Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 919364 Постинги: 210 Коментари: 14
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
      Изследванията и откривателствата на Космоса будят съзнанието на човека. Вселената, която обитаваме, е наш дом и естествена е потребността да я познаваме. От древността до късни векове човекът живее с умозрителни представи за нея. Познанията му се основават на митове, теории и хипотези, за да се стигне до телескопа на Галилео Галилей, произнесъл безпристрастна присъда и с това изобличил погрешния Птолемеев модел на Космоса. Уредът слага край на мъглявите виждания и полага основите на обективната наука, посредством която достигаме необозримото.
       Космосът е необятно поле за проучване. До днес човечеството се е докоснало само до върха на айсберга му. Благодарение на развитието на технологиите, стъпка по стъпка, на основата на фактите, придобити чрез тях, то опознава космическото пространство. Вече не само подозираме колко красота се крие в него, а можем да я заснемем и съзрем в небесните обекти, в процесите и феномените, да я изучаваме и направим осезаема и близка.
       Тридесет билиона са километрите, които очакват да бъдат проучени от нас. Развивайки се, хората осъзнават, че Космосът е недостъпен за пряк физически контакт. Разстоянията и условията на живот, опасността от радиация, от твърде високи или твърде ниски температури, не го позволяват. Юрий Гагарин е първият човек, излетял в Космоса през 1961г., последван от Джон Глен на следващата година. Валентина Терешкова, Алексей Леонов, Нийл Армстронг, Дейв Скот, Брус Маккендълс, а доста по-късно и китаецът Ян Лиуей, също се осмеляват да надникнат отвъд завесата, но учените установят, че безпилотните мисии, всъдеходите и сондите са по-ефективни за навлизане в сърцето на Космоса и даже по-евтини. Дълга е историята на проектите, които в съревнование сътворяват СССР и САЩ: „Спутник“, „Аполо“, „Колумбия“, „Експлорър1“, „Сатурн V“, „Салют“, „Мир“ са само някои от тях. Прозрял ограниченията си, човекът не се отказва от мечтата си да завоюва нови територии, но усъвършенства ума си и създава изобретения, за да го осъществи. Роботите, оказва се, вършат по-добра работа и на по-ниска цена.
По разкази на астронавти и според камерите на Международната космическа станция, погледната от Космоса, нашата планета Земя изглежда синя, дължащо се на високия процент вода. Ефирното сияние, сравнимо с ореол, обгръщащо сферичното ѝ тяло, е резултат от пречупването на слънчевата светлина през атмосферата. Всеки познава кратерите на Луната, надупчена като сирене. Множество компютърни модели пресъздават Слънчевата система и обектите в нея. Планетите изглеждат безтегловни, потопени в океан от неясна субстанция, а всъщност задържани от гравитацията, галактиките- въртящи се около невидим център, всички те- обгърнати от всепроникваща нощ.
Всяка земна секунда в близки и далечни кътчета на Космоса се случва глобално събитие- раждат се и умират звезди, прелитат комети, луни и планети променят орбитите си. Обективите на телескопите „Хъбъл“ и „Спицър“, на космическия кораб „Касини“ се опитват да уловят всяко от тях и ни разкриват Космоса като химическа лаборатория, като неподозирана люпилня на звезди, като извор на зашеметяващи астрофеномени.
Телескопът „Хъбъл“ прави снимки, запечатващи уникалната красота на планетарните мъглявини. Фотосите му показват обвивките от газ, освобождаван от умиращи звезди; улавят протопланетни дискове в мъглявината Орион и други области. Телескопът открива над двеста известни днес планети, обикалящи около други звезди, и доказва съществуването на черни дупки в центровете на галактиките. Той съзира високоенергийните потоци и избухвания в диапазона на гама-лъчите, идващи от всички краища на Вселената. Убеждава ни, че Космосът ускорено се разширява в продължение на вече пет милиарда години. Установява, че красота на междузвездното пространство придават силата, наречена „тъмна материя“, и вакуумът.
В края на 2004г., космическият кораб „Касини“ в серия от 126 снимки създава портрет на планетата Сатурн. Пръстените ѝ са съставени от милиарди ледени частици, а прахът от раздробената луна или комета, създала я, им придава нежни пастелени оттенъци. Те рисуват сенки върху спокойния горен слой карамелени облаци над планетата. Луните в орбитата ѝ са 56. Доказано е, че тяхната гравитация задържа пръстените и причинява вълни в плътността им, като ги накъдря. По здрач луната Мимас очертава призрачния си силует на фона на планетата, а ледената луна Диона сякаш виси над пръстените ѝ, видими като ръб. Свръхзвуковите ветрове над повърхността на Сатурн се пораждат от все още топлото му ядро и предизвикват бури, мълнии, облачни зони и вълнообразни образувания в атмосферата, чиято най-горна част е в жълтеникава мъгла. Снимките на „Вояджър“ показват луната Япет като разделена на две полукълба- черно и бяло, подобно на символа за ин и ян, дължащо се на факта, че едната половина се състои от чист лед, който в другата е невидим, намиращ се под повърхността. Сондата „Хюйгенс“ разкрива оранжевата луна Титан, прилична на суха африканска пустиня, където вали веднъж на сто или хиляда години, с твърда кора отгоре и мека отдолу, напомняща крем брюле. От въглеводороден пясък са над стометровите ѝ дюни, а парчетата лед по повърхността ѝ са колкото павета. Замръзналата вода на луната Енцелад пък изглажда повърхността ѝ до степен, в която на фотосите тя прилича на намачкана топка хартия.
Телескопът „Спицър“ регистрира как звездите се оформят от облаци газ и прах, а планетите се зараждат в дисковете от отломки около новите звезди. По-старите галактики излъчват топлина и инфрачервени лъчи. Една от картографиите разкрива подобна феерия: синьо и зелено, които са горещият газ, воали в нежно жълто, който е зоната на по-хладния газ, и пожар в червено, който е обвивката от нагорещен междузвезден прах. Кадрите, оставящи изображенията в рамките на видимия спектър, не дават пълна представа за изумителните процеси и красота в Космоса. Добавяйки инфрачервените данни, прахът на някоя галактика вече не изглежда като черен кръг и засиява, а сиянието осветлява по-плътни области, където се образуват нови звезди.
Днес знаем повече за скритото лице на Космоса, но разбираме, че колкото по-дълбоко навлизаме в познанията за него, толкова по-загадъчен става той. Съвършенството на техниката, чрез която човечеството прави невидимото във Вселената достъпно, може да ни открие скритото ѝ очарование. То не е непременно в ярките ѝ цветове или мащабни явления и процеси. Красотата на Космоса се крие в непознатите от нас тайни и механизми, по които той се развива. А една от най-великите мистерии е, че човекът е родственик на звездите, които носим в себе си чрез идентични химични елементи в телата ни. Обръщайки поглед навън- към отвъдземното пространство, мъдро би било да не забравяме, че пътуването в себе си може да ни открие също толкова неподозирани от нас закономерности.   
 
