Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 963207 Постинги: 213 Коментари: 14
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
Поетичиният цикъл „Сън за щастие“ е наричан от литературните изследователи „поезия за психологическо загатване“, изразено посредством сетивно-нагледното. „Спи езерото“ е първият стих от поредицата, който отразява тиха авторова меланхолия. Тя произтича от жанра на творбата, определян като лирическа миниатюра и пейзажно стихотворение. Текстът разкрива духовното, емоционално-психологическото като следствие от сетивното. В него надделява умиротвореността на природата. Тя е в пълна хармония, преливаща в непреходност. Личният аз не присъства пряко, скрит в образите на естеството.
Стихотворението е изградено в рамките на две строфи, всяка от които се състои от по четири стиха, като се римуват вторият и четвъртият. Стихосложението е едно от най-често използваните от поетите и е изпълнено в петстъпен ямб с незавършена пета стъпка в края на втори и четвърти стих на двата куплета. Началният представлява цяло сложно съчинено изречение, докато при втория двата стиха са основани на принципа на противопоставянето: „а то, замряло, нито трепва…“, докато другите два са просто разширено изречение. На това равнище се откроява повторение на словосъчетанието „белостволи буки“ в края на първия стих на първа и втора строфа, както и вътре в него- анафорично повтаряне на звучната съгласна- „б“. В смислово отношение образът на буките е положен в пространството така, че чертае вертикалната ос на изображението, в противовес на хоризонталата на езерото.
Количественото съотношение между използваните части на речта е равнопоставено сякаш изразява вътрешната спойка между образите и чувството. Седемте глагола са в пълен баланс със седемте прилагателни (плюс едно причастие) и осемте съществителни имена. Изразяващите действия части са в равновесие с назоваващите.
В лексикално отношение характерни и открояващи се в текста са архаичните думи: „свождат“- вместо „свеждат“, „гранки“- вместо „клони“, „глъбини“- вместо „дълбочини“, „сал“- вместо „само“, „дългà“- вместо „дълг“. Те създават една своеобразна атмосфера на уют и повишават поетичната стойност на стиховете.
Визуалната картина, която рисува творбата напомня акварел, обрисуван с леки тонове. В нея присъстват няколко образа: спящото езеро, буките и един отронен лист. В звуково отношение тя е тиха, въплътена в шепота на дърветата. Светът, който рисуват стиховете, е застинал, подчинен на мълчанието и поетичната тишина. Властва съзерцанието. Езерото спи, незасягано от случващото се около него. Мотивът за съня поражда множество значения- откъсване от земното и тялото, потъване във въображението, навлизане в невидимото, постигане на вътрешен баланс. В дълбините на езерото се преплитат отразените сенки на склонилите се над него дървеса. Езерото е символ на съвършенството, на което не е потребна промяна. Външният свят проектира върху него своите движения- буките се опитват да навлязат в него, но се превръщат само в отражения. Техният „говор“ не може да смути покоя на езерото, той е неспособен да го пробуди за живота отвън. Дори самото значение на думата „езеро“ ни отвежда към водоем, който от всички страни е затворен с брегове. Затова то може да се тълкува като образ символ на вечността- едно състояние на непрекъсната нирвана, на заключеност за външни движения.
Цветовата гама на творбата е в тоновете на бялото- бели са дърветата, и тъмното- тъмни са назовани глъбините на езерото. Чрез полярността е подчертана степента на отдалечаване между външния и вътрешния свят, представлявани от двата главни образа- езерото и буките.
Основното чувство, което творбата внушава, е за пълен покой в свят, който е непроницаем, който е невъзможно да бъде досегнат. Единствената реакция, на която е способно езерото, е трепването като отзвук на докосналия се до повърхността му отронил се лист, то е сепване от медитативния сън. Ключът към пробуждане е премереният и естествен жест, в който няма агресия и грубо преминаване на границите му, а е в съзвучие с реалността му, превърнала се в неземна.
      Сам поетът насочва читателя да не възприема само зрително подобни стихотворения. В тях винаги се таи нещо друго, нещо отвъд привидното. „Спи езерото“ представя човешката душа като огледало, потопена в своя мир и блажено спокойствие като път към истинското щастие.  
Категория: Други
Прочетен: 225 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 28.04 10:12
„Разни хора, разни идеали“ се появяват през 1897г. на страниците на в.“Знаме“. Те са ново по форма и съдържание художествено явление. Фейлетоните са изградени на основата на саморазобличаването, като похвати са монологът и антитезата. Откроява се наличието на сюжет и на главните композиционни елементи, които разгъват образите на героите. Използват се парадоксът, споменът, обръщението, за да се създаде комично-сатиричен ефект. Фейлетоните пресъздават психологията на поредица от социални типове, които са предадени в градация.Всеки от фейлетоните е завършено и самостоятелно художествено цяло, но има и свое място в поредицата.
Първата творба представя типа на нищожния чиновник, разкъсван от завист и амбиция, разкрит чрез словото на разказвач, носител на авторовото отношение. Монологът на героя звучи като оплакване на неуспял в живота човек. Той е изповед на кариерист, чието поведение се движи от завистта. Протестът е само пасивен- на думи, и се осъществява, когато героят е пиян и в кръчмата. Помощник-регистраторът е ограничен и дребнав, лишен от смелост, нищожен и душевно пуст. Негови средства за издигане са унижението, подмазването, доносите, подлостта. Представя се за скромен човек, но непрекъснато изтъква заслугите си, които са незначителни и незабележими от началниците му. Той се самоочертава като политически хамелеон, заслепен за същността на собствената си природа. Кулминацията е в самоопределението, което героят си прави, изразявайки готовност да се превърне в „архиподлец“, за да постигне желания пост. Чрез разликата между самомнението му и неговата действителна същност е иронизирана пародийната му личност.
Във втория фейлетон Алеко показва „великия спасител на България“, над чиито политически престъпления новото правителство слага забрава чрез амнистия. Във вид на диалог, в който доминира амнистираният, на чашка с приятел протича изповедта на героя. В нея оживяват спомените за грозните драми в полицейските участъци, мечтата за реванш, присмехът над борците за свобода. Цинизмът на героя проличава в обръщенията, възклицанията и подвикванията, в арогантността на думите, че всичко извършено е целяло спасението, славата и величието на България. Алеко не приема гаврата на насилника с идеалите и безпощадно осъжда неговата жестокост. Гневът му преминава в ярка и ядна сатира, заклеймяваща обществото, което тачи златото, а не идеите, безчестието, а не честността.
Третият фейлетон осветява типа на „патриота“, на търгаша с обществените идеали, на байганьовското разбиране за патриотизъм. Монологът преминава в изповед пред друго лице. В делнична обстановка героят разсъждава за политиката, за освобождениета на Македония, за отношенията с Русия и султана, за същността на патриотизма. Чрез словото той разкрива интимните си и нечисти помисли, излага своите идеали, които привидно имат обществена значимост, но се основават на келепира и грубия кариеризъм. В центъра е проблемът за освобождението на Македония. Героят защитава философията на раболепието, на покорната глава, която глава не я сече, за да използва благоприятен политически момент, когато неговата партия е на власт. Алеко се слива привидно с говорещия, за да го разобличи във финала чрез думите му: „Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака- стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!“. „Патриотът“ е демаскиран, неговият лъжепатриотизъм е продиктуван от ламтежа за Солунската митница. Героят е разголен, откроени са отблъскващата му нравствена същност, алчността и безразличието му към съдбините на Македония.
Последният фейлетон е под формата на роднински разговор, в който се противопоставят два контрастни възгледа за гражданско поведение и човешко щастие. Диалогът има възпитателна роля- чичото поучава своя племенник как да преуспее в живота. Многословието на възпитателя издава безсилието му да убеди и защити своята мнима правота, а лаконизмът на племенника- неговата ирония. Принципите му почиват върху личния интерес и егоизма, върху примирението с общественото зло. Словото на чичото звучи като житейски пословици от типа на: „Криво-право – мълчи си.“, „С гюрултия гърло не се пълни“, „Политика къща не прави“. Афоризмите разкриват философията на приспособленеца и политическия хамелеон, на парвенюто, на лишения от граждански добродетели човек. За него богатството е мерило за благополучие и достойнство, за тежест и място в обществото.  Цената на преуспяването е кротуването, безразличието към беззаконията и сдобряването със силните на деня.
Племенникът защитава друг житейски възглед- честното гражданско поведение, несъгласието и бунтуването срещу политическите неправди. Той привидно се съгласява с „мъдростите“ на своя чичо, но чрез задаването на въпроси разрушава това съгласие. Чрез ирония и хапливи реплики той развенчава „истината“ на своя наставник и подсказва житейската си непрактичност и нежеланието за еснафско щастие. В негово лице авторът утвърждава облика на честния гражданин, на неспокойната личност, на демократа и хуманиста.
В „Разни хора, разни идеали“ Алеко създава обобщени образи, като на отделния герой са придадени широко значими черти. Сатиричната заостреност носи актуално звучене и висок граждански патос. Авторът гради нов фейлетонен жанр, който успешно съчетава чертите на публицистиката и белетристиката.
 
