Идеята за свещения характер на трите езика- еврейски, гръцки и латински, се появява още през ІVв. Теорията, че те присъстват на Господния кръст е широко разпространена в сферата на римската и източната църкви. На всяко богослужение, извършвано на език, различен от тези, се гледа като на еретическо. Затова и появата на славянската книга е пробив в традицията и е почти революция.             Когато Кирил и Методий са задържат във Венеция, присъстват на събор, който поставя въпроса за триезичната догма. Духовниците, които я поддържат, подлагат на дискусия въпроса за славянските книги. Кирил убедително защитава правото на славяните да имат своя писменост и език.          Спорът с триезичниците е съществен епизод от „Пространно житие на Кирил“. Той разкрива умението на героя да отстоява тезата си и умело да борави с аргументи, побеждавайки противниците си. По време на събора немските триезичници „налетяха на Философа като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес...“- казва авторът. Враговете на Кирил подлагат на съмнение светостта на славянските книги и правото им на живот. Те са консервативни и не допускат идеята за развитие. Според тях, ако апостолите, папата или учителите на ранното християнство не са създали славянска писменост, значи, на никого не е разрешено това. Всички други езици и култури се приемат за малоценни.         Кирил е горд „сокол“, който смело се противопоставя на нападките. Той носи демократични идеи и се заема с жар да защити славянската писменост. С това се проявява като защитник на всички европейски племена, които служат на чужд език в своите църкви. С помощта на риторични въпроси Константин се възправя срещу опонентите си: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли за всички? И не дишаме ли всички еднакво въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи?“. Опирайки се на цитати от Светото писание, почитани еднакво от западната и източната църква, Кирил доказва несъстоятелността на тезата им. Той разкрива значението на родното слово: „Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми остава безплоден.“       Триезичниците не могат да оспорят думите на славянския първоучител, защото не могат да отрекат думите на свещените книги. Горд с победата на Кирил, житиеписецът отбелязва: „С тези думи и с още много други Философът ги посрами, остави ги и си замина.“.             Така Константин удържа нова победа във Венеция. Срещу една робска теория той противопоставя човечната идея за правото на всеки да създава култура на свой език. Няма малки и големи народи, няма богоизбрани и мразени от Бога. Всички са равни и могат да имат свой език, за да не са слепи и глухи за божественото слово. Те трябва да имат възможност да го възприемат с помощта на своя писменост и да бъдат част от културата на света.   (ІІ-ри вариант)
            В епохата на Средновековието са приети три езика за свещени и божествени. За недопустимо се приема богослужението на друг. Църквата отхвърля опитите на по-малките народи да извоюват правото си да проповядват на свой език. Разпространението на славянската писменост, което осъществяват Кирил и Методий, също попада под нападките на защитниците на триезичната догма.             Оспорването на свещеното основание на славяните да имат своя писменост става предмет на дискусия. Константин смело се възправя срещу недоброжелателите и с увереност и твърдост отстоява това им справедливото и законно право.         Диспутът с триезичниците във Венеция е възлова сцена в житието на Кирил. Тя концентрира смисъла на всички по-ранни мисии на апостола. Той не просто участва в поредния богословски спор. Такива той води неведнъж. Това не е обикновена догматическа дискусия. В нея се намесва не само богословската логика, а и искреното вълнение на човек, който защитава каузата и делото на своя живот.          Спорът е изграден по правилата на античната риторика. Доводите „за“ и „против“ са изложени във възходяща градация.  Библейските цитати са подредени в съответствие с вътрешната йерархия на свещените книги- първо са старозаветните, после новозаветните- евангелски (от Йоан, Матей, Марко и Лука) и накрая- най-важни и авторитетни- от апостол Павел.         С помощта на градация от риторични въпроси се поставя началото на вековна демократична хуманистична традиция, която присъства в славянската култура през цялото Средновековие до днес. Чрез словата на Кирил житиеписецът повдига питането за равнопоставеността на народите: „Не пада ли от Бога дъжд еднакво на всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?“. Словото на Философа звучи силно и актуално. В него личи умението му да полемизира. Той отговаря уверено, използвайки дарбата си на оратор и извежда новите идеи, които са чужди на последователите на църковните догми.         Кирил разкрива всеизвестни истини- че Бог е един за всички и от това следва, че всеки народ има право на свой език и писменост. Един от най-силните му аргументи е: “Кажете ми: дали смятате бога за безсилен, та да не може да даде това,  или го смятате за завистлив, та не иска?”. С това той пряко обвинява триезичниците, които познават божиите закони, но егоистично забраняват да се осъществи стремежът на всеки народ да бъде самостоятелен. Цитирайки Библията: “Горко вам, книжници, задето взехте ключовете на познанието: сами не влязохте и на желаещите да влязат пречите.”, полемистът сразява противниците си и предизвиква техния срам. Идеята на Философа в защита на святото дело е реформаторска и революционна за времето си. Неговата бърза мисъл побеждава ограничеността на триезичниците и разкрива мощта на вярата му в нея: “предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча другите, нежели хиляда думи на непознат език…”. Една средоновековна догма е оборена, а враговете не съумяват да се възпротивят, прозирайки неоспоримата правота на своя опонент. Жтиеписецът обобщава изхода от спора така: “С тези думи и други по-силни ги посрами и си отиде.” Кирил е човек с широта на мисленето, притежаващ мъдрост и красноречие. Но не те са определящи в прението. Той не само показва риторичните си умения. Константин се стреми да постигне тържеството на една нова култура, да утвърди ново хуманистично съзнание, което признава духовното равноправие между народите. Спорът е поредният повод първоучителят да блесне  с интелекта си, но и да изведе славянството по нов път на развитие.   

      „Пространно житие на Константин-Кирил“ е едното от двете жития, наречени от славистите Панонски легенди. Те са агиографски творби- книжовни текстове за светци. Биографичното повествование изобразява поведението и словесните жестове на героя. Те чертаят образа му в хода на сюжета.           Изображението на Кирил се подчинява на идеализацията. Героят е разкрит чрез деянията му на мисионер просветител, на светец от апостолски тип.На изключителните му качества се дължи неговата обаятелност.      В експозицията Кирил е представен като седмо дете- син на благороден и богат мъж. Още на седем години той е осенен от пророчески сън. По божия промисъл, героят прави съдбовен избор на поприще: „името ѝ беше София, сиреч Премъдрост. Нея избрах.“       Светостта на Кирил, неговата божествена белязаност са подчертани чрез любознателността и ранния му интерес към науката. Той учи наизуст писанията на свети Григорий Богослов и създава първата си творба похвала за просветителя. Кирил сам търси знанието и тъгува, когато молбата му да се учи при чужденец граматик бива отхвърлена. Константин носи дарбата да размишлява и да търси смисъл във всичко. Тя го отвежда в Магнаурската школа. Под ръководството на Лъв и Фотий той е възпитаван в дух на хуманност и културна разностранност. Умствените му заложби се съчетават с бързина и прилежание, но над тях той проявява „кротък нрав“. Стремежът му да постигне светостта- „да живее с бога“, го води по пътя на науката и изцяло направлява живота му.       Изключителната му чистота и желание да се уподоби на Всевишния привличат вниманието на всички, както и на логотета. Преследват го материални и светски изкушения- злато, предложение за брак с кръщелницата на логотета и професионално израстване. Подобно Христос, Кирил поставя над всичко мъдростта. Той се съгласява да бъде библиотекар, но се отказва от службата и се скрива в манастир. Философът не е славолюбив и суетен. Константин вижда щастието си единствено в работата с книгите и духовните занимания. Затова приема преподавателската катедра, която му предлагат.        Кирил е остроумен и красноречив. В своя първи словесен двубой с патриарх Анис юношата се проявява като дълбок философ с точни знания. Това е първият му успех на обществената сцена, с който си спечелва славата на способен оратор и общественик. На двадесет и четири години Кирил излиза да спори в сарацинската империя с високообразовани опоненти. Той успява да ги „наддума“ по всички въпроси, с което предизвиква удивлението на противниците си. Кирил се опира не само на християнските книги, а цитира и Корана. Той говори ясно, достъпно и с прости примери от живота.          Константин се налага като надарена и образована личност. Възвеличаването се подсилва от поканата на Михаил ІІІ към героя да мисионерства в Хазария. Като дисциплиниран и добър християнин, Кирил приема задачата като царска заръка и чест.          Обаянието на героя откриваме чрез чудесата, които го спохождат. Деянията му на апостол- разпространител и защитник на християнството, са изпълнени с тях. Трите основни мисионерски пътувания доказват божествената му сила и святост. Героят се спасява от отровата, поднесена му от сарацините. В уединение след мисията, неочаквано мъж удовлетворява потребността на героя от храна. Закрилата от Бога за пореден път свидетелстват за светостта на философа и напомнят за неговата необикновеност.          Кирил е даровит филолог. В Херсон той изучава еврейския език и книжнина, като превежда осемте части на граматиката. Невероятната му способност бързо да прониква в непознатото се изразява в опознаването на самаритските книги. С помощта на молитва той извършва чудо. Успява да отдели гласните и съгласните на странния „рушки“ или руски език. Благодарение на дарбата си, успява по-късно да разчете стиховете върху чаша от църквата „Света София“, които се отнасят до пророчество за Христос.         Многостранните знания и бързият ум на Константин са качества, които му помагат за три дни да убеди хазарите в силата на християнството и да се покръстят. Той действа като смел човек, който не се бои от трудностите и опасностите, а неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство.         Върхов момент е създаването на славянската азбука. Прозорливият ум на героя съзнава потребността от букви. От това зависи културното утвърждаване на славяните в света. Кирил е призван да сътвори азбука, което извисява светите му качества до проява на божествени творчески сили. Далеч от суетата на деня, той се уединява с брат си- Методий, пожелава да бъде творец и започва да пише евангелските думи: „В началото беше Словото и Словото беше у бога, и бог беше Словото.“ Буквите са просветление и вдъхновение, призвание и историческо предназначение на Константин-Кирил, свидетелство за светостта и духовния подвиг на славянския учител.    Обаятелността и светостта на героя проличават и чрез просветителското му дело във Великоморавия. Той популяризира новосъздадената азбука чрез преводи на богослужебна книжнина и обучение на ученици. Разпространението на славянските писмена представят Кирил като посланик на славянската култура.      Героят побеждава в полемиката с триезичниците във Венеция. Богословският спор целѝ да защити правото на всеки народ да общува с Бога на свой език. Константин застава зад своето дело, умело боравейки с цитати от Светото писание и ползвайки красноречието си. Демократизмът на героя, изразен в реторичния въпрос: „Не пада ли от бога дъжд еднакво за всички?“, поставя спора на общокултурна основа. С това той изпъква със своя хуманизъм и загриженост за бъдещето на сънародниците си. За него няма богоизбрани. Всички са равни пред Бога. За това свидетелства триумфалното освещаване на славянските книги в Рим. Официалното признание и узаконяване на Кирило-Методиевото дело в Западна Европа е свидетелство за светостта на героя.      Животът на светеца достига своя връх. Отдадеността му на обществена и духовна дейност не го променя. Но и жанрът на творбата не изисква това. Идеалните му черти присъстват от началото до края на житието: мъдър, трудолюбив и усърден, остроумен и победител във всички диспути, той извършва божествено дело. Кирил става създател и творец, дарил просветление на целия славянски род.     

