Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 586248 Постинги: 188 Коментари: 13
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
            „История славянобългарска“ е зовът на Възраждането, който свързва миналото и настоящето на българите, отправя взор към бъдещето им. Творбата изразява болката на автора по род и родина. Тя разкрива неговото силно желание да вдъхне вяра на народа си, че има право на духовно и културно битие. Паисий иска да събуди у своя читател стремежа да търси ползата от познаването на историята.
            В своята книга Паисий се очертава като патриот, загрижен за съдбата на българите. Той е демократ, който сред широките народни маси търси опора за постигане на европейски ценности. Това го прави новатор, борещ се за превръщането на народа ни в нация, а държавата ни- в политически свободна страна.
           Над всичко Паисий поставя чувството за дълг към народ и общество. Той се счита отговорен да буди чувството за историческа памет. Оценява опасността от чуждопоклонничество. Страхувайки се от загубата на спомен за миналото, се заема със задачата да го припомни и възвеличи. Патриотичният му повик звучи от съчетаването на гражданска, политическа, църковна и културна история. Паисий вярва, че славното ни минало е знак за светло бъдеще и че то ни гарантира място в световната култура. Той пристрастно тълкува фактите. Неговата емоционалност, лееща се в публицистични изблици, целѝ да идеализира историята. Лирическите струи въздействат върху съзнанието на българите. Усещат се вълнението и горещото му родолюбиво чувство. Стилът е жив и естествен, гневен и спокоен, следващ душевните подбуди на Паисий да утвърди националното самосъзнание на българите.
 Патриотизмът на монаха преследва издигане и утвърждаване на народностните белези- род, език, история. Затова изтъква, че българите са първи сред славяните, които са покръстени и имат своя писменост. Това го представя като духовен учител на своя народ, като негов будител.
Чрез патриотизма си Паисий провежда европейската национална идея и ни приобщава към цивилизования и развиващ се свят. Възрожденецът търси опора за това в демократичната народна среда. Новите обществени сили за него са свързани с народа. Убеден е, че той е активен участник в историята. Затова посочва добродетелите му. На увлеклите се по гръцката култура и на гръцките висши слоеве противопоставя "българската простота и незлобивост", "простите орачи, копачи, овчари и прости занаятчии". Така чертае демократичната програма на националноосвободителното движение.
         Новаторството на Паисий се изразява в това, че заговаря открито за проблемите и смело посочва пътя за избавление на българите, криещ се в събуждане на заспалите им патриотични чувства.
Авторът открива новото в забравената традиция. Разобличава чуждия политически и духовен гнет; произнася сурова присъда над сънародниците си, които се отричат от народността и езика си. Той ги образова и възпитава, спори с тях, съзнавайки опасността от претопяване. Този негов страстен и открит полемичен тон е новост за литературата ни.
         Историографът без страх разкрива истината за робското положение на своя народ. Описва жестокостта и несправедливостта на поробителя спрямо него. Изобличава потисническата и ограбваща система на Турската империя, за да отвори очите на българите, да събуди тяхното родолюбие.
     Паисий гледа на света рационално в духа на европейското Просвещение, търсейки ползата за българите. Пред народа ни е задачата за догонване на развиващите се страни. Паисий оценява тази реалност. Разбира потребността „да се обогатиш с разум“ и практично я излага в творбата си. Той провежда новия морал- рационализма, и в това е неговата новаторска сила.
В зората на нашето Възраждане един монах формулира и задачите, и реалните участници в историческото развитие на народа. Политическата му философия вижда българите, които се обединяват в държава, която е свободна и им позволява да творят блага. Будейки патриотизма, Паисий провокира у народа държавническо чувство. Така личността му разкрива своята напредничавост и се превръща в изразител на новия дух на времето.
  
Категория: Други
Прочетен: 172 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 28.05 13:05
            „Изворът на белоногата“ е текст, създаден изцяло в духа на народно-песенната традиция. В него се преплитат възрожденски идеали, историческа действителност и фантастични елементи от баладата. В центъра му стои тържеството на родното, олицетворявано от образа на девойката Гергана.
            Героинята обобщава всички типични за българското селско момиче черти. Надарена с природна красота и душевна чистота, тя носи смелостта и борбеността на своите предци. Това я превръща в идеал за възрожденска девойка и жена.
          Гергана е носител на задължителната в народните песни физическа красота. Обрисувана е с характерните за фолклора постоянни епитети- пиле шарено, кротко агънце, бисер между мъниста. Лицето ѝ е снежно, а ръцете- нежни. Тя остава в съзнанието на читателя като светъл и възвишен образ. Авторът гради представата за естествената свежест и неподправеност на българското момиче. То грее със собствена светлина, отразявайки силата на природата.
           Девойката от песента не е дарена само с красота от естеството. Вижданията на българина за човешко съвършенство включват и нравствеността. Гергана носи душевни качества, които извеждат образа ѝ извън рамките само на телесното. Тя е работлива. Рано отива на извора за вода, за да ошета навреме и да продължи да се труди на нивата. Изконна черта на българина е неговото трудолюбие и Гергана го притежава- знак за неразривна връзка с традицията.
