Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 18.05.2013 г.
18.05.2013 15:24 -
Материал за матура (5 - Пейо Яворов)
Пейо Яворов (1878-1914)
„Градушка”(): Жанр: лирическа поема. Тема: творбата представлява описание на селските злочестини. Композиция, герои, особености: Състои се от шест части. 1. Тук прозвучава трагичната изповед на отрудения селянин- природата с градушка, порой, слана и засуха е унищожила плода на труда му. Стиховете са с различна дължина и смесено римуване. Речта е доближена до разговорната. Създава се впечатление за задъханост. Частта е обобщаваща и обхваща период от три години. 2. Това е частта на надеждата и светлината. Тя е задушевна. Единствената в творбата част със спокоен и равномерен стих. Това е идилична картина на спокойствието на лятото, когато житото е узряло. Тук са запомнящите се Яворови метафори „утешителка надежда” и „усмивка цъфне”. Селяните се молят Богу да бъде благосклонен към тях. Представя движението от зимата до лятото. 3. Тази част е един от шедьоврите на битовата поетическа живопис. Представена е радостната и напрегната суетня на трудовото утро на селяка. Тук говори лирическият аз, който описва героите си от своя гледна точка, но в хода прозвучава и техният глас. Представя отрязъка от предзазоряването до утрото. Ценна е с реализма и задушевността си. Сравнително по-обемна е. Задържаното по законите на трагедията действие, потегля в 4. част. Времето е по пладне. Задух е, слънцето „жълтей сърдито”, от юг наближава облак, животните- петлите и гъските са неспокойни. Изреченията са кратки и отсечени. Целят да внушат представата за приближаващото бедствие. Двете речеви позиции- на лирическия аз и селските труженици, са в единство. 5. Започва с обръщение- отчаяна молба към облака. Природата се очертава като зло, апокалиптично чудовище, готова да погълне светлината и надеждата. Това е картината на бедствието. Градушката е представена с кратки непълни изречения. Пространството сякаш се разширява, а времето се свива. На звуково равнище преобладава звукът „р”- говори за разкъсване, раздиране на небето, за шум, трясък, тътен, за да внуши грохота на стихията. Последният стих е отново молба към Бога да пожали труда на хората. 6. Започва с противопоставителното: „Но свърши.” Светът се връща в привичния си облик. Заглъхва ехото на бедствието. Вятър прогонва облаците и слънцето огрява. Пострадалите се отправят към опустелите си ниви, където градушката, олицетворена като хала, „цвят-надежди е пожнала…”.
„Заточеници”(): Повод за написване на творбата: Отпращането на група пленени участници в Солунските атентати към крепостта в Мала Азия. (Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти.) Първото му заглавие е „Към Подрумнале”. Посветено е на Т. Александров. Основно чувство: болка от раздялата с родното. Тема: революционно-патриотична, обичта към родината и родната земя. Стихотворението е лирично по своя тон, защото в него е изразена обичта на Яворовите герои към свещените български земи. Трагедията на заточениците е в това, че поробителите завинаги и насилствено ги откъсват от любимия роден край, от близки и семейства. Така те са лишени от възможността да продължат борбата. Човешкото страдание на борците патриоти е изразено на фона на вечната игра и могъщество на морето. Творбата започва с величествена природна картина. Родните брегове чезнат зад мъглата по залез слънце. Времето, в което са поставени героите е между деня и нощта. Представена е тягостна картина на раздялата с родното. С изгубването на родната земя светът се превръща в сън за героите. Маркерите на българското- Вардар, Дунав и Марица, Балкана, Странджа и Пирин- остават „зарица”- светлина от спомена. В трета строфа- центърът на творбата, е изразено разочарованието от това, че предателство предотвратява свещената битка на македонските герои. За тях родината е „свят олтар”- съдба и посвещение. Корабът отплува, нощта се спуска и избледняват очертанията на Атон. Скръбното чувство и драматизмът на раздялата са концентрирани в последната пета строфа. През сълзи героите се обръщат с оковани ръце към скъпите им предели. Родината за тях е вече не просто съдба, тя е „изгубен рай”. Затова и те се прощават с нея.
„Ще бъдеш в бяло”(): Част от цикъла „Прозрения”. В литературната наука е прието, че е посветено на Мина. Основно чувство: копнеж за близост с любимата; увереност в собствените чувства; готовност да приеме любовта. Образи: основен е образът на любимата. Представена е като ангел на мира и любовта. Лирическият герой дава своето обещание, че тя ще бъде такава: в бяло облекло, с вейка от маслина, прилична на ангел. Жената е идеализирана- тя е мотив, вдъхновение и опора за героя. Благодарение на нейната светлина, той затваря очи за злото, добива вяра в доброто и пожелава да се помири със света. Любимата е достатъчно основание за това. Тя е като муза, която му дава сили да излезе от мрака и „съсипни”-те, която е като дневна светлина за него. Характерно за стихотворението е анафоричното повторение на съюза „и”.
„Две хубави очи”(): Част от цикъла „Безсъници”. Прието е да се смята, че е посветено на Мина. Основно чувство: възхищение от чистотата на душата на любимата, отразена в очите ѝ, и страх за бъдещето ѝ. Основни образи: любимата; женската душа; лирическият герой, който се моли любимата да остане недокосната от житейските неволи. Стихотворението е образец за т.нар. кръгова композиция, наричана още огледална. Използван е принципът на отражението- дори на нивото на стиховата организация. Целта е да се подчертае, че земното и небесното се сливат в образа на жената; че земната и небесната ѝ същност са идентични. Жената е представена в нейния най-чист и възвишен образ. Чистотата на детската ѝ, хармонична и светла душа е отразена в очите, които са огледало на вътрешния свят на човека. В тях са отразени музиката и лъчите на съвършенството, на нетленното, на духовността. Изразеното съмнение, че тази красота може да бъде помрачена от „булото на срам и грях”, е оспорено от лирическия герой чрез молитвата му и увереността, че това няма да се случи. Така бива запечатан вечният образ на жената дете, в който земното и небесното се отразяват едно в друго.
„Стон”(1906г., Драгалевски манастир): Стихотворението е познато и със заглавие „На Лора”. Счита се, че първоначално е посветено на Мина, но другото посвещение Яворов поставя по-късно. Част от цикъла „Прозрения”. Основно чувство: амбивалентни (противоположни) са чувствата в това стихотворение, което е характерен белег за Яворовата поезия: любов и страдание се преплитат. Образи: разкъсваната между желаното (вътрешния подтик) и невъзможното душа на лирическия герой, ранена от любов и устремена да осъществи стремежите си; обектът на чувството- жената, любимата. Типичното за Яворов противопоставяне между земно и небесно, между тяло и дух, се проявява и в това стихотворение. Душата му е птица, смъртно ранена от любов. Тя се превръща в стон, в зов и копнеж. Вътре в страданието героят изпитва това възвишено чувство: „…има ад и мъка-/ и в мъката любов!”. Героят не бяга от болката- тя е висш израз и сякаш знак за това, че обича. Той изпитва потребност да достигне миражите- те са близо, но пътят до тях е далечен. Драматичното противопоставяне между вътрешния свят на героя и външния се задълбочава във втората строфа на творбата. Тук е представен и образът на жената- тя е плът и призрак, съчетавайки тленното и нетленното, земното и идеалното. От висотата на своето сияние и съвършенство обаче тя не чува и не разбира зова и страданието, в което живее лирическият герой. Затова, въпреки срещата и породилата се любов, героите сякаш се разминават и разделят. Не се достигат един друг.
„Две души”(): Стихотворението е част от цикъла „Прозрения”. Основно чувство: страдание, любовна мъка. Тема и мотив: раздвоението на душата, превърната в арена на силите на светлината и тъмнината. Изградено е от три строфи. Изразено е древно религиозно вярване за борещите се в човешката душа сили на небесното и земното, на доброто и злото. Лирическият герой и неговият вътрешен свят е мястото, където се борят две души- тази на ангел и тази на демон. На кладата на битката той гори, а не живее. Враждуващите сили са обсебили душата му и борбата им е непримирима. Това състояние е наречено „раздвоя несносна”. Сякаш героят е разпънат на кръст. Изгубена е хармонията между двете начала. Огнена е природата на лирическия герой, а огънят е стихия, която се свързва с творческите сили, с пречистването, защото след него не остава следа. В това вярва и той- че няма да остави нищо след себе си, защото животът му ще изгори в пламъците на титаничната битка. Цялостното внушение на творбата отвежда към древния мит за птицата Феникс, която се самоизгаря, за да възкръсне, с тази разлика, че тук героят не вярва във възраждащото начало.
