Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 3027188 Постинги: 223 Коментари: 17
Постинги в блога
<<  <  4 5 6 7 8 9 10 11 12  >  >>
       В своя живот хората рядко са искрени. Невинаги успяваме да бъдем напълно открити и да се проявяваме такива, каквито сме. Обикновено, показваме само малка част от себе си. Причината за това е, че всеки от нас се страхува дали и как ще бъде прието поведението му. Дали и как ще бъде разбран. От тук произтичат известна неестественост и прикритост, които понякога водят до объркване.
        Може би, по-правилно би било да се каже, че човек не е това, което изразява с думите и постъпките си. Той е по-скоро в онова, което остава под повърхността им и което се крие в мотивацията му, чрез която несъзнателно или напълно съзнателно преследва определени цели, както и в това, което оформя личния му свят.
      Всеки от нас има много лица. Никой не е едностранчив. Създавайки ни такива, природата ни дава шанс да имаме различни средства, за да се справяме с предизвикателствата на света и да оцелеем. Притежаваме лични стратегии за това, които използваме като оръжие, съзнателно или не. Така често се представяме именно за такива, каквито не сме. Например, някои се правят на глупави и наивни, за да провокират другите или за да научат нещо, което не знаят. Това е вид преструвка, за да постигнат намеренията си, и съвсем не означава, че като цяло човекът е такъв. Подобен е случаят с красивите жени. Те не са непременно и винаги глупави. Много от тях притежават знания и умения, които повечето хора не носят.
      Начинът, по който се заявяваме в света и пред останалите, е само външно впечатление, често удобна маска, зад която се крие истинската ни същност. Поведението ни не е точно копие на онова, което сме. Самите ние не познаваме докрай себе си, защото не сме попадали във всички възможни ситуации, за да изпитаме границите си. Всеки от нас се движи в рамките на едно установено поведение, което му гарантира необходимия комфорт, за да се чувства добре.
      Съществува една основателна причина, за да не бъдем себе си в обективния свят. Това е страхът да не бъдем наранени, осмени, разбрани погрешно. Онова, което сме, е наше лично пространство. То е съкровено и не е добре да бъде достъпно за всеки. Там допускаме само най-близките си хора- тези, които наистина ни познават и обичат, и така не рискуваме да бъде разрушено от грубост и неразбиране.
    Трудно е да се определи и охарактеризира напълно един човек. Всеки е многолик и разностранен. Затова ни е потребно времето, за да се опознаем- както другите, така и самите себе си. Вникването в характера и изясняване на качествата, които носим, е процес, който продължава през целия ни живот. Някои от тях забелязваме в първия миг, а други се проявяват, едва когато попаднем в ситуация, която ги провокира да излязат на бял свят. Скритата, несъзнателна мотивация за едно или друго действие обаче, формира нашия свят на ценности и някъде там проблесва истинската ни същност.

