Постинг
06.05.2013 11:56 -
Основните етични и деонтологични проблеми на съвременната медико-педагогика (реферат)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 9380 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.05.2013 13:05
Прочетен: 9380 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 06.05.2013 13:05
Медико-педагогиката е вид професионална педагогика, влизаща в системата на отрасловите педагогически науки. Тя се занимава с проблемите на медицинското образование и използва теоретичните основи на общата педагогика, като ги развива и интерпретира в контекста на спецификата на медицинското образование. В нея са създадени два клона: общопедагогически и дефектологичен. По отношение на съвременните тенденции в развитието на медико-педагогическата деонтология може да се каже, че въпросите, които разглежда, се увеличават. Това се дължи на факта, че възникват неизвестни и новоприлагани методи, каквито са „ин витро” и различните трансплантации, които се приемат за изцяло медицински и това е причината, поради която не намират място в настоящия реферат. В кръга на медико-педагогиката попада психопатологичната деонтология, която се занимава с проблемите, възникващи във връзка с различните психо-неврологични заболявания. Като стояща близо до хората и загрижена за тяхното възпитание, медико-педагогиката има много допирни точки и с физическото възпитание и култура. Както става ясно, тя е интегрална наука, която борави с понятийния апарат на общата педагогика, дидактиката и теорията на възпитанието.
За да бъдат изяснени нейните етични и деонтологични проблеми, е потребно да се направи терминологично разграничение между етика и деонтология.
Етиката е дял от философията, чийто предмет е моралът. Терминът идва от гръцкото „етос” и означава- обичай, нрав, характер. Тя е един от четирите главни клона в аксиологията или теорията на ценностите. Наричат я още „философия на морала”, защото се интересува от въпросите за това как трябва да постъпва човек, кои са правилното поведение и „добрия живот”. Основни принципи на етиката са хуманизмът и хуманността, т.е. съвкупността от възгледи, които изразяват уважение към достойнството и правата на човека. Това е принципът на грижа за благото на хората, за създаване на благоприятни условия на обществения живот. В исторически план Аристотел е първият, който разглежда етиката в светлината на нравствеността и добродетелното поведение.
Деонтологията е наука за дълга и отговорността на човека за неговото поведение. Думата идва от гр. „деонтос”- дълг, дължимо, необходимо и „логос”- учение, наука. В професионално отношение деонтологията е наука за професионалния дълг и теория на нравствените задължения на една професия. При всяка съществуват правила за начина, по който тя трябва да се упражнява. Деонтологията най-добре се разкрива в твърдението „Постъпи правилно”. Според нея, моралният дълг на човека е този, който трябва да му подсказва кое е правилно. Деонтологията се развива от немския философ Имануел Кант (1724-1804г.) Приложението ѝ предполага използването на деонтологичен подход, което ще рече решенията да се вземат въз основа на това кое е правилно и кое не. Това описва универсалната природа и безпристрастност на деонтологията. Тя позволява да се осмислят посланията от различни гледни точки, както и да се отчетат различните ценностни и морални принципи.
Въпреки сходните цели, не бива да се слага знак за равенство между етиката и деонтологията на определена професия. Ако в етиката се третират законите, правилниците и инструкциите, които определят правата и задълженията на професионалистите като граждани на определено общество (държава), то в деонтологията се включват онези морални ценности и норми, които са не само специфични за професията, но и стоят над приетите закони в обществото.
Отношение към болните и аномалните
Всяко общество е чувствително по въпроса за „различните”. Още повече като се има предвид, че проявите на това различие са многообразни. Прието е, че понятията „болни” и „аномални” се припокриват в медико-педагогически аспект. По тази причина двете категории се разглеждат под общо наименование- здравословно увредени индивиди.
Съществуват множество школи, които ги категоризират, акцентирайки върху различни страни на проблемността. Те отразяват в исторически план развитието на отношението на обществото към тях. Всяка от школите всъщност представлява изследване на причините за възникване на аномалиите във физически, психически или поведенчески план.