„Сенки”(): Стихотворението е от стихосбирката „Безсъници”. Основно чувство: страдание, поради невъзможната среща на мъжа и жената. Образи: мъжът и жената зад бялата завеса. Творбата притежава драматургичен заряд и пресъздава Платоновия мит за отражението на нещата, което не показва истинския свят. Тук образите са лишени от физически очертания- те са сенки на нощта, отражения и затова- нереални. Всяка от фигурите обитава свое пространство, въпреки близостта си с другата. Те искат да се достигнат, но не могат. Разговорът им е шепот, вик, дори крясък- допуска лирическият говорител, но няма да се чуят, нито ще се докоснат. Стихотворението внушава трагичната обреченост за разминаването между двата свята- мъжкият и женският. Те са сами за себе си, въпреки желанието да се срещнат. Творбата би могла да се тълкува и като невъзможност човешката душа да достигне хармония между двете си половини- мъжката и женската, както е според древногръцкия мит.
„Песента на човека”(): Стихотворението е от цикъла „Прозрения”. Посветено е на д-р К. Кръстев, наречен в посвещението: благосклонен учител, другар и опора за поета. То е от кръга Яворови творби с философска насоченост и обобщения. Тема и мотив: пътят и търсенията на неспокойния човешки дух. Основна идея: безкрайността и безпределността, към които се стреми той, са илюзия, и човек не може да превъзмогне собствените си граници. Състои се от пет строфи. Човешкият дух се носи из океана на тъмнината, преодолявайки пространството и времето. Той е воден от жажда, но няма определена цел. Мечтите му се раждат и преминават, а той остава сам. Овладява тайните на познанието и търси края на безкрайността. Търси граница, предел, място, където да остане и да съзре деня. Лирическият герой нарича себе си „слепец пробуден”. Финалът на стихотворението извежда догадката на лирическия герой, че духът му не е свободен, че това е само химера, че той живее в собствения си изолиран и затворен свят, в който чува само ехото на своя глас.
„Маска”(1907г.): Стихотворението е от цикъла „Прозрения”. Посветено е на Вл. Василев и е написано в Нанси- Франция. От философския кръг творби на Яворов. Образи: карнавалът; тълпата; вакханката; пътят (земният път, земният живот); смъртта; тъмнината (нощта). Тема и идея: за илюзорността и неистинността на битието. Светът и нещата в него са привидни и зад тях се крие тайна. Изведена е философията на Шопенхауер за илюзорните представи на човека- отвъд тях се крие истината, но за да я познаем, трябва да разкъсаме булото на неистината. Това е пътят на страданието, защото познанието преминава през себепознанието и освобождаването от тленната ни същност, а това е съпроводено с болка. Светът в стихотворението е представен като карнавал, сред който преминава лирическият герой. Той се лута сред тълпата- печален и самотен, търсейки смисъла на съществуването: „Свръхземните въпроси, / които никой век не разреши, / дълбаех ням.” Сред тълпата от хора героят е различен- той е далеч от веселието и празничното настроение на всички, които се смеят и забавляват. Неговият стремеж е да досегне този земен свят (изразено в поддаването на порива си да последва вакханката, приканваща го със страстен зов), но неговата душа не е съзвучна със забавлението и празничния пир. Погледът му е достигнал отвъд привидността, които предлагат те. Затова и в очите на веселящите се той прилича на смърт и бива наречен така в края на първата строфа: „Хей смърт, дай на живота път!”. Тази тема е разгърната в третата строфа, където героят обяснява защо е различен. Той е свалил маската на празничния ден, на видимото и е открил тайната- смъртта: „Смъртта- не виждам друго в белия кивот / на твоите скрижали тайни, о живот!”. В нея се крие смисълът на земния човешки път. Знанието за това героят постига още в младостта, затова не е успял да изживее празника, да надене маската на илюзорното битие- той заживява с истината за света и това е причината да не може да бъде част от благоуханността му и да не разбира потребността от нея: „Сразителю желан/ на всяка смърт, що значи тая маска-!”.
18.05.2013 15:15 -
Материал за матура (4 - Пенчо Славейков)
Пенчо Славейков (1866-1912)
“Cis moll”(): Заглавието се превежда като: „До диез минор” (музикален термин). Жанр: философска поема. Творбата е посветена на творческия подвиг на оглушалия композитор Бетховен, който е и основният герой на творбата. Изследва се душата на артиста. В трагедията му авторът проектира драматизма на собствената си жизнена съдба. Бетховен е оглушал за хармонията, но това не го спира да изпълни духовната си мисия на творец. Поемата е с епиграф: „So pocht das Shicksal an die Pforte”- „Съдбата чука на вратата”- лайтмотив на петата симфония на композитора. В началото на творбата Бетховен е представен, изправен до прозореца сред картината на прекрасна лятна нощ, но композиторът не забелязва красотата ѝ. Той не чува звуците ѝ. Между него и света има преграда. Тишината обгръща живота му- затова и поетът насища текста с повторения: „тихо застана”, „тихо отдръпна се”… Но тя е прекъсната от вихъра на звуци от рояла на музиканта. Използван е контрастът между тишина и звук, за да се подчертае драматизмът. Музиката спира и отново героят е обхванат от мрачни мисли. Следва монолог на героя, в който се сравнява със слепец, потънал в безпросветна нощ. Само музиката е смисълът на живота му. Слънце, музика и живот са синоними за него. Образът на съдбата прераства в образа на смъртта, която е като призрак. Бетховен се възправя срещу нея с музиката и творчеството си. Лирическият герой стига до прозрението, че не със сетива човек възприема света, а с душата си. И тук идва сравнението с великия Омир, притежавал духовно зрение. Преживявайки душевни страдания и изправяйки се пред множество въпроси, творецът намира отговор за тях- че човекът и творчеството живеят чрез всемогъщия дух. С това авторът на творбата намира философско разрешение на трагизма на човешкото съществуване. В страданието човекът постига откровението на истината. Достигнал това прозрение преди смъртта си, Бетховен започва да свири, намирайки в това покой за душата си. Тази музика остава неразбираема за ученика му, влязъл в стаята, който приема учителя си за обезумял и си задава въпроса дали не е открил нов закон на хармонията. Във финала Бетховен е сравнен с Прометей, запалил хората с небесен пламък. Героят е преминал през хаоса на душата си и през смъртта постига своето безсмъртие в творчеството.
„Ни лъх не дъхва над полени”(1906г.): Стихотворението е част от цикъла (лирическата сбирка) „Сън за щастие” от същата година. Жанр: лирическа миниатюра,пейзажна лирика, пейзажно стихотворение. Основно чувство: жизнерадостно, но и меланхолно настроение, светла тъга. Както повечето стихотворения от цикъла, и това се отличава със съзерцателност и вглъбеност. Лирическият герой копнее съня на своето щастие. Търси душевен покой и успокоение. Картината е застинала и тиха- природата е притихнала, лишена от обичайните движения и шумове. Състои се от три строфи. Изразява моментно настроение- отражение на временно душевно състояние. Заедно с това е и философско обобщение на стремежа на душата към сливане и покой.
„Спи езерото; белостволи буки”(1899г. най-напред в сп.”Мисъл”, а след това става част от „Сън за щастие”): Жанр: лирическа миниатюра, пейзажно стихотворение. Представлява изписана изящно, в спокойни, меки линии и багри природна картина. Наситена е със съзерцателния дух на поета. Основно чувство: настроение на душевен мир, вътрешно углъбяване и хармония, настъпили след буря, разтърсила душата на поета. Внушението на творбата е за пълен покой и сън- езерото спи. Характерен е мотивът за отражението и сенките. Цари тишина и се чува само лекият шепот на дърветата. Природата е замряла и застинала. Водата в езерото е неподвижна, смущавана само от някой отронил се лист. Финес на рисунъка и дълбочина на настроението.
„Самотен гроб в самотен кът”(): Заключителната творба в „Сън за щастие”. Основно чувство: минорно. Основен мотив: самотата и краят на един човешки живот. Композиционна рамка: оформя се от рефрена: „Самотен гроб в самотен кът”. Творбата е наситена с мистицизъм, пустота, гробно мълчание и безмълвие. Образи: гробът (носи усещането за край); пустинята- символ на безмълвие, вечност, безкрайност; смъртта; любимата. Многократното повторение на епитета „самотен” и на думи със същия корен внушават чувството за изолираност, безвъзвратност на отминалия живот на несретника. Въпреки това метонимията „милвана ръка”, която замества образа на любимата, е знак за тлеещия спомен и за незабравата. Липсват жизнеутвърждаващите тонове и жизнерадостта от свежестта на природата. Въпреки трагичността, е изведена идеята за вечния човешки дух, за живота след смъртта.