            Героинята носи и смелостта на своите предци. С чувство за собствена чест и достойнство тя разговаря с турския везир, когото среща при извора. Тук проличават и нейните човешка и национална гордост. Грижовна и обичлива, тя държи на своя род и на близките си. Това я прави неподкупна. Нравствените ѝ устои и вътрешна сила не ѝ позволяват да се поддаде на материалните изкушения, които ѝ предлага везирът. Гергана има съзнание за своя произход и място- сама нарича себе си „проста селянка“, но това е израз на самопознание и собствена позиция. Тя е доволна и благодарна за това, което има. Цени даденото ѝ в живота, както и свободата, волността и своето:
                                               „Хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля!“
С присъщата мъдрост на неизкушен от разнообразието на света човек, тя изразява разбирането, че можеш да бъде щастлив само там, където са хората, които обичаш, където си роден и където те заобикаля познатото. Това е условие да бъдеш спокоен и в хармония със себе си.
Може би, едно от най-впечатляващите качества на Гергана е нейната вярност. Тя е предана на любимия си- Никола, и държи на дадената му клетва. Девойката не позволява да бъде покорен духът ѝ и да бъде погазено правото ѝ на свободен личен избор. Тя не допуска посегателство над най-съкровеното- способността да обичаш. Чувствата са интимна сфера, в която личността на човека сама открива своя път. Той не може да бъде насилствено привнесен отвън. Не подлежи на агресия и принуда:
                                   „- На живот ми си господар,
                                   Но на волята не ми си!
                                   Без воля стопан ставаш ти
                                   на мъртво сърце студено…“
Против морала е потъпкването на човек от човека. Затова Гергана се противопоставя на опита да ѝ бъдат наложени чужда воля и власт. Това буди възхищението на самия везир. Прекланяйки се пред нейните добродетели, той оттегля искането си. В нейна чест дори на мястото на извора построява чешма.
            Гергана става жертва на своята нравствена чистота и на отстояването на националните и човешки ценности. Фантастични сили я погубват. Умирайки, момичето се превръща в дух пазител на чешмата. Фолклорният текст възвеличава безграничната сила на момичето и го прави еталон за ренесансова личност, надмогваща материалното.    
Категория: Други
Прочетен: 200 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 28.05 13:00
По силата на историческата логика България вече е член на Европейския съюз. Повечето българи отдавна желаеха да се върнем там, където смятат, че ни е мястото- в лоното на европейската цивилизация и култура. Доколко това е добре за нас, не е лесно да се прецени. Нищо в развитието на хората и държавите не е еднозначно. Всеки избор има цена и последствия.
Трудно е да се заеме крайна позиция по въпроса дали положението, в което се намираме, е удовлетворително, и дали това е най-доброто за нас като народ. Винаги са възможни поне две гледни точки. Мога да споделя защо аз искам и защо не искам да бъда гражданин на Европейския съюз.
Това, което е хубаво като резултат от присъединяването ни към обединението на европейски страни, е възможността да пътуваме, да се обучаваме и работим в него. Аз съм млад човек и за мен е от значение да мога да отида, където поискам, да бъда мобилна. Харесва ми, че няма ограничения, които да ме спират да посетя държавите на Европа, да се докосна до тяхната култура или да живея там.
Сред добрите страни е и тази, че можем да се съизмерим с останалите и техният стандарт на живот да ни стимулира да се стремим да постигнем същия и у нас. Много често развитието се осъществява чрез следването на нечий пример. Ползвайки се от чуждия опит, можем да си спестим много от грешките по пътя към постигането на желаното.
Ако правата ми в собствената ми държава са нарушени, мога да потърся закрила и справедливост от европейския съд- институция, която гарантира сигурност и защитава всеки гражданин, чиято страна е член на Съюза. Така мога да разчитам на обективна преценка и разрешаване на случая.  
Европа е голям пазар и, ако ние сме способни да му предложим качествени стоки, това би допринесло за икономическия ръст на България. Хора, развиващи бизнес, който реализира стойностни продукти, се възползват и печелят от това предимство. За съжаление, са твърде малко.
Не искам да бъда член на Европейския съюз, защото това е форма на зависимост. Подписали договор за присъединяване, ние се задължаваме не само ежегодно да внасяме членски внос, но и да спазваме всяка директива, спусната ни от институциите на обединението. Това е сериозен финансов разход за малка страна като нашата, а и ни лишава от правото да вземаме самостоятелни и адекватни на нашите условия решения. Налагането на рамки, които не са в унисон с националната ни специфика, е вид заплаха за свободата и идентичността ни.
Не е тайна за никого, че държавите на Европейския съюз ползват България като кошче за боклук и често на потребителите се предлагат стоки с ниско качество. Такова е отношението към нас и когато търсим работа в страните на Съюза, въпреки дипломите ни от престижни университети. Наемат ни предимно за нискоквалифициран труд- такъв, който самите европейци не желаят да извършват, или умишлено завишават критериите, за да ограничат достъпа ни до по-високи позиции. Това е колкото политика на страните в интерес на техните граждани, толкова и форма на дискриминация, предвид гарантираните права, последващи от членството.
