Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 11.05.2013 г.
11.05.2013 14:27 -
Трагичното и драматичното в образите на Ахил и Хектор (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
Ахил и Хектор са олицетворения на две начала в Омировата поезия- стихийното архаично войнство у първия и общественото и нравствено чувство у другия. Двубоят им, разгърнат с голяма пластичност и картинност в ХХІІ песен на „Илиада“, внася напрежение и драматизъм. Подробното предаване на всеки жест, действие и преживяване на героите създава чувство за съдбовност и неизбежност.
Трагизмът и драматизмът в образа на Хектор откриваме в душевното състояние на героя преди битката и обречеността му да загине. У Ахил те се коренят в желанието да отмъсти за мъртвия си приятел и в предстоящата му собствена смърт.
Хектор е наричан „любимото чедо на Омир“. Като грък от класическа Гърция, той притежава развито обществено чувство. Воден от него, героят се терзае преди битката с Ахил. В душата му се води конфликтна борба. Смяната на психологическото му състояние го прави драматичен. Той се колебае и разсъждава. Разкъсван от жажда за живот, пожелава да се скрие, да се спаси, но гордостта и доблестта надделяват и го тласкат да приеме двубоя:
„в бой да убия Ахила… или геройски да падна от него пред нашата крепост.“
Веднага след това е готов да се предаде и да подели с врага си богатствата на Троя. Страхът и колебанията на Хектор са естествени човешки реакции, които отстъпват пред честта и доблестта. Въпреки това, героят избира смъртта пред срама и позора. Хектор трудно взема решението да остане и приеме боя. Той не е хладнокръвен и спокоен. Появата на Ахил го сепва и го кара да побегне. В този миг в очите на читателя се възправя не някакъв идеализиран титан, а обикновен човек, съпруг и баща. Макар верен на дълга си, той прави опит да се споразумее с Ахил да не оскверняват телата си. Драматичен е зовът на Хектор за цивилизовано отношение към смъртта. Излъган от Атина, героят се впуска в битка. Всички знаят каква е съдбата му. Само той остава в неведение за присъдата на боговете. Хектор не разбира участта си и се надява да победи. В този момент той се разкрива като трагичен герой. Заканва се на Ахил и прави опит да го срази:
„(…) Но пази се от моето копие медно!“ и „Точно го прати, средата на щита Ахилов умери, но острието отскочи далече.“
Трагично звучи обръщението към брат му- Деифоб, за друго копие. Трагични са вярата и надеждата му, а всъщност е вече осъден. Хектор е обречен, а сам не знае това. Открива го миг преди смъртта си:
„Горко ми! Вече на смърт ме зоват боговете безсмъртни!“
Прозрял трагичната си безизходност, той разбира, че му остава едно- да умре. Но избира смъртта да бъде достойна, да запази доблестта си на обречен, честта, гордостта и достойнството си:
„Само че няма без смела борба и безславно да падна: Нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят.“
Последните думи на Хектор са отново призив да се поиска откуп за тялото му, за да не бъде осквернено. Устремен към мъст и изпълнен с омраза, с порива на архаичен воин Ахил отхвърля Хекторовата молба и побеждава. Той е свиреп и зъл. Безсърдечността му се поражда от страстното му желание за мъст. Сърцето му е „сърце от желязо“, както го нарича Хектор. Човек на крайностите, Ахил е безмилостен. Той връхлита, „преизпълнен с диво геройство“. Гневлив и обидчив, Ахил е определян като първият трагичен герой в гръцкия свят. Той е син на богиня, но кратковечен. Подобно на Хектор, е обречен да умре, макар обичан от боговете. Смъртта му предрича троянецът, преди сам да склопи очи. Ахил силно мрази, защото силно обича. Поведението му не е продиктувано само от зверска отмъстителност. Избрал трагичната си участ- да бъде герой, той обича приятеля си Патрокъл и честта го задължава да изкупи смъртта му:
„Хекторе, ти се надяваше, щом си погубил Патрокла, жив да останеш, че аз те не плашех, оттеглен от боя. Глупчо безумен! След него аз станах по-храбър защитник.“ Това обяснява отказа му за помирение и жестокостта му към врага: „Псета и птици грабливи до костичка ще те разкъсат.“ Драмата на Ахил е, че победата не може да му донесе успокоение. Без жал той отнема живота на син, съпруг и баща в лицето на Хектор. Това обаче не може да върне другаря му в света на живите. Ахил и Хектор са епически герои и като такива носят своята трагична съдба, предопределена им от боговете. Красив и в двата образа е стремежът да я надмогнат. У Хектор чрез борба с нерешителността си и въпреки незнанието си, а у Ахил чрез владеещите го отрицателни емоции и амбиция за победа. Възправяйки се срещу участта си, те я заплащат с героизма и изключителното си безстрашие като истински герои на Античността.
