Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 3026712 Постинги: 223 Коментари: 17
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
            Любовта е един от проблемите в творчеството на Яворов. Тя заема важно място в неговия поетичен свят. Жизнеутвърждаваща, вдъхновяваща или пораждаща страдание, тя трайно привлича вниманието на стихотвореца и предизвиква лиричните му размисли за отношенията между мъжа и жената.             В стихотворението „Сенки“ двете природни начала са представени като нереални и безплътни. Те се стремят към сливане, но то е обречено на невъзможност. Хармонията между мъжкото и женското е непостижима.         Поетичната творба на Яворов е изградена драматургично. Чрез своеобразния декор- бяла завеса, осветена от лампа, е вложена известна кинематографичност. Мъжкото и женското са сякаш отражения от невидим свят върху платното на настоящето. Те са безтелесни и илюзорни- сенки, обобщени символи на извечните начала. Ключово понятие е нощта- времето на поетическото действие, което допълнително ги характеризира като „сенки на нощта“.            Стихотворението разкрива драматичната самота, на която са жертва мъжът и жената, и опитите за нейното преодоляване в крайните точки на приближаване и отдалечаване. На равнището на символите сенките са метафора на душите на двата пола. Те изобразяват нетленната им същност, неспособна да надвие едноличната им тъмнина. Като рожби на нощта, са пропити с тъма, която се страхуват да прекрачат, през която се боят да преминат отвъд. Анафоричното повторение в първата и третата строфа- „сами една пред друга“ и „сами една за друга“, напластява усещането за отделното съществуване на сенките. То не е търсено и желано. Двете човешки половини дирят допирна точка, копнеят за среща и докосване. Мъжкото и женското жадуват контакт и стремлението той да бъде осъществен е градиран последователно от първия стих на втората строфа:                                    „Мъчително глава се към глава навежда-„ , през четвъртия:                                    „Напрегнато ръце се към ръце протягат“ до първия на последния- трети, куплет:                                    „Те шепнат може би, но може би и викат,                                    но може би крещят;“ Сенките преодоляват невидимо препятствие чрез физически и словесни действия. Те искат да надмогнат преградата помежду им, да скъсят духовното разстояние, да преминат отвъд личната самота. Потопени в светлина, те са „тъмни“. Тяхната изначална същност ги осъжда на невъзможност да открият другия, да преминат границата на своя свят и да пристъпят в отсрещния. Те „искат“, носят вътрешния подтик, имат вложено търсенето на своята противоположност, но „не могат“. Непостижимо се оказва преливането на световете.         Привличането между мъжкото и женското начало съдържа в себе си противопоставянето между тях. Двата процеса са израз на вечните природни сили, които са в непрестанно движение, които не познават покой и които откриват завършеност чрез своя противовес. Отблъскването между двете половини на естеството в поетичния текст на Яворов е заявено по няколко начина. Чрез отрицателните форми на глаголите- от една страна, „не могат“, употребена като антитеза на желаното („искат“), а от друга- „не докосват“, които обясняват отдалечаването. Повелителното „няма да се чуят“ отхвърля шанса за връзка. Въпросът „от що се те боят?“ сякаш крие отговора за причината за несбъднатото взаимно постигане. Кратката форма на противопоставителния сюз „нито“ носи смисъла на отричане на възможността за достигане- „ни ще се досегнат“. Отблъскването, разбягването на мъжкото и женското са подсилени от наречията „мъчително“ и „напрегнато“, които предават трудността за изпълване на целостта.            Желанието и непостижимостта са кръговратът, в който се въртят природните начала, подчинени на центростремителност и центробежност. Те се приближават едно към друго, но се и отдалечават. Антитезните повторения внушават идеята за тази непрестанна гонитба.             Любовта в стихотворението „Сенки“ е химера. Душите на мъжа и жената са осъдени да бъдат разделени. Потопени в светлина, тя не озарява вътрешните им светове, не ги осветява и не ги събира. Над тях трагично тегне самотата, която те напразно се опитват да надмогнат, защото са деца на нощта.                   
Категория: Други
Прочетен: 6353 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 04.06.2016 21:25
Не може да се твърди, че властта е добра или лоша. Всеки стремеж на някого да бъде над останалите поражда конфликти. В смисъла на понятието „власт“ са кодирани процесите на завладяване, установяване на надмощие и управление. То предполага ролите на подчиняващ и подчинен, на силен на деня и подвластен, на въвеждане на ред. Думите на Вилхелм фон Хумболт навеждат на мисълта, че владетелството е нещо негативно, но че е възможно в него да има и положителна страна. Тя се заключава в самоотричането на властта. Когато тя сама отхвърли необходимостта да съществува, може да се приеме за нещо добро. Светът, в който живеем, е устроен така, че обществото ни има потребност от йерархия. По-знаещите и по-можещите трябва да стоят над по-малко знаещите. Човечеството е установило, че това е най-продуктивният модел, който дава възможност за развитие. В древността жреците и шаманите са изпълнявали тази роля, допитвайки се до боговете и до по-висшите сили. Те са били носители на мъдростта и са посочвали вярната посока за племето, на което принадлежат. Днес тази функция изпълнява образованието. Негова е задачата да изгради личности, които да бъдат водачите на своя народ или държава. И в миналото и днес са били нужни доказателства- умения и действия, удостоверяващи способностите на дадена личност да ръководи, но това ставало и по силата на унаследяването. Проблем на религията е дали хората се раждат изначално равни, на социума- дали е справедливо човек с качества, които не отговарят на заеманата от него позиция, да упражнява контрол над другите.    Да бъдеш водител на хората, ще рече да притежаваш визия за бъдещето. Да бъдеш прозорлив и да притежаваш усет за предстоящото, спрямо което да устроиш делата си. Далновидността е особено важно качество, когато желаеш да бъдеш пътеводна звезда за народа си или за човечеството. Само ум не е достатъчен, трябват и опит, дух и житейска мъдрост, а не всеки ги притежава. Отдавна е установено, че не масата, а индивидът е носител на промяна. Отделният човек е този, у когото се концентрира интелектуална мощ, в чиито възможности е да обърне хода на историята и света. От тук произтича и волята за власт. Отличилата се, разграничилата се от мнозинството личност го надскача и се отделя от него като изразител на по-значими качества, като източник на продуктивност и съзидателност. Честно е да управлява такъв човек и да бъдеш управляван от него. Уменията му са двигател, когато са полезни за всички, и в надпоставеността му няма нищо лошо. Проблем възниква, когато настъпи злоупотреба с властта, а с нея и въпросът за справедливостта. Кога една власт става излишна? Когато престане да допринася полза на хората, за чийто интерес работи, и когато подчиняващите се са до такава степен съзнателни, дотолкова самоусъвършенствали се, че не се нуждаят от някой, който да ги води. Идеята за човечество, което се самоуправлява, е в известен смисъл утопична. Едва ли скоро то ще достигне етап, в който самὸ да създава правилата, по които живее. В идеологията на демокрацията е заложен такъв стремеж, но все още властимащите не се възприемат като представители на народа, а като хора, които са по-специални и на които се полага привилегии като към изключителни и богоизбрани. Невъзможността да настъпи прелом в съзнанието на по-голяма част от хората е пречка да преминем към съществуване без контрола на властта. Самоуправлението предполага съвкупност от личности с високо ниво на морал, на етични възгледи и възпитание, което да изключва шанс за придобиване на власт заради самата власт и като средство за облагодетелстване, а не като такова за осъществяване на общото благо. При такива условия властта би била и добра и излишна. Би отпаднала като форма за регулиране на отношенията в социума, тъй като равноправието и вроденото чувство за правила и ред биха вършили това.          Властта произтича от естествено или придобито превъзходство, което прави взаимоотношенията между хората стъпаловидни. Тя би могла да изчезне като форма на йерархия, ако бъде постигнато такова равенство между тях, което да не изисква силни и слаби позиции. Тези категории и граници са в умовете ни и в нашите ръце е да ги заличим, ако сме престанали да приемаме властта като действена и необходима.  