„Спи езерото; белостволи буки”(1899г. най-напред в сп.”Мисъл”, а след това става част от „Сън за щастие”): Жанр: лирическа миниатюра, пейзажно стихотворение. Представлява изписана изящно, в спокойни, меки линии и багри природна картина. Наситена е със съзерцателния дух на поета. Основно чувство: настроение на душевен мир, вътрешно углъбяване и хармония, настъпили след буря, разтърсила душата на поета. Внушението на творбата е за пълен покой и сън- езерото спи. Характерен е мотивът за отражението и сенките. Цари тишина и се чува само лекият шепот на дърветата. Природата е замряла и застинала. Водата в езерото е неподвижна, смущавана само от някой отронил се лист. Финес на рисунъка и дълбочина на настроението.
„Самотен гроб в самотен кът”(): Заключителната творба в „Сън за щастие”. Основно чувство: минорно. Основен мотив: самотата и краят на един човешки живот. Композиционна рамка: оформя се от рефрена: „Самотен гроб в самотен кът”. Творбата е наситена с мистицизъм, пустота, гробно мълчание и безмълвие. Образи: гробът (носи усещането за край); пустинята- символ на безмълвие, вечност, безкрайност; смъртта; любимата. Многократното повторение на епитета „самотен” и на думи със същия корен внушават чувството за изолираност, безвъзвратност на отминалия живот на несретника. Въпреки това метонимията „милвана ръка”, която замества образа на любимата, е знак за тлеещия спомен и за незабравата. Липсват жизнеутвърждаващите тонове и жизнерадостта от свежестта на природата. Въпреки трагичността, е изведена идеята за вечния човешки дух, за живота след смъртта.
18.05.2013 15:04 -
Материал за матура (3 - Алеко Константинов)
Алеко Константинов (1863-1897)
„Разни хора, разни идеали”(1897г.): Ново по съдържание и форма художествено явление. Представлява цикъл фейлетони. Изграждат се на основата на саморазобличението. Водеща роля в тях играе монологът. Основен композиционен похват: антитезата (противопоставяне на две позиции). В тях Алеко създава поредица от социални типове, рожба на конкретната политическа действителност. Образите са носители на родови типологически качества. Всеки фейлетон е завършено самостоятелно художествено цяло, но има свое място във фейлетонната поредица: 1. В първия фейлетон- типът на нищожния чиновник- помощник-регистратор, разкъсван от завист и амбиция. Фейлетонът има разказвач, но е монолог на героя- неуспял в живота човек, нереализирал стремленията си. Авторът пародира ораторската проза и патетизма. Изповед на кариериста. Протестът му е пасивен- само когато е пиян в кръчмата. Унижението, подлостта, доносите са оръжията, които той използва за издигането си. Очертава се като политически хамелеон. Той не съзнава нищожеството си. Саморазголва се: „Архиподлец ти ставам аз тебе,…”. Сравненията, разговорната лексика, градацията в оплакванията разкриват психологията на героя. Гротеската също е авторов похват. Във финала героят признава, че принадлежи на интелигенцията. 2. Тук е представен „великия спасител на България”, когато бива амнистиран. Диалогът е привиден. В битова обстановка, на чашка с приятел, героят се изповядва. В думите му личи цинизмът на насилника. Чрез тях оживяват спомените за грозните драми в полицейските участъци, мечтата за реванш. Хуманистът и демократът е възмутен от това и разобличаването на героя преминава в ярка сатира, заклеймяваща тираните на обществото. 3. На обществен показ е „патриота”. Представя търгаша с обществени идеали и байганьовско разбиране на патриотизма. Монологът преминава в изповед пред друго лице. Героят разсъждава за политиката, за освобождението на Македония, за отношенията с Русия и султана, за същността на патриотизма. Героят защитава философията на раболепието, за да я използва, когато неговата партия е на власт. Във финала героят разкрива лъжепатриотизма си чрез мечтата си за Солунската митница: „Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака- стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!”. 4. Под формата на роднински разговор са противопоставени два контрастни възгледа за гражданско поведение и човешко щастие. Чичото поучава племенника си как да успее в живота. Чичото е многословен и неубедителен, а лаконизмът на племенника изразява иронията му. Принципите на първия герой почиват на егоизма и примирението с общественото зло. Фамилиарността е внушена чрез умалителните „синко”, „парици”, „къщица”. Той формулира философията си в афоризми, които звучат като пословици: „Криво-право- мълчи си.” Това е философията на парвенюто и политическия хамелеон. Племенникът защитава честността и несъгласието с беззаконията. Чрез иронични въпроси и хапливи реплики той разкрива фалшивата „истина” на чичо си. В негово лице авторът вижда честния гражданин, демократа, хуманиста.
„Бай Ганьо”(1895г.): Книгата е съставена от две части със заглавие „Бай Ганьо- невероятни разкази за един съвременен българин”. Състои се от отделни очерци. Художественото единство се определя от общия герой, даден в развитие, но и от единството на „нравственото отношение” на автора към него. Един от прототипите на героя е Ганьо Сомов. Редом с главния герой, в творбата присъства като коментатор антиподът на Бай Ганьо- авторът с будната си писателска съвест. В първата част, където героят пътува из Европа, натоварен с мускалчетата с розово масло, той е комичен- обликът му е този на балканското парвеню сред европейци. Представен е в различни ситуации- във влака, в банята, в операта, на гости у Иречек, на изложението в Прага, в Швейцария, в Русия. Навсякъде той е парвенюто, което не познава етикета за културно поведение. Саморазкрива се като човек, който не владее европейските маниери и правила на общуване. Водещ за него е „келепирът”- успехът в неговите търговски дела. Във втората част- „Бай Ганьо се върна от Европа” проявява цялата си непривлекателна същност на политикан и грабител. В България той вече има войнство от себеподобни- Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина, политически шайкаджии. В първата част той бива разкриван чрез анекдотите, които кръгът „Весела България” разказва за него, а във втората се саморазкрива чрез речите си, статиите, кореспонденцията си. В Европа Бай Ганьо е пресметлив печалбар, в България зловещ грандоман и политикан. Той прави избори, става журналист и депутат, влиза във висшето общество. Образът е разгърнат и добива реалистични черти. Грубостта, арогантността му достигат мащабите на тревожно за българската действителност явление- байганьовщината. Неговият политически цинизъм е отражение на балканското безочие, егоизъм, безпардонност, липса на морал и ценности, на духовен мрак. Но и тук той има свой антипод- Иваница Граматиков, като нравствен коректив и модел за нормално човешко поведение.
18.05.2013 15:00 -
Материал за матура (2 - Иван Вазов)
Иван Вазов(1850-1921)
„Българският език”(1883г., Пловдив): Жанр: ода. Представлява възхвала и пламенна защита- апология на родното слово. Написана е по повод обидните твърдения за грубост и немузикалност на езика ни, давани от чужденците. Основно чувство: национална гордост от предимствата и богатството на българския език и възмущение, гняв и ненавист към клеветниците му. Тема: красотата и свещеността на българското слово. Творбата е изградена на принципа теза-антитеза. С помощта на реторични въпроси в началото на одата авторът гради образа на българското слово- неговата красота, изразителност и свещеност. С множество градации и повторения, анафори той извежда своето чувство на преклонение пред езика. Отхвърляйки несъстоятелността на клеветите, поетът дава обет да го съхрани и предаде в пълния му блясък на идните поколения. Той чувства това като дълг на българин и творец.
„Отечество любезно”(1882г., Хисар): Стихотворението е част от стихосбирката „Поля и гори” от 1884г. Повод за написването му са пътуванията на поета из Стара планина, Родопите и Средна гора. Творбата е лирическо стихотворение. Изразява възторга пред красотата на българската природа и горчивина от недооценяването ѝ. Изградено е от пет строфи и жанрът му може да се определи и като химн, заради доминиращите основни чувства на гордост и възторг. Тема: красотата на българската природа. Във втората част, на принципа на контраста, е изразена болката от непознаването ѝ. Българите са наречени „чужденци”- нетрогващи се от величието на природата ни.
„При Рилския манастир”(1891г.): Част от цикъла „В лоното на Рила”, публикуван в стихосбирката „Звукове” от 1893г. В него органично се сливат двата аспекта при изображението на природата- природата като родно пространство и природата като наднационална, божествена. Това са думи на възторжен патриот. Природата е определена като дом чрез водещия лайтмотив: „Сега съм у дома”- като място, в което човек намира покой, чувства се човек и творец- вдъхновен от красотата. Височината сякаш не допуска низките и дребни ежедневни, битийни проблеми. Природата е храм, в който лирическият герой не е странен гост, а открива дом за душата си. Стихотворението е и израз на разтварянето на човека във вселенската хармония. В природата поетът открива величието на света и се прекланя пред девствеността и чистотата ѝ. Пантеизъм.