Представям кратък преглед с техните основни схващания:
1. Антропологични- атавистични. Чрез тях се обясняват редица действия при нормалните деца, както и някои болести като връщане към стари фази на био-социалното развитие на човечеството. Приемат, че престъпността е завръщане към животинските инстинкти и пренебрегване на морала. 2. Генетични. Според техните разбирания, недоразвитието на отделни мозъчни части по време на ембрионалното развитиее в основата на аномалиите. Те пренебрегват социално-икономическите условия и липсата на възпитателни грижи. Приемат тезата „роден престъпник”, т.е. че човек се ражда с престъпни наклонности. От съвременните генетични школи произтича тази на генното инженерство. 3. Дегенерационни. Разчитат на тезата, че болестите, както и определен тип поведение на зависимост, като алкохолизма например, прогресират в наследствен план и достигат израждане, като това проличава дори във външните признаци. В рамките на тези школи се появява терминът „дегенерати”, като постепенно той започва да се употребява и по отношение на олигофрените и други психопатни отклонения. 4. Морфологични. При тях за аномалиите се съди по външни признаци- форма на черепа, особени белези, физиономия, жестове и поведение. 5. Биоконституционологични. На базата на различните типове течности и преобладаването им в човешкото тяло, както и отчитайки телосложението, се прави типология на типа нервна дейност и психологични особености на човека. 6. Психологични. Подчертават всяка една от психологичните сфери на човека- мисъл, чувства и воля, търсейки ролята им в нормата и патологията.
В исторически план хората с различни по характер увреждания са обричани на презрение, отхвърляне и стават обект на суеверни вярвания. Характерно е „спартанско” отношение към тях- отнемане на живота им, поради схващането, че спъват нормалното възпроизводство на обществото. Мисленето в опозиции особено допринася за това- доброто е непременно здраво и красиво, а злото, проявено като физически недъг или психически проблем, съответства на грозното. Разбира се, не бива да се пропускат и факти, които говорят за противното- физическите недъзи се възприемат и като божествена белязаност, като знак за изключителност, а техните носители- за надарени с прозрение и особени знания. Такава фигура е Омир, чиято слепота се приема като дар, който отваря път към вътрешно зрение и познание отвъд реалното.
Едва християнската църква като институция, ангажирана с морални и педагогични задължения, започва да проявява хуманистично отношение към тези хора и поставя въпроса за потребността от полагане на специални грижи за тях. Първите лечители са именно от редиците на християнските проповедници, канонизирани по-късно за светци и наследници на езическите традиции и богове. Средите на жречеството и богомилството винаги са възприемани като източник на познания в областта на лечителското изкуство- от фитотерапия до психологическо и биоенергийно въздействие. Примери в това отношение са имената на Василий Врач и Поп Йеремия, когото приемат за идентичен на Богомил- Симон. В българската православна традиция са известни имената на св. Пантелеймон, който е общ патрон на лекарите; на т.нар. „безсребърници”- св.св. Козма и Дамян; покровителят на Република България св. Иван Рилски; св. Харалампий и много други. Всеки от тях е своего рода „профилиран” в лечителската си дейност. Св. Иван Рилски например, е признат като целител на психично болните и глухите.
Що се отнася до организираното от българската държава развитие на специалните медико-педагогически грижи към дефективните, аномалните и болни деца, то започва скоро след Освобождението. Още през 1891г. в „Закона на народното просвещение” се предвижда обучение за децата с телесни или психически недостатъци. Към приложението на това решение се стига значително по-късно. Обгрижването за седемте основни категории аномални деца се заражда в различни години. То се изразява в разкриването на помощни паралелки, училища, пансиони и институции.
