Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 220145 Постинги: 146 Коментари: 12
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
      Пътешественикът е символ на откривателския дух, на смелостта и жаждата да се докоснеш до непознатото. Благодарение на авантюристите, днес човечеството разполага с познания, които биха останали скрити, ако не е надделял куражът им да се сблъскат с далечни страни. Пътешественикът разширява не само своя хоризонт. Той преследва мечтата на човека да узнае, да види, да се изпълни с преживявания, които да направят живота му интересен, цветен и богат. Свободен е, защото тя го води, и е свободен, защото я постига.
    Образът на Бай Ганьо не се покрива с тази представа. Той е много далеч от копнежа по един нов и различен свят. Нежелаещ да опознае културата на Европа, остава затворен в своето, без да разшири границите на мисловния си свят. Това го прави жалък и окаян.
    Алеко Константинов е гениален в изграждането на своя персонаж. Бай Ганьо се оказва символ не на опитващия се да се отвори за новото човек, а на ограничения малокултурен балканец, който няма представа за себе си. Европейската култура е чужда за героя. Тя не намира отзвук в неговото съзнание. Той дори не прави опит да се докосне до нея. Изпълнен с преднамереност, лишава себе си от възможността да разчупи рамката на своето.
      Той не изпитва страх или срам, поради несъответствието между него и чуждия свят. Съизмерването се оказва невъзможно. Защото това е присъщо на интелигентния човек, който осъзнава своето несъвършенство и се стреми да се усъвършенства, нагласяйки поведението си спрямо различието. Не и Бай Ганьо. Той счита себе си самодостатъчен. От значение за него е само келепирът от личните му дела, без да проумява, че разбирайки една непозната култура, получава шанс да реализира своята предприемчивост. Но и за това са потребни находчивост, ум и желание за развитие, а не агресивно налагане на модел, несъвместим с този на другия.
    В това се коренят причините Бай Ганьо да може да бъде наречен „най-окаяният пътешественик“. Героят не се възползва в пълна степен от пътуването си в Европа. Той се държи като конкистадор завоевател, който преследва лични цели, а не като пътешественик, в когото е будно любопитството към различното. Неговият практицизъм е главна пречка за някакво духовно пробуждане. Интересува го само печалбата. Истинският пътуващ няма материални подбуди. Той е воден от едничката жажда да срещне пъстротата и предизвикателствата на света пред интелекта, пред разбиранията, пред стереотипите, които носи в себе си, и в този неочакван сблъсък да преодолее границите на собственото си съзнание, да го оцвети с различието и чуждостта.
   
Пътят на обогатяването изисква обмен между две култури, който да е двустранен. При Бай Ганьо посоката е една- властна и налагаща се с егоизма, с бездарието, с простащината си. Неговата първичност затваря съзнанието му и го оставя да се движи само в рамките на личния интерес. А без любознателност, без отвореност към шареността на другия, няма взаимодействие, няма приближаване един към друг, няма контакт, който да води до промяна, няма еволюция, няма прогрес.
     Робът не може да бъде пътешественик, защото пътешественикът е свободен по дух. Робът може само да се подчинява или, веднъж отхвърлил робството, да се превърне в поробител.
   Бай Ганьо е такъв- помогнали му да смъкне от плещите си „агарянския ямурлук“, всички решават, че е вече европеец. Той носи психиката на роба, който дори не е извоювал свободата си сам. Въпреки това, героят може поне да я заслужи. Достатъчно би било да приеме предизвикателството да се огледа в спътника си.
           

Категория: Други
Прочетен: 459 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 19.01 20:23
      В отношенията между родители и деца винаги възникват проблеми. Това се дължи на разликата в годините, а от тук- на различия в опита, в начина на мислене и в поведението. Всеки има своя гледна точка, която смята за по-правилна. Родителите приемат, че са отговорни за живота и съдбата на децата си, и искат да им предадат житейските уроци. От своя страна, младите държат на свободата си и на това сами да достигнат до изводите, които да ги направят по-мъдри.
    Единственото средство, чрез което поколенията могат да преодолеят конфликтите помежду си, е разговорът. Благодарение на него, всяка от страните разкрива себе си- своите мотиви, мисли и желания. Това е форма на доверие, в която те могат да се приближат и да си помогнат взаимно.
      Винаги е било трудно родителите да осъществят контакт с децата си. Времето, ежедневните задачи, личните проблеми често са пречка за това. Не е лесно човек да балансира. И все пак, децата не искат много. За тях е потребно да им обърнеш внимание, да ги попиташ как са, тревожи ли ги нещо, да им помогнеш да изпълнят свое задължение, да бъдеш приятел с тях и в същото време авторитет, на когото те могат да се опрат и да разчитат в тежък момент.
      Конфликтите между поколенията възникват, когато това отношение липсва. Когато родителите спрат да се интересуват от децата си и обратно- когато децата спрат да споделят и се отчуждят. Нарушената връзка може да доведе до непредвидими последици. Затова е от особено значение да има приемане на другия, да бъдеш открит към него. Това е смисълът на семейството- взаимопомощта. Когато има разговор, в който си искрен, когато всеки приеме мнението на другия, винаги може да се намери допирна точка и да се постигне разбирателство. Ако надделяват егоизмът, затварянето в себе си, нежеланието за контакт, проблемите могат да се задълбочат.
       Децата имат потребност да бъдат разбирани, обичани и приемани, каквито са, без да бъдат съдени. Родителите са тези, които носят житейската сила да правят крачка към тях. Те носят по-голямата отговорност за това да няма конфликти. Невинаги е лесно. Има трудни деца, които са много самостоятелни и не търпят вмешателство. В такъв случай е потребно търпение и бавно пристъпване и неагресивно навлизане в света им. Самите родители носят в себе си средствата и знаят начина, по който да се справят с наследниците си. Защото те са тяхно отражение и общуването с тях им помага, както в грижата и отглеждането на свободни личности, така и самите те да израстват в ролята си на създатели на човешки живот.
       Конфликти между родители и деца винаги ще има. Сблъсъкът на характери и поколения е неизбежен. Важното е, когато изгубят пътя един към друг, да осъзнаят това и да го намерят отново. Понякога децата носят повече мъдрост и инициативата да поискат да решат проблемите си може да бъде тяхна. В друг случай, родителят е този, който трябва да прояви съзнание и да подаде ръка. В живота няма правила и от хората зависи да си помагат, да не се нараняват и да се опитват да бъдат щастливи заедно.
           

