Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 10.02.2014 г.
10.02.2014 13:46 -
Човек не е това, което е, а онова, което не е (есе, Философия, 11 клас)
В своя живот хората рядко са искрени. Невинаги успяваме да бъдем напълно открити и да се проявяваме такива, каквито сме. Обикновено, показваме само малка част от себе си. Причината за това е, че всеки от нас се страхува дали и как ще бъде прието поведението му. Дали и как ще бъде разбран. От тук произтичат известна неестественост и прикритост, които понякога водят до объркване.
Може би, по-правилно би било да се каже, че човек не е това, което изразява с думите и постъпките си. Той е по-скоро в онова, което остава под повърхността им и което се крие в мотивацията му, чрез която несъзнателно или напълно съзнателно преследва определени цели, както и в това, което оформя личния му свят.
Всеки от нас има много лица. Никой не е едностранчив. Създавайки ни такива, природата ни дава шанс да имаме различни средства, за да се справяме с предизвикателствата на света и да оцелеем. Притежаваме лични стратегии за това, които използваме като оръжие, съзнателно или не. Така често се представяме именно за такива, каквито не сме. Например, някои се правят на глупави и наивни, за да провокират другите или за да научат нещо, което не знаят. Това е вид преструвка, за да постигнат намеренията си, и съвсем не означава, че като цяло човекът е такъв. Подобен е случаят с красивите жени. Те не са непременно и винаги глупави. Много от тях притежават знания и умения, които повечето хора не носят.
Начинът, по който се заявяваме в света и пред останалите, е само външно впечатление, често удобна маска, зад която се крие истинската ни същност. Поведението ни не е точно копие на онова, което сме. Самите ние не познаваме докрай себе си, защото не сме попадали във всички възможни ситуации, за да изпитаме границите си. Всеки от нас се движи в рамките на едно установено поведение, което му гарантира необходимия комфорт, за да се чувства добре.
Съществува една основателна причина, за да не бъдем себе си в обективния свят. Това е страхът да не бъдем наранени, осмени, разбрани погрешно. Онова, което сме, е наше лично пространство. То е съкровено и не е добре да бъде достъпно за всеки. Там допускаме само най-близките си хора- тези, които наистина ни познават и обичат, и така не рискуваме да бъде разрушено от грубост и неразбиране.
Трудно е да се определи и охарактеризира напълно един човек. Всеки е многолик и разностранен. Затова ни е потребно времето, за да се опознаем- както другите, така и самите себе си. Вникването в характера и изясняване на качествата, които носим, е процес, който продължава през целия ни живот. Някои от тях забелязваме в първия миг, а други се проявяват, едва когато попаднем в ситуация, която ги провокира да излязат на бял свят. Скритата, несъзнателна мотивация за едно или друго действие обаче, формира нашия свят на ценности и някъде там проблесва истинската ни същност.
Може би, по-правилно би било да се каже, че човек не е това, което изразява с думите и постъпките си. Той е по-скоро в онова, което остава под повърхността им и което се крие в мотивацията му, чрез която несъзнателно или напълно съзнателно преследва определени цели, както и в това, което оформя личния му свят.
Всеки от нас има много лица. Никой не е едностранчив. Създавайки ни такива, природата ни дава шанс да имаме различни средства, за да се справяме с предизвикателствата на света и да оцелеем. Притежаваме лични стратегии за това, които използваме като оръжие, съзнателно или не. Така често се представяме именно за такива, каквито не сме. Например, някои се правят на глупави и наивни, за да провокират другите или за да научат нещо, което не знаят. Това е вид преструвка, за да постигнат намеренията си, и съвсем не означава, че като цяло човекът е такъв. Подобен е случаят с красивите жени. Те не са непременно и винаги глупави. Много от тях притежават знания и умения, които повечето хора не носят.
Начинът, по който се заявяваме в света и пред останалите, е само външно впечатление, често удобна маска, зад която се крие истинската ни същност. Поведението ни не е точно копие на онова, което сме. Самите ние не познаваме докрай себе си, защото не сме попадали във всички възможни ситуации, за да изпитаме границите си. Всеки от нас се движи в рамките на едно установено поведение, което му гарантира необходимия комфорт, за да се чувства добре.