    „Пространно житие на Константин-Кирил“ е едното от двете жития, наречени от славистите Панонски легенди. Те са агиографски творби- книжовни текстове за светци. Биографичното повествование изобразява поведенческите и словесни жестове на героя. То чертае образа му в хода на сюжета.    Изображението на Кирил се подчинява на идеализацията. Героят е разкрит чрез деянията му на мисионер просветител, на светец от апостолски тип.    Житието започва  със стандартна фабулна експозиция, представяща детството му. Кирил е седмо дете- син на благороден и богат мъж. Още на седем години е осенен от пророчески сън. По божия промисъл, според каноните на житийната литература, героят прави съдбовен избор на поприще: „името ѝ беше София, сиреч Премъдрост. Нея избрах.“  Светостта на Кирил, неговата изключителност и божествена белязаност са подчертани чрез любознателността и ранния му интерес към науката. Бъдещият славянски учител учи наизуст писанията на свети Григорий Богослов и създава първата си творба похвала за просветителя. Кирил сам търси знанието и тъгува, когато молбата му да се учи при чужденец граматик бива отхвърлена.    Дарбата на Константин да размишлява и да търси смисъл го отвеждат в Магнаурската школа. Под ръководството на Лъв и Фотий той е възпитаван в дух на хуманност и културна разностранност. Умствените му заложби се съчетават с бързина и прилежание, но над тях той проявява „кротък нрав“. Контактите му са целенасочени: „беседваше само с ония, с които това беше по-полезно, като странеше от онези, които имаха склонност към зло.“ Стремежът му да постигне светостта- „да живее с бога“, го води по пътя на науката и изцяло направлява живота му.   Изключителната му чистота и желание да се уподоби на Всевишния привличат вниманието на всички, както и на логотета. Битието му протича по образеца на този на светците. Преследват го материални и светски изкушения- злато, предложение за брак с кръщелницата на логотета и професионално израстване. Подобно победата на Христос над Лукавия в пустинята, Кирил поставя над всичко мъдростта. Той сам избира и чертае пътя си. Съгласява се да бъде библиотекар, но се отказва от службата и се скрива в манастир.   Философът не е славолюбив и суетен. Константин вижда щастието си единствено в работата с книгите и духовните занимания. Затова приема преподавателската катедра, която му предлагат.   Иконоборческото време, в което живее Кирил, създава благоприятни условия за изява на остроумието и красноречието на героя. В своя първи словесен двубой с патриарх Анис юношата се проявява като дълбок философ с точни знания. Това е първият му успех на обществената сцена, с който си спечелва славата на способен оратор и общественик.  Втората част на творбата разкрива деянията на Константин като апостол- разпространител и защитник на християнството. Трите основни мисионерски пътувания на героя са изпълнени с много чудеса, които доказват божествената му сила и святост. Негов библейски прототип е апостол Павел, известен със своите три дълги пътувания.  Двадесет и четиригодишният Кирил излиза да спори в сарацинската империя с високообразовани опоненти. С това житиеписецът целѝ да възвеличи своя герой. За разказвача е много важно да подчертае мъдростта на Кирил, защото с това подготвя читателя за най-големия му подвиг- създаването на азбуката. Затова се акцентира, че той ги „наддума“ по всички въпроси, с което предизвиква удивлението на противниците си. Кирил се опира не само на християнските книги, а цитира и Корана. Той говори ясно, достъпно и с прости примери от живота. Така защитава и авторитета на държавата, която го изпраща.  Любопитен момент са чудесата, които спохождат Кирил. Той се спасява от отровата, поднесена му от сарацините. В уединение след мисията, подобно библейския сюжет с петте хляба и двете риби, неочаквано мъж удовлетворява потребността на героя от храна. Връзката с и закрилата от Бога за пореден път свидетелстват за светостта на Кирил и напомнят за неговата необикновеност.  Константин се налага като надарена и образована личност. Възвеличаването, характерно за агиографската традиция, се подсилва от поканата на Михаил ІІІ към героя да мисионерства в Хазария. Като дисциплиниран и добър християнин, Кирил приема задачата като царска заръка и чест.   В Херсон героят изучава еврейския език и книжнина, като превежда осемте части на граматиката. Невероятната му способност бързо да прониква в непознатото се изразява в опознаването на самаритските книги. С помощта на молитва- доказателство за светостта му и невидимата намеса на Бог, Кирил извършва чудо. За спътниците му такова е отделянето на гласните и съгласните на странния „рушки“ или руски език.  Внимателното отношение към книгите и езиците потвърждават сериозните филологически интереси на героя и влечението му към писмеността на различните народи. Усетът му на езиковед му помага да разбира неизвестното и да се ориентира в него. Благодарение на дарбата успява по-късно да разчете стиховете върху чаша от църквата „Света София“, които се отнасят до пророчество за Христос.   Многостранните знания и бързият ум на Константин са качества, които му помагат за три дни да убеди хазарите в силата на християнството и да се покръстят. Той действа като смел човек, който не се бои от трудностите и опасностите, а неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство.  Върхов момент от агиографското повествование е чудотворната божествена намеса при създаването на славянската азбука. Прозорливият ум на героя съзнава потребността от букви. От писмената зависи културното утвърждаване на славяните в света. И Кирил разбира необходимостта от тях, замисляйки се за бъдещето на славянския род. Героят е призван да сътвори, да създаде азбука, което извисява светите му качества до проява на божествени творчески сили.   Далеч от суетата на деня, вглъбен в книгите, той се уединява с брат си- Методий, и пожелава да бъде творец, както го съветва Михаил: „Ако ти поискаш, това може да ти го даде бог, …“. „И бог, който слуша молитвите на своите роби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: „В началото беше Словото и Словото беше у бога, и бог беше Словото.“   Буквите са просветление и вдъхновение, призвание и историческо предназначение на Константин-Кирил, свидетелство за светостта и духовния подвиг на славянския учител.   Просветителското и свято дело на агиогероя продължава във Великоморавия. Популяризирането на новосъздадената азбука става чрез преводи на богослужебна книжнина и обучение на ученици. Светителското въвеждане в тайнството на новия език преживяват и панонците. Разпространението на славянските писмена се превръща в проповед за духовно усъвършенстване и утвърждаване.  Славянската мисия на Кирил побеждава в полемиката с триезичниците във Венеция. Богословският спор целѝ да защити правото на всеки народ да общува с Бога на свой език. Във възходяща градация и с йерархиране на библейските цитати (старозаветни, новозаветни и от апостол Павел) Константин застава зад своето дело, извършено в името на целия славянски род.    Демократизмът на героя, изразен в реторичния въпрос: „Не пада ли от бога дъжд еднакво за всички?“, поставя спора не на догматична, а на общокултурна основа. С това той изпъква със своя хуманизъм и загриженост за бъдещето на сънародниците си. За него няма богоизбрани. Всички са равни пред Бога. За това свидетелства триумфалното освещаване на славянските книги в Рим. Официалното признание и узаконяване на Кирило-Методиевото дело в Западна Европа е свидетелство за светостта на героя.   Животът на светеца достига своя връх. Отдадеността му на обществена и духовна дейност не го променя. Но и жанрът на творбата не изисква това. Идеалните му черти присъстват от началото до края на житието: мъдър, трудолюбив и усърден, остроумен и победител във всички диспути, той извършва божествено дело. Кирил става създател и творец, дарил просветление на целия славянски род.     

     Житието на Кирил е едно от най-интересните произведения в старата ни литература. Приема се за достоверен източник на исторически данни за славянския първоучител. Творбата възниква скоро след смъртта му и авторът очевидно познава отблизо жизнения път и апостолския подвиг на героя си.          Въпреки достоверността, има основания да се смята, че не всичко в този разказ е историческа истина. Част от описаните факти са резултат от обичайното съобразяване с житийния канон.       Творбата започва със стандартна експозиция, в която са представени данни за семейството на Кирил. За тях и досега се водят спорове- дали произходът му е изцяло гръцки или полубългарски, какво е името на майка му, санът на баща му, както и дали наистина героят е седмото дете на родителите си. Числото седем би могло да има символично значение. Подобно колебание има и по отношение тълкуването по повод детските години на светеца. Не може да се каже със сигурност дали пророческият сън на Кирил, когато той е на седемгодишна възраст, е факт или измислица на житиеписеца. В разказа се твърди, че детето има сокол, но не става ясно дали е истина или птицата символизира привързаността към светския живот, с който се разделя.         Втората част на житието представля деянията на Константин като апостол- разпространител и защитник на християнството. Тя е пространна и съдържа разказ за трите основни мисионерски пътувания на героя- при сарацините, при хазарите и при великоморавците. Всяко от тези пътувания е пресъздадено в голям брой епизоди. Случват се много чудеса, които доказват божествената сила и святост на Кирил.        В строгите жанрови рамки е вложена вълнуващата история на един живот, изцяло отдаден в служба на Премъдростта и Бога, на културния разцвет на славяните. Именно в това се състои творческото постижение на анонимния житиеписец. Героят на творбата не е само мисионер и просветител, а и жив човек. За образец е избран апостол Павел, известен със своите три дълги пътувания, при които проповядва християнските идеи. Сам Кирил високо цени и уважава светеца и често го цитира в своите произведения. Очевидно е, че още приживе, съзнателно или несъзнателно, славянският първоучител се уподобява с християнския проповедник. Затова и потомците и учениците наричат Кирил „равноапостол“.     Ключов момент в творбата е описанието на създаването на глаголическата азбука. Този извънреден по значението си миг е представен като боговдъхновено дело- като осъществено чрез чудотворна божествена намеса.        Възлова сцена в житието е диспутът с триезичниците във Венеция. Кирил защитава правото на славянските писмена да съществуват, въпреки нападките на еретиците-триезичници. Доводите „за“ и „против“ са изложени във възходяща градация; библейските цитати са подредени в съответствие със свещените книги- първо са старозаветните, а после новозаветните и накрая- като най-важни и авторитетни- от апостол Павел. Правят впечатление риторичните въпроси: „Не пада ли от Бога дъжд еднакво на всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?“. Те представляват убедителна защита на каузата и делото на живота на Кирил.     Третата част на житието- разказът за смъртта на героя в Рим и съдбата на мощите му, се характеризира с историческа точност. Фактите, описани тук, могат да бъдат проверени по запазените до наши дни документи на папската канцелария във Ватикана. Гробът на светеца в църквата „Св. Климент“ се пази като неоспоримо доказателство за автентичността на житийния разказ.      Може да се обобщи, че в пространното житие на Константин-Кирил Философ е налице съвършена хармония между историята, жанра и житейските факти. Това е един от първообразите на жанра в старата ни литература- може би първото оригинално житие, написано на старобългарски. Едновременно с това, творбата е жив и вълнуващ разказ за живота на славянския „равноапостол“ св.Кирил. Четейки произведението, не бива да забравяме за измислицата, но и да признаем въздействащата сила на неговата документалност. 

          Според древни митологични разкази и легенди, светът е породен от Хаос. Началото на живота започва от неподредеността. Хаосът невинаги означава обърканост и безредие. В него са вложени потенциалът на всички неща и необходимите елементи, които ги изграждат. Той е синоним на творчество и свобода.

        За Ницше това понятие белязва завръщането на човешката душа към нейното начало, към първичното й състояние. Хаосът в нея не я разрушава. Напротив, той е градивен, защото я освобождава от оковите на ограничението и я кара да твори.

         Да се върнем към своето първосъществуване е една от целите на всяка религия. Знае се, че в онова нематериално състояние, сме притежавали цялост, която сме загубили, когато е възникнал светът. Затова и всеки творчески акт е опит за постигане на онази висша свобода, в която душата е сама на себе си господар и е цяла. Когато е необвързана и волна, тя е способна да се изяви. Хаосът е водовъртеж от освобождаване, от полет и свободен избор на посока, начини и форми, чрез които може да се изрази една идея. Необременена от земните рамки, душата излива себе си, осъществява заложените в нея сили и възможности. Преражда се за едно по-висше съществуване и битие.

        Когато е в своя творчески вихър, носен от вдъхновението, човек си спомня състоянието на безтегловност, изпитва блаженство, което земната гравитация тук не му позволява да изживее. Това го превръща в творец и създател. Провокира неговата по-висша природа. Събужда в него силите на първосъздателя и му припомня, че е Бог, който е способен да твори светове.

Идеята, че някога хората са били богове, е много древна. Вярва се, че единствено чрез изкуството можем да се доближим отново до тази своя изначална същност. Редът и логиката са пречка за волеизявата на свободния човешки дух. Той е безграничен и хаосът- като антипод на подредеността, му позволява да се издигне над земното. Хората, които наричаме творчески личности, са носители на този дух. За тях е по-лесно да постигнат вътрешно освобождение. Всичко, създадено от тях, е продукт на света на идеите и въображението. Затова и Ницше го определя като „танцуваща звезда“. Защото има небесен, невеществен произход и може да бъде сравнен само с блясъка на звездите. Всяко творение добива свой живот, което превръща създателя си в безсмъртен. Съзидателната ни сила ни въздига до вечността.  

Хаосът в човешката душа е носител на мощната енергия на сътворението. Когато се подчиняваме на подтиците му, се доближаваме до естеството си и сме способни да създадем ценност, която притежава нематериална стойност. Това ни превръща във владетели на света на фантазиите, илюзиите и въображението и ни приближава до онзи извор на вдъхновение, който наричат извор на живота.

 

        Дени Дидро е известен френски философ, просветител, писател, художествен критик, енциклопедист и атеист. Стои по-близо от другите материалисти метафизици от 18в. до идеята за самодвижение на материята. Развива реалистични естетически възгледи. Мисълта му от заглавието разкрива значението на гледните точки и личните ни решения.          С казаното Дидро ни внушава, че изборите, които правим, рисуват картината на живота ни. От нас зависи какво ще видим. Гледната ни точка към света разкрива начина, по който го приемаме.     Според фразата, не е важно точно определеното местоположение във физическия свят, за да съзрем. Ние сме тези, които определяме дали и какво да видим. Гледната точка е въпрос на личен избор и решение. Ние я създаваме. Това ни превръща в автори и творци на своя живот.           Ъгълът на виждане не е в пространството. Той е в ума ни. Нашият начин на мислене, нашите възгледи и убеждения проектират това, което виждаме. Те са вътрешният свят- това е реалността, в която живеем. В думите на Дидро прозира древното вярване, че мислите притежават магическа сила, че те създават образите и предметите от физическия свят; че ако нещо съществува в ума ни, то съществува и в реалността. Такава мощ притежат и желанията ни. Ако поискаме да видим дъга сред облаците, това ще се случи по силата на нашите вяра и искане.      Начинът, по който възприемаме света, се обобщава от трите възгледа- оптимизъм, песимизъм и реализъм. Хората, които изразяват първата гледна точка, виждат винаги чашата наполовина пълна. Песимистите- наполовина празна. А реалистите виждат това, което е- нито повече, нито по-малко. Всяка от тези позиции или гледни точки е илюзорна. Те отразяват само моментно човешко състояние, една възможна гледна точка към нещата. Според някои, това е въпрос на нагласа, а според други се обяснява с генетична обусловеност в характера. Едни са способни да видят дъгата, а други- нищо, само защото първите са попаднали в позитивно възприятие, а вторите- в негативно. Според източните учения, светът ни не е нито положителен, нито отрицателен. Ние сме тези, които го възприемаме от едната или от другата позиция.           Казват, че е късмет да се събудиш сутрин жив и здрав, а щастието- въпрос на избор. Някой се чувства щастлив, когато съзира дъга сред облаците, а друг- когато нищо не вижда. Представите ни са субективни и от тук произтича нашето решение за това в какъв свят ще живеем. Въпрос на мислене и лична гледна точка. Ако настоящата не ви удовлетворява, променете я, като се отместите.  

