Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 26.12.2016 г.
26.12.2016 15:53 -
Душата е повече там, където обича, отколкото там, където живее (есе, Етика, 11 клас)
Кое е нашето действително съществуване? Кой е истинският ни живот? Има ли реален и нереален свят и, ако има, в кой от двата живеем ние? Има ли тяло, душа и дух и в коя от реалностите се намират, или всичко е едно? Отговорите на тези въпроси биха очертали една по-ясна картина за човешкото битие на земята, но само ако питанията бяха еднозначни. Понеже обаче всичко е относително, проблемите кои сме, как сме сътворени, кой е светът, който обитаваме, могат да получат, а и да не получат, своя ответ само чрез размишление. Такава е целта и на настоящото философско есе, чието заглавие ни отвежда към личността на Августин Блажени.
Разграничението между материя и дух, телесно и небесно, отсамен и отвъден свят има своите корени в древността. Този дуализъм стои в основата на повечето религии. Поделянето на човека на тяло и душа го представя като същество със земни и неземни характеристики. Материалната обвивка се схваща като част от тленното- от преходното ни съществуване, а всичко онова, което не можем да измерим с количествени показатели, отнасяме към вечното- към онова непознато отвъд. Почти всяка религия счита душата за връзката ни с него и затова тя е превърната в център на философското познание. Душата действа, душата страда, душата понася последствията от постъпките си. Изпитанията, през които преминава, я изграждат и усъвършенстват. От душата произтичат чувствата и желанията ни или – с други думи казано – тя определя нашия вътрешен свят, нашата духовност. Затова е било толкова важно за живелите преди нас да разберат къде стои тя, къде е нейното местообитание.
Битието на душата е неуловимо, защото е свободна. Своеволията са нейната природа. Тя често е необуздана и невъзпитана. Рее се в свои пространства и обитава свои места. Душата е ефирна и лесно се привлича. Затова, когато обича, се движи в орбита около обекта на своите чувства- дали това ще е любимо занимание или любим човек, за нея няма значение. Целта ѝ е да осъществи желанията, вложени в нея, без да се интересува от момент, от конкретно място или условия. Независимо къде се намираме, тя има свои скорост и център, свои устрем и задача, а именно- да се себеосъществи, да се самопостигне. В душата е кодирана жертвоготовност. Благодарение на нея, тя пренебрегва болката и страданието, гори в тях, преодолява ги и се възражда отново. Душата обича, привързва се, себенаранява се, изпитва сама себе си, за да се пречисти и, ако се вслушаме в гласа ѝ, ще разберем, че живее живота не по правилата на външния свят, а според законите на усъвършенстването.
Душата прави поредица от избори и се движи по своя спирала на развитие, като по пътя, който изминава, прибавя или премахва по нещо от себе си. На преодоляното се дължи нейната сила и на същата тази сила се уповаваме като хора. В това се крие причината да се вслушваме в сърцето и във вътрешния си глас- те изразяват най-ясно стремежите на душата и отбелязват посоката ѝ на движение.
Не може да се каже, че душата е повече там, където обича. Може би, по-вярно би било да се твърди, че тя е там, където е потребно, където иска да бъде- за да гори и да се преражда, за да пада и да се извисява. В този смисъл, местонахождението на тялото, чрез което се изразява, не е определящо. Душата стои по-високо от грубата материя, по-фина е и лека. Подобна на полъха на вятъра, на скитница и бродница, свободна се движи между световете и сама определя границите на своята вечност. Защото, както твърдят още древните, е безсмъртна.
26.12.2016 15:43 -
Книжното и изстраданото познание (есе, БЕЛ, 11 клас)
През своя живот човек трупа впечатления и опит, на базата на които израства и се променя. Всичко, с което се сблъсква, допринася за неговото усъвършенстване като личност. Има много и различни пътища, по които придобиваме своите знания. Някои от нас се уповават на книгите и предпочитат да се поучат от грешките на другите. За част от хората прекият сблъсък с действителността е правилният път да се учат.
Книжното знание е придобито по непряк път. То е опосредствано. При него се ползваме от чуждия опит, без сами да сме преминали през препятствията, довели до мъдростта. Изстраданото познание е ценно с това, че преживяването е лично и се помни по-дълго, то е по-трайно.