В заключение мога да кажа, че на нашите политици им липсва далновидност и способност да лавират така, че да следваме своя национален интерес, а не само курса на Европа. Вярно е, че България е малка страна и е утопично да се мисли, че някога ще се управляваме независимо от никого, но е необходимо да имаме чувство за национално достойнство и да отстояваме своите изконни права. Хубаво е да бъдеш част от по-голяма общност, защото това осигурява защита при евентуална военна или икономическа заплаха, но е и въпрос на чест да съхраним своята култура. Защото и ние сме дали нещо на света и, ако той е забравил това, трябва да му припомним своето значение и да имаме свое място в него. 
Категория: Други
Прочетен: 246 Коментари: 1 Гласове: 4
Последна промяна: 05.05 17:29
          Какво представлява светът? Как може да бъде изразена неговата същност с един образ, с една представа? Учени, мъдреци, философи и религии дават различни определения за него. Дали го представят като дърво, яйце, костенурка, дракон или друго животно, те търсят най-добрия начин да онагледят и предадат неговите свойства, качества и елементи. Едно подобно схващане е това, което ни представя света като книга. Тя е символ на знание.
От книгите черпим познание. Те ни откриват смисъла на онова, което ни вълнува. Извор са на вдъхновение. Развиват мисленето ни и самите нас. Богати са на образи и внушения и подхранването на духа ни с тях е пътуване за него. Ако светът е книга, то пътешестването в него е четене, при което събираме впечатления, учим се и опознаваме непознатото. Мъдрост обаче добиваме, пътувайки в духовните светове, които се намират вътре, а не вън от нас.
      Още древните откриватели са подозирали невероятните възможности, до които води пътуването до далечни страни. Благодарение на смелостта им, днес човечеството се радва на достижения, които биха били мираж, ако хората не бяха преодолели страха си.  Да стигнеш отвъд хоризонта, отвъд познатото, означава да поемеш риск в името на намирането на нещо ново. Всеки досег с различното е докосване до многообразието на света. То е като прелистването на страниците на една книга. Четене, при което в съзнанието бързо и постоянно нахлуват герои, чувства, картини. Непрестанна промяна, която го изпълва с цветове и впечатления за хора, събития, начин на живот, култура, обичаи и традиции.
         За онзи, който не е напускал рамките на своето ежедневие, на родното си място, не съществува многообразие. Той е в границите на познатото и известното. Картината пред очите му е неизменна и непроменяща се. В източната философия има една мисъл, в която се казва, че, ако човек стои на едно място, пред очите му ще премине целият свят. Вероятно, мъдреците искат да ни кажат, че пътуванията могат да бъдат не само в реално време и пространство, че съществуват и пътешествия на духа. Разнообразието е продукт на външния свят, на земното, на демоничното.
            Пътищата, които изминаваме, са в нашето съзнание, независимо къде се намираме. Всяко преживяване, всеки сблъсък с околния свят, всяко общуване между хората дори, ни прави различни и ни променя.
         Светът може и да е книга. Пътуването може и да е четене. Но смисъл и значение имат само онези моменти, които остават трайно в съзнанието ни и ни карат да мислим и осъзнаваме, които ни усъвършенстват отвътре. Четейки свещените книги, религиозните хора не преминават на следваща страница, докато не осмислят и не разтълкуват прочетеното. Не само богатството на впечатления от външния свят, но и богатствата на мъдростта могат да ни направят стойностни личности.
Категория: Други
Прочетен: 121 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 05.05 17:18
            България е сравнително млада демокрация. Изминали са малко повече от двадесет години, през които трябваше тя да се промени. Равносметката от тях днес носи своите плюсове и минуси. Анализатори и политолози твърдят, че все още не сме същинска демократична държава, че е объркан преходът ни към този нов за нас държавен строй, че е нужно време самите ние да израснем.
            Най-съществените придобивки на демокрацията са свободата на словото и разделението на властите. Конституцията гарантира и защитава сигурността на хората. Те имат избирателни права. Системата е многопартийна. Народното събрание приема закони, които да подобрят живота ни. Границите ни са отворени. В България е така и не е така.
Тук всеки гражданин има право да изрази своето мнение и гласът му да бъде чут. Той би трябвало да бъде коректив на властта. Има механизми, чрез които може да заяви своите притеснения или очаквания от управляващите. Възползваме се от това, спазвайки процедурите, но на практика надделяват произволът, парите, корупцията, лобитата и сферите на влияние.
Имаме си трите власти, разделени още от Шарл дьо Монтескьо- законодателна, изпълнителна и съдебна. Те би трябвало да работят съвместно, но независимо една от друга. В България обаче са се сраснали и процесите в тях се движат от определени кръгове, съсредоточаващи финансов капитал и управляващи големи парични потоци.
В зората на демокрацията е приета нова Конституция, която не е съвършена, но е приемлива за държава като нашата. От време на време се чуват гласове, че е потребно изменението ѝ, но нейното несъвършенство е вероятно в полза на властимащите и те им се противопоставят. Според нея, можем да избираме депутатите, които да ни представляват в Парламента. И го правим. Само че изборите се манипулират, а подарили им веднъж доверието си, народните избраници започват да работят не в наш, а в свой частен интерес.