            В своя първи творчески период Яворов се увлича от идеите на народнячеството и споделя социалистически нагласи. Затова и част от неговите поетически произведения носят белега на тази тематика. Социалният и национален драматизъм са отразени в кръг от неговите стихотворения. Това е свидетелство за ангажираността му с проблемите на обществото и нацията, за неговите патриотизъм и хуманност, които разширяват и допълват представата за него.             Страданието е основна тема в Яворовия художествен свят. То е лайтмотив, който превръща поета в певец на драматичната човешка съдба. Социалният и националният драматизъм са пречупени през призмата на човешката душевност. Социалното страдание се поражда от дисхармонията между човека и природата. А разкъсването на животворната връзка между него и родината от друга страна, води след себе си драмата на националното. Отдалечаването от отечеството ражда страданието на духа и тялото и превръща героите в мъченици.             Стихотворенията „Май“ и „На нивата“ разкриват драматичните преживявания на селянина. Те представят социалната гледна точка към живота на българина от село. В тях е отразено усещането за безплодността и за безсмислието на труда. Битът на обикновените хора е безперспективен. Те се превръщат в скотове, отдавайки се на монотонния и непосилен земеделски труд.             В „Май“ са разкрити немотията, нищетата и гладът, на които са подложени селяните. Единственото, на което те са способни, е да се борят с трудностите в своя живот, изживявайки го рутинно, макар превърнал се в безкрайно възпроизвеждащо се зло:                                                „Все пак злото няма край.“ Бедите са теглото, което разкрива обречеността на селяците. Битието им е лишено от значими цели. То се осмисля само от стремежа за оцеляване и осигуряване на прехрана, които, въпреки усилията, не дават плодове. Хората са заключени в своята безсмислена дейност, което носи усещане за духовна и физическа смърт:                                                „рий в пръстта до гроб ръце!“             „На нивата“ е връх в социалната тема в поезията на Яворов. На нивото на стилистичните похвати и фигури, на организацията на стиха, творбата обрисува кръговрата на житейската нищета. Повторенията „ори, ори, ори“ и „дий, воле, дий“ сякаш затварят страдалческия цикъл, на който селянинът е заложник. Той е принуден да се подчинява на ежедневния бит, на досадни еднообразни действия:                                                „И гледаш, слушаш, не знам досадно                                                  защо ти стане: их, опустяло!“ Безсмислието се поражда от безрезултатността на полаганото усилие. Трудът не води до удовлетворение. Употребата на просторечни и непоетични изрази са сякаш реакция на това. Те изразяват прозата на живота:                                                „Като няма прокопсия,                                                  плюл съм в тая орисия!“ Липсата на духовен живот, безпросветността, ограничаването на човешкото съзнание до бита имат само един изход- смъртта:                                                „Така си мреш,                                                  така сме ний,                                                  така – поглеж!                                                  Дий...                                                  Дий, краста, дий!“           Сродни мотиви- за вечното зло, за потъпканите човешки надежди и жестокостта на природата откриваме в поемата „Градушка“. Тук, с помощта на множество градации, анафори, с детайлно рисуване на селския живот, с възклицателни изречения, апосиопези и богата палитра от стилистични фигури и тропи, Яворов излива целия социален патос, на който е способен. Творбата разкрива зависимостта на селянина от благосклонността на природата.        Обрисувано е едно природно бедствие- градушката. Тя се превръща в апокалиптично зло, което преобръща и без това непосилното битие на селяка. Непоносимо тежко е ежедневието му:                                                „Додето сила има,                                                 селяк без отдих труд се труди...“ Безмилостна и жестока се оказва за него и природата. Нейните знаци белязват приближаващата стихия. Облакът е „страшилище“ и пакостник, „тъмней зловещо“. С метафори и епитети- „расте и вий снага космата“, той е представен като вестител на идващото зло, което придобива космически размери, а драмата на потърпевшите надхвърля разума. Безглаголните изречения, елипсите обрисуват значимостта на бедствието. Речта е накъсана, изразяваща неочакваността на случващото се. Метафората във финала:                                                „и цвят надежди е пожнала...“ разкрива адската и жестока съдба, която трябва да понася селянинът- да се раздели с упованието си в бъдещето и доброто. Сякаш неговите труд и усилия заслужават не награда, а наказание. Силата на социалния драматизъм е в необяснимата безмилостност на природата, на съдбата, на жребия да влагаш труд, чиито плодове не можеш да обереш. Безконечното зло се проявява в житейската несправедливост на борбата с неподвластни на човешката воля сили.             Драматизмът в Яворовата поезия има още едно измерение- националното. Отношенията между човек и родина откриваме в „Арменци“, „Заточеници“ и „Нощ“.             Основанието за човешкия драматизъм е насилствено разкъсаната връзка с родното място. Съдбата на бежанците арменци е съдба на изгнаници, обречени да бъдат далеч от отечеството си. Такива са и заточениците- солунските атентатори в Подрумкале, на които е посветена творбата „Заточеници“. Лишените от роден край са изпълнени с носталгия и драматична загуба на връзка с родния край. А поемата „Нощ“ отбелязва свещения обет и посвещение на героя към родината.             Образите на героите от първите две творби са основен носител на драматизма. Заточениците са представени пестеливо чрез накипелите сълзи и прострените в окови ръце. Преживяванията им са разкрити чрез горчивата скръб в сърцата им. Акцентирано е на раздялата с родния бряг, а отплуването е символ на прекъсване на родовите корени. По-богато обрисувани са арменците. Те са „изгнаници клети“, „отломка нищожна“, „дечица“, „жертви на подвиг“, „изпити и бледни“, „сърцата им в рани“, „гонено стадо“, „немили-недраги“, „боси и голи“. Поетичният език чертае низвергнатото им положение и трагизма на съдбата им на бежанци. Те пият и пеят, подобно героя на „В механата“, за да забравят. Рани, злоба и жажда за отмъщение изпълват вътрешния им свят. Доведени до крайно отчаяние и непоносима болка, те страдат от прекъснатата връзка с родния дом.             Не по-малко драматизъм в творбите внася образът на родината. В „Арменци“ тя е „майка, робиня тревожна“ и „бащин кът“, което отвежда към асоциации с Ботевата представа за отечество. То е едновременно нуждаещо се от закрилата на своите чеда, и свидно място, което дарява с уют и топлина. Докато в „Заточеници“ България е „родина свидна“, тя е „свят олтар“, „скъпи предели“, „изгубен рай“, „роден край“. Тук тя вече носи послание за свещено място, пред което се коленичи, мълчи и се покланя. За него се воюва и умира, то трябва да бъде защитавано от посегателства. В това е драмата на героите- че няма да могат да изпълнят този свой свещен дълг.             Мотива за отговорността пред родината и за неосъществения патриотичен дълг откриваме в една от най-дълбоко драматичните творби на Яворов- поемата „Нощ“. Героят се разкайва и моли за прошка, давайки обет да начертае кръст с кръвта си, маркирайки границите на извечния български идеал- от Дунав до Егея, от Албанската пустиня до Черно море. Разкрита е синовната жертвоготовност в името на постигането му:                                                „И тоя кръст на дух свободен                                                  всегдашния ще бъде път;                                                  за гения ти все по него                                                  разкошни лаври ще растът...“ Националното е подложено на изпитание, неговата цялост е застрашена, а синовете на отечеството са неспособни да го защитят. Разгледаните творби, посветени на този аспект от Яворовата поезия, разкриват мотива за скиталчеството, бездомността и безпътицата. Той е и обединяващото звено, което завързва възела на драматизма. Невъзможността на героите да откликнат на патриотичните си пориви ги води до принудително физическо и духовно разкъсване на връзките с родното.           Яворов е поет на страданието в различни негови измерения и аспекти. Социалният и националният драматизъм, пречупени през човешките преживявания и съдба и отразени в творбите му, оформят образа му на поет, който не е затворен само в рамките на психологическите изживявания и философски дълбочини. Той е болезнено свързан с драмата на българския селянин и патриотичната тематика. Те го вълнуват не само като поет, а и като гражданин, българин и човек, който е движен от реални събития, който чувства пулса на истинския живот и е съпричастен с всичко, което се случва в него.  

