Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 1434054 Постинги: 222 Коментари: 14
Постинги в блога от Ноември, 2013 г.
Елинските митове се зараждат още в дълбока древност. Като легенди, които разказват за отминали времена, са запазили в устна форма представите на хората за възникването на света, за произхода на човека и за различните природни явления. В митовете се оглежда животът на древните. В тях е съхранена тяхната история, изкуство, философия, религия и литература. Те са продукт на устно поетично творчество. Едва в по-късно време хората започнали да ги записват. Дотогава се предавали от уста на уста и, макар значително променени, главните им послания достигат до нас и са ни познати и днес във вид на поеми в стихове или на лирика. Някои от източниците на старогръцката митология са творбите на Омир, Хезиод, Софокъл, Еврипид, Есхил и Аристофан. Организирани в цикли, древногръцките митове и легенди оформят важните за човека теми и дават отговор на вълнуващите го въпроси. Те представят хората като подчинени и зависими от боговете, чиито отношения определят възникването на космоса, както и развитието на всяко нещо в него. Хората, които притежават по-висши качества от останалите, гърците наричат герои. За техните подвизи, чрез които са изведени общочовешки проблеми, те слушат в митологичните разкази. Определен кръг от митологични творби обясняват възникването на света от Хаоса. Брачните връзки между божествата и техните взаимоотношения определят формирането на всяко явление или живо същество. За древните гърци този свят е Космос- хармонично организирано пространство. Боговете са тези, от които зависи всяко събитие в него. Това е един поетичен свят, в който всичко е живо и притежава душа. Освен своята „Теогония“, посветена на боговете и тяхното родословие, в друга своя творба Хезиод разказва за петте века, през които е преминал този свят, за трудовия делник на хората, за техните омилостивяващи боговете действия и за празничните дни, за вярата в одухотвореността на природата и на всичко, което заобикаля човека. Той обрисува живота и съдбата на древните, за да добият представа следващите за това, което е било. В творбите от Троянския цикъл елините разбират за изкуството на войната, за любовта и приятелството, за красотата, която става причина за вражда. Ахил, Хектор и Хефест са само някои от образите в „Илиада“, чрез които са изведени тези човешки проблеми. Войната между ахейци и троянци е изява на воинска чест и слава за отстояване на родовите принципи и закони. Тя е пример за живота в древна Елада, за нравствените ценности и вечните стойности, на които се гради човешкият живот. Вярата на древните в съдбата е отразена в Тиванския цикъл. Гърците се доверяват на проклятия, убедени, че те управляват живота им. По силата на такова, митичният герой Едип убива баща си и се омъжва за майка си. Въпреки всичко, със своята интелигентност той разрешава загадката на Сфинкса и става герой за всички жители на Тива, защото освобождава града от ужасно чудовище. В Цикъла на Атридите също е вложена идеята, че нарушаването на родовите закони води до нещастие и смърт. Той разказва за съдбата на цар Агамемнон и неговите деца. Една вечна човешка тема- тази за авантюристичния човешки дух, представя Цикълът за аргонавтите. Главният герой на „Одисея“- Одисей, преминава чужди земи и места, за да открие и върне на рода си златното руно и да възтържествува справедливостта. На кого не са познати митовете за Прометей, който открадва огъня от боговете, за да го даде на хората и те да се доближат до тях; за Херкулес с неговите дванадесет подвига; за Икар, който успява да полети с восъчни крила; за Орфей и Евридика- пример за силата на любовта? И още, и още... Древногръцките митове са неизчерпаем извор на теми и сюжети за литературата, защото разкриват човека и неговите схващания и вярвания за света. Всяко поколение ги тълкува по свой начин и вдъхва нов живот на образите и проблемите, вложени в тях. Митовете са храна за въображението на хората от всички епохи и времена. Те са мост между древното познание и съвременния човек и го карат да отвори вътрешни си взор и погледне отвъд реалността към един красив, богат на образи, вълшебен свят.   В части от текста е ползван следният материал:
myschoolbel.info/Temi_LITER_9klas/SM_Cikli%20v%20starogryckata%20mitologija.html
Категория: Други
Прочетен: 6402 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 16.12.2013 23:37
  Одата „Левски“ е първата творба в „Епопея на забравените“. Това не е случайно. Апостолът на свободата е поставен на челно място в пантеона на незабравимите, на които Вазов заслужено отдава почит. Левски е най-високият непостижим връх на личен и индивидуален подвиг. Авторът се прекланя пред него, подчертавайки качествата му на будител на народа за национална свобода. Целта на Вазов е да утвърди образа му като мярка за величие. В това главна роля играе словото.          Неговата съзидателна сила, чрез която са изведени личните прозрения за етично поведение, личи в монолога на героя. Чрез словото е постигната идеализацията и библейският смисъл на образа на Левски. Санкциониращата мощ на авторовите думи се проявява в нетърпимостта към предателя и предателството. Мълчанието е превърнато във висш израз на словесна мощ.               Монологът на Левски в началото на творбата разкрива способността на словото да изрази прозренията, до които героят достига в манастира. В своите думи той аргументира житейския си избор да го напусне. В изповедта му се проявява съзнанието на човек с високи етични разбирания. Той е прозрял, че неговият глас не стига до Бога, независимо от усърдието и молитвите и че страдащият народ се нуждае не от "химни и тропари лишни", а от "благата дума". Героят споделя, че сляпото изпълнение на канона чрез молитви и религиозни церемонии не е богоугодно. По-достойно и истинно изпълнение на Божиите повели е да се откликне на народното страдание. Левски се отрича от фалшивия и лицемерен аскетичен живот, преръщайки в обет пътя си към пробуждане на поробените. Главно средство в тази негова цел е именно словото.   То е поетичният инструмент, чрез който авторът постига идеализацията и библейския смисъл на образа на своя герой. Думите на Левски са "прости и кратки", но са разбираеми, носят топлотата на сърцето му, защото са искрени и могат да породят "упование и надежди сладки". Може би чрез тази характеристика на словото Иван Вазов въвежда християнската идея: "Кротък език е дърво за живот, а необуздан е съкрушение на духа."(Притч. 15:4) Левски също вижда в бунта не толкова разрушителната сила, колкото съзидателната, затова речта му е "дърво за живот". Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него и чак когато е получил доверието на "робите слепи", пръска светлината и тайнството на "две-три думи нови"- ключовите думи на бунта. Селяните "светец го зовяха", защото е отхвърлил "от себе си лъжливостта на устата и лукавството на езика" (Притч. 4-24) и думите му са ясни и праведни. В словото е цялостният израз на Апостола, то е единно по звучене и смисъл:

  "Обърнал се беше на дух, на огън   Думата си цяла лейше в едно слово."     В нашата поезия нямаме друг израз на толкова пълно единство между дума и слово, те се сливат в едно мигновение, подобно на единството на лъча и светлината- това е мигът на озаряването, когато човек може да повярва, че светлината (думата) е вътрешно състояние- "робите слепи" я чувстват чрез душата си. Така те възприемат и словото на Апостола- "слушаха с трепет, с зяпнали уста" и "тям на душата ставаше по-ясно".   Никой друг от апостолите, освен Левски, не е представен с благостта на словото. В това е и неговото величие- с простата и топла човешка реч да подбужда към бунт. Въстанието добива смисъл не чрез озлоблението, а чрез вярата. Да се проповядва революция чрез благо слово би изглеждало парадокс, ако не се има предвид, че всъщност то е вътрешното озарение, чрез което робът разбира смисъла на свободата. Без него бунтът би имал само разрушителен смисъл, защото ще го води чувството за мъст.   Не по-малко мощ се крие в разрушителната сила на словото. Авторът използва това оръжие, обръщайки го в непоносимостта си към предателя и предателството. То е средството за изобличаване на низката му постъпка. С помощта на богата синонимия и антиномично противопоставяне на светлия образ на Апостола, е обрисувана фигурата на издайника. Ако Левски е изобретателен, фантом, сянка, дух, огън и с авторитет пред народа, то предателят е обруган. Назован е: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда. Християнските инвенции целят да подчертаят светостта на иконата на българската свобода и да принизят предателя. Противопоставени са благостта на словото на просветителя и словото като инструмент на подлостта. Думите на Левски се извисяват при контраста с тези на предателя. За издайника е валидна библейската истина, че осквернява не онова, що влиза в устата, а онова що излиза от нея, защото то идва от сърцето. (Мат. 15:17-20) Устата на божия служител, който вместо да благослови бунта, го предава, е пълна "с яд и злост".   В одата „Левски“ място намира мълчанието. То е не по-маловажно от гледна точка на словото. Премълчаването е другата негова страна, защото е израз на духовна и морална сила. То е символ на мъдростта, която е отвъд привидността на думите.   Проявява се, от една страна, чрез мълчанието на Вазов по отношение на името на предателя. Изричането е символ на реализация, на осъществяване. Думите са знак за съществуването на предмета, който назовават. В това се заключава значението на замлъкналия авторов глас- предателят трябва да бъде забравен. Лишен от словесно присъствие, да бъде изтрит от паметта на народа, да бъде обречен на забрава, да бъде оспорено правото му на съществуване- неназован, означава без битие. А и, погледната в пълния си вид, епопеята е апотеоз на величието, а не на низостта.   Другата страна на неизреченото слово откриваме в гордото мълчание на Левски в съда. Заловеният Апостол знае не само цената на думите, но и на мълчанието. То е демонстрация на превъзходство и вътрешна сила. Символ на величаво себенадмогване и себепожертвование; себепостигане и достойна защита на идеята за свобода. Това, което постига чрез изреченото сред народа, постига в тъмницата с мълчание. Той не изрича "предателска реч", независимо от мъките, на които е "подвъргнат":

