Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 19.05.2013 г.
19.05.2013 18:21 -
Материал за матура (10 - Атанас Далчев)
Атанас Далчев(1904-1978)
„Прозорец”(1925г.): Част от стихосбирката „Прозорец” от 1926г. Теми и мотиви: приказният мотив за търсенето на вълшебството; красотата и детската чистота са илюзия, възможна само в света на въображението. Образи: прозорецът, децата (братчето и сестричето), сребърната гора, вълшебната птица. Стихотворението е посветено на екзистенциалния философски проблем за илюзията и реалността. Вход към нереалния и приказен свят представлява прозорецът. Във възприятията на лирическия герой той отключва ново виждане и в него се отразява картината на братче и сестриче, преминаващи сребърната гора в търсене на красивата птица, която ще ги дари с вълшебството си. В гората не ги дебне опасност или беда, защото е във владенията ѝ. Нея търсят децата от цяла седмица и тя се появява на седмия ден- число с библейско значение. Пейзажът е обрисуван в стилистиката на детските вълшебни приказки. Образът му звъни от чистота и финост. Нематериалният свят е съвършен, но и ефимерен и мимолетен. Запалила гората с перата си, птицата сякаш стопява и самата илюзия. Лирическият герой се връща в реалността и познатото- изплуват познатите къщи и познатият път.
„Болница”(1923г.): Част от стихосбирката „Прозорец” от 1926г. Основно чувство: усещане за приближаваща смърт, скованост, безнадеждност и безизходност, преходността на живота. Тема: обречеността на човека пред лицето на смъртта. Образи: болницата, болните, зимата, смъртта. Творбата се състои от три строфи. Тя разкрива мрачната ледна картина на очакваната смърт. Образът ѝ е обобщаващ, изграден с помощта на варосаната градска болница и лицата на побледнелите лица на хората. Чистотата на белите стени не внушава спокойствие и радост, а напротив- скръб, свиване и неизбежност. Лицата на болните са меланхолни и носят цвета на студена зимна мъгла. В контраст със стерилността на бялото са черните ръце върху белите покривки: „като черни оголени клони на зимния сняг,”. Изображението е пестеливо и графично. Животът е представен в гамата на черно-бялото. Зловещите нотки на творбата са засилени от тишината, здрачът и звука на стенния часовник, който отмерва преходността на битието. Тъга и скръб навяват и мръсните прозорци, изцапани с петна от мухи и бразди от прах и дъжд. Изобразителният авторов стил е предметен и обективиран. Той сякаш безстрастно наблюдава своя обект и чрез множество детайли внушава краткостта и безсмислието на земния човешки път.
„Стаята”(1925г.): Част от книгата „Прозорец”. Основно чувство: печал, самотност, чувство за неживян живот. Тема: Тленността е преходна. Предметният свят надживява човешкото, което оставя своя отпечатък върху тях, но може да бъде оживен само от човешко присъствие. Образи: стаята, есента, огледалото, часовникът, портретите на жени. Стихотворението описва неживота в една стая, спирайки погледа си на всеки от предметите, които я изпълват. Цари запустение, липса на движение. Картината е статична и непроменлива. Липсва човешко присъствие, което да я оживи. Стаята мирише на вехто и прах. Всичко е подвластно на времето- то е господарят, който поглъща нещата и отнема живота им. Есента е сезонът на зрелостта и прехода към смъртта. Изобразяването ѝ внушава именно това- че човешкият земен път се стреми към залеза и смъртта. Огледалото- често срещан образ символ в творбите на Далчев, е отворена врата към отвъдния свят- към смъртта. Времето е спряло в часовника, сравнен с ковчег, където лежат умрели часовете. Жълти са портретите на жените, които са си отишли от света. Творбата може да се определи като словесен натюрморт- статиката и застиналостта на изобразяваното, непроменливостта отвеждат към поезия на мъртвото, на неживота, на смъртта.
„Къщата”( 1925г.): Част от книгата „Пръстен”. Основно чувство: мистичен ужас и обективност при констатирането на видяното. Тема и мотиви: диаболични, мистични, демонично-готически мотиви; ужасът от мрачни видения; религиозни представи за живота на душата след смъртта. Образи: къщата, мъртвият. Стихотворението гради подобна на средновековен изоставен замък със странна и зловеща история представа. Самият дявол дава под наем къщата, но на неизвестен наемател. Вратата ѝ е всякога затворена и владее вечен мрак. Дъждът избива като пот върху фасадата на къщата. Ненадейният писък на вятъра отваря и затваря вратата и лирическият герой зърва мъртвия, заровен преди девет дни. Изведено е древно религиозно вярване, че до 40-ия ден душата на покойника навестява местата, които е обитавал приживе. Представени са страховитото, ужасът от непознатото, непонятното, онова, което е отвъд разума.
„Повест”(1925г.): Част от книгата „Пръстен”. Основно чувство: тягостно, монотонно. Тема и мотиви: безцелното и безсмислено човешко съществуване; самотата; познанието; нарцисизъм. Образи: прозорецът, домът, стопанинът, книгите, часовникът (времето), огледалото, портретите. В творбата властва пълна безнадеждност. Животът е представен като кратко художествено произведение- „повест”, което е лишено от дълбочина и е пропит със скучна проза. Човекът не живее живота, дори когато е жив, защото той е застинала неподвижна картина, в която нищо не се променя. На принципа на парадокса, къщата е изоставена и в нея не живее никой, но си има стопанин, който никъде не е заминавал и от никъде не се е връщал. Затова и листът със словата, залепен на вратата: „Стопанинът замина за Америка” носи внушението за копнеж по динамика и развитие. Той рамкира творбата, поставен веднъж в началото и веднъж във финала ѝ. В дома на лирическия герой властва самотата на изминалите години, които са едничките му гости. Той съзнава, че навярно се е променил с времето, но не чувства различието, не може да отчете промяната, която е настъпила. Постигнал познание, за което говори стихът, че всички книги са прочетени, единствени събеседници на героя са портретите и собственият му образ, отразен в огледалото. В това се разкрива митът за самовлюбения Нарцис, неспособен да изпита любов към някого. Това превръща живота му в безследно съществуване и ражда философията на неживения живот: „И сякаш аз не съм живеел никога, / и зла измислица е мойто съществуване!”. В празния дом, в който той пребивава, но отсъства, са видими и осезаеми само предметите- портретите и коварното огледало, което е празно, както и листът с надпис. Само те биха били видими за случаен посетител. Душата и съзнанието са преминали отвъд видимото и обитават неземни пространства.
„Книгите”(1926г.): Посветено е на К. Гълъбов. Основно чувство: печал и неудовлетвореност от неизживения живот. Тема и мотиви: ненужността на собствения живот, самотата, изолираността от живота. Образи: книгата (символ на живота) и книгите. В духа на библейската символика битието на лирическия герой е представен като непрестанно четене книгата на живота. Той не познава хората и света. Резигнацията му го изолира от света и пречи на естествения контакт с него. Дните му са страници от книгата на собствения му живот и той ги прелиства, уморен и отегчен. Сам определя живота си като глух и пуст- незначителен, празен, лишен от смисъл. Във финала на творбата заявява, че е останал незасегнат от любовта, изгубил света, заради книгите. Те го отдалечават от хората, изолират го и го затварят за външния свят. Разкрита е съдбата на интровертния психологически тип човек- затворен в себе си и интересуващ се от философското оправдание на съществуването.
„Камък”(1927г.): Тема и мотиви:търсене на неизменното в живота- намира се в смъртта; камъкът като материал и символ на вечното битие. Образи: камъкът, вечността. Творбата е изградена във вид на диалог- обръщение към камъка. Лирическият герой разговаря с него. Сравнявайки го с хората, природата и сезоните, той очертава образа му на „неизменен”. Камъкът е безплътен и точно това го прави съвършен в непроменливостта. Той не допуска грешки, не ражда и сам е нероден. Неговата святост е причината, поради която се използва като материал за извайване на религиозни идоли. Камъкът е неразрушим, завършен, съвършен. Той е извън тлението на живота, защото е нежив. В това се крие истината за вечното, която лирическият герой прозира във финала на творбата и която се превръща в мото на цялото му поетическо творчество: „вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях.”. Тази философия определя поезията му като поезия на мъртвото и вечното.