Животът като ценност. Етични проблеми на аборта и евтаназията Аборт Един от големите немски философи- Хегел, описва противоречивата връзка между прогреса и унижаването на човешкото достойнство и го нарича „трагедия на нравствеността”. Напредъкът на съвременната биомедицинска технология рефлектира върху ценностите на човешкия живот и води до техния упадък. Парадоксално, но това личи именно в технологиите, осигуряващи възпроизводството на човешкия живот. Като цяло, съвременните форми на медицинска намеса в репродуктивната способност на човека: изкуственият аборт, контрацепцията и стерилизацията, добили през ХХ век масов характер, протичат на фона на принципни промени в нравствената им оценка и юридически статут. Проблемът за аборта концентрира в себе си междучовешки отношения на нивото на нравственото и религиозното, на юридическото, социално-политическото и на научното съзнание. Първата позиция по този въпрос на биоетиката, която може да се нарече консервативна, е изразена в Хипократовата клетва: „На никоя жена няма да дам абортивен песарий”. Така още в Vв.пр.Хр. той фиксира позицията на лекарското съсловие за етичната недопустимост на извършването на аборт. Известно е, че в Европа абортът се наказвал със смърт. Християнската църква е тази, която простира божията заповед „Не убивай” и върху човешкия зародиш. Едно от общоприетите църковни правила- това на св. Василий Велики (ІVв.пр.Хр.) е: „Която умишлено е погубила заченат в утробата плод, подлежи на църковно наказание като за убийство”. В VІІв. законодателството на вестготите постановява смъртно наказание за аборт. Като нормативна база става постановлението на Константинополския събор от 692г., в което се казва: „Няма разлика дали някой убива възрастен човек или същество в самото начало на образуването му”. Тези идеи проникват и в светското законодателство на европейските държави в началото на средните векове. Този подход става типичен за Европа през средните векове и Новото време. В Русия навлиза също едва през ХVІІв. Под влияние на християнския морал и закони в Европа до ХVІІІв. абортът практически изчезва като медицинска операция. Изключение прави само периодът на Първата Френска Република след революцията (1791- 1810г.), когато е първият взрив на легализирането на абортите. Втората позиция- либерална, откриваме още у древните морални законодатели на древна Елада, които приемат аборта за „целесъобразен”. Сам Аристотел в своята „Политика” го предписва като регулатор на демографския показател. В Гърция и Рим „плодоизгнанието” не се приема за престъпление. В документите на една от Асоциациите на лекарите в Русия, приети през 1994г., не е изразено никакво становище. През 1911г. д-р Шабад определя абортите като социално зло, а в същото време той е от първите, които поставят въпроса за това, че жената има право да разполага със себе си. Той стои близо до либералните възгледи. Истински поврат става през 1852г., когато, след дълги спорове и под натиска на факта за висока смъртност, абортът е разрешен в случаи на стеснен таз. След това медицинските показания за извършването му се разширяват. В първата половина на ХІХв. влиза в обръщение понятието- „по социални показания”, което включва изнасилване, „извънмерна семейна нужда”, „желание на съпруга”, „неблагоприятен семеен живот”, желано количество деца. Революция в това отношение настъпва и в Русия след ХVІІв. Тя е известна с това, че първа през ХХ век легализира абортите след болшевишката революция. На 18.11.1920г. влиза в сила постановление, което напълно ги разрешава: „Допуска се безплатно извършване на операции за изкуствено прекъсване на бременността в обстановката на съветските болници, където на тази операция се осигурява максимална безвредност”. Русия става и първата страна, в която жените и лекарите са освободени от наказателно преследване. Цивилизованият свят и на първо място- страните от Европа и Северна Америка, се опитват да се освободят от тази морална традиция, в която живеят 15 века. През последните години, в резултат на дискусии и обсъждания е достигната отмяна на законовата забрана или отслабването ѝ- в Швеция, САЩ, средиземноморските държави. Но в Португалия, една страна с устойчива католическа култура, абортите още са забранени. Предполага се, че легализирането се дължи на множеството