Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 1367927 Постинги: 222 Коментари: 14
Постинги в блога от Октомври, 2013 г.

         Ботев е поет на бунта, човек на дълга, при който думите и делата са в неразривна връзка. Това не означава, че е неспособен да изобрази декора на лирическото действие. В две от неговите творби природата е органична част от поетичния текст, чиято роля е чрез хармоничната връзка с героя да подчертае неговото присъствие и да го възвеличи.

       В „Хаджи Димитър“ природната картина е богата на образи. Тя е много динамична и жива. Пространството е организирано на принципа горе-долу, високо-ниско, като чрез тези опозиции (антиномии) поетът целѝ да извиси подвига на своя герой, да го издигне на пиедестала на природата. Единствено тя е способна да облекчи страданието на юнака. Времето е разделено на ден и нощ. Контрастът изразява крайностите, между които е поставен героят, сякаш за да подчертае неговото мъченичество, разкъсването му между земното и небесното и с това граничността на неговия образ. Въпреки това, цикличността, впечатлението за която се създава от жанра на творбата и нейната композиция, носи усещането за затворено пространство, за организиран космос, в който дори за болката може да бъде намерено решение.

     Творбата въвежда читателя в митопоетичното време на героите, в което поборникът за национална свобода е увековечен. Той е поставен на върха на Балкана- топосът на българското величие и победа. Времето е спряло в точката на юнашкото страдание- „слънцето спряно сърдито пече“. Дори то е недоволно от болката, която преживява героят. Чрез него е изразено съпричастието на природата.

Жътва е. Сезонът подчертава и засилва впечатлението за усилие, за напрегнатост, за нажежаване, за изгаряне. Чуват се жътварски песни, но те са позиционирани долу в полето- т.е. в низините, там където е робството, примирението, контрастно противопоставено на величавия връх на подвига, на опита на юнака да постигне небесното- свободата. Жътвата се асоциира с жертвата и в нея са вложени християнски инвенции.

Героизацията се подчертава от богатата приказно-митологична образност. През деня орлица пази сянка на юнака, вълк му ближе раната, сокол се грижи за него като за брат. Това са все животни от българската митология, които се свързват със самотата, единачеството, но и с мъдростта, с прабългарския воински дух, със способността да се отстоява позиция, да се живее вън от стадото. Те са знак за духовно посвещение.

        Христоматийната природна картина, поставена в центъра на творбата, която е на границата между деня и нощта, е изградена в духа на народната песен. Тя е пример за високо поетично майсторство. Богата на асонанси и алитерации, които придават песенност на стиха, тя рисува оживената природа, както в образи, така и в звук. Настъпва вечерта, изгрява месецът, звездите обсипват небесния свод. Инверсията „гора зашуми, вятър повее, -„ е умел поетичен ход, който обърква темпоралната логика и отвежда към един нереален свят, затворен в своята вечност, който възпроизвежда величието и подвига. В него звучи хайдушката песен на Балкана, съзвучна с юнашкото страдание.

          Дори вечер героят не е самотен. Природата е способна да облекчи всяка негова болка- физическа и психологическа. Образите на самодивите, познати ни от българския фолклор, натоварени с неособено положително значение, тук обгрижват и удовлетворяват потребностите на юнака. Те го лекуват с билки, свестяват го, пръскайки го със студена вода. Самодивите са негови сестри. Те са символ за преминаването на героя от земното битие в отвъдното- в света на вечното завръщане, на вечното повторение в мита. Именно то твори величието на героя. Именно то го издига до върха на личното себепостигане и безсмъртието.

      Творбата е богата на цветове- червено, жълто, зелено, бяло, сиво. Властва полихромията. Това прави изобразяваната картина жива в представите на читателя.

            В „Обесването на Васил Левски“ откриваме същата авторова цел- да възвеличи едничкия син на България, иконата на българската свобода. И тук героят е самотен, отделен от общността. Но за разлика от „Хаджи Димитър“, измеренията на страданието са напълно реални. Природният декор е в съзвучие със случилото се, но по никакъв начин не прави болката по-поносима, а напротив- засилва я.

       Вместо опозиции, тук имаме център и периферия. Пространството е сякаш линейно- очертано в хоризонтала и вертикала. Левски е поставен в централната точка на изображение на творбата. Неговият връх е не Балкана, а извисеното, сравнимо с кръст, бесило, което е неговият гроб. Сезонът е зима. Това навежда на мисълта за студ, свиване, смърт. За това впечатление допринася и черният цвят, който присъства в целия текст само два пъти- родината е наречена „черна робиня“, бесилото е „черно“, но въпреки това се създава усещането, че е завладял всички строфи, заради натрапчивия образ на гарвана. Надмощие взема монохромността.