Категория: Други
Прочетен: 555 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 19.01 20:02
        Всеки от нас е на тази земя, защото има семейство. Благодарение на него, хората оцеляват в света, защото имат нужда от близки, на които да разчитат. То е мястото, където можем да получим всичко, от което имаме нужда.
       Аз съм щастлива с моето семейство, защото не съм лишена от обичта на близки хора. Те ме подкрепят, разбират и са винаги до мен.
        Семейството- това са всички около мен, които ме познават. Те знаят какво обичам и не обичам, какви са моите навици, характер, интереси. Свикнали са и с доброто, и с не толкова доброто в мен. Приемат ме такава, каквато съм, без да ме осъждат. Правят го, защото ме обичат.
Не всяко дете има късмета да бъде част от цяло и здраво семейство. Затова то е толкова ценно за мен. Дори понякога да се караме, когато сме на различни мнения, това е част от нашето общуване и от начина, по който можем да постигнем разбирателство. Пък и е важно да има противоположни гледни точки- те помагат, когато човек трябва да се справи с дадена ситуация. От значение е да има взаимопомощ. Всяка подкрепа ми дава сигурност и спокойствие, че мога да преодолея трудните моменти.
Смисълът на семейството е да бъде опора и закрила за всеки. Човек се чувства в безопасност, когато е част от него. То е умален модел на живота и, ако всичко в него е нормално, човек успява да посрещне и реши проблемите си и в големия свят. Всеки от моето семейство има свой начин да прави това. Различията ни ми помагат да открия повече от едно средство да постигна желаното. Това е богатство, което не всеки притежава.
       Семейството е главна ценност за всеки човек. Такава е и за мен. Признателна съм, че има на кого да се опра, кого да попитам, към кого да се обърна за помощ. Близките хора са най-важното нещо в живота, защото ми дават сила и кураж. Благодарение на тях, мога да бъда това, което искам, и да постигна онова, към което се стремя.
 

    
             

Категория: Други
Прочетен: 1298 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 16.12.2013 23:25
Винаги когато наближава Коледа, започваме да се чувстваме по различен начин. Този празник е най-тихият и светъл ден в годината. Древните вярвали, че в този миг се ражда Слънцето. И в настоящето, очаквайки Коледа, сякаш всяка година се приговяме да приемем неговата светлина в себе си.
Рождество Христово не е само ден, на който си подаряваме любими и желани вещи. Той е времето, в което се обръщаме към близките си, за да им дарим обичта си, за да им покажем, че те са най-важната част от живота ни.
        Коледа е празник на семейството, на топлината между хората, на нейното споделяне помежду им. Той не е изпълнен с фойерверки и оглушителна музика. По-скоро е мълчаливо посрещане на едно свято раждане. Свързан е с идването на нов живот, затова в него има тиха почит и смирение пред съкровеното събитие. Изпълнен е с притихнала радост пред очакването на един разтварящ се в тайнственост свят.
       Светлината на Коледа е толкова въздействаща, че ни кара да се обърнем към себе си и да се запитаме за всичко, което е чудо за нас. Това ни прави част от нейната магия. Сядайки около коледната трапеза, ние преживяваме необикновеното рождение заедно. Споделената радост е по-силна и заразителна. Духът на Коледа оживява, когато всеки от нас носи частица от нея в сърцето си. Когато всеки от нас срещне обичта на човека до себе си.
           Празникът Рождество Христово не е в скъпите подаръци. Той е в това да направиш някого щастлив. Всеки човек е способен на добри дела. Ако не сме сторили поне едно, Коледа е подходящ момент да опитаме да изпълним пропуснатото. Не защото така трябва, а защото това ще накара и нас самите да се почувстваме щастливи.
          Духът на Коледа проблясва в мига, в който дарим усмивка, в който подадем ръка. Когато накараме някого да се почувства добре или да изпита радост от живота. Само тогава силата на празника се ражда в нас и ни прави живи.   

Категория: Други
Прочетен: 889 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 09.12.2013 10:32
Елинските митове се зараждат още в дълбока древност. Като легенди, които разказват за отминали времена, са запазили в устна форма представите на хората за възникването на света, за произхода на човека и за различните природни явления. В митовете се оглежда животът на древните. В тях е съхранена тяхната история, изкуство, философия, религия и литература. Те са продукт на устно поетично творчество. Едва в по-късно време хората започнали да ги записват. Дотогава се предавали от уста на уста и, макар значително променени, главните им послания достигат до нас и са ни познати и днес във вид на поеми в стихове или на лирика. Някои от източниците на старогръцката митология са творбите на Омир, Хезиод, Софокъл, Еврипид, Есхил и Аристофан.
Организирани в цикли, древногръцките митове и легенди оформят важните за човека теми и дават отговор на вълнуващите го въпроси. Те представят хората като подчинени и зависими от боговете, чиито отношения определят възникването на космоса, както и развитието на всяко нещо в него. Хората, които притежават по-висши качества от останалите, гърците наричат герои. За техните подвизи, чрез които са изведени общочовешки проблеми, те слушат в митологичните разкази.
Определен кръг от митологични творби обясняват възникването на света от Хаоса. Брачните връзки между божествата и техните взаимоотношения определят формирането на всяко явление или живо същество. За древните гърци този свят е Космос- хармонично организирано пространство. Боговете са тези, от които зависи всяко събитие в него. Това е един поетичен свят, в който всичко е живо и притежава душа. Освен своята „Теогония“, посветена на боговете и тяхното родословие, в друга своя творба Хезиод разказва за петте века, през които е преминал този свят, за трудовия делник на хората, за техните омилостивяващи боговете действия и за празничните дни, за вярата в одухотвореността на природата и на всичко, което заобикаля човека. Той обрисува живота и съдбата на древните, за да добият представа следващите за това, което е било.
В творбите от Троянския цикъл елините разбират за изкуството на войната, за любовта и приятелството, за красотата, която става причина за вражда. Ахил, Хектор и Хефест са само някои от образите в „Илиада“, чрез които са изведени тези човешки проблеми. Войната между ахейци и троянци е изява на воинска чест и слава за отстояване на родовите принципи и закони. Тя е пример за живота в древна Елада, за нравствените ценности и вечните стойности, на които се гради човешкият живот.
Вярата на древните в съдбата е отразена в Тиванския цикъл. Гърците се доверяват на проклятия, убедени, че те управляват живота им. По силата на такова, митичният герой Едип убива баща си и се омъжва за майка си. Въпреки всичко, със своята интелигентност той разрешава загадката на Сфинкса и става герой за всички жители на Тива, защото освобождава града от ужасно чудовище. В Цикъла на Атридите също е вложена идеята, че нарушаването на родовите закони води до нещастие и смърт. Той разказва за съдбата на цар Агамемнон и неговите деца.
Една вечна човешка тема- тази за авантюристичния човешки дух, представя Цикълът за аргонавтите. Главният герой на „Одисея“- Одисей, преминава чужди земи и места, за да открие и върне на рода си златното руно и да възтържествува справедливостта.
На кого не са познати митовете за Прометей, който открадва огъня от боговете, за да го даде на хората и те да се доближат до тях; за Херкулес с неговите дванадесет подвига; за Икар, който успява да полети с восъчни крила; за Орфей и Евридика- пример за силата на любовта? И още, и още...
Древногръцките митове са неизчерпаем извор на теми и сюжети за литературата, защото разкриват човека и неговите схващания и вярвания за света. Всяко поколение ги тълкува по свой начин и вдъхва нов живот на образите и проблемите, вложени в тях. Митовете са храна за въображението на хората от всички епохи и времена. Те са мост между древното познание и съвременния човек и го карат да отвори вътрешни си взор и погледне отвъд реалността към един красив, богат на образи, вълшебен свят.
 