„в бой да убия Ахила… или геройски да падна от него пред нашата крепост.“
Веднага след това е готов да се предаде и да подели с врага си богатствата на Троя. Страхът и колебанията на Хектор са естествени човешки реакции, които отстъпват пред честта и доблестта. Въпреки това, героят избира смъртта пред срама и позора. Хектор трудно взема решението да остане и приеме боя. Той не е хладнокръвен и спокоен. Появата на Ахил го сепва и го кара да побегне. В този миг в очите на читателя се възправя не някакъв идеализиран титан, а обикновен човек, съпруг и баща. Макар верен на дълга си, той прави опит да се споразумее с Ахил да не оскверняват телата си. Драматичен е зовът на Хектор за цивилизовано отношение към смъртта. Излъган от Атина, героят се впуска в битка. Всички знаят каква е съдбата му. Само той остава в неведение за присъдата на боговете. Хектор не разбира участта си и се надява да победи. В този момент той се разкрива като трагичен герой. Заканва се на Ахил и прави опит да го срази:
„(…) Но пази се от моето копие медно!“ и „Точно го прати, средата на щита Ахилов умери, но острието отскочи далече.“
Трагично звучи обръщението към брат му- Деифоб, за друго копие. Трагични са вярата и надеждата му, а всъщност е вече осъден. Хектор е обречен, а сам не знае това. Открива го миг преди смъртта си:
„Горко ми! Вече на смърт ме зоват боговете безсмъртни!“
Прозрял трагичната си безизходност, той разбира, че му остава едно- да умре. Но избира смъртта да бъде достойна, да запази доблестта си на обречен, честта, гордостта и достойнството си:
„Само че няма без смела борба и безславно да падна: Нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят.“
Последните думи на Хектор са отново призив да се поиска откуп за тялото му, за да не бъде осквернено. Устремен към мъст и изпълнен с омраза, с порива на архаичен воин Ахил отхвърля Хекторовата молба и побеждава. Той е свиреп и зъл. Безсърдечността му се поражда от страстното му желание за мъст. Сърцето му е „сърце от желязо“, както го нарича Хектор. Човек на крайностите, Ахил е безмилостен. Той връхлита, „преизпълнен с диво геройство“. Гневлив и обидчив, Ахил е определян като първият трагичен герой в гръцкия свят. Той е син на богиня, но кратковечен. Подобно на Хектор, е обречен да умре, макар обичан от боговете. Смъртта му предрича троянецът, преди сам да склопи очи. Ахил силно мрази, защото силно обича. Поведението му не е продиктувано само от зверска отмъстителност. Избрал трагичната си участ- да бъде герой, той обича приятеля си Патрокъл и честта го задължава да изкупи смъртта му:
„Хекторе, ти се надяваше, щом си погубил Патрокла, жив да останеш, че аз те не плашех, оттеглен от боя. Глупчо безумен! След него аз станах по-храбър защитник.“ Това обяснява отказа му за помирение и жестокостта му към врага: „Псета и птици грабливи до костичка ще те разкъсат.“ Драмата на Ахил е, че победата не може да му донесе успокоение. Без жал той отнема живота на син, съпруг и баща в лицето на Хектор. Това обаче не може да върне другаря му в света на живите. Ахил и Хектор са епически герои и като такива носят своята трагична съдба, предопределена им от боговете. Красив и в двата образа е стремежът да я надмогнат. У Хектор чрез борба с нерешителността си и въпреки незнанието си, а у Ахил чрез владеещите го отрицателни емоции и амбиция за победа. Възправяйки се срещу участта си, те я заплащат с героизма и изключителното си безстрашие като истински герои на Античността.