Категория: Други
Прочетен: 9772 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.09.2014 14:59
     Характерът на всеки от нас е различен. Някои са по-открити и директни, а други- по-затворени и сдържани. Едни от нас пристъпват към света и хората с онова, което са наистина, а има и такива, които имат едно лице за околните и друго- за близките и себе си. Никой от нас не осъзнава напълно своето поведение и невинаги разбира своите постъпки.       Не можем да бъдем докрай себе си с другите. Винаги има нещо скрито, което остава наша територия. Твърде често, точно онова, което не изразяваме, е нашата истинска същност.       Да бъдеш напълно себе си е въпрос на доверие към света и хората. Когато вярваме, че няма да срещнем каквато и да е съпротива, ние подхождаме смело и без резерви към тях. Тогава се заявяваме безусловно и се проявяваме свободно. Това не означава, че можем да изведем всички свои черти. За това е необходима провокация от външния свят. Когато сме естествени, ние не се замисляме и не контролираме съзнателно поведението си. В такива моменти максимално се доближваме до онова, което сме. Онези, които имат повече задръжки и са водени от притеснението, че няма да бъдат приети, не разкриват напълно характера и себе си. Тяхната истинска същност остава скрита за околните и те могат да изберат пред кого да се разкрият. Именно тези наши страни, които по някаква причина не изявяваме, крият зрънце от истината за нас.        Понякога точно откритите хора, които винаги споделят, които са общителни и достъпни за контакт, с това си държание прикриват своите проблеми, неуспехи, комплекси или качества, които могат да ги представят в негативна светлина. Така те умело изграждат различна представа за себе си, създават образ, който не се покрива напълно с онова, което представляват. Вярно е и обратното- прикритите и тихи хора често са по-искрени в обраното си поведение. Те не натоварват останалите и не ги занимават със себе си. В това има толерантност и спазването на дистанция е всъщност деликатно пазене правото на другите да имат свое пространство.     Естествено, съществува многообразие. Някои са напълно откровени с оптимизма, усмивката, бъбривостта си, с които пристъпват към света, а други умишлено се представят за мрачни, депресирани и нещастни, за да привлекат и спечелят вниманието на останалите. Във всички случаи, никой от нас не може да изрази себе си напълно и докрай.       Всяка ситуация е различна. Светът около нас се променя непрекъснато. Той не е една застинала картина, която не се развива. Напротив- отделните моменти са предизвикателство за нашата психика и изискват да реагираме по определен начин. Всеки от нас има предварително изработено поведение или действа адаптивно и непреднамерено. Именно реакциите ни са показател за онова, което се крие дълбоко в нас. Но само ако умеем да ги тълкуваме правилно и да проникнем и прозрем какво се крие отвъд привидността им.        
Категория: Други
Прочетен: 8552 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.09.2014 15:05
    Сатирата е литературен похват или жанр, чрез който с хипербола, алегория, насмешка се критикуват и разобличават социални и човешки пороци. Стилът е саркастичен. Този подход използва и Светослав Минков в разказа си „Дамата с рентгеновите очи“, за да изобличи безсмисления живот на хората от висшето общество.       Чрез рентгеновите очи на главната героиня авторът представя както нейната същност, така и тази на хората около нея. Ежедневието им е от беззначни цели, подчинено единствено на материалните ценности. Човекът от хайлайфа е силно зависим от вещите. Авторът критикува подмяната на традиционните човешки добродетели с псевдоценности.     Животът във висшето общество е обвързан с модата и рекламата. Дамите, които членуват в него, желаят да бъдат част от избраните, които притежават богатства и красив външен вид. Това са основните предимства и качества, които могат да им осигурят брак с човек от хайлайфа, с когото да водят безсмисления си живот. Петте дами, обрисувани в салона на маестро Галфоне, са пример за този модел на мислене. Грозни, но грижливо гримирани, те желаят да компенсират празнотата на личността си с фалшива външност. Това е основното им занимание в живота. Те нямат цели, които да ги водят и да ги карат да се развиват. Разказът представя една от петте дами в чакалнята на „Козметикум Амулет- салон за дамска хирургия“. За да изпълни мечтата си- да се омъжи за милионер, Мими Тромпеева трябва да се подложи на операция за отстраняване на кривогледството, от което страда.    Маестро Чезарио Галфоне се възползва от глупостта и празноглавието на дамите от елитното общество, разработвайки различни методи и средства на козметичната индустрия. С обръщенията „джентилисима, беллисима и карисима синьорина“ той прикрива лъжливите начини за постигане на илюзорна физическа красота. Със средствата на маркетингова ловкост той привлича клиентките си, уверявайки ги, че ще се превърнат в съвършени, след като му се доверят. За това предоставя и писмена гаранция относно действието на продуктите си. С тези свои действия хирургът превръща хората от висшето общество в част от фабрично производство на уж красиви човешки същества.       От този момент нататък разказът преминава в монологична форма чрез дневника на Мими Тромпеева. През нейния нов рентгенов поглед, който тя придобива след операция при маестро Галфоне, е разкрит светът на елита, лишен от духовни ценности. Именно празният им живот е обект и предмет на авторовата сатира.
       Придобивайки невероятната способност да вижда през хората, Мими описва света на хайлайфа напълно обективно и достоверно. Изследвайки анатомията им, героинята забелязва, че тези от елита нямат никакъв мозък. Тя избира за свой бъдещ съпруг Жан, на когото също му липсва такъв, но затова пък е наследник на вуйчо си- мултимилионер. Тя е готова да направи компромис с липсата му на интелект в името на това да бъде част от висшето общество. Мими приема за изключителна способност знаенето на всички песни на простолюдието, което Жан показва при разходките им. Той е мил и забавен, според нея, разказвайки за значението и ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка при официалните динета. Тя възприема празноглавието му като финост. Затова и желае да притежава същото това качество. Цената, на която героинята приема предложението му за брак, е един милион в аванс и два милиона след сватбата. С това тя осигурява пътя и живота си към пътешествия, към хермелиново палто и бален тоалет в Париж, символ на безцелния и лишен от духовна стойност живот, изпълнен само с материални ценности- вещи, предмети и празни от съдържание преживявания. Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ има своята актуалност и днес във времето, когато властва посредствеността, облечена в мода, лукс и материализъм. В съвремието главна ценност са парите. Човешките отношения се определят от тяхното количество. Те осигуряват място на човека в свят, който приемаме за истински. Творбата изобличава и сатиризира този начин на мислене, разкривайки неговото безсмислие и ограниченост.            
Категория: Други
Прочетен: 4640 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 10.02.2014 13:34