Категория: Други
Прочетен: 2163 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 27.05.2016 20:52
       „История славянобългарска“ бележи началото на Българското възраждане. Тя свидетелства за пробуждането на националния ни дух, а причините за нейното създаване свързваме с необходимостта народът ни да има своя писана история. За да извърши великото си дело, Паисий се позовава главно на двама автори- Мавро Орбини и Цезар Бароний. Творбата е обърната към проблемите на нацията, към подхранването на народностно съзнание у читателите чрез припомняне на значими в българската история личности и събития, разгърнато в две предисловия, една същинска част и послеслов. Вторият увод на „История славянобългарска“ е „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Текстът е кратък, но напълно оригинален. Паисий разкрива облика си на патриот и полюсните чувства, които го вълнуват. Той силно обича българския народ и е загрижен за неговата съдба, възхищава се на положителните качества на националния характер, но остро критикува родоостъпниците. С перото на умел полемист защитава достойнствата на българския род, като се прекланя пред славната история и богатата духовна култура на дедите си. Трудът на Паисий и ясното съзнание за значимостта на собственото дело го правят първият ренесансов творец на нашата литература. Мотивите, накарали йеромонаха да сътвори книга, спомен за българското величие и слава, откриваме във второто предисловие. Като истински родолюбец, Паисий не крие обичта си към своя народ. От думите му личи осъзнатият смисъл на извършеното от него дело. Той знае, че историята на един народ може да съхрани целостта му през вековете, да отправи погледа му към предстоящото. Затова познаването ѝ е едновременно „потребно и полезно“. Загрижен за бъдещето на българите, Паисий решава да посвети част от живота си на каузата да възкреси отминалите времена, за да укрепи вярата в значимостта им: „Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала.“ Онези, към които е адресирана книгата, са тези, които пазят патриотичните си чувства, които не са се отрекли от своя произход. Авторът ги ценѝ и уважава тяхната смелост да държат на своите корени, да не се отказват от тях. На тях той посвещава словата си: „Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език.“ Ключови понятия в думите на публициста са „обич“ и „знание“, които свидетелстват, че авторът акцентира върху желанието на българите да опознават себе си, да откриват и помнят фактите от своята история, за да я пазят и обикнат. И не само това. В четенето и знаенето се крие тайната на съхраняването ни като народ. Паметта е тази, която може да ни опази като нация- единна и равностойна на останалите. Тя може да породи националната ни гордост и да ни постави на картата на света, редом с достойните народи, принесли полза и добили слава с делата си. Затова Паисий отправя съвет: „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от другите племена и народи.“ И българите имат стойност и своя историческа тежест, стига да не го забравят. В тези редове авторът разкрива прозорливостта си за причините да се опираме на историята си и я оставя като завет за идните поколения. Патриотизмът на Паисий се корени в изтъкването на положителните черти на националния характер. За да вдъхне самочувствие и да припомни на българите, че трябва сами да се ценят, преди да бъдат оценени от останалите, той прилага сравнение с гърците. Целта му е да открои качествата на народа ни, които ни поставят пред тях и да подчертае като позитивни онези, които сами не приемаме: „По-добра е българската простота и незлобивост.“ Публицистът вижда простотата като черта на обикновените хора, които не мислят никому зло, поради което са гостоприемни и милостиви. Българите са състрадателни и сърдечни, даващи на всеки това, от което се нуждае. Той откроява посочените качества като стоящи над мъдростта и културата на гърците, които не им допринасят полза, защото постъпват несправедливо и ограбват по-малките от тях народи, ползвайки се от властта, която имат. И за да придаде допълнителна тежест на думите си и да очертае добродетелите на народа си, авторът се опира на най-авторитетната книга- Библията. Той изтъква, че поминъкът на българите- да бъдат орачи и овчари, не е по-нисше занимание и е угодно Богу: „Виж как Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил…“. Паисий посочва, че това не бива да буди срам у народа ни и че самият Христос е живял в бедност и в скромния дом на Йосиф. Това не може и не бива да бъде повод да изоставиш рода си. Памфлетистът има нетърпимост към всички, които се отвръщат от произхода си, които го отричат и се прехласват по чуждия род и език. Те предизвикват пламенния му възглас, останал до днес, отпечатал се в българското ни съзнание като синоним на родоостъпничество: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“. Паисий ги определя като „безумци“, използвайки старинната дума „юроде“. Реторичното обръщение е гневният му изблик срещу чуждопоклонниците, чиято постъпка е глупава, плод на неразбиране и недооценяване на собствените предимства. Нарича ги „отцеругатели“ и посочва, че заради тях пише своя труд, че на тях припомня, че народът ни не е незначителен, че ние също сме имали летописни книги и кондики, но че хората от небрежност не преписвали, а турците прекъснали духовния живот на манастирите и станали причина да забравим миналото си. В патриотичния си стремеж да ги вразуми, той привежда най-силния аргумент от историята ни: „От целия славянски род най-славни били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.“ Превъзходната степен на прилагателните и повторението на числителното „първо“, които Паисий употребява, полагат българите сред народите с културни и исторически достижения. Силни, почитани, славни- те имат заслужено място и принос към световната история. Паисий е ренесансов творец с ясно съзнание за значимостта на собственото дело. Той пристъпва към него съвсем преднамерено и целеустремено. Гледайки напред, се проектира в бъдещето и, съгласно него, се устремява да осъществи едно колективно желание- българският народ да има своя история, която да му бъде опора в дни на колебания и духовен мрак. С пълна отдаденост и стоицизъм публицистът следва набелязаната посока. Неговият патриотичен жар е вдъхновението, което го води. Идейният заряд на книгата му е да възроди вярата на българина в собствените му сили, да го извади от унинието и да съзре новите хоризонти за развитие, които открива епохата. Посланията му са в съзвучие с идеологията на Възраждането, а именно- събуждане на националния дух, обръщане към всичко свое, съсредоточаване върху скритите сили на народа и тяхното мобилизиране за приобщаване към общоевропейските процеси.       Не случайно „История славянобългарска“ се приема за начало на Българското възраждане. Заредена с патриотичен патос, без да държи особена сметка за точността на фактите, тя залага на емоционалното въздействие като най-мощно средство за достигане съзнанието на хората. С провокативните си въпроси, със сразяващите по логичността си аргументи, творбата целѝ да пробуди потъналия в забрава и робски сън български народ. Актуалността на идеите, вложени в нея, подготвят почвата за националноосвободителното ни движение, оказало се решаващо в историческата съдба на българите.  
Категория: Други
Прочетен: 8950 Коментари: 1 Гласове: 3
Последна промяна: 24.05.2016 21:08