*Ползвани са материали на сп.“Нешънъл джиографик“
  
Категория: Други
Прочетен: 176 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 18.04 19:57
Според класическото определение за демокрация, възникнала в антична Гърция, тя е форма на управление, при която държавната власт произтича от народа, като под „народ“ се имат предвид по-скоро „гражданите“, защото в древността гражданство притежава само част от народа. Това поражда множество интерпретации на понятието „народовластие“. Главни негови характеристики са равенството и свободата. Поради различната историческа съдба и политическо развитие на отделните страни, във всяка от тях практическото приложение на тази форма на управление придобива нееднакъв развой.
Де юре, България е демократична държава от вече двадесет и седем години, но не времето е определящо за качеството на живот на демократичното общество, а утвърждаването на неговите ценности- равенството и свободата. Тук те все още се разбират превратно и затова- са химери. Наличието на правила и тяхното спазване е най-важното условие, за да бъде една държава демократична, но българите са само в етапа на тяхното осъзнаване и усвояване.  
Страната ни разполага с необходимите за едно демократично управление органи и закони, но в повечето случаи те не работят в полза на гражданите и не се прилагат. Поради това, често чуваме израза „фасадна демокрация“. Де факто, живеем в процеса на създаването ѝ.
Преходът, необходим, за да се извърши смяната на едно политическо държавно устройство с друго, в България продължи твърде дълго и бе използван за егоистичните цели на част от обществото. Оказа се, че моралът на отделния човек не се диктува от формата на управление. Свободата е отговорност, а ние показахме неспособност да я прилагаме, довело ни до злоупотреба с това основно право на демокрацията, до неуспех в превръщането ни в истинско демократично общество. От страха ни да постъпваме правилно и според законите- писани и неписани, следват всички пороци на недоразвитата ни политическа система: корупция, безработица, емиграция, бедност, нисък демографски прираст, бездуховност. Те се възпроизвеждат един от друг и задушават опитите на можещите да освежат и задвижат системата.
Личният морал и нравственост, спазването на законите са от изключително значение за всяко общество, независимо какво е държавното му устройство, и Румъния, с която България изминава сходен път, доказа, че те не са врата в полето. Тя смело защити собствения си интерес- да бъде зависима от себе си и сама да определи какво да бъде обществото ѝ, а именно- от граждани, чиито права и глас имат значение. За жалост, в България човешкият ресурс не се приема по подобен начин- като двигател на процесите. Психологията на българския политик е психология на страхлив човек, който се уповава на чужди директиви и потъпква собствения си народ, вместо да го ръководи.
Да, българите могат да пътуват, да се обучават и работят зад граница, но това се трансформира в емигранство, в изселване, в диагноза „заличаване на идентичността“. Да, съществува свобода на словото, но тя е относителна, защото медиите обслужват управляващите; всеки може да изрази мнение, но това винаги има последствия, което води до автоцензура. Да, съществуват възможности за развитие, но и твърде много бюрократични спънки. Управляващите игнорират проблемите и отказват да ги решат, защото трябва да престъпят личните си интереси. Така се създава огромна социална пропаст между две прослойки: крайно богати и крайно бедни, а инициативата на отделния човек не е достатъчна, за да се осъществи промяна за всички. В резултат- системата буксува, запазва се статукво, изгодно за определен кръг облагодетелствани.
    Заглавието на настоящото есе не отразява в пълна сила действителността. Спрямо нея, то звучи като препоръка и пожелание, като смислена цел, която към настоящия момент изглежда като илюзия, защото не се забелязва стремеж за придвижване към нея. В реалността промените се извършват с по-бавни темпове, отколкото на теория, тъй като тя не може да предвиди всички възможни обстоятелства, които могат да възникнат и да доведат до различен изход. Да, гражданин съм на общество, което е по пътя на своето демократизиране.  
Категория: Други
Прочетен: 474 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 14.03 13:33
Одата „Левски“ е първа в „Епопея на забравените“. Апостолът на свободата въвежда пантеона на незабравимите, създаден от Вазов. Дякона е най-високият връх на личен и индивидуален подвиг. Авторът се прекланя пред качествата му на будител и целѝ да го утвърди като мярка за величие. В това главна роля играе словото.
            Съзидателната му сила извежда личните прозрения на героя за етично поведение. Чрез словото е постигната идеализацията и библейският смисъл на образа на Левски. В авторовите думи се проявява нетърпимостта към предателя и предателството. Мълчанието е превърнато във висш израз на словесна мощ.
            В монолога си в началото на творбата героят се опира на словото да изрази мъдростта, която постига в манастира. Думите разкриват житейския му избор да напусне обителта. Изповедта го обрисува като човек с високи етични разбирания. Той е прозрял, че гласът му не стига до Бога, че страдащият народ не се нуждае от "химни и тропари лишни", а от "благата дума". Дякона споделя, че сляпото изпълнение на молитви и религиозни церемонии не е богоугодно и е по-достойно да се откликне на народното страдание. Това е причината да се отрече от лицемерния аскетичен живот и да поеме пътя на пробуждане на поробените.
Главно средство в мисията му е словото. Думите на Апостола са "прости и кратки", но са разбираеми, искрени и пораждат "упование и надежди сладки". Чрез тях е въведена християнската идея, че кроткият език е „дърво за живот“. Речта на героя е такава. Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него, а когато получи доверието на "робите слепи" да пръска светлината и тайнството на "две-три думи нови"- ключовите думи на бунта. Селяните "светец го зовяха", защото казаното от него е ясно и праведно. Словото на Левски е единно в звучене и смисъл:
"Обърнал се беше на дух, на огън
Думата си цяла лейше в едно слово."
Дума и слово се сливат в едно мигновение и това е моментът на озаряването, когато "робите слепи" възприемат речта като светлина и я чувстват чрез душата си. Така те приемат изреченото от Дякона- "слушаха с трепет, с зяпнали уста" и "тям на душата ставаше по-ясно".
Сред апостолите само Левски е представен с благостта на словото. В това е неговото величие- с простата и топла човешка реч да подбужда към бунт. Въстанието добива смисъл не чрез озлоблението, а чрез вярата. Проповядването на революция чрез кротки думи целѝ вътрешно озарение, чрез което робът да проумее смисъла на свободата. Без това бунтът би имал разрушителен смисъл, защото би бил резултат от чувство за мъст.
Сила се крие и в гибелната сила на словото. Авторът използва това оръжие, излива го към предателя и предателството и изобличава низката постъпка. С помощта на синоними и противопоставяне е обрисуван образът на издайника. Ако Левски е фантом, сянка, дух, огън и с авторитет пред народа, то предателят е обруган. Назован е: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда. Подчертана е светостта на иконата на българската свобода и е принизен предателят. Едно срещу друго застават благостта на словото на просветителя и словото като инструмент на подлостта. Думите на Левски се извисяват над тези на изменника. Издайникът осквернява не онова, що влиза в устата, а онова що излиза от нея. Затова тя е пълна "с яд и злост".
В одата „Левски“ място намира и мълчанието. То е израз на духовна и морална мощ, символ на мъдрост, която е отвъд думите. Проявява се чрез скритото от Вазов име на предателя. Изричането прави реален обекта, който назовава. В това е смисълът на замлъкналия авторов глас- продажникът трябва да бъде забравен, изтрит от паметта на народа, да се оспори правото му на съществуване- неназован, означава без битие. Другата страна на премълчаното слово откриваме в гордия отказ на Левски да говори в съда. Заловеният Апостол знае не само цената на думите. Пред властта той проявява превъзходство и вътрешна сила. Безмълвието му е белег за себенадмогване и себепожертвование. То е себепостигане и достойна защита на идеята за свобода. Това, което успява чрез изреченото сред народа, достига в тъмницата с мълчание. Героят не се поддава на "предателска реч", независимо от мъките, на които е "подвъргнат":
"И казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена."
Апостолът остава верен на своя идеал и не изменя на народа си, намирайки "към безсмъртието по-прекия път".
Силата на словото в одата „Левски“ откриваме в изповедния и откровен глас на героя. Чрез благостта и убедителността на речта си той се проявява като оратор. Авторът става негов продължител, горещ последовател на идеите му. Разкрива способността му да убеждава и увлича. Отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение. Вазов оставя празни места в текста. С това издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да изрече измяната и величието.
  