Четящите хора са по-съзерцателни. Те обичат да се усамотяват с книгите, които са техният прозорец към света. Доверяват се на изживяното от други като тях, идентифицират се с тях, приемат съдбата им като своя, мислейки, че имат сходен житейски път. Така убежденията им се основават на призмата, през която някой друг вижда нещата. Вярванията им са умозрителни, те нямат пряка връзка с реалността. Книгите представят един илюзорен свят, който има допирни точки с действителността, но невинаги съответстват на нашата лична посока. Затова книгите могат да бъдат само ориентир за движението по житейската пътека, но не и да заместят собствения ни начин на мислене. Те могат да го оформят, но не бива да следваме сляпо всичко, за което говори написаното. То не бива да се възприема като абсолютна истина. Книгите ни подтикват да се замислим, да размишляваме, но не могат да определят как да живеем. Дон Кихот отчаяно вярвал в рицарските романи и сляпо следвал правилата, записани в тях, поради което се превърнал в обект на присмех.
Има една мисъл на Николай Хайтов, която твърди, че „Турен акъл в глава не седи.“. Преведена от диалекта, на който е изразена, тя казва, че ще изгубиш знанието, което си получил наготово, което не е твое. Когато не сме преминали по пътя сами, когато не сме страдали, когато не сме открили сами истината, тя не може да бъде наша. Най-горчивият път за придобиване на мъдрост е пътят на опита. За жалост, но и за радост, защото той е най-сигурният. Опитът е болезнен, но ни учи да не повтаряме грешките си. Дете, което е изгорило ръката си на печката, следващия път ще се замисли дали да повтори. Когато сами нагазваме реката на живота и сами блъскаме и чупим главите си, добиваме сигурност за изводите и заключенията, които сме направили. Личният опит е най-сигурният начин да научиш нещо. Когато сам преминаваш през проблемите, търсиш начин да се справиш с тях. Когато няма на кого да се опреш, собственият ти ум се мобилизира и откриваш средствата, за да решиш задачата, за да преминеш през затруднението, за да спечелиш битката. Изстраданото познание се запечатва в съзнанието ти и е като сигнална лампа. От него можеш да се възползваш, когато се сблъскаш с друго изпитание.
Книгите изграждат един красив и съвършен свят, но той рядко намира отражение в реалността. Книжната мъдрост може да ти помогне да се предпазиш от погрешна постъпка, но не може да ти даде инструменти за справяне с конкретна житейска ситуация. От друга страна, опитът оставя рани и може да те обезкуражи да продължаваш напред, но пък той е сигурното превозно средство, с което ще стигнеш там, за където си тръгнал.
26.12.2016 15:40 -
Непреклонната народна воля в одата „Кочо“ (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Цикълът „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, създаден да припомни величието на забравените герои, е композиран така, че да осъществи определена градация на внушението. Първите две оди- „Левски“ и „Бенковски“, са посветени на индивидуалния подвиг. Те поставят в центъра си личността. Трета поред е „Кочо“. В тази творба авторът разглежда отпора на народа срещу поробителя и примера на отделния човек, пожертвал семейството и себе си, за да съхрани вярата и националната си чест.
Чрез делата на членовете на общността и на централния герой на одата- Кочо, в драматичен сблъсък е разкрита непреклонната народна воля при отстояването на християнската религия. Българите се противопоставят на опита да бъдат заличени националното им достойнство и човешки права, рискувайки живота си, за да ги защитят.
За Вазов народът не е безлична маса, която няма характер и свой облик. Одата „Кочо“ е една от творбите, в които нацията ни е представена като колективен дух, който се възправя срещу несправедливото посегателство върху правото му на съществуване.
Лицата на хората, които застават срещу поробителя, са съвсем конкретни и поетът ги посочва- „деца и невести“, „въстаници бодри и бащи злочести“. Авторът ги обобщава под едно название, което и ги обединява, и охарактеризира, наричайки ги „борци“. Те са наясно с участта си- знаят, че битката им е обречена на фатален край, но неотлклонно следват дълга си да запазят верската си и национална принадлежност:
„Борбата кипеше отвътре, отвън.