11.05.2013 12:07 -
Защита и възхвала на славянската писменост (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
„За буквите“ е една от най-загадъчните средновековни творби на старата българска литература. Тя поражда хипотези и за автора, и за времето на създаване, всяка от които основателна, но не и доказана категорично. Трудности създава и жанровото ѝ характеризиране. От гледна точка на литературата е определяна като полемика, на публицистиката- като апология, а на науката- като трактат.
Не буди съмнение предназначението и целта на творбата: да защити славянската писменост от триезичниците и да аргументира правото ѝ на самостойно културно съществуване.
„За буквите“ е композиционно изградена на принципа теза-антитеза. Съчинението отхвърля обвиненията на отрицателите по схемата „въпрос-отговор“. Чрез този риторичен похват авторът извежда тезата за културната равнопоставеност на народите, като се възправя срещу закостенелите вековни предубеждения. Той е не само демократично, но и патриотично настроен. Неговият патос увлича слушателите и читателите и убедително изразява идеите му.
Създателят на творбата е личност с явни исторически и филологически познания. Те са основното оръжие, чрез което той оборва противниците на славянската писменост. Авторът поднася историческите факти такива, каквито са. Той обяснява естествено възникналата потребност от собствена писменост, която най-добре може да изрази мисленето на българите. Не скрива, че праведният Кирил съставя част от 38-те букви по образец на гръцките, а друга- според славянската реч. С това доказва, че нашето писмо не е чисто подражателско, а е в съответствие на гтвора на българите. Буквите ни не са по-различни от гръцките, които от своя страна следват еврейските - отбелязва авторът. С това ни нарежда до културите, допринесли за обогатяването на общочовешката цивилизация и определя нашето място в нея.
Апологетът е изключително добре запознат с фактите около писмената, предхождащи славянските. Това личи от аргумента за точния брой на гръцките букви и от този, с който оборва тезата за трите изначални езика, а именно, че първи е сирийският. Авторът не отрича самобитността на всеки народ, изтъквайки различията им един от друг. В това той намира основание за самостойното съществуване на славянската писменост. Той целѝ да докаже уникалните черти на нашето писмо, които могат да допринесат полза за човешката цивилизация.
На онези, които биха оспорили нашата азбука с аргумента, че буквите ѝ „…и сега още се нагласяват,…“, авторът се противопоставя с думите, че и гръцките са били толкова дълго уточнявани, че книжовниците са забравили създателите им. Тук е кулминацията на творбата, заредена с патриотичен патос: българските азбукарчета знаят и помнят името на Кирил- светият мъж, създал славянската писменост и превел свещените книги заедно с Методий. Това е най-силният от емоционална гледна точка аргумент, който авторът извежда срещу онези „окаяни и безумци“, които могат да оспорят правотата на народа ни да се самоутвърди.
Като враг на фанатизма и догматизма, като човек с широк светоглед и явен хуманист, апологетът защитава славянските писмена от опонентите, защото разбира съдбовността на историческия момент. Той се възправя срещу настоящите и бъдещи хулители, които биха посегнали на съдбата на народа му, биха попречили на неговото бъдеще и биха могли да се превърнат в пречка за развитието му.
„За буквите“ е синкретична средновековна творба. Нейната цел е не толкова възхвала и идеализация. Тя е по-скоро съсредоточена върху утвърждаването чрез силата на научни аргументи, а не на художествена образност, на изконното право на един народ да има свой исторически път, своя съдба и свое бъдеще.
„За буквите“ е синкретична средновековна творба. Нейната цел е не толкова възхвала и идеализация. Тя е по-скоро съсредоточена върху утвърждаването чрез силата на научни аргументи, а не на художествена образност, на изконното право на един народ да има свой исторически път, своя съдба и свое бъдеще.
