Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 3027096 Постинги: 223 Коментари: 17
Постинги в блога от 08.05.2013 г.
       Поезията на Димчо Дебелянов е изповедна, нежна и лирична. Основният ѝ тон е елегичен, израз на скръб и тъга. Лирическият герой страда от това, че действителността не отговаря на неговия идеал. Затова и той бяга от нея и търси друг свят.           Чрез носталгията и спомена за миналото той се връща в своя дом, където се е чувствал спокоен. Тъгата по родното място поражда един романтичен свят, в който лирическият Аз се спасява.          Двете елегии на Димчо Дебелянов- „Скрити вопли“ и „Помниш ли, помниш ли…“ са образци на този копнеж по отминалото щастливо време. И двете са проникнати от съзнанието, че то не може да се върне, а това усилва скръбта и желанието на героя да го постигне.           Носталгичното душевно състояние има съвършен израз в „Скрити вопли“. Символ на душевния покой и вътрешната хармония е домът. Представен чрез бащината къща, двора, прага, стаята, той е мястото, което дава утеха. Поетът рисува идиличната картина на завръщането:                                   
                               „Да се завърнеш в бащината къща,
                                 когато вечерта смирено гасне                                  и тихи пазви тиха нощ разгръща                                  да приласкае скръбни и нещастни.“   Носталгичните чувства, които изпитва героят, са породени от неговата плахост, от тишината, от ласкавата към него вечер.       Въпреки вечерната картина, болката е омекотена, а скръбта- стихнала. Защото домът е единственото място, носещо сигурност. Той винаги пази познатите за своя обитател неща. В него човек се връща в края на своя житейски път. Той съхранява уюта на всичко преживяно.          Ключов образ, пазител на родния дом, е този на майката. Нейното безсилно рамо е извор на духовна извисеност и нравствена сила за сина ѝ. Тя е негов изповедник, духовен приятел и опора. В благата ѝ усмивка се таи търсената от лирическия герой мъдрост. Светостта на нейния образ се доближава до този на „старата икона“. Към тях е отправена молитвата на печалния странник.          Очакването за осъществяване на мечтаното е напразно. В това ни убеждава поантата на елегията, изразяваща съзнанието на лирическия Аз, че всичко е спомен. Носталгичните чувства на героя поставят знак за равенство между майката и родината. Те имат еднакво сакрално значение в скалата му от ценности.       В това отношение елегията „Помниш ли, помниш ли…“ се различава от „Скрити вопли“. Мащабът е смален до двора и дома в белоцветни вишни. Носталгията тук се предизвиква от красотата на белия цвят, от чистотата, която е останала в миналото. На преден план в тази елегия е болката, която предизвиква споменът. Тук по-скоро личи нежеланието на лирическия герой да се изправи пред него:

                                „Ах, не проблясвайте в моя затвор,“                         и      „Ах, не пробуждайте светлия хор,“.

Отрицателните повелителни форми изразяват болезненото чувство от срещата с отминалата нереална красота. Ангелски чистият свят, в който властват „шъпот и смях“ и „хорът на ангели“, е противопоставен на настоящето, олицетворено от мрачния затвор, в който се намира героят. Той съзнава своята безпомощност и във финала признава пред себе си, че красивата представа е само сън.        Заключен в своето безрадостно настояще, лирическият герой страда, поради реалната непостижимост на своя блян. Той е едновременно и утешителен, и болезнен. Жестокостта на битието, което отдалечава от дома, пречупва красотата и задушава потребността от щастие, наскърбява Дебеляновия лирически герой. Неговият бунт е в тихата носталгия, изразена чрез средствата на поезията.                