Във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.“
За Вазов няма възрастово, полово и социално деление. В общото дело всички са равнопоставени. Защитата на един всеобщ идеал изисква колективна воля и обединение на силите. Такава ни я разкрива и той: майката дава на сина си пълна пушка и го поощрява да се включи в борбата; старата баба носи куршуми в полата си и това окуражава мъжа, чиято жена гледа „азлъкът пупал дали има.“. Старците тичат с ярост на лицата си и търсят пушки с трепетни ръце. Всички са дейни, всички са съпричастни към случващото се и пряко ангажирани с него- защитата на храма, който е символично място, отразяващо стремежа на българина да съхрани духовността си.
Народът не се поддава на манипулацията на предателя, внесъл смут и колебание в редиците на борците, предлагайки да се предадат на новодошлата войска, припозната като царска сила. Личен пример на непреклонност дава жена, която гръмва срещу нея и пада бездушна. Тя ясно изразява какво би било предаването в чужди ръце- „срам“. Постъпката ѝ отрезвява бунтовниците и напомня коя е висшата им цел:
„- Да се не вдадеме на турските орди!“.
Тя е само един от героите в изображението на народния отпор, който придобива трагични краски, граничещи с безумието и ужаса. Жените, равноправни в боя на мъжете, губят чертите, присъщи на пола им, и изживяват драмата от гърдите им да тече кръв вместо мляко, да се самоубиват, удряйки главите си в зидовете, да удушават с коленете си собствените си деца. Но дори отчаяните жестове на самоотбрана се тълкуват като проява на смелост, защото те са акт не само на самозащита, но и на национално себесъхранение.
И въпреки че накрая зидът е съборен, народът е отвовювал морална победа над врага си и лирическото отклонение на поета е свидетелство за това. То е апотеоз на самопожертвователността и героизма на народа ни. Авторът въздава слава на борците, отказали се от предателство, осветили с подвига си свободата ни, проявили сила в труден час. Благодарение на тях, Перущица може да бъде сравнена с Прага и Сарагоса, с Картаген и Спарта, които даже надминава и засрамява.
Жертвеността е една от чертите на народа ни и тя има както своя колективна, така и еднолична проява. Кочо и неговото семейство са носители на този саможертвен дух, който обрисува националния ни характер като жилав и непреклонен пред чужда воля.
Върхова емоционална сила концентрира в себе си епизодът, илюстриращ страховития жизнен край на семейството на Кочо. Подобно последователи на древна самурайска традиция, героите съхраняват честта си на българи и хора. Колективното самоубийство, на което читателят става свидетел, проследено чрез напрегнат диалог между майка и баща, които вземат решение за съдбата си и тази на своето дете, е непостижим морален връх, на който малцина са способни. Пред мъжа и жената не стои дилемата да се предадат или да изберат смъртта. Преценявайки ситуацията и с ясно виждане за изхода от борбата, те прибягват до най-тежката присъда- да се лишат от живота си, с което да запазят самосъзнанието си на българи. Привидната безчувственост, с която Кочо извършва убийството на най-милите си същества, има свое оправдание. Личното остава на заден план, когато става дума за опазване на национални ценности, каквито са свободата ни и християнската вяра. За това се изисква себенадмогване, себеотрицание и изключителна сила на духа. Натурализмът, с който е предадена сцената, е доказателство за това, както и за непосилната граница, която трябва да преодолее героят, на ръба на нормалността, даже отвъд нея, за да съхрани българската чест. Майката е „бледна, луда, няма“, Кочо е „втрещен“, детето плаче „клето“. Ръката на стария бунтовник се движи като в сън, главата му е „пламнала в огън“. По-трудно му е да отнеме живота на най-скъпите си хора, но на предела на психическите си сили, намира мощ и за себе си, за да падне „обагрен, грозен, страховит“. Кървавата картина е предадена от поета в пълния ѝ реализъм и жестокост, защото тя трябва да остане като мярка за величие- самозаличаването е самопостигане, когато мотивът за него лежи в браненето на идеалите на родината.
Одата „Кочо“ гради обобщен образ на народната воля, противодействала на чуждоверците. Творбата рисува драмата на народа ни, изправен пред предизвикателството да понесе насилието на варварите или да избере да посегне на самия себе си със суровост и безпощадност, за да преодолее погазването на националната му святост. Залогът за опазването целостта на един народ е висок, но българите демонстрират необходимата сила и нравствено превъзходство, за да го платят. С това оставят не само костите, но и имената си в мрачната история на далечното робство.