    
Категория: Други
Прочетен: 336 Коментари: 0 Гласове: 1
Поемата „Ралица“ е отпечатана през 1893г. в сп.“Мисъл“. В нея проличава интересът на Пенчо Славейков към нравствено-психологическата същност и черти на българина, които говорят за духовния му облик. Привлечен от народнопесенните елементи, от тяхната свежест, простота и завършеност, ги използва да разкрие мястото на жената в света на мъжа. За автора темата има не само народностен оттенък, тя е проблем на изкуството.
       Образът на Ралица е цялостен и сложен характер. Психологическата му дълбочина произтича от съчетанието между трагична съдба, физическа красота и високоетично поведение. Той въплъщава непреходните черти на жената- обаятелна хубост, вярност, непреклонност, искрена обич към любимия човек и към детето.
Ралица е девойка, чийто житейски жребий е нелек. Тя е сираче, отгледано от леля си, което буди съчувствието и симпатиите на читателя и придава част от очарованието на образа.
Макар ощетена от съдбата, лишена от майчина ласка и бащина грижа, Ралица е дарена с извънредна хубост, предадена в духа на фолклорната традиция:
тя тънка, вита, кършена лоза:.
Ралица е „една в село“, като тази неповторимост е заявена чрез сравнение с вечерницата. Лична мома е тя, както народът ни обичайно нарича най-красивото момиче. Затова привлича погледи и желания и се превръща в обект на ухажване- момците се надпреварват да ѝ напият водата, а на хорото да се хванат до нея. Усмивката на момичето е най-характерният белег на външната му красота. Тя отразява не само физическата привлекателност, но и душевната чистота и ведрост на девойката. Усмивката е отражение на вътрешната му светлина и благост:
На всички,
кой знае как, усмивката й крехка
допадаше (…)
Ех, хубава усмивка беше тя...
Хубостта на Ралица става повод за обществени коментари. Народът ни вярва, че всичко, което е прекалено, не води към добро. Оценявайки качествата на момичето, като в древногръцка трагедия, съселяните сякаш произнасят присъда над него:
"Блазе й... Ех, кабил ни край не е
на хубаво да води тая хубост."
        Тялото и неговото съвършенство са неоспорими предимства, но те губят своята стойност, ако не са осветени от нравствеността. Душевните качества озаряват личността и я правят значима.
        Подобно на Гергана в „Изворът на белоногата“, Ралица е изправена пред морален избор. Сърцето ѝ, открило пътя си в лицето на Иво Бойкин, не се превръща в слуга на Стоичко Влахин. Верността на героинята е опората, която дава нравствена мощ за противопоставяне на опита да бъде пречупена волята, да бъде изменена житейската посока.
            Двамата кандидати за обичта на Ралица са от различни социални слоеве, но за нея не съществува дилемата между богатство и обич. Тя дори не се замисля над предложението на заможния Стоичко, поискал да я спечели с армаган- огърлица рубета. Невестата има отговор на въпроса: парите или любовта. В нейната ценностна система не се вписват насилието над човешката воля и подчиняването ѝ чрез материални стимули. Ралица е почтена и вярна на съпруга си. В нейния свят разбирателството и обичта осмислят живота. За нея той може да бъде изживян единствено така- с достойнство и честито. Сърцето не може да бъде купено, нито притежавано, изборът му се подчинява на свободата и Ралица смело го брани, изричайки думите:
 - Пусни!... Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи! –
В своето простодушие героинята прозира дълбоката истина, че отстояването на личните нравствени ценности съхраняват човека. Тя защитава не само своята чест, а и тази на семейството си. Предана на сърцето, неспособна да му измени, следва повелите му, за да запази дома, който е съградила. Пътят, по който върви, не носи печалба и други придобивки, но дава покой на съвестта, защото е в хармония с личното добро. Извършеното от Ралица не е нравствен подвиг, а резултат от характера, който носи. Тя постъпва правилно не само спрямо собствените морални рамки и не, за да получи нещо. Поведението ѝ отразява общественото разбиране за това кое е редно и кое- не, а именно- коректив за него е личното щастие.
          Белязана със своята хубост и доброта, героинята става причина за жертви и сама е жертва, но остава непреклонна пред изпитанията, лишена от мисъл за отмъщение, дори когато предполага кой е убиецът на Иво. У Ралица няма място за вина, макар красотата сама по себе си винаги да я предизвиква. Като олицетворение на жената, е представена способността ѝ да преодолява трагичните събития, да надмогва мъката, да оцелява. Тя не се огъва, не търси възмездие, а продължава да живее живота си така, както го разбира. Потопена в дълбока скръб, съдбата я възнаграждава, дарявйки я с утеха- мъжка рожба, в която героинята вижда спомена за своя любим.
            Силата на Ралица да устоява на бурите се дължи на липсата на противоречие между мисъл и постъпки. Тя не се колебае, защото предварително е решила и знае, че личният морал стои над всяко изкушение, над всяко предизвикателство, над всеки опит да бъде пречупен духът ѝ. Той я подхранва и се прелива в неизменната ѝ усмивка, която от белег за хубост се превръща в знак за висше себенадмогване, за съхранената цялост на сърцето: 
и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломена - с несломено сърце.
      Образът на Ралица събира в себе си и националните черти на българката, и общочовешки. Жената е изкусително красива, но този природен дар има истинска стойност, когато служи на почтеността, семейството и дома. Като пазителка на добродетелите, героинята носи посланието, че опирането на нравствените устои придава сила на характера, необходима за преодоляване на изпитанията пред моралното, за спасяване на човешкото в човека.
  