Категория: Други
Прочетен: 11659 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:28
         Родовите закони и традиции регулират и определят живота на хората. Тези правила им помагат да се ориентират в това кое е добро и кое зло. Дават им сигурност.        Независимо от това дали традициите са били справедливи или не, в миналото те не са позволявали на хората да носят лична отговорност за делата си. Спазването на законите е станало причина да не се замисляме за техния смисъл. Изпълнявайки ги сляпо, губим свободата си на избор.             Днешният свят е колаж от традиции, наследени от предците ни, и стремеж към новото и модерното. Тези две сили винаги са били в противоборство.           Родовите закони ни съпътстват от раждането до смъртта. Те се проявяват чрез поверия като това, че едва след четиридесетия ден чужди хора могат да посетят детето. При прохождането му пък, се прави пита, канят се роднини и се гадае каква ще бъде професията му с редица ритуали и обреди.          Всеки етнос има свои обичаи при изпълнението на сватбеното тържество. Разбира се, съвремието позволява по-голяма свобода. Но традицията винаги присъства. Заимстват се чужди традиции и се комбинират със собствената. Големите сватби с много роднини вече не са на мода в България не само по финансови причини. Понякога въобще не се правят такива. За достатъчна гаранция се приема любовта между младите. Нетрадиционни са еднополовите и браковете между чужденци. Първите са все още забранени от българската църква и държава.           Родовите закони и традиции се проявяват с по-голяма сила при някои ромски етноси, при евреите, при по-малките, изолирани и затворени общности. Все още е факт продажбата на момиче, ненавършило пълнолетие, на ромските пазари за булки в Раковски и Стара Загора. Този етнос пази и една древна форма на самоуправление- т.нар. мишере, чиято цел е да се осъждат постъпките, нарушаващи родовите традиции и да въздава справедливост в сложни ситуации. Пример за строго спазване на родовите закони е това, че нелесно евреите допускат смесени бракове в тяхната етническа група.         Особено фрапиращ случай на оцелели родови закони е кръвното отмъщение при албанците, както при други мюсюлмански народи се пази законът за джихад- свещена война.           Примитивни или не, традициите пазят спомена за онова, което е било ценно и почитано от предците ни. Понякога те ни изглеждат смешни, прекалено сложни или неразбираеми. Това е така, защото отразяват древния мироглед на живелите преди нас. И колкото и да се стараем да бъдем съвременни и различни, и да бягаме от родовите правила, те са необходимите граници, които ни помагат да водим смислен живот.
  
Категория: Други
Прочетен: 2842 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 08.05.2013 18:52
        Разказът на Николай Хайтов „Дервишово семе“ представя една конфликтна ситуация. В него авторът показва разминаването в схващанията на героите. То поражда невъзможност да се намери решение от безизходното положение. Животът е представен като възел, сплетен от различни човешки съдби.       Всеки от героите на разказа се подчинява на определени правила и разбирания. Сблъсъкът между повелите на рода и тези на сърцето превръща техните изразители в жертви на собствения им избор.       Бабата и дядото на Рамадан са истински наследници на своите предци. Тяхното патриархално мислене управлява действията им и е причина те да настояват Дервишовият род в лицето на Рамадан да бъде продължен. Силата на кръвта и отговорността пред родовия закон ги карат безмилостно да налагат на главния герой волята си: „Тука искам на Асан Дервишов внук да писне…“. Искането е категорично и безапелационно. Важно е да се спази традицията, а личните воля и желание са без значение.           По силата на традицията Рамадан е оженен в Триград и родът се сдобива с наследник. Дядото изпълнява повелята на предците си. Той постига покой чрез подчинение на дълга към кръвта.           Такова е отношението и на братята Реджеп и Юмер към сестра им Силвина. Те сякаш разполагат с живота ѝ, пренебрегвайки личността ѝ и вземайки съдбовни решения вместо нея. Тяхното житейско виждане, архаично като това на дядото на Рамадан, влиза в конфликт с нейното. В ценностната им скала на „чобани“ животът на Силвина е равностоен на два пръча с два големи чана. Те превръщат сестра си в средство за размяна и удовлетворяване на жестока древна езическа повеля, по силата на която тя става жена на Руфат.           