причина за съществуването на видимото и невидимото, даряват човека с виждане, което е сравнимо с това на самия Създател. Вероятно, такова послание е вложил в думите си Лао Дзъ, казвайки, че постигналият подобно състояние е могъщ. Могъществото е власт, присъща единствено и само на висшата сила, сътворила света. Затова, за да се съизмери с нея, на човек е потребно да измине пътя на самопознанието. Разбира се, да се каже, че това трябва да бъде целта на всеки или какво точно трябва да бъде направено за постигането ѝ, е невъзможно, защото нищо не е абсолютна истина. Напълно в духа на източното разбиране за света, Буда казва, че хората не бива да вярват на това, което им се дава като съвети, независимо кой го прави- „дори това да съм аз”- подчертавал Учителят. Това важи и за основните принципи на Дао. Нещата едновременно са и не са. Неуловимостта на битието и познанието, изразена чрез У Вей, позволява на хората да се чувстват свободни и да опитват да откриват и чертаят границите на света. Да се каже, че някой е силен и роден победител или че е победил себе си, винаги подлежи на съмнение. Както и пътят за постигането им. Това, че човек ще приеме да спазва препоръките на мъдрите или ще се отклони от пътя, не му гарантира победа и успех. Ние зависим от изборите, които правим, но и оставаме подвластни на непознаваемото и неизразимото. А това какви сме зависи от нашите опити поне да се докоснем до онова, за което са оставили посланията си мъдреци като Лао Дзъ.                     
Категория: Други
Прочетен: 3224 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.05.2013 15:12
           Лао Дзъ е древен философ и учител, който основава даоистката школа в древен Китай. За него съществуват различни легенди, но се предполага, че е роден между 600 и 300г.пр.Хр. Той се отличавал с дар слово и ум, които привличали последователи. Но той така и не изложил идеите си в писмен вид. Въпреки това на него се приписват текстовете на даоистката школа, в които се обяснява какво е Дао- Пътят, Великият абсолют и т.н. Книгата е най-превежданата в света след Библията.       В своето учение мъдрецът говори, че човек трябва да се самоусъвършенства. Той вярва, че е по-важно да победиш злото в себе си, отколкото да се стремиш да се бориш с него във външния свят.         Чрез своите съвети Лао Дзъ проповядва да не се прекъсва връзката с природата, както и ненасилието. Той вярва, че човек трябва да се стреми да осъзнае своите недостатъци и да се бори с тях. За него истинският боец и победител е този, който успее да запази вътрешното си спокойствие. Когато всеки от нас понася удари от страна на хората около себе си, по-добре е да не се опитва да им отвръща със същото. Според мъдреца, по-важно е да съхраним себе си. Когато усещаме в себе си желание да отмъстим или да проявим насилие, да успеем да се овладеем и да изберем да не причиним болка. За източните учения това означава да запазим хармонията с природата. Пълната концентрацията и покоят на ума съхраняват, а не разхищават природните сили, от които и човекът е част.             Във всеки от нас се преплитат и борят светлината и тъмнината, доброто и злото. Този, който познава себе си, не отрича нито едното от своите две лица. Той умее да преодолява злото, без да се съпротивлява, да го използва, само когато е необходимо, и да засилва действието на доброто. Така той следва естествените природни закони, а не ги нарушава. В това опознаване побеждава себе си. Защото е разбрал себе си. В това състояние на духа човек се доближава до висшата си същност, която на Изток наричат природа, а християнството Бог.    
           
Тази борба между двете противоположности, на която сме подложени, няма краен изход. Трябва да я водим постоянно. Защото Дао е вечна промяна. А хората като част от него също се променят непрекъснато. Понякога сме победители, а понякога победени. Но само умението да побеждаваме себе си ни дава истинска сила и власт и ни приближава до съвършенството.     
Категория: Други
Прочетен: 1643 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 07.05.2013 19:45
              Съвременният философ Ерих Фром ясно формулира тази вечна дилема: да имаш или да бъдеш? Това е основен конфликт, познат от древността и актуален и за модерното ни общество. Той поставя човека в ситуация на избор между материалните и духовни ценности.

            Онова, което притежаваме, са вещи и предмети, които имат преходна стойност. Те имат значение за земния ни живот- за оцеляването ни като човешки същества. Много често те са просто прищявка или лукс. А това, което носим в себе си- нашите качества, характерът ни- силите и способностите ни са тези, които ни правят личности. В тях се крие непреходното и истински ценното, защото ни помагат да се променяме и развиваме.

           Светът на вещите е променлив и нетраен. Всеки предмет, който имаме, се изхабява с времето, може да се счупи, повреди или изгуби. Това е така, защото природата му е материална. Тя подлежи на силите на времето. То влияе върху съществуването на вещите и може да направи така, че да се оцелеят за по-дълго или да изчезнат. Това ги превръща в преходни ценности. Ние си служим с тях, за да извършваме ежедневните си дейности, за да улесняваме живота си, за да си спестим време или за забавление. Но техният живот е ограничен във времето. Наистина, те са полезни и нужни. Затова заплащаме за тях или ни ги подаряват, за да ги притежаваме. Но това, оказва се, е временно. Би могло и да се каже, че се ползваме от тях, докато са ни потребни. След това ги заменяме с нови.

          Човекът и неговата личност имат друго значение. Всеки от нас притежава качества, които го отличават от останалите. За един това е способността да пее или рисува, за друг умението да спортува или решава задачи, за трети да майстори нещо с ръцете си. Те ни правят уникални и неповторими и ни помагат да се справяме с проблемите във външния материален свят. Тяхната стойност е неизмерима, защото не се изчерпва с времето и защото винаги ни служат. Те оформят това, което сме, и ни представят пред света. Те са винаги с нас и никога не ни напускат, освен ако самите ние не се откажем от тях. Благодарение на способностите си, ние можем да създаваме и променяме заобикалящия ни свят. Така оставяме следи от непреходното, което е в нас, и то може да се съхрани във времето.

  Качествата на ума ни, силата на волята и сърцето ни са тези, които определяме като непреходни. Всяка тяхна проява ни развива като личности и ни кара да си поставяме нови цели. Това ни помага да осъществим себе си, да реализираме потенциала, който носим. Да се усъвършенстваш е процес, който отваря вратите към вечното.

  Позната ни е поговорката „По дрехите посрещат- по ума изпращат“. В нея народът ни е запечатал откритието си, че онова, което сме, е по-значимо от това, което имаме. Мъдростта на древните разрешава дилемата и определя човека и неговата душа като носители на вечните духовни ценности.

Категория: Други
Прочетен: 5665 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.11.2015 21:05
<<  <  14 15 16 17 18
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 1367911
Постинги: 222
Коментари: 14
Гласове: 123
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930