В части от текста е ползван следният материал:
myschoolbel.info/Temi_LITER_9klas/SM_Cikli%20v%20starogryckata%20mitologija.html
Категория: Други
Прочетен: 594 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 16.12.2013 23:37
 
Одата „Левски“ е първата творба в „Епопея на забравените“. Това не е случайно. Апостолът на свободата е поставен на челно място в пантеона на незабравимите, на които Вазов заслужено отдава почит. Левски е най-високият непостижим връх на личен и индивидуален подвиг. Авторът се прекланя пред него, подчертавайки качествата му на будител на народа за национална свобода. Целта на Вазов е да утвърди образа му като мярка за величие. В това главна роля играе словото.
 
       Неговата съзидателна сила, чрез която са изведени личните прозрения за етично поведение, личи в монолога на героя. Чрез словото е постигната идеализацията и библейският смисъл на образа на Левски. Санкциониращата мощ на авторовите думи се проявява в нетърпимостта към предателя и предателството. Мълчанието е превърнато във висш израз на словесна мощ.
 
            Монологът на Левски в началото на творбата разкрива способността на словото да изрази прозренията, до които героят достига в манастира. В своите думи той аргументира житейския си избор да го напусне. В изповедта му се проявява съзнанието на човек с високи етични разбирания. Той е прозрял, че неговият глас не стига до Бога, независимо от усърдието и молитвите и че страдащият народ се нуждае не от "химни и тропари лишни", а от "благата дума". Героят споделя, че сляпото изпълнение на канона чрез молитви и религиозни церемонии не е богоугодно. По-достойно и истинно изпълнение на Божиите повели е да се откликне на народното страдание. Левски се отрича от фалшивия и лицемерен аскетичен живот, преръщайки в обет пътя си към пробуждане на поробените. Главно средство в тази негова цел е именно словото.
 
То е поетичният инструмент, чрез който авторът постига идеализацията и библейския смисъл на образа на своя герой. Думите на Левски са "прости и кратки", но са разбираеми, носят топлотата на сърцето му, защото са искрени и могат да породят "упование и надежди сладки". Може би чрез тази характеристика на словото Иван Вазов въвежда християнската идея: "Кротък език е дърво за живот, а необуздан е съкрушение на духа."(Притч. 15:4) Левски също вижда в бунта не толкова разрушителната сила, колкото съзидателната, затова речта му е "дърво за живот". Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него и чак когато е получил доверието на "робите слепи", пръска светлината и тайнството на "две-три думи нови"- ключовите думи на бунта. Селяните "светец го зовяха", защото е отхвърлил "от себе си лъжливостта на устата и лукавството на езика" (Притч. 4-24) и думите му са ясни и праведни. В словото е цялостният израз на Апостола, то е единно по звучене и смисъл:

 
"Обърнал се беше на дух, на огън
 
Думата си цяла лейше в едно слово."
 
 
В нашата поезия нямаме друг израз на толкова пълно единство между дума и слово, те се сливат в едно мигновение, подобно на единството на лъча и светлината- това е мигът на озаряването, когато човек може да повярва, че светлината (думата) е вътрешно състояние- "робите слепи" я чувстват чрез душата си. Така те възприемат и словото на Апостола- "слушаха с трепет, с зяпнали уста" и "тям на душата ставаше по-ясно".
 
Никой друг от апостолите, освен Левски, не е представен с благостта на словото. В това е и неговото величие- с простата и топла човешка реч да подбужда към бунт. Въстанието добива смисъл не чрез озлоблението, а чрез вярата. Да се проповядва революция чрез благо слово би изглеждало парадокс, ако не се има предвид, че всъщност то е вътрешното озарение, чрез което робът разбира смисъла на свободата. Без него бунтът би имал само разрушителен смисъл, защото ще го води чувството за мъст.
 
Не по-малко мощ се крие в разрушителната сила на словото. Авторът използва това оръжие, обръщайки го в непоносимостта си към предателя и предателството. То е средството за изобличаване на низката му постъпка. С помощта на богата синонимия и антиномично противопоставяне на светлия образ на Апостола, е обрисувана фигурата на издайника. Ако Левски е изобретателен, фантом, сянка, дух, огън и с авторитет пред народа, то предателят е обруган. Назован е: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда. Християнските инвенции целят да подчертаят светостта на иконата на българската свобода и да принизят предателя. Противопоставени са благостта на словото на просветителя и словото като инструмент на подлостта. Думите на Левски се извисяват при контраста с тези на предателя. За издайника е валидна библейската истина, че осквернява не онова, що влиза в устата, а онова що излиза от нея, защото то идва от сърцето. (Мат. 15:17-20) Устата на божия служител, който вместо да благослови бунта, го предава, е пълна "с яд и злост".
 
В одата „Левски“ място намира мълчанието. То е не по-маловажно от гледна точка на словото. Премълчаването е другата негова страна, защото е израз на духовна и морална сила. То е символ на мъдростта, която е отвъд привидността на думите.
 