Системата ни не е на еднопартиен принцип. Именно свободата и плурализмът допускат повече виждания, мнения и гледни точки. Това обаче, вместо да води народа ни напред, го разединява. Разрояването на малки партии отслабва силата му за единен път на развитие и спъва страната ни по пътя на демократизма.
Не бива да пропускаме отварянето на границите и свободното движение на хора, стоки и капитали като много важна последица от промяната. Но и то е монета с две лица. От една страна, това отваря неограничени възможности за квалификация и растеж, но от друга- незавидното положение в страната, поддържането на нисък стандарт на живот, принуждава много от българите да търсят прехрана отвъд границите ни. В резултат, нацията ни се обезкръвява, което влияе негативно върху демографския прираст. 
      Примерите биха могли да продължат. Онова, което има важно значение в случая е, че демокрацията ни не е действаща. Неслучайно я наричат „фасадна“. Формата на управление и институциите, които я осъществяват, са налице, но е мъртво съдържанието им, а именно- да са в полза на хората и да работят за тяхното благо. Необходими са реформи или изминаване на известен период от време, за да се отрезвим от прехода и да открием верните и реални механизми за смислена и ефективна промяна, която да подобри живота ни и да ни направи истински граждани на демократична държава. 
Категория: Други
Прочетен: 156 Коментари: 0 Гласове: 1
         Живеем във време, в което не осъждаме чуждопоклонничеството, защото се е превърнало в норма на битието ни. Националните ни черти са размити и зачеркнати. Познаваме по-добре определени марки дрехи или рекламни продукти, отколкото собствената си история. Светът отдавна е място, в което сме свободни да избираме какво ни харесва- от храна и облекло до музика и автори на художествена литература. Съзнанието на всеки от нас е микс от предпочитания и интереси, в които има и чуждо, и свое.
          Границите на българското- език, история и култура, са заличени. Малко са хората, които пазят извечните ценности на предците ни. Само най-ревностните патриоти все още подхранват българската идентичност, възкресявайки спомена за миналото.
      Отвръщането на погледа ни от стойностите на своето води до забрава. Паметта ни за всичко онова, което ни прави българи и ни превръща в народ, избледнява. Постепенно забравяме значими събития и факти, благодарение на които съществуваме и живеем днес на тази територия, и вместо тях почитаме чужди празници и обичаи. Въпреки това, и сега има хора, които държат на българските традиции и ги съхраняват под различна форма. Те правят музика на български език, основана на фолклора ни, изучават народни танци, създават литература, посветена на личности от нашата история или на моменти от славното ни минало, отварят школи за изучаване на уменията на нашите деди. Подобни занимания не са популярни и привлекателни, но са опит да се опази същността ни на българи.
       Освен музеите, не липсват островчета, в които българщината се поддържа действена и жива. Проблемът е в това, че като народ сме силно разединени. Тревожно е, че нямаме общ национален идеал, който да бъде пътеводна светлина за следващите поколения. Връзката с величавото ни минало не е прекъсната, но е неустойчива. Затова би могло да се каже, че имаме нужда от нов Паисий- от човек или повече хора, които да събудят заспалата ни национална съвест. Може би, не е необходимо да е съвременна или известна личност. Може би, би било достатъчно по-често да си припомняме думите на родоначалника на Българското Възраждане. Те все още имат онази сила и носят онзи плам, които са способни да надскачат времето и да отекват като ехо през вековете. Гласът на Паисий звучи, а словата му са още ярки, стига да поискаме да ги чуем.
          Ако все още изпитваме потребност да се чувстваме българи, сами трябва да намираме пътя към онзи източник или човек, които да ни мотивират. Друг е въпросът дали понятия като „народ“, „нация“, „народност“ имат значение в съвременния свят. Дали не са изгубили своето съдържание и смисъл? Дали ги приемаме за модерни или вече са остарели и ненужни? Дали двигатели на съвременната история са патриотите  или друг тип хора? Дали ценностите не са различни, както и стремежите ни? Дали всичко това зависи само от нас?
     Смятам, че тези, които се вълнуват от своята национална идентичност, които все още потрепват, когато слушат песен или стихове на своя език или играят традиционните танци на своя народ, откриват в това своя Паисий, който поддържа искрата на българщината бляскава и неугасваща. Те носят в сърцата си народностния дух и нямат нужда от лидер, който да буди съзнанието им за българското, защото самите те са възрожденци, осъзнали значението на собствената си култура, самите те са днешните водачи през мрака на чуждопоклонничеството. Само трябва да са повече, за да е по-голяма силата, с която осветяват пътя на идващите след тях. 
Категория: Други
Прочетен: 231 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 05.05 16:36
Ако се озова на самотен остров, ще бъда като първия човек на Земята. Ще трябва тепърва да открия всички блага и изобретения, с които сега разполагаме наготово и които дори не забелязваме.