„Дяволско”(): Принадлежи на сб.”Съдба”. Основно чувство: самота, резигнация от света, мрачни мисли за смърт. Тема и мотиви: екзистенциалните проблеми на света- самотата, безсмислието на живота, отчуждението между хората и невъзможността да се общува с тях. Времето е спряло, въпреки движението на стрелките. Значението на това движение е да напомни отминалите в самота дни. Героят назовава състоянието си „ад” и говори за приближаващата смърт, въпреки че е близо до свободата- до самия небосвод. Затворен в своята стая- символ на душата му, той има само една връзка с външния свят- прозорецът, който представлява очите му. Това е мястото, от което той реагира на неразбирането на света, като замерва хората с пръст от саксиите без цветя. Лирическият герой търси сродна душа, която да разбере потребностите му, без да има нужда да говори за тях. Той няма сили да вика, а страда тихо и драматично, защото разбира безсмислието на света. Открил различието си от другите, той достига познание, което задълбочава пропастта между него и света. Лирическият аз достига извечния закон- смъртта, който ознаменува тържеството му над света: „Не искам състрадание от хората! / Аз имам всичко: моя е смъртта.” Тя осмисля битието му, макар и доведена до гротеска- той ще умре, обесен на черния прозорец, изплезил се на света. Диаболизмът в творбата се предава от философското разбиране на автора за преходността и безсмислието на живота.
19.05.2013 18:17 -
Материал за матура (9 - Гео Милев)
Гео Милев(1895-1925)
От модернизъм към авангардизъм, експресионизъм
„Септември”(публикувана в 1924г.): Жанр: лирическа поема, лиро-епична творба. Тема: творбата представлява гневна атака и протест на поета срещу събитията от 1923г.- Септемврийското въстание. Сюжет и композиция: Състои се от 12 глави, които разгръщат събитието и гледната точка към него: 1 глава: представя образа на робите- прави социално-психлогическа характеристика на тази човешка общност, възправила се срещу социалната неправда, приличаща на отприщено стадо диви животни; в края тя е назована НАРОД; характерна е низходящата градация- словото се движи стремглаво надолу, а графиката на стиха е в стила на експресионистичните творби, безглаголност; 2 глава: въвежда образа на слънчогледите, символ на погледналите към свободата хора, на осъзналите потребността си от нормален живот; зората се пуква и това е началото на погрома: „Слънчогледите паднаха в прах.”; 3 глава: връщане към героя- народа, действащата маса; подчертано е крайното унижение, нетърпимостта на робското съществуване; разкрита е целта и мотивът за бунта: свободата; сплитат се отчаяние и надежда, прозвучават молитви и клетви; акцентира се върху волята и вярата за по-добър живот; 4 глава: географските реалии посочват градовете инициатори на бунта; 5 глава: тя обогатява образа на въстаналия народ- използван е принципът на антитезата („не гении/ таланти/ протестанти/ оратори…/ А селяци/ работници/ груби простаци…”); за да се подчертае мащабът на бунта, анафорично е повторено числителното „хиляди”, за да завърши с „Хиляди- маса- народ.”; 6 глава: образът на блесналата светкавица, която раздира пространството и предвещава метежа; 7 глава: състои се от едно изречение: „Започва трагедията!”; 8 глава: началото на погрома; първите жертви биват повалени от куршуми; платени войници и полиция са изпратени срещу метежниците; картечниците прибавят нови жертви; в тази глава поетът задава болезненият въпрос: „…- що е отечество?”; 9 глава: бунтът ще бъде потушен и всеки от въстаниците си спасява живота; на този фон се откроява епичната фигура на поп Андрей- изстрелва снаряд в храма, в който е служил и се предава; обрисуван е като титан- огромен, величав, спокоен като гранит, с Христовия кръст на гърдите си, заплювайки враговете си и надявайки сам въжето на врата си; 10 глава: есента е разкъсана, извива се буря и долетяват гарвани; в ужас се снижават всяка хижа и дом; трясък огласява новината за погрома; 11 глава: образът на смъртта- кървави площади и писъци; затвори, пълни с хора; самоубийства; обезчестени семейства; отведени в плен бунтовници, за да бъдат убити; направен е паралел с Ку Клус Клан- организация за изтребвана не евреите; Марица е окървавена; бесила и клади; настъпилата тишина във финала засилва ужаса на картината; 12 глава: започва с препратка към Омировата „Илиада”: „Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила…” и вплита паралели с гръцката митология, за да изведе като единствен победител Съдбата в лицето на пророчицата Касандра- предреченото от нея ще се сбъдне, според лирическия говорител; тук стои поетическото търсене на сметка за убийствата и човешкото страдание от Бог- назован с имената му в различните религии, той е призован да даде отговор за жертвите; заради своето мълчание, Бог е обвинен, осъден и отречен три пъти с „ДОЛУ БОГ!”; главата и поемата завършват с твърдата увереност във възможностите и силите на човека да свали небесния рай на земята: „Септември ще бъде май./ Човешкия живот/ ще бъде един безконечен възход/ - нагоре! нагоре!/ Земята ще бъде рай-/ ще бъде!” и в нея няма да има социално разслоение- роби и господари. Характерна особеност: плакатността като художествен метод на изображение.