         Творбата носи внушение за скръб, драма, за национална трагедия. Природата е представена като пустиня- като пълно отсъствие, като липса на човешко присъствие, като пустош, изразено в стиха: „вихрове гонят тръни в полето“. Пространството е равно във всички посоки като знак за безгранична скръб, за това, че няма отправна точка за изход от болката. То е безлюдно.

Всички образи, въпреки че ги има, създават усещането за празнота, поради значението, което носят. Гарванът е един от тях. Заедно с псетата и вълците, тук те са символи на мародерство. Тяхното присъствие не отвежда към положителни асоциации. Те градят смислова верига за пустота, изоставеност, за отсъствие на човешка почит към тленните останки. Единствените хора, които присъстват са старци, жени и деца. Те са образи, чиято социална и полова определеност предопределя способността им да изпитват загриженост и съчувствие. Въпреки това, техните действия са израз на безпомощност- те се молят, плачат и пищят, без това да може да промени или облекчи драмата. Дори майката родина може единствено да скърби за своя син.

        Звуковата картина би могла да се определи като монотония- грачене, виене, плач и писъци я изграждат. Тук песента на Балкана е заменена с тази на зимата- „Зимата пее свойта зла песен,“. Тя е натоварена с отрицателен знак- вместо да успокоява, да приспива тревогата, драматично подсилва всяка липса. И има защо- до съзнанието на читателя трябва да достигне посланието, че неговият единствен герой е обесен.

      Докато в „Хаджи Димитър“, въпреки усещането за предстояща, непрекъснато настъпваща, но ненастъпила смърт, го има чувството за неразривна връзка с природата, която приобщава героя към своя свят и го прави част от него, в „Обесването на Васил Левски“ се сблъскваме с една оголена реалност, в която жестокостта и безмилостността на заобикалящото градят представата за необратимост на героичната смърт, която е факт. В баладата безсмъртието е реализирано чрез връзката с природата като врата към митопоетичния космос. Героят е приет и приобщен към един- макар фантастичен, приказен свят на границата между живота и смъртта. В „Обесването на Васил Левски“ то се осъществява въпреки природата- саможертвата се оказва недостатъчна, за да може героят да получи милост дори от нея. Хаджи Димитър сякаш умира и възкръсва многократно, докато безсмъртието на Левски е сравнимо със самопожертвованието на Христос. Смъртта му е еднократен и необратим акт. И в това се състои неговото величие, както и неповторимостта и човешката непостижимост на стореното от него.


Категория: Други
Прочетен: 3690 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 28.10.2013 13:43

      Поезията на Николай Лилиев се свързва с върха и залеза на българския символизъм. Богатата литературна култура на поета личи във формата на неговото творческо изразяване. Съвършенството и ефирността на стиха се допълват от дълбок лиризъм и финес.

Творбата „Светло утро“ кореспондира със стихотворението „Пеперуда“ на австрийския поет Николаус Ленау. Стиховете на Лилиев проследяват темата за настъпващото утро, за възкръсването на новия ден, за тържеството на светлината. Тя отвежда читателя към идеите за хармонията и красотата, отразени чрез обновлението в природата и човешката душа, които са и образ символ на духовно съвършенство.

Обикновено, „Светло утро“ се разглежда като част от триптих, заедно с „Тихият пролетен дъжд“ и „Кръгозори надвесени“. За разлика от тях обаче, в тази творба не преобладава минорната тоналност. Също като тях, тя представлява лирическа миниатюра. Композицията на творбата е концентрична. Изградена е на основата на множество повторения и градиран рефрен, който оформя третия и четвъртия стих на всяка от общо трите строфи. Стихотворната стъпка е хорей, чрез която стиховете внушават бодрост и възторженост. Настроението може да се определи още и като тиха радост от възраждането на надеждата.

Началото на творбата въвежда основния образ, като противопоставя метафорите на утрото- от една страна, и парата и мъглата- от друга, които са представители на светлината и на мрака. Текстът внушава силата на доброто и светлото, на тържеството им над всичко земно. Глаголът „прокуди“ не е случаен. Той отвежда към абсолютната власт, която притежава утрото, изместващо тъмнината. То пръска светлина и открива хоризонта на новия живот.