„Разни хора, разни идеали“ се появяват през 1897г. на страниците на в.“Знаме“ като ново по форма и съдържание художествено явление. Фейлетоните са изградени на основата на саморазобличаването, като средства за това са монологът и антитезата. Алеко е безмилостен в своята изобличаваща сила. Той не се бои да назове недъзите в обществото и с помощта на ирония и пряка критика, чертае образа на българската действителност. Посредством героите на фейлетоните, авторът разкрива психологията на поредица от социални типове. Чрез яркия и суров реализъм, с който са предадени те, е регистрирана моралната деградация на човешкото. Душевният им свят се открива пред нас грозен и разкривен, неспособен да отрази обществения идеал за нравственост. Първият типаж е този на нищожния чиновник, разкъсван от амбиция. Звучи изповедта на кариерист, чието поведение се движи от завистта. Безкрайното му оплакване и недоволство рисуват образа на пасивния човек, който протестира само на думи, когато е пиян и в кръчмата. Помощник-регистраторът е ограничен и дребнав, лишен от смелост, нищожен и душевно пуст. Негови средства за издигане са унижението, подмазването, доносите и подлостта. Той заявява готовността си да се превърне в „архиподлец“ в името на постигането на желания пост, а с това и намерението да пристъпи всякакви морални граници. Той е скромна мижитурка, която непрекъснато изтъква заслугите си- незначителни и незабележими. Самоочертава се като политически хамелеон, заслепен за същността на собствената си природа. Разликата между самомнението и действителната му същност очертават личността му като пародийна. Друг типаж, който разкрива безнравствеността и отсъствието на човечност у човека, е този на „великия спасител на България“, чиито политически престъпления новото правителство оправдава чрез амнистия. В диалога на чашка с приятел читателят чува изповедта на амнистирания. Тя повдига завесата към грозните драми в полицейските участъци, отсветлява мечтата за реванш и разкрива бездушния присмех над борците за свобода. Душевното падение на героя, неговото безочие и ампутиран дух проличават в циничното му отношение, вплетено в обръщенията, възклицанията и подвикванията, в арогантността на думите, че всичко извършено е целяло спасението, славата и величието на България. Алеко не приема гаврата на насилника с идеалите и безпощадно осъжда неговата жестокост. Гневът му преминава в ядна сатира, заклеймяваща обществото, което почита златото, а не идеите, безчестието, а не честността. Типът на „патриота“, на търгаша с обществените идеали, на байганьовското изкривено патриотарство откриваме в монолога на героя от третия фейлетон. Разсъждавайки за политиката, за освобождението на Македония, за отношенията с Русия и султана, за същността на патриотизма, той саморазкрива нечистите си помисли и излага идеалите си, които уж имат обществена значимост, а се основават на келепира и грубия кариеризъм. Философия на героя е раболепието, покорната глава, която сабя не я сече, за да се изчака благоприятен политически момент, когато неговата партия е на власт. Алеко привидно се слива с говорещия и го разобличава във финала чрез собствените му думи: „Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака- стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!“. „Патриотът“ е демаскиран. Не обичта към България е център на неговия свят, а ламтежът за Солунската митница. Героят е пределено разголен, откроени са отблъскващата му нравствена същност, алчността и безразличието му към съдбините на Македония. Под формата на роднински разговор, в който се противопоставят два контрастни възгледа за гражданско поведение и човешко щастие, авторът поглежда към приемствеността на безнравственото. В поученията на чичото, отправени към неговия племенник, как да преуспее в живота, проличават принципите на личния интерес и егоизма, на примирението с общественото зло. Те са изразени чрез житейски пословици като: „Криво-право – мълчи си.“, „С гюрултия гърло не се пълни“, „Политика къща не прави“. Афоризмите разкриват философията на приспособленеца и политическия хамелеон, на парвенюто, на лишения от граждански добродетели човек. За него богатството е мерило за благополучие и достойнство, за тежест и място в обществото.  Цената на преуспяването е кротуването, безразличието към беззаконията и сдобряването със силните на деня. Племенникът е единственият положителен образ в поредицата, олицетворяващ житейския възглед за честно гражданско поведение, за несъгласие и бунт срещу политическите неправди. Той привидно се съгласява с „мъдростите“ на чичо си и чрез задаването на въпроси разрушава това съгласие. С ирония и хапливи реплики развенчава „истината“ на своя наставник и подсказва житейската си непрактичност и нежеланието за еснафско щастие. В негово лице авторът утвърждава облика на честния гражданин, на неспокойната личност, на демократа и човеколюбеца. „Разни хора, разни идеали“ поглежда към антихуманните измерения на човешката душа. С тънкото си и точно чувство Алеко засяга болезнените рани на нашето общество. Без да натрапва, той внушава, че изборът да живееш честно и достойно е пътят към тяхното излекуване и че, вървейки по него, се превръщаш от карикатура в пълноценно човешко същество.         
Категория: Други
Прочетен: 1454 Коментари: 0 Гласове: 1
     Думите: „Бай Ганьо е най-окаяният пътешественик“, принадлежат на писателя Тончо Жечев. В тях се крие обяснението защо героят не успява да се промени, пътувайки из Европа. Пътешественикът е символ на откривателския дух, на смелостта и жаждата да се докоснеш до непознатото. Авантюристите се отличават с кураж да се сблъскат с чуждото и далечното. Те разширяват своя хоризонт, виждайки, узнавайки, преживявайки. Така обогатяват себе си и придобиват по-голяма свобода.        Бай Ганьо не се вмества в подобна рамка. Той е много далеч от копнежа по един нов и различен свят. Нежелаещ да опознае културата на Европа, остава затворен в своето, без да надскочи собствената си ограниченост, без да се самоусъвършенства.        Образът на Бай Ганьо е символ не на опитващия се да открие новото човек, а на малокултурния балканец, който няма представа за себе си. Европейската цивилизация е чужда за героя. Тя не намира отзвук в неговото съзнание, а той дори не прави опит да се докосне до нея. Изпълнен с преднамереност, лишава себе си от възможността да разчупи удобната черупка. У Бай Ганьо липсва любопитството на жадния да опознае различното.                Героят не се възползва в пълна степен от пътуването си в Европа. Той се държи като конкистадор колонизатор, чийто практицизъм е главна пречка за някакво духовно пробуждане. Притежава утрем към другия свят, но не като гост, който се запознава с домакините, а като завоевател, който преследва лични цели. За него Европа е в географските названия на местата, които е посетил: „Ии, ами аз що свят съм изтръшнал! Ц.. ц.. ц.. Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац (…) – всички съм ги изредил.“ Те са само повод да се похвали, но зад тях не стоят лични впечатления и емоционални преживявания. В европейските държави Бай Ганьо вижда само пазар за своята продукция- розовото масло. От значение за него е келепирът от личните му дела. Той не проумява, че разбирането на една непозната култура е развиване на бизнес нюх и му дава шанс да реализира по-успешно своята предприемчивост. Но и за това са потребни находчивост, ум и желание за самоусъвършенстване, а не само хитрост, далавери и агресивно налагане на своя модел. Една от главните причини героят да не попадне под европейско влияние е, че той не се вълнува от култура. Бай Ганьо не се интересува от архитектурата, историята и настоящето на местата, които посещава. Отказва да разгледа Виена с думите: „Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати.“ Културният туризъм не попада в кръга на неговото внимание. Итинският пътуващ няма материални подбуди, а се ръководи от жаждата да срещне пъстротата и предизвикателствата на света. Да го допусне в себе си и посредством интелекта, да го изправи срещу своите разбирания и стереотипи и в този неочакван сблъсък да осъзнае мястото си, да преодолее границите на собственото си съзнание и да го обогати с другостта. Героят не изпитва страх или срам, поради несъответствието между него и чуждия свят. Съизмерването с него се оказва невъзможно, защото това е присъщо на интелигентния човек, който знае своето несъвършенство и се стреми да го надмогне, поправяйки поведението си спрямо различието. Не и Бай Ганьо, който счита себе си самодостатъчен. Закостеняло е отношението на героя към изкуството: „Възпитанието, нравственият мир на европееца, домашната му обстановка – плод на вековна традиция (…), музеите, библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите проявления на прогреса не обременяват вниманието на бай Ганя.“ А за операта чуваме самия него да казва: „Чунким баща ми все опери е слушал.“ Духовният му хоризонт е тесен, земен и статичен, в него трудно може да проникне лъчът на европейската култура. И читателят разбира, че Бай Ганьо е все още роб, че свободата му е подарена, както заявява още в началото на творбата си авторът. А робът не може да бъде пътешественик, защото пътешественикът е свободен по дух. Героят може само да се подчинява или, веднъж отхвърлил робството, сам да се прицели към властта. Пътят на увеличаване на познанието за другите, на придобиване на опит в една различна култура със свои правила и закони е двустранен процес. При Бай Ганьо посоката е една- господстваща и налагаща се с егоизма, с бездарието и простащината си. Неговата първичност затваря съзнанието му, то става невъзприемчиво за усвояване на нови културни модели и го заключва в рамките на личния интерес. Без проява на любознателност, без да си отворен към пъстротата на другия, няма взаимодействие, няма приближаване и контакт, който да води до обмен и промяна, няма прогрес. Доказателство за това е втората част на книгата, в която героят деградира, което задълбочава кризата в характера на образа.    Бай Ганьо е такъв- помогнали му да смъкне от плещите си „агарянския ямурлук“, всички решават, че е вече европеец. Той носи психиката на роба, който дори не е извоювал свободата си сам. Въпреки това, героят може поне да я заслужи. Достатъчно би било да приеме предизвикателството да се огледа в спътника си, но той е неспособен да приеме дори тази възможност и остава неусъвършенстван европеец с тесен духовен кръгозор.              