19.05.2013 18:11 -
Материал за матура (8 - Христо Смирненски)
Христо Смирненски(1898-1923)
Символизъм, първият поет на града в българската литература „Да бъде ден!”(1922г.): Част от стихосбирката „Да бъде ден”. Маркира един от върховете на революционната поезия и може да се определи като програмен текст със социален заряд. Теми и мотиви: класовата борба, противопоставянето на роби и господари, социалното страдание на човека. Образи: нощта; войната; кръстът; тълпите. Стихотворението пресъздава социалния бунт като връщане към първоначалния хаос, но поставен в перспективата на бъдещо ново начало и облечен в библейска символика. Демонът на войната е фигурата, чрез която това преобръщане трябва да се осъществи. Тълпите са устремени към кръста- символ и на страдание, и на саможертва, и на надежда за нов ред. Те са устремени към бъдещия ден, който трябва да смени нощта. На тях е предадена силата на сътворението, те трябва да го осъществят вместо мълчаливия Бог. Затова и тяхна е репликата в духа на Стария Завет: „Да бъде ден! Да бъде ден!”, ознаменуваща финала на творбата. В тяхната власт е да пресътворят битието и да върнат светлината на живота. „Ний”(1920г.): Отнася се към социалната лирика на поета. Основно чувство: огорчение, гняв, гордост, тържество. Тема: за печалния и безсмислен живот, за бунта срещу несправедливия световен ред. Образи: земята; лирическото Ние- хората, човеците, робите, бунтът. Творбата представя образа на обезправените хора, за които земята, противно на извечната ѝ същност, не е майка кърмилница за тях. Връзката с нея е трагично прекъсната. Хората растат и гаснат в нищета. С помощта на антитеза в третата строфа е изграден противоположен на този снизен образ на човеците- те са обрисувани като огнени вълни, чрез сърцата им вселената тупти и животът се крепи на раменете им. Значението им е приравнено към това на самия Христос- те са носители на неговия атрибут- трънени венци. В тях са съчетани страданието, творчеството и борбеността. В своята сплотеност те са не просто безлична маса, а осъзнати за целта си колективен субект, способен да осъществи идеала си. В последните две строфи е разгърнат образът на Страшния съд. Той е ураган и в неговия зов се преплитат омраза и любов. Под неговия напор земята потъпква греха и се отърсва от срама си. Емоционалният изблик на гняв е назован „свещен”, защото чрез него ще бъде защитено изконното право на хората за социално и духовно равенство. Стихът: „И ние сме деца на майката земя!” е ясно заявена позиция за равноправие и рождено право на живот. „Йохан”(1921г.): Творбатае отглас на януарското въстание на спартакистите в Берлин през 1919г. Макар че е потушено скоро, партийните вестници посвещават специални броеве и през следващите години. Жанр: поема. Основно чувство: борбеност, лиричност, нежност, готовност за саможертва. Образи и герои: Йохан, съпругата на Йохан и неговото дете, Берлин, белобрадият старик- боен другар на Йохан, хусарите, битката на барикадата. Творбата следва известен епически план и сюжетна последователност на редуващи се сцени и епизоди. Йохан е представен в своя личен живот, със семейството си. Картината на прощаване с жена му и невръстното му дете загатва за представянето на предстояща лична драма. Съпругата на спартакиста знае къде отива той, но е безсилна да го спре. Следващите картини са изображения на барикадния епос. Непознатият и мълчалив редник на движението е приел титанични очертания. Поетът го извежда на височината на историческия двубой. Йохан е орган на пролетарската гордост и ненавист, изразител на класова непримиримост. Той призовава в битката и чрез словесна атака своите противниции. Предизвикателният повик, изразен след смъртта на белобрадия старик: „Елате вий! Елате, подлеци!”, е кулминация на войнстващия дух. В диалога между Йохан и хусаря героят израства като исполин, назован от самия автор така. Въпреки това, героят намира смъртта си. Финалната част на творбата затваря рамката на героичния епос и се спуска в низините на житейската драма, където чака и ридае жената на Йохан. Бурята е отшумяла и е отнесла със себе си не един човешки живот. Тръбните звуци на героизма не могат да заглушат скръбния шепот на женските устни. „Юноша”(1922г.): Основно чувство: оптимизъм и готовност животът да бъде посрещнат с радост. Образи: младостта, персонифицирана чрез пролетта и денят- символи на началото на живота; жестоката реалност; бунтът. Композиционно творбата се разполага между поставения в първата строфа въпрос и намерения във финала отговор. Героят не знае защо е роден и не пита защо ще умре, докато не открива мотив за това. Между тях е съзнанието на личността, която иска да разбере света и своето място в него. Това е пътят на младостта до социалната зрелост. От една страна са устремът, копнежът, виталността на младостта и оптимизмът, а от друга- суровата и груба реалност, в която цари угнетеният под властта на Златния Телец човешки Дух. Това поражда желанието за бунт и отпор срещу несъвършенството на света. Призивните за взрив и промяна слова са пропити с желание за разрушение на робската му същност. Изразени са с помощта на натрупването на глаголи. Възторгът на младостта прераства в социален протест и мечта за промяна. Изведен е копнежът по социален Апокалипсис, по едно пречистване и прераждане, които да доведат света до ново качество на живот. „Стария музикант”(1921г.): Жанр:елегия. Създадена е по преки впечатления от столичното ежедневие. Основно чувство: печал, болка и съпричастие към съдбата на стареца и протест срещу социалната действителност. Образи: старият музикант; мостът; улицата; градът; нощта; зимата; смъртта. Представен е градски пейзаж на фона на зимата. Атмосферата е студена и потискаща, съзвучна със съдбата на героя. Градът е студен и неприветлив, неспособен да приюти и приласкае човека. Така се формират смисловите ядра: град-ад и човек-марионетка. Немощният старец е безпомощен пред безчувствеността и бездуховността на света. Той е изправен пред отрицанието на света, който го отхвърля със своята суровост и непреклонност. Във финала е изразена траурната перспектива на живота му- чрез собствената му цигулка сякаш изпълнява своята музика самата смърт. „Цветарка”(1922г.): Тема и мотиви: страданието и безсмисленото съществуване на човека в големия град; застрашената младост и красота. Образи: жената жертва; Витоша; градът; улицата; локалът. Творбата започва с, може би, най-популярният лирически пейзаж на твореца- на загадъчната и теменужена Витоша. Той контрастира с урбанистичната картина на бездушния град, приютил в ежедневния маскарад повестите на „хиляди души разбити”. Подобно русалка, малката цветарка бърза от локал в локал, за да предлага цветя- символ на красивото и чистото в живота, което липсва на гранитния град. Тя се възправя срещу хищното му посегателство върху съдбите на хората и му противопоставя непорочността и възвишеното. Социалните и нравствени внушения се засилват в интериорната картина на един от локалите. Между образа на момичето и цветята се изгражда смислова връзка- и тя като тях е обречена на бързо повяхване и смърт, като тях тя може да бъде купена и погубена. Финалната строфа оставя съдбата на девойката неизяснена, но в погледа ѝ „смътен и нерад” и в безмилостната власт на „каменния град”, който дебне, не е трудно тя да бъде разчетена. „Зимни вечери”(1923г.): Представлява поетически цикъл. Основно чувство: трагично и безнадеждно, съпричастие към безрадостния и обречен живот на онеправданите хора. Тема: човешкото страдание и социална нищета. Образи: градът; зимата; снегът; мъглата; нощта; смъртта; обобщеният образ на бедните и нещастни хора. Състои се от 7 части, в които на принципа на контраста се редуват външните и вътрешни пространства на града; характерна е репортажността като метод за представяне на картините и героите в тях: 1.: очертан е образът на града- метафорично представен като гробница; сградите глъхнат, тополата е като призрак, снегът е „зъл и глух”; мъглата е непрогледна и загатва за безпросветността; фина образна и звукова картина на мрачния град; 2.: битова картина на нищетата- домът на пияния баща- „безхлебен”, ругае, децата пищят, а жената „проридава” и се моли; 3.: въпреки непосилния и тежък труд на циганите ковачи, това е най-динамичната и внасяща оптимизъм картина- с помощта на поетичното си майсторство, авторът гради звукова представа за живота на хората от нисшите социални слоеве; 4.: разгърнат е образът на мъглата, обрисувана с помощта на епитети: „гъста”, с „плащ злокобно сив”, „жълто-пепелява”, тя „ледно тегне и души”, за да бъде назовано истинското ѝ име: „на живота сивата мъгла…”; на този декор са представени фигурите на слепия старик и детето, изгубващи се в хаоса на безнадеждния живот; частта е особено ценна с изразената авторова принадлежност към света на тези хора- той не е само ням наблюдател на нещастието им, което личи в обръщението му към тях: „Братя мои, бедни мои братя-…” 5.: въвеждаща част към поредната битова драма; сред мрака се процежда плач на жена и трепти светлина от свещи; 6.: образът на младото мъртво момиче,положено в ковчег насред стаята; плаче старица, а пред иконостас дрипаво дете се моли; образът на топящите се по прозореца ледени цветя- символ на гаснещата надежда и невъзможната красота. 7.: лирическият разказвач е отново навън край смълчаните хижи, но и тук среща тъгата, бедността и скръбта в лицето на две деца, снели чувалчета от гръб; финалната строфа, на основата на контраста отбелязва невъзможната и безизходна ситуация- белите и чисти снежинки стават в локвите на кал- това е алюзия за вечната и неизбежна печал, обхванала града и неговите деца.