        Едно от върховите постижения в лириката на Христо Смирненски е цикълът „Зимни вечери“. В него са вплетени разнообразни картини, детайли, фигури, звуци и цветове. Отделните седем части са свързани помежду си от гледната точка на лирическия говорител, който с репортажна наблюдателност проследява картината на социалната нищета.       Читателят става свидетел на мрачния образ на града и на обобщения лик на страдалеца, населяващ крайните квартали, представен чрез героите- пияният баща, слепият старик, детето, мъртвото момиче и бездомните деца. Светът им е обречен на бедност и безперспективност.      В художествения свят на цикъла всичко е белязано със знаците на скръбта, ежедневното страдание, безнадеждността, умората и смъртта. Още в първата част поетът обрисува декора на мрачния град с пусти улици, потънали в кал и тъмнина. Той е сравнен с „черна гробница“- пуст и мрачен, лишен от радост и жизненост. Сградите гледат с „жълти стъклени очи“, което създава очакване за нещо зловещо.     Природата е в унисон с тягостното настроение. Тя очертава дисхармонията и тържеството на смъртта в един свят на обезличаване, студ, мрак и самота- оскрежената топола е сравнена с призрак, жиците са изопнати като струни, навявайки усещането за крайно страдание, а снегът хрупка с „вопъл зъл и глух“. Символът на мъглата извежда смисъла на непрогледност и безпросветност.       Основна роля играят цветовете- черно, жълто, сиво, сребърно, бяло, огнено. Всеки от тях има своето значение. Черното е символ на смъртта, на мрака и непрогледността. Жълотото се свързва с болестта, с нездравото, а сивото и сребърното- със старостта и отминаващото време. Бялото е цветът на чистотата и невинността, но тук по-скоро се доближава до значението, което носи черното. Огненият сърп на луната е сякаш символ на изгаряща болка и нестихващо страдание.     На този фон са представени героите на крайния квартал в обречеността на своя живот. В първата битова сцена, с която поетът ни среща, се сблъскваме с безрадостния и безхлебен свят на едно семейство. Рисунъкът е реалистичен:                                                 „Завърнал се в къщи – безхлебен,                                                 пиян пак – бащата ругай:                                                 и своя живот непотребен,                                                 и своята мъка без край.“ Усещането е за засилващо се страдание. То е подчертано от писъка и молбите на децата, както и на жената, ридаеща навън.      Лицето на смъртта е представено чрез образа на младата жена, която е положена в ковчег. В тази сцена преобладава жълтият восъчен цвят, който се свързва с края на човешкия жизнен път. Звуковата картина на тежката драма е подчертана от риданията на старица. Дрипаво дете се моли пред иконостас. Ситуацията е крайна и безизходна. Драматизмът на цялата творба се засилва от личната трагедия, сполетяла момичето.      В последната картина са изобразени две деца, които съзерцават танца на падащите снежинки. Посланието на поантата е песимистично. Изразено е чрез метафора:                                                „А бликат снежинки сребристи,                                                прелитат, блестят кат кристал,                                                проронват се бели и чисти                                                и в локвите стават на кал.“. Поетът ни внушава, че няма надежда чистотата да бъде съхранена. Тя умира безвъзвратно при сблъсъка със земния, битов свят, без да има възможност да се осъществи. Това говори за обречеността на този свят, лишен от щастие и светлина.       Героите в цикъла „Зимни вечери“ са изгубили идентичността си. Те са лишени от индивидуалност и са по-скоро обобщен образ на бедността и нищетата. Обединени са от безперспективността и безизходността. Те са жертви на социалната неправда, на липсата на справедливост в едно общество, което дискриминира, вместо да търси изход от ситуацията на материално неравенство. Затова и авторът назовава героите си по-общо: „незнайни силуети“, „задгробно същество“. С това подчертава обезличаването, от което са част.     Поетът изразява и своята лична позиция по отношение на беззащитните си герои. Той застава на тяхна страна, с което показва състраданието и съпричастността си към съдбата им:                                                „Братя мои, бедни мои братя –                                                пленници на орис вечна, зла –                                                ледно тегне и души мъглата –                                                на живота сивата мъгла...“     Поетическата творба рисува потресаващи картини на човешко страдание. Тя предава посланието, че в света доминират безчовечността, липсата на милост и социална дисхармония. Като болезнено творческо отражение на тежката действителност, тя е повик за повече хуманност и разбиране.
Категория: Други
Прочетен: 13728 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 10.02.2014 13:30
      Пътешественикът е символ на откривателския дух, на смелостта и жаждата да се докоснеш до непознатото. Благодарение на авантюристите, днес човечеството разполага с познания, които биха останали скрити, ако не е надделял куражът им да се сблъскат с далечни страни. Пътешественикът разширява не само своя хоризонт. Той преследва мечтата на човека да узнае, да види, да се изпълни с преживявания, които да направят живота му интересен, цветен и богат. Свободен е, защото тя го води, и е свободен, защото я постига.     Образът на Бай Ганьо не се покрива с тази представа. Той е много далеч от копнежа по един нов и различен свят. Нежелаещ да опознае културата на Европа, остава затворен в своето, без да разшири границите на мисловния си свят. Това го прави жалък и окаян.     Алеко Константинов е гениален в изграждането на своя персонаж. Бай Ганьо се оказва символ не на опитващия се да се отвори за новото човек, а на ограничения малокултурен балканец, който няма представа за себе си. Европейската култура е чужда за героя. Тя не намира отзвук в неговото съзнание. Той дори не прави опит да се докосне до нея. Изпълнен с преднамереност, лишава себе си от възможността да разчупи рамката на своето.
      Той не изпитва страх или срам, поради несъответствието между него и чуждия свят. Съизмерването се оказва невъзможно. Защото това е присъщо на интелигентния човек, който осъзнава своето несъвършенство и се стреми да се усъвършенства, нагласяйки поведението си спрямо различието. Не и Бай Ганьо. Той счита себе си самодостатъчен. От значение за него е само келепирът от личните му дела, без да проумява, че разбирайки една непозната култура, получава шанс да реализира своята предприемчивост. Но и за това са потребни находчивост, ум и желание за развитие, а не агресивно налагане на модел, несъвместим с този на другия.
    В това се коренят причините Бай Ганьо да може да бъде наречен „най-окаяният пътешественик“. Героят не се възползва в пълна степен от пътуването си в Европа. Той се държи като конкистадор завоевател, който преследва лични цели, а не като пътешественик, в когото е будно любопитството към различното. Неговият практицизъм е главна пречка за някакво духовно пробуждане. Интересува го само печалбата. Истинският пътуващ няма материални подбуди. Той е воден от едничката жажда да срещне пъстротата и предизвикателствата на света пред интелекта, пред разбиранията, пред стереотипите, които носи в себе си, и в този неочакван сблъсък да преодолее границите на собственото си съзнание, да го оцвети с различието и чуждостта.
   