Категория: Други
Прочетен: 3033 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 24.05.2016 21:01
            Книгата на Алеко- „Бай Ганьо“, е едно най-ценните достижения в българската литература, защото поставя съществения за нацията ни проблем за равнището на културното ни съзнание и съизмеримостта му с европейското. В нея присъстват два противоположни модела- този на Бай Ганьо, който олицетворява отказа на българина да възприеме постигнатото от по-цивилизованите държави, и този на писателя идеалист, способен да го оцени и да се повлияе положително от него. Тя представя сблъсъка им, за да подчертае разликите, и разкрива невъзможността за развитие на единия от тях.           Главните герои са пълни антиподи и чрез контраста авторът целѝ да открои двата типа отношение към чуждата, непозната култура. В центъра на изображението е Бай Ганьо, който не просто я отхвърля, а изобщо отказва да я приеме. От другата страна е интелигентният и възпитан човек, отворен към нейните влияния и усвоил я. Той присъства чрез отношението и оценката си като коректив на главния герой.        Срещата на грубостта и деликатността има своя предистория. Алеко се сблъсква с бруталността на прототипа на героя си веднъж на изложението в Чикаго в лицето на Ганьо Сомов, втори път- при участието в изборите за Велико народно събрание в Свищовска околия през 1894 година, от което се ражда един от фейлетоните му. Трети път откриваме двамата в цикъла с хумористични разкази "Бай Ганьо", където на главния герой е противопоставен младият идеалист Иваница Граматиков, зад който се крие личността на автора.             Още в първото изречение на творбата Алеко заявява тезата си, че европейското у Бай Ганьо е само привидност. Получил свободата си даром, промяната му е само външна, което обяснява неадекватното му поведение в държавите на Европа. Той е образът на новобогаташа, натрупал пари, но лишен от елементарно възпитание, което проличава в презрението му към паметниците на културата: „Какво ще ѝ гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати.“ Той е по ориенталски недоверчив при пазенето на скъпоценните дисаги с мускалите у Иречек. Обича да фамилиарничи и проявява нахалство, натрапвайки се в дома на чешкия интелектуалец, за да спести пари за хотел. Бай Ганьо държи груб език: „И из устата на Бай Ганя изхвръкна една псувня като бомба...“ и не само, че не е кавалер, а има непристойно отношение към жените. За него всичко се заключава в думата „келепир“. Да остави спътника си да плати бирата с репликата: „Имал си бол пари – платил си я.“, е най-безобидното, на което е способен. Той се възползва от всеки винаги, когато му се отдаде случай. Така пуши тютюна и яде от крушите на пътуващите в съседно купе, изоставяйки другарите си.   Героят не владее културните кодове на другостта. Той не знае как да се държи на обществени места като операта и банята. Където и да отиде, дискредитира българското и демонстрира фалшив патриотизъм. „Булгар! Булга-ар!“- вика той в къпалнята и хвърля в смут германците. Бай Ганьо е и физически, и душевно нечист, попаднал в изискана, изтънчена среда. От разреза с нея произтича комичното. Антиподът му- Алеко, е снизходителен, проявява разбиране и симпатия: „Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганювото приключение. Бедният!“. Образованият човек е широко скроен, способен да вникне и проумее мотивите за едно или друго поведение. От позицията на духовен аристократ той признава правото на всеки да бъде себе си и допуска нарушаването на правилата на едно друго общество, като плод на незнание и нежелание за съобразяване с тях. Той дори съзира „положителни черти в своя герой. В края на Първа част- „Бай Ганьо в Русия“, го определя като „деятелен, разсъдлив, възприемчив“ и предполага, че може да извърши подвизи, ако бъде поставен под влиянието на добър ръководител. Авторът оценява виталността на Бай Ганьо, изтъква неговата животинска енергия и подозира „голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила“. Но Бай Ганьо от първата част на Алековата книга, който ни разсмива, във втората придобива чудовищен образ, който смразява усмивката. Същата тази мощ, която го държи здраво стъпил на земята, същите пробивност и упорство се израждат в безогледност и тирания, в жестоко властничество и морална злоупотреба. Героят вече буди у читателя не смях, а страх. Арогантността на малокултурието от началото на книгата се изражда в политическа. Втората част нароява множество двойници на Бай Ганьо. Типажът се разраства като зараза и се сблъскваме с шайка байганьовци- Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина. Антерията и потурите са заменени с вратовръзка. Изтънченият външен вид обаче отново е в дисхармония със същността на героя, отказал да проумее, че аристократизмът се отнася до нравствените качества, а не засяга външността. В новата среда на повърхността изплуват други характерни черти на Бай Ганьо, които с категорична яснота го разграничават от рицаря на духа- Алеко. Героят разгръща своята хамелеонщина, разкрита в телеграмата, която изпраща до двореца. По време на изборите грубо партизанства, за да ги спечели, без оглед на средствата. Бай Ганьо демагогства- издава вестник с гръмкото име „Народно величие“ и се намесва в политическия живот на страната. Той приема образа на конюнктурен тип, който никога не е в опозиция, защото знае, че от нея келепир няма. Научил се да се приспособява към всяка ситуация, от която може да извади полза, за него не съществуват идеали и партийна лоялност. Любимият му израз го доказва: „Идеали бошлаф“. Бай Ганьо е практичен, воден единствено от интереса и печалбата. Добродушният хумор на Алеко, насмешката, подобна на веселия смях на възрастния над пакостливо дете, неусетно преминават в ирония, в остра сатира и прерастват в гротеска и сарказъм. Бай Ганьо придобива гигантски размери. Той се хиперболизира до политически мастодонт, за когото не съществуват морални прегради. Неконтролируемите му безчинства будят нетърпимостта и недоволството на автора. Недодяланият търговец на розово масло е образ тип, събрал повече негативни черти. Чрез смеха и потреса от тях читателят е въвлечен в своеобразна национална психотерапия и преживява катарзис, за да открие реалността, за да се отрезви от патриотичния патос за величието на народа ни. Тих противовес на образа е идеалистът Алеко, оказал се неспособен да го доведе до позитивна промяна. Той символично и трагично намира смъртта си от ръката на своя антипод, превърнал се в безсмъртен.  
Категория: Други
Прочетен: 10499 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 20.09.2016 16:41
            „Cis moll“ е една от философските поеми на Пенчо Славейков, посветени на съдбата на световни творци. Тя отправя поглед към критичен момент от живота на немския композитор Бетховен и разкрива драмата в него. Авторът се вълнува от проблемите на твореца и творчеството, от техния вътрешен свят. В поемата за музиканта той разглежда темата за страданието като вечна за хората на изкуството.             Бетховен е обречен да не чува звуците, които твори. Самотен и различен, той надмогва себе си и преодолява болката, приемайки я като вдъхновение. Героят открива мощта на своя дух и избира нова посока в пътя си на гений, за да открие идеята за безсмъртието и да пожелае да го постигне.             Мото на творбата са думи на самия Бетховен, чийто превод гласи: „Така съдбата чука на вратата“. Те загатват идеята за изпитанието, пред което е изправен героят, и неговото приемане. Измеренията му откриваме белязани като отделни етапи в творбата. В душата на Бетховен цари „злокобен мрак“, а звуците на неговата музика трепват и прекъсват. Той отказва да твори, изпаднал в дълбоко съмнение в себе си и своите възможности. Чувства се безпомощен да изрази дълбочината и красотата на онова, което чува:                           
                                             „смъртно бледен лик
                                             безпомощно обори на гърди.“  