Символизъм, първият поет на града в българската литература „Да бъде ден!”(1922г.): Част от стихосбирката „Да бъде ден”. Маркира един от върховете на революционната поезия и може да се определи като програмен текст със социален заряд. Теми и мотиви: класовата борба, противопоставянето на роби и господари, социалното страдание на човека. Образи: нощта; войната; кръстът; тълпите. Стихотворението пресъздава социалния бунт като връщане към първоначалния хаос, но поставен в перспективата на бъдещо ново начало и облечен в библейска символика. Демонът на войната е фигурата, чрез която това преобръщане трябва да се осъществи. Тълпите са устремени към кръста- символ и на страдание, и на саможертва, и на надежда за нов ред. Те са устремени към бъдещия ден, който трябва да смени нощта. На тях е предадена силата на сътворението, те трябва да го осъществят вместо мълчаливия Бог. Затова и тяхна е репликата в духа на Стария Завет: „Да бъде ден! Да бъде ден!”, ознаменуваща финала на творбата. В тяхната власт е да пресътворят битието и да върнат светлината на живота. „Ний”(1920г.): Отнася се към социалната лирика на поета. Основно чувство: огорчение, гняв, гордост, тържество. Тема: за печалния и безсмислен живот, за бунта срещу несправедливия световен ред. Образи: земята; лирическото Ние- хората, човеците, робите, бунтът. Творбата представя образа на обезправените хора, за които земята, противно на извечната ѝ същност, не е майка кърмилница за тях. Връзката с нея е трагично прекъсната. Хората растат и гаснат в нищета. С помощта на антитеза в третата строфа е изграден противоположен на този снизен образ на човеците- те са обрисувани като огнени вълни, чрез сърцата им вселената тупти и животът се крепи на раменете им. Значението им е приравнено към това на самия Христос- те са носители на неговия атрибут- трънени венци. В тях са съчетани страданието, творчеството и борбеността. В своята сплотеност те са не просто безлична маса, а осъзнати за целта си колективен субект, способен да осъществи идеала си. В последните две строфи е разгърнат образът на Страшния съд. Той е ураган и в неговия зов се преплитат омраза и любов. Под неговия напор земята потъпква греха и се отърсва от срама си. Емоционалният изблик на гняв е назован „свещен”, защото чрез него ще бъде защитено изконното право на хората за социално и духовно равенство. Стихът: „И ние сме деца на майката земя!” е ясно заявена позиция за равноправие и рождено право на живот. „Йохан”(1921г.): Творбатае отглас на януарското въстание на спартакистите в Берлин през 1919г. Макар че е потушено скоро, партийните вестници посвещават специални броеве и през следващите години. Жанр: поема. Основно чувство: борбеност, лиричност, нежност, готовност за саможертва. Образи и герои: Йохан, съпругата на Йохан и неговото дете, Берлин, белобрадият старик- боен другар на Йохан, хусарите, битката на барикадата. Творбата следва известен епически план и сюжетна последователност на редуващи се сцени и епизоди. Йохан е представен в своя личен живот, със семейството си. Картината на прощаване с жена му и невръстното му дете загатва за представянето на предстояща лична драма. Съпругата на спартакиста знае къде отива той, но е безсилна да го спре. Следващите картини са изображения на барикадния епос. Непознатият и мълчалив редник на движението е приел титанични очертания. Поетът го извежда на височината на историческия двубой. Йохан е орган на пролетарската гордост и ненавист, изразител на класова непримиримост. Той призовава в битката и чрез словесна атака своите противниции. Предизвикателният повик, изразен след смъртта на белобрадия старик: „Елате вий! Елате, подлеци!”, е кулминация на войнстващия дух. В диалога между Йохан и хусаря героят израства като исполин, назован от самия автор така. Въпреки това, героят намира смъртта си. Финалната част на творбата затваря рамката на героичния епос и се спуска в низините на житейската драма, където чака и ридае жената на Йохан. Бурята е отшумяла и е отнесла със себе си не един човешки живот. Тръбните звуци на героизма не могат да заглушат скръбния шепот на женските устни. „Юноша”(1922г.): Основно чувство: оптимизъм и готовност животът да бъде посрещнат с радост. Образи: младостта, персонифицирана чрез пролетта и денят- символи на началото на живота; жестоката реалност; бунтът. Композиционно творбата се разполага между поставения в първата строфа въпрос и намерения във финала отговор. Героят не знае защо е роден и не пита защо ще умре, докато не открива мотив за това. Между тях е съзнанието на личността, която иска да разбере света и своето място в него. Това е пътят на младостта до социалната зрелост. От една страна са устремът, копнежът, виталността на младостта и оптимизмът, а от друга- суровата и груба реалност, в която цари угнетеният под властта на Златния Телец човешки Дух. Това поражда желанието за бунт и отпор срещу несъвършенството на света. Призивните за взрив и промяна слова са пропити с желание за разрушение на робската му същност. Изразени са с помощта на натрупването на глаголи. Възторгът на младостта прераства в социален протест и мечта за промяна. Изведен е копнежът по социален Апокалипсис, по едно пречистване и прераждане, които да доведат света до ново качество на живот. „Стария музикант”(1921г.): Жанр:елегия. Създадена е по преки впечатления от столичното ежедневие. Основно чувство: печал, болка и съпричастие към съдбата на стареца и протест срещу социалната действителност. Образи: старият музикант; мостът; улицата; градът; нощта; зимата; смъртта. Представен е градски пейзаж на фона на зимата. Атмосферата е студена и потискаща, съзвучна със съдбата на героя. Градът е студен и неприветлив, неспособен да приюти и приласкае човека. Така се формират смисловите ядра: град-ад и човек-марионетка. Немощният старец е безпомощен пред безчувствеността и бездуховността на света. Той е изправен пред отрицанието на света, който го отхвърля със своята суровост и непреклонност. Във финала е изразена траурната перспектива на живота му- чрез собствената му цигулка сякаш изпълнява своята музика самата смърт. „Цветарка”(1922г.): Тема и мотиви: страданието и безсмисленото съществуване на човека в големия град; застрашената младост и красота. Образи: жената жертва; Витоша; градът; улицата; локалът. Творбата започва с, може би, най-популярният лирически пейзаж на твореца- на загадъчната и теменужена Витоша. Той контрастира с урбанистичната картина на бездушния град, приютил в ежедневния маскарад повестите на „хиляди души разбити”. Подобно русалка, малката цветарка бърза от локал в локал, за да предлага цветя- символ на красивото и чистото в живота, което липсва на гранитния град. Тя се възправя срещу хищното му посегателство върху съдбите на хората и му противопоставя непорочността и възвишеното. Социалните и нравствени внушения се засилват в интериорната картина на един от локалите. Между образа на момичето и цветята се изгражда смислова връзка- и тя като тях е обречена на бързо повяхване и смърт, като тях тя може да бъде купена и погубена. Финалната строфа оставя съдбата на девойката неизяснена, но в погледа ѝ „смътен и нерад” и в безмилостната власт на „каменния град”, който дебне, не е трудно тя да бъде разчетена. „Зимни вечери”(1923г.): Представлява поетически цикъл. Основно чувство: трагично и безнадеждно, съпричастие към безрадостния и обречен живот на онеправданите хора. Тема: човешкото страдание и социална нищета. Образи: градът; зимата; снегът; мъглата; нощта; смъртта; обобщеният образ на бедните и нещастни хора. Състои се от 7 части, в които на принципа на контраста се редуват външните и вътрешни пространства на града; характерна е репортажността като метод за представяне на картините и героите в тях: 1.: очертан е образът на града- метафорично представен като гробница; сградите глъхнат, тополата е като призрак, снегът е „зъл и глух”; мъглата е непрогледна и загатва за безпросветността; фина образна и звукова картина на мрачния град; 2.: битова картина на нищетата- домът на пияния баща- „безхлебен”, ругае, децата пищят, а жената „проридава” и се моли; 3.: въпреки непосилния и тежък труд на циганите ковачи, това е най-динамичната и внасяща оптимизъм картина- с помощта на поетичното си майсторство, авторът гради звукова представа за живота на хората от нисшите социални слоеве; 4.: разгърнат е образът на мъглата, обрисувана с помощта на епитети: „гъста”, с „плащ злокобно сив”, „жълто-пепелява”, тя „ледно тегне и души”, за да бъде назовано истинското ѝ име: „на живота сивата мъгла…”; на този декор са представени фигурите на слепия старик и детето, изгубващи се в хаоса на безнадеждния живот; частта е особено ценна с изразената авторова принадлежност към света на тези хора- той не е само ням наблюдател на нещастието им, което личи в обръщението му към тях: „Братя мои, бедни мои братя-…” 5.: въвеждаща част към поредната битова драма; сред мрака се процежда плач на жена и трепти светлина от свещи; 6.: образът на младото мъртво момиче,положено в ковчег насред стаята; плаче старица, а пред иконостас дрипаво дете се моли; образът на топящите се по прозореца ледени цветя- символ на гаснещата надежда и невъзможната красота. 7.: лирическият разказвач е отново навън край смълчаните хижи, но и тук среща тъгата, бедността и скръбта в лицето на две деца, снели чувалчета от гръб; финалната строфа, на основата на контраста отбелязва невъзможната и безизходна ситуация- белите и чисти снежинки стават в локвите на кал- това е алюзия за вечната и неизбежна печал, обхванала града и неговите деца.