На острова няма да имам телефон, компютър, телевизор, няма да ги има всички придобивки и уреди, които улесняват живота. Бих разполагала само с това около мен и със себе си. Затова, първо, бих обиколила острова, за да се ориентирам къде съм попаднала, и бих си избрала безопасно място за живеене. За да се пазя от слънцето, ветровете, дъждовете и евентуалните бури, ще ми трябва къща. Едва ли би ми било толкова лесно да издялам и сглобя колиба от дърво. Може би, на първо време, нещо от листа и клони. Да не забравяме и сечивата, които също ще трябва предварително да си изработя, за да добия нужния материал. Със сигурност, това не е съвсем женска работа. Може да се опитам да открия пещера или подобен заслон в скалите, за да нямам поне тази грижа. Но все ще трябва да си направя някакви постелки за сядане и спане, както и завивка. За целта или ще си изплета от растения, или ще трябва да убия животно заради кожата. Последното би било истинска смелост.
Проблем би била и прехраната. Едва ли веднага ще се науча да си ловя риба или да убивам по-дребни животни, ако има такива. По-вероятно, бих опитала всички плодове, за да разбера кой какъв вкус има. Подобно на Робинзон Крузо, ще ми се наложи да запаля огън, за да сготвя или просто да се стопля през нощта. Доста време ще ми е нужно да трия едно дърво в друго, за да стане това, защото няма да имам мъжка сила. Няма да има и кого да питам за едно или друго нещо и ще трябва да използвам цялата си сръчност, ум и въображение, за да преодолея трудностите.
За да отброявам дните, би било добре да намеря начин да ги отбелязвам- издрасквайки ги с нещо на дърво или за по-голяма трайност- върху камък. Ориентирането с посоките на света би ми било от полза. Това поне ще е лесно, защото ще гледам слънцето. А ако се разболея, не знам как бих се справила, без да познавам лечебните свойства на тревите. Идея си нямам как бих свикнала със солената океанска вода. Надявам се, че бих открила някъде извор.
Най-трудно и нетърпимо би ми било това, че бих била сама. Но кой знае? Може да се окаже, че островът не е необитаем. В такъв случай би следвало да търся начин да се разбирам с местните. Тогава животът ми значително би се подобрил, защото е доказано, че човек по-лесно оцелява в група. Освен ако не са канибали или нецивилизовани племена. Е, ако изобщо няма хора, бих се примирила да разговарям с някоя птица или друго животно. Може да успея да опитомя някое и то да ми стане приятел. Когато човек е поставен в екстремни условия и само от него зависи собственото му оцеляване, е възможно да се отключат неподозирани и за самия него способности.
Озовеш ли се на самотен остров, трябва да се превърнеш в създател. Там не съществува нищо, което е предварително дадено. За да го имаш и за да го ползваш, трябва сам да го направиш. И то така, че да е полезно и да ти служи. А за това са нужни много познания, умения и съобразителност. Но преди всичко- инстинкт за оцеляване. А защо не и доза късмет, която би пратила кораб или самолет на помощ?
 
    
Категория: Други
Прочетен: 1249 Коментари: 0 Гласове: 1
            Фридрих Шилер казва, че е свободен само този, който владее себе си. Това е вярване, което проповядват и източните учения. Според тях, не можеш да измениш външните условия, но можеш да промениш себе си.
            Контролът върху заобикалящия свят и другите е невъзможен и утопичен. Онова, което е по нашите сили, е да умеем да установяваме власт над себе си.
            За най-велик в повечето философски учения се приема този, който има воля да управлява своите мисли, желания и стремежи. Прието е, че те са всичко, което считаме за лично и са проява на егото ни, на нашата по-нисша природа, и са илюзия. Ако човек следва този път, се превръща в дете, което непрекъснато иска едно или друго нещо, лута се и скача от желание на желание, докато изгуби себе си. Като мислещи същества, ние имаме способността да правим преценка и избор. Благодарение на това, можем да упражняваме контрол над себе си и своите копнежи. Знаейки, че сме изплетени от хаотични влечения, в нашите възможности е да проявим вроденото си качество да въвеждаме ред. Това е единственият начин да бъдем господари на себе си.
            Не всяко наше желание е конструктивно и разумно. У всеки от нас има разрушителни сили и влияние. Ако се оставим в техните ръце, животът ни може да вземе посока, която не е добра за нас. Така е, защото в света действа законът за причината и следствието. Всяка постъпка има последствия. От избора, който правим, зависи какви ще бъдат те за нас. Затова е толкова важно да имаме власт над себе си. Затова е от голямо значение самоусъвършенстването ни. Всяка победа над егото е крачка към постигането на по-висшата ни природа. Едва когато сме спазили правилата, можем да се наречем свободни. А те не са произволни и не произтичат от нашите прищевки. Благодарение на опита, всеки от нас гради представа кое е редно за него и кое не. Да бъдеш в съгласие със себе си не е самоограничаване, нито потискане на личните пориви. То е осъзнаване на собствения ни дълг- единственият човек, пред когото сме отговорни за едно или друго, сме самите ние. Затова и властта над себе си е от полза за нас.
            За да можеш да си влияеш, е потребно да се познаваш. Когато си наясно кое е добре за теб и кое не, знаеш как да се владееш и да действаш така, че да проявиш само онази част от личността си, която не би навредила. Това е качество на мъдрия. Той има силата да се обърне към вътрешния си свят, да се самопознае. Този е пътят, по който достига просветление, а от него до властта над себе си крачката е само една.