26.12.2016 15:35 -
Патосът на възторга и изобличението в стихотворението „Българският език“ на Иван Вазов (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Повод за написване на одата „Българският език“ са твърденията на чужденците, пишещи за България, че нашият език е груб и немузикален, към които се присъединяват и самите българи. Вазов е разгневен от тази проява на родоостъпничество и решава чрез силата на словото да се противопостави на несправедливите нападки. Избира жанра на одата, защото той му позволява да бъде крайно емоционален и безкомпромисен, както повелява случаят.
Стихотворението кипи от енергията на патриотизма. То е пропито с възхищение от родното слово и с остро изобличение на неоснователните хули срещу него. Вазов защитава българския език и разкрива несъстоятелността на обвиненията, хвърлени върху него.
В композицията на одата се открояват две ясно различими смислови части, които аргументират настоящата теза. В първата, която обхваща началните четири строфи, поетът разкрива богатствата и предимствата на своя език. Втората, отредена за ругателствата против него, е с два куплета по-кратка. Тя заема само пета и шеста строфа, което в чисто количествено отношение внушава, че качествата на българския език надделяват в спора.
Патосът на позитивизма на Вазов се концентрира върху древността и светостта на родното слово. С помощта на инверсии като „език свещен“ и „език прекрасен“, както и на множество епитети той изразява преклонението си пред красотата на езика, на който говорят поколения българи. Той съхранява паметта за нашето минало и затова поетът го назовава: „език на тая, дето ни роди“, „език на моите деди“, „език на мъки, стонове вековни“. В него е отразена историята на рода ни, на нашия народ, което го превръща в лична и национална светиня, за която сме длъжни да се грижим и пазим. Вазов изтъква и звуковите предимства на българското слово, което отразява неговия характер. Езикът ни е мелодичен, неговите звуци са „сладки“. Речта му крие „хубост, мощ“, тя е „гъвкава, звънлива“. Поредицата от натрупване на епитети е градирана и завършва с употребата на архаични, но подходящи да изведат смисъла на казаното думи:
„от руйни тонове какъв разкош,
Какъв размах и изразитост жива?“
„Руйни“ е прилагателно в множествено число, което се употребява, за да се предаде буйността на някаква течност- река или вино. То означава и „пенлив“, и „изобилен“, с което речта на българите е обрисувана като жива, подвижна, силно емоционална и устремена. Езикът ни е богат на тонове, той притежава широта и изразителност.
Във възходяща градация Вазов засилва емоционалния си изблик, за да достигне до причината за своята апология на езика. Той е охулен, опетнен и отречен. Но и в това той вижда величието на родното слово. Затова го нарича „език страдални“. Нападките от страна на чужди и свои са само още едно доказателство за силата и способността му да оцелява през вековете.
С помощта на преизказни форми поетът препредава несправедливите обвинения, отправени към българския език- „не си можал“ и „бил орисал“. Одата изцяло е изградена в духа на диалог с езика. Вазов се обръща към него и му говори като на живо същество- знак за разбирането на значимостта му. Тук обаче сякаш се страхува негативните слова да не осквернят светостта му и не ги допуска пряко в текста. Те имат само информативен характер, за да подсилят повода за яростната защита на езика. Хулниците твърдят, че той е недостоен да въплъти творческата мисъл, неспособен е да изразява велики идеи, а е предназначен за „груб брътвеж“. Това принизяване на стойността на родното слово, в чиито извисеност и съвършенство поетът не се съмнява, той приема като груба клевета, като следствие от модното увлечение да се отрича и отхвърля всичко „мило нам и родно“.
Болката на Вазов от поругаването на националните ценности е непреодолима. Но поетът има решение и то се крие в самия него, в собствената му воля и предназначение да бъде поет. Той заявява, че ще се възползва от дарбата си да борави със словото и, приел го като свое вдъхновение, ще разкрие красотата и чистия блясък, които са негова изначална същност. Поетът е далновиден и хвърля поглед в бъдещето, където се надява идните поколения да приемат предаденото от него, да осмислят и разберат, че езикът ни е национално съкровище и мост, който свързва епохите и хората.