19.05.2013 18:03 -
Материал за матура (7 - Димчо Дебелянов)
Димчо Дебелянов(1887-1916)
Романтизъм, символизъм
„Черна песен”(1910г.): Първоначалното заглавие е „Загадка”. В основата на стихотворението лежи реален факт от биографията на поета- на учителката от с. Козлодуй Мара Василева, с която дружи три години, посвещава елегиите си „Черна песен” и „Аз искам да те помня все така”. Жанр: елегия- жанр на медитативната лирика. Творбата е изповед на поета. Основно чувство: трагизмът на неспокойната, търсеща утеха душа; болка от „иронията” на съдбата. Композиционен похват: Теза- антитеза и тристепенна градация. Състои се от четири строфи. Градират се умиране-раждане, ден-нощ, изграждам-руша, буря-покой, пролет-есен. Изправен пред свръхмогъщи сили, лишен от възможности да им се противопостави, лирическият герой има само един избор- светлото примирение пред черната скръб, плача за пристан и покой в пустинята на безстрастното море. В първата част поетът се пренася в миналото, обръща се към миналото и безгрижното детство. Във втората обстановката се променя- героят е в настоящето, донесло разочарования, горчивини и крушения на мечтите. Противопоставянето се оказва отрицание на естественото- разменени са логичните закономерности- един от примерите в това отношение е: „В пролетта като в есен аз крея, / в есента като в пролет цъфтя.”
„Пловдив”(Непубликувано приживе, обнародвано през1919г.): Жанр: сонет (следва класическата схема на италианския сонет от 14 стиха- два катрена и два терцета- две четиристишия и две тристишия).Основно чувство: движи се в емоционалния диапазон от носталгията и копнежа по завръщане в уюта на родния дом до желанието за забрава; меланхолия и скръб. Тема и мотив: споменът и погубената вяра. Образи: образът на града. Творбата започва с възклицания за скръбните дни на детството- то е времето, когато лирическият герой изгубва вяра в любовта, мечтите и щастието. Изгубена е хармонията на Аз-а със света. Въпреки че не е получил потребната надежда за живот в миналото си, героят е драматично свързан с него. Дори в настоящето, той продължава да се връща в „тоя скръбен град-/ едничък дом на мойта скръб бездомна-…” . Чувства се изгубен като в пустиня. Едничката възможна реакция да се защити в тази ситуация е да се опита да забрави.
„Да се завърнеш в бащината къща…”(публикувано в 1912г.): Творбата е позната и със заглавието „Скрити вопли”. Жанр: елегия. Тема и мотив: библейският мотив за завръщането на блудния син; мечтано завръщане в родния дом. Основно чувство: носталгия по родния дом, копнеж по топлината и уюта му, печал. Образи: пътуването към родния дом; майката;стаята; иконата. Състои се от три строфи, съответно с осем, десет и два стиха. Първата строфа изразява пиетета към родното и майката, превръща бащиния дом в символ на щастието, което е изгубил в живота. Вечерната природна картина гради настроение за отмора и спокойствие. Тя подсилва желанието за почивка, поражда светла скръб и тиха радост. Мекотата на свечеряването е изразена чрез епитетите „тиха”, „тихи”, с метафоричния глагол „гасне” и наречието „смирено”. Скръбен, нещастен, уморен лирическият герой може да намери утеха само в родния дом. Във втората строфа се появява образът на майката- изповедник и довереник на своя син, способна да върне изгубената топлина, защото тя е най-близкият му човек. Навлизането във вътрешния свят, започнало от завръщането, през вечерта и прага, достига съкровения свят на героя- неговата стая, символ на центъра на неговата душа. Тук е съсредоточена светостта и сакралният символ на човешкия душевен свят. Стаята е „пристан и заслона”- тя е последното убежище и място за покой на героя. Тя е молитвеното място, олтарът на душата, където стои „старата икона”, където героят може да се изповяда пред себе си. С финалния стих: „че мойто слънце своя път измина…” е достигнато обобщението за завръщането у дома като край на човешкия живот, но край, в който душата открива покой и се смирява. Антитезното финално двустишие- епилог, затваря рамката на творбата, разкривайки пътуването като невъзможна мечта, като напразен блян.
„Помниш ли, помниш ли…”(публикувано в 1914г.): Жанр: елегия. Тема и мотив: ненужността на спомена. Образи: белоцветните вишни, затворът, сънят. Призован е отново „тихия дом” на детството. Белите вишни са детайл от детските спомени, символ на завинаги изгубената свежест, на радостта от живота. Характерни са повторенията на стиховете като рефрен- „жалби далечни и спомени лишни”, на отделни фрази- „помниш ли, помниш ли…”, преплитане на анафори- „сън е”, „сън са”. Миналото е идеализирано и противопоставено на настоящето- то е издигнато до представата за ангелски свят. Героят е затворник на безрадостното настояще и осъзнава нереалността на отминалите дни. Това е причината да отхвърля натрапчивостта на красивия спомен.
„Спи градът”(публикувано в 1911г.): Жанр: елегия. Теми и мотиви: бездомничеството, самотата и споменът. Образи: градът, любимата, нощта, дъждът. Композиция: пръстеновидна- изразява се в повторението на първата и последната строфа, като първият и последният стих открояват природното състояние, а средните два- душевните хоризонти на героя. Лирически сюжет: в спусналата се над града нощ, под ръмящия дъжд в меланхолен унес скита самотник, а в паметта му оживява скъпо видение от миналото. Обстановката е подходяща за оставане насаме със себе си, за равносметка и самоанализ. Нощта е времето, съзвучно с вътрешния мир на героя. Градът е абстрактен, плашещ със своите неизвестности, мрачен и отблъскващ. Той е и реален, и нереален, и близък, и далечен, и конкретен и духовен. Пейзажът съдържа символистичен елемент. Героят е извън делника, под дъжда, примирен със съдбата си. В миналото си той е отхвърлил желанието на любимата си за близост. Нейният образ носи детска непосредственост и пламенност, женствена и пълна с копнеж. Нейният въпрос: „…защо, защо?” все още стои в съзнанието на героя.
„Миг”(отпечатано в 1915г.): Принадлежи на цикъла „Под сурдинка”. Създадено е преди заминаването на Дебелянов на фронта и бележи нов етап в развитието му. Доминират абстрактният и условен език. Тема и мотив: споменът за мига на духовно прозрение. Образи: градът, небето, мигът, сънят, човешката душа. Лирическият герой е поставен между небето и земята, поради което се приема, че творбата разкрива лутанията на човешката душа между тленното и неземното. В един миг пред духовния му взор се открива истината за света и той прозира, че е като „пропаст бездънна”, с което извежда идеята за непознаваемостта на битието, за неговата илюзорност и погрешност: мъжете са „хилави воини”, а жените- „неми сирени”. Светът е представен в неговия обърнат образ. Героят го вижда извън времето и пространството, извън надеждата и спомена, без опора и основа. Това го провокира да очаква божественото проявление да открие тайната на света. Но мигът на чудото угасва и героят остава в пространството между небето, което го отхвърля, стоейки нямо, и земята, олицетворена от тълпата, която също отказва да го приеме и остава „ледно-бездушна”.