Съществува една основателна причина, за да не бъдем себе си в обективния свят. Това е страхът да не бъдем наранени, осмени, разбрани погрешно. Онова, което сме, е наше лично пространство. То е съкровено и не е добре да бъде достъпно за всеки. Там допускаме само най-близките си хора- тези, които наистина ни познават и обичат, и така не рискуваме да бъде разрушено от грубост и неразбиране.
Трудно е да се определи и охарактеризира напълно един човек. Всеки е многолик и разностранен. Затова ни е потребно времето, за да се опознаем- както другите, така и самите себе си. Вникването в характера и изясняване на качествата, които носим, е процес, който продължава през целия ни живот. Някои от тях забелязваме в първия миг, а други се проявяват, едва когато попаднем в ситуация, която ги провокира да излязат на бял свят. Скритата, несъзнателна мотивация за едно или друго действие обаче, формира нашия свят на ценности и някъде там проблесва истинската ни същност.
10.02.2014 13:39 -
Човек е онова, което не е, а не e това, което е (есе, Философия, 11 клас)
Характерът на всеки от нас е различен. Някои са по-открити и директни, а други- по-затворени и сдържани. Едни от нас пристъпват към света и хората с онова, което са наистина, а има и такива, които имат едно лице за околните и друго- за близките и себе си. Никой от нас не осъзнава напълно своето поведение и невинаги разбира своите постъпки.
Не можем да бъдем докрай себе си с другите. Винаги има нещо скрито, което остава наша територия. Твърде често, точно онова, което не изразяваме, е нашата истинска същност.
Да бъдеш напълно себе си е въпрос на доверие към света и хората. Когато вярваме, че няма да срещнем каквато и да е съпротива, ние подхождаме смело и без резерви към тях. Тогава се заявяваме безусловно и се проявяваме свободно. Това не означава, че можем да изведем всички свои черти. За това е необходима провокация от външния свят. Когато сме естествени, ние не се замисляме и не контролираме съзнателно поведението си. В такива моменти максимално се доближваме до онова, което сме. Онези, които имат повече задръжки и са водени от притеснението, че няма да бъдат приети, не разкриват напълно характера и себе си. Тяхната истинска същност остава скрита за околните и те могат да изберат пред кого да се разкрият. Именно тези наши страни, които по някаква причина не изявяваме, крият зрънце от истината за нас.
Понякога точно откритите хора, които винаги споделят, които са общителни и достъпни за контакт, с това си държание прикриват своите проблеми, неуспехи, комплекси или качества, които могат да ги представят в негативна светлина. Така те умело изграждат различна представа за себе си, създават образ, който не се покрива напълно с онова, което представляват. Вярно е и обратното- прикритите и тихи хора често са по-искрени в обраното си поведение. Те не натоварват останалите и не ги занимават със себе си. В това има толерантност и спазването на дистанция е всъщност деликатно пазене правото на другите да имат свое пространство.
Естествено, съществува многообразие. Някои са напълно откровени с оптимизма, усмивката, бъбривостта си, с които пристъпват към света, а други умишлено се представят за мрачни, депресирани и нещастни, за да привлекат и спечелят вниманието на останалите. Във всички случаи, никой от нас не може да изрази себе си напълно и докрай.
Всяка ситуация е различна. Светът около нас се променя непрекъснато. Той не е една застинала картина, която не се развива. Напротив- отделните моменти са предизвикателство за нашата психика и изискват да реагираме по определен начин. Всеки от нас има предварително изработено поведение или действа адаптивно и непреднамерено. Именно реакциите ни са показател за онова, което се крие дълбоко в нас. Но само ако умеем да ги тълкуваме правилно и да проникнем и прозрем какво се крие отвъд привидността им.
10.02.2014 13:34 -
,,Дамата с рентгеновите очи"- сатира на живота без значими цели и интереси (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Сатирата е литературен похват или жанр, чрез който с хипербола, алегория, насмешка се критикуват и разобличават социални и човешки пороци. Стилът е саркастичен. Този подход използва и Светослав Минков в разказа си „Дамата с рентгеновите очи“, за да изобличи безсмисления живот на хората от висшето общество.
Чрез рентгеновите очи на главната героиня авторът представя както нейната същност, така и тази на хората около нея. Ежедневието им е от беззначни цели, подчинено единствено на материалните ценности. Човекът от хайлайфа е силно зависим от вещите. Авторът критикува подмяната на традиционните човешки добродетели с псевдоценности.