Композиторът не съзира светлина всред обсебилата го духовна безпътица. Преживяването му е сравнено с ад. Той мъчително се лута и не намира опора в ужаса да носи спомена за безвъзвратно загубеното. Способността да твориш е сравнена със слънце, което оживотворява света на твореца, а Бетховен е като слепец, който няма никога да го достигне. Отчаян и сразен, знаейки, че музиката дарява с живот духа, чието въплъщение са творенията, героят вижда себе си като „мъртвец приживе“. Глухотата го изолира от света и от създаденото от самия него, достъпно единствено за другите. Бетховен живее парадокса да владее хармонията, а телесният недостатък да е пречка да я изрази: „Творецът на хармонията – глух!“. Попаднал в това ограничение, той не може да изпълни предназначението си, да реализира таланта, чрез който и за който живее, затова призовава смъртта като изход от непосилното страдание.             Геният на твореца обаче е негов ангел хранител и го спасява от гибелната сянка на смъртта и това е мигът на върховното прозрение. Благодарение на болката да бъдеш отделен от света, безполезен и непълноценен, Бетховен осъзнава малодушието си. Приема я като изпитание за волята и се отказва от бунта срещу съдбата. В немилостта героят съзира възможност да постигне величие. Надмогването на ограничението той разбира като проява на личната си духовна мощ, като избавление. Негов пример в спасяването от душевния мрак е Омир, който, макар сляп, „едничък сам той виждал ясно…“ В него намира упование и той е отправната точка на духовното проглеждане. Преминал отвъд физическото страдание, Бетховен открива истинския извор на духа- той не е в тялото („не из очите погледът излиза,“). Висш негов първоизточник е „Света Светих“ на душата. То е състоянието, в което творецът е трагично самотен, далеч от шума на тълпата, обърнал вътрешен взор към небесния дар, който носи, към своя личен потенциал.             Бетховен достига дълбоката истина, че в дълбините на душата се намира тайнствената сила на вдъхновението, че във вътрешния свят са основите и подтиците да бъдеш създател. Затова и в тези недостъпни за сетивата хоризонти, прилични на първичен хаос и мрак, Бетховен досяга божественето и тръгва по нов, различен път. Творецът живее чрез връзката с всемогъщия дух, поддържан от „Висший Слух“. Осъзнал страданието, Бетховен го приема като стимул за творчество, като извор на „нови чувства“ и „нови звукове“. То носи нови поглед и подход, които водят човека на изкуството към съзидателно обновление. В него е величието и възмогналият се над него е също велик, преборил себе си, готов да поеме кръста на своето предопределение.             Духовната сила от преодоляването на болката намира отражение в огнена поредица от звуци в „химън горд“. Творецът трябва да има городст, защото тя е белег, че се е извисил над битовото и тълпата. Бетховен я постига, отказвайки се от леките пътища на избавление. Потопил се в страданието, приел го, то отшумява като „отьек на буря“ и отстъпва място на душевeн покой. То е необходимият подтик за твореца, без който той не е истински творец. Новата музика на Бетховен е „рикание на гладен лъв в пустиня“, тя е вик, отчаяното прохождане в пустотата на себепостигането. Думите на един от учениците на композитора изразяват стремежа на учителя да се издигне до висотите на висшата хармония. Той вече е в диалог с тайнственото съзнание, което го наставлява и уверява, че има „свой особен дял…“ Авторът сравнява Бетховен с Прометей, с което го поставя на равнището на богочовеците, просветили умовете на хората, донесли познание за висши светове. Композиторът проглежда за своята мисия не само да запали сърцата на хората, както го направил неговият предшественик, а и да ги възвиси. Извършил подвиг, поел по своя индивидуален път, пред твореца се откриват вратите към безсмъртието.             „Cis moll“ е поема за изпитанието да бъдеш гений, за дарбата, която е колкото божествен дар, толкова и проклятие, за преодоляването му, което прави твореца велик. Поемата показва пътя на човека на изкуството като трънлив и нелек, белязан с физическо и душевно страдание. Но тя е и доказателство, че, за да преодолеят времето, силата на човешкия дух и изкуството трябва да надскачат граници, да събарят прегради и да търсят свой път, за да достигнат вечността.   
Категория: Други
Прочетен: 33947 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 24.05.2016 20:55
            Планетата, на която живеем- Земята, е част от Слънчевата система, а тя- от галактиката Млечен път. Ако увеличим още мащаба, бихме могли да кажем по-общо, че Космосът е нашият дом. От векове човечеството се опитва да се докосне до неговата красота- да я запечата и опознае, надявайки се да установи законите, по които се движи и живее той, да намери отговорите за своя произход.             Да завладява нови територии е в същността на човека. Когато земните не утоляват жаждата му за приключения и знания, той отправя поглед към небето. То е предизвикателство за непокорния му дух и за желанието му да навлезе в дълбините на познанието. Красотата на Космоса се оказва, колкото достъпна, толкова и недосегаема за него.             Любопитството на човека към Космоса се поражда от видимите с просто око небесни обекти. От древността до днес те са наблюдавани и назовани. Внимание привличали по-ярките и постоянни в небосвода: Слънцето- центърът на планетарната ни система; Луната- спътникът на Земята с нейните фази; съзвездията Голяма и Малка мечка, Орион, Южен кръст; Полярната звезда, служила на моряци и пътешественици за ориентир; Венера- най-ярката в небето, наричана от народа ни с две имена- Зорница и Вечерница; падащите звезди, вдъхновяващи романтиците, които са всъщност метеорен дъжд. Човекът се удивлява от движението им, от светлината и блясъка им, и, отърсвайки се от фантазиите, установявайки повече факти, иска да ги достигне. Всеки помни мита за Икар, пожелал да полети. Поколения хора опитват да изобретят уред, с който да се изстрелят в околоземното пространство и да се приближат до недостъпната красота на небето. Вярата, че непосредственият допир, прякото преживяване могат да дадат достоверно и истинно знание, ги подтиква да не се отказват. Отвъд митовете, Юрий Гагарин поставя началото на пилотните мисии. Той прави само една обиколка на Земята. Учените осъзнават ограниченията на земното тяло и непригодността му към условията на Космоса и с времето разбират, че подобни експерименти са твърде опасни и скъпи. Науката се съсредоточава в усъвършенстване на апаратурата за наблюдение, изследване и заснемане на космическите обекти. Телескопите, сондите, спътниците, космическите кораби са онези уреди, през чиито очи красотата на отвъдземното става по-достъпна и осезаема за човека. Благодарение на тях, чрез снимков материал се регистрират раждането и умирането на звезди и планети и ние ставаме свидетели на очарованието на този непознат свят, просветнал и разкъсал непрогледния космически мрак. Така и кометите го разсичат по своя неясен път. С апаратура досягаме по-отдалечените планети в Слънчевата система и вземамеме проби, за да научим повече за тях. Чрез нея отчитаме различните видове лъчения- гама и рентгенови, идващи от крайни точки на Вселената. По тях съдим за протичащите процеси в тези неподозирани от нас места. През последните години с помощта на техниката са открити подобни на нашата Земя планети- нейни двойници, чиито условия на живот се проучват с тайната мисъл да бъдат населени. А предположения, теории и хипотези като тези за черните дупки, за т.нар. „тъмна материя“ и вакуумът, които са тайни от скрития живот на Космоса, биват безспорно доказани от телескопи като „Хъбъл“. Проумели, че живеем в една непрестанно разширяваща се Вселена, не е случайно, че несекващият стремеж да уловим неземната красота се превръща в „космически туризъм“ и вече има хора, възползвали се от тази услуга. Потъвайки в обаятелните дълбочини на необята, се изгубваме в безброя от угаснали звезди, чиито отблясъци пътуват светлинни години към нас. А колко по-далечно тогава е Началото?  Всеки нов научен факт, колкото и незначителен да е той, обогатява знанията на човечеството за Космоса и разпалва интереса му. Хората все още мечтаят да се откъснат от земното притегляне и да излязат в далечна орбита, да бъдат звездни същества. Та нали е установено, че сме роднини на звездите? Химическият състав на телата ни е еднакъв с техния. Вероятно, това е причината все още да искаме да осъществим идеята за завръщане в небесния си дом. Някога, в недалечното бъдеще, ако смелостта не ни е напуснала, невъзможното би могло да се превърне в реалност и недосяганото да се окаже на една ръка разстояние.                
Категория: Други
Прочетен: 2457 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 07.05.2016 12:22
  1.      Реторични обръщения:            „…Боже,
           за някой грях ръце всесилни“ (І част)