Разтварянето на пространството продължава в централната втора строфа, където откриваме образа на безкрайното, безграничното, представено чрез безбрежната шир. Сякаш природата пробужда и излива своята мощ свободно и без предели, носейки усещането за простор и широта. Можем дори да чуем разгръщането на пространството чрез звъна, който то предизвиква по стъклата.

За несъмненото надмощие и победа на светлината разбираме чрез образа на мрежата от изумрудени светила, изграден в третата строфа. Тук в най-висока степен е предадено впечатлението за ослепителен блясък, за трептящи отблясъци, за яркост, за свят, изпълнен с красота и ефирност. Светлината на изумрудите, която се разпръсква, носи възприятие за свежест, защото зеленият цвят на този камък дарява със спокойствие и хармония. Той носи усещането за прохлада и свежест, за пролетно обновление, а древните вярват, че в изумруда се отразяват всички тайни на настоящето и бъдещето.

Разглежданото стихотворение на Лилиев не е богато на тропи и фигури, което се предполага и от кратката му форма. Епитетите са пестеливо използвани- утрото е „светло“, крилата са „сребърни“, а открилата се шир- „безбрежна“. Внушението и силата на творбата са в музикалността ѝ, постигната чрез рефрена, който се откроява и е  най-запомнящ се:

„пеперуди, пеперуди,

тънки, сребърни крила.“

 

Той извежда на преден план централния образ символ в творбата- пеперудите. Повторението на думата във всяка от строфите ги превръща едновременно във фон на картината, но и в носители на главното авторово послание. Те носят значението на надеждата, на вечната промяна и метаморфоза, на възкресението. Такива всъщност са цялата природа и човешката душа- вечно обновяващи се. С това те подсилват смисъла на символа на утрото, който също се свързва с възраждането, с новото раждане на деня.

За звучността на стиховете допринасят асонансите (натрупването на гласните „а“, „о“, „е“, „у“) и алитерацията (повторението на съгласните „р“, „л“, „н“). Благодарение на тях, се предава чувството за разтваряне, за пърхане, за издигане и полет, за едва долавяно трептене. Те превръщат картината, която обрисува творбата, в почти прозрачна, изградена от нишки светлина. Утрото е светло и сякаш навсякъде са пръснати искри, а сребърните крила са недоловими и едва видими, защото са тънки и прозирни на фона на толкова много светлина. Читателят дочува лекото пърхане на крилете на пеперудите. Те са символ на полета на духа, на търсене на духовна опора в един красив нематериален свят. Това придава въздушност и финес на изобразяваното. Този свят е крехък и нематериален, почти кристален и подобен в красотата си на скъпоценен камък. Той звъни и издава само хармонични тонове в своето съвършенство. Негово огледало може да бъде само природата със своята завършеност и ненакърнима хармония.

Стихотворението „Светло утро” е пример за поетична организация на стиха, характерна за символистите. Внушението се постига не толкова с нарисуваната картина, колкото с неповторимата музикалност, с играта на думи, с красотата на фразата. Стихотворението доказва, че лирическият герой на Лилиев може да достигне до духовно просветление и светла вяра.

 