Като жертва на своите братя, подобно нейният любим на дядо си, със своите виждания Силвина стои близо до Рамадан. Тяхната любов, неподчиняваща се на родовия дълг, надхвърля закона за брачен съюз. Те се проявяват като герои от друго време. Като хора, способни на личен избор, се подчиняват на свободата да обичат, без да се чувстват длъжни пред закона на кръвта. Водеща за тези герои е красотата и любовта към другия. Оглеждайки се в нея, те не чувстват задължение към повелите на рода.          Рамадан и Силвина са жертви на времето. Техните характери ги поставят на кръстопътя между „дивото“ и едно по-ново- индивидуалистично мислене. Те проявяват вътрешната свобода на обичащия, но съдбата им отрежда да живеят във времето на патриархални порядки. Въпреки любовта, вътрешната борба и омразата към Руфат, изразени в думите: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше.“, Рамадан не се поддава на варварския закон за отмъщението. От своя страна, Силвина пренебрегва чувствата си и се подчинява на насила наложената ѝ воля. Тя става жертва на разбирането, че жената не е равностойна на съпруга си. Християнското смирение на женската ѝ природа я карат да изрече думите: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!“.         Въпреки нещастието си, двамата влюбени се опитват да надскочат границите на нецивилизованото отношение към човека, което проявяват останалите герои. Негова жертва става и Руфат. Ръководен от злоба и желание за притежание, той не успява да спечели любовта на Силвина и остава само фактически неин спътник в живота, но не и владетел на сърцето ѝ. Защото обичта е искрено и чисто чувство, което не следва правила и закони.        Сблъсквайки пътя на подчинение на родовото право и този на сърцето, авторът на разказа рисува свят, който не е еднозначен. Битието на човека е сложна картина от повели, задължения, желания и свобода, които се преплитат и борят помежду си. Творбата ни убеждава че всеки се ражда с правото на избор. От него зависи дали човек ще бъде щастлив или нещастен. Колебанието и невъзможността да се направи избор го обричат да живее на кръстопът, какъвто е животът на главния герой на „Дервишово семе“. 
Категория: Други
Прочетен: 4137 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:29
        Какво е любов? Няма дефиниция за нея. Пишем думата както с главна, така и с малка буква, сякаш обозначавайки две различни понятия- малката и голяма любов. А не е ли тя една?        Известна е фразата „Красотата ще спаси света“, както и други варианти на този рефрен, част от които е заглавието и на настоящото есе. Това недвусмислено показва, че светът има спешна нужда от спасяване. А за да бъде това така, значи, че в неговите подредба и същност е възникнал проблем, който го руши.      Много са болките на света. И любовта е едновременно и дефицит, и единствено животоспасяващо лекарство. Странен парадокс- да ни е нужно да даваме това, което ни липсва. Не говори ли това, че любовта няма материален произход и източник и може да се прояви при всякакви обстоятелства? Важно е само да я открием сърцето си.           Най-потребното е тя. Певецът е казал: „Всички ние се нуждаем от любов.“ И въпреки това, тя е последното нещо, за което мислят хората. Говоря за истинската любов- онази, която, според едно от Посланията в Новия Завет, „дълго търпи и е милостива“. Тя не завижда, не се превъзнася и не се гордее.        Кой може смело да заяви, че обича така? В света са се раждали хора с изключителна способност да разбират и проявяват любовта си към всички, към човечеството. За такива са се приемали пророците, наричани Божи пратеници или месии. Те са проповядвали именно любовта. Това е знак, че тя е единственият изход да бъде направен светът по-добър и така да бъде спасен. Дали в днешния меркантилен свят- свят на парите и властта, ние- хората, умеем да обичаме по този начин? Да се прояви всеотдайна любов е само признак на героизъм, на който са способни една майка, истинският приятел, изстрадалият и мъдър човек, които са разбрали колко ценна е обичта.
           Любовта е състояние, в което човек не изпитва злоба, завист или жажда за отмъщение, а е в равновесие със себе си и с околните. Любовта е градивна, а не разрушителна сила. Тя обогатява душевния свят на човека, а не го ограбва. Тя е така нареченият пети елемент, извеждащ света и хората към мъдростта. 