Процесът на разработване на международно право, конвенции и насоки за закрила на бежанците започва в началото на 20 век под егидата на Обществото на народите, предшественик на Организацията на обединените нации. Той достига своята кулминация на 28 юли 1951г., когато на специална конференция на ООН се одобрява текстът на Конвенцията за статута на бежанците. Конвенцията от 1951г. за бежанците е ключов правен документ, върху който се гради днешната международна закрила на бежанците. Тя дефинира кой е бежанец и какви видове правна закрила, друга помощ и социални права следва да получат бежанците в държавите, които са се присъединили към документа. Една от основните клаузи на Конвенцията ясно посочва, че бежанците не трябва да бъдат връщани в държава, където имат основателни опасения, че ще бъдат подложени на преследване. Освен това документът определя задълженията на бежанците към приелите ги държави, като определени категории лица- например военнопрестъпници- които не отговарят на условията за получаване на бежански статут. Конвенцията от 1951г. за бежанците признава международния обхват на бежанските кризи и необходимостта от международно сътрудничество и споделяне на отговорност между държавите. Първоначално документът е повече или по-малко ограничен до закрилата на европейските бежанци в годините след Втората световна война. Протоколът към нея от 1967г. разширява нейния обхват и премахва географските и времеви ограничения, с което превръща Конвенцията в наистина универсален инструмент, тъй като проблемът с масовото преселение на бежанци вече е обхванал целия свят. Конвенцията от 1951г. няма за цел да се занимава с причините, които принуждават хората да търсят спасение: нарушения на правата на човека, политически или въоръжен конфликт в техните родни държави. Тя е замислена като начин за облекчаване на последствията от тези проблеми, като предлага на жертвите известна степен на международна правна закрила и друга помощ, като крайната цел е да им се помогне да започнат нов живот. Заедно с Протокола към нея от 1967г. Конвенцията вдъхновява приемането на важни регионални инструменти за закрила на бежанците като например Конвенцията за бежанците на Организацията за африканско единство от 1969г. и Декларацията от Картахена от 1984г. за бежанците в Латинска Америка. В международното право бежанците са хора, които: се намират извън своята родна страна или страната, в която живеят постоянно; имат основателен страх от преследване поради своята раса, вероизповедание, национална принадлежност, членство в социални или политически групи; не могат или не желаят да се възползват от закрилата на тази държава, или не искат да се върнат там, заради страх от преследване. Бежанците са част от по-широката група на разселените лица. Отличават се от икономическите мигранти по това, че вторите доброволно напускат своята страна по икономически причини. Разликата между бежанците и вътрешно разселените лица е, че вторите не преминават през международни граници. Тези, които искат статут на бежанци, понякога са наричани политически бежанци. Казва се, че на тях им се предлага политическо убежище. Най-често молбите за убежище изтъкват политически и религиозни причини. В света около 10 страни дават квоти на бежанци, които живеят например в бежански лагери. Обикновено това са хора, които бягат от война. В последните години квота получават хора от Иран, Ирак и бивша Югославия.   Видове закрила предоставяна на чужденци на територията на Република България съгласно закона за убежището и бежанците Особената закрила, която Република България предоставя на чужденци по Закона за убежището и бежанците, включва убежище, статут на бежанец, хуманитарен статут и временна закрила.   Убежище Президентът на Република България предоставя убежище. То се дава на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи. Президентът предоставя убежище и когато прецени, че държавните интереси или особени обстоятелства налагат това. Молба за убежище, подадена от чужденец в Държавната агенция за бежанците ще бъде препратена незабавно на компетентния орган- Президента на Република България.   Статут на бежанец и хуманитарен статут Председателят на Държавната агенция за бежанците предоставя статут на бежанец и хуманитарен статут. Статут на бежанец се предоставя на чужденец, който се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си, тъй като е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като: 1. смъртно наказание или екзекуция; 2. изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание; 3. тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Хуманитарен статут може да бъде предоставен и по други причини от хуманитарен характер, както и поради причините, посочени в заключенията на Изпълнителния комитет на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците. Той се предоставя по преценка на председателя. Когато чужденец има открито производство по молба за предоставяне на убежище или предоставено убежище в Република България и подаде молба за статут в Държавната агенция за бежанците, производство за предоставяне статут на бежанец или хуманитарен статут не се образува, а образуваното се прекратява.   Временна закрила Министерският съвет предоставя временна закрила, въведена с решение на Съвета на Европейския съюз. Временна закрила се предоставя в случай на масово навлизане на чужденци, които са принудени да напуснат държавата си по произход поради въоръжен конфликт, гражданска война, чужда агресия, нарушаване на човешките права или насилие в големи размери на територията на съответната държава или в отделен район от нея и по тези причини не могат да се завърнат там.   Пребиваване в Република България Пребиваването в Република България и издаването на разрешение за това са уредени в Закона за чужденците в Република България и се предоставя от Дирекция “Миграция”- МВР. Молба за пребиваване в Република България, подадена от чужденец в Държавната агенция за бежанците ще бъде препратена незабавно на компетентния орган- Дирекция “Миграция”- МВР.   Указания относно реда за подаване на молба за предоставяне на закрила   Молба за предоставяне на статут Може да се заяви желание за предоставяне на статут лично пред длъжностно лице в Държавната агенция за бежанците или пред друг държавен орган. Молбата за предоставяне на статут може да бъде в устна, писмена или друга форма, като при необходимост се осигурява преводач или тълковник. Молбата трябва да съдържа личните данни, както и конкретните искания към Република България. В Държавната агенция за бежанците при МС се извършва обиск от лице, което принадлежи към пола на бежанеца, и ако той притежава документи за самоличност, те биват задържани и съхранени в Държавната агенция за бежанците до приключване на производството с влязло в сила решение. Следва бежанецът да бъде фотографиран и да бъдат взети пръстови отпечатъци. От изключителна важност е той да съобщи истинските си имена и рождена дата, тъй като това има много сериозни последици за него. Той бива регистриран и питан за биографичните му данни. След като му се направят медицински изследвания, остава под карантина, докато станат известни резултатите. Ако е родител и е придружен в Република България от малолетното си дете, може да поиска статут и за детето със своята молба. Ако е родител, който е придружен в Република България от непълнолетното си дете, детето може да поиска предоставяне на статут със своя молба, която следва да бъде одобрена от родителя.   Производство за определяне на държавата, компетентна за разглеждане на молбата за предоставяне на статут С регистрацията в Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет ще бъде образувано производство за определяне на държавата, компетентна за разглеждане на молбата на бежанеца за предоставяне на статут. Производството ще се проведе в съответствие с Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета, Регламент (ЕО) № 1560/2003 на Комисията, Регламент (ЕО) № 2725/2000 на Съвета и Регламент (ЕО) № 407/2002 на Съвета. По силата на международните задължения на Република България, пръстовите отпечатъци на лицата над 14 години се въвеждат в националната и европейската база данни ЕВРОДАК. Издава се регистрационна карта, която бежанецът трябва да носи постоянно у себе си. При необходимост с него се провежда интервю.  Съществуват случаи, при които може да се окаже, че друга държава е компетентна да разгледа молбата за статут, като: 1. Съпруг/съпруга или дете на бежанеца са в производство за предоставяне на статут на бежанец, или имат предоставен статут на бежанец в друга държава членка на ЕС. 2. Друга държава членка на ЕС е издала виза или разрешение за пребиваване. 3. Бежанецът е влязъл на територията на ЕС през друга държава членка.      4. Бежанецът вече е подавал молба за статут на бежанец в друга държава членка на ЕС. Пръстовите отпечатъци и другите идентифициращи белези, както и личните данни могат да се използват при обмен на информация с други държави членки на ЕС, за целите на производството. При производство за определяне на държавата, компетентна за разглеждане на молбата на бежанеца за предоставяне на статут решаващият орган ако установи, че Република България е компетентна, взема решение, с което образува производство за предоставяне на статут. Ако се установи, че друга държава е отговорна да разгледа молбата за статут, решаващият орган отказва да образува производство за предоставяне на статут в Република България и разрешава прехвърлянето в компетентната държава. Решението бива връчено. То можете да обжалвате в 7-дневен срок от връчването му пред Административния съд- град София, чрез органа, издал решението. Жалбата не спира изпълнението на решението, освен ако съдът постанови друго.   Производство за предоставяне на статут I. Ускорено производство- ако производството за определяне на държавата, компетентна за разглеждане на молбата за предоставяне на статут приключи с решение да се образува производство за предоставяне на статут в Република България, след влизане в сила на решението, на бежанеца се образува ускорено производство. То се образува и когато не бъде взето решение в сроковете по Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета и Регламент (ЕО) № 1560/2003 на Комисията. Издава се регистрационна карта, която бежанецът трябва да носи постоянно у себе си. Производството за предоставяне на статут е изключително важно. Не всеки чужденец бива признат за бежанец и получава закрила от Република България. Интервюто е най-важна възможност за обосноваване молбата за закрила и в интерес е бежанецът да окаже съдействие на длъжностните лица от Държавната агенция за бежанците. След регистрирането, се определя дата за провеждане на интервю, за което бежанецът получава покана. Той трябва да се яви навреме на насроченото интервю. При провеждането му се съставя протокол. При необходимост за нуждите на съответното производство интервюиращият орган провежда допълнителни интервюта. Бежанецът бива уведомяван своевременно за датата на всяко следващо интервю. Може да заяви желание да бъдете интервюиран от интервюиращ орган или преводач, съответно от тълковник, от съответния пол. Интервюто се провежда на заявен от бежанеца език. Когато това е невъзможно, интервюто се провежда на език, за който може да се смята, че той владее. Бежанецът е длъжен да представи своите доказателства до произнасянето по молбата, като в случай че не ги представи, произнасянето се извършва без тези доказателства. Протоколът бива прочетен и се подписва от бежанеца, от преводача, съответно от тълковника, и от интервюиращия орган. Ако лицето откаже да подпише протокола от интервюто това ще бъде удостоверено с подписите на двама свидетели. Причините за отказа ще бъдат отбелязани в протокола. В срок до три дни от образуване на производството интервюиращият орган има правомощието да вземе едно от трите решения: да отхвърли молбата като явно неоснователна; да прекрати производството; да образува производство по общ ред. Ако интервюиращият орган с решение отхвърли молбата или прекрати производството, решението се връчва на бежанеца. Решението можете да се обжалва в 7-дневен срок от връчването пред административен съд по настоящия адрес от регистрационната карта. Жалбата следва да се подаде чрез органа, издал решението, като тя спира изпълнението на решението. Подадена след срока жалба се връща срещу разписка. II. Производство по общия ред- то се образува, когато интервюиращият орган вземе решение да образува производство по общ ред, както и когато в тридневния срок от образуване на ускорено производство интервюиращият орган не вземе решение. Издава се регистрационна карта, която бежанецът трябва да носи постоянно у себе си. В срок до три месеца от образуване на производство по общия ред председателят на Държавната агенция за бежанците взема решение, с което може да предостави статут или да откаже да предостави статут. Председателят може да вземе решение да прекрати производството. Връчва се препис от решението. Решението, с което председателят е отказал предоставянето на статут или е прекратил производството на бежанеца, може да се обжалва по реда на Административнопроцесуалния кодекс в 14-дневен срок от връчването му. Жалбата се подава чрез председателя на Държавната агенция за бежанците, като тя спира изпълнението на решението. Производството за предоставяне статут на бежанец или хуманитарен статут се спира, когато без основателни причини: 1. след надлежно поканване бежанецът не се яви за провеждането на интервю, нито в продължение на 10 работни дни след това; 2. промени адреса си, без да уведоми за това Държавната агенция за бежанците или съответния регистрационно-приемателен център; 3. бежанецът отказва да съдейства на длъжностните лица от Държавната агенция за бежанците за изясняване на обстоятелствата, свързани с неговата молба. Решението за спиране няма да бъде връчено. Спряното производство ще бъде възобновено, когато бежанецът представи доказателства, че е имал обективни причини за промяна на адреса или обективни пречки за неявяване или несъдействие на длъжностните лица. Производството за предоставяне статут на бежанец или хуманитарен статут, бива прекратено, когато бежанецът не се яви пред съответното длъжностно лице на Държавната агенция за бежанците в продължение на три месеца от спирането му. Решението за прекратяване ще бъде връчено. Решението може да бъде обжалвано в 14-дневен срок по реда на Административнопроцесуалния кодекс. В случай, че бежанецът поиска доброволно да се завърне в държавата си на произход, му бива оказано съдействие. III. Връчване на решенията- Решение, издадено от: • решаващият орган в производство за определяне на държавата, компетентна за разглеждане на молбата за предоставяне на статут; • интервюиращият орган в ускорено производство; • председателя на ДАБ в производство по общ ред бива връчено по следния ред: при явяване в Държавната агенция за бежанците препис от съответното решение бива връчено лично, като съдържанието му бива съобщено на език, който бежанецът владее. Връчването бива удостоверено с подписа на лицето, както и с подписите на преводача, съответно тълковника и длъжностно лице. Ако решението не му бъде връчено лично в 14-дневен срок от издаването му, ще му бъде изпратено съобщение с обратна разписка. При неявяването на лицето в 7-дневен срок от получаване на съобщението с обратната разписка, решението се счита за връчено. Ако съобщението с обратна разписка се върне в Държавната агенция поради невъзможност за връчване, решението се счита за връчено. По този ред няма да бъдат връчени единствено решения на интервюиращия орган за допускане до производство по общ ред и на председателя на Държавната агенция за бежанци за спиране на производството.   Права и задължения на чужденците, получили закрила съгласно закона за убежището и бежанците „Чужденците, търсещи или получили закрила в Република България, имат правата и задълженията по този закон и носят гражданска, административнонаказателна и наказателна отговорност при условията и по реда за българските граждани.”- Чл.5 от ЗУБ. На основание чл.20 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) не се допускат ограничения на правата или привилегии на чужденците, търсещи или получили закрила в Република България, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. Съгласно чл. 23 ал.1 от ЗУБ, чужденците, търсещи или получили закрила, имат право на съдействие и помощ от страна на представителството на Върховния комисар на ООН за бежанците в България, както и от други правителствени или неправителствени организации на всеки етап от производството и след предоставяне на закрила. Чужденец с предоставен статут на бежанец придобива правата и задълженията на български гражданин, с изключение на: правото да участва в избори за държавни и местни органи, в национални и местни референдуми, както и да участва в създаването и да членува в политически партии; да заема длъжности, за които със закон се изисква българско гражданство; да бъде военнослужещ; други ограничения, изрично предвидени със закон. Чужденец с предоставен хуманитарен статут има правата и задълженията на чужденец с разрешено постоянно пребиваване в Република България. Чужденец, на когото при условията и по реда на Закона за убежището и бежанците е предоставено убежище, статут на бежанец, хуманитарен статут или временна закрила, има право да поиска да се събере със семейството си на територията на Република България. Разрешението за това се дава от председателя на Държавната агенция за бежанците. На членовете на семейството на чужденеца се издава разрешение за продължително пребиваване след разрешението за събиране на семейството, издадено при условията и по реда на Закона за убежището и бежанците. Разрешението за пребиваване е със срок една година с възможност за подновяване, без да се надвишава срокът на пребиваване на титуляря, съгласно чл.25б от Закона за чужденците в Република България. Чужденец с предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут, който е настанен в Регистрационно-приемателен център следва да напусне сградата на Общежитието, където е настанен, тъй като в същото се настаняват само чужденци в производство за предоставяне на закрила. Чужденците, получили закрила, имат право на труд, социално и здравно осигуряване по реда на българските граждани. Съгласно разпоредбата на чл.33 ал.1 т.4 от Закона за здравното осигуряване, задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса са и лицата с предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут. Задължението за здравно осигуряване възниква от датата на откриване на производството за закрила. До приключване на производството за предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут здравноосигурителните вноски се внасят от Държавната агенция за бежанците. След предоставянето на закрила Държавната агенция за бежанците прекратява внасянето на здравноосигурителни вноски. В зависимост от характера на дейността, която се упражнява от лицето и източниците на доходите на същото, то попада в една или повече категории осигурени лица, което определя кой заплаща сумата за здравноосигурителна вноска на лицето. Съгласно чл.109 ал.1 от Закона за здравното осигуряване осигурените лица, които са длъжни да внасят осигурителни вноски за своя сметка, заплащат оказаната им медицинска помощ, ако не са внесли повече от три дължими месечни осигурителни вноски за период от 15 месеца до началото на месеца, предхождащ месеца на оказаната медицинска помощ. Осигурителните права на тези лица се възстановяват от датата на заплащане на дължимите вноски, като сумите, платени за оказаната медицинска помощ, не се възстановяват. Правата на здравноосигурения са лични и не могат да се преотстъпват или прехвърлят на друго лице. Задължението за осигуряване се прекратява при смърт на чужденеца или с отнемане или прекратяване на статута на бежанец или хуманитарния статут. След получаване на решение за предоставяне на статут, чужденецът представя в Държавната агенция за бежанците адреса на населеното място, в което ще се установи. Държавната агенция за бежанците изготвя писмо до общината на това населено място, въз основа на което чужденецът се регистрира и му се дава ЕГН (единен граждански номер), което е необходимо за издаване на документи за самоличност съгласно Закона за българските лични документи. Чужденец с предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут има право на издаване на документ за самоличност- карта на бежанец, респективно на карта на чужденец с хуманитарен статут. Условията и реда за издаването и получаването им се определят съгласно Закона за българските лични документи. Чужденец с предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут може да придобие българско гражданство при условията и по реда на Закона за българското гражданство. Когато чужденецът придобие българско гражданство има право да поиска изтриване на пръстовите отпечатъци от система ЕВРОДАК. Всеки български гражданин и всеки чужденец следва да знае, че непознаването на законите на Република България не извинява и не е основание за освобождаване от отговорност. По време на производството бежанецът има право: 1. да получи разяснения относно реда за подаване на молбата, за процедурата, която ще последва, и за неговите права и задължения; 2. да остане на територията на Република България; 3. на преводач или тълковник, регистриран в Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет; 4. да получи регистрационна карта; 5. на подслон и храна; 6. на социално подпомагане, психологическа помощ, здравно осигуряване, достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване по реда и в размера, определен за българските граждани. Има право на достъп до пазара на труда, ако производството не приключи до една година от подаването на молбата за статут поради независещи от него причини. Няма да му се предоставят правата на подслон и храна и на социално подпомагане, ако не принадлежите към уязвима група и подаде последваща молба за предоставяне на статут, както и когато производството по молбата му за статут е спряно. Уязвима група са малолетни или непълнолетни, бременни жени, възрастни хора, самотни родители, придружени от малолетните или непълнолетните си деца, лица с увреждания и такива, които са били обект на тежки форми на психическо, физическо или сексуално насилие. Предоставянето или непредоставянето на правото на храна и подслон става с решение на директора на съответния регистрационно-приемателен център. Решението бива връчено на бежанеца. Решението, с което е отказано предоставянето на храна и подслон, може да се обжалва в 7-дневен срок от връчването пред административния съд по настоящия адрес от регистрационната му карта. Жалбата се подава чрез органа, издал решението. При издаването на регистрационна карта и при продължаването на срока й не се събират такси. Ако бежанецът изгуби, повреди или унищожи регистрационната карта, при издаването на нова заплаща такса в размер на 10лв., което става в Държавната агенция за бежанците. По време на производството е длъжен: 1. да изпълнява разпорежданията на длъжностните лица и да не пречи при изпълнение на служебните им задължения; 2. да предаде всичките си документи и документите на придружаващите го деца; 3. когато не притежава документ за самоличност, да удостовери самоличността си, датата и мястото на раждане, както и на придружаващите го деца, семейното си положение, чрез декларация пред длъжностно лице. При посочване на неверни данни носи наказателна отговорност- лишаване от свобода до три години или глоба от 100 до 300лв., съгласно чл.313, ал.1 от Наказателния кодекс; 4. да спазва правилника за вътрешния ред в транзитните, регистрационно-приемателните и интеграционните центрове, да участва в дейностите по поддръжката, хигиената и благоустройството им, както и да опазва предоставеното му за ползване имущество; 5. да пребивава на адреси, разрешени от Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет. Винаги когато иска да промени адреса си, е длъжен да съобщи новия си адрес в Държавната агенция за бежанците; 6. да не навлиза в граничната зона на Република България без надлежно разрешение; 7. да не напуска територията на Република България без разрешението на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет; 8. да съдейства за изясняване на своя случай, като съобщава пълна и достоверна информация на съответните длъжностни лица; 9. да даде пръстови отпечатъци. Ако повреди или унищожи вещ, предоставена за ползване от Държавната агенция за бежанците, бежанецът бива наказан с глоба от 50 до 200лв., като заплаща и стойността на вещта. По време на производството за предоставяне на статут носи гражданска, административна и наказателна отговорност съгласно българското законодателство.   Интеграция на новопризнати чужденци със статут на бежанец или хуманитарен статут След връчване на решението за предоставяне на статут, новопризнатите чужденци със статут на бежанец или хуманитарен статут могат да се включат в Националната програма за интеграция на бежанците (2011-2013г.) в Република България, която се реализира от Интеграционния център към Държавната агенция за бежанците. В програмата са предвидени мерки и дейности за подпомагане на процеса на адаптация и интеграция на получилите статут през първата година след връчване на решението за статут.   Право на достъп до Националната програма за интеграция. Право на достъп имат: - чужденците, получили статут, които са подали молба за включване в програмата до 20 работни дни след получаване на решението за предоставяне на статут; - лицата с предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут, пребивавали в домове за отглеждане на деца, лишени от родителска грижа, до 20 работни дни след напускане на дома поради навършване на пълнолетие; - чужденци с предоставен статут, които не разполагат със собствен доход и нямат регистрирана фирма по Търговския закон. Ред и условия за включване и подпомагане по Националната програма за интеграция. Чужденците с предоставен статут подават молба-образец и декларация за материално състояние до председателя на Държавната агенция за бежанците, в срок от 20 работни дни от връчване на решението за статут. С подалите молби кандидати се провежда социално интервю, изготвя се индивидуален интеграционен план (в плана се описват правата и задълженията на кандидата и се набелязват мерки за неговата интеграция) и проектодоговор за участие в програмата. След разглеждане и одобряване на молбите и плановете от Интеграционната комисия към ДАБ, се изготвя предложение до председателя на ДАБ за включване на кандидатите в програмата и следва подписване на договор между кандидата и председателя на Агенцията. Подпомагането по Националната програма за интеграция са обвързани със задължително посещаване на курсове по български език, социална и културна интеграция и курсове за придобиване на професия. Децата на включените в програмата, които са на възраст от 7 до 16 години, са задължени да посещават редовно курсове за изучаване на български език или да продължат образованието си в общински и държавни училища. Чужденецът, получил статут по ЗУБ, или членове на неговото семейство да не пътуват на собствени разноски извън България по време на участието им в програмата, освен в изключителни случаи, след предварително одобрена молба от председателя на ДАБ при МС. При неизпълнение на поетите задължения по индивидуалния интеграционен план, част от сключения договор, без уважителни причини, включеният в програмата подлежи на отпадане от Националната програма за интеграция. Дейности и мерки за интеграция, заложени в Националната програма (2011-2013г.). Те са за период до една година от включването в програмата. Дейностите по интеграция се провеждат в Интеграционния център към ДАБ: - обучение по български език по утвърдена програма и курсове за професионална квалификация. Посещаването има задължителен характер; - социална и културна ориентация- история и география, традиции и празници в Република България; - ежемесечно здравно осигуряване; - стипендия за обучение в курсовете по български език и социално ориентиране; - еднократна социална помощ до максималния размер, определен в Правилника за прилагане на Закона за социалното подпомагане при напускане на РПЦ и настаняване на квартира; - ежемесечно финансово подпомагане за наемане на жилище и заплащане на комунално-битови разходи на получилите статут; - седмични транспортни карти по време на курсовете за обучение по български език, социална и културна ориентация; - целева помощ за издаване на лична карта, съгласно ППЗСП; - месечна помощ за деца, посещаващи български общински и държавни училища; - учебни материали за непълнолетните деца на включените в програмата лица, които посещават българско училище (учебни тетрадки, пособия, учебни помагала). - заплащане на такси за детска градина.      
Ползвани материали: Бежанец, в: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%86 Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, в: http://www.aref.government.bg/?cat=14 Закон за убежището и бежанците Конвенция за бежанците, в: http://www.unhcr-centraleurope.org/bg/resursi/konvencii/konvenciya-za-bezhancite.html Национална програма за интеграция на бежанците в Република България- 2012/2013г. Убежище, в: http://eu.mvr.bg/Areas/Asylum/default.htm  