Пътят на обогатяването изисква обмен между две култури, който да е двустранен. При Бай Ганьо посоката е една- властна и налагаща се с егоизма, с бездарието, с простащината си. Неговата първичност затваря съзнанието му и го оставя да се движи само в рамките на личния интерес. А без любознателност, без отвореност към шареността на другия, няма взаимодействие, няма приближаване един към друг, няма контакт, който да води до промяна, няма еволюция, няма прогрес.
     Робът не може да бъде пътешественик, защото пътешественикът е свободен по дух. Робът може само да се подчинява или, веднъж отхвърлил робството, да се превърне в поробител.
   Бай Ганьо е такъв- помогнали му да смъкне от плещите си „агарянския ямурлук“, всички решават, че е вече европеец. Той носи психиката на роба, който дори не е извоювал свободата си сам. Въпреки това, героят може поне да я заслужи. Достатъчно би било да приеме предизвикателството да се огледа в спътника си.            
Категория: Други
Прочетен: 5534 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 19.01.2014 20:23
      В отношенията между родители и деца винаги възникват проблеми. Това се дължи на разликата в годините, а от тук- на различия в опита, в начина на мислене и в поведението. Всеки има своя гледна точка, която смята за по-правилна. Родителите приемат, че са отговорни за живота и съдбата на децата си, и искат да им предадат житейските уроци. От своя страна, младите държат на свободата си и на това сами да достигнат до изводите, които да ги направят по-мъдри.     Единственото средство, чрез което поколенията могат да преодолеят конфликтите помежду си, е разговорът. Благодарение на него, всяка от страните разкрива себе си- своите мотиви, мисли и желания. Това е форма на доверие, в която те могат да се приближат и да си помогнат взаимно.       Винаги е било трудно родителите да осъществят контакт с децата си. Времето, ежедневните задачи, личните проблеми често са пречка за това. Не е лесно човек да балансира. И все пак, децата не искат много. За тях е потребно да им обърнеш внимание, да ги попиташ как са, тревожи ли ги нещо, да им помогнеш да изпълнят свое задължение, да бъдеш приятел с тях и в същото време авторитет, на когото те могат да се опрат и да разчитат в тежък момент.       Конфликтите между поколенията възникват, когато това отношение липсва. Когато родителите спрат да се интересуват от децата си и обратно- когато децата спрат да споделят и се отчуждят. Нарушената връзка може да доведе до непредвидими последици. Затова е от особено значение да има приемане на другия, да бъдеш открит към него. Това е смисълът на семейството- взаимопомощта. Когато има разговор, в който си искрен, когато всеки приеме мнението на другия, винаги може да се намери допирна точка и да се постигне разбирателство. Ако надделяват егоизмът, затварянето в себе си, нежеланието за контакт, проблемите могат да се задълбочат.        Децата имат потребност да бъдат разбирани, обичани и приемани, каквито са, без да бъдат съдени. Родителите са тези, които носят житейската сила да правят крачка към тях. Те носят по-голямата отговорност за това да няма конфликти. Невинаги е лесно. Има трудни деца, които са много самостоятелни и не търпят вмешателство. В такъв случай е потребно търпение и бавно пристъпване и неагресивно навлизане в света им. Самите родители носят в себе си средствата и знаят начина, по който да се справят с наследниците си. Защото те са тяхно отражение и общуването с тях им помага, както в грижата и отглеждането на свободни личности, така и самите те да израстват в ролята си на създатели на човешки живот.        Конфликти между родители и деца винаги ще има. Сблъсъкът на характери и поколения е неизбежен. Важното е, когато изгубят пътя един към друг, да осъзнаят това и да го намерят отново. Понякога децата носят повече мъдрост и инициативата да поискат да решат проблемите си може да бъде тяхна. В друг случай, родителят е този, който трябва да прояви съзнание и да подаде ръка. В живота няма правила и от хората зависи да си помагат, да не се нараняват и да се опитват да бъдат щастливи заедно.            
Категория: Други
Прочетен: 9298 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.09.2014 15:01
        Всеки от нас е на тази земя, защото има семейство. Благодарение на него, хората оцеляват в света, защото имат нужда от близки, на които да разчитат. То е мястото, където можем да получим всичко, от което имаме нужда.        Аз съм щастлива с моето семейство, защото не съм лишена от обичта на близки хора. Те ме подкрепят, разбират и са винаги до мен.         Семейството- това са всички около мен, които ме познават. Те знаят какво обичам и не обичам, какви са моите навици, характер, интереси. Свикнали са и с доброто, и с не толкова доброто в мен. Приемат ме такава, каквато съм, без да ме осъждат. Правят го, защото ме обичат. Не всяко дете има късмета да бъде част от цяло и здраво семейство. Затова то е толкова ценно за мен. Дори понякога да се караме, когато сме на различни мнения, това е част от нашето общуване и от начина, по който можем да постигнем разбирателство. Пък и е важно да има противоположни гледни точки- те помагат, когато човек трябва да се справи с дадена ситуация. От значение е да има взаимопомощ. Всяка подкрепа ми дава сигурност и спокойствие, че мога да преодолея трудните моменти. Смисълът на семейството е да бъде опора и закрила за всеки. Човек се чувства в безопасност, когато е част от него. То е умален модел на живота и, ако всичко в него е нормално, човек успява да посрещне и реши проблемите си и в големия свят. Всеки от моето семейство има свой начин да прави това. Различията ни ми помагат да открия повече от едно средство да постигна желаното. Това е богатство, което не всеки притежава.        Семейството е главна ценност за всеки човек. Такава е и за мен. Признателна съм, че има на кого да се опра, кого да попитам, към кого да се обърна за помощ. Близките хора са най-важното нещо в живота, защото ми дават сила и кураж. Благодарение на тях, мога да бъда това, което искам, и да постигна онова, към което се стремя.  