„Елате ни вижте”(): Жанр: елегия. Основно чувство: болка, страдание и критичност към виновните за социалното страдание на хората. Тема: Творбата е откровен и спонтанен отклик на трагико-драматичното колективно „разлюляване” на надеждите за достоен живот в отвоюваната с жертви и себеотрицание народна свобода. Родена от излъганата вяра, от несбъдването на националните очаквания, тя е посветена на страдалческия облик на Родината, в който мечтаното лице на България е знак за несретническа орис, за социално и духовно принизяване, за безизходица. Образът на Родината е демитологизиран, десакрализиран, представен в грубо предметните и натуралистични форми на горчивата повседневност. Творбата има повече характер на вик и стенание, отколкото на упование и надежда. Преминаващ като лайтмотив, апелът „Елате ни вижте!” играе ролята на обединяващ значенията в произведението. Пространството на България и съдбата на българина са обвързани с бедстващите социални низини. Техният образ е обозначен и конкретизиран още в първата строфа чрез определенията „кръчми”, „хижи”, „селското бедно жилище”, както и чрез оценъчното „картина плачевна”. Образът на следосвобожденска България е идентифициран с картината на всеобщата бедност и мизерия. Разкрит е повсеместният недоимък и социална трагедия, откроявайки конкретните форми на реалността. Изпаднал в състояние на откровен човешки потрес, авторът е отворил сетивата си за израженията на злото. Огрубената изразност достига до натурализъм, което личи в изразите: „също гноище”, „души затъпели”, „набърчени булки, деца застарели”, „тор мръсен смърди”. Авторът более от отзвука в душата му на шестващата бедност, но и духовно „оскотяване”. Акцентирано е върху времевата повторяемост на опустошаването на личността и дехуманизацията на обществото. Във финалните части на творбата е посочен социалният субект, отговорен за народната съдба, но безучастен към нея- това са мъдрите велможи, ситите, славните, които стоят в палати. Откритата критичност към новите народни избраници и управници е обвързана с болезненото страдание на лирическия Аз и с упованието в сбъдването на чаканата промяна. От позицията на наблюдател, той става изразител и защитник на народното множество.
„Линее нашто поколенье”(1883г.): Принадлежи на стихосбирката „Поля и гори” от 1884г. Основно чувство: тревога от липсата на идеали, укор и гняв. Тема: Творбата разкрива поетическия и човешки смут на автора от бездуховния и безцелен живот, който води неговото поколение. Изпълнен с безпокойство, той регистрира едно тревожно явление, което нарича с разговорното „линее”. Разкрита е липсата на вдъхновение и порив за създаване на житейски блага. Инерционното движение, на което са се оставили хората, е повод поетът и гражданинът Вазов да отправи предупредителни слова за безцелния път, по който вървят. Това е причина в третата строфа на творбата той почти да извика: „Стресни се, племе закъсняло!”. Съзнавайки изоставането ни в културно и духовно отношение, воден от дълга си на поет, гражданин и българин, снизявайки народа си до „племе”- до сбор от хора, които нямат своя държавно обединение, Вазов сурово обвинява поколението си за безучастието и безперспективността, които проявява: „След теб потомство иде цяло- / какво ще да му завещайш?”. С помощта на реторични въпроси, той и в следващата строфа градира гнева си. На народа е потребно осъществяването на съдбините му, изпълняването на националните му задачи. Финалните две строфи са искрена молитва, отправена към Бог- висшето същество, към което се обръщаме, когато собствените ни сили ни оставят. С повелителните и анафорично зададени форми „недей” е отключена аналогията, че народи без идеал са като олтар без лампа, певци без химн, живи твари без вяра, моряк без звезда и птица без утро. С това произнася своето подозрение и дори жестока присъда над своето поколение, че е изоставило своя народ в мрак и се обръща към Бог да поправи сторената грешка.
„Епопея на забравените”(1881-1884г.): Жанр: Цикъл от 12 оди, десет от които са посветени на отделната личност, а две на паметни за историята ни събития: „Левски”, „Бенковски”, „Кочо”, „Братя Жекови”, „Каблешков”, „Паисий”, „Братя Миладинови”, „Раковски”, „Караджата”, „1876”, „Волов”, „Опълченците на Шипка”. Творбите са с лиро-епически характер и се доближават до поемите. Повод за написване: Забравата, на която са обречени националните ни герои и събитията от историята ни, които са превърнали страната ни в свободна държава. Поетът иска да напомни за тях и съгражда национален пантеон от имената им. Основно чувство: възвеличаване и преклонение пред подвига на героите; патриотизъм; патос. Теми и мотиви: саможертва, подвиг, смърт, безсмъртие, позор, слава, падение, величие, предателство, героизъм и т.н. Композиция: Не се подчинява на хронологичен принцип, а на смислов. Започва с одата „Левски”, в средата е „Паисий”, а на финала- „Опълченците на Шипка”. Началото е за светлата икона на българското възраждане, чийто живот се превръща в тласък за национално пробуждане и стремеж към свобода, в идеал за свещена лична саможертва. В центъра е Паисий като стожер, като олицетворение на миналото, от което към настоящето се излъчват духовни вълни, и като опора за движение на националните съдби. Той е мост между миналото и бъдещето. В края е колективният подвиг- смислово обвързан със саможертвата на началото, но тук вече е налице плодът на народното израстване, подготвяно и платено с кръв. Историзмът и точността на историческите факти не са предимства на цикъла. Търсят се по-скоро стимули за високо народностно самочувствие. В творбите са вплетени библейски, исторически и митологични символи, с цел да се изгради не исторически достоверен образ, а да се изведе на преден план духовната и феноменална същност на българското национално съзнание. Характерни особености, тропи и фигури: метафори; градации; епитети; сравнения; образи символи; синтактичен паралелизъм; хиперболи; контрасти; реторични въпроси; антитези; анафори и др.
„Левски”(): Жанр: ода.Основно чувство:възхвалаи преклонение пред личностния подвиг и саможертва на Левски. Тема: Нравственият дълг на личността пред обществото; саможертвата. Образи: националният герой; манастирът; кръстът; смъртта; предателството и предателят; бесилото. Поетическият разказ за великия Апостол започва с монолог на героя. Това е предисторията на Левски, въведение в мотивите, направили отреклия се от света дякон революционен апостол. В него се поставя въпросът кой начин да посветиш живота си на другите е най-добър. Нравственият максимализъм на героя разкрива фалша на църковния догматизъм. Срещу средновековните догми на църквата се изправят идеалите на борческия хуманизъм. Служенето на човека стои над служенето на Бога и в патетично многословния поток, във все по-дългите изречения-строфи е разкрита убедеността на героя в съзрялото вече решение. Централната част на творбата е пряка характеристика на Левски такъв, какъвто се проявява по време на революционната си дейност. Речта е изпъстрена със сравнения, хиперболи, контрасти, които нижат поредица от качества на героя и поддържат възходящата градация: „кат Хус”, „обърнал се беше на дух, на огън”, „невидим,, „фантом”, „сянка”. Левски е сеяч, уподобен на Христос в дейността си. Думите му са като семе, което пада в сърцата на хората. Библейските аналогии придават внушителност на образа. Те се използват и в мотива за предателството и проектират образа на Дякона на фона на световноисторическите митични фигури- Прометей и Иисус. Така той се превръща в звено от веригата на всеобщ исторически закон, пронизал вековете- законът за борбата между прогреса и тиранията. Бесилото, на което увисва, е опоетизирано и превърнато в аналог на Христовия кръст. Представяйки героичната смърт, поетът превръща символа в най-прекия път към безсмъртието.