 
Категория: Други
Прочетен: 944 Коментари: 0 Гласове: 1
    На нас- децата, невинаги ни се струват правилни съветите на родителите ни. Дори понякога ни звучат смешно. Ние имаме свое мислене, което коренно се различава от тяхното. Може би защото носим силата на младостта и всичко ни се струва възможно, не си даваме сметка за рисковете. Така е и защото родителите ни налагат своя опит, който искаме да добием сами.
    Конфликтите между нас възникват, поради разминаванията във вижданията ни. Нашият устрем и непокорството ни, жаждата ни за живот се сблъскват с улегналостта и мъдростта на родителите ни. За да преодоляваме сблъсъците, е необходимо да бъдем близки и да не губим връзка помежду си.
   Винаги има нещо, което застава между родителите и децата. Понякога семейството не е достатъчно силно, за да подкрепя изборите на наследниците си. Приятелският кръг и съвременните средства за общуване заемат голяма част от нашия свят и родителите могат да се окажат по-незначителната. Важно е човек да бъде приеман и разбиран в своето обкръжение, но е хубаво влиянието му да е премерено. Все пак, хората, които най-добре ни познават, би трябвало да бъдат тези, които са ни създали. Дори и да не сме съвсем близки с тях, винаги търсим опората им, защото те имат способността да виждат нещата отстрани и могат да преценят разумно едно или друго наше действие. Те може да не ни разберат напълно, може да са с по-стари схващания, но за нас е по-добре да бъдем приятели.
   Всеки млад човек има нужда да изпита свободата си. Така сам открива границите на правилното и неправилното, опознава възможното и невъзможното. В това има както необходимост, така и риск и опасност. От една страна, трябва да се изградим като самостоятелни личности, но от друга- да умеем да се вслушваме в другите, да чуваме и ценим тяхното мнение, а не да действаме непремерено и на своя глава. Последствията от собственото ни поведение търпим самите ние. Държейки връзка, споделяйки с родителите си, можем да бъдем сигурни, че ще получим подкрепа, ако сгрешим. Понякога може да преценим правилно една ситуация, но може да се случи и обратното. Тогава хората, към които се обръщаме, са най-близките. Винаги се връщаме при тях. Докато не се научим на собствен полет, докато не стигнем възрастта, в която ролите ни се сменят и самите ние станем родители. Дори тогава все още имаме нужда от опитността им. Затова са толкова важни контактът и споделянето с тях.
    Конфликтите са резултат от отказ да изслушаш другия, от нежелание да подадеш ръка, да потърсиш помощ. Тогава настъпва отчуждението. А последствията от него могат да бъдат сериозни. Важно е да се научим да бъдем самостоятелни, но това не изключва приемането на подкрепа от по-възрастните. Ако държим на своето, поне не пречи да се вслушаме в техния опит, докато придобием свой. Дължим им го. Това е един от начините да изразим уважението и признателността си към тях.
             
Категория: Други
Прочетен: 594 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 27.01 13:25
       Исторически погледнато, националната идентичност е определяща за всеки народ. Да заявяваш гордо принадлежността си към своята нация е въпрос на дълг и проява на патриотични чувства. Това е средството, чрез което отделният човек черпи своите сили и самочувствие. Отъждествяването на личността с националната общност е приобщаващ фактор, благодарение на който индивидът е член на група, която му гарантира по-голяма сигурност и стабилност. Държавната организация е проводник на този тип мислене и усещане.  
      Днес, усилията да съхраним духа на национализма и връзките между хората на равнището на едно формирование, каквото е народът, са почти обречени на неуспех. Глобализмът и индивидуализмът отслабват подобни отношения. А и политическата и обществена ситуация са такива, че да бъдеш българин вече не е чест и повод за гордост.
      В своето развитие светът преминава през различни цивилизационни етапи, обществено-политически строеве и идеологии. Някои от тях са национализмът и глобализмът. В момента сме свидетели на разпадаща се национална идентичност. Отварянето на границите и свободата, която предполага демокрацията, позволява хора, стоки и капитали да се движат без ограничения. Това дава възможност за реализация- професионална, творческа и личностна извън рамките на собствената държава. В тази ситуация човекът се идентифицира и себеосъществява в една по-широка рамка, надхвърляща нацията. Достъпът до ценностите на чужди култури, етноси и страни увеличава възможностите на всеки да се докосне до непознати достижения на науката и изкуството, до цялото световно наследство, разширяващо и обогатяващо кръгозора. Човекът е поставен в ситуация на възможност за избор- на място за живеене, на стил на живот, на начин на мислене. Глобалното село подлага на преосмисляне националните идентичности. В това число отслабва културните традиции. Отхвърлени са понятия като патриотизъм и дори носталгия. Определящ е не националният дълг към своята държава, а по-добрите условия за живот и по-благоприятната среда за развитие.
     Възможността да досегнеш чуждото и забраняваното неминуемо води до сравнение със своето и до лична преценка. При този сблъсък собствените измерения се оказват на равнище, което е на качествено по-ниско ниво. Естествен е процесът на оттегляне от националните ценности. Над интересите на общността стои стремежът на личността за себеусъвършенстване, а не остойностяване на нацията като концентрация на колективна енергия. Връщането на вярата в народността е възможно само при постигане на икономически стандарт на живот, съизмерим с най-добрите. Това е определящият фактор, наложен от световното развитие. Наличието на древна култура и приносът на народа ни за развитието на човешката цивилизация не е достатъчно основание да бъдем приети като значима част от глобалната икономика.