Категория: Други
Прочетен: 6039 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 28.10.2013 09:59
             Изследователите на Ботевото творчество отдавна са забелязали близостта му с народната песен. Във времето, когато поетът създава своите творби, българската литература все още няма изработени и утвърдени поетични жанрове, обусловено от историческата ни съдба. Произведенията, с които българите се идентифицират, са народните песни. Те са част от т.нар. народно творчество, чийто автор е колективната фигура, наречена „народ“, и се характеризира с това, че се изпълнява устно. Това предполага културна ситуация, в която българите са все още подвластни на своето минало и съзнанието им все още не е способно да възприеме новото. Ботев е на границата между старото и новото и целта му е да събуди именно този народ, потънал именно в това свое отминало време, престанал да отправя взор напред в бъдещето и да желае да съгради своята свобода, да се докосне до прогреса и да тръгне напред. Това обяснява избора му на поетична форма, чрез която да изрази идеите си. Оставайки близо до народната песен, той целѝ да бъде достъпен, да достига до своята публика и да ѝ вдъхне вярата, която е потребна, за да се събуди от съня на миналото. Ботев се опира на народния език, на ритъма на народната песен, защото те са утвърден канал на комуникация, по който могат да протекат и да бъдат прокламирани идеите за свобода.       Сред двадесетте творби на поета има такива, които чисто композиционно са напълно в духа на народната песен, възпроизвеждайки нейната поетика, структура и епика. Обръщенията, диалоговостта, наличието на герои, които са обобщени образи и типажи, са сред особеностите, които могат да се открият. Представителна в това отношение е творбата „Хайдути“, в която прозвучава юнашката, хайдушка песен за Чавдар войвода. В нея е възкресен един от народните закрилници, целта на което е да предизвика аналогии и да хвърли мост от героичното отминало време към унизителното настояще, да предизвика смут и да породи въпроса защо то е такова, а не равнопоставено на величавите отминали времена.        Ако бъде проследено присъствието на песента във всяко едно Ботево стихотворение, могат да бъдат открити нейните аспекти и различни смислови измерения.
       В „Майци си“ сме свидетели на жалната майчина песен, с която най-близкият на героя човек оплаква неговия житейски избор.
В „Към брата си“ песента е сравнена с плач- плачът на народа, а той от своя страна е равносилен изразител- проводник на Божия глас. В „Елегия“ чуваме даже песента на поробителя. Тя е сатиризирана, подложена на авторовите атаки, защото е основната причина за дълбокия сън на народа, тя го приспива и упойва, карайки го да забрави своите стремежи и да загърби идеята за свобода. За Ботев песента за робството е най-искрена, най-близка до сърцето му и най-точно отразява реалността. Тази песен пее гората в „До моето първо либе“. Тя е водещ образ в творчеството на поета, изразител на най-съкровените му въжделения. Затова е и призивът, отправен към либето, чиято любовна песен сякаш отклонява вниманието на лирическия герой от главната задача на неговия живот, то да пренебрегне своите интимни чувства, да ги надскочи, да ги преосмисли и да бъде в синхрон с тъжната песен на робството. Това е условието да остане част от живота на бореца за свобода.           В „На прощаване“ чуваме и песента на смъртта. Тя е неразделна част от битието на юнака и от картината на героичната му смърт. Когато пропее куршумът, това е знак, че житейският му път е прекъснат, но не и този към славата. Свидетелство за нея е юнашката песен, в която народът по традиция увековечава своите закрилници, своите водачи, своите идеолози.        Изцяло в духа на народната песен са „Пристанала“ и „Ней“. Заедно с "На прощаване", "Хайдути" и "Зададе се облак темен", стоят най-близо до народните творби по своето звучене и стилови ефекти. Стихотворението "Пристанала" не е лишено от идеята за революция, от призивите за борба и свобода, но е изцяло подвластно на силата на народното творчество. В него откриваме и майчината клетва, и бащината благословия, характерни за словесното творчество на българите, както и песента на дружината, към която се присъединява пристаналата девойка. "Ней" прави изключение от общия революционен и борбен тон на Ботевите творби, защото е посветено на любовната тема, но също изразява привързаността и обичта на Ботев към народните песни, макар да попада в друг тематичен кръг.           В „Гергьовден“- една от силните сатирични творби на поета, звучи общата песен на пияните богати и на сиромасите. Робската им съдба е една, въпреки социалната разлика между тях. В еднаква степен Ботев не толерира нито робското примирение на имащите, нито това на бедните. За него те имат общ проблем- носители са на робска психика. Това е причината да ги изобличава и да изразява нетърпимостта си към тях.         Сатиризираният и окарикатурен образ на песните на съвременните на Ботев поети виждаме в стихотворението „Защо не съм?...“. Тук под огнените му стрели попадат както Кръстю Пишурка, така и автори, които днес са част от пантеона на нашата литература- П.Р.Славейков и Ив. Вазов. Ботев не разбира безучастието, изразено чрез творбите им, към идеята за освобождение. Той осмива непричастността им към болката на народа и липсата на загриженост за неговото идеологическо пробуждане- необходимо условие за постигането на политическа и духовна свобода.           В една от величавите си творби „Хаджи Димитър“ Ботев влага силата и мощта на песента на Балкана за хайдутина, който приютява, който е като негов син. Това е най-могъщият глас, най-ярката, най-мащабната проява на признание за великанския, за неизмеримия, за непобиращия се в земни рамки и понятия човешки подвиг. Песента се извисява над ниското равно поле, в което звучат жътварски припеви- олицетворение на битовото робско примирение, и придобива космически размери. Тя сякаш идва от митичното време на героите, чието странстване между небето и земята е изпълнено с драматизъм, но и недостижима висота.           „В механата“ можем да открием буйните песни на българите, в които се крие готовността им за бунт, но които са породени единствено от въздействието на алкохола. В тях липсва искреният подтик към реално действие. Те са едно ново измерение на пиянството на народа ни, на неговата незаинтересованост за личната му съдба.             Едновременно апотеоз на величието и будеща болка и отчаяние е зимната зла песен в „Обесването на Васил Левски“. Едничкият син на България виси обесен, изоставен и самотен, а зимата пронизително ознаменува безнадеждността на случилото се. Трагизмът, който пораждат пустошта и безлюдността, е израз на безизходността, но и на неповторимостта на личността на героя. Единственият велик син на България, в чиито възможности е постигане на свободата, е мъртъв. С това сякаш е прекъснат пътят на цял един народ към осъществяване, към постигане на върховната му цел- собствено свободно развитие.