                        Социализацията като обект на теоретичен анализ. Терминът „социализация на личността“ няма еднакво определение. Може да се обобщи, че и речници, и определени автори, и теории разглеждат понятието като сложен и многообразен процес, в който личността се променя, като придобива опит, натрупан от обществото и като краен резултат чрез удовлетворяване на потребности личността се развива.Този процес зависи от възпитанието на личността, от индивидуалното и психичното ѝ здраве, от религиозната и национална принадлежност, като към това се добавя и приспособяването на поведението на личността към групата или общността. Това поддържа равновесието във взаимоотношенията и създава социални връзки, които подпомагат натрупването на социален опит у човека. Процесът е двустранен- средата въздейства върху личността, както и тя може да повлияе чрез поведението си върху нея. Развитието на личността се осъществява в и чрез три сфери на проявление: дейност, общуване и самосъзнание. Дейността и общуването са тези, чрез които се развива самосъзнанието. Социализацията обхваща всички процеси, свързани с обучението, възпитанието, приобщаването към социума, които позволяват на личността да участва в социалния живот. В това участва цялото обкръжение на индивида- семейство, съседи, родственици, връстници, средства за масова информация и т.н. Тя стига определена степен и завършеност при достигане на социална зрялост. След изграждане на личността формирането по-нататък става чрез непрекъснато съпоставяне на Аза с този на другите. Социализацията е процес на придобиване на умения и способности, благодарение на съвместния живот и общуване с представители на социалната среда, в която детето расте.   Умствената изостаналост в контекста на социализацията и социална адаптация. Педагого-деонтологични проблеми Сериозен проблем на обществото, който е обект на дискусии, е социалната адаптация на лицата, деца и възрастни с умствена изостаналост. Интеграцията им е възможна само при достигане на достатъчна степен на социално-психическа адаптация. Специфичните особености на процеса на социализация при лицата с умствена изостаналост като обща тенденция на тяхното психосоциално развитие, намираме в концепцията на Л.С.Виготски, като една от сериозните и методологически обоснована отправна позиция. Към теоретичните изследвания трябва да се добавят и тези на М.С. Певзнер, В.И. Лубовски, В.В. Ворониева, Ж.И. Назамбаева, Зл. Добрев, Ив. Карагьозов. Клинико-психологическите проучвания фокусират вниманието върху различните аспекти на социална адаптация при тези лица. Основен фактор при формиране на личността е наследствеността. Тя обаче не може да я изгради, тъй като биологичният фонд е необходим, но недостатъчен. Развитието се осъществява в борбата между него и приспособяването към условията на живот. Наследствените структури също се изменят в този процес, благодарение на пластичността на нервната система. Поведението на човека не е определено само от природните свойства на нервната система, но е зависимо от обучението и възпитанието в широкия смисъл на тези понятия. В процеса на формиране на личността постепенно се разширява кръгът от взаимоотношения със средата, образуват се норми и правила на поведение, подкрепяни от реакциите на възрастните. Този процес трябва да е съобразен с индивидуалните особености, възрастовото развитие, темперамента и емоционалното реагиране на детето. Отделни автори сочат различни стадии и механизми на социализацията. От голямо значение е подражанието и „заразяването“ с личните действия и особено- утвърждаването, идентификацията, внушението, уподобяването, адаптацията, ръководството, лидерството, модата, примера, заимстването, ученето и т.н. В семейното възпитание се различават следните интерперсонални системи- майка-дете; баща-дете; родители-дете; братя и сестри-дете; възрастни-дете; семейните роднини-дете; цялата фамилия-дете. Най-важна е първата система, която се определя като матрипедагогика. Втората като патрипедагогика, общото родителско възпитание се обозначава като гонипедагогика. Отношенията между братята и сестрите се разглеждат от аделфипедагогиката. Възпитанието, провеждано от бабите и дядовците се обозначава като геронтопедагогика. Когато детето е осиновено от роднини, тези взаимоотношения се разглеждат от сингенипедагогика. Цялостното семейно възпитание се обозначава като икогенипедагогика. Най-ранната социализация се извършва именно в семейството чрез фамилното възпитание. Постепенно започва и вторичната социализация, при която се усвояват междуличностовите взаимоотношения вън от семейството, където се развива жизненият опит. По особен начин стои този въпрос при децата с умствена изостаналост.   Социопатни девиации в семейството и обществото. Депривация и фрустрация Фрустрацията е въведена като понятие в началото на миналия век и означава измама, мамене, напразно очакване, подмяна, осуетяване, неуспех. С нея се обозначава пречката за задоволяване на либидото, а в сексологията- случаите на ерекция без еякулация. Към фрустрацията се отнася широк кръг от състояния на психиката, които възникват поради неправилни взаимоотношения в семейството и поради липса на нежност, закрила, общуване, уважение, признание и любов, както и поради осъзнаване на невъзможността за постигане на поставени цели. До фрустрация може да доведе всяко неприятно изживяване, причинено от разочарование или лишаване от нещо необходимо на личността. Най-разпространени фрустриращи форми на поведение от страна на родителите към техните деца: афективна хладност и ограничения от страна на родителите, които могат да предизвикат у децата чувство на малоценност, свръхчувствителност, а понякога и враждебно-агресивни пориви към околните; свръхвзискателни родители, потискащи самостоятелността на детето; свръхдоминиращо поведение на родителите с отхвърляне и незачитане на детската личност, което води не само до несамостоятелни, но колебливи и пасивни деца; родителска свръхпротекция. Фрустрираното дете е обикновено свръхчувствително и лесно ранимо, на базата на което могат да се развият невротични състояния, непълноценност и потиснатост, както и депресивни състояния. Фрустрацията предизвиква отхвърляне от обществото на индивида. Депривацията е относително различна и специфична форма на фрустрация, която се получава в резултат на липсата на естествената обич, опора, сигурност и грижа поради ранната загуба на единия или двамата родители, чието пълноценно заместване изобщо е невъзможно. Обособяват се два вида депривация- интелектуална и емоционална. Отделят се: майчина депривация- недостатъчност на общуването с майката и грижите ѝ за детето, в резултат на което се установяват различни смущения в развитието на детето, както и невротични и емоционални разстройства; социална депривация- поради недостатъчна свързаност с обкръжаващата социална среда, поради загуба на близки хора; сензорна депривация- в резултат на различна по вид, степен и тежест сензорна недостатъчност (на слуха, зрението, моториката). Фрустрацията и депривацията при умствено изостаналото дете играят съществена роля в процеса на социализация. Социалната изолация представлява най-тежката депривационна ситуация с много специфични последици за личността- задръжка в психическото развитие, умствена изостаналост, затруднения от речев характер или въобще липса на реч, закъснение или липса на социални навици и пр. Първите срещи на такова дете с училищната среда и училищните изисквания в повечето случаи се оказват решаващи за следващите години на обучение. Необходим е специален педагогически подход. Ролята на учителя е от изключително значение.   Алиенацията- принудителна и търсена от личността с умствена изостаналост Отчуждаването от другите хора, затварянето на човек в себе си е процес, който се назовава с общоприетия термин „алиенация“. Такава съществува дори в големия град, където има „море от хора“. Контактите там са случайни, краткотрайни, делови и студени. Понякога тя е желана като форма на самозащита. Наблюдава се при хора, които съзнателно, целенасочено, с усърдие отстояват своята отчужденост, поради преживяно психотравмиращо обстоятелство. Алиенацията е основен проблем на съвременното общество. Проучванията сочат, че в България днес ролята на семейството, обществото, училището като посредници е сведена до „санитарен минимум“. Тук идва ролята на специалния педагог, който трябва да бъде професионалист и близък човек и който трябва да осъществи т.нар. преднамерена социализация и да влияе в неформалните ситуации на взаимодействие и осъществява непреднамерена социализация.   Педагогическото общуване и състоянията на фрустрация и депривация при умствено изостаналите ученици В общуването в процеса на обучение е налице регламентираност на правата и зъдлженията на учениците и тези на учителя. В годините, които детето прекарва в училище, основна водеща дейност е ученето и съответната учебна дейност, осъществяваща се с помощта на специфична организация. За да се осъществи оптимално педагогическото общуване е потребно педагогът да притежава достатъчно високо равнище на психологическа компетентност, да притежава способност да отстранява комуникативни бариери, да отстранява затрудненията в общуването. Интерес представляват осъществяването на педагогическото общуване, депривационните и фрустрационни ситуации, които съпътстват живота на децата с умствена изостаналост. Наблюдава се потребност да бъдат отработени ситуациите, които да предоставят възможност на учениците да усвоят определени знания и умения за това какви правила е необходимо да се спазват в процеса на общуване.   Антропологични аспекти на общуването и социалната адаптация при ученици с умствена изостаналост В продължение на стотици и милиони години хората общуват помежду си, използвайки тялото и езика си. Направено проучване установява, че децата с умствена изостаналост общуват с околните, използвайки жестове, пози, разположения в пространството, лицеизраз и т.н. В американската литература Едуард Хол изследва пространствените нужди на човека и очертава посока за изследване на човешките взаимоотношения- тази на териториите и зоните. Отделят се различни антропологични области. Комуникацията като процес на предаване състоянието на нещата има два аспекта- междуличностна и масова комуникация. Първият аспект е от особено значение за децата с умствена изостаналост и касае усвояване на пространството, контакти с познати и непознати хора, неумение за отчитане на поведенчески реакции на участниците в процеса и т.н. Според Алън Пийз и Алън Гарнър (2000), всеки човек притежава т.нар. „лично пространство“. Отделени са и са приети четири зони на отстояние, които са пряко свързани с контактите между хората: интимна- 15-46см; лична- 46см-1,22м; социална зона- 1,22м-3,6м; публична зона- над 3,6м. Интимната зона е особено важна- тя е „въздушния преносим балон“. Чрез наблюдения се събира материал, който показва, че децата трудно допускат някого в нея. Личната зона се използва от около 82% от учениците. „Защитени територии“ за ученика, където той се чувства по-уверен и става инициатор са класната стая и коридорът. От особено значение е децата да имат самостоятелна стая, но изследвания показват, че 96% от тях нямат такава. Проведени са изследвания, които сочат, че по отношение на усвояването и защитата на пространството децата с умствена изостаналост имат същите зони като тези в норма. Предпочитат се интимната и личната зона. От значение са свободните пространства. Необходимо е обучение.   Умения за разчитане езика на тялото от умствено изостаналата личност Вербалният и невербален вариант на комуникация е единият от начините личността с умствена изостаналост да усвоява умения за самостоятелно отреагиране и приспособяване. Жестът и мимиката предхождат устната комуникация. Особен интерес представляват проучванията на Кондън и Огстън, изградени върху та.нар. „контекстуален подход“. Според авторите, хората, които страдат от различни патологии проявяват „несинхронно поведение“. Личността с умствена изостаналост е личност, развиваща се върху патологична основа и при нея се наблюдава такова поведение. От направени изследвания по повод използването на жестовете и мимиките, 82% от родителите отговарят, че децата не ги разбират и следователно, те не намират място в процеса на семейното възпитание. Само 48% от децата ги ползват в общуването само с връстниците си. Между тях има таен език, разбираем само за тях, но неразбираем за околните. Децата от по-малката възрастова група по-трудно дешифрират невербалната комуникация, за разлика от учениците между 15 и 18-годишна възраст. Жестовете и мимиките са част от езика на хората, следователно, усвояването им следва да се реализира едновременно с усвояването на експресивната реч и от учениците с умствена изостаналост. Социокултурните условия оказват влияние върху развитието на способностите на децата да разбират невербалната информация, а от тук и на поведението, демонстрирано чрез нея.   Метаезикът и разчитането му от умствено изостаналите ученици Между 60% и 80% от междуличностното общуване се извършва по пътя на словесния обмен на информация. Думите и интонацията ни помагат да разберем по-добре и да открием по-точно истинските послания, отправени от другите към нас. Метаезикът е една от страните в общуването, където е необходимо да се разработят специални подходи за обучение на учениците с умствена изостаналост. Това е езикът, в който са закодирани определени идеи, различни от изказаните в момента на говоренето посредством естествения език. Личността с умствена изостаналост не умее да го разчита. Промяната на акцента в изречението променя изцяло смисъла на посланието, което то носи. Въпреки това, 52% не улавят отделните интонационни акценти. В непосредственото общуване се използват различни клишета, които при лицата с умствена изостаналост служат, за да се запълнят празноти в изказаната фраза. Неумението на учениците с умствена изостаналост да разчитат метаезика може да ги превърне в обект на иронизиране, недвусмислени подмятания. Установено е, че то е в пряка зависимост от степента на тревожност. При провеждане на обучение в способността да разчитат „метадумите“, „метафразите“ и „метаизразите“ показва значителни промени не само в поведението, но и в степента им на тревожност. При успешно разчитане на скритото послание значително се завишава тревожността у изследваните ученици.   Чувството за общност в процеса на социализация при ученици с умствена изостаналост При децата и подрастващите с умствена изостаналост чувството за „връзка“ или „принадлежност“ се изгражда най-често чрез външно внушение и принуда. Изследвания показват, че за учениците понятието „общност“ се свързва най-вече с по-малка група хора, семейството, приятели. При по-малката група чувството за общност изцяло се препокрива с класа и училищната общност, като групата, към която принадлежат е също част от тях. Учениците между 12 и 14г. класират ценностите в следния низходящ ред: семейство, приятели, пари, а след тях здраве и външен вид. Тези на възраст между 15 и 18г.: семейство, пари, здраве, приятели, външен вид.   Разглеждайки чувството за общност при лица с нарушения, се откриват редица фактори, които пречат или подпомагат процесите, свързани с развитието у тях на чувство за общност и принадлежност. Те извеждат необходимостта от социално учене. Чрез него, чрез споделяне на опит, работа в група, игри и т.н., опитът на другите се персонализира за конкретното лице и става по-достъпен и разбираем. Така протича процес на усъвършенстване на възможностите на децата за самостоятелно справяне в рискови ситуации в групата, семейството, институционализираните общности. При работа с лица с нарушение в развитието, и особено при тези с умствена изостаналост, се очертава специфична образователна парадигма.   Умствено изостаналите ученици в процеса на деловото общуване Деловото общуване между деца и деца, деца и възрастни има огромно въздействие върху личността на детето и ученика. Чрез него то получава определен обем от нова информация, овладява умения да общува, изгражда свой стил на общуване с връстници и възрастни. В средата на училището контактите и общуването са подчинени на цялостната организация в училището. Различен е този модел в ситуация на общуване в социалната среда извън училище. Изводите от изследвания с цел да се установят възможностите на ученика да общува делово в позната и непозната среда, с познати и непознати хора навеждат на това, че има връзка между умението да се реализира делово общуване и опита на ученика до момента; учениците изпитват страх да инициират контакт, както с непознат човек, така и с познати- наблюдават се страх, притеснение, несигурност; използването на речта също носи своите особености; недостатъчното развитие на уменията за делово общуване затруднява социалната адаптация и възможностите за самостоятелен живот на изостаналия ученик.   Асертивното поведение като компенсаторен механизъм в процеса на социализация Едно от най-често срещаното отклонение в поведението е свързано със себепознанието, себеутвърждаването на личността с умствена изостаналост. Това води до затруднения в социалните контакти, които често са непреодолими в случаите, когато липсва външна подкрепа. В тази връзка се утвърждава идеята за т.нар. асертивно (себеутвърждаващо) поведение. Тя дава възможност за по-широка интеграция в контекста на личностните и социални умения и разгръща нов вид тенденции в целия образователен модел в училищната и извънучилищната среда- този на справящото се поведение. Уменията, свързани с демонстрирането на асертивно поведение се усвояват в средата, в която то се обучава и живее- семейство, училище, връстници, социална среда. Дефицитите при ученика с умствена изостаналост са свързани с чувството за малоценност и склонност към подчинение на авторитета. Всичко това се проявява в две крайни реакции- от изолираност до агресия. 80% от учителите, работещи с такива ученици нямат яснота по посока на това „какво е асертивно поведение“. По отношение на този проблем родителите се разделят по следния начин: такива, които разбират и осъществяват дейност в тази посока; родители, които осъзнават потребността от формиране на този тип поведение, но не извършват конкретни действия; родители, които имат деформирана представа за това- не разбират понятийното съдържание, но прагматично насърчават детето си за запазване на собствен периметър на действия чрез непозволени действия. За практиката на образованието на лица със специални образователни потребности е необходимо да се утвърдят социални и образователни модели, чиято насоченост трябва да бъде към себепознавателните способности на детето с умствена изостаналост, за неговия живот и възможност за самостоятелност и защитимост, социална равнопоставеност, които ще му осигурят по-голяма центрираност към собствените му интереси, мисли и представи.   Социалната интелигентност като предпоставка за ефективен процес на социализация Карл Албрехт в своя монографичен труд „Социалната интелигентност“ заключава, че социалната интелигентност е едно от най-важните условия за нашето оцеляване като вид. Тя е способността ни да се разбираме добре с другите и да ги привличаме за сътрудничество, без тя да бъде сведена само до комуникативните умения на човека. Тя е по-широко понятие. Авторът предлага свой модел за нея, като определя пет измерения за диагностика: осъзнаване на ситуацията; присъствие; автентичност; яснота; емпатия. Социалната интелигентност включва в своето съдържание социалните умения, които за лицата с умствена изостаналост като обща проява са затруднени. По отношение на първото измерение- ученикът, поради трудности, не е способен винаги правилно да разчете ситуацията, в която е попаднал. Той трудно разчита социалния контекст, поради преобладаващото конкретно-образно мислене. К.Албрехт приема, че социалният контекст се изгражда в три посоки- проксемичен, поведенчески и семантичен. От наблюденията как се проявява личността с умствена изостаналост в тях, могат да се направят следните изводи: лицата с умствена изостаналост изпитват определени затруднения в уменията си да преструктурират пространството. Те ги превръщат в аутсайдери, които не съумяват да контролират своето поведение при променена обстановка. Разчитането на поведенческия контекст е другата страна на социалната интелигентност, която е нарушена и децата реагират импулсивно, а при някои от тях са изработени стереотипни поведенчески модели, а това води до формирането у тях на нагласа за подобно отреагиране и у другия. В семантичния контекст трябва да се отчете фактът за трудностите в разбирането и използването на език- т.нар. „семантична дислексия“. Второто измерение на социалната интелигентност е личностното присъствие- лицата с умствена изостаналост лесно се открояват като присъствие в общността. Те са плахи, несигурни, неуверени в себе си в усвояване на ситуацията. Крайните емоционални реакции, които демонстрират тези лица ги правят нежелани участници или партньори в социалната общност. Това прави образа им автентичен. Учителят и специалният педагог трябва да реагират с емпатия, такт, лично присъствие, перспективност, добронамереност и много увереност в правотата на това, което предстои да се случи. Особеностите на социалната интелигентност на личността с умствена изостаналост поставя необходимостта за задълбочен анализ на практиката, свързана с обучението, възпитанието и социализацията им.