Проявява се, от една страна, чрез мълчанието на Вазов по отношение на името на предателя. Изричането е символ на реализация, на осъществяване. Думите са знак за съществуването на предмета, който назовават. В това се заключава значението на замлъкналия авторов глас- предателят трябва да бъде забравен. Лишен от словесно присъствие, да бъде изтрит от паметта на народа, да бъде обречен на забрава, да бъде оспорено правото му на съществуване- неназован, означава без битие. А и, погледната в пълния си вид, епопеята е апотеоз на величието, а не на низостта.
 
Другата страна на неизреченото слово откриваме в гордото мълчание на Левски в съда. Заловеният Апостол знае не само цената на думите, но и на мълчанието. То е демонстрация на превъзходство и вътрешна сила. Символ на величаво себенадмогване и себепожертвование; себепостигане и достойна защита на идеята за свобода. Това, което постига чрез изреченото сред народа, постига в тъмницата с мълчание. Той не изрича "предателска реч", независимо от мъките, на които е "подвъргнат":

 
"И на вси въпроси- грозно изпитанье-
 
Един ответ даде и едно мълчанье,
 
И казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
 
И никое име той не спомена."
 
 
Така с благата дума и с изстраданото мълчание Апостолът остава верен на своя идеал и не изменя на народа си. Чрез тях той намира "към безсмъртието по-прекия път", защото "смърт и живот са подвластни на езика, и които го владеят, ще вкусят от плодовете му." (Притч. 18:22)

Силата на словото в одата „Левски“ се реализира с помощта на изповедния и откровен глас на героя. Способността му на оратор, владеещ своята публика, се осъществява чрез благостта и силата на думите му. Авторът става негов продължител и горещ защитник на споделените от него идеи. Уповавйки се на характерните за одата изразни средства и богатата им палитра, той поставя на пиедестал Апостола, проследявайки силата му да убеждава и увлича. В драматичен противовес отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение, лишавайки го от правото на съществуване чрез силата на думите. Оставяйки празни места в текста, Вазов издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да побере и изрази измяната и величието.

Части от текста се базират на следния материал:
www.iskam6.com/pisateli/488-magiata-na-slovoto-v-epopeia-na-zabravenite.html

Категория: Други
Прочетен: 2514 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 16.12.2013 23:30
         В творбите си, посветени на природата, Вазов утвърждава своята пантеистична линия. Той вярва в божествения произход на естеството и в предназначението му да бъде връзка с Мирозданието.
      В стихотворението "Към природата" властват две главни теми: за природата като Божие проявление, на което поетът се покланя, и за отношенията й с човека.
     За Вазов природата е многолика, красива, богата и изобилна. С това заслужава възхищението му. Тя е вечно обновяваща се чрез сезоните и протичащото време. В нея цари вечен кръговрат. Сменят се годишните времена, а с тях и неяйният облик. Въпреки дълговечността й, авторът я нарича "млада". Природата е едновременно винаги нова и различна и винаги една и съща, подвластна на вечността. Това произтича от факта, че е творение на Бога. Като такова, природата излъчва мир, тишина, спокойствие и хармония. Тя е извор на сила, на младост и жизненост; чиста е, девствена и недокосната от цивилизацията. Природата пази тайните на Мирозданието. Тя владее познанието на вечността. Затова е безсмъртна.
     Проблемът за откъсването на човека от природата датира още от времето на Просвещението, когато Жан-Жак Русо призовава с думите си: "Назад към природата!". Вазов прокламира тази идея. Той смята, че човекът доброволно се е отказал да черпи мощ от естеството, чието създание е. Като венец на природата, хората са престанали да бъдат природни същества. Създали свой цивилизован свят, те са "разлъчени"- отделили са се от своята естествена среда. Потънал в суета и тленност, човекът е преходен. Едновременно "бог и червяк", той се отказва от божествената си същност и се отдава на временното в този земен свят. Затова неговият живот е кратък и не може да се съизмери с безсмъртната природа. Откъснал се от своите корени, той вече не я чувства като свой дом. Присъствайки в нея, човекът е гост. Той е спрял да разбира езика й. За него са недостъпни тайните, които тя пази и крие. Природата е неразгадаема енигма за човека. Авторът я нарича "сфинкс без глас", с което подчератава, че познанието е заключено за него. То е достъпно само по силата на единородството, от което човекът се е отрекъл. Финалът на творбата извежда идеята за неговата преходност- след него не остава нищо ценно, нищо което да го надживее и да пази спомена за съществуването му. Вечно е само тържеството на природата.
Категория: Други
Прочетен: 636 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.11.2013 12:06

            Жанрът на стихотворението „Опълченците на Шипка“ на Иван Вазов е ода. Като творба за възхвала, чиято цел е да изрази авторовия патос и преклонение пред подвига на героите, тя е богата на изразни средства- тропи и фигури, с помощта на които са изобразени опълченците и самата битка.

Образът на опълченците е обрисуван с помощта на следните средства (в скоби е отбелязана целта на употреба на всяко от тях):

Метафорични словосъчетания, епитети, определения, инверсии: „младите дружини“, „раите“ (вражеската гледна точка), „дружините наши“, „българи орловци“, „млади опълченци“, „дружините горди“, „героите наши“, „орляка юнашки“; „бесни и шумещи“ (изразяват единността, колективната сила, мъжеството, както и авторовото отношение и оценка за опълченците);

Метонимии: „върхът“, „вълните“, „желязото срещат с железни си гърди“ (акцентират върху единението и непоклатимостта, твърдостта на юнаците);

Синекдохи: „всякой гледа само да бъде напред“, „гърди геройски“ (подчертават готовността на всеки от героите и ентусиазма за участие в битката);

 Сравнения: „кат лъвове тичат“, „кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса“, „кат демони черни“, „като скали твърди“ (предават смелостта и неустрашимостта на героите);

Градации: „пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред“, „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“, „катурят, струпалят като живи пак“ (изразяват динамиката на действията на опълченците);

Плеоназъм: „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“ (натрупването на същ. имена градира способността на опълченците да преодоляват трудностите и препятствията по пътя към победата);

Повторение: „всякой“ (изразява активното участие на всеки от опълченците, всеотдайността на всеки от тях);

Реч на героите: "България цяла сега нази гледа, / тоя връх висок е: тя ще ни съзре, / ако би бегали: да мрем по-добре!" (саморазкриване; обрисувани са като безстрашни и жертвоготовни).