Едно есе по темата: ocenka.hit.bg/pesenta_botev.htm
Категория: Други
Прочетен: 3063 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 18.10.2013 20:31
Съгласувано определение:

  Съгласува се по род и число с определяемото (съществително име). Отговаря на въпросите: какъв?, каква?, какво?, какви?, чий?, чия?, чие?, чии?. Подчертава се с една вълнообразна черта.

Изразява се чрез части на речта, които се менят по род и число- прилагателно име, причастия, някои видове местоимения и числителни имена:

А) с прилагателно име- утринното слънце;

Б) с причастие- „Тогава огнедишащият демон на войната / по цялата земя развял бе знамената / на свойта страшна мощ.“ (Хр. Смирненски);

В) с местоимение- „Хайде да вървиме, мое сърце.“- рекъл Павлин и сладко целунал своята годеница.“ (Л. Каравелов);

Г) с числително име- тук попадат и бройни, и редни числителни имена: един, два, хиляда, милион, милиард (менят се по число), трима, четирима, двоица, троица, един-два, два-три, десетина, двайсетина, двечки, трички- „На третия ден пристигна хубавият автомобил на капитана заедно с Лиана.“ (Ел. Пелин).
       
   Членува се. 

  Несъгласувано определение:

Определение, което не се съгласува по род и число с определяемото (съществително име). Отговаря на въпросите: на какъв?, на каква?, на какво?, на какви? (с варианти на употреба на предлозите- от, с, към, за...), както и вече посочените въпроси без предлози. Подчертава се с една вълнообразна черта, пресечена с трета.

Изразява се чрез различни части на речта, чрез синтактично неделими словосъчетания, чрез фразеологични словосъчетания и рядко чрез цели изречения:

А) чрез съществително име без предлог- „Тримата другари пренощуваха оттатък града, в една купа сено.“ (Г.Караславов); определя се и като приложение;

Б) чрез съществително име с предлог: „Срамът, неволята, немотията, всичко това го бе натиснало до стената на отчаянието, като да го бе налетял някой бесен вълк.“ (М. Георгиев);

В) чрез субстантивирана част на речта с предлог: „Всички наши особености са озарени от лъчите на вечното и безкрайното.“ (Сл. Боянов);

Г) чрез неизменяемо по род и число или само по род прилагателно име (все, екстра, кескин, серт, сербез и др.)- от все сърце се смееше; „с кутия екстра папироси“; късметлия мъж;

Д) чрез пълна форма на лично местоимение с предлог: „Жените около тях проточваха любопитно шии, но се усмихваха недоверчиво.“ (Г. Караславов);

Е) чрез кратка форма на притежателно местоимение (обикновено или възвратно); „Да бъде крепка, братя, у десницата ви свята!“ (Хр. Смирненски);

Ж) чрез местоимение за означаване на количество и степен „колко“ и „толкова(„толкоз“): „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ (Й. Йовков); Толкова възторг не съм видял...“ (Ив. Вазов);

З) чрез наречие (без предлог): „Местността наоколо беше пустинна и дива.“ (Ст. Загорчинов);

И) чрез наречие с предлог: „Поканили в двореца, тежки сватове, гости от близо и далеч; повикал царят музиканти, наредил богата трапеза“. (народна приказка);

Й) чрез синтактично неделимо словосъчетание: „В двора доведоха нисък човек, с червено лице, плешив.“ (Л. Стоянов);

К) чрез фразеологично словосъчетание: „Ей, Нейчо, ще направим ние с тебе една градина за чудо и помен. (А. Каралийчев);

Л) чрез цяло изречение: „Нали това ме питаш с думитедали съм запазила добрите си чувства към теб от миналото?“ (П. Славински).  
Категория: Други
Прочетен: 16584 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 12:03
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 1367927
Постинги: 222
Коментари: 14
Гласове: 123
Календар
«  Октомври, 2013  >>
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031