„Паисий”(1882г.): Жанр: ода. Творбата е с мото, цитат от Паисиевата „История славянобългарская”. Основно чувство: възхвала на просветителя на българския народ, на дарителя на знанието, будителя на народния дух. Основна тема и мотиви: мъченичеството и духовният подвиг на героя, посветил се на национална кауза- съхраняване на историческата памет на народа; мотивът за мрака и светлината. Във времето на митичната тъмнината, в атонските гори Паисий създава своята история. С натрупването на реторични въпроси се гради представа за делото и личността му. Гадаенето за това какво представлява дейността му намира отговор в монолога и думите на самия герой: „На житие ново аз турих венец.” Паисий поставя началото на нова страница в народния живот. Той е началото на едно духовно съзряване и израстване, което ще намери израз в националното обединение за общонародно освобождение. Библейските реминисценции го изравняват с „библейски пророк”, за да го оградят с ореола на мъдрец и далновиден творец на духовното битие на българите: „От днеска нататък българският род / история има и става народ.”. Историята е ключов елемент за изграждането на съзнание за национална идентичност. Стихът: „че и ний сме дали нещо на светът” е израз на знанието и убеждението на героя, че българите притежават такава, но са слепи за това. Той осъжда чуждопоклонничеството и изтъква значимостта на българския род чрез натрупването на факти от историческата ни бойна слава. Сам нарича книгата си „завет”, с което е направена аналогия със Стария Завет и Моисей. Изградена е представата за героя като за духовен водач на своя народ, създал откровение за неговата историческа предопределеност и историческа съдба, хвърлил „най-първата искра в народната свяст.”
„Кочо”(): Жанр: ода. Творбата е с подзаглавие: „Защитата на Перущица”. Основно чувство: възхвала, възвеличаване и преклонение пред личния подвиг на Кочо и пред колективната саможертва на защитниците на Перущица. Теми и мотиви: гордата борба, падението, срамът, моралната победа като висша ценност. Пресъздадена е цялата трагична драма, разиграла се в Перущица. Одата започва от финалния момент- с най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. Храмът „Св. Архангел Михаил”, обсаждан от три дни от враговете, е препълнен с хора. Представена е преимуществено битката вътре в храма. Там никой „за сдаване срамно уста не отвори.” Перущенци са представени като достойни защитници на българската чест. Дори жените участват в битката- майките дават на синовете си оръжия, а възрастните жени носят куршуми в полите си. Смъртта не е нито грозна, нито страшна, според поета, защото е оправдана с висша цел и кауза- свободата. Драматизмът се засилва особено, когато в народните редици се чува предателски глас, който предлага да прекратят боя. Една жена извиква, че би било срамно, и разпалва нов огън в сърцата на бойците. В резултат на това, е взето решението: „- Да се не вдадеме на турските орди!”. Настъпва втори по драматичност момент- зидът отвън е съборен. Тук поетът прави лирическо отклонение, в което възславя Перущица и нейните мъченици. Сякаш предварително желае да оправдае неуспеха и падението и да убеди читателя, че моралните победители са вече известни. Авторът не просто въздава слава на това светло име, а се покланя и изразява почитта си към воините на свободата. Гибелта на Перущица е тържество за българите, защото ознаменува храбростта и подготвя осъществяването на свещения идеал. Сравнена с Прага и Сарагоса, надминала Картаген и засрамила Спарта, тя заема заслужено място сред имената на славните градове. Храмът е обграден и изходът ясен. На този фон Вазов откроява индивидуалния подвиг на Кочо- „простият чизмар”. Семейната трагедия се превръща в апотеоз на силата на българския дух и на величавата саможертва на неговите герои. Кочо убива жена си, детето си, а накрая и себе си, за да защити честта на своя народ, за да не извърши предателство спрямо святото име на България и народа си. Финалът на одата: „И Господ от свода, през гъстия дим, / гледаше на всичко тих, невъзмутим!...”, съдържа болката и неразбирането от отсъствието на висша справедливост и възмездие и в същото време така прави героичния подвиг на героите си още по-значим.
„Опълченците на Шипка”(1883г.): Жанр: ода. Основно чувство: възхвала на величавия героичен подвиг на опълченците; преклонение и гордост пред мъченическата им смърт. Теми и мотиви: позорът и славата; безстрашието и малодушието; героизмът и величието. Възпявайки саможертвата, творецът доказва, че свободата ни е заслужена, а не подарена. Подзаглавието на творбата е „11 август 1877г.” внушава документалност- на тази дата се води решителна битка за Шипченския проход, която определя изхода на войната. Одата се състои от: лирически увод, лиро-епически разказ и лирически епилог. В увода се открояват две смислови части. Те са израз на две противоположни гледни точки по въпроса за приноса на българския народ за свободата на родината. Едната е, че все още носим срама на робството. Другата защитава идеята, че българите са извоювали свободата си и това е повод за гордост. Разгръщането ѝ започва с повторението на „нека”. На антитезен принцип авторът преобръща тезата за срамното минало и излага мнението, „че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно”. Миналото е мрак, а настоящето се осветява от извършеното на един чутовен връх- „на безсмъртен подвиг паметник огромен”. Славата му е съизмерима с тази на Термопилите и тя заличава трагичния спомен за Беласица и Батак. Едва в началото на лиро-епическия разказ за саможертвата е споменато името му. „О, Шипка!” възкликва поетът и с това започва картината на битката. Използвани са множество глаголи в сегашно време, за да се представи динамиката ѝ. Основният контраст е между турските „гъсти орди” и „дружините наши, оплискани с кърви”. В епитетите е проявено високото национално самочувствие и гордост, че народът ни има такива герои, и е подчертана сплотеността им. Чрез метонимии и хиперболи турските орди са представени като дива стихия, противно на нашите. Важна смислова опозиция е: „горе”, където са опълченците и жадуваната свобода и „долу”, където са враговете и адът на робството. Дори да загинат, шипченските герои ще са морални победители, защото го правят в името на висок идеал- свободата. Вазов ползва и образи емблеми, за да обрисува образа им. Те са „кат лъвове”, „като шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”, но и „като скара твърди”. Съизмерени с чуждия модел, те са непоколебими, смели и самоотвержени. Индивидуализирани са само образите на предводителите- Сюлейман, назован „безумний”, и на Столетов, определен като „наший генерал”. Единият крещи, а другият изрича слова, които ще стигнат до сърцата на опълченците. Противопоставянето „наши”-„чужди” преминава през цялата ода. Мотивирани и обнадеждени, героите предизвикват възгласа на поета: „О, геройски час!”. Готовността за саможертва изключва възможността за бягство. Единственият изход на защитниците е да се борят докрай. Това е техен дълг. Със славата им ще бъде измит позорът на робството. Така върхът става „висок” и в етичен смисъл- като символ на извисения български дух. Боят достига своя апокалипсис- героите не избират средства. Така се стига до кулминацията: „Йоще миг- ще падне заветният хълм”, веднага след което идва щастливата развръзка: „Изведнъж Радецки пристигна със гръм”. В лирическия епилог тонът е вече по-спокоен. В него отеква величието. Подвигът им е безсмъртен като Балкана. Като ехо ще се предава славата им: „от урва на урва и от век на век” и подвигът им няма да бъде забравен.
„Дядо Йоцо гледа”(1901г.): Принадлежи на сб.”Видено и чуто”.Жанр: разказ. Тема: свободата и нейните измерения в следосвобожденската действителност. Герои: дядо Йоцо, Денко, околийският началник, Кольо, войничето, съселяни, синът на дядо Йоцо. Сюжет: Дядо Йоцо е 84-годишен старец, който живее в затънтено планинско селце, загнездено в Стара планина над Искърската клисура. Ослепял на 64 години, тъкмо при започването на Руско-турската война, той остава жив, но мъртъв- по думите на автора- за живота, защото не успява да види „българското”- свободна България. Той носи само спомена за робството и тези спомени го угнетяват. Свободата настъпва и дядо Йоцо узнава от другите за нея, но все още не може да я усети и види. Той се тревожи, че ще умре или ще изгуби ума си, преди да разбере „Де българското?”. Първата среща на героя със свободата става на петата година след Освобождението, когато той разговаря с околийския началник в къщата на Денко. Началникът сам слиза при дядо Йоцо, който от своя страна си сваля шапката в знак на почит и уважение. Символите на свободата, до които той се докосва са: сукненият ръкав, медните копчета и екселбантите, сребърните плетени еполети, които дори целува. След това дядо Йоцо възкликва: „- Господи, видох!”. Дните потичат еднообразни и скучни, изпълнени с обичайните местни вражди, на които героят се чуди и мисли, че не той, а хората са слепи, че би трябвало да се радват на свободата, понеже могат да я видят. Втората среща между „българското” и дядо Йоцо е тази с единствения войник от селото, дошъл си в отпуск за Великден. Усеща го първо по сабята, която чатка по камъните. След това по дебелия шинел, копчетата, фуражката. И отново целува сабята. Другите знаци на свободата биват изречени- това са символите на държавата- войската, капитаните, князът. Цял час дядо Йоцо разпитва за българския сарай, за топовете и талима и му се струва, че отново вижда красотата на света, и за пореден път му се иска да има очи. В селцето, което няма нито училище, нито църква, нито община, не достигат повече вести за нова България. Дори новината за Сръбско-българската война подминава „тъмните умове на тия тъмни хора”, живеещи в апатия и безразличие. Но се случва така, че инженери искат да прокарат железен път през клисурата на Искър. Слухът достига и до дядо Йоцо, който се събужда от летаргията си. Особено радостен и смаян е той от новината, че не французи, а българи са инженерите, които се наемат да построят това чудо на техниката. Образът на българското в съзнанието му израства велик, могъщ и необятен. Той се допълва и дообогатява в ума му и го поразява и смайва със силата си и го изпълва с гордост. Мигът, в който чува да отсичат канарите, се просълзява от умиление. Оттогава това става негово любимо място и от сутрин до вечер той стои на скалата. От тук той чува с трепет първите писъци на влака на „българската железница” и ѝ помахва с шапка. Това става повод съселяните му да казват: „- Дядо Йоцо гледа…” . А щастливият старец е „честит слепец”, както го нарича авторът, защото не успява да види отрицателните страни на свободна България. Така и издъхва- на скалата, с шапка в ръка, поздравявайки нова България такава, каквато е в съзнанието му- силна, напредничава, прогресивна.