Категория: Други
Прочетен: 425 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.01 12:43
Европейското възраждане е цялостна идеология, която съответства на промени във всички сфери на живота във времето от 14 до началото на 17 век. Ренесанс е френската дума за Възраждане. То е духовно, художествено и литературно направление, появило се и оформило се в 15 и 16 век. Свързва се с националния класически художествен стил за Италия. В същия период съществува още едно такова явление- хуманизмът. Те се превръщат в образци за различните европейски култури, поставяйки в центъра античните ценности и човека.
Ренесансовата същност на Дон Кихот откриваме в неговия хуманизъм. Героят е истински човеколюбец с висок нравствен идеал. Извършва благородни и мъжествени постъпки в името на доброто, щастието и справедливостта. Дон Кихот е сложен и драматичен образ- той е син на две епохи, едновременно е безумец и мъдрец, трагичен и възвишен герой.
Дон Кихот е човеколюбец с висок нравствен идеал. Мотивите, които го ръководят, за да стане странстващ рицар, се крият във висшите духовни ценности- любов, правда, свобода, които той смята за потребни на хората. Затова и посвещава подвизите си на тях.
Дълбоката причина, поради която Дон Кихот става рицар, се корени в идеалите на миналото, с които не успява да се раздели. Той смята, че доброто си е отишло от света и открива изгубените ценности, съхранени в рицарските романи. Те стават извор на вдъхновение за него. Книгите не са условен свят, в който героят да намери душевно спасение. Дон Кихот желае да възкреси висшите цели, описани в тях, да ги превърне в реалност, в която всички хора да живеят. Затова приема образа на аристократ воин, закрилник на онеправданите и слабите. Придобивайки пародиен външен вид- с бръснарски леген вместо шлем и с крантата Росинант вместо великолепен боен кон, героят се впуска в приключения, защитавайки погубения някогашен свят.
Въпреки нелепия начин, по който изглежда, Дон Кихот е способен на благородни и мъжествени постъпки. Стремейки се да възстанови нарушената хармония в света, с нестихваща енергия и храброст, той се бори с всяка неправда. Трагикомичните му приключения го разкриват като самоотвержен защитник на слабите и угнетените.
Сред подвизите му е случката с овчарчето. Макар да вижда своята безпомощност, той не се отказва и го защитава. Вярвайки в доброто и човека, Дон Кихот се противопоставя на привидното за него зло. Затова и освобождава каторжниците. Мисли, че могат да се поправят. В неговите очи всички видимо страдащи са незаслужено наказани. Той не се интересува от истинското състояние на нещата, а търси потвърждение на вярата си, че справедливостта в света е нарушена и той е призван да я върне. Идеалистичните образи, които населяват неговото съзнание, той проектира върху външния свят- мелниците трябва да са великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Битката му с вятърните мелници напомня епична приказна борба- фантастична и нереална. Любимата му- Дулсинея дел Тобосо, е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, идеал за жена, която той смята за омагьосана и трябва да защити. Всички около нея са врагове, от които Дон Кихот трябва да я пази.
Поведението му е неразумно в очите на облечените в произход, власт и богатство, на лишените от фантазия и естественост. За тях Дон Кихот е обект за присмех и забавление, повод за развлечение и проява на ирония. Въпреки това, героят печели неравната битка с тях с искреността и вярата, с които се заявява в света.
Дон Кихот е сложен и драматичен образ.
Заради представата си да бъде рицар с бойно въоръжение и дама на сърцето, героят може да бъде определен като син на Средновековието. А основанията да бъде наречен син на Ренесанса откриваме в безкористния му хуманизъм. Създаден на границата на две епохи, образът на Дон Кихот олицетворява прехода между тях. Той събира в себе си отживелите разбирания на едно минало време. Бутафорните му доспехи са метафора на изгубилите съдържанието си вярвания, а загрижеността му за хората и тяхното щастие отразяват новия ценностен център на настъпващия хуманизъм.
Макар безумец в очите на другите, Дон Кихот е и мъдър. Рицарят учи околните на милосърдие, благоразумие, добри обноски и взаимност.
Виждайки възгледите на Санчо Панса, Дон Кихот го наставлява- човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, трябва да държи на хигиената, на външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. С него споделя виждането си за най-висшето благо и човешка привилегия- свободата: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Важна ценност, която Дон Кихот защитава, е равноправието между хората. В речта си пред козарите той казва, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни.
Носител на висок нравствен идеал и неугасващ оптимизъм, героят остава трагично самотен и неразбран. Победен от действителността, неоценен по достойнство, той не успява да осъществи своя прекрасен идеал. Дон Кихот умира поумнял, но не в битките си със злото и с грозното в света, а на своя беден одър в Ла Манча. Той си отива като Алонсо Кихано- предишната му самоличност, но вече носи прозвище- Добрия. Претърпял поражение, осъзнал умопомрачението си, оставя завещание. Непостижимото за него е предадено в ръцете на неговите близки и най-вече на приятеля му Санчо, прозрял съветите и мирогледа на своя господар.
Противоположни в разбиранията, които отстояват, Дон Кихот и слугата му стават приятели, благодарение на авантюрите, през които преминават. По силата на тази връзка протича духовното влияние на рицаря над Санчо Панса. Тя прераства в отношения на учител и ученик, наставник и последовател. Слугата проглежда за хуманистичните възгледи на господаря си и става техен приемник. В това авторът влага оптимистична нотка в творбата си, че благородството и доброто имат непреходна стойност, и прави двойката герои емблематична за литературата и изкуството.
 