           „Върни се, облако неверен,
           почакай, пакостнико черен,
           неделя, две…ела тогази,
           страшилище!“ (V част)

           „и още – пак – о, боже!... Трясък“ (V част)

           „Труд кървав, боже, пожалей!“ (V част)

2.      Умалителни думи и изрази:
самичко сърце; Сивчо; вратлето (ІІІ част)
  3.      Етимологични фигури:
труд се труди (ІІІ част)
  4.      Елиптични изрази (прекъсване на изречението, като думата, която следва, се подразбира):
Една, че две, че три- усилни
и паметни години…
“ (І част)

По-доле вирнали главите
и други…
знак е, чуй петлите!“ (ІV част)

неделя, две… ела тогази,“ (V част)

„…в небесата
тъмней зловещо…
Милост няма!“ (V част)

Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!...
Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…
“ (V част)
  5.      Алитерация на „р“:
в І-ва част:
„Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то - градушка ни удари,
а то – порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече…“

във ІІ-ра част:
„Затопли радост на сърцето,
усмивка цъфне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст,
ръка набожно прави кръст:“

в V-та част: най-наситена на алитерации
„Върни се, облако неверен,
почакай пакостнико черен,
неделя, две… ела тогази,
страшилище!“

„На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен.
Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…
Труд кървав, боже, пожалей!“
  6.      Хиперболи:
„А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо…“