 

Битката в одата:

Метафори, епитети, определения: „Боят се обръща на смърт и на щик,“, „свирепата сеч“, „и трупове мъртви фръкнаха завчаска“,  „страшний редут“ (предават апокалиптичността на битката);

Реторични възклицания: „Пристъпи ужасни!“, „Бури подир бури! Рояк след рояк!“ (същевременно безглаголни), "Търчете! Тамо са раите!" (образът на противника), „Талазите идат; всичките нащрек са!“, „О, геройски час!“, „Няма веч оръжье! Има хекатомба!“ (антитезисно възклицание)- (придават приповдигнатост на речта и повишават вниманието на читателя, подчертават значимостта на случващото се);

Времеви ориентири за продължителността на битката, отбелязани с числителни имена: „три деня“, „дванайсетий път“, „три дни“ (маркират мъчителното протичане на времето, породено от тежестта и ожесточеността на битката);

Множество експресивни глаголи: пушкат, отблъскват, екнат, реват, падат, мрат, идат, бягат (представят динамиката на изобразяваното);

Звукова картина: „викове сърдити“, „и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра“, „други вик: ура!“, „на боя ревът“, „и фърлят се с песни“ (обрисуваният звуков фон представя битката като жива);

Градации: „и тела я стелят, и кръв я залива“, „нов дъжд куршуми, камъни и дървье“, „пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред“, „насипи налитат и падат, и мрът;“, „катурят, струпалят като живи пак“, „гълтат, потопяват орляка юнашки“ (пресъздават постъпателно движение във възходящ или низходящ ред, като подчертават динамиката на боя);

Плеоназъм: „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“ (натрупването на същ. имена градира способността на опълченците да преодоляват трудностите и препятствията по пътя към победата);

Метонимия: „желязото срещат с железни си гърди“ (подчертава твърдостта на героите);

Синекдохи: „всякой гледа само да бъде напред, „гърди геройски на смърт да изложи“ (извеждат готовността на всеки от опълченците да вземе участие в битката);

Хиперболи: „и тела я стелят, и кръв я залива”; „нов дъжд от куршуми…” (подсилват ефекта и впечатлението за титаничността на боя);

Анафорично повторение на съюз „и“: „и гърди геройски на смърт да изложи, / и един враг повеч мъртъв да положи“ (добавяне, накачване, градиране на действията);

Антитези: „Пушкалата екнат. Турците ревът,“, „идат като тигри, бягат като овци“ (антитезно сравнение), „Щурмът е отчаян, отпорът е лют.“ (подчертават контраста и смисловата антитеза, на чиято база е изградена цялата творба);

Синтактичен паралелизъм: „патроните липсват, но волите траят, / щикът се пречупва - гърдите остаят“ (подсилва антитезното начало);

Контраст: „живи и умрели“ (на него се базира одата);

Непълни изречения (с изпуснат глагол): „Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба, / всяко нещо - удар, всяка душа - плам.“ (придават предметност в изобразяването на битката- алтернатива на натрупването на глаголи);

Пауза: „Йоще миг - ще падне заветният хълм.“ (реторичен похват за задържане на вниманието на читателя преди настъпването на кулминацията);

Накъсване на речта- особено ясно се вижда то при възклицателните изречения (изразява задъхаността на автора, поради важността на момента и предава напрежението на битката).

 

За езика в цялата ода: www.dimitech.net/%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D0%B4%D0%B0-uchitel265.html

 


Категория: Други
Прочетен: 2604 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 12.11.2013 16:35
І.Увод.
Одата „Левски“ е първата творба в „Епопея на забравените“. Това не е случайно. Апостолът на свободата е поставен на челно място в пантеона на незабравимите, на които Вазов отдава почит. Той е най-високият връх на личния и индивидуален подвиг, който авторът отбелязва и възхалява. Целта му е да го утвърди като мярка за величие. В това главна роля играе словото.

ІІ.Теза.
Неговата съзидателна сила, чрез която са изведени личните прозрения за етично поведение, личи в монолога на героя. Чрез словото е постигната идеализацията и библейският смисъл на образа на Левски. Санкциониращата мощ на авторовите думи се проявява в нетърпимостта към предателя и предателството. Мълчанието е превърнато във висш израз на словесна мощ.

ІІІ.Изложение.

            І-ва подтеза: В началото на одата поетът предоставя думата на своя герой. Читателят става свидетел на неговата лирична и човешка изповед, в която блесва силата на словото- изразител на прозрения за етиката.

1. Животът в манастира, който е в разрез с живота на народа. Пробуждането на Левски за идеята за свобода, изградено с помощта на пламенността и убедителността на неговите думи:
      а) съзидателната сила на словото- осъзнаване и споделяне на личното разбиране за чест и съвест чрез прозорливостта на мисълта, изразена чрез думите:
        - Бог не цени сляпото изпълнение на канона чрез молитви и религиозни церемонии;
    - човешките измерения на християнството- да помогнеш в страданието на ближния е по-достойно и истинно изпълнение на Божиите повели;
        - отричане на фалшивия и лицемерен аскетичен живот, който е глух за болката на народа, и осъзнато приемане и избор на пътя в света- откровен и открит отклик, подкрепа и обет за служене на хората.

          ІІ-ра подтеза: Словото на автора целѝ да възвеличи съдбовното решение на Апостола. Вазов не само гради образа на иконата на българската свобода, разкривайки благото му слово и ораторски талант. Той охулва дръзналия да оспори и попречи да се осъществи светият избор. Обругава предателя и оставя празни места в текста- мълчалив израз на безсилието на думите да изразят низостта и величието.

1.     Словото като средство за постигане на идеализация и на библейския смисъл на образа на Левски:
а) чрез метафори и градации, утвърдителни (положителни) конструкции- извеждане на всички нравствени характеристики и качества на героя:
- обрисуване на облика с богата синонимия: скитник, отшелник, безстрашен, изобретателен, самопожертвователен, „обърнал се беше на дух, на огън“, невидим, неуловим, фантом, сянка, внушаващ респект, с авторитет сред хората от народа;
- думите на Левски: прости, кратки, като семе, което пада в сърцата; добър оратор, който умело извежда идеите за свобода; силата на благото слово.
2. Разрушителната сила на словото като средство за изобличаване на предателя:
а) образът на поп Кръстю, контрастиращ със светлия лик на Апостола:
- натрупване на синоними, епитети и сравнения, обрисуващи го като негативен: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда;
- словото му като инструмент на подлостта.
3. Премълчаването като израз на духовна и морална сила:
а) Вазов не произнася името на предателя- значението на това се заключава в желанието то да бъде забравено; епопеята е апотеоз на величието, а не на низостта;
б) гордото мълчание на героя в съда- демонстрация на превъзходство и вътрешна сила, на себенадмогване и себепожертвование; то е символ на лично себепостигане и мълчалива и достойна защита на идеята за свобода.