  "И на вси въпроси- грозно изпитанье-   Един ответ даде и едно мълчанье,   И казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"   И никое име той не спомена."     Така с благата дума и с изстраданото мълчание Апостолът остава верен на своя идеал и не изменя на народа си. Чрез тях той намира "към безсмъртието по-прекия път", защото "смърт и живот са подвластни на езика, и които го владеят, ще вкусят от плодовете му." (Притч. 18:22)

Силата на словото в одата „Левски“ се реализира с помощта на изповедния и откровен глас на героя. Способността му на оратор, владеещ своята публика, се осъществява чрез благостта и силата на думите му. Авторът става негов продължител и горещ защитник на споделените от него идеи. Уповавйки се на характерните за одата изразни средства и богатата им палитра, той поставя на пиедестал Апостола, проследявайки силата му да убеждава и увлича. В драматичен противовес отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение, лишавайки го от правото на съществуване чрез силата на думите. Оставяйки празни места в текста, Вазов издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да побере и изрази измяната и величието.
Части от текста се базират на следния материал:
www.iskam6.com/pisateli/488-magiata-na-slovoto-v-epopeia-na-zabravenite.html

Категория: Други
Прочетен: 16202 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 16.12.2013 23:30
         В творбите си, посветени на природата, Вазов утвърждава своята пантеистична линия. Той вярва в божествения произход на естеството и в предназначението му да бъде връзка с Мирозданието.
      В стихотворението "Към природата" властват две главни теми: за природата като Божие проявление, на което поетът се покланя, и за отношенията й с човека.
     За Вазов природата е многолика, красива, богата и изобилна. С това заслужава възхищението му. Тя е вечно обновяваща се чрез сезоните и протичащото време. В нея цари вечен кръговрат. Сменят се годишните времена, а с тях и нейният облик. Въпреки дълговечността й, авторът я нарича "млада". Природата е едновременно винаги нова и различна и винаги една и съща, подвластна на вечността. Това произтича от факта, че е творение на Бога. Като такова, природата излъчва мир, тишина, спокойствие и хармония. Тя е извор на сила, на младост и жизненост; чиста е, девствена и недокосната от цивилизацията. Природата пази тайните на Мирозданието. Тя владее познанието на вечността. Затова е безсмъртна.
     Проблемът за откъсването на човека от природата датира още от времето на Просвещението, когато Жан-Жак Русо призовава с думите си: "Назад към природата!". Вазов прокламира тази идея. Той смята, че човекът доброволно се е отказал да черпи мощ от естеството, чието създание е. Като венец на природата, хората са престанали да бъдат природни същества. Създали свой цивилизован свят, те са "разлъчени"- отделили са се от своята естествена среда. Потънал в суета и тленност, човекът е преходен. Едновременно "бог и червяк", той се отказва от божествената си същност и се отдава на временното в този земен свят. Затова неговият живот е кратък и не може да се съизмери с безсмъртната природа. Откъснал се от своите корени, той вече не я чувства като свой дом. Присъствайки в нея, човекът е гост. Той е спрял да разбира езика й. За него са недостъпни тайните, които тя пази и крие. Природата е неразгадаема енигма за човека. Авторът я нарича "сфинкс без глас", с което подчератава, че познанието е заключено за него. То е достъпно само по силата на единородството, от което човекът се е отрекъл. Финалът на творбата извежда идеята за неговата преходност- след него не остава нищо ценно, нищо което да го надживее и да пази спомена за съществуването му. Вечно е само тържеството на природата.
Категория: Други
Прочетен: 5179 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 13.08.2014 19:29

            Жанрът на стихотворението „Опълченците на Шипка“ на Иван Вазов е ода. Като творба за възхвала, чиято цел е да изрази авторовия патос и преклонение пред подвига на героите, тя е богата на изразни средства- тропи и фигури, с помощта на които са изобразени опълченците и самата битка.