Категория: Други
Прочетен: 295 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 18.04 20:08
      Изследванията и откривателствата на Космоса будят съзнанието на човека. Вселената, която обитаваме, е наш дом и естествена е потребността да я познаваме. От древността до късни векове човекът живее с умозрителни представи за нея. Познанията му се основават на митове, теории и хипотези, за да се стигне до телескопа на Галилео Галилей, произнесъл безпристрастна присъда и с това изобличил погрешния Птолемеев модел на Космоса. Уредът слага край на мъглявите виждания и полага основите на обективната наука, посредством която достигаме необозримото.
       Космосът е необятно поле за проучване. До днес човечеството се е докоснало само до върха на айсберга му. Благодарение на развитието на технологиите, стъпка по стъпка, на основата на фактите, придобити чрез тях, то опознава космическото пространство. Вече не само подозираме колко красота се крие в него, а можем да я заснемем и съзрем в небесните обекти, в процесите и феномените, да я изучаваме и направим осезаема и близка.
       Тридесет билиона са километрите, които очакват да бъдат проучени от нас. Развивайки се, хората осъзнават, че Космосът е недостъпен за пряк физически контакт. Разстоянията и условията на живот, опасността от радиация, от твърде високи или твърде ниски температури, не го позволяват. Юрий Гагарин е първият човек, излетял в Космоса през 1961г., последван от Джон Глен на следващата година. Валентина Терешкова, Алексей Леонов, Нийл Армстронг, Дейв Скот, Брус Маккендълс, а доста по-късно и китаецът Ян Лиуей, също се осмеляват да надникнат отвъд завесата, но учените установят, че безпилотните мисии, всъдеходите и сондите са по-ефективни за навлизане в сърцето на Космоса и даже по-евтини. Дълга е историята на проектите, които в съревнование сътворяват СССР и САЩ: „Спутник“, „Аполо“, „Колумбия“, „Експлорър1“, „Сатурн V“, „Салют“, „Мир“ са само някои от тях. Прозрял ограниченията си, човекът не се отказва от мечтата си да завоюва нови територии, но усъвършенства ума си и създава изобретения, за да го осъществи. Роботите, оказва се, вършат по-добра работа и на по-ниска цена.
По разкази на астронавти и според камерите на Международната космическа станция, погледната от Космоса, нашата планета Земя изглежда синя, дължащо се на високия процент вода. Ефирното сияние, сравнимо с ореол, обгръщащо сферичното ѝ тяло, е резултат от пречупването на слънчевата светлина през атмосферата. Всеки познава кратерите на Луната, надупчена като сирене. Множество компютърни модели пресъздават Слънчевата система и обектите в нея. Планетите изглеждат безтегловни, потопени в океан от неясна субстанция, а всъщност задържани от гравитацията, галактиките- въртящи се около невидим център, всички те- обгърнати от всепроникваща нощ.
Всяка земна секунда в близки и далечни кътчета на Космоса се случва глобално събитие- раждат се и умират звезди, прелитат комети, луни и планети променят орбитите си. Обективите на телескопите „Хъбъл“ и „Спицър“, на космическия кораб „Касини“ се опитват да уловят всяко от тях и ни разкриват Космоса като химическа лаборатория, като неподозирана люпилня на звезди, като извор на зашеметяващи астрофеномени.
Телескопът „Хъбъл“ прави снимки, запечатващи уникалната красота на планетарните мъглявини. Фотосите му показват обвивките от газ, освобождаван от умиращи звезди; улавят протопланетни дискове в мъглявината Орион и други области. Телескопът открива над двеста известни днес планети, обикалящи около други звезди, и доказва съществуването на черни дупки в центровете на галактиките. Той съзира високоенергийните потоци и избухвания в диапазона на гама-лъчите, идващи от всички краища на Вселената. Убеждава ни, че Космосът ускорено се разширява в продължение на вече пет милиарда години. Установява, че красота на междузвездното пространство придават силата, наречена „тъмна материя“, и вакуумът.
В края на 2004г., космическият кораб „Касини“ в серия от 126 снимки създава портрет на планетата Сатурн. Пръстените ѝ са съставени от милиарди ледени частици, а прахът от раздробената луна или комета, създала я, им придава нежни пастелени оттенъци. Те рисуват сенки върху спокойния горен слой карамелени облаци над планетата. Луните в орбитата ѝ са 56. Доказано е, че тяхната гравитация задържа пръстените и причинява вълни в плътността им, като ги накъдря. По здрач луната Мимас очертава призрачния си силует на фона на планетата, а ледената луна Диона сякаш виси над пръстените ѝ, видими като ръб. Свръхзвуковите ветрове над повърхността на Сатурн се пораждат от все още топлото му ядро и предизвикват бури, мълнии, облачни зони и вълнообразни образувания в атмосферата, чиято най-горна част е в жълтеникава мъгла. Снимките на „Вояджър“ показват луната Япет като разделена на две полукълба- черно и бяло, подобно на символа за ин и ян, дължащо се на факта, че едната половина се състои от чист лед, който в другата е невидим, намиращ се под повърхността. Сондата „Хюйгенс“ разкрива оранжевата луна Титан, прилична на суха африканска пустиня, където вали веднъж на сто или хиляда години, с твърда кора отгоре и мека отдолу, напомняща крем брюле. От въглеводороден пясък са над стометровите ѝ дюни, а парчетата лед по повърхността ѝ са колкото павета. Замръзналата вода на луната Енцелад пък изглажда повърхността ѝ до степен, в която на фотосите тя прилича на намачкана топка хартия.
Телескопът „Спицър“ регистрира как звездите се оформят от облаци газ и прах, а планетите се зараждат в дисковете от отломки около новите звезди. По-старите галактики излъчват топлина и инфрачервени лъчи. Една от картографиите разкрива подобна феерия: синьо и зелено, които са горещият газ, воали в нежно жълто, който е зоната на по-хладния газ, и пожар в червено, който е обвивката от нагорещен междузвезден прах. Кадрите, оставящи изображенията в рамките на видимия спектър, не дават пълна представа за изумителните процеси и красота в Космоса. Добавяйки инфрачервените данни, прахът на някоя галактика вече не изглежда като черен кръг и засиява, а сиянието осветлява по-плътни области, където се образуват нови звезди.
Днес знаем повече за скритото лице на Космоса, но разбираме, че колкото по-дълбоко навлизаме в познанията за него, толкова по-загадъчен става той. Съвършенството на техниката, чрез която човечеството прави невидимото във Вселената достъпно, може да ни открие скритото ѝ очарование. То не е непременно в ярките ѝ цветове или мащабни явления и процеси. Красотата на Космоса се крие в непознатите от нас тайни и механизми, по които той се развива. А една от най-великите мистерии е, че човекът е родственик на звездите, които носим в себе си чрез идентични химични елементи в телата ни. Обръщайки поглед навън- към отвъдземното пространство, мъдро би било да не забравяме, че пътуването в себе си може да ни открие също толкова неподозирани от нас закономерности.   
 
