Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 04.06.2016 г.
04.06.2016 21:36 -
Нравственият избор на Гергана от поемата „Изворът на белоногата“ (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„Изворът на белоногата“ е текст, създаден изцяло в духа на песенния ни фолклор. В него се преплитат възрожденски идеали, историческа действителност и фантастични елементи от баладата. Основан на предание, съхранено в паметта на българите около Харманли, за което свидетелства мотото, което предхожда основното съдържание, той пресъздава нравствената победа на една българска девойка. В центъра му стои тържеството на родното, олицетворявано от главната героиня.
Безспорно най-голямо художествено постижение на П.Р.Славейков в поемата „Изворът на белоногата“ е образът на Гергана. Поетът възпява физическата красота и споделената любов на момичето според народнопесенната традиция. Диалогът между Гергана и везира е основен акцент в произведението. Двамата герои представят антагонистични възгледи за света и живота. Девойката смело прави своя нравствен избор, защитавайки достойнствата на българския патриархален свят. В словесния двубой Гергана показва поведение, образец за поколенията. Разгръщайки положителните качества на националния характер, тя постига морална победа, която заплаща с живота си.
Гергана е носител на задължителната в народните песни физическа красота. Обрисувана е с характерните за фолклора постоянни епитети- пиле шарено, кротко агънце, бисер между мъниста. Лицето ѝ е снежно, а ръцете- нежни. Тя остава в съзнанието на читателя като светъл и възвишен образ. Авторът гради представата за естествената свежест и неподправеност на българското момиче. То грее със собствена светлина, отразявайки силата на природата. Любимият на Гергана- Никола, е представен в същия стил. Наречен е „вакло огиче пред стадо“, а двамата са си „лика-прилика“, родени един за друг. Устойчивите словосъчетания, с които са изградени образите на героите, следват устната словесна българска традиция и ги приближават до възрожденските идеали за млади хора.
Наследница на своите предци, героинята притежава не само хубост, а и смелост. С чувство за собствена чест и достойнство тя разговаря с турския везир, когото среща при извора. Тук проличават и нейните човешка и национална гордост. Грижовна и обичлива, тя държи на своя род и на близките си, което я прави неподкупна. Нравствените ѝ устои и вътрешна сила не ѝ позволяват да се поддаде на материалните изкушения, които ѝ предлага везирът.
Гергана има съзнание за своя произход и място. Сама нарича себе си „проста селянка“, но това е израз на самопознание и собствена позиция. Тя е доволна и благодарна за това, което има. Ценѝ даденото ѝ в живота, както и свободата, волността и своето:
„Хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля!“
С присъщата мъдрост на неизкушен от разнообразието на света човек, тя изразява разбирането, че можеш да бъдеш щастлив само там, където са хората, които обичаш, където си роден и където те заобикаля познатото. Това е условие да бъдеш спокоен и в хармония със себе си.
Цивилизованият свят с безбройните му изкушения е изпитание за морала и крие опасност да загубиш човешкото в себе си. На Гергана не са потребни високи чардаци, слугини и скъпи дрехи. Сред близки хора и сред аромата на градинката тя е по-богата, отколкото сред ограниченията на чуждия свят. Тя открива своя смисъл във волността на духа, а не в подчинението на чужда воля, не в материалното разточителство, което подкопава нравствените устои и руши възможността да бъдеш, какъвто си. Не количеството на прозорците, което ѝ предлага везирът, прави гледката приятна и изпълва сърцето с блаженство. Не многото капии придават стойност на разходката, а родното небе пред очите и над главата, което изпълва със спокойствието, че си у дома. Момичето не се изкушава да носи злато и коприна, нито да ниже жълти жълтици и бисер. Те са белег на света, изграден от материални ценности, несъвместими с тези на Гергана. Тя утвърждава патриархалните разбирания на своя народ, смело ги защитава, възправяйки се пред опита да бъде пречупено достойнството ѝ на българка и жена.
Девойката блести не само със своето физическо съвършенство. Тя олицетворява ренесансовата и антична представа за човек, в която измеренията на телесното са показател за качествата на душата. Момичето събира добродетелите на народа ни- красота, трудолюбие, обич. Може би, едно от най-впечатляващите качества на Гергана е нейната вярност. Тя е предана на любимия си- Никола, и държи на дадената му клетва. Благодарение на него, девойката не позволява да бъде покорен духът ѝ и да бъде погазено правото ѝ на свободен личен избор. Тя не допуска посегателство над най-съкровеното- способността да обичаш. Чувствата са интимна сфера, в която личността на човека сама открива своя път. Той не може да бъде насилствено наложен отвън. Не подлежи на агресия и принуда:
„- На живот ми си господар,
Но на волята не ми си!
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено…“
Против морала е потъпкването на човек от човека. Затова Гергана се противопоставя на желанието да ѝ бъдат наложени чужда воля и власт. Това буди възхищението на самия везир. Прекланяйки се пред нейните добродетели, той оттегля искането си. В нейна чест на мястото на извора построява чешма.
