Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 14.05.2013 г.
14.05.2013 18:24 -
Новаторът Паисий (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
В историята на българската литература и култура Паисий остава с една малка книжка. Но тя е новаторска по съдържание и форма и поставя началото на нов етап в развитието на българите- Възраждането. Авторът е актуален за времето с проблемите, които поставя. И преди него има писатели, които обръщат внимание на историята, но техните произведения са обвързани със средновековния черковен светоглед.
Новите задачи, които Паисий поставя на литературата, са за тясно сближаване с живота, за служенето на народа, и изискват нова форма- историографията. Той ѝ придава публицистични нотки, идеализира и коментира с оглед на националната идеология.
„История славянобългарска“ е предназначена за широка, народна аудитория. Фактите, които Паисий подбира, целят да въздействат на читателя. Изложението им е актуализирано и подчинено на полемиката. Усещат се вълнението и горещите патриотични чувства, които водят автора при създаването на творбата. Стилът е жив и естествен, гневен и лиричен, и следва душевните подбуди на Паисий да утвърди националното самосъзнание на българите.
Новото в създаденото произведение е будното съзнание и прозорливостта на автора, който се проявява като общественик, загрижен за своя народ. Той прави опит да заговори открито за проблемите му и смело да начертае пътя на неговото избавление, разбирайки ясно, че той се крие в събуждане на заспалите патриотични чувства. Паисий открива новото в забравената традиция. Тя носи позитивен дух за българите и може да допринесе за тях полза.
Паисий решава наболелите проблеми на своето време- разобличава чуждия политически и духовен гнет; произнася сурова присъда над онези свои сънародници, които са готови да се отрекат от народността и езика си, търси опора за това в широките среди на народа. Неговата творба е предназначена именно за тях. Той образова и възпитава, съзнавайки опасността от претопяване. Този негов страстен, открит и патриотичен тон е новост за литературата ни.
С това Паисиевата история се превръща в програма за национално възраждане и в нея откриваме идеологията на националноосвободителните борби.
Авторът без страх разкрива пред очите на читателя истината за робското положение на своя народ. Той описва жестокостта и несправедливостта на поробителя спрямо него. Изобличава открито потисническата и ограбваща система на Турската империя. Но не, за да угнети още повече българите, а за да отвори очите им, да събуди тяхното родолюбие. Паисий разбира, че народът е активен участник в историята, той знае, че тя се гради от обикновения човек. Затова изтъква неговите добродетели и го окуражава, като му припомня стореното от него в миналото.
В зората на нашето Възраждане един монах формулира и задачите, и реалните участници в историческото развитие на народа.
Паисий не е самозабравил се утопист. Той гледа на света рационално в духа на европейското Просвещение, търсейки ползата за българите. С това идейно приобщава нацията ни към Европа и я включва в тогавашния процес на „глобализация“. Пред народа ни в условия на робство се изправя задачата за догонване на развиващите се страни. И Паисий, вече светска личност, но запазил религиозния си мироглед, оценява тази реалност. Разбира потребността „да се обогатиш с разум“ и практично го предлага в творбата си. Той провежда новия морал- рационализма, и в това е неговата новаторска сила.
Новият човек не трябва да забрави Бога, но да обърне поглед към земните неща- да бъде политически свободен, да бъде гражданин на своята държава. Паисий желае да приобщи българите към тези европейски ценности и в това се проявява истинското му историческо съзнание. Политическата философия на автора вижда народа, който се обединява в държава, която е свободна и позволява на хората си да творят блага. Паисий осъзнава тази необходимост и провокира у народа държавническо чувство.
Проблемите за превръщането на народа в нация и формирането на държава са големите проблеми на „История славянобългарска“. Те са модерни за времето си и поставянето им от Паисий показва, че независимото съществуване е естественото състояние на всеки етнос. Потребността от такова е изконно право на българите. Свободното им политическо, културно и духовно развитие зависи единствено от осъзнаването им като нация с общи интереси и стремежи. В изразител на този нов дух се превръща Паисий, създавайки „История славянобългарска“.
14.05.2013 16:07 -
Патриотичният патос на Паисий в диалог с поколенията (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„История славянобългарска“ е началото на онзи зов, който свързва миналото и настоящето на българите и отправя взор към бъдещето им. Творбата изразява болката на автора по род и родина, неговото силно желание да вдъхне вяра на народа си, че има право на духовно и културно битие. Паисий се стреми да събуди у своя читател разум за ползата от познаването на своята история.