*Ползвани са материали на сп.“Нешънъл джиографик“
  
Категория: Други
Прочетен: 240 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 18.04 19:57
Според класическото определение за демокрация, възникнала в антична Гърция, тя е форма на управление, при която държавната власт произтича от народа, като под „народ“ се имат предвид по-скоро „гражданите“, защото в древността гражданство притежава само част от народа. Това поражда множество интерпретации на понятието „народовластие“. Главни негови характеристики са равенството и свободата. Поради различната историческа съдба и политическо развитие на отделните страни, във всяка от тях практическото приложение на тази форма на управление придобива нееднакъв развой.
Де юре, България е демократична държава от вече двадесет и седем години, но не времето е определящо за качеството на живот на демократичното общество, а утвърждаването на неговите ценности- равенството и свободата. Тук те все още се разбират превратно и затова- са химери. Наличието на правила и тяхното спазване е най-важното условие, за да бъде една държава демократична, но българите са само в етапа на тяхното осъзнаване и усвояване.  
Страната ни разполага с необходимите за едно демократично управление органи и закони, но в повечето случаи те не работят в полза на гражданите и не се прилагат. Поради това, често чуваме израза „фасадна демокрация“. Де факто, живеем в процеса на създаването ѝ.
Преходът, необходим, за да се извърши смяната на едно политическо държавно устройство с друго, в България продължи твърде дълго и бе използван за егоистичните цели на част от обществото. Оказа се, че моралът на отделния човек не се диктува от формата на управление. Свободата е отговорност, а ние показахме неспособност да я прилагаме, довело ни до злоупотреба с това основно право на демокрацията, до неуспех в превръщането ни в истинско демократично общество. От страха ни да постъпваме правилно и според законите- писани и неписани, следват всички пороци на недоразвитата ни политическа система: корупция, безработица, емиграция, бедност, нисък демографски прираст, бездуховност. Те се възпроизвеждат един от друг и задушават опитите на можещите да освежат и задвижат системата.
Личният морал и нравственост, спазването на законите са от изключително значение за всяко общество, независимо какво е държавното му устройство, и Румъния, с която България изминава сходен път, доказа, че те не са врата в полето. Тя смело защити собствения си интерес- да бъде зависима от себе си и сама да определи какво да бъде обществото ѝ, а именно- от граждани, чиито права и глас имат значение. За жалост, в България човешкият ресурс не се приема по подобен начин- като двигател на процесите. Психологията на българския политик е психология на страхлив човек, който се уповава на чужди директиви и потъпква собствения си народ, вместо да го ръководи.
Да, българите могат да пътуват, да се обучават и работят зад граница, но това се трансформира в емигранство, в изселване, в диагноза „заличаване на идентичността“. Да, съществува свобода на словото, но тя е относителна, защото медиите обслужват управляващите; всеки може да изрази мнение, но това винаги има последствия, което води до автоцензура. Да, съществуват възможности за развитие, но и твърде много бюрократични спънки. Управляващите игнорират проблемите и отказват да ги решат, защото трябва да престъпят личните си интереси. Така се създава огромна социална пропаст между две прослойки: крайно богати и крайно бедни, а инициативата на отделния човек не е достатъчна, за да се осъществи промяна за всички. В резултат- системата буксува, запазва се статукво, изгодно за определен кръг облагодетелствани.
    Заглавието на настоящото есе не отразява в пълна сила действителността. Спрямо нея, то звучи като препоръка и пожелание, като смислена цел, която към настоящия момент изглежда като илюзия, защото не се забелязва стремеж за придвижване към нея. В реалността промените се извършват с по-бавни темпове, отколкото на теория, тъй като тя не може да предвиди всички възможни обстоятелства, които могат да възникнат и да доведат до различен изход. Да, гражданин съм на общество, което е по пътя на своето демократизиране.  
Категория: Други
Прочетен: 566 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 14.03 13:33
Одата „Левски“ е първа в „Епопея на забравените“. Апостолът на свободата въвежда пантеона на незабравимите, създаден от Вазов. Дякона е най-високият връх на личен и индивидуален подвиг. Авторът се прекланя пред качествата му на будител и целѝ да го утвърди като мярка за величие. В това главна роля играе словото.
            Съзидателната му сила извежда личните прозрения на героя за етично поведение. Чрез словото е постигната идеализацията и библейският смисъл на образа на Левски. В авторовите думи се проявява нетърпимостта към предателя и предателството. Мълчанието е превърнато във висш израз на словесна мощ.
            В монолога си в началото на творбата героят се опира на словото да изрази мъдростта, която постига в манастира. Думите разкриват житейския му избор да напусне обителта. Изповедта го обрисува като човек с високи етични разбирания. Той е прозрял, че гласът му не стига до Бога, че страдащият народ не се нуждае от "химни и тропари лишни", а от "благата дума". Дякона споделя, че сляпото изпълнение на молитви и религиозни церемонии не е богоугодно и е по-достойно да се откликне на народното страдание. Това е причината да се отрече от лицемерния аскетичен живот и да поеме пътя на пробуждане на поробените.
Главно средство в мисията му е словото. Думите на Апостола са "прости и кратки", но са разбираеми, искрени и пораждат "упование и надежди сладки". Чрез тях е въведена християнската идея, че кроткият език е „дърво за живот“. Речта на героя е такава. Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него, а когато получи доверието на "робите слепи" да пръска светлината и тайнството на "две-три думи нови"- ключовите думи на бунта. Селяните "светец го зовяха", защото казаното от него е ясно и праведно. Словото на Левски е единно в звучене и смисъл:
"Обърнал се беше на дух, на огън
Думата си цяла лейше в едно слово."
Дума и слово се сливат в едно мигновение и това е моментът на озаряването, когато "робите слепи" възприемат речта като светлина и я чувстват чрез душата си. Така те приемат изреченото от Дякона- "слушаха с трепет, с зяпнали уста" и "тям на душата ставаше по-ясно".
Сред апостолите само Левски е представен с благостта на словото. В това е неговото величие- с простата и топла човешка реч да подбужда към бунт. Въстанието добива смисъл не чрез озлоблението, а чрез вярата. Проповядването на революция чрез кротки думи целѝ вътрешно озарение, чрез което робът да проумее смисъла на свободата. Без това бунтът би имал разрушителен смисъл, защото би бил резултат от чувство за мъст.
Сила се крие и в гибелната сила на словото. Авторът използва това оръжие, излива го към предателя и предателството и изобличава низката постъпка. С помощта на синоними и противопоставяне е обрисуван образът на издайника. Ако Левски е фантом, сянка, дух, огън и с авторитет пред народа, то предателят е обруган. Назован е: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда. Подчертана е светостта на иконата на българската свобода и е принизен предателят. Едно срещу друго застават благостта на словото на просветителя и словото като инструмент на подлостта. Думите на Левски се извисяват над тези на изменника. Издайникът осквернява не онова, що влиза в устата, а онова що излиза от нея. Затова тя е пълна "с яд и злост".
В одата „Левски“ място намира и мълчанието. То е израз на духовна и морална мощ, символ на мъдрост, която е отвъд думите. Проявява се чрез скритото от Вазов име на предателя. Изричането прави реален обекта, който назовава. В това е смисълът на замлъкналия авторов глас- продажникът трябва да бъде забравен, изтрит от паметта на народа, да се оспори правото му на съществуване- неназован, означава без битие. Другата страна на премълчаното слово откриваме в гордия отказ на Левски да говори в съда. Заловеният Апостол знае не само цената на думите. Пред властта той проявява превъзходство и вътрешна сила. Безмълвието му е белег за себенадмогване и себепожертвование. То е себепостигане и достойна защита на идеята за свобода. Това, което успява чрез изреченото сред народа, достига в тъмницата с мълчание. Героят не се поддава на "предателска реч", независимо от мъките, на които е "подвъргнат":
"И казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена."
Апостолът остава верен на своя идеал и не изменя на народа си, намирайки "към безсмъртието по-прекия път".
Силата на словото в одата „Левски“ откриваме в изповедния и откровен глас на героя. Чрез благостта и убедителността на речта си той се проявява като оратор. Авторът става негов продължител, горещ последовател на идеите му. Разкрива способността му да убеждава и увлича. Отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение. Вазов оставя празни места в текста. С това издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да изрече измяната и величието.
  