Одата „Българският език“ акумулира непримиримия и непреклонен дух на твореца, възправил се да брани инструмента на своята работа. Чрез езика Вазов защитава езика, за да докаже, че правото е на страната на истината, а не на ругателите, заклеймяващи национална ценност, която не познават. Той изпълнява творческия си и отечествен дълг и като поет и гражднани отстоява мястото на българския език сред останалите. Авторът на стихотворението не целѝ да изрича неистини, а само припомня забравените достойнства на родното слово, които са очевидни и неоспорими, както е доказало времето.
26.12.2016 15:31 -
„Черна песен“ на Димчо Дебелянов- проблемът за неудачника, сподирян от иронията на съдбата (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Димчо Дебелянов е сред нежните лирици в българската литература. Поезията му се откроява с преобладаващо меланхолично чувство и е ориентирана към бляна, спомена и неизживяното. Елегията „Черна песен“ не прави изключение от утвърдения стил на автора. В нея е вплетена душевната противоречивост като извор на трагизъм.
Лирическият герой е представен като неудачник, чийто живот не е щастлив. Мотивът за „иронията“ на съдбата, която не е благосклонна към него, е централен за творбата и е изразен чрез ярки контрасти.
Стихотворението „Черна песен“ е изградено на принципа на антитезата. Единствено този поетически похват е способен да предаде разминаването между желанията на лирическия герой и тяхното осъществяване в света. Противопоставянията разкриват невъзможността да се постигне хармония с него. Героят обитава и светлата, и тъмната страна на битието, но срещата му с него се оказва неосъществима.
Той умира и се ражда, гради през деня, но през нощта разрушава създаденото. Самоопределението му е израз на себепознание: „разнолика, нестройна душа“. Сам той разбира, че е неспособен да догони ритъма на живота и да вплете своя в него. И във втората строфа разминаването продължава: героят зове „дни светло-смирени“, а вместо тях го връхлитат „бури над тъмно море“ и обратно. В неговия микросвят дори сезоните са с разменени места- пролетта е есен, а есента- пролет, което преобръща и емоционалните настроения на героя, и неговите житейски периоди.
Проблемът, пред който е изправен лирическият аз на творбата, го представя като неудачник- като човек, на когото е невъзможно да влезе в крак с времето, да направлява живота си и да се чувства щастлив. Той изглежда зависим от приумиците на съдбата, от нейните сила и власт, над които не успява да придобие надмощие. В това личи фатализъм, така характерен за далечната античност, съпътстван от дълбок трагизъм. Героят се оставя в ръцете на своята орис, която е непосилна и жестока. Времето е назовано „безстрастно“. То не отчита емоционалната нестабилност и липсата на воля у човека, а следва своя неумолим ход. Така животът му „гасне мълком“ и остава „неживян“. Това поражда чувството за непълноценност и неосъщественост. Лирическият герой сякаш играе на гоненица със съдбата, надявайки се да открие „пристан“, да постигне единение с нея, да върви редом с нея, но желанието му за това умира „низ велика пустиня развян“. Непостижимото превръща живота му в „черен“, което обяснява и оправдава заглавието на творбата. То е израз на недостижимостта на така желания психологически комфорт.
В стихотворението „Черна песен“ доминира емоционалната немощ на една „нестройна душа“. Тя търси покой, но сякаш в самата ѝ природа е вложена силата да блуждае, без да намира утеха и място, в което да се приюти. Тя е „разнолика“, разкъсвана между черното и бялото, между деня и нощта, между небето и ада, без да може да избере път.
„Черна песен“ е творбата, която стои в началото на първото издание на стихотворенията на Димчо Дебелянов. Този жест е знаков и подчертава значимостта ѝ за цялостното звучене на стихосбирката. Тя е точна самохарактеристика, която разкрива самоличността на Дебеляновия лирически герой и обрисува характерното в неговия вътрешен свят.
26.12.2016 15:27 -
Любов и дълг в стихотворението „До моето първо либе“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Стихотворението „До моето първо либе“ на Христо Ботев разкрива пътя на себеосъзнаването. То е израз на осъществената трансформация в съзнанието на човека, готов да се пожертва в името на нов живот за своята родина. Героят му затваря вратата на това, което е било, на това, което е бил, и отваря тази, чийто най-вероятен изход е смъртта, въпреки което се устремява към нея, защото така повеляват неговата вяра, човечност и дълг.