Патриотизмът на автора хвърля мост към националното съзнание на настоящото и на бъдещите поколения. Той знае, че духовното узряване е дълъг и мъчителен процес и се надява неговата творба да го подхранва.
Като идеал на българското Възраждане, над всичко Паисий поставя чувството си за дълг към народ и общество. Той се чувства отговорен пред българите да буди чувството им за историческа памет. Макар, както сам казва, да не е учил нито граматика, нито светски науки, авторът оценява опасността от негативните процеси на отродяване и чуждопоклонничество. Страхувайки се от загубата на паметта за славното минало, се заема с нелеката задача да го припомни и възвеличи. Знае, че всяка земна власт е преходна и носи суета, но приканва читателя да се уповава на Божията промисъл.
Патриотичният повик на възрожденеца звучи и от съчетаването на гражданска, политическа, църковна и културна история в неговата творба. Паисий обяснява историческото развитие с мотива за повторяемостта. Това трябва да събуди мотивацията у читателя, че славното ни минало е знак за славно бъдеще. Те са, които ни осигуряват място в световната, славянската и византийска култура.
Паисий не е никак обективен. Неговите романтични и публицистични изблици, пристрастието при тълкуването на фактите целят единствено да съградят емоционалната историческа памет на българина. Защото само тя е способна да надскочи времето. Идеализацията и лирическите струи са лесно усвоими от читателя от всяка епоха и хилендарският монах знае това.
В историческия разказ присъстват всички факти, които са повод за национална гордост: подвизите на Крум и Симеон, възстановяването на Втората българска държава от въстанието на Асен и Петър. Макар в робство, народът ни е видян от Паисий като твърд и устойчив на трагичния жребий, пазещ своята вяра и оцеляващ в тежките обстоятелства.
Историята на Паисий прави опит да съедини миналото с настоящето и да даде перспектива за бъдещето на своя народ. Предвид тежката робска съдба, авторът насочва погледа на своите читатели към духовното минало, което трябва да окуражи и сплоти народа и да го превърне в нация. Патриотизмът на монаха е пряко обвързан и с европейските тенденции за издигане и утвърждаване на народностните белези- род, език, история. Затова и Паисий не пропуска да изтъкне факта, че българите са първи сред славяните, които са покръстени и имат своя писменост.
Със своето родолюбие Паисий се представя като духовен учител на своя народ. Като будител за българите, той ги кара да не се съмняват, че имат бъдеще. То се осмисля от вековната им славна история, а само тя може да превърне държавата им в силна и славна. Чрез своя патриотизъм Паисий провежда европейската национална идея и ни приобщава към цивилизования и развиващ се свят- една модерна и актуална амбиция и днес.
14.05.2013 14:47 -
Патриотичният патос на Чинтуловата поезия (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Свободата на народа е революционен идеал за Добри Чинтулов. Копнежът по нея е основният център, около който е ориентирана неговата поезия. Защото тя е възторжената мечта на всеки българин от годините на робството, осъзнал потребността от нея. Тя поражда пламенния патос на поета, който той желае да вдъхне на своите сънародници.
Копнежът за свобода ражда идеята за всенародния бунт. Революционните стихове на Добри Чинтулов са призив за пробуждане на патриотизма у поробения народ като път за осъществяване на националния идеал.
Чрез въздействащ призивен тон, чрез мотивите за робския сън и революционното пробуждане, чрез величавия образ на българския юнак и вярата за успешния край на борбата, патриотът Чинтулов внушава идеята за съдбовния миг на общонационалния бунт.
Характерен образ за цялата българска възрожденска литература е този на съня, активно противопоставян на пробуждането. Той е символ на заключените сили на народа, на неговото апатично отношение към собствената му съдба. Сънят е отказ от съществуване. Той показва неспособността на българите да поемат отговорността за своя живот и да го доведат до промяна.
В поезията на Чинтулов сънят е синоним на робско търпение:
„И тъй ний много претърпяхме, но стига толкоз да търпим,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Сънувайки, българите са спрели времето, прекъснали са неговия ход, а с него и своето развитие. Стиховете на Добри Чинтулов са белег за осъзнаване на робското безвремие и за безсмисленото и безполезно упование в Бога. Сънят е равнозначен на смърт, на липса на живот и това провокира автора да отправи своя зов за пробуждане на патриотизма. С помощта на преки обръщения към юнака балкански и към своите братя („Стани, стани, юнак балкански“), към българските юнаци и тяхното олицетворение- лъва („Българи юнаци“), Чинтулов се стреми да извади своя народ от робския сън. Реторичните въпроси разкриват истината за неговото безропотно търпение:
„Българи юнаци, ще ли още спим?“ („Българи юнаци“).
