Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 28.04.2016 г.
28.04.2016 10:21 -
Художествени изразни средства в „Градушка“ (домашна работа, БЕЛ, 11 клас)
1. Реторични обръщения:
„…Боже,
за някой грях ръце всесилни“ (І част)
„Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две…ела тогази,
страшилище!“ (V част)
„и още – пак – о, боже!... Трясък“ (V част)
„Труд кървав, боже, пожалей!“ (V част)
2. Умалителни думи и изрази:
самичко сърце; Сивчо; вратлето (ІІІ част) 3. Етимологични фигури:
труд се труди (ІІІ част) 4. Елиптични изрази (прекъсване на изречението, като думата, която следва, се подразбира):
„Една, че две, че три- усилни
и паметни години…“ (І част)
„По-доле вирнали главите
и други… знак е, чуй петлите!“ (ІV част)
„неделя, две… ела тогази,“ (V част)
„…в небесата
тъмней зловещо… Милост няма!“ (V част)
„Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…“ (V част) 5. Алитерация на „р“:
в І-ва част:
„Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то - градушка ни удари,
а то – порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече…“
във ІІ-ра част:
„Затопли радост на сърцето,
усмивка цъфне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст,
ръка набожно прави кръст:“
в V-та част: най-наситена на алитерации
„Върни се, облако неверен,
почакай пакостнико черен,
неделя, две… ела тогази,
страшилище!“
„На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен.
Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…
Труд кървав, боже, пожалей!“ 6. Хиперболи:
„А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо…“
„че горе – дим и адски тътен.“
„Ей свода мътен,
продран, запалва се –„
„Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех…“ 7. Олицетворения:
Слънцето жълтей сърдито; бухлатите облаци са вирнали главите; гъските глупаво крещят; облакът е неверен, пакостник, страшилище, лази, расте, вие се; вихърът е вълк след стадо, който гони облаците; слънцето гледа тъжовно; градушката е олицетворение на вечното зло, тя е жетварка, бясна хала 8. Градация- осъществена е посредством множеството глаголи и няколко съществителни, обозначаващи резултатите от действията, назовани с глаголите:
„А облак лази, расте и вий снага космата, засланя слънце; в небесата тъмней зловещо…Милост няма!
И дебне пак беда голяма.
На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен. Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…“ (V част)
за някой грях ръце всесилни“ (І част)
„Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две…ела тогази,
страшилище!“ (V част)
„и още – пак – о, боже!... Трясък“ (V част)
„Труд кървав, боже, пожалей!“ (V част)
2. Умалителни думи и изрази:
самичко сърце; Сивчо; вратлето (ІІІ част) 3. Етимологични фигури:
труд се труди (ІІІ част) 4. Елиптични изрази (прекъсване на изречението, като думата, която следва, се подразбира):
„Една, че две, че три- усилни
и паметни години…“ (І част)
„По-доле вирнали главите
и други… знак е, чуй петлите!“ (ІV част)
„неделя, две… ела тогази,“ (V част)
„…в небесата
тъмней зловещо… Милост няма!“ (V част)
„Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…“ (V част) 5. Алитерация на „р“:
в І-ва част:
„Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то - градушка ни удари,
а то – порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече…“
във ІІ-ра част:
„Затопли радост на сърцето,
усмивка цъфне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст,
ръка набожно прави кръст:“
в V-та част: най-наситена на алитерации
„Върни се, облако неверен,
почакай пакостнико черен,
неделя, две… ела тогази,
страшилище!“
„На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен.
Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…
Труд кървав, боже, пожалей!“ 6. Хиперболи:
„А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо…“
„че горе – дим и адски тътен.“
„Ей свода мътен,
продран, запалва се –„
„Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех…“ 7. Олицетворения:
Слънцето жълтей сърдито; бухлатите облаци са вирнали главите; гъските глупаво крещят; облакът е неверен, пакостник, страшилище, лази, расте, вие се; вихърът е вълк след стадо, който гони облаците; слънцето гледа тъжовно; градушката е олицетворение на вечното зло, тя е жетварка, бясна хала 8. Градация- осъществена е посредством множеството глаголи и няколко съществителни, обозначаващи резултатите от действията, назовани с глаголите:
„А облак лази, расте и вий снага космата, засланя слънце; в небесата тъмней зловещо…Милост няма!