Категория: Други
Прочетен: 464 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.01 12:43
Европейското възраждане е цялостна идеология, която съответства на промени във всички сфери на живота във времето от 14 до началото на 17 век. Ренесанс е френската дума за Възраждане. То е духовно, художествено и литературно направление, появило се и оформило се в 15 и 16 век. Свързва се с националния класически художествен стил за Италия. В същия период съществува още едно такова явление- хуманизмът. Те се превръщат в образци за различните европейски култури, поставяйки в центъра античните ценности и човека.
Ренесансовата същност на Дон Кихот откриваме в неговия хуманизъм. Героят е истински човеколюбец с висок нравствен идеал. Извършва благородни и мъжествени постъпки в името на доброто, щастието и справедливостта. Дон Кихот е сложен и драматичен образ- той е син на две епохи, едновременно е безумец и мъдрец, трагичен и възвишен герой.
Дон Кихот е човеколюбец с висок нравствен идеал. Мотивите, които го ръководят, за да стане странстващ рицар, се крият във висшите духовни ценности- любов, правда, свобода, които той смята за потребни на хората. Затова и посвещава подвизите си на тях.
Дълбоката причина, поради която Дон Кихот става рицар, се корени в идеалите на миналото, с които не успява да се раздели. Той смята, че доброто си е отишло от света и открива изгубените ценности, съхранени в рицарските романи. Те стават извор на вдъхновение за него. Книгите не са условен свят, в който героят да намери душевно спасение. Дон Кихот желае да възкреси висшите цели, описани в тях, да ги превърне в реалност, в която всички хора да живеят. Затова приема образа на аристократ воин, закрилник на онеправданите и слабите. Придобивайки пародиен външен вид- с бръснарски леген вместо шлем и с крантата Росинант вместо великолепен боен кон, героят се впуска в приключения, защитавайки погубения някогашен свят.
Въпреки нелепия начин, по който изглежда, Дон Кихот е способен на благородни и мъжествени постъпки. Стремейки се да възстанови нарушената хармония в света, с нестихваща енергия и храброст, той се бори с всяка неправда. Трагикомичните му приключения го разкриват като самоотвержен защитник на слабите и угнетените.
Сред подвизите му е случката с овчарчето. Макар да вижда своята безпомощност, той не се отказва и го защитава. Вярвайки в доброто и човека, Дон Кихот се противопоставя на привидното за него зло. Затова и освобождава каторжниците. Мисли, че могат да се поправят. В неговите очи всички видимо страдащи са незаслужено наказани. Той не се интересува от истинското състояние на нещата, а търси потвърждение на вярата си, че справедливостта в света е нарушена и той е призван да я върне. Идеалистичните образи, които населяват неговото съзнание, той проектира върху външния свят- мелниците трябва да са великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Битката му с вятърните мелници напомня епична приказна борба- фантастична и нереална. Любимата му- Дулсинея дел Тобосо, е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, идеал за жена, която той смята за омагьосана и трябва да защити. Всички около нея са врагове, от които Дон Кихот трябва да я пази.
Поведението му е неразумно в очите на облечените в произход, власт и богатство, на лишените от фантазия и естественост. За тях Дон Кихот е обект за присмех и забавление, повод за развлечение и проява на ирония. Въпреки това, героят печели неравната битка с тях с искреността и вярата, с които се заявява в света.
Дон Кихот е сложен и драматичен образ.
Заради представата си да бъде рицар с бойно въоръжение и дама на сърцето, героят може да бъде определен като син на Средновековието. А основанията да бъде наречен син на Ренесанса откриваме в безкористния му хуманизъм. Създаден на границата на две епохи, образът на Дон Кихот олицетворява прехода между тях. Той събира в себе си отживелите разбирания на едно минало време. Бутафорните му доспехи са метафора на изгубилите съдържанието си вярвания, а загрижеността му за хората и тяхното щастие отразяват новия ценностен център на настъпващия хуманизъм.
Макар безумец в очите на другите, Дон Кихот е и мъдър. Рицарят учи околните на милосърдие, благоразумие, добри обноски и взаимност.
Виждайки възгледите на Санчо Панса, Дон Кихот го наставлява- човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, трябва да държи на хигиената, на външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. С него споделя виждането си за най-висшето благо и човешка привилегия- свободата: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Важна ценност, която Дон Кихот защитава, е равноправието между хората. В речта си пред козарите той казва, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни.
Носител на висок нравствен идеал и неугасващ оптимизъм, героят остава трагично самотен и неразбран. Победен от действителността, неоценен по достойнство, той не успява да осъществи своя прекрасен идеал. Дон Кихот умира поумнял, но не в битките си със злото и с грозното в света, а на своя беден одър в Ла Манча. Той си отива като Алонсо Кихано- предишната му самоличност, но вече носи прозвище- Добрия. Претърпял поражение, осъзнал умопомрачението си, оставя завещание. Непостижимото за него е предадено в ръцете на неговите близки и най-вече на приятеля му Санчо, прозрял съветите и мирогледа на своя господар.
Противоположни в разбиранията, които отстояват, Дон Кихот и слугата му стават приятели, благодарение на авантюрите, през които преминават. По силата на тази връзка протича духовното влияние на рицаря над Санчо Панса. Тя прераства в отношения на учител и ученик, наставник и последовател. Слугата проглежда за хуманистичните възгледи на господаря си и става техен приемник. В това авторът влага оптимистична нотка в творбата си, че благородството и доброто имат непреходна стойност, и прави двойката герои емблематична за литературата и изкуството.
 