А с повелителните форми „стани“, „събуди“, „да развием“, „да гинат“ е изразен подтикът към действията, които трябва да извърши народът ни, за да излезе от хипнозата на робството. Творбите на Чинтулов са сякаш поетичен отглас на далечните приказни сюжети, в които времето е спряло, героят е обезсилен или заспал и така прекъсва естествения ход на събитията. В тях прозира идеята за битката между доброто и злото. Чинтуловите текстове налагат този паралел: народът спи, а поробителят пие от силата му. Подтисникът е представен чрез образа на змията- митичен символ на вселенското зло, чиято глава трябва да бъде строшена. Начинът народът ни да се справи с него е изразен чрез хипербола:
„С крака да ѝ строшим главата,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Тя е застанала на пътя към свободата и лишава българите от изконното им естествено право- да бъдат свободни. Образът на историческия противник присъства и чрез своя хералдически символ- полумесеца, противопоставен на балканския лъв. Възправянето им един срещу друг чрез средствата на поезията е символна картина на битката:
„Да стане лева наш балкански…“ (пак там).
Не особено конкретно е описанието на поробителя. Назован прекалено обобщено като „змия“, „полумесец отомански“, „турски племена“ („Стани, стани, юнак балкански“) и „турски глас“ („Българи юнаци“), той не носи акцента на Чинтуловата поезия. Знаково и силно емоционално натоварен е образът на бунта. Тиранинът е припознат като причина за робството и средството за неговото отхвърляне е революционният подем. Поетът не обвинява пряко българите, въпреки че призивността на стиховете му е показателна за бездействието им. За него те все още са „народ“ и „ний“. Чувството за национално единство присъства, щом авторът използва израза „нашият народ“ („Българи юнаци“). Но е нужно той да се отрече от сляпото религиозно упование в Бога и да предприеме конкретни действия, за да постигне свободата си. Чинтулов изразява идеята, че вярата в собствените сили може да предизвика на помощ останалите славяни:
„начало покажете вий;“
и „На помощ сърби, черногорци със радост ще се затекат, а и от север храбри руси тозчас ще да се появят.“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Необходимо условие са и готовността за саможертва, мъжкото сърце и българско име: т.е. самосъзнание за национална принадлежност, която трябва да бъде защитена. Събуденият и осъзнал потребността от политическа и духовна независимост народ е асоцииран с приказния юнак, който води останалите и побеждава. Но не само водач, но и самотният прогласител на идеята за освобождение може да бъде такъв:
„сам юнак на коня с тръба зове свойте братя:“ („Вятър ечи, Балкан стене“).
Водител е и лъвският знак („Българи юнаци“ и „Вятър ечи, Балкан стене“)- белег за национална памет, за възкресената от миналото сила. Възпламенени от патриотизма и от идеята за свободата, българите са способни да водят достойна битка. Знак за нейното начало са развитите знамена. С помощта на глаголи Чинтулов звуково предава разгръщането ѝ:
„Пушки и топове като загърмят, саби и ножове ще да зазвънчат.“ („Българи юнаци“).
Изходът от нея е представен в стихотворението „Стани, стани, юнак балкански“ чрез метафоричния образ на светлината:
„да светне нашата земя,“.
Краят на съня е настъпил и пробуждането носи национално обновление и слава. Видението за бягащия от българите турски глас („Българи юнаци“) разкрива убедеността и увереността на Чинтулов за успешния край на битката. Той не се съмнява в него, защото народът ни е побеждавал и е нужно отново да го стори:
„да бъдем пак, каквито бяхме,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Съхранили родолюбивите чувства на българите от Възраждането, Чинтуловите песни са символ на пробуждането. Те носят осъзнатата потребност да се чувстваме народ, който обича мястото, където живее и го защитава, защото го приема за свое. Вдъхват непримиримост към подчинение на чужда власт и любов към свободата. Те са горещ призив да запазим националното си самосъзнание и да не се спираме да бъдем българи.
„И тъй ний много претърпяхме, но стига толкоз да търпим,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Сънувайки, българите са спрели времето, прекъснали са неговия ход, а с него и своето развитие. Стиховете на Добри Чинтулов са белег за осъзнаване на робското безвремие и за безсмисленото и безполезно упование в Бога. Сънят е равнозначен на смърт, на липса на живот и това провокира автора да отправи своя зов за пробуждане на патриотизма. С помощта на преки обръщения към юнака балкански и към своите братя („Стани, стани, юнак балкански“), към българските юнаци и тяхното олицетворение- лъва („Българи юнаци“), Чинтулов се стреми да извади своя народ от робския сън. Реторичните въпроси разкриват истината за неговото безропотно търпение:
„Българи юнаци, ще ли още спим?“ („Българи юнаци“).