„Чичовци”(1884г., Сопот): Първоначалното подзаглавие е „Картина”, което после Вазов променя на „Галерия от типове и нрави български в турско време”. Жанр: хумористична повест, пародия на предосвобожденското българско общество. Тема: националният ни характер в контекста на концепцията за история; това е книга за разчупването на инерцията да бъдеш роб, за отказа от стереотипите и приемането на идеята за свобода; превръщането на оцеляващия човек в личност, осъзнаваща историческата си отговорност. Герои (някои от тях са общи с тези от „Под игото”): Варлаам Копринарката, Иван Селямсъзът, хаджи Смион, Иванчо Йотата, господин Фратю, Мунчо, подидаскал Мироновски, дядо поп Ставри, Мичо Бейзадето и др. Сюжет: Основният конфликт се поражда от разпрата между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът за един капчук, завещана им от техните бащи, без обаче това да е единствената сюжетна линия. Представен е българският свят, застинал, ограничен в тесния си кръгозор на дребни страсти в сянката на султанското благоволение. Героите са назовани „чичовци”, за да се направи внушението за прости хорица, отделени от големия свят и култура. Затова и често търпят иронията на автора, без да бъдат отричани от него. Той съзнава, че в тях са утаени вековни страхове. Изолираността им от световните процеси ги окарикатурява. Те са представени на територията на делничното, защото това е единствената форма на национален живот, в която липсват великите драматични исторически конфликти. Сблъсъците между героите са само на езиково ниво, защото словото е тяхната стихия и защото дотам стигат смелостта и духовният им кръгозор. Чрез езика са издигнати в сферата на значимото и „съдбовното” незначителни случки от битийното. При липсата на истински схватки битката за капчука се превръща в истинска вендета, макар че жертвите са само „вапцаната котка” и осквернената порта. Речта индивидуализира героите. Словото оразличава „мъдростта” на Копринарката и „философските прозрения” на Мирончо. Това е механизмът, чрез който героите превръщат своята ограниченост в „знание” за света. Всичко, което е отвъд високите зидове, събужда любопитството им, но малкото, което научават, веднага се трансформира по законите на профанното им пространство, което им осигурява оцеляване. Сюжетът се крепи и на диалога. В кафенето чичовците разпалено спорят. Разделят се на „волтерианци” и „елинисти”, което е знак за духовен живот, макар и принизен. Разговорите им често са абсурдни, със силен комичен ефект. Стилът им е изпъстрен с пословици, чужди слова и сентенции, употребени не на място, но казани с дълбокомислен тон. Езикът, като обект на обсъждане, е захванат със същностни фрагменти от съществуването на общността- традицията, вярата, и през него нахлуват Волтер, гръцкият патрика, руското слово. Вазовите герои сякаш използват идеологията, за да утвърдят идентичността си. Светът на повестта е скован от страх за оцеляване. Речта на господин Фратю „Братя, въздухът трепери!” е изпълнена с високопарни фрази, които носят възрожденския дух на епохата, но свободата е скрита зад френската дума „libertѐ” и трае до появата на феса на първото заптие. Езикът на бунта, представен чрез книгите, речите за свобода, прокламациите е забраненият език- този, който подлежи на санкции. Идеята за свобода е театрализирана- дружината марширува по улиците, играе на войска, Фратю произнася разпалената си реч, а хаджи Смион сравнява ситуацията на злополучните бегълци със ситуацията с Геновева. Малките хора от малкия свят на малкия градец са комични в опита си да изпълнят и изразят една по-широка патриотична рамка. Господин Фратю е готов за бунт, но след това комично бяга, като предава на огъня всички „знаци на революцията”, защото се оказва, че свободата е отговорност, която не всеки може да понесе. И все пак ехото на историята кънти над битовото време в повестта, което е равно и повторително, циклично затворено в своята непроменливост, защото идеологическите „токове” на века вече са налице. Българинът, разкъсан между пиянството и пробуждането, между разума и лудостта, се опитва да разчупи инерцията на робското време и да намери в себе си сили да пожелае свободата и да промени живота си.
„Под игото”(1889-1890г., Одеса): Публикуван за пръв път през 1894г. С подзаглавие: „Из живота на българина в навечерието на Освобождението”. Създаден в Одеса, под стимула на дълбока носталгия. Жанр: роман. Тема: наличие на романтично-приключенска сюжетна линия, но истинският обект на изображение е животът на българите в последните години на робството и революционният дух в епохата на Априлското въстание. Основни герои: чорбаджи Марко Иванов, Бойчо Огнянов (Иван Краличът), Рада Госпожина, Хаджи Ровоама, доктор Соколов, Клеопатра, игумен Натанаил, Кандов, Лалка, кака Гинка, слепецът Колчо, Мунчо, Иван Боримечката, Кириак Стефчов, чорбаджи Юрдан Диамандиев, поп Ставри, чорбаджи Мичо Бейзадето, Христаки Заманов, Муратлийски, Фратю, Марийка, Шериф ага, Тосун бей, Тодор Каблешков, дякон Викентий, отец Йеротей. Сюжет: Действието започва в двора на чорбаджи Марко, който вечеря с многолюдното си семейство. Чува се тропот и през дувара прескача човек, в когото героят разпознава сина на най-добрия си приятел. Укрива го, но виковете вече са предизвикали турците и те тропат на вратата. Иван Краличът избягва, но част от дрехата му остава в едно от заптиетата. Скрива се в една воденица при Манастирската река. Скоро там се прибира дядо Стоян с дъщеря си Марийка. Двама турци- Емексиз Пехливан и другарят му търсят подслон и решават да завържат момичето и да се гаврят с него. Иван го спасява, нападайки и убивайки единия с брадва, а другия с нож. С общи усилия следите са заличени, а убитото куче е пуснато във водата. Решават да се приютят в манастира, но никой не подозира, че са имали свидетел- идиотът Мунчо. Беглецът е приет от дякон Викентий. На другия ден се връща игумен Натанаил, който носи лоши новини от града. Доктор Соколов е бил арестуван. Когато предния ден Иван го питал за Марковата къща, докторът му подарил дрехата си, защото беглецът бил дрипав. Иван сложил в джоба си бунтовнически книжа, а дрехата останала у турците. Краличът решава да се предаде. Същата сутрин чорбаджи Марко среща онбашията в кафенето и турчинът забравя там писмото с доказателството против доктора. Чорбаджията съумява да подмени книжата и така спасява Соколов. На връщане докторът се среща с Иван Краличът и дякон Викентий, тръгнали да му помогнат. Така се запознават двамата революционери и се заражда искрено приятелство. Двамата измислят нова самоличност на беглеца, с която е въведен в обществото в Бяла Черква. Скоро след появата му срещу Бойчо Огнянов са пуснати слухове, дори че е турски шпионин, но след намесата му на годишния изпит на ученичките от девическото училище, печели на своя страна всички честни сърца. Подлият Стефчов прави неприлично предложение на младата учителка Рада Госпожина и, подразнен от отказа ѝ, решава да я компрометира пред училищното настоятелство, като задава сложни и неразбираеми въпроси на ученичките. Планът на Стефчов е осуетен от Бойчо, но неочаквано детето на чорбаджи Мичо оповестява революционните настроения на родителите си. Това дава нов повод Рада да бъде нападната. За да остане трайно в града, Огнянов става учител, което му позволява да се вижда често с Рада, в която се влюбва. Това, наред с революционната му дейност, настройва Стефчов срещу него. Поради любовта си с Рада, Огнянов печели враг в лицето на Мердевенджиев, който също я обича и ѝ праща тайно сантиментални писма, над които двамата млади се надсмиват. Скоро край града се появява Муратлийски и Огнянов го посещава в една воденица. На връщане се среща с игумена и се разговарят за злополучната случка. Там Мунчо трупа камъни, където са заровени труповете. По пътя се задава онбашият, който става свидетел как хрътката на убития напада героя, познала врага на стопанина си. Случката е докладвана, но остава без последствия. Любопитен момент от живота в градчето е благотворителната пиеса „Многострадална Геновева”, където Огнянов изпълнява главната роля. Гост е Каблешков, който в края на представлението вместо традиционната любовна песен, подхваща „Къде си вярна, ти, любов народна”. Всички изпяват дружно песента. Дори беят я харесва, излъган умело от преводача си. Огнянов се сдобива с прозвището „Графа”, заради ролята си в пиесата. Скоро противникът му- Стефчов, се досеща, че е с фалшива самоличност и не е от Лозенград, както твърди, но не може да докаже подозренията си. Случайно, във в.”