Категория: Други
Прочетен: 3642 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 08.05.2013 14:00
      Стихотворението „Аз съм българче“ е първата среща на децата с патриотизма. То не е израз на крайния национализъм на автора, в което се опитват да ни убедят. Това са стихове, пропити с искрената любов на Вазов към България и чрез които той желае да я съхрани в сърцето на всяко българско дете.       „Аз съм българче“ не са думи, изречени от самозабравил се горделивец. Те са слова на човек, който открито заявява своето чувство- любов към Родината.       Всяка дума от тези поетически редове е заредена с искрен патриотизъм. Вярно е, че времето, в което живеем, не ни дава много поводи да изпитваме национална гордост или, ако ги има, не им обръщаме внимание. По-скоро повече са причините да се срамуваме, че сме родени на тази земя. Мисля, че точно в такива моменти, е хубаво да се обръщаме към текстове като този на Вазов.       В стихотворението си, адресирано към и дало глас на децата, авторът посочва най-важните и винаги положителни за българите черти на Отечеството ни. Това са силната майка, която ни е родила, благата на родината, природата и свободата, славното юнашко минало, чиито наследници сме. В това се заключава за Вазов обичта към родния край. Тези са образите, които пораждат чувството на принадлежност към нашата земя България. В тях се корени сладостното чувство, което те кара да бъдеш част от мястото, на което си се родил и наследник на тези, живели тук преди теб. Затова то е свято и мило- защото значението му за всеки от нас се носи от историята, която ни предхожда. Силата на чувството на привързаност идва от мисълта за еднаквия ни духовен произход. А тази връзка се поддържа жива именно чрез образите, които Вазов вгражда в творбата си. Образи, които всеки носи в сърцето си, където и да се намира, и които, когато са забравени, могат да бъдат събудени чрез думите на едно стихотворение.          Странно е, че Вазов създава толкова много творби, посветени на България и българското. Сякаш прозорливо е предусещал вълната на родоотстъпничество, която се засилва особено днес. И добре би било да сме благодарни за това, че с всяка своя дума за България я е съхранявал за поколенията. Чрез словата си той ревностно я пази и изгражда за нас, за да я вгради в съзнанието на българите като върховна извечна ценност. Тя е незаменим образ икона за всеки човек, роден на тази земя, пред който сме длъжни да благоговеем и който сме длъжни да почитаме. Защото само благодарение на него, сме живи и днес. И носим отговорността пред този свещен лик, изваян от народния поет за нас, да го браним, да го любим, да го тачим, да милеем за него. Понеже, само когато го носим в сърцето си, само когато чувстваме чрез него, само когато гледаме на света чрез него, можем да бъдем себе си и да наречем себе си българи. Само когато приемем, че сме част от този образ, когато се слеем с него, ще престанем да се ненавиждаме и ще се приемем такива, каквито сме, такива, каквито винаги сме били и каквито Вазов ни напомня да бъдем- българи, които обичат родината си. Той ни учи, че родолюбието може да започне от едно стихотворение, чиито слова са изречени от дете- свидетелство, че святата обич към родината се пази от най-достойния и чист свой пазител. 
Категория: Други
Прочетен: 4349 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 08.05.2013 12:40
        Работих си аз в кабинета и при мен влезе човек, когото не познавам. Той ме поздрави приятелски, като ме попита дали съм добре. Зачуден му подадох ръка и го поканих да седне, като в това време се опитвах да се сетя кой е. Гостът ми напомни за поста ми на министър в София и аз потвърдих. Той се представи, че е от там и затова сме съграждани. Попита ме помня ли статията във в.“Славяни“, в която бях нападнат и охулен. Гостът ми ме успокои и увери, че не вярва на написаното и на това, което се говори от българите за мен. Аз познавах добре този народ и никак не ме учуди фамилиарното отношение на човека, който ми говорѝ ту на „Ви“, ту на „ти“.         