А с повелителните форми „стани“, „събуди“, „да развием“, „да гинат“ е изразен подтикът към действията, които трябва да извърши народът ни, за да излезе от хипнозата на робството. Творбите на Чинтулов са сякаш поетичен отглас на далечните приказни сюжети, в които времето е спряло, героят е обезсилен или заспал и така прекъсва естествения ход на събитията. В тях прозира идеята за битката между доброто и злото. Чинтуловите текстове налагат този паралел: народът спи, а поробителят пие от силата му. Подтисникът е представен чрез образа на змията- митичен символ на вселенското зло, чиято глава трябва да бъде строшена. Начинът народът ни да се справи с него е изразен чрез хипербола:
„С крака да ѝ строшим главата,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Тя е застанала на пътя към свободата и лишава българите от изконното им естествено право- да бъдат свободни. Образът на историческия противник присъства и чрез своя хералдически символ- полумесеца, противопоставен на балканския лъв. Възправянето им един срещу друг чрез средствата на поезията е символна картина на битката:
„Да стане лева наш балкански…“ (пак там).
Не особено конкретно е описанието на поробителя. Назован прекалено обобщено като „змия“, „полумесец отомански“, „турски племена“ („Стани, стани, юнак балкански“) и „турски глас“ („Българи юнаци“), той не носи акцента на Чинтуловата поезия. Знаково и силно емоционално натоварен е образът на бунта. Тиранинът е припознат като причина за робството и средството за неговото отхвърляне е революционният подем. Поетът не обвинява пряко българите, въпреки че призивността на стиховете му е показателна за бездействието им. За него те все още са „народ“ и „ний“. Чувството за национално единство присъства, щом авторът използва израза „нашият народ“ („Българи юнаци“). Но е нужно той да се отрече от сляпото религиозно упование в Бога и да предприеме конкретни действия, за да постигне свободата си. Чинтулов изразява идеята, че вярата в собствените сили може да предизвика на помощ останалите славяни:
„начало покажете вий;“
и „На помощ сърби, черногорци със радост ще се затекат, а и от север храбри руси тозчас ще да се появят.“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Необходимо условие са и готовността за саможертва, мъжкото сърце и българско име: т.е. самосъзнание за национална принадлежност, която трябва да бъде защитена. Събуденият и осъзнал потребността от политическа и духовна независимост народ е асоцииран с приказния юнак, който води останалите и побеждава. Но не само водач, но и самотният прогласител на идеята за освобождение може да бъде такъв:
„сам юнак на коня с тръба зове свойте братя:“ („Вятър ечи, Балкан стене“).
Водител е и лъвският знак („Българи юнаци“ и „Вятър ечи, Балкан стене“)- белег за национална памет, за възкресената от миналото сила. Възпламенени от патриотизма и от идеята за свободата, българите са способни да водят достойна битка. Знак за нейното начало са развитите знамена. С помощта на глаголи Чинтулов звуково предава разгръщането ѝ:
„Пушки и топове като загърмят, саби и ножове ще да зазвънчат.“ („Българи юнаци“).
Изходът от нея е представен в стихотворението „Стани, стани, юнак балкански“ чрез метафоричния образ на светлината:
„да светне нашата земя,“.
Краят на съня е настъпил и пробуждането носи национално обновление и слава. Видението за бягащия от българите турски глас („Българи юнаци“) разкрива убедеността и увереността на Чинтулов за успешния край на битката. Той не се съмнява в него, защото народът ни е побеждавал и е нужно отново да го стори:
„да бъдем пак, каквито бяхме,“ („Стани, стани, юнак балкански“).
Съхранили родолюбивите чувства на българите от Възраждането, Чинтуловите песни са символ на пробуждането. Те носят осъзнатата потребност да се чувстваме народ, който обича мястото, където живее и го защитава, защото го приема за свое. Вдъхват непримиримост към подчинение на чужда власт и любов към свободата. Те са горещ призив да запазим националното си самосъзнание и да не се спираме да бъдем българи.