                  
Категория: Други
Прочетен: 28894 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.09.2014 15:09
Винаги когато наближава Коледа, започваме да се чувстваме по различен начин. Този празник е най-тихият и светъл ден в годината. Древните вярвали, че в този миг се ражда Слънцето. И в настоящето, очаквайки Коледа, сякаш всяка година се приговяме да приемем неговата светлина в себе си. Рождество Христово не е само ден, на който си подаряваме любими и желани вещи. Той е времето, в което се обръщаме към близките си, за да им дарим обичта си, за да им покажем, че те са най-важната част от живота ни.         Коледа е празник на семейството, на топлината между хората, на нейното споделяне помежду им. Той не е изпълнен с фойерверки и оглушителна музика. По-скоро е мълчаливо посрещане на едно свято раждане. Свързан е с идването на нов живот, затова в него има тиха почит и смирение пред съкровеното събитие. Изпълнен е с притихнала радост пред очакването на един разтварящ се в тайнственост свят.        Светлината на Коледа е толкова въздействаща, че ни кара да се обърнем към себе си и да се запитаме за всичко, което е чудо за нас. Това ни прави част от нейната магия. Сядайки около коледната трапеза, ние преживяваме необикновеното рождение заедно. Споделената радост е по-силна и заразителна. Духът на Коледа оживява, когато всеки от нас носи частица от нея в сърцето си. Когато всеки от нас срещне обичта на човека до себе си.            Празникът Рождество Христово не е в скъпите подаръци. Той е в това да направиш някого щастлив. Всеки човек е способен на добри дела. Ако не сме сторили поне едно, Коледа е подходящ момент да опитаме да изпълним пропуснатото. Не защото така трябва, а защото това ще накара и нас самите да се почувстваме щастливи.           Духът на Коледа проблясва в мига, в който дарим усмивка, в който подадем ръка. Когато накараме някого да се почувства добре или да изпита радост от живота. Само тогава силата на празника се ражда в нас и ни прави живи.   
Категория: Други
Прочетен: 23577 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 09.12.2013 10:32
Елинските митове се зараждат още в дълбока древност. Като легенди, които разказват за отминали времена, са запазили в устна форма представите на хората за възникването на света, за произхода на човека и за различните природни явления. В митовете се оглежда животът на древните. В тях е съхранена тяхната история, изкуство, философия, религия и литература. Те са продукт на устно поетично творчество. Едва в по-късно време хората започнали да ги записват. Дотогава се предавали от уста на уста и, макар значително променени, главните им послания достигат до нас и са ни познати и днес във вид на поеми в стихове или на лирика. Някои от източниците на старогръцката митология са творбите на Омир, Хезиод, Софокъл, Еврипид, Есхил и Аристофан. Организирани в цикли, древногръцките митове и легенди оформят важните за човека теми и дават отговор на вълнуващите го въпроси. Те представят хората като подчинени и зависими от боговете, чиито отношения определят възникването на космоса, както и развитието на всяко нещо в него. Хората, които притежават по-висши качества от останалите, гърците наричат герои. За техните подвизи, чрез които са изведени общочовешки проблеми, те слушат в митологичните разкази. Определен кръг от митологични творби обясняват възникването на света от Хаоса. Брачните връзки между божествата и техните взаимоотношения определят формирането на всяко явление или живо същество. За древните гърци този свят е Космос- хармонично организирано пространство. Боговете са тези, от които зависи всяко събитие в него. Това е един поетичен свят, в който всичко е живо и притежава душа. Освен своята „Теогония“, посветена на боговете и тяхното родословие, в друга своя творба Хезиод разказва за петте века, през които е преминал този свят, за трудовия делник на хората, за техните омилостивяващи боговете действия и за празничните дни, за вярата в одухотвореността на природата и на всичко, което заобикаля човека. Той обрисува живота и съдбата на древните, за да добият представа следващите за това, което е било. В творбите от Троянския цикъл елините разбират за изкуството на войната, за любовта и приятелството, за красотата, която става причина за вражда. Ахил, Хектор и Хефест са само някои от образите в „Илиада“, чрез които са изведени тези човешки проблеми. Войната между ахейци и троянци е изява на воинска чест и слава за отстояване на родовите принципи и закони. Тя е пример за живота в древна Елада, за нравствените ценности и вечните стойности, на които се гради човешкият живот. Вярата на древните в съдбата е отразена в Тиванския цикъл. Гърците се доверяват на проклятия, убедени, че те управляват живота им. По силата на такова, митичният герой Едип убива баща си и се омъжва за майка си. Въпреки всичко, със своята интелигентност той разрешава загадката на Сфинкса и става герой за всички жители на Тива, защото освобождава града от ужасно чудовище. В Цикъла на Атридите също е вложена идеята, че нарушаването на родовите закони води до нещастие и смърт. Той разказва за съдбата на цар Агамемнон и неговите деца. Една вечна човешка тема- тази за авантюристичния човешки дух, представя Цикълът за аргонавтите. Главният герой на „Одисея“- Одисей, преминава чужди земи и места, за да открие и върне на рода си златното руно и да възтържествува справедливостта. На кого не са познати митовете за Прометей, който открадва огъня от боговете, за да го даде на хората и те да се доближат до тях; за Херкулес с неговите дванадесет подвига; за Икар, който успява да полети с восъчни крила; за Орфей и Евридика- пример за силата на любовта? И още, и още... Древногръцките митове са неизчерпаем извор на теми и сюжети за литературата, защото разкриват човека и неговите схващания и вярвания за света. Всяко поколение ги тълкува по свой начин и вдъхва нов живот на образите и проблемите, вложени в тях. Митовете са храна за въображението на хората от всички епохи и времена. Те са мост между древното познание и съвременния човек и го карат да отвори вътрешни си взор и погледне отвъд реалността към един красив, богат на образи, вълшебен свят.   В части от текста е ползван следният материал:
myschoolbel.info/Temi_LITER_9klas/SM_Cikli%20v%20starogryckata%20mitologija.html
Категория: Други
Прочетен: 11783 Коментари: 1 Гласове: 1
Последна промяна: 16.12.2013 23:37
  Одата „Левски“ е първата творба в „Епопея на забравените“. Това не е случайно. Апостолът на свободата е поставен на челно място в пантеона на незабравимите, на които Вазов заслужено отдава почит. Левски е най-високият непостижим връх на личен и индивидуален подвиг. Авторът се прекланя пред него, подчертавайки качествата му на будител на народа за национална свобода. Целта на Вазов е да утвърди образа му като мярка за величие. В това главна роля играе словото.          Неговата съзидателна сила, чрез която са изведени личните прозрения за етично поведение, личи в монолога на героя. Чрез словото е постигната идеализацията и библейският смисъл на образа на Левски. Санкциониращата мощ на авторовите думи се проявява в нетърпимостта към предателя и предателството. Мълчанието е превърнато във висш израз на словесна мощ.               Монологът на Левски в началото на творбата разкрива способността на словото да изрази прозренията, до които героят достига в манастира. В своите думи той аргументира житейския си избор да го напусне. В изповедта му се проявява съзнанието на човек с високи етични разбирания. Той е прозрял, че неговият глас не стига до Бога, независимо от усърдието и молитвите и че страдащият народ се нуждае не от "химни и тропари лишни", а от "благата дума". Героят споделя, че сляпото изпълнение на канона чрез молитви и религиозни церемонии не е богоугодно. По-достойно и истинно изпълнение на Божиите повели е да се откликне на народното страдание. Левски се отрича от фалшивия и лицемерен аскетичен живот, преръщайки в обет пътя си към пробуждане на поробените. Главно средство в тази негова цел е именно словото.   То е поетичният инструмент, чрез който авторът постига идеализацията и библейския смисъл на образа на своя герой. Думите на Левски са "прости и кратки", но са разбираеми, носят топлотата на сърцето му, защото са искрени и могат да породят "упование и надежди сладки". Може би чрез тази характеристика на словото Иван Вазов въвежда християнската идея: "Кротък език е дърво за живот, а необуздан е съкрушение на духа."(Притч. 15:4) Левски също вижда в бунта не толкова разрушителната сила, колкото съзидателната, затова речта му е "дърво за живот". Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него и чак когато е получил доверието на "робите слепи", пръска светлината и тайнството на "две-три думи нови"- ключовите думи на бунта. Селяните "светец го зовяха", защото е отхвърлил "от себе си лъжливостта на устата и лукавството на езика" (Притч. 4-24) и думите му са ясни и праведни. В словото е цялостният израз на Апостола, то е единно по звучене и смисъл:

  "Обърнал се беше на дух, на огън   Думата си цяла лейше в едно слово."     В нашата поезия нямаме друг израз на толкова пълно единство между дума и слово, те се сливат в едно мигновение, подобно на единството на лъча и светлината- това е мигът на озаряването, когато човек може да повярва, че светлината (думата) е вътрешно състояние- "робите слепи" я чувстват чрез душата си. Така те възприемат и словото на Апостола- "слушаха с трепет, с зяпнали уста" и "тям на душата ставаше по-ясно".   Никой друг от апостолите, освен Левски, не е представен с благостта на словото. В това е и неговото величие- с простата и топла човешка реч да подбужда към бунт. Въстанието добива смисъл не чрез озлоблението, а чрез вярата. Да се проповядва революция чрез благо слово би изглеждало парадокс, ако не се има предвид, че всъщност то е вътрешното озарение, чрез което робът разбира смисъла на свободата. Без него бунтът би имал само разрушителен смисъл, защото ще го води чувството за мъст.   Не по-малко мощ се крие в разрушителната сила на словото. Авторът използва това оръжие, обръщайки го в непоносимостта си към предателя и предателството. То е средството за изобличаване на низката му постъпка. С помощта на богата синонимия и антиномично противопоставяне на светлия образ на Апостола, е обрисувана фигурата на издайника. Ако Левски е изобретателен, фантом, сянка, дух, огън и с авторитет пред народа, то предателят е обруган. Назован е: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда. Християнските инвенции целят да подчертаят светостта на иконата на българската свобода и да принизят предателя. Противопоставени са благостта на словото на просветителя и словото като инструмент на подлостта. Думите на Левски се извисяват при контраста с тези на предателя. За издайника е валидна библейската истина, че осквернява не онова, що влиза в устата, а онова що излиза от нея, защото то идва от сърцето. (Мат. 15:17-20) Устата на божия служител, който вместо да благослови бунта, го предава, е пълна "с яд и злост".   В одата „Левски“ място намира мълчанието. То е не по-маловажно от гледна точка на словото. Премълчаването е другата негова страна, защото е израз на духовна и морална сила. То е символ на мъдростта, която е отвъд привидността на думите.   Проявява се, от една страна, чрез мълчанието на Вазов по отношение на името на предателя. Изричането е символ на реализация, на осъществяване. Думите са знак за съществуването на предмета, който назовават. В това се заключава значението на замлъкналия авторов глас- предателят трябва да бъде забравен. Лишен от словесно присъствие, да бъде изтрит от паметта на народа, да бъде обречен на забрава, да бъде оспорено правото му на съществуване- неназован, означава без битие. А и, погледната в пълния си вид, епопеята е апотеоз на величието, а не на низостта.   Другата страна на неизреченото слово откриваме в гордото мълчание на Левски в съда. Заловеният Апостол знае не само цената на думите, но и на мълчанието. То е демонстрация на превъзходство и вътрешна сила. Символ на величаво себенадмогване и себепожертвование; себепостигане и достойна защита на идеята за свобода. Това, което постига чрез изреченото сред народа, постига в тъмницата с мълчание. Той не изрича "предателска реч", независимо от мъките, на които е "подвъргнат":