ІV.Заключение.
Силата на словото в одата „Левски“ се реализира с помощта на изповедния и откровен глас на героя. Способността му на оратор, владеещ своята публика, се осъществява чрез благостта и силата на думите му. Авторът става негов продължител и горещ защитник на споделените от него идеи. Уповавйки се на характерните за одата изразни средства и богатата им палитра, той поставя на пиедестал Апостола, проследявайки силата му да убеждава и увлича. В драматичен противовес отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение, лишавайки го от правото на съществуване чрез силата на думите. Оставяйки празни места в текста, Вазов издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да побере и изрази измяната и величието.

          

Категория: Други
Прочетен: 1345 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 13.11.2013 15:46

         Ботев е поет на бунта, човек на дълга, при който думите и делата са в неразривна връзка. Това не означава, че е неспособен да изобрази декора на лирическото действие. В две от неговите творби природата е органична част от поетичния текст, чиято роля е чрез хармоничната връзка с героя да подчертае неговото присъствие и да го възвеличи.

       В „Хаджи Димитър“ природната картина е богата на образи. Тя е много динамична и жива. Пространството е организирано на принципа горе-долу, високо-ниско, като чрез тези опозиции (антиномии) поетът целѝ да извиси подвига на своя герой, да го издигне на пиедестала на природата. Единствено тя е способна да облекчи страданието на юнака. Времето е разделено на ден и нощ. Контрастът изразява крайностите, между които е поставен героят, сякаш за да подчертае неговото мъченичество, разкъсването му между земното и небесното и с това граничността на неговия образ. Въпреки това, цикличността, впечатлението за която се създава от жанра на творбата и нейната композиция, носи усещането за затворено пространство, за организиран космос, в който дори за болката може да бъде намерено решение.

     Творбата въвежда читателя в митопоетичното време на героите, в което поборникът за национална свобода е увековечен. Той е поставен на върха на Балкана- топосът на българското величие и победа. Времето е спряло в точката на юнашкото страдание- „слънцето спряно сърдито пече“. Дори то е недоволно от болката, която преживява героят. Чрез него е изразено съпричастието на природата.

Жътва е. Сезонът подчертава и засилва впечатлението за усилие, за напрегнатост, за нажежаване, за изгаряне. Чуват се жътварски песни, но те са позиционирани долу в полето- т.е. в низините, там където е робството, примирението, контрастно противопоставено на величавия връх на подвига, на опита на юнака да постигне небесното- свободата. Жътвата се асоциира с жертвата и в нея са вложени християнски инвенции.

Героизацията се подчертава от богатата приказно-митологична образност. През деня орлица пази сянка на юнака, вълк му ближе раната, сокол се грижи за него като за брат. Това са все животни от българската митология, които се свързват със самотата, единачеството, но и с мъдростта, с прабългарския воински дух, със способността да се отстоява позиция, да се живее вън от стадото. Те са знак за духовно посвещение.

        Христоматийната природна картина, поставена в центъра на творбата, която е на границата между деня и нощта, е изградена в духа на народната песен. Тя е пример за високо поетично майсторство. Богата на асонанси и алитерации, които придават песенност на стиха, тя рисува оживената природа, както в образи, така и в звук. Настъпва вечерта, изгрява месецът, звездите обсипват небесния свод. Инверсията „гора зашуми, вятър повее, -„ е умел поетичен ход, който обърква темпоралната логика и отвежда към един нереален свят, затворен в своята вечност, който възпроизвежда величието и подвига. В него звучи хайдушката песен на Балкана, съзвучна с юнашкото страдание.

          Дори вечер героят не е самотен. Природата е способна да облекчи всяка негова болка- физическа и психологическа. Образите на самодивите, познати ни от българския фолклор, натоварени с неособено положително значение, тук обгрижват и удовлетворяват потребностите на юнака. Те го лекуват с билки, свестяват го, пръскайки го със студена вода. Самодивите са негови сестри. Те са символ за преминаването на героя от земното битие в отвъдното- в света на вечното завръщане, на вечното повторение в мита. Именно то твори величието на героя. Именно то го издига до върха на личното себепостигане и безсмъртието.

      Творбата е богата на цветове- червено, жълто, зелено, бяло, сиво. Властва полихромията. Това прави изобразяваната картина жива в представите на читателя.

            В „Обесването на Васил Левски“ откриваме същата авторова цел- да възвеличи едничкия син на България, иконата на българската свобода. И тук героят е самотен, отделен от общността. Но за разлика от „Хаджи Димитър“, измеренията на страданието са напълно реални. Природният декор е в съзвучие със случилото се, но по никакъв начин не прави болката по-поносима, а напротив- засилва я.

       Вместо опозиции, тук имаме център и периферия. Пространството е сякаш линейно- очертано в хоризонтала и вертикала. Левски е поставен в централната точка на изображение на творбата. Неговият връх е не Балкана, а извисеното, сравнимо с кръст, бесило, което е неговият гроб. Сезонът е зима. Това навежда на мисълта за студ, свиване, смърт. За това впечатление допринася и черният цвят, който присъства в целия текст само два пъти- родината е наречена „черна робиня“, бесилото е „черно“, но въпреки това се създава усещането, че е завладял всички строфи, заради натрапчивия образ на гарвана. Надмощие взема монохромността.

         Творбата носи внушение за скръб, драма, за национална трагедия. Природата е представена като пустиня- като пълно отсъствие, като липса на човешко присъствие, като пустош, изразено в стиха: „вихрове гонят тръни в полето“. Пространството е равно във всички посоки като знак за безгранична скръб, за това, че няма отправна точка за изход от болката. То е безлюдно.

Всички образи, въпреки че ги има, създават усещането за празнота, поради значението, което носят. Гарванът е един от тях. Заедно с псетата и вълците, тук те са символи на мародерство. Тяхното присъствие не отвежда към положителни асоциации. Те градят смислова верига за пустота, изоставеност, за отсъствие на човешка почит към тленните останки. Единствените хора, които присъстват са старци, жени и деца. Те са образи, чиято социална и полова определеност предопределя способността им да изпитват загриженост и съчувствие. Въпреки това, техните действия са израз на безпомощност- те се молят, плачат и пищят, без това да може да промени или облекчи драмата. Дори майката родина може единствено да скърби за своя син.