Категория: Други
Прочетен: 427 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 17.12.2015 11:45
         Ренесансовата литература израства от хуманистичната. В центъра ѝ стои човекът. Тя черпи своите ценности от Античността, но се превръща в художествен израз на ново съзнание. Трагедията „Хамлет“ на Шекспир, създадена в края на ХVІв., в залеза на елизабетинската епоха, насочва вниманието към нравствено-психологическите проблеми, които произтичат от нарушаването на моралните закони и човешката справедливост. Тя очертава едно изчерпано вече разбиране за света.
Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир е сложен и нееднозначен образ. Той притежава положителните черти на ренесансовия човек. Отличава се с интелект, добро сърце и благородство, героят е действен хуманист. Съдбата на датския принц е драматична. Като типичен представител на Късния ренесанс, той преживява трагично крушението на идеалите, съзнава невъзможността да възстанови пропадналата човешка нравственост.
Хамлет е въплъщение на образа на ренесансовия човек. Той е обичан от народа, с добро сърце. Офелия се възхищава на възвишения му дух, нарича го „учен мъж“ и „образец“, „боец“, „око“, „език“ и „меч“. Тя вярва в благородните му подбуди и намерения към нея. Приема любовта му за искрена, но се разочарова от него, убеждавайки се в лудостта му. Клавдий също забелязва промяната в героя, твърди, че не прилича на себе си и акцентира върху разсъдъчността му:
„(…)Има нещо
в душата му, върху което
и меланхолията му седи и размишлява.“
     Хамлет е хуманист в ренесансовия смисъл на думата. Той е човеколюбив и ценностите му са в разрез с падението на нравите. Героят е носител на идеите за чест и достойнство.
Разбирайки от духа на баща си за подлостта на чичо си, датският принц приема завета да отмъсти за убийството, заричайки се да изтрие от паметта си всичко и да живее само според заповедите на синовния си и човешки дълг.
            Моралното разложение, което цари, потиска Хамлет. Героят се задушава в Дания. Пред приятелите си споделя, че тя е затвор за него. Той прозира съучастничеството на Розенкранц и Гилденстерн и ги предизвиква да го признаят, защото държи на откритите и истински отношения, на приятелството. Хамлет е силно чувствителен, когато става дума за чест и достойнство, защото те са висше благо за него. Затова изрича:
„Да си велик, не значи да се шеташ,
                                               а да откриеш повода и в сламка,
                                               когато стане дума за честта.“
В думите му личи разпадащото се разбиране на Ренесанса за човека като подобие на ангел и бог. Той е „квинтесенция на пръстта“, изгубил идеализирания от епохата образ. Самият Хамлет е негово олицетворение и отчаяно се опитва да го съхрани, но е в разрив със света. Дори приятелите му не са в съзвучие с начина му на мислене. Той е извън настоящето. Пред Хорацио героят разкрива нравственото падение на краля, един от изразите на което са обичайните пирове, които позорят и петнят името на кралския двор. Хамлет счита за недостойно да ги подкрепя и се изолира от порочния свят.
Стремежът да съхрани честта и достойнството си го обрича на самота и мнима лудост. Тези негови състояния са белези на драматичното крушение на хуманистичните идеали за човека в края на Ренесанса.
         Хамлет е трагично самотен. Той отхвърля самоубийството като възможност за избавление, защото противоречи на божествените закони. От друга страна, поверената тайна го отделя от всички:
                                               „Сърцето ме боли, а трябва да мълча.“
Героят знае, но не бива да говори, за да не бъде част от властващото зло.
           Хамлет отказва да се подчини на установения от братоубиеца ред и става обект на заговор, в който са въвлечени всички. Принцът подозира всеки, съмнява се във всеки, разчита само на себе си и е воден от повелята на духа на баща си, когото нарича „честен дух“. Като създание от друг свят, Хамлет му се доверява като на вестител на истината и я приема. Тя му открива съучастието на близки и приятели. Чрез действия или бездействие, те са оръдия на аморалността. Хамлет разобличава Розенкранц и Гилденстерн, отхвърля любовта на безволевата Офелия, презира майка си и чичо си заради кръвосмешението. Напълно сам, разбира, че е безсилен да се справи със злото.
Слабоумието на Хамлет е маска, която той доброволно приема, защото го изолира от света. То има различни измерения. В очите на другите героят е странен, „владее го фантазията“, защото се е заклел да говори двусмислено и неразбираемо. Поведението му се възприема като любовна лудост, в която има метод. Слабоумието на Хамлет е свобода отвъд разума, която му позволява да изрича тайната.
Лудостта на героя е причина да се самонаблюдава, критикува и анализира. Нарича се „ненужен сънльо“, упреква се за бездействието си, за колебанието да убие чичо си. Обвинява се, че е подлец и негодник, назовава се „нежен като гълъб по природа.“. Съзнава своята меланхолия и слабост да действа и да накаже убиеца, но в умопомрачение промушва Полоний. Клопката с пиесата е едно от средствата, чрез които индиректно изрича какво знае. Негови оръжия са думите. Те са ножът, с който ранява майка си и хвърля върху нея част от вината за стореното. Сам казва за себе си:
„че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ .
          Кулминация на душевните лутания на героя е прочутият монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“. В него размишлява и се пита кое е по-достойно- да понасяш стрелите на съдбата, или да действаш, поемайки отговорност за нея. За Хамлет човекът умира чрез делата си. Вършейки нещо, той заспива. Истинско мерило за смисъла на направеното е смъртта, схващана като сън. За датския принц земните ни постъпки определят какво ще сънуваме, когато се разделим с тленността. Страхът от смъртта, който е страх от непознатото, би трябвало да ни възпира да вършим злини. Монологът извежда дълбоки философски прозрения, води героя и читателя към равносметка.
       Творбата на Шекспир съдържа универсални нравствени послания. Трагедията разобличава злото и запечатва критичния момент на отмиране на ценности като дълг, справедливост, вярност и чест. Всеки от героите в нея е носител на своя идея. Във финала всички са мъртви, което бележи краха на философиите, подхранвали епохата. Късният ренесанс открива поле за новото.   
 