За лирическия герой на творбата любовта е робство и заблуда. Той осъзнава нейната незначителност пред идеята за борбата за свобода, която единствена е в състояние да осмисли живота му. Макар да крие възможността за фатален изход, пред нея обикновената човешка любов занемява.
Елегията „До моето първо либе“ има изповеден характер. Тя е адресирана към любимата, която трябва да чуе, приеме или отхвърли желанието на лирическия герой, който вече е разбрал каква е ролята му в света. За него любовта към либето не може да оправдае е дно по-висше предназначение на човека. С повелителните форми: „остави“, „забрави“, „махни“, „запей“, които маркират началото на всяка строфа от творбата, той се разделя с любовта и призовава своето момиче да заеме позиция по отношение на неговите идеали- да го подкрепи, или да го остави сам с избора си.
Любовта е част от несъзнателното минало на героя. Тя е свързана с младостта и незрелостта му. Сравнена е с „отрова“, която замъглява способността за разграничаване на реалността. Героят се е отърсил дори от спомена за нея:
„млад съм аз, но младост не помня,“.
Той е проумял, че е бил „роб“ и е изпълвал времето си с желания за човешка близост- „поглед мил“ и „въздишка“. Естествените чувства, изпитвани от него, са „вериги“. Те са препятствие пред проглеждането за действителността, „полуди“, които не са позволявали личностното му израстване. Но сега сърдечните пориви са потиснати и подменени, което е изразено с ярка метафора:
„и сърце зло в злоба обвито!“.
Любовната песен на любимата вече не може да удовлетвори потребностите на героя, чиито вълнения са със социална насоченост:
„Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата,
и там тегли сърце ранено,“.
Лирическият герой има нови пориви. Неговият дълг го зове да се вслуша в друго минало- не на щастието и безметежната любов, не на безгрижието и лековатите усмивки, а в приказките за стари времена, които кореспондират с проблемите на настоящето, изпълнено с „нови теглила“. За лирическия говорител на творбата житейската ситуация се е променила. Изменили са се неговият начин на мислене и ценности. В неговата система от представи и идеали по-голямо място заема социалната му ангажираност. Той вижда непоносимата тежест на реалността, в която „брат брата продава“, в която „плаче сирота вдовица“ и „теглят без дом дечица“. У него надделява чувството на съпричастност към трагичната съдба на неговите сънародници, към които се чувства приобщен и самият той. Неговото сърце се е отърсило от любовния опиум, който съответства на детския етап от развитието на една личност, и е събудено в света на истински важното, на истински значимото. То е в синкхрон с песента за страданието на народа и е готово да се впусне в бурята на борбата.
Времето е време разделно. То е предел, който отбелязва идейното израстване на героя, привлечен от желанието да осъществи себе си, изпълнявайки синовния си дълг към отечеството:
„Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,
(…)
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни…“.
Безоблачните дни, които взаимната любов е изпълвала, изразени в знаковата за Ботев „усмивка“ на любимата, в края на творбата са преобразени в „буря“, която „кърши клонове“, в жеста на разтегнатите устни на смъртта и хладния гроб, който носи покой.
За Ботевия лирически герой спокойствието и щастието се измерват не с поместването в рамката на масовото мислене, което пази своята крехка човешка същност чрез личните отношения, а с готовността да изпълниш дълга си към общността, на която принадлежиш. Тази идея го разкрива като човек, способен да надскочи общоприетите възгледи и го издига над егоизма. Мисленето му променя мащаба си, разширява се и се изправя пред нови хоризонти.
„До моето първо либе“ провежда идеята, че националният интерес стои над личния. Саможертвата за постигане на социален идеал, която надмогва най-висшата стойност в човешкия живот- любовта, е високо стъпало, чийто залог е собственият живот. Пред нея всичко губи своя смисъл и героят е готов да плати цената- мерило за неговата смелост, принципност и величие.