        Звуковата картина би могла да се определи като монотония- грачене, виене, плач и писъци я изграждат. Тук песента на Балкана е заменена с тази на зимата- „Зимата пее свойта зла песен,“. Тя е натоварена с отрицателен знак- вместо да успокоява, да приспива тревогата, драматично подсилва всяка липса. И има защо- до съзнанието на читателя трябва да достигне посланието, че неговият единствен герой е обесен.

      Докато в „Хаджи Димитър“, въпреки усещането за предстояща, непрекъснато настъпваща, но ненастъпила смърт, го има чувството за неразривна връзка с природата, която приобщава героя към своя свят и го прави част от него, в „Обесването на Васил Левски“ се сблъскваме с една оголена реалност, в която жестокостта и безмилостността на заобикалящото градят представата за необратимост на героичната смърт, която е факт. В баладата безсмъртието е реализирано чрез връзката с природата като врата към митопоетичния космос. Героят е приет и приобщен към един- макар фантастичен, приказен свят на границата между живота и смъртта. В „Обесването на Васил Левски“ то се осъществява въпреки природата- саможертвата се оказва недостатъчна, за да може героят да получи милост дори от нея. Хаджи Димитър сякаш умира и възкръсва многократно, докато безсмъртието на Левски е сравнимо със самопожертвованието на Христос. Смъртта му е еднократен и необратим акт. И в това се състои неговото величие, както и неповторимостта и човешката непостижимост на стореното от него.


Категория: Други
Прочетен: 828 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 28.10.2013 13:43

      Поезията на Николай Лилиев се свързва с върха и залеза на българския символизъм. Богатата литературна култура на поета личи във формата на неговото творческо изразяване. Съвършенството и ефирността на стиха се допълват от дълбок лиризъм и финес.

Творбата „Светло утро“ кореспондира със стихотворението „Пеперуда“ на австрийския поет Николаус Ленау. Стиховете на Лилиев проследяват темата за настъпващото утро, за възкръсването на новия ден, за тържеството на светлината. Тя отвежда читателя към идеите за хармонията и красотата, отразени чрез обновлението в природата и човешката душа, които са и образ символ на духовно съвършенство.

Обикновено, „Светло утро“ се разглежда като част от триптих, заедно с „Тихият пролетен дъжд“ и „Кръгозори надвесени“. За разлика от тях обаче, в тази творба не преобладава минорната тоналност. Също като тях, тя представлява лирическа миниатюра. Композицията на творбата е концентрична. Изградена е на основата на множество повторения и градиран рефрен, който оформя третия и четвъртия стих на всяка от общо трите строфи. Стихотворната стъпка е хорей, чрез която стиховете внушават бодрост и възторженост. Настроението може да се определи още и като тиха радост от възраждането на надеждата.

Началото на творбата въвежда основния образ, като противопоставя метафорите на утрото- от една страна, и парата и мъглата- от друга, които са представители на светлината и на мрака. Текстът внушава силата на доброто и светлото, на тържеството им над всичко земно. Глаголът „прокуди“ не е случаен. Той отвежда към абсолютната власт, която притежава утрото, изместващо тъмнината. То пръска светлина и открива хоризонта на новия живот.

Разтварянето на пространството продължава в централната втора строфа, където откриваме образа на безкрайното, безграничното, представено чрез безбрежната шир. Сякаш природата пробужда и излива своята мощ свободно и без предели, носейки усещането за простор и широта. Можем дори да чуем разгръщането на пространството чрез звъна, който то предизвиква по стъклата.

За несъмненото надмощие и победа на светлината разбираме чрез образа на мрежата от изумрудени светила, изграден в третата строфа. Тук в най-висока степен е предадено впечатлението за ослепителен блясък, за трептящи отблясъци, за яркост, за свят, изпълнен с красота и ефирност. Светлината на изумрудите, която се разпръсква, носи възприятие за свежест, защото зеленият цвят на този камък дарява със спокойствие и хармония. Той носи усещането за прохлада и свежест, за пролетно обновление, а древните вярват, че в изумруда се отразяват всички тайни на настоящето и бъдещето.

Разглежданото стихотворение на Лилиев не е богато на тропи и фигури, което се предполага и от кратката му форма. Епитетите са пестеливо използвани- утрото е „светло“, крилата са „сребърни“, а открилата се шир- „безбрежна“. Внушението и силата на творбата са в музикалността ѝ, постигната чрез рефрена, който се откроява и е  най-запомнящ се:

„пеперуди, пеперуди,

тънки, сребърни крила.“

 

Той извежда на преден план централния образ символ в творбата- пеперудите. Повторението на думата във всяка от строфите ги превръща едновременно във фон на картината, но и в носители на главното авторово послание. Те носят значението на надеждата, на вечната промяна и метаморфоза, на възкресението. Такива всъщност са цялата природа и човешката душа- вечно обновяващи се. С това те подсилват смисъла на символа на утрото, който също се свързва с възраждането, с новото раждане на деня.

За звучността на стиховете допринасят асонансите (натрупването на гласните „а“, „о“, „е“, „у“) и алитерацията (повторението на съгласните „р“, „л“, „н“). Благодарение на тях, се предава чувството за разтваряне, за пърхане, за издигане и полет, за едва долавяно трептене. Те превръщат картината, която обрисува творбата, в почти прозрачна, изградена от нишки светлина. Утрото е светло и сякаш навсякъде са пръснати искри, а сребърните крила са недоловими и едва видими, защото са тънки и прозирни на фона на толкова много светлина. Читателят дочува лекото пърхане на крилете на пеперудите. Те са символ на полета на духа, на търсене на духовна опора в един красив нематериален свят. Това придава въздушност и финес на изобразяваното. Този свят е крехък и нематериален, почти кристален и подобен в красотата си на скъпоценен камък. Той звъни и издава само хармонични тонове в своето съвършенство. Негово огледало може да бъде само природата със своята завършеност и ненакърнима хармония.

Стихотворението „Светло утро” е пример за поетична организация на стиха, характерна за символистите. Внушението се постига не толкова с нарисуваната картина, колкото с неповторимата музикалност, с играта на думи, с красотата на фразата. Стихотворението доказва, че лирическият герой на Лилиев може да достигне до духовно просветление и светла вяра.