14.05.2013 12:53 -
Миналото- национален залог за бъдещето (есе, БЕЛ, 10 клас)
Ключови понятия като народ, език, отечество формират представата за национална идентичност. Те са натоварени със смисъл, който ни кара да изпитваме национална гордост и да се проявяваме като патриоти. Наша е отговорността да съхраняваме тяхното значение и с това да допринасяме да бъдат част от речника и на бъдещите българи.
Нишката на националното културно-историческо развитие е водила народа на българите през вековете. Тя му е давала сила да оцелява и да се съхранява, да носи все още своето име- „български“.
Понятието „минало“ включва случилото се преди, някога назад във времето, а изразите „минало на една нация“ и „минало на един народ“ са сбор от ключови исторически и културни събития. Те са символ за връзката между хората, живеещи на една територия в продължителен отрязък от време. Всичко случило се в далечното и по-близко „преди“ ги прави общност, обединена от единни ценности. Всеки народ е народ на първо място заради своето историческо минало. Макар началото му да се губи в мъглите на времето, има събития, които чертаят линията на превръщане на една група хора в общност, която има общи преживявания. Военните подвизи и победи сближават, особено когато става въпрос за отвоюване на територия. Народите водят кръвопролитни сражения, за да отстоят себе си и да защитят своето място и право на живот. Това е свързвало хората, макар и не без цената на жертви. И българите имат свой пантеон от царе- военачалници, водили битки за национално утвърждаване и описани от Паисий Хилендарски не без проява на гордост и самочувствие заради стореното от предците му. Общите исторически преживявания- победи и разгроми, възходи и падения, чертаят във времето линията на народната съдба, в която да откриваме поводи да бъдем патриоти. Те са пътят, довел българите в настоящето и напомнящи им за техния корен. Миналото е пазител на историята, но и на културните достижения на един народ. То гради стремежа към познание и духовно развитие. Част от свещеното за българите „преди“ са неговите учители, просветители, учени и светци. Създаденото от тях е формирало и подхранвало душевността на народа ни, неговите нравствени и ценностни потребности. Защото народът не е просто населението на една територия. Той е нейната душа, нейният дух. Той е този, който с присъствието и със сътвореното в културно отношение, я прави значима. Изтеклото време има способността да оставя следи- върху предметите, вещите, произведенията на изкуството, хората. Те са знаците за онова, което е било, и в тях е бисерът- ценното на онова, което е станало плод на вековни усилия. Иначе казано, в националните паметници и в себе си трябва да търсим своето минало. В тях се пази изкристализиралата мъдрост на времето, която може да ни покаже как да станем част от бъдещето.
Понятието „минало“ включва случилото се преди, някога назад във времето, а изразите „минало на една нация“ и „минало на един народ“ са сбор от ключови исторически и културни събития. Те са символ за връзката между хората, живеещи на една територия в продължителен отрязък от време. Всичко случило се в далечното и по-близко „преди“ ги прави общност, обединена от единни ценности. Всеки народ е народ на първо място заради своето историческо минало. Макар началото му да се губи в мъглите на времето, има събития, които чертаят линията на превръщане на една група хора в общност, която има общи преживявания. Военните подвизи и победи сближават, особено когато става въпрос за отвоюване на територия. Народите водят кръвопролитни сражения, за да отстоят себе си и да защитят своето място и право на живот. Това е свързвало хората, макар и не без цената на жертви. И българите имат свой пантеон от царе- военачалници, водили битки за национално утвърждаване и описани от Паисий Хилендарски не без проява на гордост и самочувствие заради стореното от предците му. Общите исторически преживявания- победи и разгроми, възходи и падения, чертаят във времето линията на народната съдба, в която да откриваме поводи да бъдем патриоти. Те са пътят, довел българите в настоящето и напомнящи им за техния корен. Миналото е пазител на историята, но и на културните достижения на един народ. То гради стремежа към познание и духовно развитие. Част от свещеното за българите „преди“ са неговите учители, просветители, учени и светци. Създаденото от тях е формирало и подхранвало душевността на народа ни, неговите нравствени и ценностни потребности. Защото народът не е просто населението на една територия. Той е нейната душа, нейният дух. Той е този, който с присъствието и със сътвореното в културно отношение, я прави значима. Изтеклото време има способността да оставя следи- върху предметите, вещите, произведенията на изкуството, хората. Те са знаците за онова, което е било, и в тях е бисерът- ценното на онова, което е станало плод на вековни усилия. Иначе казано, в националните паметници и в себе си трябва да търсим своето минало. В тях се пази изкристализиралата мъдрост на времето, която може да ни покаже как да станем част от бъдещето.