Повестта „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев разказва за една обречена любов. Действието се развива през 1918г., в град Търново, по време на епидемия от коремен тиф. В повествованието се преплитат и събития от Втората световна война. В центъра на сюжета е любовен триъгълник, в който попадат отегчената от съпруга си полковник- Елисавета, и сръбският военнопленник Иво Обретенович. Това е повест за способността и силата на човека да прави избор в живота. На фона на разрухата и страданията, глада и смъртта през войната се откроява най-естественият човешки порив към щастие и любов. Срещата между Иво и Елисавета променя изцяло живота им, но обичта им няма бъдеще, защото хаосът на войната е заменил и обезсмислил традиционните човешки ценности. Смъртта на военнопленника е доказателство за края на хармонията, реда и любовта в живота на човека във военно време. Обичта между героите се поражда в момент, в който са подложени на изпитание хуманността и природните човешки потребности. Войната поставя ограничения за свободния дух и го потиска със силата на агресията и дисхармонията. Тя провокира най-нисшите човешки страсти- злобата, гнева и деспотизма. Хората са принудени да действат, за да оцеляват. Съпругът на Елисавета е ярък пример за озлобление. Той се държи грубо и арогантно с пленниците, възползвайки се от положението си на властимащ. Той мрази сърбите. Фанатизмът му стига до там, че огражда лозето си с бодлива тел. За него човешкият живот няма висока цена, което личи от издадената на ординареца заповед да стреля по всеки, който влезе там. Не по-различно се държи той и в собствения си дом със съпругата си. Елисавета е длъжна да изпълнява всяко негово желание, да понася пасивно негодуванието и заповедите му. Тя е красива жена на средна възраст, която се омъжва за него заради патриархалния морал, в който е възпитана, за да си гарантира материална сигурност. Поради това, е изрядна и изпълнителна, потиснала своите чувства и свободна воля, подчинявайки се на реда и дисциплината, установени от съпруга ѝ. Михаил приема брака като една цивилизована форма, каквато е и войната, на която трябва да се служи, без да се проявяват емоции. Той е студен и бездушен. Това прави Елисавета нещастна и затворена. Срещата с Иво става причина да настъпи промяна у героинята. Сърбинът поставя под въпрос привидното равновесие в брака на полковника и учителката. Той се появява като изпитание за разума и повдига тревожния въпрос в съзнанието на Лиза за смисъла на битието ѝ. Любовта е стихийна и непредвидима, но носи живот. Под въздействието ѝ героинята се подмладява и разхубавява, което забелязва дори съпругът ѝ, отдавна пренебрегнал красотата ѝ. Иво е преживял безсмислието на войната и, подобно на Елисавета, и като човек музикант, се стреми към красивото в живота, към топлина в човешките отношения. Тези общи разбирания и ценности сближават героите и карат Лиза да направи своя житейски избор и да вземе решение да избяга с Иво. Също като Елисавета, сърбинът не е свободен. И той е жертва на времето и обстоятелствата. Иво е военнопленник, който е длъжен да се съобразява и подчинява на чужди система и власт, които са в разрез с хуманните му възгледи. След първата среща край оградата, когато като нарушител той открадва праскови от градината на полковника, с всеки изминал ден героят става по-смел. В края на първата седмица той се появява на вратата на стаята на Елисавета, която му подарява ботушите на съпруга си и споделя за нещастния си живот с него. На третата им среща Иво признава обичта си. За него любовта е сила, благодарение на която по-лесно понася положението си. Тя е лъч светлина и отражение на стремежа му към хармония и красота в живота. Епидемията се разраства, гражданските протести зачестяват, броят на дезертиралите се увеличава. Озлобен до краен предел, полковникът заповядва на ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето. Пет дни Иво не посещава Елисавета и тя отива в града да го търси. Любовта им е обречена. Тя не е грях, а порив на две лишени от топлина и близост същества, които копнеят истинско щастие, породено от искрения глас на сърцето. Историческата рамка, чието олицетворение е Михаил, е тази, която налага бездушието и хаосът да завладеят човека и влияе върху съдбите на хората, заставайки на пътя им. Кулминация на повестта е убийството на Иво, а развръзка- самоубийството на Лиза. Въпреки огромната драма, любовта между героите се възправя срещу ужаса на войната. Тя утвърждава силите на доброто, красивото и хармонията. Като сила на живота и промяната, обичта сближава, а не отчуждава хората, както прави войната. Като проявление на природата, тя е тържество над смъртта. Със своята повест Емилиян Станев отправя послание към своите читатели. Макар трагична, историята внушава, че човек не бива да потиска естествените си стремежи и желания. Именно липсата на такива, пораждат безчувствеността, студенината, отсъствието на топлота и обич, а те са, които вдъхват живот и окриляват човека. Любовта е тази, която ни прави хора и съхранява равновесието в света, поддържа хармонията и ни прави щастливи. Тази авторова идея прави повестта предпочитана и тя се радва на популярност и чрез своя екранизация.