Категория: Други
Прочетен: 464 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 17.12.2015 11:45
         Ренесансовата литература израства от хуманистичната. В центъра ѝ стои човекът. Тя черпи своите ценности от Античността, но се превръща в художествен израз на ново съзнание. Трагедията „Хамлет“ на Шекспир, създадена в края на ХVІв., в залеза на елизабетинската епоха, насочва вниманието към нравствено-психологическите проблеми, които произтичат от нарушаването на моралните закони и човешката справедливост. Тя очертава едно изчерпано вече разбиране за света.
Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир е сложен и нееднозначен образ. Той притежава положителните черти на ренесансовия човек. Отличава се с интелект, добро сърце и благородство, героят е действен хуманист. Съдбата на датския принц е драматична. Като типичен представител на Късния ренесанс, той преживява трагично крушението на идеалите, съзнава невъзможността да възстанови пропадналата човешка нравственост.
Хамлет е въплъщение на образа на ренесансовия човек. Той е обичан от народа, с добро сърце. Офелия се възхищава на възвишения му дух, нарича го „учен мъж“ и „образец“, „боец“, „око“, „език“ и „меч“. Тя вярва в благородните му подбуди и намерения към нея. Приема любовта му за искрена, но се разочарова от него, убеждавайки се в лудостта му. Клавдий също забелязва промяната в героя, твърди, че не прилича на себе си и акцентира върху разсъдъчността му:
„(…)Има нещо
в душата му, върху което
и меланхолията му седи и размишлява.“
     Хамлет е хуманист в ренесансовия смисъл на думата. Той е човеколюбив и ценностите му са в разрез с падението на нравите. Героят е носител на идеите за чест и достойнство.
Разбирайки от духа на баща си за подлостта на чичо си, датският принц приема завета да отмъсти за убийството, заричайки се да изтрие от паметта си всичко и да живее само според заповедите на синовния си и човешки дълг.
            Моралното разложение, което цари, потиска Хамлет. Героят се задушава в Дания. Пред приятелите си споделя, че тя е затвор за него. Той прозира съучастничеството на Розенкранц и Гилденстерн и ги предизвиква да го признаят, защото държи на откритите и истински отношения, на приятелството. Хамлет е силно чувствителен, когато става дума за чест и достойнство, защото те са висше благо за него. Затова изрича:
„Да си велик, не значи да се шеташ,
                                               а да откриеш повода и в сламка,
                                               когато стане дума за честта.“
В думите му личи разпадащото се разбиране на Ренесанса за човека като подобие на ангел и бог. Той е „квинтесенция на пръстта“, изгубил идеализирания от епохата образ. Самият Хамлет е негово олицетворение и отчаяно се опитва да го съхрани, но е в разрив със света. Дори приятелите му не са в съзвучие с начина му на мислене. Той е извън настоящето. Пред Хорацио героят разкрива нравственото падение на краля, един от изразите на което са обичайните пирове, които позорят и петнят името на кралския двор. Хамлет счита за недостойно да ги подкрепя и се изолира от порочния свят.
Стремежът да съхрани честта и достойнството си го обрича на самота и мнима лудост. Тези негови състояния са белези на драматичното крушение на хуманистичните идеали за човека в края на Ренесанса.
         Хамлет е трагично самотен. Той отхвърля самоубийството като възможност за избавление, защото противоречи на божествените закони. От друга страна, поверената тайна го отделя от всички:
                                               „Сърцето ме боли, а трябва да мълча.“
Героят знае, но не бива да говори, за да не бъде част от властващото зло.
           Хамлет отказва да се подчини на установения от братоубиеца ред и става обект на заговор, в който са въвлечени всички. Принцът подозира всеки, съмнява се във всеки, разчита само на себе си и е воден от повелята на духа на баща си, когото нарича „честен дух“. Като създание от друг свят, Хамлет му се доверява като на вестител на истината и я приема. Тя му открива съучастието на близки и приятели. Чрез действия или бездействие, те са оръдия на аморалността. Хамлет разобличава Розенкранц и Гилденстерн, отхвърля любовта на безволевата Офелия, презира майка си и чичо си заради кръвосмешението. Напълно сам, разбира, че е безсилен да се справи със злото.
Слабоумието на Хамлет е маска, която той доброволно приема, защото го изолира от света. То има различни измерения. В очите на другите героят е странен, „владее го фантазията“, защото се е заклел да говори двусмислено и неразбираемо. Поведението му се възприема като любовна лудост, в която има метод. Слабоумието на Хамлет е свобода отвъд разума, която му позволява да изрича тайната.
Лудостта на героя е причина да се самонаблюдава, критикува и анализира. Нарича се „ненужен сънльо“, упреква се за бездействието си, за колебанието да убие чичо си. Обвинява се, че е подлец и негодник, назовава се „нежен като гълъб по природа.“. Съзнава своята меланхолия и слабост да действа и да накаже убиеца, но в умопомрачение промушва Полоний. Клопката с пиесата е едно от средствата, чрез които индиректно изрича какво знае. Негови оръжия са думите. Те са ножът, с който ранява майка си и хвърля върху нея част от вината за стореното. Сам казва за себе си:
„че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ .
          Кулминация на душевните лутания на героя е прочутият монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“. В него размишлява и се пита кое е по-достойно- да понасяш стрелите на съдбата, или да действаш, поемайки отговорност за нея. За Хамлет човекът умира чрез делата си. Вършейки нещо, той заспива. Истинско мерило за смисъла на направеното е смъртта, схващана като сън. За датския принц земните ни постъпки определят какво ще сънуваме, когато се разделим с тленността. Страхът от смъртта, който е страх от непознатото, би трябвало да ни възпира да вършим злини. Монологът извежда дълбоки философски прозрения, води героя и читателя към равносметка.
       Творбата на Шекспир съдържа универсални нравствени послания. Трагедията разобличава злото и запечатва критичния момент на отмиране на ценности като дълг, справедливост, вярност и чест. Всеки от героите в нея е носител на своя идея. Във финала всички са мъртви, което бележи краха на философиите, подхранвали епохата. Късният ренесанс открива поле за новото.   
 