„че горе – дим и адски тътен.“

„Ей свода мътен,
продран, запалва се –„

Трясък
оглася планини, полета
-
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех…“
  7.      Олицетворения:
Слънцето жълтей сърдито; бухлатите облаци са вирнали главите; гъските глупаво крещят; облакът е неверен, пакостник, страшилище, лази, расте, вие се; вихърът е вълк след стадо, който гони облаците; слънцето гледа тъжовно; градушката е олицетворение на вечното зло, тя е жетварка, бясна хала
  8.      Градация- осъществена е посредством множеството глаголи и няколко съществителни, обозначаващи резултатите от действията, назовани с глаголите:
„А облак лази,
           расте и вий снага космата,            засланя слънце; в небесата            тъмней зловещо…Милост няма!
           И дебне пак беда голяма.
           На завет всичко се прибира,
           сърцето тръпне, в страх примира,
           че горе – дим и адски тътен.
 Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
 продран, запалва се – и блясък -
 и още – пак – о, боже!... Трясък
 оглася планини, полета -
 земя трепериГрад! – парчета -
 яйце и орех… Спри… Недей…“ (V част)
 
Категория: Други
Прочетен: 11476 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 20.09.2016 16:42
В своя първи творчески период Яворов се увлича от идеите на народнячеството исподеля социалистически нагласи.Затова и част от неговите поетически произведения носят белега на тази тематика.В поемата „Градушка“ са разкрити селските злочестини. Творбата рисува света на селяка, нелекия му, изпълнен с трудности живот. Той се заключава във връзката със земята и труда, в умението да бъдеш добър стопанин, в зависимостта от природата. Третата част на поемата е неин композиционен център. Тя е един от шедьоврите на битовата поетическа живопис, в която авторът представя радостната и напрегната суетня на трудовото утро на селяка, предадена чрез думите на лирическия аз, а в хода на разгръщане и чрез автентичните гласове на героите. Частта е съсредоточена около отрязъка от предзазоряването до утрото. Ценна е с реализма и задушевността си, градейки представата за ежедневието на селяка, въвеждайки читателя в един от неговите дни. Мъжът е станал преди първи петли. Акцентирано е върху грижата за дома и работата. Разгърнат е и психологизмът на взаимоотношенията в семейството. Съпругът и съпругата са ранобудни, а детето им- Ваньо, е „сънльо“, подканян с обръщението „лентьо“, чието задължение е да нахрани добитъка, накрая събуден от закачката на Сивчо. Сцената е идилична картина на селото, динамична и пълна с живот, изведена с помощта на диалози в разговорна реч относно въпроси, засягащи делника на героите. Изображението се допълва от врявата в съседния двор, от звуците от ударите на чук върху наковалня, от блеещото в селото стадо. Образът на селяка е очертан като образ на грижовен стопанин, чиято главна цел е благоденствието на имота му. Човекът от село намира опора в труда си, във физическите усилия, които влага в земята, за да се превърнат те в зърно и хляб. Прехраната и оцеляването са в основата на неговия бит. Житейската му реализация се заключава във връзката му със земята и е трудов кръговрат, възпроизвеждане на еднакви, повтарящи се действия, от които зависи битието му и които са израз на чист, праведен и богоугоден живот. Втората част дава обобщено название на селяка. Той е „труженик“ и неговата радост произтича от надеждата, че ще види плодовете на своите усилия. Въпреки че те са „тежко бреме“, сравнени с мъки, когато носят резултат, предизвикват душевната радост на героя, изразена чрез метафората „усмивка цъфне на лицето“. Селякът е набожен, кротък и смирен човек, който вярва, че почтеният труд на ръцете му е единственият възможен начин да изживее живота си и да почувства удовлетворение от него.   В земеделския труд селякът намира упование. Тежък и неблагодарен, той е продължение на бита на предците му и изпълва света му с драматизъм. Трагичното в този начин на живот произтича от зависимостта от природата и нейните приумици. Тя се възприема като проекция на божията воля. Затова и читателят чува искрената изповед на човека от село, предадена в първата - обобщаваща – част. Тя обхваща период от три години и проследява своеволията на природата. Градушка, порой, слана и засуха унищожават плода на труда на земеделеца и той от добър стопанин се превръща в клетник, когото е сполетяла неволята. Нито морът, нито чумата са по-страшни от апокалиптичното бедствие, което го застига. Градушката бива разбирана като небесно наказание за забравени грехове. Тя е олицетворение на вечното зло, защото нарушава хармонията и равновесието в света на селяка, извежда го от космоса на трудовия бит, обрича го на глад и безнадеждност. Тя му отнема едничкия шанс за себереализация, предоставен му от съдбата. Светът на селото носи радостта от докосването до земята. Той е наситен с багрите на естеството и непосредствеността, но е също толкова суров и тежък. Неумолим и безмилостен, изисква жертви и може да потъпче очакванията, да помрачи вярата, да хвърли в отчаяние. В него селякът е изправен пред непрестанни изпитания и поднесените от природата са най-трудно преодолимите.    
Категория: Други
Прочетен: 2528 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 28.04.2016 10:15
Поетичиният цикъл „Сън за щастие“ е наричан от литературните изследователи „поезия за психологическо загатване“, изразено посредством сетивно-нагледното. „Спи езерото“ е първият стих от поредицата, който отразява тиха авторова меланхолия. Тя произтича от жанра на творбата, определян като лирическа миниатюра и пейзажно стихотворение. Текстът разкрива духовното, емоционално-психологическото като следствие от сетивното. В него надделява умиротвореността на природата. Тя е в пълна хармония, преливаща в непреходност. Личният аз не присъства пряко, скрит в образите на естеството. Стихотворението е изградено в рамките на две строфи, всяка от които се състои от по четири стиха, като се римуват вторият и четвъртият. Стихосложението е едно от най-често използваните от поетите и е изпълнено в петстъпен ямб с незавършена пета стъпка в края на втори и четвърти стих на двата куплета. Началният представлява цяло сложно съчинено изречение, докато при втория двата стиха са основани на принципа на противопоставянето: „а то, замряло, нито трепва…“, докато другите два са просто разширено изречение. На това равнище се откроява повторение на словосъчетанието „белостволи буки“ в края на първия стих на първа и втора строфа, както и вътре в него- анафорично повтаряне на звучната съгласна- „б“. В смислово отношение образът на буките е положен в пространството така, че чертае вертикалната ос на изображението, в противовес на хоризонталата на езерото. Количественото съотношение между използваните части на речта е равнопоставено сякаш изразява вътрешната спойка между образите и чувството. Седемте глагола са в пълен баланс със седемте прилагателни (плюс едно причастие) и осемте съществителни имена. Изразяващите действия части са в равновесие с назоваващите. В лексикално отношение характерни и открояващи се в текста са архаичните думи: „свождат“- вместо „свеждат“, „гранки“- вместо „клони“, „глъбини“- вместо „дълбочини“, „сал“- вместо „само“, „дълга“- вместо „дълг“. Те създават една своеобразна атмосфера на уют и повишават поетичната стойност на стиховете. Визуалната картина, която рисува творбата напомня акварел, обрисуван с леки тонове. В нея присъстват няколко образа: спящото езеро, буките и един отронен лист. В звуково отношение тя е тиха, въплътена в шепота