И дебне пак беда голяма.
На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен. Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран, запалва се – и блясък -
и още – пак – о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери… Град! – парчета -
яйце и орех… Спри… Недей…“ (V част)
28.04.2016 10:14 -
Светът на селяка в „Градушка“ (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
В своя първи творчески период Яворов се увлича от идеите на народнячеството исподеля социалистически нагласи.Затова и част от неговите поетически произведения носят белега на тази тематика.В поемата „Градушка“ са разкрити селските злочестини.
Творбата рисува света на селяка, нелекия му, изпълнен с трудности живот. Той се заключава във връзката със земята и труда, в умението да бъдеш добър стопанин, в зависимостта от природата.
Третата част на поемата е неин композиционен център. Тя е един от шедьоврите на битовата поетическа живопис, в която авторът представя радостната и напрегната суетня на трудовото утро на селяка, предадена чрез думите на лирическия аз, а в хода на разгръщане и чрез автентичните гласове на героите. Частта е съсредоточена около отрязъка от предзазоряването до утрото. Ценна е с реализма и задушевността си, градейки представата за ежедневието на селяка, въвеждайки читателя в един от неговите дни. Мъжът е станал преди първи петли. Акцентирано е върху грижата за дома и работата. Разгърнат е и психологизмът на взаимоотношенията в семейството. Съпругът и съпругата са ранобудни, а детето им- Ваньо, е „сънльо“, подканян с обръщението „лентьо“, чието задължение е да нахрани добитъка, накрая събуден от закачката на Сивчо. Сцената е идилична картина на селото, динамична и пълна с живот, изведена с помощта на диалози в разговорна реч относно въпроси, засягащи делника на героите. Изображението се допълва от врявата в съседния двор, от звуците от ударите на чук върху наковалня, от блеещото в селото стадо.
Образът на селяка е очертан като образ на грижовен стопанин, чиято главна цел е благоденствието на имота му. Човекът от село намира опора в труда си, във физическите усилия, които влага в земята, за да се превърнат те в зърно и хляб. Прехраната и оцеляването са в основата на неговия бит. Житейската му реализация се заключава във връзката му със земята и е трудов кръговрат, възпроизвеждане на еднакви, повтарящи се действия, от които зависи битието му и които са израз на чист, праведен и богоугоден живот.
Втората част дава обобщено название на селяка. Той е „труженик“ и неговата радост произтича от надеждата, че ще види плодовете на своите усилия. Въпреки че те са „тежко бреме“, сравнени с мъки, когато носят резултат, предизвикват душевната радост на героя, изразена чрез метафората „усмивка цъфне на лицето“. Селякът е набожен, кротък и смирен човек, който вярва, че почтеният труд на ръцете му е единственият възможен начин да изживее живота си и да почувства удовлетворение от него.
В земеделския труд селякът намира упование. Тежък и неблагодарен, той е продължение на бита на предците му и изпълва света му с драматизъм. Трагичното в този начин на живот произтича от зависимостта от природата и нейните приумици. Тя се възприема като проекция на божията воля. Затова и читателят чува искрената изповед на човека от село, предадена в първата - обобщаваща – част. Тя обхваща период от три години и проследява своеволията на природата. Градушка, порой, слана и засуха унищожават плода на труда на земеделеца и той от добър стопанин се превръща в клетник, когото е сполетяла неволята. Нито морът, нито чумата са по-страшни от апокалиптичното бедствие, което го застига. Градушката бива разбирана като небесно наказание за забравени грехове. Тя е олицетворение на вечното зло, защото нарушава хармонията и равновесието в света на селяка, извежда го от космоса на трудовия бит, обрича го на глад и безнадеждност. Тя му отнема едничкия шанс за себереализация, предоставен му от съдбата.
Светът на селото носи радостта от докосването до земята. Той е наситен с багрите на естеството и непосредствеността, но е също толкова суров и тежък. Неумолим и безмилостен, изисква жертви и може да потъпче очакванията, да помрачи вярата, да хвърли в отчаяние. В него селякът е изправен пред непрестанни изпитания и поднесените от природата са най-трудно преодолимите.