Животът във висшето общество е обвързан с модата и рекламата. Дамите, които членуват в него, желаят да бъдат част от избраните, които притежават богатства и красив външен вид. Това са основните предимства и качества, които могат да им осигурят брак с човек от хайлайфа, с когото да водят безсмисления си живот. Петте дами, обрисувани в салона на маестро Галфоне, са пример за този модел на мислене. Грозни, но грижливо гримирани, те желаят да компенсират празнотата на личността си с фалшива външност. Това е основното им занимание в живота. Те нямат цели, които да ги водят и да ги карат да се развиват. Разказът представя една от петте дами в чакалнята на „Козметикум Амулет- салон за дамска хирургия“. За да изпълни мечтата си- да се омъжи за милионер, Мими Тромпеева трябва да се подложи на операция за отстраняване на кривогледството, от което страда.
Маестро Чезарио Галфоне се възползва от глупостта и празноглавието на дамите от елитното общество, разработвайки различни методи и средства на козметичната индустрия. С обръщенията „джентилисима, беллисима и карисима синьорина“ той прикрива лъжливите начини за постигане на илюзорна физическа красота. Със средствата на маркетингова ловкост той привлича клиентките си, уверявайки ги, че ще се превърнат в съвършени, след като му се доверят. За това предоставя и писмена гаранция относно действието на продуктите си. С тези свои действия хирургът превръща хората от висшето общество в част от фабрично производство на уж красиви човешки същества.
От този момент нататък разказът преминава в монологична форма чрез дневника на Мими Тромпеева. През нейния нов рентгенов поглед, който тя придобива след операция при маестро Галфоне, е разкрит светът на елита, лишен от духовни ценности. Именно празният им живот е обект и предмет на авторовата сатира.
Придобивайки невероятната способност да вижда през хората, Мими описва света на хайлайфа напълно обективно и достоверно. Изследвайки анатомията им, героинята забелязва, че тези от елита нямат никакъв мозък. Тя избира за свой бъдещ съпруг Жан, на когото също му липсва такъв, но затова пък е наследник на вуйчо си- мултимилионер. Тя е готова да направи компромис с липсата му на интелект в името на това да бъде част от висшето общество. Мими приема за изключителна способност знаенето на всички песни на простолюдието, което Жан показва при разходките им. Той е мил и забавен, според нея, разказвайки за значението и ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка при официалните динета. Тя възприема празноглавието му като финост. Затова и желае да притежава същото това качество. Цената, на която героинята приема предложението му за брак, е един милион в аванс и два милиона след сватбата. С това тя осигурява пътя и живота си към пътешествия, към хермелиново палто и бален тоалет в Париж, символ на безцелния и лишен от духовна стойност живот, изпълнен само с материални ценности- вещи, предмети и празни от съдържание преживявания. Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ има своята актуалност и днес във времето, когато властва посредствеността, облечена в мода, лукс и материализъм. В съвремието главна ценност са парите. Човешките отношения се определят от тяхното количество. Те осигуряват място на човека в свят, който приемаме за истински. Творбата изобличава и сатиризира този начин на мислене, разкривайки неговото безсмислие и ограниченост.
Придобивайки невероятната способност да вижда през хората, Мими описва света на хайлайфа напълно обективно и достоверно. Изследвайки анатомията им, героинята забелязва, че тези от елита нямат никакъв мозък. Тя избира за свой бъдещ съпруг Жан, на когото също му липсва такъв, но затова пък е наследник на вуйчо си- мултимилионер. Тя е готова да направи компромис с липсата му на интелект в името на това да бъде част от висшето общество. Мими приема за изключителна способност знаенето на всички песни на простолюдието, което Жан показва при разходките им. Той е мил и забавен, според нея, разказвайки за значението и ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка при официалните динета. Тя възприема празноглавието му като финост. Затова и желае да притежава същото това качество. Цената, на която героинята приема предложението му за брак, е един милион в аванс и два милиона след сватбата. С това тя осигурява пътя и живота си към пътешествия, към хермелиново палто и бален тоалет в Париж, символ на безцелния и лишен от духовна стойност живот, изпълнен само с материални ценности- вещи, предмети и празни от съдържание преживявания. Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ има своята актуалност и днес във времето, когато властва посредствеността, облечена в мода, лукс и материализъм. В съвремието главна ценност са парите. Човешките отношения се определят от тяхното количество. Те осигуряват място на човека в свят, който приемаме за истински. Творбата изобличава и сатиризира този начин на мислене, разкривайки неговото безсмислие и ограниченост.