  "И на вси въпроси- грозно изпитанье-   Един ответ даде и едно мълчанье,   И казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"   И никое име той не спомена."     Така с благата дума и с изстраданото мълчание Апостолът остава верен на своя идеал и не изменя на народа си. Чрез тях той намира "към безсмъртието по-прекия път", защото "смърт и живот са подвластни на езика, и които го владеят, ще вкусят от плодовете му." (Притч. 18:22)

Силата на словото в одата „Левски“ се реализира с помощта на изповедния и откровен глас на героя. Способността му на оратор, владеещ своята публика, се осъществява чрез благостта и силата на думите му. Авторът става негов продължител и горещ защитник на споделените от него идеи. Уповавйки се на характерните за одата изразни средства и богатата им палитра, той поставя на пиедестал Апостола, проследявайки силата му да убеждава и увлича. В драматичен противовес отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение, лишавайки го от правото на съществуване чрез силата на думите. Оставяйки празни места в текста, Вазов издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да побере и изрази измяната и величието.
Части от текста се базират на следния материал:
www.iskam6.com/pisateli/488-magiata-na-slovoto-v-epopeia-na-zabravenite.html

Категория: Други
Прочетен: 44967 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 16.12.2013 23:30
         В творбите си, посветени на природата, Вазов утвърждава своята пантеистична линия. Той вярва в божествения произход на естеството и в предназначението му да бъде връзка с Мирозданието.
      В стихотворението "Към природата" властват две главни теми: за природата като Божие проявление, на което поетът се покланя, и за отношенията й с човека.
     За Вазов природата е многолика, красива, богата и изобилна. С това заслужава възхищението му. Тя е вечно обновяваща се чрез сезоните и протичащото време. В нея цари вечен кръговрат. Сменят се годишните времена, а с тях и нейният облик. Въпреки дълговечността й, авторът я нарича "млада". Природата е едновременно винаги нова и различна и винаги една и съща, подвластна на вечността. Това произтича от факта, че е творение на Бога. Като такова, природата излъчва мир, тишина, спокойствие и хармония. Тя е извор на сила, на младост и жизненост; чиста е, девствена и недокосната от цивилизацията. Природата пази тайните на Мирозданието. Тя владее познанието на вечността. Затова е безсмъртна.
     Проблемът за откъсването на човека от природата датира още от времето на Просвещението, когато Жан-Жак Русо призовава с думите си: "Назад към природата!". Вазов прокламира тази идея. Той смята, че човекът доброволно се е отказал да черпи мощ от естеството, чието създание е. Като венец на природата, хората са престанали да бъдат природни същества. Създали свой цивилизован свят, те са "разлъчени"- отделили са се от своята естествена среда. Потънал в суета и тленност, човекът е преходен. Едновременно "бог и червяк", той се отказва от божествената си същност и се отдава на временното в този земен свят. Затова неговият живот е кратък и не може да се съизмери с безсмъртната природа. Откъснал се от своите корени, той вече не я чувства като свой дом. Присъствайки в нея, човекът е гост. Той е спрял да разбира езика й. За него са недостъпни тайните, които тя пази и крие. Природата е неразгадаема енигма за човека. Авторът я нарича "сфинкс без глас", с което подчератава, че познанието е заключено за него. То е достъпно само по силата на единородството, от което човекът се е отрекъл. Финалът на творбата извежда идеята за неговата преходност- след него не остава нищо ценно, нищо което да го надживее и да пази спомена за съществуването му. Вечно е само тържеството на природата.
Категория: Други
Прочетен: 8365 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 13.08.2014 19:29

            Жанрът на стихотворението „Опълченците на Шипка“ на Иван Вазов е ода. Като творба за възхвала, чиято цел е да изрази авторовия патос и преклонение пред подвига на героите, тя е богата на изразни средства- тропи и фигури, с помощта на които са изобразени опълченците и самата битка.