26.12.2016 15:21 -
Безсмъртието на бореца за свобода в стихотворението „Хаджи Димитър“ (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Баладата „Хаджи Димитър“ заема особено място в българската литература, а героят ѝ- в националния пантеон на поборниците. Тя съхранява митологизирания образ на бореца за свобода, чийто подвиг е увековечен. Той заема най-високия връх в колективната памет и продължава да живее там, благодарение на извършеното от него велико дело.
Хаджи Димитър е олицетворение на безсмъртния дух на пожертвалите се в името на българската свобода и смъртта му е гарант за това. Балканът е вечното място, което той обитава, а природата и нейните митични същества са негови закрилници. Песента за бореца отвежда към света на вечното и пази спомена за него.
От жанра на творбата на Ботев произтичат всички необходими ключове за тълкуване на скрития смисъл. Баладите задължително съдържат фантастичен елемент, който в конкретния случай е внесен от фолклора ни и вплетен в един цялостен митопоетичен свят. Той е сбор от натоварени със значение образи, чиято цел е да вградят величавия образ на героя и да го направят безсмъртен.
Времето в митичното пространство е спряло. Всяко движение, което протича в него, се повтаря, което създава усещането за безкрай, за нескончаемост. Слънцето е високо и не променя своя ход, кръвта неспирно тече, а раната на героя не зараства. Той е между небето и земята, лишен от правото на смърт, от това да се пресели отвъд. Отсъствието на динамика подсилва впечатлението за нестихващо страдание, но носи внушението за непрекъснато протичане на времето, за вечност.
Героят е положен на най-високия връх в мисленето на българите- Балкана, който концентрира в себе си представите за баща пазител, за дом на хайдути и войводи, опазил техните тайни. Не е случайно, че думата за него е в мъжки род. Балкана има силата и мощта да бъде опора на борците за свобода. Той ги приютява и в живота, и на прага на смъртта, и в самата смърт. Хаджи Димитър е жив именно там- на това велико за българите място, което свързваме не само с измервана с морското равнище височина. Той е мерило за извисеност на духа, за самопожертвователност и безстрашие. Юнакът е главният обитател на това пространство, негов център, а природата е в пълен синхрон и съзвучие с него. Спрялото слънце сякаш отдава почит на героя, песента на жътварката отбелязва сезона на прибирането на зърното, чийто образ в човешко измерение е сам той, за да се стигне до кулминацията на творбата и до най-знаменателните думи, които помним през вековете:
„Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира; него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…“.
Цената на безсмъртието е висока- да пожертваш собствения си живот в името на идея, в името на свободата на своя народ. Затова то не може да бъде самоцел, а е награда за трудния избор да поставиш благото на общността над личното си благоденствие. Такъв подвиг е трудно да бъде осъзнат, гледан през призмата на обикновеното. Затова и поетът го възвеличава чрез вплитането му във възвишения свят на фолклорната митология. Единствено нейните образи са съзвучни с извършеното от героя, те могат да го обгрижват и да поддържат паметта, че е жив. Орлица му пази сянка, вълк му ближе раната, соколът му е брат и по братски се грижи за него. Самодивите му пеят и го лекуват с билки, те са негови сестри. Героят е сродѐн с природата и фантастичните същества от представите на древните българи, с което е превърнат в част от колективната памет, заел своето място в непреходното.
Най-висш знак и показател за постигнато безсмъртие у Ботев е песента. Тя е съвършеният израз на поклон и засвидетелстване на уважение към героите. Още повече, когато я изпълнява Балкана, както е в баладата:
„Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!“.
Много анализатори коментират художествената изобразителност и звукова хармония при възпроизвеждането на природната картина. Митопоетичното пространство е олицетворено и чрез ярка метафора е представено като носител на спомена за бореца. Балкана пее и песента на героите и песен за героя- такова двустранно тълкуване предполага поетичният стих. Обиталището на величието възпроизвежда паметта за великите.
Баладата „Хаджи Димитър“ е текст, който българите не забравят и знаят. Той извежда образа на героя отвъд границите на обикновеното и го превръща в част от онзи свят, който е нереален, но и неоспорим, който е затворен в своята повторителна непостижимост, доближаваща се до идеалното. Това е своеобразно канонизиране на героя чрез средствата на поезията и фактът, че то е достигнало до нас, е свидетелство, че идеята за безсмъртието е постигната.