*Цитатите са по превода на Владимир Свинтила

 
Категория: Други
Прочетен: 637 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.01 12:47
      За да определиш какъв е животът ти, трябва да си го изживял. Аз все още съм на възраст, в която той ми предстои. Затова мога само да имам желания и мечти, както и да се надявам, че е възможно те да се осъществят. Засега предполагам как бих искала да се развие животът ми, но не мога да бъда сигурна, че наистина ще протече така.
      Моите стремежи са свързани с това да имам щастлива съдба, а моментите на отклоняване от нея би трябвало да са показател да се върна на верния път. Предпочитам да имам свободата да избирам как да живея, вместо това да става по силата на някаква външна принуда.
     Животът е непредвидим. Времето, в което сме родени, е динамично. Всичко се променя с твърде бързи темпове. Почти е невъзможно да планираш и да се чувстваш сигурен. Смятам, че човек сам създава живота си, но винаги има и доза късмет. Аз се опитвам да следвам своята посока, вярвам, че тя е подходяща и правилна за мен, и ми се иска това да е достатъчно, за да имам подкрепата на успешната и щастлива съдба. Мисля, че, когато човек върши това, което трябва, всички обстоятелства го подкрепят. Известен е изразът, че вселената съдейства на този, който упорства, който действа, защото знае къде отива. Желая да имам шанса да срещам щастливи случайности в живота си, защото съм избрала накъде да вървя и се опитвам да следвам избора си.
     Много от хората се изгубват в житейския си път. Забравят истинските си желания и мечти. Може би, затова животът им се превръща в абсурд. Те правят компромиси със себе си и искрените си копнежи, което тласка живота им в коловоз, който не са очаквали или в който не се чувстват добре, не се усещат като себе си. Би ми се искало да не попадам в такъв сценарий, в който да има крайно разминаване между онова, към което съм се стремила, и онова, което постигам или получавам, защото това е да преживяваш абсурд. Трябва да познаваш много добре себе си, да си предвидлив и находчив, за да върви животът ти по линията на личните ти желания и усещания за успех и щастие, за да можеш да направляваш съдбата си, а не да се оставяш в ръцете на неизвестното.
      Да бъде свободен е най-висшата ценност, която притежава човекът. Понякога свободата се оказва илюзия, защото се случва да надделяват събития, които не зависят от нас, но винаги остава правото да реагираш по начин, който няма да накърни вътрешната ти независимост, който ще те съхрани като човек и ще запази достойнството ти. Иска ми се занапред да съумявам да правя избори, които увеличават възможностите ми да бъда свободна, защото всяко ограничение е пречка за развитието и осъществяването на потенциала, който всеки от нас носи. Само по пътя на личната независимост човек открива себе си и може да намери търсеното, за да остане там.
           Житейските сюжети са неизброими. Все още не зная какъв ще бъде моят. Светът е многообразен и разноцветен, за да мога още сега да определя и да твърдя с убеденост. Имам своите стремежи, правото на избор и посока. Имам себе си. Мисля, че това стига, за да преплувам океана на своя живот. Пожелавам си попътен вятър.
             
           
    
Категория: Други
Прочетен: 452 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.12.2015 21:15
В съвременния свят понятие като „морал“ звучи остаряло. Правилата за редно и нередно и границите на нещата са повече от размити. Да бъдеш морален е равносилно на това да си човек от отминала епоха, изгубил представа за реалността, извън времето. Нормите за поведение не са твърдо установени. Рамките им са подвижни и зависят от отделния човек, неговите представи и разбирания.
Моралът и отговорността могат да се разглеждат като равнопоставени. Моралният човек е отговорен човек и отговорният е морален. Те изразяват съзнателно подчинение на правилата или тяхното постигане по пътя на опита.
Моралът- това са неписаните закони на обществото. Те се подразбират, без да е необходимо да бъдат установени със специален документ. Подлежат на нашето разбиране за необходимостта от тяхното съществуване. Те са ориентирите, които ни помагат да се съхраним като хора, когато изгубим посоката, когато пристъпим невидимите ограничения, отвъд които контролът над себе си и събитията става невъзможен.

Да бъдеш отговорен означава да съзнаваш риска и следствията от своите действия или да си житейски закален от проби и грешки и направил свои изводи. Научил си се да поставяш разума над импулсите и имаш власт над случващото се. Емоциите могат да бъдат колкото вдъхновяващи, толкова и разрушителни, ако се оставиш да те владеят напълно.

Следването на обществените предписания предпазва от заплитане в сложни ситуации, чийто изход трудно може да се предвиди. Разбира се, има хора със свободен дух, способен да надскочи общовалидните морални норми. Това са силни личности, които не умеят да се подчиняват. Те са тези, които определят границите и формират представите за правилно и неправилно. Но са и способни да носят отговорност за това. Могат да мотивират постъпките си и живеят с последствията от тях.

Независимо дали зачитаме или отхвърляме моралните правила, ние търпим резултатите от своите действия. Защото нормите не са външно ограничение, което се стремим да прескочим. Те са израз на нашите собствени вътрешни рамки. Ние сме тези, които имаме граници в себе си. Не е случаен изразът, съхранил се от древността до днес: „Човекът е мяра за всички неща“. Сами творим живота си, сами създаваме правилата, по които се движим.