28.04.2016 10:12 -
Анализ на „Спи езерото“ на Пенчо Славейков (БЕЛ, 11 клас)
Поетичиният цикъл „Сън за щастие“ е наричан от литературните изследователи „поезия за психологическо загатване“, изразено посредством сетивно-нагледното. „Спи езерото“ е първият стих от поредицата, който отразява тиха авторова меланхолия. Тя произтича от жанра на творбата, определян като лирическа миниатюра и пейзажно стихотворение. Текстът разкрива духовното, емоционално-психологическото като следствие от сетивното. В него надделява умиротвореността на природата. Тя е в пълна хармония, преливаща в непреходност. Личният аз не присъства пряко, скрит в образите на естеството.
Стихотворението е изградено в рамките на две строфи, всяка от които се състои от по четири стиха, като се римуват вторият и четвъртият. Стихосложението е едно от най-често използваните от поетите и е изпълнено в петстъпен ямб с незавършена пета стъпка в края на втори и четвърти стих на двата куплета. Началният представлява цяло сложно съчинено изречение, докато при втория двата стиха са основани на принципа на противопоставянето: „а то, замряло, нито трепва…“, докато другите два са просто разширено изречение. На това равнище се откроява повторение на словосъчетанието „белостволи буки“ в края на първия стих на първа и втора строфа, както и вътре в него- анафорично повтаряне на звучната съгласна- „б“. В смислово отношение образът на буките е положен в пространството така, че чертае вертикалната ос на изображението, в противовес на хоризонталата на езерото.
Количественото съотношение между използваните части на речта е равнопоставено сякаш изразява вътрешната спойка между образите и чувството. Седемте глагола са в пълен баланс със седемте прилагателни (плюс едно причастие) и осемте съществителни имена. Изразяващите действия части са в равновесие с назоваващите.
В лексикално отношение характерни и открояващи се в текста са архаичните думи: „свождат“- вместо „свеждат“, „гранки“- вместо „клони“, „глъбини“- вместо „дълбочини“, „сал“- вместо „само“, „дълга“- вместо „дълг“. Те създават една своеобразна атмосфера на уют и повишават поетичната стойност на стиховете.
Визуалната картина, която рисува творбата напомня акварел, обрисуван с леки тонове. В нея присъстват няколко образа: спящото езеро, буките и един отронен лист. В звуково отношение тя е тиха, въплътена в шепота на дърветата. Светът, който рисуват стиховете, е застинал, подчинен на мълчанието и поетичната тишина. Властва съзерцанието. Езерото спи, незасягано от случващото се около него. Мотивът за съня поражда множество значения- откъсване от земното и тялото, потъване във въображението, навлизане в невидимото, постигане на вътрешен баланс. В дълбините на езерото се преплитат отразените сенки на склонилите се над него дървеса. Езерото е символ на съвършенството, на което не е потребна промяна. Външният свят проектира върху него своите движения- буките се опитват да навлязат в него, но се превръщат само в отражения. Техният „говор“ не може да смути покоя на езерото, той е неспособен да го пробуди за живота отвън. Дори самото значение на думата „езеро“ ни отвежда към водоем, който от всички страни е затворен с брегове. Затова то може да се тълкува като образ символ на вечността- едно състояние на непрекъсната нирвана, на заключеност за външни движения.
Цветовата гама на творбата е в тоновете на бялото- бели са дърветата, и тъмното- тъмни са назовани глъбините на езерото. Чрез полярността е подчертана степента на отдалечаване между външния и вътрешния свят, представлявани от двата главни образа- езерото и буките.
Основното чувство, което творбата внушава, е за пълен покой в свят, който е непроницаем, който е невъзможно да бъде досегнат. Единствената реакция, на която е способно езерото, е трепването като отзвук на докосналия се до повърхността му отронил се лист, то е сепване от медитативния сън. Ключът към пробуждане е премереният и естествен жест, в който няма агресия и грубо преминаване на границите му, а е в съзвучие с реалността му, превърнала се в неземна.
Сам поетът насочва читателя да не възприема само зрително подобни стихотворения. В тях винаги се таи нещо друго, нещо отвъд привидното. „Спи езерото“ представя човешката душа като огледало, потопена в своя мир и блажено спокойствие като път към истинското щастие.