Образът на опълченците е обрисуван с помощта на следните средства (в скоби е отбелязана целта на употреба на всяко от тях):

Метафорични словосъчетания, епитети, определения, инверсии: „младите дружини“, „раите“ (вражеската гледна точка), „дружините наши“, „българи орловци“, „млади опълченци“, „дружините горди“, „героите наши“, „орляка юнашки“; „бесни и шумещи“ (изразяват единността, колективната сила, мъжеството, както и авторовото отношение и оценка за опълченците);

Метонимии: „върхът“, „вълните“, „желязото срещат с железни си гърди“ (акцентират върху единението и непоклатимостта, твърдостта на юнаците);

Синекдохи: „всякой гледа само да бъде напред“, „гърди геройски“ (подчертават готовността на всеки от героите и ентусиазма за участие в битката);

 Сравнения: „кат лъвове тичат“, „кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса“, „кат демони черни“, „като скали твърди“ (предават смелостта и неустрашимостта на героите);

Градации: „пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред“, „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“, „катурят, струпалят като живи пак“ (изразяват динамиката на действията на опълченците);

Плеоназъм: „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“ (натрупването на същ. имена градира способността на опълченците да преодоляват трудностите и препятствията по пътя към победата);

Повторение: „всякой“ (изразява активното участие на всеки от опълченците, всеотдайността на всеки от тях);

Реч на героите: "България цяла сега нази гледа, / тоя връх висок е: тя ще ни съзре, / ако би бегали: да мрем по-добре!" (саморазкриване; обрисувани са като безстрашни и жертвоготовни).

 

Битката в одата:

Метафори, епитети, определения: „Боят се обръща на смърт и на щик,“, „свирепата сеч“, „и трупове мъртви фръкнаха завчаска“,  „страшний редут“ (предават апокалиптичността на битката);

Реторични възклицания: „Пристъпи ужасни!“, „Бури подир бури! Рояк след рояк!“ (същевременно безглаголни), "Търчете! Тамо са раите!" (образът на противника), „Талазите идат; всичките нащрек са!“, „О, геройски час!“, „Няма веч оръжье! Има хекатомба!“ (антитезисно възклицание)- (придават приповдигнатост на речта и повишават вниманието на читателя, подчертават значимостта на случващото се);

Времеви ориентири за продължителността на битката, отбелязани с числителни имена: „три деня“, „дванайсетий път“, „три дни“ (маркират мъчителното протичане на времето, породено от тежестта и ожесточеността на битката);

Множество експресивни глаголи: пушкат, отблъскват, екнат, реват, падат, мрат, идат, бягат (представят динамиката на изобразяваното);

Звукова картина: „викове сърдити“, „и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра“, „други вик: ура!“, „на боя ревът“, „и фърлят се с песни“ (обрисуваният звуков фон представя битката като жива);

Градации: „и тела я стелят, и кръв я залива“, „нов дъжд куршуми, камъни и дървье“, „пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред“, „насипи налитат и падат, и мрът;“, „катурят, струпалят като живи пак“, „гълтат, потопяват орляка юнашки“ (пресъздават постъпателно движение във възходящ или низходящ ред, като подчертават динамиката на боя);

Плеоназъм: „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“ (натрупването на същ. имена градира способността на опълченците да преодоляват трудностите и препятствията по пътя към победата);

Метонимия: „желязото срещат с железни си гърди“ (подчертава твърдостта на героите);

Синекдохи: „всякой гледа само да бъде напред, „гърди геройски на смърт да изложи“ (извеждат готовността на всеки от опълченците да вземе участие в битката);

Хиперболи: „и тела я стелят, и кръв я залива”; „нов дъжд от куршуми…” (подсилват ефекта и впечатлението за титаничността на боя);

Анафорично повторение на съюз „и“: „и гърди геройски на смърт да изложи, / и един враг повеч мъртъв да положи“ (добавяне, накачване, градиране на действията);

Антитези: „Пушкалата екнат. Турците ревът,“, „идат като тигри, бягат като овци“ (антитезно сравнение), „Щурмът е отчаян, отпорът е лют.“ (подчертават контраста и смисловата антитеза, на чиято база е изградена цялата творба);

Синтактичен паралелизъм: „патроните липсват, но волите траят, / щикът се пречупва - гърдите остаят“ (подсилва антитезното начало);

Контраст: „живи и умрели“ (на него се базира одата);

Непълни изречения (с изпуснат глагол): „Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, / всяко нещо - удар, всяка душа - плам.“ (придават предметност в изобразяването на битката- алтернатива на натрупването на глаголи);

Пауза: „Йоще миг - ще падне заветният хълм.“ (реторичен похват за задържане на вниманието на читателя преди настъпването на кулминацията);

Накъсване на речта- особено ясно се вижда то при възклицателните изречения (изразява задъхаността на автора, поради важността на момента и предава напрежението на битката).

 

За езика в цялата ода: www.dimitech.net/%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D0%B4%D0%B0-uchitel265.html

 


Категория: Други
Прочетен: 72759 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 12.11.2013 16:35
<<  <  4 5 6 7 8 9 10 11 12  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3027188
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031