Дунав” Бойчо вижда съобщение за издирването си. Става ясно, че е от Видин, на 28г. Една компрометираща случка разобличава Стефчов- той бива заловен в дома на Милка Тодоричкина- жена, неславеща се с добро име в градчето. Целта му е да прибере писмата си, които биха го дискредитирали пред бъдещата му съпруга- Лалка, влюбена в Соколов. Стефчов хвърля обвинение срещу Огнянов и доктора, че е бил предаден в това си дело от тях. За да отмъсти, съобщава на бея всичко, което знае. Вестта, че Огнянов е в опасност се разпространява- игумен Натанаил се досеща, гадаейки по жестовете на Мунчо. Предава новината на Соколов, а той на Рада, Фратю и Колчо. Последният открива Бойчо в църквата. Героят се преоблича в дрехите на свещеника и се спасява. В Средна гора бива ранен случайно от ловци. Спасява се във Веригово. Чичо Марин му донася вести от Бяла черква- арестувани са Соколов, дядо Стоян воденичарят, а Рада е отстранена от училище. За Огнянов се носи вестта, че е мъртъв. Поукрепнал, той решава да се върне. В Алтъново участва в тлаката, на която се разбира, че Боримечката е откраднал Стайка. Огнянов узнава за гаврата с честта на семейството на Цанко и търси помощ у Петър Овчаров. По пътя срещат Боримечката и заедно със Спиридончето скрояват плана за отмъщение. Пресрещат турците и ги убиват. Огнянов измръзва и бива спасен отново в колибата на Дико, след което решава да нощува в хана на бай Дочко. 15-тина башибозуци влизат след него. Във Втора част на романа всички в Бяла черква вече знаят за стореното от Бойчо. Смъртта му е потвърдена. Стефчов се венчава за Лалка, но предателството му остава тайна. Каблешков възстановява дейността на комитета. Благодарение на чорбаджи Марко, Мичо Бейзадето и жената на бея, Соколов е освободен. Той страда заради Лалка. Кандов моли доктора, който е председател на комитета да го предложи за член. Чорбаджи Юрдан разбира, че цялото му семейство е с революционерите, казва на Стефчов какво се готви и той предава комитета. Турският шпионин Заманов прочита предаденото му от предателя писмо на доктора, написано със симпатическо мастило. Лалка прави опит да предупреди комитета за стореното от съпруга ѝ, но не успява. Разболява се и по-късно умира. На събранието на комитета, председателствано от Каблешков, нахлува Колчо и съобщава, че Огнянов е жив. Заседанието продължава под председателството на Бойчо, който се появява като одърпан селянин. От думите на Кнадов става ясно, че Стефчов е предател и той трябва да бъде първата жертва. В това отношение влиза в спор със Соколов, който запазва правото си да го убие. Комитетът получава писмо от Х. Заманов, в което им съобщава, че знае за дейността им и им препоръчва да се събират другаде. По-късно той бива убит. За народното дело са потребни пари и Огнянов подстрекава отец Викентий да открадне от отец Йеротей. След дълго колебание той се съгласява, но е заловен от отеца в мига на кражбата. Викентий му изповядва истината и е опростен. Така комитетът получава пари за народното дело. И Рада узнава от Колчо, че Огнянов е жив. На срещата им те се вричат един друг, дават си брачен обет, защото героят заминава за Клисура и желае тя да носи името му, ако умре. Започва и изработването на черешовото топче. У чорбаджи Марко настъпва промяна. Чрез думите му е изведен мотивът за лудостта („- Лудите, лудите- те да са живи…”) Мичо Бейзадето му разкрива една шарада- загадка, пророчество. В цифрите на израза „Турциа ке падне” е кодирана годината 1876г. Че България върви към революция личи и от поведението на пияния Безпортев, който яхва един читак пред цялото село и на което Марко става свидетел. Кандов удря публично плесница на Стефчов, наклеветил Рада в неморално и непристойно поведение и обявява, че гостът ѝ е бил не друг, а Бойчо. Самият Кандов е влюбен в Рада и решава да ѝ признае чувствата си, но не я открива у баба Лиловица, а става свидетел на погребението на Лалка. Отива на лекар, за да му даде лек за любовната му мъка и в резултат решава да замине за Москва. Но случайно на улицата чува, че Рада е заминала за Клисура и тръгва натам. Недкович открива писмото на влюбения до девойката и съобщава на Бойчо, че любимата му си има обожател, което по-късно става причина за препирня. На срещата между Кандов и Рада пристига Огнянов, който обявява, че са взели решение да се вдигне въстанието на 1 май. Той прави сцена на ревност. Следва предизвикателство за дуел. В този миг клисурци нахлуват и съобщават, че въстанието е обявено. От случайно падналото от ръцете на Огнянов писмо Кандов разбира причината за поведението му. По време на бойните действия от заловения Рачко Пръдлето Огнянов разбира, че в Бяла черква въстание не е обявено. Получава писмо от Рада, в което тя го уверява, че е невинна и ако не ѝ отговори, ще се самоубие. Героят слиза в града, за да я търси. В Трета част бунтът е потушен. Априлското въстание е наречено „недоносче”. Три дни след това Огнянов обикаля Стара планина, за да се спусне в Бяла черква. Кир Яне го гощава, но и предава на турците, но той успява да се скрие. Открит е от Боримечката и клисурци. Героят му съобщава, че Рада е в добри ръце. Бойчо се изненадва, защото я мисли умряла в къща, която сам той вижда да се срутва. Боримечката я спасил, малко преди да опита да се самоубие. Предал я на вуйчо си, заедно със Стайка. Огнянов решава да тръгне на север и никога да не види повече Рада, но се заблуждава и отново пристига в Бяла черква. Отново се разколебава и решава предрешен да тръгне за Влашко, но вижда знаме над града и предполага, че е обявен бунт. Озовава се на гробищата и привлечен от светлината от един прозорец, достига малка черквичка. В нея съзира три трупа, в единия от които разпознава Кандов. Преспива в една воденица и среща Марийка, от която узнава, че в града има турци. По нея праща писмо до Соколов и Бързобегунек. Детето не открива доктора, а за немеца разбира, че е убит. Вижда Колчо, но не му се доверява. В града отново плъзват слухове за Бойчо. Хаджи Смион потвърждава, че е видян комита в Манастирската река. Стефчов отново тръгва към бея. Изневиделица се появява Марийка и предателят погва детето. Уловена е, но не откриват нищо. Голю настъпва писмото, което после една селянка дава на Рада. Тя тръгва към скривалището на Бойчо и с помощта на Колчо му намира дрехи. При Огнянов във воденицата пристига Соколов. От него разбира причините за това градът да не въстане. Комитетът се разцепил. Появило се знаме, без никой да знае защо. Предполагало се, че Тосун бей, дошъл да разсипе Бяла черква, го е побил. Юрдан Диамандиев предал Кандов, а Соколов се спасил у Милка Тодоричкина. Докторът уверява Бойчо, че греши за Рада и му дава писмото на Кандов до нея. Бойчо разбира всичко и осъзнава, че трябва да ѝ иска прошка. Рада се появява и те се опрощават. Тя ги предупреждава да бягат. Решават да тръгнат тримата, но вече са в засадата на Тосун бей. Рада умира първа от рикоширал куршум. Соколов излиза навън, атакува отчаяно и е прострелян. След половин час ордата изнася главата на Огнянов, набучена на прът. Черепът на доктора е раздробен и не става за трофей. Единственият, който се осмелява да протестира, е Мунчо, който бива обесен. (Особена стойност имат главите „Пиянството на един народ”, „Пробуждане”, „Историята на един невъстанал град”, в които Вазов прави оценка на събитията от 1876г.)