Дали ще постъпим безотговорно или с пълно съзнание и власт над ситуацията, и в двата случая придобиваме опит, който ни показва докъде се простира нашата съвест, какъв е начинът ни на мислене, какви са широтата и дълбочината на вътрешния ни свят. Така опознаваме себе си и постигаме мъдростта, която е съхранена в морала, с тази разлика, че тя става наше лично убеждение, а не резултат от сляпо следване на вложените в него ограничения, не възприета в готов вид, без нашето собствено разбиране. Опитът ни учи на истинска отговорност, посочвайки ни кое е редно и кое не. Благодарение на него, градим своята представа за морал.  
Категория: Други
Прочетен: 669 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.11.2015 20:57
             Човекът е същество, което от раждането си, стои между света на вещите и този на нематериалното. В него се води непрестанна борба между привързаността към ценности, които са от физическо естество, и онези, които имат духовна основа.  Той ежедневно е в ситуация на избор.
         Заобиколени от предмети, хората рискуват да се превърнат в техни роби. Често забравят, че са носители на ценности с нематериална природа, които произтичат от самите тях, формират самоличността им, свързват ги с другите и представляват истинското богатство.
            Светът на вещите е декорът, сред който живеем. Той е мястото, в което ни се налага да оцеляваме, и ние трябва да умеем да си служим със средствата, които ни предоставя. Това, което ни заобикаля, е опора за физическото ни съществуване. Всеки предмет, който принадлежи на него, ни служи, за да ни бъде по-удобно, по-лесно, за да ни спести време, в много случаи напълно ни замества и не е нужно ние да вършим определени действия. В това няма нищо лошо. Технологиите се развиват с бързи темпове и скоро много дейности може да се окажат извън необходимостта да бъдат изпълнявани от човека. Тревожното е във факта, че забравяме къде е границата на служенето с вещите и на пълната зависимост от тях. Ако се поставим изцяло в тяхно подчинение, може да изгубим от поглед наистина значимото.
       Отвъд видимото, човекът има божествена природа. В нея са вложени всички онези качества- доброта, таланти, характер, които му придават стойност и го издигат над света на конкретното. Времето, в което живеем, все повече замъглява тази истина, а реализацията на тези наши способности е нещото, което ни приближава до същността ни.
Защо ти е да имаш скъп телефон, ако никой не ти звъни на него? Тази съвременна фейсбук философия добре изразява състоянието на ценностите днес. Важно е да бъдеш в крак с новото, но също толкова, ако не и с по-голямо значение, е да бъдеш човек, способен да изрази човешкото в себе си. По-висока стойност има да се отнесеш добре с някого или да проявиш своя заложба в услуга и за радост на хората, отколкото да имаш скъпа кола например. Първото има значение не само за теб, а за поне още един човек, докато притежанието заради самото притежание е форма на егоизъм. Във вещите има повече показност, а в действията ни- повече смисъл. Вярно е, че предметите не могат да те наранят така, както хората. Те няма да изразят неразбиране, ако следваш инструкциите им за употреба. Може би, затова предпочитаме тяхната компания. Защото с хората е по-сложно. Общуването и себеизразяването изискват да успеем да покажем онези страни от нас, които са отвъд вещественото.
Предметния свят сме създали сами за себе си, а душевността ни, качествата ни и всичко, което ни отличава и ни прави уникални, не са наш продукт, те имат по-висш произход. Добре ще е да си спомним това, когато ни се наложи да изберем да се сдобием с последен модел телефон или да спечелим нов приятел.
       Материално или душевно богатство? Пътят към едното или другото всеки извървява сам. Ние сме творци на собствения си живот и избираме какви да бъдем и какво да имаме в живота си. Сами градим себе си и от нас зависи кое да надделее и да присъства повече. Въпрос на лично виждане, предпочитание и разбиране. 
Категория: Други
Прочетен: 712 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.11.2015 20:46
Уважаема госпожо Директор! Скъпи учители, съученици и гости на нашето тържество!
 
Днес за последен път прекрачваме прага на родното училище. Вече сме зрелостници. Завършва общият ни път. Преминахме го, както всички преди нас. И ние като тях имахме училищни тревоги. Сблъсквахме се с проблеми и трудности. Имахме свои успехи. Малки или големи, те са признание за нашите и вашите усилия, скъпи учители. Може да не бяхме изключителни. Може да не ни запомните. Може да сме от тези, които не оставят ярка следа. Всеки клас има свой характер и особености. Ние- също. Благодарим Ви, че се грижихте за нас, че изисквахте от нас, че опитахте да ни подготвите за по-сложните битки, които ни очакват! Благодарим Ви, че през всички тези години ни учихте да търсим смисъла на думи като „знание“, „приятелство“, „взаимопомощ“! Жертвахте се с всеотдайност и професионализъм, направихте училището наш дом, в който неусетно пораснахме. Дадохте ни ориентири, които се надяваме да следваме с Вашата самоотверженост. За това: благодарим!
Казват, че трябва да помним доброто. Само времето има власт да придава или отнема смисъл на това, което е било. Нека то отсъди справедливо и подреди спомените ни. Надяваме се, че всичко, през което преминахме, ни е направило хора. Независимо от това дали и колко искрени сме били едни с други, нека съхраним човешкото в отношенията си. Нека бъдем благодарни, че сме били заедно! Нека с топлина и умиление се връщаме към всеки жест на загриженост, подкрепа и разбиране, които сме получили от съученици и учители! Защото е имало поне един такъв. А ако са били повече, значи, сме били благословени да усетим щастието от това да споделяш общ път. А каква по-здрава основа, от която да отправиш поглед към идващото?
Колкото и да се опитваме да скрием чувствата си, настъпи краят на важен етап от нашия живот. Каквото и да бъде казано, както и да бъде изречено, всеки от нас дълбоко се вълнува. Днес се разделяме, но и отваряме нова страница, поемаме в нова за нас посока. Пожелаваме си да я изминем с мъдрост и достойнство. Нека успеем да развием способностите, които всеки от нас носи! Нека се опитаме да дадем най-доброто от себе си, защото от това се нуждаем ние и светът! Нека наученото тук бъде пътеводна звезда за правилната за нас пътека! Младостта е най-красивият недостатък и най-могъщото предимство! Нека го превърнем в двигател на живота си, който едва сега започва!
Благодарим Ви, учители! На добър път, приятели! Успешно представяне на матурите и нека житейската ни реализация е венецът на това, чието начало сме поставили тук!

Категория: Други
Прочетен: 1385 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.11.2015 20:37
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 963207
Постинги: 213
Коментари: 14
Гласове: 117
Архив
Календар
«  Юни, 2016  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930