Разговорът ни продължи няколко минути в този тон, когато гостът ми започна да хвали квартирата ми и намекна, че има място за още един чужд човек. Говорѝ ми за гостоприемството на българите и изказа съжаление, че другите не са като тях- да нахранят, да напоят и постелят на госта. Аз се опитах да му внуша, че квартирата е тясна дори за нас с домашните ми, но той продължи да развива темата за гостоприемството. От нея насочи разговора към търговията. Той ми съобщи, че носи за продан розово масло и ми заяви, че иска утре да го водя по всички фабрики, защото не знае езика и иска да му превеждам. Бързо му отговорих, че не съм запознат с фабрикантите на етерни масла, понеже занаятът ми е от съвсем друг род, а и че нямам свободно време. В замяна обещах да му кажа къде се събират българите студенти. После започна да ми обяснява, че ще даде масло на някаква госпожа, която също познава, а аз не можах да се начудя за кого говори. Обясни ми да го препоръчам на роднини и приятели, докато той се навърта около нас, за да си говорим за България. Накрая директно предложи да остане у нас, докато е в Прага. Аз се извиних и опитах да се възпротивя. Той заяви, че му е по-добре на хотел, но че искал да ме почете като техен човек. Благодарих му за вниманието и за втори път заявих, че не разполагам с излишни помещения, но като наш гост го поканих на обяд. Българинът се съгласи, като защити правото си с думите, че ако не от неговата, то от българската софра все сме яли.             Бях зает със спешна работа, която гостът ми прекъсна. Седях като на бодли и не знаех как по деликатен начин да го накарам да ме остави да я върша. Позвъних да се яви слугата и му поръчах да съобщи на домашните за гостенина от България. След малко влезе майка ми, която той поздрави с двойно темане към челото си. Тя също го приветства любезно и с ред въпроси прояви интерес към отечеството на госта ни. В отговор той я попита къде е по-хубаво- в Прага или в София, но тя го погледна с недоумение, защото не е била никога в България. При това българинът ми хвърли поглед с дяволита усмивка. За да изляза от ситуацията, съобщих на майка ми повода да я извикам и на немски я помолих да заведе госта в другата стая. Той заоглежда багажа си, повъртя се, почуди се и нерешително тръгна след нея. След малко отново се появи на вратата, а аз с мимики и жестове обясних на майка да го занимае с нещо, за да свърша работата си. Българинът заяви, че багажът му може да ми пречи, но аз го уверих да не се безпокои. Той се опита да го вземе, но ние любезно му попречихме. Майка го отведе в другата стая, а аз останах да работя. Точно когато бях приклекнал до шкафа с книгите, българинът се появи отново. Попита ме дали работя, след което затвори вратата. Така и не разбрах причината за любопитството му.           На обяд бяхме всички около масата- родителите ми, сестра ми, българинът и аз. Преди да започне да се храни, гостът ни се прекръсти, като в същото време не спря да се усмихва. Той обясни поведението си с това, че е от либералната партия. После попита дали яденето е супа и че обича това турско ястие. В мига, в който майка ми му подаваше обеда, той изля доста от съдържанието му върху масата, започна да се извинява, като събра една част с лъжицата и я върна в чинията. Искахме да му сменим супата, но той я загради с ръце и категорично отказа.          Както обядвахме, българинът ненадейно съобщи, че има чушки в багажа си. Донесе го от кабинета ми, извади две и ги поднесе на трапезата. Показа ни как да ги разтрием в супата и сам започна да сърба. А и доста хляб изяде, като ни обясни, че българите много хляб ядат. В края на обяда се поинтересува за виното, похвали го и изпи не една, а няколко чаши.           После се оттеглихме в приемната стая за обичайното кафе. Гостът ни ми предложи да запаля от неговия български тютюн. Донесе го от багажа си и запуши с наслаждение. Заговори ми за политика. Попита ме направо какви са политическите ми убеждения- либерал ли съм или консерватор. Без да чуе отговора ми, ме взе за консерватор, като употреби думата „консерва“. Започна да ми обяснява, че не разбира нито едните, нито другите. За него всички били „маскари“. Но в негов интерес било, както сам се изрази, „да им клати шапка“. Защото се занимавал с търговия и предприятия и имал процеси в съдилищата. Длъжен бил да е с тях, защото имал амбиции да го изберат за депутат или кмет. Накрая ми заяви, че е врял и кипял в тия работи, т.е. че много добре ги разбира. След деня, който прекарах с него, не се и съмнявам, че много добре ги разбира „тия работи“. 