Поведението на Белоногата води до морална победа. Девойката надмогва изкушенията на един агресивен и непривичен свят. Тя е образ на устойчивия български национален характер, който не търпи посегателства, който е свободолюбив и определя невеществените рамки за своето щастие. Гергана доказва, че за народа ни висша ценност е духовната свобода, защото чрез нея човекът може да се чувства човек.
Героинята става жертва на своята нравствена чистота и на отстояването на националните и човешки ценности, на своето непокорство и стремеж към съхраняване на личността и народността. Фантастични сили я погубват. Умирайки, момичето се превръща в дух пазител на чешмата. Фолклорният текст възвеличава безграничната му сила и го прави еталон за ренесансова личност, надмогваща материалното.
„Изворът на белоногата“ е най-добрата творба на Славейков-баща, защото възпява извечно българското. В нея са отразени за поколенията онези нравствени ориентири, които водят към идентичността ни, които ни напомнят кое е от значение, а именно- отстояването на своето. Поемата пази спомена за силата на българката и доказва нейната непреходност.
04.06.2016 21:21 -
„Сенки“- вечното привличане и противоборство между мъжкото и женското начало (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Любовта е един от проблемите в творчеството на Яворов. Тя заема важно място в неговия поетичен свят. Жизнеутвърждаваща, вдъхновяваща или пораждаща страдание, тя трайно привлича вниманието на стихотвореца и предизвиква лиричните му размисли за отношенията между мъжа и жената.
В стихотворението „Сенки“ двете природни начала са представени като нереални и безплътни. Те се стремят към сливане, но то е обречено на невъзможност. Хармонията между мъжкото и женското е непостижима.
Поетичната творба на Яворов е изградена драматургично. Чрез своеобразния декор- бяла завеса, осветена от лампа, е вложена известна кинематографичност. Мъжкото и женското са сякаш отражения от невидим свят върху платното на настоящето. Те са безтелесни и илюзорни- сенки, обобщени символи на извечните начала. Ключово понятие е нощта- времето на поетическото действие, което допълнително ги характеризира като „сенки на нощта“.
Стихотворението разкрива драматичната самота, на която са жертва мъжът и жената, и опитите за нейното преодоляване в крайните точки на приближаване и отдалечаване. На равнището на символите сенките са метафора на душите на двата пола. Те изобразяват нетленната им същност, неспособна да надвие едноличната им тъмнина. Като рожби на нощта, са пропити с тъма, която се страхуват да прекрачат, през която се боят да преминат отвъд.
Анафоричното повторение в първата и третата строфа- „сами една пред друга“ и „сами една за друга“, напластява усещането за отделното съществуване на сенките. То не е търсено и желано. Двете човешки половини дирят допирна точка, копнеят за среща и докосване. Мъжкото и женското жадуват контакт и стремлението той да бъде осъществен е градиран последователно от първия стих на втората строфа:
„Мъчително глава се към глава навежда-„ ,
през четвъртия:
„Напрегнато ръце се към ръце протягат“
до първия на последния- трети, куплет:
„Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят;“
Сенките преодоляват невидимо препятствие чрез физически и словесни действия. Те искат да надмогнат преградата помежду им, да скъсят духовното разстояние, да преминат отвъд личната самота. Потопени в светлина, те са „тъмни“. Тяхната изначална същност ги осъжда на невъзможност да открият другия, да преминат границата на своя свят и да пристъпят в отсрещния. Те „искат“, носят вътрешния подтик, имат вложено търсенето на своята противоположност, но „не могат“. Непостижимо се оказва преливането на световете.
Привличането между мъжкото и женското начало съдържа в себе си противопоставянето между тях. Двата процеса са израз на вечните природни сили, които са в непрестанно движение, които не познават покой и които откриват завършеност чрез своя противовес. Отблъскването между двете половини на естеството в поетичния текст на Яворов е заявено по няколко начина. Чрез отрицателните форми на глаголите- от една страна, „не могат“, употребена като антитеза на желаното („искат“), а от друга- „не докосват“, които обясняват отдалечаването. Повелителното „няма да се чуят“ отхвърля шанса за връзка. Въпросът „от що се те боят?“ сякаш крие отговора за причината за несбъднатото взаимно постигане. Кратката форма на противопоставителния сюз „нито“ носи смисъла на отричане на възможността за достигане- „ни ще се досегнат“. Отблъскването, разбягването на мъжкото и женското са подсилени от наречията „мъчително“ и „напрегнато“, които предават трудността за изпълване на целостта.
Желанието и непостижимостта са кръговратът, в който се въртят природните начала, подчинени на центростремителност и центробежност. Те се приближават едно към друго, но се и отдалечават. Антитезните повторения внушават идеята за тази непрестанна гонитба.
Любовта в стихотворението „Сенки“ е химера. Душите на мъжа и жената са осъдени да бъдат разделени. Потопени в светлина, тя не озарява вътрешните им светове, не ги осветява и не ги събира. Над тях трагично тегне самотата, която те напразно се опитват да надмогнат, защото са деца на нощта.