*Цитатите са по превода на Владимир Свинтила

 
Категория: Други
Прочетен: 575 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.01 12:47
      За да определиш какъв е животът ти, трябва да си го изживял. Аз все още съм на възраст, в която той ми предстои. Затова мога само да имам желания и мечти, както и да се надявам, че е възможно те да се осъществят. Засега предполагам как бих искала да се развие животът ми, но не мога да бъда сигурна, че наистина ще протече така.
      Моите стремежи са свързани с това да имам щастлива съдба, а моментите на отклоняване от нея би трябвало да са показател да се върна на верния път. Предпочитам да имам свободата да избирам как да живея, вместо това да става по силата на някаква външна принуда.
     Животът е непредвидим. Времето, в което сме родени, е динамично. Всичко се променя с твърде бързи темпове. Почти е невъзможно да планираш и да се чувстваш сигурен. Смятам, че човек сам създава живота си, но винаги има и доза късмет. Аз се опитвам да следвам своята посока, вярвам, че тя е подходяща и правилна за мен, и ми се иска това да е достатъчно, за да имам подкрепата на успешната и щастлива съдба. Мисля, че, когато човек върши това, което трябва, всички обстоятелства го подкрепят. Известен е изразът, че вселената съдейства на този, който упорства, който действа, защото знае къде отива. Желая да имам шанса да срещам щастливи случайности в живота си, защото съм избрала накъде да вървя и се опитвам да следвам избора си.
     Много от хората се изгубват в житейския си път. Забравят истинските си желания и мечти. Може би, затова животът им се превръща в абсурд. Те правят компромиси със себе си и искрените си копнежи, което тласка живота им в коловоз, който не са очаквали или в който не се чувстват добре, не се усещат като себе си. Би ми се искало да не попадам в такъв сценарий, в който да има крайно разминаване между онова, към което съм се стремила, и онова, което постигам или получавам, защото това е да преживяваш абсурд. Трябва да познаваш много добре себе си, да си предвидлив и находчив, за да върви животът ти по линията на личните ти желания и усещания за успех и щастие, за да можеш да направляваш съдбата си, а не да се оставяш в ръцете на неизвестното.
      Да бъде свободен е най-висшата ценност, която притежава човекът. Понякога свободата се оказва илюзия, защото се случва да надделяват събития, които не зависят от нас, но винаги остава правото да реагираш по начин, който няма да накърни вътрешната ти независимост, който ще те съхрани като човек и ще запази достойнството ти. Иска ми се занапред да съумявам да правя избори, които увеличават възможностите ми да бъда свободна, защото всяко ограничение е пречка за развитието и осъществяването на потенциала, който всеки от нас носи. Само по пътя на личната независимост човек открива себе си и може да намери търсеното, за да остане там.
           Житейските сюжети са неизброими. Все още не зная какъв ще бъде моят. Светът е многообразен и разноцветен, за да мога още сега да определя и да твърдя с убеденост. Имам своите стремежи, правото на избор и посока. Имам себе си. Мисля, че това стига, за да преплувам океана на своя живот. Пожелавам си попътен вятър.
             
           
    
Категория: Други
Прочетен: 400 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.12.2015 21:15
В съвременния свят понятие като „морал“ звучи остаряло. Правилата за редно и нередно и границите на нещата са повече от размити. Да бъдеш морален е равносилно на това да си човек от отминала епоха, изгубил представа за реалността, извън времето. Нормите за поведение не са твърдо установени. Рамките им са подвижни и зависят от отделния човек, неговите представи и разбирания.
Моралът и отговорността могат да се разглеждат като равнопоставени. Моралният човек е отговорен човек и отговорният е морален. Те изразяват съзнателно подчинение на правилата или тяхното постигане по пътя на опита.
Моралът- това са неписаните закони на обществото. Те се подразбират, без да е необходимо да бъдат установени със специален документ. Подлежат на нашето разбиране за необходимостта от тяхното съществуване. Те са ориентирите, които ни помагат да се съхраним като хора, когато изгубим посоката, когато пристъпим невидимите ограничения, отвъд които контролът над себе си и събитията става невъзможен.

Да бъдеш отговорен означава да съзнаваш риска и следствията от своите действия или да си житейски закален от проби и грешки и направил свои изводи. Научил си се да поставяш разума над импулсите и имаш власт над случващото се. Емоциите могат да бъдат колкото вдъхновяващи, толкова и разрушителни, ако се оставиш да те владеят напълно.

Следването на обществените предписания предпазва от заплитане в сложни ситуации, чийто изход трудно може да се предвиди. Разбира се, има хора със свободен дух, способен да надскочи общовалидните морални норми. Това са силни личности, които не умеят да се подчиняват. Те са тези, които определят границите и формират представите за правилно и неправилно. Но са и способни да носят отговорност за това. Могат да мотивират постъпките си и живеят с последствията от тях.

Независимо дали зачитаме или отхвърляме моралните правила, ние търпим резултатите от своите действия. Защото нормите не са външно ограничение, което се стремим да прескочим. Те са израз на нашите собствени вътрешни рамки. Ние сме тези, които имаме граници в себе си. Не е случаен изразът, съхранил се от древността до днес: „Човекът е мяра за всички неща“. Сами творим живота си, сами създаваме правилата, по които се движим.