Категория: Други
Прочетен: 18878 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 08.05.2013 12:41
        Трудно е да се отговори само с „да“ или „не“ на този въпрос. Бай Ганьо е явление, дълбоко вкоренено в съзнанието ни на българи. Казват, че всеки народ има своите образи в литературата, които отразяват отрицателните му качества и от които се срамуват. Лошото е, че ние не се стремим да оставим своя в миналото, а често се връщаме към него.        Няма как да не обвържем героя с темата за Европа и неговото присъствие там. България вече е член на така бленувания съюз от европейски държави, към който дълго се стреми. Също както навремето Бай Ганьо я „щурмува“ с гюловото си масло и ориенталския си манталитет на доскоро ограничен роб, възприел културата на неподходящ поробител. Също както тогава, и днес ние не преставаме да се убеждаваме, че мястото ни е в Европа, че исторически сме извоювали правото си да бъдем там. И въпреки това, не проумяваме, че „европеец“ не е просто титла, с която се кичиш. Това означава да бъдем отговорни, да спазваме реда, правилата и законите, а не да се държим като непослушно дете.           Бай Ганьо е жив и днес, защото все още има хора, които погрешно разбират думата „свобода“ и мислят, че всичко е позволено. Жив е, защото все още изхвърляме боклука си през прозорците и на нерегламентирани места. Жив е, защото има управляващи, които си позволяват да присвояват пари, да злоупотребяват с власт, да говорят просташки. Жив е, защото такива хора печелят от нещастието на обикновените.         За жалост, паралелът между поведението на Бай Ганьо във втората част на книгата „Бай Ганьо в България“ и настоящото положение разкрива отчайващата прозорливост на Алеко. Новобогаташите, които днес наричаме „олигарси“, не са нищо друго, освен Бай Ганьовци, облечени в костюм и вратовръзка. Техният език и поведение, начин на забогатяване и спечелване на място в обществото, по нищо не се отличават от средствата, които героят на книгата използва, за да постигне целите си. Плашещи са арогантността и липсата на преценка за стойността на собствената личност; безграничните апетити за политически и обществен успех на хора без образование, култура и възпитание. И все пак, защо може да се каже и обратното- че Бай Ганьо е само герой от книгата на Алеко Константинов, който не надхвърля границите ѝ? У нас живеят и хора, които приличат на автора. Те вярват, че можем да вземем най-доброто от европейската култура и да го приложим в българска среда, като запазим баланса и съхраним българската идентичност. Защото ние сме европейци, но и българи.             Може би Бай Ганьо ще бъде само литературен герой, едва когато неусетно сме спрели да се питаме дали все още го има. Този миг би бил показателен за това, че сме започнали да се лекуваме от болестта „байганьовщина“. Защото комплексите на отделния човек, както и на една нация, не изчезват така лесно и бързо. По-скоро е хубаво да поставяме акцента на добрите си страни като народ. Тогава бихме били по-малко Ганьовци и повече хора, подобни на Алеко- такива, които не затварят очите си за отрицателните страни, а им се надсмиват и иронизират, за да не им разрешат да се развиват и да вземат власт. И сигурно това е верният път- критика към негативните явления в обществения ни живот, за да бъдат изкоренени.         Бай Ганьо и въпросът дали го има ще изчезнат, когато спрем да си повтаряме, че сме такива, без да се опитваме да променим нещо. Когато се отворим към света с доверие, а не подозрителност, и започнем да приемаме съветите и примера на хората, които са постигнали обществен, културен и политически напредък. Здравословното съизмерване с Европа може да ни направи по-гъвкави и успешни, макар че в последно време и тя се разкъсва от противоречия и криза, което буди съмнение в правилността на модела ѝ. Това извиква спомена за думите „И тука е така.“, макар от друга ключова творба на Щастливеца.        Призракът на Бай Ганьо все още живее и се подхранва именно от интелектуалната деликатност, тактичност и етичност на хората, които и знаят, и могат. Днес пред всеки културен човек стои дилемата- да позволи ли да го изтикат в ъгъла, или да се превърне във винаги успяващия при всякакви обстоятелства Ганьо. Това е избор, който предполага самата свобода като такава. Това, че нея я има, е истинският критерий за действителната стойност на нещата. Изборът, който всеки прави в условия на свобода, е избор, показващ какъв човек е и какви ценности носи. Колкото по-малко хора избират поведението на Бай Ганьо, толкова по-бързо ще заглъхнат поставеният в заглавието въпрос и думите на Алеко: „Европейци сме, ама все не сме дотам!“. 
Категория: Други
Прочетен: 28506 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 08.05.2013 09:56
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3027096
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Май, 2013  >>
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031