Образът на опълченците е обрисуван с помощта на следните средства (в скоби е отбелязана целта на употреба на всяко от тях):

Метафорични словосъчетания, епитети, определения, инверсии: „младите дружини“, „раите“ (вражеската гледна точка), „дружините наши“, „българи орловци“, „млади опълченци“, „дружините горди“, „героите наши“, „орляка юнашки“; „бесни и шумещи“ (изразяват единността, колективната сила, мъжеството, както и авторовото отношение и оценка за опълченците);

Метонимии: „върхът“, „вълните“, „желязото срещат с железни си гърди“ (акцентират върху единението и непоклатимостта, твърдостта на юнаците);

Синекдохи: „всякой гледа само да бъде напред“, „гърди геройски“ (подчертават готовността на всеки от героите и ентусиазма за участие в битката);

 Сравнения: „кат лъвове тичат“, „кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса“, „кат демони черни“, „като скали твърди“ (предават смелостта и неустрашимостта на героите);

Градации: „пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред“, „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“, „катурят, струпалят като живи пак“ (изразяват динамиката на действията на опълченците);

Плеоназъм: „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“ (натрупването на същ. имена градира способността на опълченците да преодоляват трудностите и препятствията по пътя към победата);

Повторение: „всякой“ (изразява активното участие на всеки от опълченците, всеотдайността на всеки от тях);

Реч на героите: "България цяла сега нази гледа, / тоя връх висок е: тя ще ни съзре, / ако би бегали: да мрем по-добре!" (саморазкриване; обрисувани са като безстрашни и жертвоготовни).

 

Битката в одата:

Метафори, епитети, определения: „Боят се обръща на смърт и на щик,“, „свирепата сеч“, „и трупове мъртви фръкнаха завчаска“,  „страшний редут“ (предават апокалиптичността на битката);

Реторични възклицания: „Пристъпи ужасни!“, „Бури подир бури! Рояк след рояк!“ (същевременно безглаголни), "Търчете! Тамо са раите!" (образът на противника), „Талазите идат; всичките нащрек са!“, „О, геройски час!“, „Няма веч оръжье! Има хекатомба!“ (антитезисно възклицание)- (придават приповдигнатост на речта и повишават вниманието на читателя, подчертават значимостта на случващото се);

Времеви ориентири за продължителността на битката, отбелязани с числителни имена: „три деня“, „дванайсетий път“, „три дни“ (маркират мъчителното протичане на времето, породено от тежестта и ожесточеността на битката);

Множество експресивни глаголи: пушкат, отблъскват, екнат, реват, падат, мрат, идат, бягат (представят динамиката на изобразяваното);

Звукова картина: „викове сърдити“, „и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра“, „други вик: ура!“, „на боя ревът“, „и фърлят се с песни“ (обрисуваният звуков фон представя битката като жива);

Градации: „и тела я стелят, и кръв я залива“, „нов дъжд куршуми, камъни и дървье“, „пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред“, „насипи налитат и падат, и мрът;“, „катурят, струпалят като живи пак“, „гълтат, потопяват орляка юнашки“ (пресъздават постъпателно движение във възходящ или низходящ ред, като подчертават динамиката на боя);

Плеоназъм: „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“ (натрупването на същ. имена градира способността на опълченците да преодоляват трудностите и препятствията по пътя към победата);

Метонимия: „желязото срещат с железни си гърди“ (подчертава твърдостта на героите);

Синекдохи: „всякой гледа само да бъде напред, „гърди геройски на смърт да изложи“ (извеждат готовността на всеки от опълченците да вземе участие в битката);

Хиперболи: „и тела я стелят, и кръв я залива”; „нов дъжд от куршуми…” (подсилват ефекта и впечатлението за титаничността на боя);

Анафорично повторение на съюз „и“: „и гърди геройски на смърт да изложи, / и един враг повеч мъртъв да положи“ (добавяне, накачване, градиране на действията);

Антитези: „Пушкалата екнат. Турците ревът,“, „идат като тигри, бягат като овци“ (антитезно сравнение), „Щурмът е отчаян, отпорът е лют.“ (подчертават контраста и смисловата антитеза, на чиято база е изградена цялата творба);

Синтактичен паралелизъм: „патроните липсват, но волите траят, / щикът се пречупва - гърдите остаят“ (подсилва антитезното начало);

Контраст: „живи и умрели“ (на него се базира одата);

Непълни изречения (с изпуснат глагол): „Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, / всяко нещо - удар, всяка душа - плам.“ (придават предметност в изобразяването на битката- алтернатива на натрупването на глаголи);

Пауза: „Йоще миг - ще падне заветният хълм.“ (реторичен похват за задържане на вниманието на читателя преди настъпването на кулминацията);

Накъсване на речта- особено ясно се вижда то при възклицателните изречения (изразява задъхаността на автора, поради важността на момента и предава напрежението на битката).