Дали ще постъпим безотговорно или с пълно съзнание и власт над ситуацията, и в двата случая придобиваме опит, който ни показва докъде се простира нашата съвест, какъв е начинът ни на мислене, какви са широтата и дълбочината на вътрешния ни свят. Така опознаваме себе си и постигаме мъдростта, която е съхранена в морала, с тази разлика, че тя става наше лично убеждение, а не резултат от сляпо следване на вложените в него ограничения, не възприета в готов вид, без нашето собствено разбиране. Опитът ни учи на истинска отговорност, посочвайки ни кое е редно и кое не. Благодарение на него, градим своята представа за морал.  
Категория: Други
Прочетен: 605 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.11.2015 20:57
             Човекът е същество, което от раждането си, стои между света на вещите и този на нематериалното. В него се води непрестанна борба между привързаността към ценности, които са от физическо естество, и онези, които имат духовна основа.  Той ежедневно е в ситуация на избор.
         Заобиколени от предмети, хората рискуват да се превърнат в техни роби. Често забравят, че са носители на ценности с нематериална природа, които произтичат от самите тях, формират самоличността им, свързват ги с другите и представляват истинското богатство.
            Светът на вещите е декорът, сред който живеем. Той е мястото, в което ни се налага да оцеляваме, и ние трябва да умеем да си служим със средствата, които ни предоставя. Това, което ни заобикаля, е опора за физическото ни съществуване. Всеки предмет, който принадлежи на него, ни служи, за да ни бъде по-удобно, по-лесно, за да ни спести време, в много случаи напълно ни замества и не е нужно ние да вършим определени действия. В това няма нищо лошо. Технологиите се развиват с бързи темпове и скоро много дейности може да се окажат извън необходимостта да бъдат изпълнявани от човека. Тревожното е във факта, че забравяме къде е границата на служенето с вещите и на пълната зависимост от тях. Ако се поставим изцяло в тяхно подчинение, може да изгубим от поглед наистина значимото.
       Отвъд видимото, човекът има божествена природа. В нея са вложени всички онези качества- доброта, таланти, характер, които му придават стойност и го издигат над света на конкретното. Времето, в което живеем, все повече замъглява тази истина, а реализацията на тези наши способности е нещото, което ни приближава до същността ни.
Защо ти е да имаш скъп телефон, ако никой не ти звъни на него? Тази съвременна фейсбук философия добре изразява състоянието на ценностите днес. Важно е да бъдеш в крак с новото, но също толкова, ако не и с по-голямо значение, е да бъдеш човек, способен да изрази човешкото в себе си. По-висока стойност има да се отнесеш добре с някого или да проявиш своя заложба в услуга и за радост на хората, отколкото да имаш скъпа кола например. Първото има значение не само за теб, а за поне още един човек, докато притежанието заради самото притежание е форма на егоизъм. Във вещите има повече показност, а в действията ни- повече смисъл. Вярно е, че предметите не могат да те наранят така, както хората. Те няма да изразят неразбиране, ако следваш инструкциите им за употреба. Може би, затова предпочитаме тяхната компания. Защото с хората е по-сложно. Общуването и себеизразяването изискват да успеем да покажем онези страни от нас, които са отвъд вещественото.
Предметния свят сме създали сами за себе си, а душевността ни, качествата ни и всичко, което ни отличава и ни прави уникални, не са наш продукт, те имат по-висш произход. Добре ще е да си спомним това, когато ни се наложи да изберем да се сдобием с последен модел телефон или да спечелим нов приятел.
       Материално или душевно богатство? Пътят към едното или другото всеки извървява сам. Ние сме творци на собствения си живот и избираме какви да бъдем и какво да имаме в живота си. Сами градим себе си и от нас зависи кое да надделее и да присъства повече. Въпрос на лично виждане, предпочитание и разбиране. 
Категория: Други
Прочетен: 610 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.11.2015 20:46
Уважаема госпожо Директор! Скъпи учители, съученици и гости на нашето тържество!
 
Днес за последен път прекрачваме прага на родното училище. Вече сме зрелостници. Завършва общият ни път. Преминахме го, както всички преди нас. И ние като тях имахме училищни тревоги. Сблъсквахме се с проблеми и трудности. Имахме свои успехи. Малки или големи, те са признание за нашите и вашите усилия, скъпи учители. Може да не бяхме изключителни. Може да не ни запомните. Може да сме от тези, които не оставят ярка следа. Всеки клас има свой характер и особености. Ние- също. Благодарим Ви, че се грижихте за нас, че изисквахте от нас, че опитахте да ни подготвите за по-сложните битки, които ни очакват! Благодарим Ви, че през всички тези години ни учихте да търсим смисъла на думи като „знание“, „приятелство“, „взаимопомощ“! Жертвахте се с всеотдайност и професионализъм, направихте училището наш дом, в който неусетно пораснахме. Дадохте ни ориентири, които се надяваме да следваме с Вашата самоотверженост. За това: благодарим!
Казват, че трябва да помним доброто. Само времето има власт да придава или отнема смисъл на това, което е било. Нека то отсъди справедливо и подреди спомените ни. Надяваме се, че всичко, през което преминахме, ни е направило хора. Независимо от това дали и колко искрени сме били едни с други, нека съхраним човешкото в отношенията си. Нека бъдем благодарни, че сме били заедно! Нека с топлина и умиление се връщаме към всеки жест на загриженост, подкрепа и разбиране, които сме получили от съученици и учители! Защото е имало поне един такъв. А ако са били повече, значи, сме били благословени да усетим щастието от това да споделяш общ път. А каква по-здрава основа, от която да отправиш поглед към идващото?
Колкото и да се опитваме да скрием чувствата си, настъпи краят на важен етап от нашия живот. Каквото и да бъде казано, както и да бъде изречено, всеки от нас дълбоко се вълнува. Днес се разделяме, но и отваряме нова страница, поемаме в нова за нас посока. Пожелаваме си да я изминем с мъдрост и достойнство. Нека успеем да развием способностите, които всеки от нас носи! Нека се опитаме да дадем най-доброто от себе си, защото от това се нуждаем ние и светът! Нека наученото тук бъде пътеводна звезда за правилната за нас пътека! Младостта е най-красивият недостатък и най-могъщото предимство! Нека го превърнем в двигател на живота си, който едва сега започва!
Благодарим Ви, учители! На добър път, приятели! Успешно представяне на матурите и нека житейската ни реализация е венецът на това, чието начало сме поставили тук!