на дърветата. Светът, който рисуват стиховете, е застинал, подчинен на мълчанието и поетичната тишина. Властва съзерцанието. Езерото спи, незасягано от случващото се около него. Мотивът за съня поражда множество значения- откъсване от земното и тялото, потъване във въображението, навлизане в невидимото, постигане на вътрешен баланс. В дълбините на езерото се преплитат отразените сенки на склонилите се над него дървеса. Езерото е символ на съвършенството, на което не е потребна промяна. Външният свят проектира върху него своите движения- буките се опитват да навлязат в него, но се превръщат само в отражения. Техният „говор“ не може да смути покоя на езерото, той е неспособен да го пробуди за живота отвън. Дори самото значение на думата „езеро“ ни отвежда към водоем, който от всички страни е затворен с брегове. Затова то може да се тълкува като образ символ на вечността- едно състояние на непрекъсната нирвана, на заключеност за външни движения. Цветовата гама на творбата е в тоновете на бялото- бели са дърветата, и тъмното- тъмни са назовани глъбините на езерото. Чрез полярността е подчертана степента на отдалечаване между външния и вътрешния свят, представлявани от двата главни образа- езерото и буките. Основното чувство, което творбата внушава, е за пълен покой в свят, който е непроницаем, който е невъзможно да бъде досегнат. Единствената реакция, на която е способно езерото, е трепването като отзвук на докосналия се до повърхността му отронил се лист, то е сепване от медитативния сън. Ключът към пробуждане е премереният и естествен жест, в който няма агресия и грубо преминаване на границите му, а е в съзвучие с реалността му, превърнала се в неземна.       Сам поетът насочва читателя да не възприема само зрително подобни стихотворения. В тях винаги се таи нещо друго, нещо отвъд привидното. „Спи езерото“ представя човешката душа като огледало, потопена в своя мир и блажено спокойствие като път към истинското щастие.  
Категория: Други
Прочетен: 32298 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 28.04.2016 10:12
„Разни хора, разни идеали“ се появяват през 1897г. на страниците на в.“Знаме“. Те са ново по форма и съдържание художествено явление. Фейлетоните са изградени на основата на саморазобличаването, като похвати са монологът и антитезата. Откроява се наличието на сюжет и на главните композиционни елементи, които разгъват образите на героите. Използват се парадоксът, споменът, обръщението, за да се създаде комично-сатиричен ефект. Фейлетоните пресъздават психологията на поредица от социални типове, които са предадени в градация.Всеки от фейлетоните е завършено и самостоятелно художествено цяло, но има и свое място в поредицата. Първата творба представя типа на нищожния чиновник, разкъсван от завист и амбиция, разкрит чрез словото на разказвач, носител на авторовото отношение. Монологът на героя звучи като оплакване на неуспял в живота човек. Той е изповед на кариерист, чието поведение се движи от завистта. Протестът е само пасивен- на думи, и се осъществява, когато героят е пиян и в кръчмата. Помощник-регистраторът е ограничен и дребнав, лишен от смелост, нищожен и душевно пуст. Негови средства за издигане са унижението, подмазването, доносите, подлостта. Представя се за скромен човек, но непрекъснато изтъква заслугите си, които са незначителни и незабележими от началниците му. Той се самоочертава като политически хамелеон, заслепен за същността на собствената си природа. Кулминацията е в самоопределението, което героят си прави, изразявайки готовност да се превърне в „архиподлец“, за да постигне желания пост. Чрез разликата между самомнението му и неговата действителна същност е иронизирана пародийната му личност. Във втория фейлетон Алеко показва „великия спасител на България“, над чиито политически престъпления новото правителство слага забрава чрез амнистия. Във вид на диалог, в който доминира амнистираният, на чашка с приятел протича изповедта на героя. В нея оживяват спомените за грозните драми в полицейските участъци, мечтата за реванш, присмехът над борците за свобода. Цинизмът на героя проличава в обръщенията, възклицанията и подвикванията, в арогантността на думите, че всичко извършено е целяло спасението, славата и величието на България. Алеко не приема гаврата на насилника с идеалите и безпощадно осъжда неговата жестокост. Гневът му преминава в ярка и ядна сатира, заклеймяваща обществото, което тачи златото, а не идеите, безчестието, а не честността. Третият фейлетон осветява типа на „патриота“, на търгаша с обществените идеали, на байганьовското разбиране за патриотизъм. Монологът преминава в изповед пред друго лице. В делнична обстановка героят разсъждава за политиката, за освобождениета на Македония, за отношенията с Русия и султана, за същността на патриотизма. Чрез словото той разкрива интимните си и нечисти помисли, излага своите идеали, които привидно имат обществена значимост, но се основават на келепира и грубия кариеризъм. В центъра е проблемът за освобождението на Македония. Героят защитава философията на раболепието, на покорната глава, която глава не я сече, за да използва благоприятен политически момент, когато неговата партия е на власт. Алеко се слива привидно с говорещия, за да го разобличи във финала чрез думите му: „Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака- стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!“. „Патриотът“ е демаскиран, неговият лъжепатриотизъм е продиктуван от ламтежа за Солунската митница. Героят е разголен, откроени са отблъскващата му нравствена същност, алчността и безразличието му към съдбините на Македония. Последният фейлетон е под формата на роднински разговор, в който се противопоставят два контрастни възгледа за гражданско поведение и човешко щастие. Диалогът има възпитателна роля- чичото поучава своя племенник как да преуспее в живота. Многословието на възпитателя издава безсилието му да убеди и защити своята мнима правота, а лаконизмът на племенника- неговата ирония. Принципите му почиват върху личния интерес и егоизма, върху примирението с общественото зло. Словото на чичото звучи като житейски пословици от типа на: „Криво-право – мълчи си.“, „С гюрултия гърло не се пълни“, „Политика къща не прави“. Афоризмите разкриват философията на приспособленеца и политическия хамелеон, на парвенюто, на лишения от граждански добродетели човек. За него богатството е мерило за благополучие и достойнство, за тежест и място в обществото.  Цената на преуспяването е кротуването, безразличието към беззаконията и сдобряването със силните на деня. Племенникът защитава друг житейски възглед- честното гражданско поведение, несъгласието и бунтуването срещу политическите неправди. Той привидно се съгласява с „мъдростите“ на своя чичо, но чрез задаването на въпроси разрушава това съгласие. Чрез ирония и хапливи реплики той развенчава „истината“ на своя наставник и подсказва житейската си непрактичност и нежеланието за еснафско щастие. В негово лице авторът утвърждава облика на честния гражданин, на неспокойната личност, на демократа и хуманиста. В „Разни хора, разни идеали“ Алеко създава обобщени образи, като на отделния герой са придадени широко значими черти. Сатиричната заостреност носи актуално звучене и висок граждански патос. Авторът гради нов фейлетонен жанр, който успешно съчетава чертите на публицистиката и белетристиката.       
Категория: Други
Прочетен: 11888 Коментари: 0 Гласове: 1
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3026712
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031