„Един убит”(публикувано в 1920г.): Принадлежи на стихосбирката „Стихотворения”, на цикъла „Под сурдинка” и на фронтовата лирика на поета. Основно чувство: жал и почит към загиналия враг. Тема: мъртвият не ни е враг. Образи: на убития враг. В стихотворението е предаден авторовият хуманизъм, надскачащ военния дълг. Представен е образът на убития враг, спокойно бледен и с примирена скръб, загледан в свода ясен. С редица въпроси лирическият говорител се опитва да очертае историята и съдбата на противника. Така рисува образа му на равнопоставен, независимо от принадлежността му към вражеския лагер. Във финала е изразена философията, че хората са над националните ограничения, че човешкото стои над фронтовата линия.
„Сиротна песен”(публикувано в 1920г.): Принадлежи на цикъла „Под сурдинка”. Написано дни преди смъртта на поета. Основно чувство: светла скръб, осъзнатост, в резултат на житейската равносметка, и готовност за приемане на смъртта. Тема и мотив: за тихата, но победна смърт, бездомността. Лирическият герой проследява житейския си път в пророческо предчувствие за своята смърт. Живял като сирак, останал без близки и любими хора, той не се тревожи за житейския си край. Той сам познава пътя си „нерад”- нерадостен и изпълнен с горести. Но има съзнание за собствената си личност, събрала богатствата си и спотаила несподелени радости. Бездомен и самотен е той, както в повечето си творби, но със спокойно сърце, подобен на песен, навяваща ненужен спомен. Осъзнал, че светът ще продължи хода си, независимо от него, героят се примирява с бъдещата си съдба. Това е свидетелство за духовно мъжество и мъдро спокойствие пред лицето на смъртта.
„Тиха победа”(публикувано в 1916г.): Принадлежи на цикъла „Под сурдинка” и на фронтовата лирика на поета. Жанр: елегия. Основно чувство: примирение, тиха тъга. Творбата е апотеоз (възвеличаване) на преживяна и изстрадана мъдрост, поетически отговор на вечния философски въпрос- човек-природа. Дебелянов не обича триумфиращия звън на меча, грохота на шрапнелите, свистенето на куршумите. Той дори не се опитва да естетизира величествения устрем на една атака. Представя спокойната атмосфера на приятна отмора между две сражения, тихата съзерцателност на човека, чиято душа поглъща съня на природния покой. Нищо демонстративно героично, а по-скоро алтруизъм и хуманизъм лъхат от творбата. Меланхолията не достига песимистичните тонове на другите му творби.
19.05.2013 17:57 -
Материал за матура (6 - Елин Пелин)
Елин Пелин (Димитър Иванов)
(1877-1949)
Майстор на късия разказ
„Ветрената мелница”(1902г.): Жанр: разказ. Тема:за творческото и жизнеутвърждаващо начало. Вложени са идеите за красотата на младостта и жизнеността. Герои: Лазар Дъбака, дядо Корчан, Христина, селяни. Сюжет: Завръзката на разказа е разговорът на Лазар Дъбака и дядо Корчан за сушата, която става причина да започнат строежа на ветрена мелница. Двамата герои са весели, шегобийци, добри и трудолюбиви, разговорливи и сърдечни. И двамата са мечтатели, които оставят работата наполовина свършена- техните начинания са ветрени. Започват да строят тепавица и я изоставят, започват дарак, но и от него нищо не излиза, както няма да излезе нищо и от ветрената мелница. Подвизите на героите са донкихотовски и стават повод за присмеха на съселяните им. В шеги върви и работата на двамата приятели. Дядо Корчан задява Дъбака за вечното му ергенство. Действието е забавено от народния обичай „пеперуда”, който се прави за прогонване на сушата и извикване на дъжд. На фона на това драматично очакване се появява Христина- пъргавата, осемнадесетгодишна внучка на дядо Корчан. Тя е лудетина и пъргаво се катери по ветрената мелница, като се закача и с дядо си, и с Дъбака. Селският „хор” не само наблюдава двубоя между девойката и левента, но го и подклажда с шеги и усмивки. Под мелницата се завърта хоро, на което се улавя и Христина. Тя отправя предизвикателство към гайдаря- да засвири ръченица. Сюжетно-композиционната кулминация на разказа се изразява чрез ритуално-игровата форма на селската любовна задявка- ръченицата. Дъбака също приема предизвикателството и заиграва с момичето. Тук идва втората кулминация на разказа- облогът за надиграването, предложен от Христина. Той крие по-дълбок чувствено-символичен смисъл: „Ако ме надиграеш, ще ти пристана!”. В развръзката на разказа Дъбака надиграва Христина, която удържа на думата си и му пристава. Във финала дядо Корчан се оттегля с въпроса за ветрената мелница, а Лазар му отвръща, че си е намерил друга. Характерна за разказа е фолклорната поетика: изразява се чрез психологическия паралелизъм на природните и битовите картини, но и в стилно-езиковите средства в портретните описания. За това говорят сравнения като: „подскача като елен”, „носеше се като вихрушка”, „като гургуличка”, „босилкови клепки”, „русолик левент”, „лудо хоро”, „скоклива песен”, „бяла шийка” и други. Използван композиционен похват: ретардация (забавяне на повествователното действие, задържане на кулминацията, за да се поддържа вниманието на читателя). Характерна е близостта с идилията. Открива се аналогия с древногръцката драма, където хорът изразява виждането си и участва в пътя на героя.
„На оня свят”(1902г.): Жанр: разказ. Създаден е в духа на религиознитевярванияи разбирания за живот след смъртта. Напомня средновековен апокриф. Хуморът е една от особеностите. Профанирани са християнските канони. Герои:дядо Матейко, баба Йова, ангели, св. Петър, спомената е бабата на героя- Трена. Композиция: обърната- героят първо умира, а после оживява в друг свят. Сюжет: Дядо Матейко си отива от този свят. Там се спира на кръстопът, където има други пътници като него. Той е с предварителната нагласа, че е за ада, защото е сиромах човек и не вярва Господ да води сметка за такива като него. Съзнава, че не е вършил големи грехове, но сам признава, че си е пийвал- от мъка и тегло. Дядо Матейко среща ангел, който го уверява, че е писан за рая, но се възпротивява да го последва. Затова ангелът го грабва и издига до небесата. Дядо Матейко отново се дръпва, като го уверява, че мирише на ракия и ще му се карат, че води такъв човек като него. Въпреки това, достигат райските врати и свети Петър. В комичен план е представен диалогът на героя със светеца. Той не изпитва респект и страх, а се държи естествено и непринудено даже с типичния си диалект, което буди усмивката на читателя. Свети Петър проверява в тефтера си и се произнася, че дядо Матейко от Подуене е праведен. Героят настоява, че има грешка. Пазителят на райските врати му обяснява, че може да е пил, но е и патил, затова му е простено. Тук дядо Матейко се сеща за магаричката си и моли за нея, но бива тикнат в рая. Търсейки бабата си, той разговаря с ангел, наричан от него с комичното „фъркатичко”, и разбира как е устроено седмото небе. Тук не са нито поп Николай, нито владиката. Това учудва героя. Разбирайки, че кръчмите са в ада, отново пожелава да отиде там, но чувайки, че няма бирници, решава да остане и се отправя да търси бабичката си. Разказът е изобличение на социалните порядки и наред с хумора, авторовата симпатия към човека от народа, прави и по-дълбоки социални обобщения.