18.05.2013 14:49 -
Материал за матура (1 - Христо Ботев)
Христо Ботев(1848-1876)
„Майце си”(1867г.): Стихотворението е изповед към майката и обръщение към самия себе си, към своята съвест. Основно чувство: изразени са полярни чувства- лирическият герой е раздвоен между обичта си към майката и дълга към Родината. Образи: персонифициране на родината в образа на майката. В него личи влиянието на народната песен. Използвани са характерни за нея думи и диалекти (мале, пела, клела, имане, тлея, страдна, горкана и т.н.) Чувства се негласният укор на майката за избора на героя- пътят на смъртта. Той се опитва да мотивира поведението си. Героят е самоосъзнала се личност, готова да извърши саможертва в името на свободата на своя народ. Разбира, че тя е единственият му довереник и човек, който може да го разбере неговите мечти и мисли, страданието му за народна правда. Тя е негов съмишленик и изповедник, защото той няма другари, с които да сподели тайните на душата си.
„Към брата си”(1868г.): Стихотворението е обръщение към брата по идея. То е отправяне на укор към онези, чиито сърца не милеят за свободата на Отечеството. Основно чувство: болка от безчувствеността на „глупци неразбрани”. Обич към род и родина и желание да се отзове на народния глас. Тема: неразбирането и народната апатия, причина за продължаващата робска агония.Стихотворението разкрива образа на лирическия герой като изгарящ в собствените си бурни чувства, представя го като човек с млада и буйна кръв. Той страда и плаче над народния гроб печален. Дори брата, към когото се обръща е ням и глух за болката на страдащите роби.
„На прощаване”(1868г.): Стихотворението е под формата на драматичен и напрегнат диалог с майката. Основно чувство: болка от раздялата, но и готовност и решителност в избора на своя път. Тема: народният борец заявява съдбата си като саможертва в името на свободата. Образи: майката, либето, братята, песента, смъртта. Лирическият герой се опитва да внуши правотата на избора си и да спечели съпричастността на майка си. Той оправдава решението си с факта, че битката е в името и на близките хора, а не празна кауза. Въпреки това, търси майчината прошка и разбиране. Представени са две картини като възможен изход от борбата. В случай, че е мъртъв, майката е тази, която трябва да предаде неговия завет на братята му; да чуе песента, в която ще бъде обезсмъртен. Героят е спокоен, че ще има кой да жали за него. Стигне ли жив с напетата си дружина, да бъде посрещнат с цветя и целувка, а самият той ще прегърне либето си. Наградата, на която се надява героят е да остане в паметта на народа: „умря сиромах за правда, / за правда и за свобода…” .
„Елегия”(1870г.): Жанрът на творбата е зададен в самото заглавие: елегия (творба, в която се разкрива тъжно, мрачно, трагично настроение). Това определя и основното ѝ чувство. Тема: нерадостната робска участ на народа. Образи: на робството, представено чрез робската люлка (символ на опиянението на народа и заспалото чувство за желание за свобода), дълбокия сън, от който трябва да се събуди народното съзнание, оковите, в които народът е окован, кръста на народното страдание, който е „забит в живо тело”, ръждата, прояла и без това оглозганите кости и смокът (олицетворение на поробителя), който изсмуква жизнените сили на народния живот. Характерни за творбата са библейските паралели- българите са измъчвани, подобно Христос, и жертви от страна на национални предатели. Тя е богата на реторични въпроси и възклицания. Стихотворението е заредено с критичния дух на Ботев, който безмилостно отправя укор към пасивността на своя народ.
„Борба”(1871г.): Стихотворението е заредено с критичния патос на Ботев. Основно чувство: болка, ненавист, гняв, възмущение. Тема: фалшивият хуманизъм, заключен в религиозните повели за търпение, кротост и подчинение. Образи: религията и нейните поклонници и последователи, борбата. Лирическият говорител оспорва учението на църквата и основните християнски ценности, една от които: „Бой се от Бога, почитай царя!”. С ирония и сарказъм той разобличава несъстоятелността на това твърдение. Той хвърля обвинение срещу водачите на народа- чорбаджии, свещеници, учители, журналисти. Упреква ги, че са поклонници на богатството, на материализма и не водят народа в посока на национално освобождение от мъчителите му. Ботев разобличава света като прогнил и следващ лъжата, тиранията и злото. Именно в това „царство кърваво, грешно,” той вижда да кипи бъдещата борба. Финалът: „Ще викнем ние: Хляб или свинец!” е израз на убедеността на героя, че този „свещен конец”- свещен завършек на народното мъчение, ще се осъществи. Той е доказателство за разбирането на Ботев, че революцията е изходът от робското положение на българския народ.
„До моето първо либе”(1871г.): Стихотворението е обръщение към либето. Основни чувства: контрастни- силна обич към родината и омраза и скръб спрямо всичко друго. Тема: отказ от личен живот и пълно отдаване на народната борба. Образи: песента (любовната и песента на народното страдание), плачът на сиромасите, сърцето на героя („и сърце зло в злоба обвито”), апокалиптичната битка- земята гърми и тътне от предсмъртни песни, бурята кърши клонове, а сабя ги свива на венец, зинали са долове и пищи зърно от свинец. Творбата е интимно-лична равносметка и призив към любимата да бъде съпричастна към идеята за свобода, в която гори лирическият герой, или да го остави. В това се вижда надмогване на личните чувства, жертването на правото на личен живот в името на висшето благо- народно спасение от робството. Пред картините на народното страдание изгубват смисъл младостта, любовта и красотата.Характерни са императивните- повелителни форми: остави, забрави, махни, запей, използвани в обръщението към либето. Те изразяват вече взетото решение на лирическия герой да посвети живота си на националната кауза.
„Хаджи Димитър”(1873г.): Жанр: ода (стихотворение за възхвала) и балада (творба, в която идеята е предадена с помощта на митични и легендарни образи, опира се на фантастичното и невероятното). Реалното и нереалното се преплитат. Основно чувство: преклонение пред величието и подвига на героя. Тема: възвеличаване героизма на юнака. Поставен е в митичното пространство на Балкана, където агонизира и страда героично, което подчертава подвига му. Основни образи: митичният герой- юнакът; природата- тя е статична, застинала, подчертава страданието; митични животни, загрижени за юнака- орлица, вълк, сокол, самодиви. Композиция: кръгова- финалът е аналогичен на началото, за да подчертае суровата действителност и болката, която изпитва юнакът. Център на творбата е знаменитата строфа: „Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира: него жалеят / земя и небе, звяр и природа, / и певци песни за него пеят…” Тя извежда и идеята на творбата- безсмъртието на героя. Като цяло, одата се отличава със забележителното художествено майсторство на Ботев и живописния му стил при изобразяване природната картина, приета за класическа в литературата ни: „Настане вечер- месец изгрее,…”
„Моята молитва”(1873г.): Със заглавието на творбата си авторът сякаш предупреждава, че това е лично, съкровено верую. Основно чувство: силна любов към идеала и омраза към всичко, което е в противоречие с него. Героят декларира своя атеизъм директно и отхвърля християнския Бог- това е и темата. Заедно с това заявява вярата си в разума и свободата. Неговият Бог е личният Бог- този, който е в сърцето и душата. Творбата е израз на личните позиции и отношение на лирическия герой. Съдържа обръщението на лирическия герой Бог да вдъхне свещената вяра в осъществяването на свободата, да подкрепи и него в святото дело. Основни художествени похвати: анафори (повторение на „не ти”), антитеза („а ти”), обръщения, епитети, глаголи. Финалът е отново израз на мечтана славна смърт. В него са вплетени вярата, жертвоготовността и скромността.
„Обесването на Васил Левски”(1875г., някъде и 1876г.): Последното отпечатано Ботево стихотворение. Жанр: елегия. Под формата на диалог с родината. Основно чувство: мъка, тъга, болка, отчаяние. Тема: смъртта на Васил Левски. Образи: майката родина; гарванът; псета и вълци, виещи в полята; жени и деца, страдащи за едничкия син на България; зимата- образ на скръбта и безнадеждността; плачът на майката родина; песента на зимата; бесилото, което е черно. Ботев изгражда богата на звукове и черни краски представа за смъртта на героя на България- Левски, с помощта на алитерация- натрупване на съгласни и съчетания „гр”, „хр”, „тр”, повторения на звукове „с”, „в”, „р”; на асонанси- повторения на гласни „а”, „о”, „е”.