смъртни случаи в условия на нелегално извършване на абортите. Като друг довод се изтъква социалното положение на жените, които се подлагат на това изпитание. Той обаче се оказва неоснователен, като се има предвид, че такива са извършвани и от членове на състоятелните съсловия на обществото. През ХХв. на жената е дадена пълна автономия във вземането на решение. Прави се всичко възможно за осигуряване на положението ѝ в обществото, но, парадоксално, тези мерки водят до обратен ефект- увеличаване броя на абортите. Пренебрегван факт остава психо-емоционалният мотив за тях. На религиозния „срам от греха”, трансформиран по-късно в „срам от общественото мнение”, се противопоставя съвременната технологична комфортност на извършване на аборта и неговата общодостъпност. Те се превръщат в благоприятни условия за устойчивостта на практикуването му. Проблемът се движи между едната и другата позиция, поради неспособността да се определи от кой момент нататък може да се говори за човешко същество. Дали това е моментът на зачеването (каквото е разбирането на източната традиция), първото помръдване или този, в който плодът вече притежава функциониращи физиологични системи? Доминираща е физиологичната позиция, но границите ѝ все повече достигат клетъчно ниво. Съвременната микрогенетика разполага с два подхода: личността като неповторима и завършена цялост се образува по време на втората седмица след зачеването и мигът на зачеването, тъй като това е моментът на придобиване на пълния набор от гени на бъдещия биологичен организъм. През цялото време на своето развитие ембрионът не може да се възприема като орган или просто част от майчиния организъм. Поради това, независимо в кой период се извършва абортът, той представлява умишлено прекратяване на живота на човек. Истинското морално-етично решение на проблема се корени в сближаването на научната и религиозната позиции. Научната представа, изградена на базата на изследванията, е неоспоримо доказателство за състоятелността на позицията на църквата, че човешкият живот представлява ценност, по отношение на която не можем да си позволим да бъдем лекомислени и безотговорни. Евтаназия Трябва ли нелечимо болен пациент, който страда и ежедневно изпитва неистови болки, да има право на безболезнена смърт? Речниковото значение на старогръцката дума euthanasia е „лека и красива смърт без външна намеса”, но с времето променя значението си. Днес се употребява в смисъла на оказване на помощ на нелечимо болен чрез облекчаващи състоянието му лекарства или прекратяване на живота му. Съществуват два начина- активна подпомагана смърт, която се осъществява по молба на жертвата, с цел прекратяване на мъките ѝ; пасивната настъпва в резултат на неприлагането или прекратяването на реанимационни и удължаващи живота мерки като кръвопреливане, обдишване или поставяне на системи. В законодателството на отделните държави се дават различни определения на евтаназията, но по своя смисъл тя си остава прекратяване на живота на пациент. Според белгийския закон това е акт, чрез който едно лице слага край на живота по молба на друго лице, а според холандския- вид подпомогнато самоубийство, което се разглежда като морално задължение на лекаря. В Русия нюансът се свежда до удовлетворяване на молбата на пациента за „ускоряване” на неговата смърт. В закона „Смърт и достойнство” на щата Орегон, САЩ, терминът „подпомагано самоубийство” е дефиниран като предписване на медикамент след искане на болния да се сложи край на живота му. В албанската медицина практиката евтаназия се среща като „милостива смърт” за нелечимо болен, като мотивите са същите- прекратяване на страданията. Казусът е не само медицински, а морален и дори- философски. Затова и се разразява истински дебат в Българския парламент през 2004г., след което тя бива забранена при 93 гласа- „за”, 9- „въздръжал се” и 5- „против”. Инициативата за недопускането на асистирана смърт е на Министерство на здравеопазването. Основните аргументи на лекарите против евтаназията са възможните грешки при определянето на фаталната диагноза, възможността пациентът да вземе погрешно решение под въздействие на моментно състояние, както и бързото развитие на медицината, която би могла да даде шанс на умиращия. Сред неизяснените проблеми е и този кой трябва да вземе