„Косачи”(1903г.): Жанр: разказ. С него започва сб. „Разкази”, т. І. Тема иидея:разкрита е силата на словото и способността му да извежда човека от бита и земното и да го води в света на въображението и фантазията, където да се почувства за миг като в приказка, както и да променя реалния живот. Герои: Благолажа, Лазо, Стамо, петдесетгодишен мъж, Андрей, друг (неназован), Пенка. Сюжет: Притаени в тихите пазви на чудната тракийска лятна нощ, гурбетчии от загорските краища, отдъхващи след тежкия ден на коситбата, са се събрали вечерта край огъня и неусетно потъват в поезията на приказките. Един от тях- с прякор Благолажа, разказва. Лазо нарича думите му „бабини деветини”. Тук авторът извежда идеята на разказа- чрез Благолажа, който отговаря: „Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?” и „Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току-виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова…да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.” В диалога между разказвача и останалите герои се ражда историята за любовта между Лазо и Пенка. Героят е оставил любимото момиче, за да припечели и приятелите му го съдят и подиграват за това. Думите на Стамо, че тя си има стари любовници, жегват Лазо и го оставят буден през нощта. Въображението му чертае картината на любимата с друг. На сутринта косачите виждат, че именно скептикът Лазо не е при тях, тръгнал към своята реална приказка, наречена любов. Разказът е типичен и запомнящ се с характерния по рисунък и внушение за Елин Пелин пейзаж. Тук той е на лятна нощ: „Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.”
„Задушница”(1903г.): Жанр: разказ. Тема и идея: и в неволята си човек може да намери решение на житейските си проблеми. Разказ за самотата и потребността от човешка близост. Характерно е преплитането на трагично и комично. Герои: Станчо Пόляка (вдовец на Божана), стрина Дивдена (кумица на Станчо), тъщата на Станчо, Стоилка (вдовица на Яначко говедаря), други епизодични герои. Сюжет: Разказът представя мрачен, дъждовен есенен ден- Задушница. Хората почитат своите починали и раздават за Бог да прости. Повествованието тече под формата на диалози. Между обичайното подпийване от палурчето Станчо получава съвети от кумицата си и тъщата да намери жена, с която да живее. Да се опита да забрави Божана и да започне нов живот. Станчо се натъжава от думите им, но разбира, че са прави, поглеждайки оръфаните си ръкави. Срещата му със Стоилка предопределя по-нататъшното развитие на разказа. Споделяйки личната си болка и мъка, подавайки си палурчето, те се уговарят да заживеят заедно. Сходната им съдба на вдовци ги сближава и те решават да съберат неволите и децата си. Комичното в разказа: разкрива се в поведението на героите- разчувственото усекване на Станчо; смъркането на ракийката; Станчо, който „от сърце” говори за това колко добра е била Божана и как му кълцала лук на главата и го ядосвала; кокетливите пози и жестове на грозноватата Стоилка, която непрекъснато прикрива с ръка едрите си зъби; фитилчетата, които тя хвърля на Станчо и намеците, че „цветето” им може „пак да разцъфти”.
„Андрешко”(1903г.): Жанр: разказ. Тема и идея: произнесена е присъда над арогантността и бездушието на държавата към съдбата на обикновените хора. Герои: Андрешко, съдия изпълнителят, Станой. Сюжет: Хитрият селянин Андрешко трябва да закара държавният служител в селото си. В ироничен и закачлив тон разказът протича под формата на диалог. Използвана е старата литературна схема за двама пътуващи герои, които влизат в конфликт. Съдия изпълнителят има предварително създаден образ за селяните и без да се замисля въвежда и Андрешко в него. Според него всички селяни са пияници, нарушители на закона и хитреци, а това означава, че и Андрешко е такъв. Героят нито веднъж не се опитва да погледне на него като на човешка личност. Изправен пред агресивното му поведение, селянинът също отговаря чрез предварително създадения образ на „гражданина”, който се асоциира с чужденец и следователно е враг. Сблъскват се два свята- единият е надменен, агресивен и чиновнически дисциплиниран. Другият е природно мъдър, ироничен и способен да бъде солидарен. Държавата се възправя срещу обикновения човек. Основният ценностен критерий е отношението към Станой. За съдията той е нарушител, който трябва да бъде наказан, а за Андрешко е човек в беда, на когото трябва да се помогне. Светът сякаш се разделя на данъкоплатци и чиновници, на бедни и богати, на прости и учени. Героите започват да реагират един спрямо друг само през броните на социалните си роли. В основата на конфликта стои вековното противопоставяне между своето и чуждото. Но тук „чужденецът” се разбира в социално-психологически план. Андрешко оставя в блатото имено опасния чужденец, „самоотвержения изпълнител на социалната си роля”- човекът, който иска да развали приятелството му. Съдията придобива човешки черти, чак когато остава сам в „зелената блатска вода”. Тогава се обръща към знаците на човешкото- децата и сърцето. Андрешко от своя страна бърза да изпълни дълга си към изпадналия в беда селянин (събрат). Така той връща самозабравилия се чиновник към човечността- отчаян, той се разплаква. Комичното: Андрешко нарича конете си „господа” и описвайки поведението им, прави аналогия с безсмислената в очите му чиновническа работа. В речта на героя прекрасно е пресъздадена психологията на шопа- закачливостта и хитростта, иронията и яркото разобличаване недостатъците на съдията.
„Мечтатели”(1910г.): Жанр: разказ. Тематиката му го доближава до „Косачи” и „По жицата” на Йордан Йовков. Тема: творбата разглежда проблема за копнежа на човека по добро и щастие. Гради една легендарна и изпълнена с вълшебства и чудеса реалност. Герои: чичо Горан и циганинът Рустем, а задочно е спомената любимата на Рустем- Акима. Селският доктор чичо Горан събира пиявици от реката. Срещата му с Рустем отключва битов, но изпълнен с философия на живота, разговор. Чичо Горан споделя размислите си за съвременната медицина, която няма за цел да лекува човека. Той вярва, че болестите са се умножили, защото медиците искат да правят опити. Прави извод за това, че животът върви на по-лошо; че народът вярва на т.нар. интелигенти, които го уверяват, че има избирателно право и това е най-голямото богатство, а в същото това време хората тънат в бедност. Почистил лулата си, продължава думите си, споделяйки своята мечта- да има силата, каквото каже, да се сбъдне. Притежавал ли я, би превърнал света в рай. На това Рустем отговаря със своята мечта- да намери разковничето, което търсел вече две години. Магическата билка върши чудеса и Рустем се надява на такова- любимата му Акима да го пожелае отново, защото сърцето ѝ е заключено за него. Чичо Горан разказва приказката за бялата кукувица, която била царска дъщеря, влюбила се в най-бедния войник, който баща ѝ хвърля в огнена пещ. Тя го последвала от скръб и Бог превърнал душата ѝ на бяла кукувица. От тогава пази черковно имане в пещера, пазена от смок, направен от восък. Легендата твърди, че видиш ли я, поклониш ли ѝ се и напомниш ли ѝ, че любимият ѝ още я обича, тя ще те заведе в пещерата и ще ти предаде имането. И това би направил Рустем, ако открие разковничето- с това затваря диалога героят. Разказът завършва с образа на заслушания в мечтателната природа ден.