Категория: Други
Прочетен: 1055 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.11.2015 20:37
        Още във вечната книга- Библията, е казано да не пожелаваме нищо, което е на ближния. В тази забрана се крие мъдрост, която целѝ да ни предпази, да ни посочи верния път. Това, което принадлежи на другите, може да ни изглежда по-добро и по-хубаво, именно защото не е наше.
          Вселената е устроена така, че за всеки има достатъчно. Чуждото може да ни привлича, но то не е предназначено за нас. На всеки е дадено това, от което се нуждае.
         Не всичко, което ни се струва по-интересно, е за нас. Възможно е то сàмо да ни изглежда изкусително, но трябва да сме сигурни, че, ако го получим, няма да ни направи щастливи. Бихме почувствали чуждото като дреха, която не ни е по мярка. Онова, което е наше, ни кара де се усещаме уютно и у дома. То е в хармония с личността ни. Отговаря на нашата душевност, слива се с нея и не ни причинява неудобство.
      Има една основателна причина, поради която не бива да пожелаваме това, което е на друг. Тя се крие в това, че, приемайки нещо несвойствено за нас, се отклоняваме от собствения път и се вмесваме в чужда съдба. Така се отричаме от нашата. А всеки има свой кръст, свой живот, свои задачи, които трябва да реши. Една притча разказва за човек, който пожелал по-лек кръст. Позволено му било да си избере и той посочил най-малкия от всички. На това Всевишния отвърнал, че този е именно неговият. Не бива да си мислим, че нашият живот е по-лош от този на останалите. Напротив. Съществува вероятност той да има предимства, които не забелязваме. Трябва да сме благодарни за това, което сме и което имаме. Само така бихме могли да бъдем в мир със себе си и да изпитаме вътрешно удовлетворение.
       Мисълта, че притежаваното от ближните ни, е по-стойностно и значимо, е заблуда. Завистта не е добър съветник. Тя нарушава спокойствието ни и ни изважда от равновесие. Защо ни е да си причиняваме това? Знаейки, че всеки човек е уникален и има свои качества и способности, които са различни от тези на другите, можем да бъдем убедени, че светът е справедлив. Наистина, хората не са равни- някой има едни достойнства, друг- други. Но всеки носи нещо, което осмисля живота му.
        Да бъдеш доволен от това, което имаш, колкото и да вярваш, че е малко то, може да ти донесе истинско щастие. Когато е в съгласие със себе си, човек не изпитва злоба към другите. Осъзнавайки своите предимства, той залага на тях, развива ги и ги умножава. Това му дава чувството за лична значимост и прави съня му спокоен. Всеки от нас е дарен с нещо, което никой друг не притежава. Умеем ли да бъдем благодарни за това, открили сме пътя към успешния живот. 
Категория: Други
Прочетен: 678 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.06.2015 17:03
“Изворът на Белоногата” е поема на П.Р. Славейков, вдъхновена от народните песни. За сюжет е ползван познатият от тях мотив за неразделната до гроб любов между двама млади. В творбата е вплетено и народното поверие за вграждане на човек или сянката му в сграда, за да бъде здрав строежът. Този мотив стои в началото и в края на поемата.
Композицията на поемата е кръгова и извежда на преден план епичното. Творбата следва прецизно изграден сюжет. Въпреки епичния елемент, свое място има и лиричносттта, дължаща се на ползваните от песенната традиция мотиви и средства. Образите са типични за фолклора, изградени от характерни за българина качества на принципа на контраста.
В първите експозиционни стихове поетът въвежда читателя във времето и мястото на действието. Творбата представя село Бисер в „стари години, отколе“. Тук са въведени героите- “мамина мила Гергана” и “първо ѝ либе Никола”. Образите са обрисувани изцяло в духа на народната традиция. Използвани са постоянни епитети- “пиле шарено”, “кротко агънце”, метафорични сравнения- “като бисер между мъниста”. Описанието на девойката се развива в рамките на устойчива художествена символика.
    След експозиционните стихове поетът въвежда читателя в сюжетното действие. Той разкрива любовта между младите: етапите на ухажването и задълбочаването на връзката между тях, подчертани чрез народните обичаи- задирянето по седенки, по извор, по хорà, за да се стигне до искането на китката на момата, което е жест за желанието тя да стане съпруга на Никола. Тук е завръзката на творбата. Нарушена е забраната да се иска китка. т.е. да се показват щастието и любовта, в “опасното” полунощно време, когато бродят веди, “змееве, змейски духове и самодиви – нощянки”. Този привидно невинен жест се превръща в много важно събитие в рамките на света, изграден в поемата. В отказа на Гергана се разкрива нейната предпазливост, а в границите на епическия мотив- желанието ѝ да бъдат спазени правилата, установени от общността.
В света на любовта и красотата нахлува дисхармонията. Предизвикана е намесата на черната веда, която е въплъщение на съдбата. Тя обръща хода на събитията чрез злобата и завистта, но е и изпитание за силата на любовта и морала. Следва централният за развитието на сюжета епизод: срещата на девойката с везира. Неочакваността, изненадата, нарушаването на обичайния ред на нещата е подсказано и чрез словореда. Плавното изобразяване на ежедневните действия на Гергана е прекъснато от анафорично изведеното противопоставяне:
“не свари тамо Никола,
най свари бели чадъри”.
Налице са условията за драматично стълкновение между героите: везирът “от сърце я поревнал” , но в сърцето на Гергана има друг.
         В следващите стихове авторът разгръща диалога, който е оформен като словесен двубой между беззащитната девойка и всесилния господар. В него са подложени на преценка ценностите в света на двамата. В репликите си Гергана представя традиционната култура и добродетелите на патриархалния човек. Всичко, до което се докосне нейната чиста душа, нейната светла обич добива безмерна стойност. Целия свой свят тя обгръща с мекото сияние на предаността. Животът на Гергана е хармоничният, изпълнен с ред и смисъл селски български свят, в който човекът е само една частица, равностойна на всичко останало. В него всяка тревица и всяко цвете има свое име. Той е построен върху разумността на желанията, които се простират до най-необходимите и затова най-скъпите за човека неща- родители, дом, любов, красотата на природата, труда.
          По силата на контраста, везирът рисува своя начин на живот. Той предлага невиждани и нечувани неща, съблазнявайки девойката. Опитва да разруши нейната представа за красиво, достойно и стойностно, да я извади от нейния свят, да се отрече от него. Но героите говорят на различни езици, те не чуват и не успяват да разберат аргументите на другия. Световете им се оказват ценностно несъвместими. Гергана твърдо отстоява своите разбирания. Тя защитава родното си място, близките си, любовта си. Онова, на което най-остро се противопоставя, е посегателството върху правото на избор. За нея е недопустимо грубото нахлуване в личния свят и чувства. В него няма господари и роби. Там властват свободата. Тя се оказва единствената допирна точка, в която двамата герои се срещат.
          Твърдостта и упоритостта, с която българското момиче защитава „своето“, предизвикват възхищението на везира. Той оценява неотстъпчивостта и непоклатимостта на избрания от него живот. Затова и освобождава Гергана (“пусна момата свободна”). Това е кулминацията на ценностната битка между героите, в която девойката е нравствен победител, а наградата ѝ се превръща в прокоба.
            Двубоят привидно завършва с победата на момичето. Славейков не оставя поемата до тук. Такъв финал би внушавал една наивна вяра, че старият идеалистичен свят на Гергана има бъдеще. Поетът вижда неговата гибел, разбира, че тя е неминуема. И сякаш грозотата на съвремието му свидетелства за погребания, за вградения в нейните основи светъл, уютен и чист патриархален живот. Всички добродетели на везира не са в състояние да отменят прокобата на черната веда, за да спрат хода на живота. Развръзката разкрива превърнатия в чешма извор, но, за да е здрава основата, в нея е вградена съвършената красота- Гергана, онова най-скъпо и непостижимо, което тревожи спомените.
      Любовта не успява да надмогне неведомата сила на фаталистичната вяра в мистичното. Никола не се връща у дома си, а се дочува понякога да свири, когато на чешмата се появи призракът на неговата любима.
          Поемата „Изворът на белоногата“ е творба за красотата и устоите на родното. Тя съхранява добродетелите на българката и увековечава здравите основи на патриархалния свят. Застава зад „своето“, но и внушава, че в съвършената си недосегаемост то е обречено.