  Цели на образователната система В Германия се наблюдава стремеж към установяване на една обща структура на образователната система. В областта на началното, долната степен на средното образование училищата се реорганизират според модела на съответните училища във федералната република. В областта на професионалното образование училищата в новите провинции си остават със старата организация. В областта на висшето образование се създава Научен съвет, който е феодален орган и се стреми да унифицира системата от висши учлища. Отделя се голямо внимание на професионалната подготовка и на продължаващата професионална подготовка. Държи се на повишаване качеството на преподаване във висшите училища, както и на интензификация на изследователската дейност. Интегриране на научния потенциал в структурите на висшите училища. Има стремеж да се създава еднакъв статут на общото и професионално образование. Подпомагат се изявени таланти в професионалното образование, както и се поощрява още по-голямото усъвършенстване на следдипломните и следдокторските специализации. Интензифицира се чуждоезиковото обучение в духа на европейската интеграция. Синхронизират се действията на всички инстанции, свързани с управлението, техническото осигуряване и финансирането на образователната система. В България в това отношение има стремеж към изграждане на свободна, морална и инициативна личност. Цели се да се задоволят индивидуалните интереси и потребности и придобиването на широка обща култура. Приоритет е усвояване на основни научни понятия и принципи за интегриране на минал опит с нови знания от различни области на науката и практиката. Осигурява се избор на варианти за подготовка и професионална квалификация според възможностите на учениците и избраното от тях училище. Има стремеж към развитие на материалната, културната и екологична среда на детските градини, училищата и обслужващите звена. Цел е усвояването на общочовешки и национални ценности, добродетели и култура и развитието на индивидуалността и стимулирането на творческите заложби. Според Закон за висшето образование, основна задача е подготовката на висококвалифицирани специалисти над средното образование и развитие на науката и културата. Прилики: Общовалидна цел е изграждането на свободна, морална и инициативна личност. Стопроцентово обхващане на учениците от задължителното образование. Предоставяне на образование с високо качество според световните стандарти и в съответствие със съвременното развитие на науката и технологиите. Формиране на граждани, които спазват законите на страната и зачитат правата на хората, проявяват търпимост към мненията на другите. Разлики: Усвояване, съхраняване и продължаване на националните традиции, от една страна, а от друга- интегриране в световната цивилизация чрез възприемане на общочовешките ценности. В Германия е така, но в България тази цел е формулирана като “усвояване на общочовешки и национални ценности, добродетели и култура”. Във федералната република целите на образователната система са изключително в служба на обществото, при нас това не съществува. В Германия се отдава голямо значение на професионалната подготовка, докато в България има само неуспешни експерименти. У нас няма точна и ясна определена цел, свързана с имигрантите, а в Германия се цели създаването на благоприятни условия за културно-образователното им интегриране и приобщаване.     Управление на образователната система   Германия е разделена на 16 провинции, всяка от които има собствено управление и законодателство. Грижата за образователното дело е задача на отделните провинции. Образователната политика и планирането на образованието се определят от федералната държавна структура. В Германия функционира т.нар.федерално- провинциална комисия за образователно планиране и изследователско подпомагане, в която влизат представители на федералното правителство и на всички провинциални власти в областта на образованието. Провинциалните власти осъществяват сътрудничество помежду си чрез т.нар.Постоянна конференция на министрите на образованието и културата на провинциите във Федерална Република Германия. Управлението на училищата се осъществява в рамките на провинциите на три нива- провинциално, министерство на образованието, окръжни училищни отдели и училищни служби на съответната местна власт- град, община и други. Местните училищни служби са отговорни за управлението на началната и долната степен на средното образование, а горната степен е директно под наблюдението на провинциалното министерство. Частните и църковните училища не са под държавно управление, но подлежат на държавен надзор. Управлението на висшите училища става чрез самоуправление. Те си съставят вътрешни правилници, които трябва да бъдат утвърдени от провинциалните власти, които упражняват правен контрол. По правило, висшите училища са държавни институции със статут на юридическо тяло, те са под юрисдикцията на провинциалните власти. В България управлението на предучилищното образование се осъществява на четири нива: национално, регионално, вътрешно и общинско. Осъществява се от Министерство на образованието, младежта и науката, от компетенциите на регионалните инспекторати, от директорите и съответните съвети, от общински администрации (техните отдели “образование”). МОМН разработва национална стратегия за развитие на образованието, науката и технологиите; национални приоритети за развитието на образованието, науката и технологиите; национални програми за развитие на образованието; програми за квалификация и специализация на кадрите в образованието; държавните образователни изисквания в системата на народната просвета и задължителните държавни изисквания и критерии за признаване на завършено висше образование и придобита квалификация; изисквания за приравняване на образователните степени и легализира документите за завършена степен на образование. Регионалните инспекторати представляват МОМН в дадения регион. Те са териториалните органи на министерството за управление и контрол. Общинските администрации имат следните функции: разработване на проекти за развитие и изменение; обезпечаване на задължителното училищно образование на децата до 16-годишна възраст; осигуряване в рамките на общинския бюджет на средствата за издръжка, изграждане, обзавеждане и основен ремонт на детските градини и училищата; създаване на условия за отдих, столово хранене, спортна база, общежития, транспорт за децата, учениците и учителите; организиране на здравното обслужване и сигурността на децата и учениците; обезпечаване на стипендии и специални помощи на ученици. Директори и съвети. Директорът организира, ръководи и отговаря за цялостната дейност на училището или детската градина. Той осъществява държавната политика в областта на образованието, представлява училището или детската градина пред органи, организации и лица, осъществява вътрешен контрол в съответствие с предоставените му от закона правомощия, разпорежда се с бюджета и извънбюджетните постъпления на училището или детската градина, като се отчита пред колективния орган на управление, подписва документи за завършен клас и образователна степен. Педагогическият съвет е специализиран колективен професионален орган за управление, включващ всички педагогически кадри. Училищният съвет като консултативен орган включва представители на учителите, родителите, обществеността и учениците. Управлението на висшето образование се осъществява на две нива: първо-национално и второ- вътрешно. Управлението на висшето образование на национално ниво- Народно събрание и Министерски съвет. Народното събрание открива, преобразува и закрива висши училища и определя субсидията за всяко държавно висше училище. Министерският съвет утвърждава основните насоки на националната политика в областта на висшето образование; предлага на народното събрание откриването, преобразуването или закриването на висши училища, както и размера на ежегодната бюджетна субсидия за всяко държавно висше училище; утвърждава единни държавни изисквания за получаване на образователни степени по професионални направления или специалности; утвърждава броя на студентите и докторантите по специалности, чието обучение се финансира от държавата; определя размера на семестриалните такси за студенти във всяко държавно висше училище; утвърждава условията и реда за предоставяне на стипендии в държавните висши училища и за ползване на общежития и други социално-битови придобивки от студенти, докторанти и специализанти във висши училища; утвърждава държавните изисквания за признаване на висше образование, придобито в чуждестранни висши училища; представлява интересите на българското висше образование и наука пред други държави и международни организации и сключва международни договори и спогодби. Министерство на образованието, младежта и науката осъществява функциите по координация на взаимоотношенията между автономните висши училища и държавата, подготвя и поддържа държавен регистър на специалностите в тях. МОМН предлага, координира и организира, но не управлява висшето образование. Национална агенция за оценяване и акредитация- специализиран орган за оценка и акредитация на качеството на дейностите на висшите училища. Тя разработва и актуализира критерии и стандарти за акредитация в съответствие със Закон за висшето образование. Националната агенция разработва и утвърждава процедурите и съответната документация за акредитационния процес. Тя оценява състоянието и дейността на висшите училища, техните факултети и специалности, въз основа на което акредитира или отказва акредитация. Създава и поддържа информационна състема с данни за акредитиране на висшите училища, факултети и специалности. Вътрешното управление на висшите училища става чрез органите на управление, които са: общо събрание, академичен съвет и ректор. Общото събрание приема или изменя правилника за дейността на висшето училище. Академичният съвет определя образователната политика, взима решения за създаване или преобразуване на катедри. Определя специалностите, формите и степените на обучение. Приема бюджета и контролира неговото изпълнение. Ректорът представлява висшето училище. Той сключва и прекратява трудовите договори. Всички управленски органи се избират за 4-годишен мандат. Академичното самоуправление се изразява в правото на висшето училище да урежда устройството и дейността си в собствени правилници. В този пункт се открива основна разлика: образователната система в Германия е децентрализирана, а в България- централизирана.   Финансиране на образователната система В Германия държавните разходи за образование, взети като процент от брутния вътрешен продукт се движат между 4 и 5.5. Най-голяма част от средствата  се дават от провинциалните правителства (75.2%), местните власти покриват 16.6, а федералното правителство- 8.2%. Има и частни инвестиции, които представляват 4% от брутния вътрешен продукт. Средствата за издръжка на детските градини, училищата и обслужващите звена в България се определят с държавния бюджет, приет от народното събрание, и с бюджетите на общините. Министерството на образованието определя издръжката на един ученик за всяка година според държавните образователни изисквания, вид училище и според условията на населеното място. Средствата за издръжка и за работна заплата се посочват отделно в бюджета на общините и в бюджета на Министерство на образованието. Детските градини и училищата имат право да си осигурят извънбюджетни приходи от наеми, такси, дарения, целеви средства от потребителите на кадри, доходи от педагогическа и учебно-производителна дейност и т.н. Професиите и специалностите, видовете училища и обслужващите звена, обучението в които се осъществява изцяло за сметка на държавния бюджет, се определят от списък, утвърден от Министерски съвет. Изграждането, поддържането, ремонтите, реконструкцията и модернизацията на материално-техническата база на училищата, детските градини и обслужващите звена се извършват преди всичко със средствата от бюджетите на общините, и отчасти- от фондове на организации. Финансирането на висшите училища става в зависимост дали то е държавно или частно. В приходната част на бюджета на висшето училище постъпват субсидии от държавния бюджет; финансова помощ от местните органи на власт; дарения, завещания, наследства, спонсорство; собствени приходи от научноизследователска работа, постъпления от семестриални такси и др. Разлики: В България държавните училища и детски градини се финансират директно от МОМН. Общинските училища и градини се финансират от общинските бюджети. Общините не формират самостоятелно бюджета си, отпуска се централно от правителството. В Германия най-голямата част се дават от провинциалните правителства, по-малка част отпускат местните власти, най-малка част предоставя федералното правителство.   Структура на образователната система В Германия образователната структура има три степени- първа- предучилищно и начално образование, втора- средно образование, което се разделя на долна и горна степен на средното образование, и трета- висше образование. Задължителното образование е с продължителност дванадесет години. Първата степен на предучилищно и начално образование се състои от детска градина и начално училище. Детската градина е за деца на възраст от 3 до 6 години и е традиционна форма за предучилищно възпитание. Посещението не е задължително. Дейността в детските градини има социализиращ характер, тя цели да подпомогне и допълни семейното възпитание, да улесни развитието на децата и да им осигури максимални шансове за по-нататъшно образование. За деца, които са на училищна възраст, но все още не са готови да постъпят в училище, са създадени т.нар. училищни детски градини. Посещението в тях не е задължително. По закон, постъпването в началното училище започва след навършване на 6-годишна възраст. Продължителността на началното училище е четири години. Преминаването от първи във втори клас е безусловно за всички ученици, докато в трети и четвърти преминаването е въз основа на постигнатия успех. Няма официален сертификат, който да маркира завършването на началното училище. Всички ученици са задължени да продължат образованието си в някое от училищата от следващата степен. Средното образование се разделя на долна и горна степен. Долната включва няколко вида училища: първото е основно училище. То е с продължителност шест години и осигурява общообразователна подготовка. Второто е реалното училище с продължителност шест години. Също дава общообразователна подготовка, която предимно дава знания за практическите професии. Третото е гимназията с продължителност шест години. Много добра общообразователна подготовка, в която се включват минимум два чужди езика. Четвъртото е обединеното училище-  продължителността му е шест години. То съществува като обединена форма на основното училище, реалното и гимназията. В Германия има много добре развита мрежа от специални училища за деца и младежи с физически и умствени увреждания. Като организационни форми съществуват отделни класове към обикновените училища, специални училища с целодневно обучение, както и интернати. Проучват се възможностите за интегрирано обучение на здрави деца и такива със специални потребности, а в някои провинции са създадени интегративни класове. Горната степен на средното образование включва следните училища: първо- горни класове на гимназията с продължителност три години. Тя има различни форми: гимназия, професионална гимназия, техническа гимназия, горни класове на обединеното училище. Предметите са групирани в следните области: езици, литература, изкуство, социални науки, математика, естествени и технически науки. Обучението завършва с матура по четири предмета. Издържалите успешно зрелостния изпит, могат директно да постъпят във висшите училища. Второто е професионално-техническо горно училище с продължителност две години. Осигурява професионално-техническа подготовка в областта на занаятчийските професии, търговията, социалното дело, изкуството, здравеопазването. Третото е професионално горно училище, с продължителност две години. Съчетават се общообразователна, професионална теоретическа и практическа подготовка. Четвъртото професионално училище- продължителност две години. Осъществява се т.нар. дуална система за професионално обучение- обучение в училище и в предприятието. Петото е професионално училище за учащи над 18-годишна възраст- продължителност от една до три години. Кандидатите трябва да са завършили професионално училище и да имат трудов стаж. Обучението завършва с изпит и получаване на сертификат. Шестото е вечерна гимназия и колеж за учащи на 18-годишна възраст- продължителност две или три години. Тяхното завършване дава възможност за прием във висшите училища. Висшето образование представлява разнообразие от следните видове висши училища (общият им брой е 318). Първото е университет. Има 91 университета, които от своя страна се делят на следните типове: университет от класически тип (има 75 такива); технически университет (9 такива); университет- обединено висше училище (7 университета от този тип). Съчетават се специалности от традиционния и техническия университет. Второто е висше училище (135 такива от различен тип), които предлагат подготовка по специалности във всички области на живота. Третото е педагогическо висше училище. Има 11 такива и в тях се подготвят учители за детските градини, началните училища и училища от долната степен на средното образование. Четвъртото е висше училище по изкуствата. Съществуват 20 такива по музика и театър и 20 по различни изобразителни и приложни изкуства. Петото е техническо висше училище (има 10 такива училища). Шестото е академия. Те са доста различни типове- технически, медицински, планинска, по изкуствата. Седмото е висше училище по управление (те са 24). В тях се подготвят административни кадри. Академичните степени са според специалността и завършването на висше образование. То става с: диплома, магистърска степен, държавен изпит, промоция. Дипломата се получава след четири години следване, представяване на дипломна работа и полагане на писмен и устен изпит по специалността. Магистърската степен се получава най-често след пет години, но може и след четири- в областта на хуманитарните и социални науки. Изпитът за магистър се полага по два основни предмета и представяне на дипломна работа. Държавният изпит се полага след пет години по учителските специалности, право или шест години следване по медицина, фармация. Получаването на степента “доктор” в Германия се нарича промоция. Няма официална държавна защита на дисертацията. Предпоставки за допускане до докторантура са: наличие на едно от по-горните три вида дипломиране, предварително съгласие със съответното учебно заведение за приемане на докторанта. Продължителността на докторантурата е най-често от една до две години.   Училищното образование в България е задължително до 16-годишна възраст. То е светско и е безплатно. Средствата за издръжка и развитие на просветата се определят с държавния бюджет, приет от Народното събрание, и с бюджетите на общините. Официален език е българският, а тези, за които той не е майчин, имат право да изучават своя, при защита и контрол от страна на държавата. Учебната година се състои от два срока, като започва на 15 септември и завършва през май или юни, в зависимост от степента. Образователната система се състои от следните нива: предучилищно, начално, средно и висше образование. Посещението на детска градина не е задължително. Детските градини и училища са държавни, общински и частни. Държавни са детските градини училищата и обслужващите звена, които са с национално значение и се финансират от държавния бюджет чрез Министерство на образованието, младежта и науката или чрез други министерства и ведомства. Предоставените им за ползване имоти са публична държавна собственост. Училището и детската градина създават условия за нормалното физическо и психическо развитие на децата и учениците. Законът за народната просвета регламентира Държавни образователни изсквания. Детските градини са за деца от 3-годишна възраст до постъпването им в първи клас. Предучилищното образование се осъществява в подготвителни групи към детските градини или училищата и включва децата между 5 до 6-7 годишна възраст. Училищата в България са: начални (от І-ІV клас); прогимназиални (от V-VІІІ клас); основни (от І-VІІІ клас); гимназии (от ІХ-ХІІ клас); профилирани гимназии; средни общообразователни (от І-ХІІ клас); професионални гимназии (от VІІІ или ІХ-ХІІ клас); професионални (от VІІ или VІІІ клас с продължителност на обучението до три години, от ІХ клас- с продължителност на обучението до четири години) и професионални колежи след завършено средно образование- с продължителност на обучението до две години; спортни; по изкуствата; специални; по културата. За приемането в едно или друго училище се полагат изпити по съответните предмети или проверка на изискваните способности. Държавните зрелостни изпити са два, като единият от тях е задължителен и е по български език и литература, а вторият се заявява от ученика и е част от задължителната подготовка в гимназиалния етап. Формите на обучение са: дневна, вечерна, задочна, кореспондентска, индивидуална, самостоятелна, дистанционна. Децата със специални образователни потребности се обучават интегрирано в училищата. За лишените от свобода с незавършено средно образование се организира обучение. За лица, навършили 16-годишна възраст, се откриват и вечерни (сменни) училища. Религиозните институции в страната с разрешение на министъра на образованието, младежта и науката могат да откриват духовни училища, които се приравняват на светските. Към момента системата на висшето образование включва 51 висши училища, които, съгласно Закон за висшето образование, са държавни и частни, включително университети, специализирани висши училища и самостоятелни колежи. Има 37 държавни висши училища и 14 частни. Академичната година е разделена на два семестъра и в общия случай продължава 32 академични седмици. Точната дата на началото на всяка академична година се определя от съответното висше училище. Управлението на системата се осъществява на държавно и институционално ниво. Държавата разработва и осъществява дългосрочна национална политика за развитието на висшето образование и гарантира академичната автономия на висшите училища. В България е въведена тристепенна система за висше образование: бакалавър- състои се от две нива- „професионален бакалавър” и „бакалавър”; магистър; доктор. Нормалната продължителност на бакалавърската програма е четири години в съответствие с учебната програма. Бакалавърски програми се предлагат от университети и специализирани висши училища във всички области на науката. Обучението за бакалавърска степен в съответствие с учебната програма предоставя изчерпателна подготовка или специализирано професионално обучение по професионални направления и специалности. Обучението за придобиване на образователно-квалификационна степен "магистър" осигурява задълбочена научно-теоретична и специализирана подготовка, съчетана със специализация по съответната специалност. За обучение за придобиване на образователно-квалификационна степен "магистър" се приемат лица, които са завършили средно образование, осигуряващо им достъп до обучение във висши училища, т. е. които успешно са издържали държавните зрелостни изпити или лица, които са придобили степен "професионален бакалавър по..." или "бакалавър". Прилики: Академичните степени в България и Германия са: бакалавър, магистър и докторска степен. Разлики: В Германия се приема структурният модел от две степени: 6 години начално + 5, 6 или седем години средно образование и вторият модел: 4 години начално + 5 или 6 години долна степен на средното + 2 или три години горна степен на средното образование. В България основен модел е 7 години основно + 4 години средно образование. Продължителността на задължителното образование в Германия е 12 годиини, а в България е до навършване на 16-годишна възраст. Завършилите гимназии в Германия продължават без приемни изпити, а завършилите други училища полагат приемни изпити за някои висши учебни заведения.   Подготовка на преподавателите в образователната система В Германия подготовката на учителите за детските градини, началните училища и долната степен на средните училища се осъществява в педагогическите висши училища. Подготовката на учители за горната степен на средните училища става в университетите, технически, обединени университети, висши училища по изкуствата. Университетското учителско образование трае четири или пет години, като завършването става с държавен изпит. Наблюдават се три тендеции, общи за всички провинции: все по-голямо концентриране на учителското образование в университетите; стремеж към координация и дори уеднаквяване на различните форми на учителското образование; все по-увеличаваща се взискателност към квалификацията на учителите. Подготовката на учителите в България се извършва и в трите вида висши училища- университетите, специализираните висши училища, колежите. Учителите по общообразователните предмети се подготвят по над двадесет педагогически и около 15-20 университетски специалности. Общо тринадесет университета в България имат педагогически факултети. Учители за профилираните гимназии се подготвят в почти всички технически, икономически, селскостопански и други училища. Висшите училища организират обучение за преквалификация на учители по нови специалности, което се налага от промените в учебния план. В това отношение не се отбелязват прилики или разлики.       Ползвани материали: Сравнение на образованието на България и Германия, в: http://www.referati.org/sravnenie-na-obrazovanieto-na-bylgariq-i-germaniq/61919/ref Българската образователна система, в: http://www.dynot.net/index.php?option=com_content&task=view&id=38&lang=bg Закон за народната просвета, в: http://www.erisee.org/downloads/2013/2/b/Education%20Law%202012%20BL.pdf Научи повече за българската образователна система, в: http://europa.eu/youth/article/%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B8-%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0_bg Образование в България, в: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5_%D0%B2_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F Немска образователна система, в: http://darbi.eu/sredno-obrazovanie-v-chuzhbina/obrazovatelni-sistemi/nemska-obrazovatelna-sistema Средно образование в Германия, в: http://www.edus.bg/index.php?m=107&lang=1&state_id=79&mtype=3&type=2&subtype=2  