„Чорба от греховете на отец Никодим”(1936г.): Жанр: разказ.Тойе от цикъла„Под манастирската лоза”, изготвен в периода 1909-1934г. и публикуван през 1936г. Опира се на легендарния и иносказателен език на притчата. Дава ключ към философската дилема за човека и неговата природа, проблематизира въпроса за човешката нравственост. Разглежда темите:за греха и възмездието, земното и божественото, за грешното и святото. Вървейки по своя земен път, лутайки се между „черното” и „бялото”, човек се приобщава към естественото. Герои: отец Сисой, разказвачът, отец Никодим. Сюжет: Творбата започва с типична за Елин Пелин природна картина, която играе ролята на експозиция. Героите са на масата под сянката на лозата и се радват на прекрасния ден и гледката към планината. Разказвачът очаква да запише и предаде поредната притча на отеца. Той е младият гост, който въпреки разликата в годините, допълва отец Сисой в неговата зрелост и мъдрост. Диалогът между героите е интродукция към същинския разказ. Със скептично-ироничен тон Елин Пелин ни повежда към идеята, че ще се яде чорба от греховете на отец Никодим и това е удобен момент да проверим и сравним своите. Така започва разказът за забравения от хората отец Никодим, живял, непрестанно питайки се кое е добро и кое зло, кое праведно и кое грешно. За обекта на разказа не се знае нищо- той живее сам, не общува с останалите хора. Той е „як и здрав”, което противоречи на утвърдената представа за свещенослужител, а напомня юнаците от приказките. Но погледът му не съответства на физическия му облик- той е загадъчен и чуден. Оказва се още- чрез думите на отец Сисой, че героят притежава своя странност и това е обичта към белите рози- символ на небесна чистота. Тази негова слабост показва, че въпреки отшелничеството, умее да цени красотата и не е загубил вкуса си към живота. Той има и още една „страст”- риболовът. След пауза, изпълнена с мъдрата усмивка на отец Сисой, идва същината на разказа. Отец Никодим почива в мир под едно дърво, което сам е посадил и което всяка година се отрупва с плод- символ на живота, който продължава. Страшните му грехове се оказват нормалните човешки спомени и мисли. Душата му е търсела отговор на същите въпроси, които си задават хората и отвъд манастирските стени. Споменът за любовта, за радостта от преживяната болка по любим човек карат отец Никодим да отглежда бели рози и да оставя по една на непознат, за да ѝ се радва. За това бяло зърно той иска прошка. Бели зърна той оставя за всяко свое дело, което го хвърля в размисъл дали е добро или лошо. Отец Никодим се пита дали се е спасил или се е погубил, като е станал отшелник. Той изпитва съмнение, че може сам да отсъди. Самият отец Сисой казва, че тялото и душата всъщност са неразделни, но че душата тържествува над насладите на тялото. Така завършва изброяването на греховете на отец Никодим, живял в смирение и покаяние, опитвайки се да се доближи до Бог и не разбирайки, че живеейки живота си, всъщност е най-близо до Него. Във финала отец Сисой изрича: „Какво нещо е човек!” и поглежда въпросително своя събеседник. В думите му се крият и възхищението, и недоумението от тайнството на човешката душа. Младият гост изрича своята присъда: „Черно зърно.”, на което отецът отговаря: „И черно, и бяло.”, с което извежда философското обобщение, че човекът е нееднозначен и сложен, за да бъде поставян в ограничения и рамки.
„Занемелите камбани”(1936г.): Жанр: разказ. Той е част от цикъла „Под манастирската лоза”, изготвен в периода 1909-1934г. и излязъл през 1936г. Обаянието на творбата произтича от легендарния и фантастичен елемент, както и от темата: философския проблем, който разглежда, е неспособността да се различава доброто от злото. Образи: камбаните (символ на духовна чистота и стремление към Бога). Герои: отец Иоаким, бедната жена, хората, дошли на празника. Сюжет и композиция: обвързан е с празника Успение Богородично и с чудотворната икона на Божията майка и трите сладкогласни камбани в Жрелинския манастир. Представена е подготовката за празника и трепетът, с който отец Иоким се приготвя за него, но и заслепението му от златния ореол, дарен от богат човек на чудотворната икона. Противопоставянето между богати и бедни е подчертано с пристигането на дрипава и мръсна жена, молеща се да бъде спасено детето ѝ. Тя може да дари само малка игличка със синьо топченце. Игуменът ѝ се скарва, понеже е нарушила църковния ред, влизайки по време на започналата вече литургия, и притеснена, тя си тръгва. Ограничен от правилата на канона, отец Иоаким забравя смисъла на своето пратеничество- да се грижи и да помага на хората. Той захвърля дарението на жената. Кулминацията на разказа настъпва, след като героят измива ръцете си и се готви да изпълни свещения ритуал- биенето на камбаните. Настъпва тягостно мълчание, защото те не издават и звук. Потребно е отец Иоаким да осъзнае греха си, за да настъпи развръзката. Тя става възможна, благодарение на превъзмогването на сторената грешка- игуменът се досеща за нея, виждайки „двете лилави крилца на копринената завеса”, където жената оставя дарението си за Божията майка. Разказът завършва без коментар- авторът не натрапва дидактично възгледите си, а задавайки си въпроси, провокира читателя. В този смисъл той е моралист, а не морализатор.
„Гераците”(1903г.- начало, 1904г.- публикувана е част, 1911г.- завършена): Жанр: повест. Тема: представя историята на един селски род чрез съдбата на три негови поколения, които олицетворяват три социални етапа в историческото развитие. Герои: Йордан Герака и баба Марга: представители на традиционното патриархално семейство; Божан и Божаница (най-големият от синовете)- дъщеря Йовка, Петър и Петровица (средният син) и Павел и Елка (най-малкият син)- син Захаринчо: представители на разпадането на задругата. Захаринчо- представител на „пролетаризацията” на селото, раждането на работника.; дядо Матей Маргалака- ратай; Ило Търсиопашката. Образи символи: старият бор (символ на традицията, на рода, на предците); дворът (родовото пространство, което се разпада); кръчмата; градът (разрухата и човешкото падение, грехът). Библейска символика в имената на героите. Композиция: експозиция- І глава- родовата идилия, олицетворявана от Герака и баба Марга; смъртта на баба Марга- застрашената задруга; удължена експозиция- ІІ и ІІІ глава- историята на Павел; завръзка- ІV глава- Павел се връща в селото; кулминация- VІІ глава- открадването на парите и избиването на синовете; епилог- смъртта на Елка, тъжните дни на разцеплението. Родовата история е рамка на повествованието, а семейната драма е неговото съдържание. Сюжет: Дядо Йордан Герака е най-заможният човек в селото. С труд, ум и търговски способности, той удвоява и утроява имота на баща си. Макар малко скъперник, помага на хората и всички го почитат и уважават. Живее 40 години в мир и разбирателство със съпругата си в тяхната голяма къща. В нея изграждат малкия си свят- двора и кичестия бор, донесен от светите рилски гори, който е тяхно знаме, с което се гордеят. Синовете им, задомени, живеят според патриархалния ред с родителите си. С авторитет Герака и баба Марга управляват къщната работа и кръчмата, както и полската работа. Една пролет стожерът на дома- съпругата на главния герой, умира, а с нея изчезва и добрият и строг дух, крепил дома. Като змии изпълзяват недоразумения, крамоли и отравят домашния покой. Героите сякаш се разделят в два противоположни лагера- дядо Йордан, Елка, Захаринчо, Йовка и дядо Матей Маргалака стават жертва на отчуждението и омразата в дома. Надеждата е в Павел, който заминал да служи войник, остава свръхсрочно. При завръщането му Герака търси помощ и подкрепа, но синът му е дошъл да иска пари, за да отвори бакалница в града. Безразличието му огорчават и обиждат още повече стария Герак. Злощастието се засилва и от факта, че имането на дядо Йордан е откраднато от един от синовете му- авторът не посочва никого, но намеква, че това е Божан. Това става повод за сбиването между синовете. Загубил надежда в доброто, дядо Йордан разделя, според желанието им, поравно имота и двора, оттегляйки се заедно с Елка, Захаринчо и Маргалака в кръчмата. Божан става най-богатият човек в селото, трупа имоти и се превръща в скъперник. Петър продава имоти, пропива се и отсича свещения бор на Гераците. Павел се връща при държанката си в града и се запилява. Старият Герак се поболява. Елка, съсипана от позора, нанесен ѝ от Павел при завръщането си, прави опит за самоубийство, но Маргалака я спасява. Все пак в един късен есенен ден тя умира. Петър взема Захаринчо и го отвежда в града да му търси работа. Смъртта на дядо Йордан Герака слага печален край на патриархалния ред в разпокъсания дом.