         Темповете ни на развитие не са в крак с тези дори на държави със сходна на нашата историческа съдба. От друга страна, желанието на всяко следващо поколение да живее в по-добра и мотивираща среда е съвсем естествено, но остава неосъществено и е нормално да търси изход от положението. Това води до натрупване на негативи по отношение на националното, до отричането му, до процес на неговия разпад, особено ясно изразен чрез емигрантството- реално и духовно. Потребна е изключителна сила и инат, за да се противопоставим на тези сили, да устоим. Сравнението взема превес, фактите и очевидното имат надмощие- да бъдеш българин не е преимущество, не придава допълнителна стойност, а е белег за изостаналост и причина за срам. Повод за гордост е само миналото, което обаче постепенно избледнява и става все по-трудно да бъде поддържано живо.
          В настоящата ситуация е възможен и сценарий, при който да се достигне до пресищане и осъзнаване на надмощието на духа над материалното, до възкресяване на културните различия в противовес на обезличаването, до което води глобализацията, до завръщане в своето- при корените, с привнасяне на доброто от чуждите култури. Дотогава обаче, да бъдеш българин ще продължава да бъде диагноза, а не национално самосъзнание.  
Категория: Други
Прочетен: 814 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 22.12.2014 22:25
      Романът „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“ е класическа творба, в която се срещат идеализмът и материализмът. Олицетворение на мечтателността и духовната извисеност е господарят Дон Кихот, а на земното начало- слугата Санчо Панса. Те представят два основополагащи мирогледа. В сблъсъка на тези противоположни философии се откриват и допирни точки.
        Водени от приключенски дух, героите се впускат в изследване на света. Единият- за да върне вярата в хуманистичните ценности, а другият- да придобие власт. Различията в образите водят до необходимостта да се допълват. Необичайното приятелство се превръща в свещено предаване на идеалите на миналото.
Макар на преклонната петдесетгодишна възраст, Дон Кихот утопично вярва в ценностите на старите времена. Лудостта, в която изпада след прекомерното четене на книги, го подтиква да се въоръжи с всички атрибути на рицарството и да се отправи на поход срещу несправедливостта. Благодарение на съвета на услужлив ханджия, съселянинът му Санчо Панса заема длъжността на оръженосец, какъвто трябва да има всеки идалго. Подмамен от обещанията на господаря си, слугата с готовност тръгва с него. Наивен и добродушен, вярва на обещанието му да го направи губернатор.
Желанието за срещата с непознатото, опознаването и откриването на нови места и хора, излизането от рамките на бита и ежедневието обединяват двамата герои. Силата на Дон Кихот е в способността да привлича съмишленици за каузите си. Въпреки че е романтик, той е убедителен и умее да борави със словото, да гради измислени светове на въображението и илюзията. Той иска да върне вярата в човека, да възкреси блясъка на миналото. Санчо Панса е прагматик и пълен антипод на господаря си, търсейки полза от слугуването си при него. Той е реалист и предпочита насладата от земните блага- храната и добрия сън. Оръженосецът не разбира благородството и възвишеността на господаря си, той е далеч от неговите убеждения, но пък е полезен с практичността си, защото осигурява необходимите удобства и за себе си, и за него.
Именно в крайностите си тези два образа се допълват и героите са полезни един за друг. Колкото Дон Кихот е смел до безразсъдство и извън рамките на разумното, толкова Санчо Панса е страхлив и приземен, но способен да направи реална преценка. Той трезво разбира, че господарят му е умопомрачен и живее в собствен свят, който няма връзка с действителността. Това не е причина да го изостави. Дори когато не участва във въображаемите му битки, Санчо Панса искрено се вълнува, подкрепя и съчувства за пораженията му. Щом сражението приключи, оръженосецът веднага се притичва на помощ на рицаря и му помага да се оттегли с достойнство. Практицизмът му приземява идеализма на Дон Кихот.
Мечтите и желанията на двамата герои са от различно естество. Старият идалго копнее да възтържествуват равенството, грижата за ближния и свободата. Неговите  цели имат духовни измерения, а тези на Санчо- материални. Слугата съзнава, че няма да промени света и стремежите му са свързани с власт и пари. Виждайки това, Дон Кихот използва силата на словото си, за да му въздейства и да го превъзпита. Той го съветва и напътства- да не забравя произхода си, ако преуспее, да държи на външния  си вид и култура, дори да не е от знатен род, да запази доброто в себе си.
Истинската среща на двамата герои се осъществява в края на творбата. Под влияние на господаря си, Санчо променя начина си на мислене. Станал губернатор, той проявява мъдрост и справедливост. Някогашният оръженосец раздава разумни присъди, което буди възхищението на всички. Въпреки това, не се самозабравя. Той изоставя мечтата си да натрупа пари, отрича се от властта. Спечелил вътрешната си свобода, се връща при господаря си, прозрял идеите, които изповядва.