      Всеки от нас има права и свободи, които са нормативно регламентирани и гарантирани от Конвенция на ООН за правата на детето без значение на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, имуществено състояние, рождение или друг статут. Предвид незрялостта на децата, трябва да бъде осигурено израстването им като самостоятелни и отговорни личности. Някои от тях се нуждаят от специални грижи.        Интегрираното обучение (ИО) е форма на обучение на деца със специални образователни потребности (СОП), при която всяко от тях се обучава в масово училище, но по план, съобразен с индивидуалните му възможности. То се регламентира от международни документи, осъществява се по определени модели, благодарение на усилията на ресурсен учител.     Етапи на реализация на ИО 19в. е времето, когато се дефинира инвалидността и когато децата с увреждания са в изолация, господство и подчинение. От началото на 20в. докъм 60-те се формира медицинският модел на инвалидността, а образованието е подчинено на споменатите принципи. В този период съществуват специални училища. Акцентът пада върху патологията, върху неспсобността на индивида да изпълнява присъщите му социални роли и да извършва характерните ежедневни дейности. От средата на 60-те до средата на 80-те настъпва нормализация в тези процеси. Родители на деца с увреждания повеждат борба, включително по съдебен път, в защита на правата им. Налага се идеята, че децата с трайни увреждания са способни да усвояват различни дейности в обществото. От средата на 80-те насам се установява моделът на гражданските права на инвалидите. Образованието е подчинено на принципите на свободен достъп и социално включване в общността. За инициатор на това, което днес наричаме интегрирано обучение, се приема австро-унгарският педагог на зрително затруднените- Йоханес Клайнер. През 1839г. той публикува „Ръководство за обучение на слепи деца от най-ранно детство вкъщи и местното училище“. До практическо осъществяване и регламентиране на интегрираното обучение се стига с приемането на Всеобща декларация за правата на човека през 1948г. и Декларация за правата на детето в 1959г. В България интегрираното обучение е прието официално през 2003г. То обхваща следните категории деца: с интелектуална недостатъчност; със зрителни увреждания; със слухови увреждания; с хронични заболявания; с езиково-говорни нарушения. Приема се, че тези категории деца са със специални образователни потребности поради наличието на определени дефицити в различни сфери- познавателна, моторна, сензорна. В страните от Европейския съюз ИО е въведено отдавна. Всяка от тях има изработена собствена система на интеграция, която отчита националната специфика.     Интегрираното обучение на ДСОП в международни документи: ·                ХV доклад на СЗО по психохигиена- Женева 1967г.; ·        Резолюция 2856 на ОС на ООН от 1971г.- с тази резолюция Общото събрание на ООН приема “Декларация за правата на лицата с умствени затруднения”, в която “изрично се подчертава правото им на пълноценно образование, живот и труд”(26.06.2009г.); ·         Споразумение от Саламанка- 10.06.1994г., на което трябва да се обърне по-специално внимание: в него се казва, че всяко дете има основното право на образование, че има уникални качества, интереси, способности и образователни нужди, поради което е потребно да има достъп до обикновените училища; то призовава към политическо и бюджетно внимание за подобряване на индивидуалните различия и затруднения, както и да се разработят проекти и механизми за планиране, мониторинг и оценка на образователните условия за деца и възрастни; да се поощряват и подпомагат родителите и осигурят програми за усъвършенстване на учителите; обръща се към ООН, Световната здравна организация, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и неправителствените организации да съдействат за въвеждане на образованието за специални нужди и осигурят услуги в отделните страни; към академичната общност- да засили изследванията и кооперирането, да служи като интелектуален център за разпространяване на опита и резултатите, постигнати на национално ниво; ·             За пръв път въпросът за интегрираното обучение се урежда в Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите от 1998г.; ·         Със Закона за изменение и допълнение на Закона за народната просвета от 2002г. законодателно се решава проблемът за интегрираното обучение; ·         Наредба №6 от 2002г. за обучението на деца със СОП и/или с хронични заболявания, според която тези деца се обучават интегрирано; ·         Национален план за интегриране на деца със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания в системата на народната просвета (приет с Решение №894 от 22 декември 2003г. на Министерски съвет).     Законодателна уредба на интегрираното обучение в България Още през 1929г. Васил Стефанов- директор на първото училище за слепи в България след посещение в САЩ докладва за наблюдаваната от него система на слепи и слабо виждащи в специален клас към масовото училище. През 1984г. във Варна към училището на деца с нарушено зрение е създадена първата за страната действаща ресурсна служба. През 1986г. се открива и втора такава към училището за деца с нарушено зрение в София. По отношение на децата със слухови нарушения интегрираното обучение съществува от 1998-1999г., когато към различни масови учебни заведения в София са открити кабинети, подпомагащи интегрирани ученици с увреден слух.     Същност на интегрираното обучение. Дефиниция. Особености Интегрираното обучение се дефинира като „съвместно обучение на деца със специални педагогически потребности и здрави деца в обикновеното училище чрез квалифицирано подпомагане от специален учител“. За да е интегрирано обучението, детето трябва да прекарва най-малко 50% от учебното време в обикновената класна стая.             Главната цел на ИО е да постигне вграждане на децата със СОП в средата на техните връстници, а впоследствие- в обществото като цяло. Затова учебните часове се провеждат заедно с класа, който посещава съответното дете. В зависимост от дефицита, с него провеждат индивидуални занимания различни специалисти- специални педагози. Важна особеност на ИО е, че е насочено към индивидуалните възможности и интереси на децата със СОП. От тях не се изисква покриване на стандартите на обучение за съответния клас; дори и усвоили минимум от знания, те преминават в по-горен клас. Интегрираното обучение не е само една съвременна концепция, а качествено нова образователна политика. То не може да бъде нито метод, нито принцип, тъй като обективно в себе си използва и двете. Това обучение включва и учебните стратегии и стилове, поради което не може да се отъждествява с тях. В условията на интегрирано обучение изключително важно е да се разбере, че масовото училище поема част от отговорността за обучението на детето със специални педагогически нужди. Това обучение е истинско партньорство между специалното, масовото училище, родителите и обществените институции, които формират неговата солидна обществена база. Включващо образование- при него стои идеята, че индивидуалността на всеки ученик трябва да бъде приета и неговото образование да се организира по такъв начин, че да се удовлетворят особените потребности на всяко дете. Смята се, че то предоставя възможност на всички ученици да усвояват изцяло учебния материал и да участват пълноценно в живота на социалните групи от детската градина, през училището до университета. Включващото образование активира ресурси, които са насочени към стимулиране на равноправието на учениците и създаването на възможности за тяхното участие във всички аспекти на живота на групата (класа).     Модели на интегрирано обучение Съществуват около двадесет модела за интегрирано обучение. Тук проследявам само някои от тях. Първият е този на тоталната интеграция. Той предполага в определени случаи спомагателна роля на специалните училища, особено ако интегрираният ученик има сериозни проблеми със специфичния начин на ограмотяване. Този модел изисква също така много добра комплексна подготовка на ресурсния учител, който трябва да отделя повече време за подпомагане на детето, особено през първата година от обучението. В условията на тотално интегриране особено важна роля играят родителите, които вкъщи могат да допълват функциите на ресурсния учител. Другият е моделът на частична интеграция- той предвижда детето със СОП да получи възможността да посещава масово училище един ден седмично или две-три занятия в рамките на една седмица. От този модел могат да се възползват деца с емоционални разтройства, с интелектуална недостатъчност и със синдром на Даун. Занятието по музика и рисуване са особено полезни. Важно е посещенията да бъдат индивидуални, а не групови. Макар и да не осигурява пълна интеграция, моделът е стъпка напред в преодоляване на социалната изолация. Модел за интегриране в определена училищна степен. В сравнение с тоталното интегриране, този модел е по-лесно приложим, поради факта, че след завършване на началния или средния курс в специалното училище, детето може да продължи в обикновен клас. В този случай се дава възможност за осъществяване на по-добра подготовка за интеграция, тъй като детето отива в масовото училище с достигнато определено равнище на знания и умения. Моделът предполага добро взаимодействие между специалното и масовото училище.   Интегрирано обучение на деца със СОП в другите страни: Модел на „единствения път”- това са страни, в които образователната политика и прилаганите практически решения и действия са насочени към интеграцията на почти всички деца в масовите училища. Такива страни са Гърция, Испания, Италия, Кипър, Норвегия, Португалия и Швеция. Интересно е например, че в Италия още от 70-те години на 20в. няма специализирано образование. Модел на „двата пътя”- това са страни, в които съществуват две отделни образователни системи, които функционират на основата на отделни правни норми за образование в масовото (интегрирано) и специалното образователни течения. Отделен сектор за специално образование действа в Белгия, Холандия, както и в България, Латвия и Румъния. Модел на „множество решения”- тук не се използва едно решение, а по-скоро се предлагат различни концепции, свързващи елементите на горните два модела на образование. Такива страни са Австрия, Великобритания, Германия, Ирландия, Исландия, Лихтенщайн, Люксембург, Финландия, Франция, както и Естония, Литва, Полша, Словакия, Словения и Чехия.     Роля и функции на ресурсния учител Най-важната роля в интегрираното обучение играят така наречените ресурсни учители. Функциите им могат да се разделят на основни, които биват три вида, и допълнителни. Първите са- подпомагане на интегрирания ученик, подпомагане на масовия учител, подпомагане на родителите. Ресурсният учител е главна фигура в процеса на интеграция. Той трябва да проучи и анализира всички фактори, свързани с въвеждането в обучението, да подготви ученика за интегриране. При постъпването в обикновен клас е длъжен да му помогне да се адаптира в околната среда и да създаде нагласа и в самия клас за приемането му. На здравите ученици трябва внимателно да се обясни, че въпросният ученик е също като тях и има същите потребности. Учителят трябва да осигури специални учебници и пособия, ако има нужда от такива. Той инструктира и води ученика през материала по съответните дисциплини от специалните програми на обучение. Оказва помощ в професионалното ориентиране на ученика и заедно с родителите и ръководството на училището разработва индивидуален план за това. По необходимост, ресурсният учител разширява сферата на обслужване на детето- ако се наложи допълнителен медицински преглед, специфично лечение или вид терапия, те следва да бъдат организирани и с подкрепата на родителите. Ресурсният учител подпомага масовия учител, като го консултира в обучението на ученика, както и родителите, като ги запознава с целите и философията на интегрираното обучение и ги съветва как да бъдат полезни в помощта за уроците и домашните упражнения. Той изработва индивидуална програма за обучение и развитие на интегрирания ученик.     Заключение Отношението към децата със специални образователни потребности трябва да се основава на хуманността и разбиране на положението, в което се намират. Водещи са принципите, които гарантират спазване на човешките права. Интегрираното обучение е форма на проява на осъзнаване на необходимостта от приемане на тези деца като част от нашето общество. То трябва да осигури пълноправното им участие в живота ни и да подпомага реализацията им като пълноценни личности в професиите, които избират. Гаранция за това трябва да бъде не просто дългът ни към тях, а разумното основание, че са човешки същества, които имат нормални човешки потребности, каквито имаме и ние.
  Ползвани материали: Декларация от Саламанка, в: http://www.zaednoschools.org/moodle/mod/resource/view.php?id=116 Интегрирано обучение, в: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BD%D1%82%D0%B5%D0%B3%D1%80%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BE_%D0%BE%D0%B1%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5 Интегрирано обучение на деца със СОП, в: http://www.slideshare.net/gerganoff/ss-10326563 Конвенция на ООН за правата на детето, в: http://www.unicef.org/magic/media/documents/CRC_bulgarian_language_version.pdf