 

Категория: Други
Прочетен: 596 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 28.10.2013 09:59
             Изследователите на Ботевото творчество отдавна са забелязали близостта му с народната песен. Във времето, когато поетът създава своите творби, българската литература все още няма изработени и утвърдени поетични жанрове, обусловено от историческата ни съдба. Произведенията, с които българите се идентифицират, са народните песни. Те са част от т.нар. народно творчество, чийто автор е колективната фигура, наречена „народ“, и се характеризира с това, че се изпълнява устно. Това предполага културна ситуация, в която българите са все още подвластни на своето минало и съзнанието им все още не е способно да възприеме новото.
Ботев е на границата между старото и новото и целта му е да събуди именно този народ, потънал именно в това свое отминало време, престанал да отправя взор напред в бъдещето и да желае да съгради своята свобода, да се докосне до прогреса и да тръгне напред. Това обяснява избора му на поетична форма, чрез която да изрази идеите си. Оставайки близо до народната песен, той целѝ да бъде достъпен, да достига до своята публика и да ѝ вдъхне вярата, която е потребна, за да се събуди от съня на миналото. Ботев се опира на народния език, на ритъма на народната песен, защото те са утвърден канал на комуникация, по който могат да протекат и да бъдат прокламирани идеите за свобода.
      Сред двадесетте творби на поета има такива, които чисто композиционно са напълно в духа на народната песен, възпроизвеждайки нейната поетика, структура и епика. Обръщенията, диалоговостта, наличието на герои, които са обобщени образи и типажи, са сред особеностите, които могат да се открият. Представителна в това отношение е творбата „Хайдути“, в която прозвучава юнашката, хайдушка песен за Чавдар войвода. В нея е възкресен един от народните закрилници, целта на което е да предизвика аналогии и да хвърли мост от героичното отминало време към унизителното настояще, да предизвика смут и да породи въпроса защо то е такова, а не равнопоставено на величавите отминали времена.
       Ако бъде проследено присъствието на песента във всяко едно Ботево стихотворение, могат да бъдат открити нейните аспекти и различни смислови измерения.
       В „Майци си“ сме свидетели на жалната майчина песен, с която най-близкият на героя човек оплаква неговия житейски избор.
В „Към брата си“ песента е сравнена с плач- плачът на народа, а той от своя страна е равносилен изразител- проводник на Божия глас.
В „Елегия“ чуваме даже песента на поробителя. Тя е сатиризирана, подложена на авторовите атаки, защото е основната причина за дълбокия сън на народа, тя го приспива и упойва, карайки го да забрави своите стремежи и да загърби идеята за свобода.
За Ботев песента за робството е най-искрена, най-близка до сърцето му и най-точно отразява реалността. Тази песен пее гората в „До моето първо либе“. Тя е водещ образ в творчеството на поета, изразител на най-съкровените му въжделения. Затова е и призивът, отправен към либето, чиято любовна песен сякаш отклонява вниманието на лирическия герой от главната задача на неговия живот, то да пренебрегне своите интимни чувства, да ги надскочи, да ги преосмисли и да бъде в синхрон с тъжната песен на робството. Това е условието да остане част от живота на бореца за свобода.
          В „На прощаване“ чуваме и песента на смъртта. Тя е неразделна част от битието на юнака и от картината на героичната му смърт. Когато пропее куршумът, това е знак, че житейският му път е прекъснат, но не и този към славата. Свидетелство за нея е юнашката песен, в която народът по традиция увековечава своите закрилници, своите водачи, своите идеолози.
       Изцяло в духа на народната песен са „Пристанала“ и „Ней“. Заедно с "На прощаване", "Хайдути" и "Зададе се облак темен", стоят най-близо до народните творби по своето звучене и стилови ефекти. Стихотворението "Пристанала" не е лишено от идеята за революция, от призивите за борба и свобода, но е изцяло подвластно на силата на народното творчество. В него откриваме и майчината клетва, и бащината благословия, характерни за словесното творчество на българите, както и песента на дружината, към която се присъединява пристаналата девойка. "Ней" прави изключение от общия революционен и борбен тон на Ботевите творби, защото е посветено на любовната тема, но също изразява привързаността и обичта на Ботев към народните песни, макар да попада в друг тематичен кръг.
          В „Гергьовден“- една от силните сатирични творби на поета, звучи общата песен на пияните богати и на сиромасите. Робската им съдба е една, въпреки социалната разлика между тях. В еднаква степен Ботев не толерира нито робското примирение на имащите, нито това на бедните. За него те имат общ проблем- носители са на робска психика. Това е причината да ги изобличава и да изразява нетърпимостта си към тях.
        Сатиризираният и окарикатурен образ на песните на съвременните на Ботев поети виждаме в стихотворението „Защо не съм?...“. Тук под огнените му стрели попадат както Кръстю Пишурка, така и автори, които днес са част от пантеона на нашата литература- П.Р.Славейков и Ив. Вазов. Ботев не разбира безучастието, изразено чрез творбите им, към идеята за освобождение. Той осмива непричастността им към болката на народа и липсата на загриженост за неговото идеологическо пробуждане- необходимо условие за постигането на политическа и духовна свобода.
          В една от величавите си творби „Хаджи Димитър“ Ботев влага силата и мощта на песента на Балкана за хайдутина, който приютява, който е като негов син. Това е най-могъщият глас, най-ярката, най-мащабната проява на признание за великанския, за неизмеримия, за непобиращия се в земни рамки и понятия човешки подвиг. Песента се извисява над ниското равно поле, в което звучат жътварски припеви- олицетворение на битовото робско примирение, и придобива космически размери. Тя сякаш идва от митичното време на героите, чието странстване между небето и земята е изпълнено с драматизъм, но и недостижима висота.
          „В механата“ можем да открием буйните песни на българите, в които се крие готовността им за бунт, но които са породени единствено от въздействието на алкохола. В тях липсва искреният подтик към реално действие. Те са едно ново измерение на пиянството на народа ни, на неговата незаинтересованост за личната му съдба.
            Едновременно апотеоз на величието и будеща болка и отчаяние е зимната зла песен в „Обесването на Васил Левски“. Едничкият син на България виси обесен, изоставен и самотен, а зимата пронизително ознаменува безнадеждността на случилото се. Трагизмът, който пораждат пустошта и безлюдността, е израз на безизходността, но и на неповторимостта на личността на героя. Единственият велик син на България, в чиито възможности е постигане на свободата, е мъртъв. С това сякаш е прекъснат пътят на цял един народ към осъществяване, към постигане на върховната му цел- собствено свободно развитие.

Едно есе по темата: ocenka.hit.bg/pesenta_botev.htm
Категория: Други
Прочетен: 546 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 18.10.2013 20:31
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 220145
Постинги: 146
Коментари: 12
Гласове: 77
Архив
Календар
«  Юли, 2014  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031