Авантюрите на героите ги превръщат в приятели. По силата на тази връзка протича духовното влияние на Дон Кихот над Санчо Панса и тя прераства в отношения на учител и ученик, наставник и последовател. Слугата проглежда за хуманистичните възгледи на господаря си и става техен приемник.
Дон Кихот и Санчо Панса са образи типове, представящи два изначални принципа- тези на духа и материята. От създаването на света до днес те са във вечно противоборство. Романът на Мигел де Сервантес доказва, че могат да съществуват заедно, макар това да изглежда неприемливо и абсурдно. Той свидетелства, че идеите притежават променяща сила и че чрез мъдростта им земният свят може да бъде одухотворен.
  
Категория: Други
Прочетен: 494 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 20.12.2014 20:01
       Създадена през 16в., творбата на Мигел де Сервантес е пародия на рицарските романи, която снизява възвишените идеали, издигани като висша ценност. Осмян и принизен е и образът на Дон Кихот, отчаян защитник на изживели времето си стойности. Целеустремен и ентусиазиран, той пламенно отстоява старите схващания на един отминал свят.
            Безумието на Дон Кихот се проявява в сблъсъка между мечта и реалност. Героят търси съответствието между своето въображение и действителността. Разминаването им го превръща в луд глупак в очите на другите, но го отвежда до духовно прозрение и мъдрост.
       Четейки рицарски романи, Дон Кихот придобива по-особено виждане за света. Негово убеждение са идеалите на рицарите от миналото. В опит да ги възкреси, изпълнен с носталгия, петдесетгодишният мъж приема образа на аристократ воин, закрилник на онеправданите и слабите. С настървение на фанатик, той се вживява в новата си роля и загърбва предишната си самоличност. Желаейки да се уподоби на рицар, променя външния си вид. Вместо блестяща ризница обаче, носи ръждясали доспехи. Бръснарски леген замества шлема, а отдавна остарелият Росинант трябва да представлява великолепен боен кон. Всичко в облика на Дон Кихот е нелепо и противоречи на традиционната представа за рицаря. В този безумен вид героят тръгва по света да търси приключения и да се бори с неправдите.
         Идеалистичните образи, които населяват неговото съзнание, той проектира върху външния свят- мелниците трябва да са великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Любимата му- Дулсинея дел Тобосо, е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, свят идеал за жена, какъвто трябва да има всеки себеуважаващ се рицар. Действията на Дон Кихот са продиктувани от живото му въображение, но и затворени в него, защото нямат пряка връзка с реалния свят. Затова неразумно и смешно изглежда поведението му- то е само отговор на вътрешните импулси на един идеалист. Битката на героя с вятърните мелници напомня епична приказна борба- фантастична и нереална. Онова, което според Дон Кихот трябва да е, всъщност не е и в очите на другите това изглежда като лудост. Рационалният ум на героя е парализиран и той е ръководен само от силата на сляпата си вяра, чиято цел е да върне ореола на света, да издигне на пиедестал потъпканите от времето идеали. Неразумен той е само през погледа на облечените в произход, власт и богатство, на лишените от фантазия и естествена искреност. За тях Дон Кихот е удобен обект за присмех и забавление, повод за развлечение и проява на ирония.
Неблагоразумието, непохватността и оптимизмът на героя пораждат единствено присмех. Да бъдеш мечтател, да вярваш в доброто, равенството и справедливостта е безумно в онази епоха. Но е и парадоксално мъдро и знак за способността за полет на духа. Мъдростта се ражда от смелостта и силата да защитаваш своите разбирания и вяра чрез действията и чрез словото си, дори с риск да изглеждаш глупав и смешен.
Мъдростта на Дон Кихот с най-голяма сила проличава в съветите му и в дългите речи- монолози, посветени на възвишени теми.
Виждайки възгледите на оръженосеца си, Дон Кихот го наставлява- че човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, той трябва да държи на хигиената, външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. В напътствията личи стремежът на рицаря към благородство, красота и съвършенство, които се опитва да внуши и предаде на другите, да ги извиси.
Една от ценностите, които Дон Кихот защитава, е равноправието между хората. В речта си пред козарите той изразява виждането си, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни. В думите му са вложени мъдрост и ново мислене. Неговите морални разбирания не допускат насилието и неправдата. Затова се бори с всички сили против тях.
За Дон Кихот свободата е на върха на копието, както сам казва. Тя е висше благо и човешка привилегия: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”.
Преминал през превратностите на живота, преситен от авантюри, претърпял поражение от сблъсъка си със света, Дон Кихот не умира напразно. Житейският му път е символ на два етапа в човешкия живот- детството и зрелостта. Постигнал целостта на своя дух, той се смирява и предава пламъка на своята жертвоготовност.
       Дон Кихот е отчаян романтик, безумно вярващ в хуманизма и героичната му защита. Неукротим мечтател и опиянен идеалист, той се вразумява и поумнява. Духовният му глад за честност, човешко равноправие и независимост не е загубен завинаги, а е наследен от оръженосеца му. Това е доказателство, че мъдростта има способността да променя света, ако не сега, то с надежда за бъдещето. 
Категория: Други
Прочетен: 459 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 20.12.2014 19:56
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 586248
Постинги: 188
Коментари: 13
Гласове: 100
Архив
Календар
«  Септември, 2015  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930