Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.05.2013 19:17 - Носталгията по детството и родния дом в стихотворението „Скрити вопли“ на Димчо Дебелянов (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Автор: u4ebnimateriali Категория: Други   
Прочетен: 28011 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 15.10.2013 10:42


         Елегията „Скрити вопли“ на Димчо Дебелянов отразява естествения човешки копнеж по спокойствие, сигурност, закрила и щастие. Родният дом е единственото място, където всеки от нас може да изпита такива чувства, а времето от нашия живот, през което най-силно ги усещаме и живеем с тях, е детството. Това е момент, в който сме безгрижни и необезпокоявани от сложни житейски дилеми и драми, в който живеем пълноценно и получаваме силата и подкрепата, от които всеки от нас се нуждае.             Разглежданата поетическа творба засвидетелства скрития стремеж на лирическия герой да се завърне в родния дом и своето детство, чиито символи са майката и стаята, за да почерпи увереност и покой в настоящия си живот, изпълнен с тревога и печал. Макар и само спомен, картината на желаното го изпълва за миг с усещането за щастие и душевна удовлетвореност.             Носталгичните чувства, които изпитва героят, се подчертават от избрания момент на завръщането в бащиния дом- вечерта. Тя носи внушението за уют и притихналост, подчертано с метафората на разгръщането ѝ:

                                      „и тихи пазви тиха нощ разгръща“.

Тя е като прегръдка, която може да накара героя да се почувства приласкан и желан гост. Вечерта и тъмнината са способни да стопят всяко угризение, всяко открито прегрешение, защото са символи на откровението, на искреното разкриване пред самия себе си, на изправянето пред личностна равносметка на изминатия път. Те сочат посоката към родното място, в което завръщащият се търси опрощение и милост.             Родният дом е не само къщата, в която сме се родили. Той е мястото, в което формираме себе си и където ни приемат такива, каквито сме, без да ни упрекват или да ни карат да чувстваме неудобство или вина. Затова той е олицетворение на идеалното, подобно на рая, място. Лишено от несъвършенства, то е способно да върне нарушената ни хармония, отразявайки образа ни като в огледало. Това е причината героят да желае да погледне в него- за да спомни себе си такъв, какъвто е; да се преоткрие и да си припомни отново собственото си лице; да почерпи от там сила, за да залепи парчетата на разпадащия се живот. Тук той копнее да захвърли „черната умора“, да се освободи от усещането за нещастие и липса на душевно равновесие и покой. Дворът на родния дом е като преддверие на храм, в което всеки се подготвя за срещата със светостта и за молитвеното състояние, в което ще разкрие себе си, прекрачвайки входа му. Лирическият герой плахо го прекосява, свенливо пристъпвайки към прага, който е символичната граница между външния и вътрешния свят, където очаква да се докосне до някогашната радост, но и се съмнява в правото си да я получи.   Фигурата на майката е тази, която символизира и обединява силата на родното. Тя е негов център, опорна точка и носи в себе си силата на разбирането и всеопрощението. Само майката е способна да приеме детето си и да му даде своята благословия, да прости всяка негова грешка, да го утеши, когато е в безпътица. Затова тя е поставена на прага на родния дом- тя е първият човек, когото срещаме и до когото се докосваме в живота си. Майката е тази, която ни дарява с възможността да бъдем в този свят. Затова и винаги се завръщаме при нея - защото пази истината за нашата собствена същност. Макар в стихотворението тя да е представена чрез нейното „безсилно рамо“, което е по-скоро начин да бъде изразено крайното ѝ смирение и висша способност на приемане, тя е „блага“- достигнала съвършеното от гледна точка на християнството състояние. То ѝ дава правото да прегърне и опрости своя блуден син. Тя не го съди. Нейната безкрайна и безпрекословна любов я превръщат в единствения човек, способен да разбере и откликне на потребностите му. Тя го води по пътя на личностното себепостигане и осъзнаване.             Следващ етап в това завръщане към себе си е достигането на стаята. Тя символизира центъра на нашия свят- съсредоточие на всичко ценно за лирическия герой. Тя е „позната“ и затова  безусловно приема своя посетител. Стаята е елемент на личното, на своето пространство, в което можем да бъдем напълно себе си. Тя е назована с метафората „последна твоя пристан и заслона“, т.е. място, до което достигаш в края на пътуването си, за да се подслониш, защитиш и осмислиш житейските бури, през които си преминал. Място, на което си се чувствал закрилян в началото на своя път, от което започва и завършва човешкото житие. В нея се споделят най-съкровените мисли и чувства, тя е отражение на нашия вътрешен свят и емоционалност. Затова неин център е „старата икона“, пред която като пред олтар героят изрича откровените слова на личната си изповед:
                              „да шъпнеш тихи думи в тишината,
                                впил морен поглед в старата икона:                                 аз дойдох да дочакам мирен заник,                                 че мойто слънце своя път измина…“   Това е свещено докосване до най-дълбоко личното, постигане на самия себе си, кулминация на очакваното за лирическия герой разрешаване на душевните му конфликти. Поантата на творбата доказва, че всичко желано от него е само видение, копнеж, сън, мираж. Той напразно се стреми да се завърне в родния си дом в действителността. Бащината къща и детството, преживяно там, могат да бъдат само спомен, към който той би могъл винаги да се връща, за да почерпи духовна сила. Останали навеки в съзнанието му, те се превръщат в неизчерпаем извор на радост и хармония, които го спасяват и съхраняват духа му в трудните мигове на настоящето.                  



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3026519
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031