Едно от върховите постижения в лириката на Христо Смирненски е цикълът „Зимни вечери“. В него са вплетени разнообразни картини, детайли, фигури, звуци и цветове. Отделните седем части са свързани помежду си от гледната точка на лирическия говорител, който с репортажна наблюдателност проследява картината на социалната нищета.
Читателят става свидетел на мрачния образ на града и на обобщения лик на страдалеца, населяващ крайните квартали, представен чрез героите- пияният баща, слепият старик, детето, мъртвото момиче и бездомните деца. Светът им е обречен на бедност и безперспективност.
В художествения свят на цикъла всичко е белязано със знаците на скръбта, ежедневното страдание, безнадеждността, умората и смъртта. Още в първата част поетът обрисува декора на мрачния град с пусти улици, потънали в кал и тъмнина. Той е сравнен с „черна гробница“- пуст и мрачен, лишен от радост и жизненост. Сградите гледат с „жълти стъклени очи“, което създава очакване за нещо зловещо.
Природата е в унисон с тягостното настроение. Тя очертава дисхармонията и тържеството на смъртта в един свят на обезличаване, студ, мрак и самота- оскрежената топола е сравнена с призрак, жиците са изопнати като струни, навявайки усещането за крайно страдание, а снегът хрупка с „вопъл зъл и глух“. Символът на мъглата извежда смисъла на непрогледност и безпросветност.
Основна роля играят цветовете- черно, жълто, сиво, сребърно, бяло, огнено. Всеки от тях има своето значение. Черното е символ на смъртта, на мрака и непрогледността. Жълотото се свързва с болестта, с нездравото, а сивото и сребърното- със старостта и отминаващото време. Бялото е цветът на чистотата и невинността, но тук по-скоро се доближава до значението, което носи черното. Огненият сърп на луната е сякаш символ на изгаряща болка и нестихващо страдание.
На този фон са представени героите на крайния квартал в обречеността на своя живот. В първата битова сцена, с която поетът ни среща, се сблъскваме с безрадостния и безхлебен свят на едно семейство. Рисунъкът е реалистичен:
„Завърнал се в къщи – безхлебен,
пиян пак – бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.“
Усещането е за засилващо се страдание. То е подчертано от писъка и молбите на децата, както и на жената, ридаеща навън.
Лицето на смъртта е представено чрез образа на младата жена, която е положена в ковчег. В тази сцена преобладава жълтият восъчен цвят, който се свързва с края на човешкия жизнен път. Звуковата картина на тежката драма е подчертана от риданията на старица. Дрипаво дете се моли пред иконостас. Ситуацията е крайна и безизходна. Драматизмът на цялата творба се засилва от личната трагедия, сполетяла момичето.
В последната картина са изобразени две деца, които съзерцават танца на падащите снежинки. Посланието на поантата е песимистично. Изразено е чрез метафора:
„А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.“.
Поетът ни внушава, че няма надежда чистотата да бъде съхранена. Тя умира безвъзвратно при сблъсъка със земния, битов свят, без да има възможност да се осъществи. Това говори за обречеността на този свят, лишен от щастие и светлина.
Героите в цикъла „Зимни вечери“ са изгубили идентичността си. Те са лишени от индивидуалност и са по-скоро обобщен образ на бедността и нищетата. Обединени са от безперспективността и безизходността. Те са жертви на социалната неправда, на липсата на справедливост в едно общество, което дискриминира, вместо да търси изход от ситуацията на материално неравенство. Затова и авторът назовава героите си по-общо: „незнайни силуети“, „задгробно същество“. С това подчертава обезличаването, от което са част.
Поетът изразява и своята лична позиция по отношение на беззащитните си герои. Той застава на тяхна страна, с което показва състраданието и съпричастността си към съдбата им:
„Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла...“
Поетическата творба рисува потресаващи картини на човешко страдание. Тя предава посланието, че в света доминират безчовечността, липсата на милост и социална дисхармония. Като болезнено творческо отражение на тежката действителност, тя е повик за повече хуманност и разбиране.
Търсене
За този блог
Гласове: 133