P.S. Ползвани са интернет източници.
  
Категория: Други
Прочетен: 1377 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.06.2015 16:56
        Паисий създава своята творба, воден от патриотични подбуди. Той тъгува, че неговият народ няма своя история, и вярва, че е потребно и полезно да се познава родното минало. От друга страна, вижда проявяваното от  някои българи неуважение към него, и у автора се поражда желанието да пробуди националното им съзнание. Паисий залага на положителните качества на своя народ и се стреми да ги изтъкне.
      Композицията се състои от две предисловия, същинска част и послеслов. В нея основна роля играе градацията. Темите обхващат проблемите на нацията и родоотстъпничеството. Авторът притежава свой индивидуален стил, вплитащ старинен език и патетичен тон.
      „История Славянобългарска“ е първата написана българска история, съставена през 1762г. Целта ѝ е да обедини българите, да им покаже колко силни и славни са били предците им, да ги накара също като тях да се борят за правата на държавата си.
В първото предисловие е поставена темата за „Ползата от историята“. Обърнато е внимание на „любомъдрия читател“. Това прави автора по-близък до четящия и го кара да му се довери. Скъсява дистанцията и превръща творбата в диалогична. С цитата от „источният кесар Василий“ е обобщена тази „полза от историята“- не само да научиш за славното минало, но и да извлечеш поука за себе си и за бъдещето, да се учиш от грешките на другите, за да избегнеш повторението им.
Още в това първо предисловие на книгата Бог е неразделна част от „История“-та на българския народ. Той е представен като най-важна фигура, от която зависи съдбата на българите. След него са царете, а след тях обикновеният народ, но тази йерархия не е, за да разделя хората. Според Паисий от значение са само делата им- добри или зли.
След първото предисловие следва посвещение или автограф на автора, предхождан от заглавието на книгата. Следващите редове са второ предисловие на книгата, озаглавено „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Изложението става динамично, изпъстрено с обръщения, въпроси и възклицания, правещи го живо и остро. Основната задача на тази част е да определи два вида читатели- тези, които обичат и имат „присърце своя род и своето българско отечество“, и другите- „неразумни и юроде“, които се срамуват от своя род и език, защото „българите са прости и глупави“. За да аргументира своето право Паисий дава примери от Библията, показвайки, че Бог предпочита именно „простите и незлобливите“. Другата важна опорна точка на доказателството е, че има и по-мъдри народи от гърците, но никой грък не говори друг език, а тачи своя. Дава този пример, защото българите масово се „погърчват“ и избягват своя произход да не бъдат сметнати за „прости“. В тази част от книгата е изведена и причината на автора да създаде произведението си- „че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят“. Става ясно, че целта на Паисий Хилендарски е да даде на онези, които ценят българското, знания, които да им бъдат интересни и полезни, а онези „отцеругатели“ да похули, да ги накара да прогледнат.
Последните редове от второто предисловие разказват за преминатото от Паисий да напише своята история. Преровил твърде много книги, за да намери твърде малкото, което е писано за българите, извлича достоверното, събира го и го написва.
Същинската част на книгата е изложена в пет глави. Първата от тях се нарича „Историческо събрание за българския народ“. Тя започва с разказ за това откъде са произлезли българите- началото им тръгва от Ной и ковчега му, което придава божественост на произхода ни. Следват разкази за победите на българите над гърците и други народи, които са идеализирани. Частта завършва със скръбните последни думи на „крал Батоя“. Те служат за обобщение на смелостта на българина, за когото висша проява на достойнство и чест е смъртта в борба. Това е подбуда към съвременниците на Паисий, които покрусени от турското иго напълно загубват вярата в себе си и достойнството си. Това е ролята на „История Славянобългарска“, която, припомняйки им историята на „миналите“, да ги поведе към героична борба с настоящия враг. Споменато е, че великите и големи империи падат бързо, а се запазват малките държави като българската.
Следващата част разказва за сръбските крале и връзката на сърбите с българите. Краят отново е идеализиран за българите, които са по-велики от сърбите, според автора. Последните са представени като лъжци и „натъкмяващи си нови истории“.
В третата глава от същинската част е представено падението на България под турско робство и краят на българските царе. Четвъртата представлява списък на имената им.
Главата „Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе“ разказва за величието на тези, които са били достойни да застанат начело на един славен народ като българите. От тридесет и трима Паисий изброява само тринадесет, които според него заслужават наистина титлата си. За тях казва по няколко думи. Така завършва частта за кралете, която е в пет глави от книгата.
Следват две глави, които разказват за българските светци, вярата, писмеността и Кирил и Методий. Те са възхвала на българската култура и доказват, че освен на военни подвизи, българите са способни да излъчат духовност. Втората глава, разказваща за вярата, съдържа кратък списък на българските светци, като за всеки е казано по нещо. Така завършва тази част от книгата на Паисий.
Във финала авторът вмъква послеслов, в който отново обръща внимание на своя читател, както и на състоянието си по време на писането на книгата. Последното изречение е „Амин.“ Това не е учудващо, защото Паисий е монах, а и неведнъж говори за Бог. Тази дума превръща „История славянобългарска“ в една своеобразна молитва към Господ- да отвори очите на българите, да им влее ум и да ги накара да се борят, както техните прадеди са се възправяли срещу неприятелите си.
Паисий целѝ книгата му да бъде достъпна. Затова използва обикновен говорим език, но не успява да се откъсне от влиянието на църковнославянските източници. Езикът му е неиздържан- съдържа и новобългарски, и архаични форми, и елементи от сръбски и руски език. Въпреки това, патетичният му приповдигнат стил, пламенната реч, заредена с патриотизъм, достига сърцето и ума на читателя. Той е емоционален и въздействащ. От него личи темперамента на автора и неговото искрено желание да спечели четящите за своята национална кауза.
         От анализа на „История славянобългарска“ се вижда, че Паисий успява смело да постави на разискване най-жизнените въпроси от живота на нашия народ през втората половина на 18в.- началният етап на националното ни възраждане. Основна творческа задача е отражението на епохата, а пряката цел на книгата- да засегне, разгледа и реши актуалните обществени въпроси на своето време. Развълнуван за съдбата на народа си, Паисий отправя своя пламенен зов към съзнанието на съвременниците си, идеализирайки миналото и културата им, разобличавайки чуждия гнет, и чертаейки пътищата на ново историческо развитие.
 
Р.S. Ползвани са интернет източници.
 
Категория: Други
Прочетен: 1613 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 26.06.2015 16:48
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 919364
Постинги: 210
Коментари: 14
Гласове: 116
Архив
Календар
«  Май, 2016  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031