 

За езика в цялата ода: www.dimitech.net/%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D0%B4%D0%B0-uchitel265.html

 


Категория: Други
Прочетен: 19516 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 12.11.2013 16:35
І.Увод. Одата „Левски“ е първата творба в „Епопея на забравените“. Това не е случайно. Апостолът на свободата е поставен на челно място в пантеона на незабравимите, на които Вазов отдава почит. Той е най-високият връх на личния и индивидуален подвиг, който авторът отбелязва и възхалява. Целта му е да го утвърди като мярка за величие. В това главна роля играе словото.

ІІ.Теза. Неговата съзидателна сила, чрез която са изведени личните прозрения за етично поведение, личи в монолога на героя. Чрез словото е постигната идеализацията и библейският смисъл на образа на Левски. Санкциониращата мощ на авторовите думи се проявява в нетърпимостта към предателя и предателството. Мълчанието е превърнато във висш израз на словесна мощ.

ІІІ.Изложение.

            І-ва подтеза: В началото на одата поетът предоставя думата на своя герой. Читателят става свидетел на неговата лирична и човешка изповед, в която блесва силата на словото- изразител на прозрения за етиката.

1. Животът в манастира, който е в разрез с живота на народа. Пробуждането на Левски за идеята за свобода, изградено с помощта на пламенността и убедителността на неговите думи:       а) съзидателната сила на словото- осъзнаване и споделяне на личното разбиране за чест и съвест чрез прозорливостта на мисълта, изразена чрез думите:         - Бог не цени сляпото изпълнение на канона чрез молитви и религиозни церемонии;     - човешките измерения на християнството- да помогнеш в страданието на ближния е по-достойно и истинно изпълнение на Божиите повели;         - отричане на фалшивия и лицемерен аскетичен живот, който е глух за болката на народа, и осъзнато приемане и избор на пътя в света- откровен и открит отклик, подкрепа и обет за служене на хората.

          ІІ-ра подтеза: Словото на автора целѝ да възвеличи съдбовното решение на Апостола. Вазов не само гради образа на иконата на българската свобода, разкривайки благото му слово и ораторски талант. Той охулва дръзналия да оспори и попречи да се осъществи светият избор. Обругава предателя и оставя празни места в текста- мълчалив израз на безсилието на думите да изразят низостта и величието.

1.     Словото като средство за постигане на идеализация и на библейския смисъл на образа на Левски: а) чрез метафори и градации, утвърдителни (положителни) конструкции- извеждане на всички нравствени характеристики и качества на героя: - обрисуване на облика с богата синонимия: скитник, отшелник, безстрашен, изобретателен, самопожертвователен, „обърнал се беше на дух, на огън“, невидим, неуловим, фантом, сянка, внушаващ респект, с авторитет сред хората от народа; - думите на Левски: прости, кратки, като семе, което пада в сърцата; добър оратор, който умело извежда идеите за свобода; силата на благото слово.
2. Разрушителната сила на словото като средство за изобличаване на предателя: а) образът на поп Кръстю, контрастиращ със светлия лик на Апостола: - натрупване на синоними, епитети и сравнения, обрисуващи го като негативен: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда; - словото му като инструмент на подлостта. 3. Премълчаването като израз на духовна и морална сила: а) Вазов не произнася името на предателя- значението на това се заключава в желанието то да бъде забравено; епопеята е апотеоз на величието, а не на низостта; б) гордото мълчание на героя в съда- демонстрация на превъзходство и вътрешна сила, на себенадмогване и себепожертвование; то е символ на лично себепостигане и мълчалива и достойна защита на идеята за свобода.

ІV.Заключение. Силата на словото в одата „Левски“ се реализира с помощта на изповедния и откровен глас на героя. Способността му на оратор, владеещ своята публика, се осъществява чрез благостта и силата на думите му. Авторът става негов продължител и горещ защитник на споделените от него идеи. Уповавйки се на характерните за одата изразни средства и богатата им палитра, той поставя на пиедестал Апостола, проследявайки силата му да убеждава и увлича. В драматичен противовес отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение, лишавайки го от правото на съществуване чрез силата на думите. Оставяйки празни места в текста, Вазов издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да побере и изрази измяната и величието.
          
Категория: Други
Прочетен: 7610 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 13.11.2013 15:46
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 1434054
Постинги: 222
Коментари: 14
Гласове: 124
Календар
«  Ноември, 2013  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930