такова решение- лекарите, близките и роднините или самият болен, както и какви биха били подбудите на всеки от тях. Според проф. Милан Миланов, ръководител на Клиниката по анестезиология в Института по спешна медицинска помощ „Пирогов”, казусът е философски, а не религиозен. Той остава на мнение, че ролята на лекаря е да спасява човешки живот, а не обратното. Против евтаназията е и Православната църква. Според свещеници, феноменът е породен от безрелигиозния морал и не може да бъде приет в едно християнско общество. Становището на църквата за евтаназията се основава на факта, че тя противоречи на една от Десетте божи заповеди- „Не убивай”. Вярващият не трябва да мисли за насилствена смърт, а да използва отпуснатото му от Бога време за покаяние и оплакване на греховете си, като приеме страданията си като възможност за очистване на душата от тях. В теологичния морал евтаназията се дефинира като медицинско убийство. Заключение Кръгът от проблеми, пред които сме изправени като общество, ни водят към преосмисляне на ценностите, стойността и смисъла на човешкия живот. Създаването на институции за грижа за аномалните и болните е, от една страна, проява на загриженост и хуманизъм, но от друга поставя въпроса за изолацията на тези хора. От няколко години актуална е темата за интеграцията и социализацията им. Свидетели сме на интереса на медиите към нея, както и към останалите теми от морално и философско естество. Това дава повод за търсене на решение на законодателно и етично ниво, както и предоставя възможност за узряването ни като общество и нация, водени от християнски ценности и хуманизъм.
Ползвани материали:
д-рМалев, Велислав 2005г.: Животът като ценност: етични проблеми на аборта- pravoslavie.bg
проф.Мутафов, Стефан: Светците лечители- synpress.classic.dveri.bg
проф.Мутафов, Стефан и д-р Веска Шошева 2002г.: Дефектологията в България през Средновековието и Възраждането
Научни школи, 16.08.2010г., medicina-bg.info
Стоянова, Ванина 2005г.: Евтаназията. Право на достойна смърт или предумишлено убийство- novinar.net
Уикипедия, www.Wikipedia.org
Животът като ценност. Етични проблеми на аборта и евтаназията Аборт Един от големите немски философи- Хегел, описва противоречивата връзка между прогреса и унижаването на човешкото достойнство и го нарича „трагедия на нравствеността”. Напредъкът на съвременната биомедицинска технология рефлектира върху ценностите на човешкия живот и води до техния упадък. Парадоксално, но това личи именно в технологиите, осигуряващи възпроизводството на човешкия живот. Като цяло, съвременните форми на медицинска намеса в репродуктивната способност на човека: изкуственият аборт, контрацепцията и стерилизацията, добили през ХХ век масов характер, протичат на фона на принципни промени в нравствената им оценка и юридически статут. Проблемът за аборта концентрира в себе си междучовешки отношения на нивото на нравственото и религиозното, на юридическото, социално-политическото и на научното съзнание. Първата позиция по този въпрос на биоетиката, която може да се нарече консервативна, е изразена в Хипократовата клетва: „На никоя жена няма да дам абортивен песарий”. Така още в Vв.пр.Хр. той фиксира позицията на лекарското съсловие за етичната недопустимост на извършването на аборт. Известно е, че в Европа абортът се наказвал със смърт. Християнската църква е тази, която простира божията заповед „Не убивай” и върху човешкия зародиш. Едно от общоприетите църковни правила- това на св. Василий Велики (ІVв.пр.Хр.) е: „Която умишлено е погубила заченат в утробата плод, подлежи на църковно наказание като за убийство”. В VІІв. законодателството на вестготите постановява смъртно наказание за аборт. Като нормативна база става постановлението на Константинополския събор от 692г., в което се казва: „Няма разлика дали някой убива възрастен човек или същество в самото начало на образуването му”. Тези идеи проникват и в светското законодателство на европейските държави в началото на средните векове. Този подход става типичен за Европа през средните векове и Новото време. В Русия навлиза също едва през ХVІІв. Под влияние на християнския морал и закони в Европа до ХVІІІв. абортът практически изчезва като медицинска операция. Изключение прави само периодът на Първата Френска Република след революцията (1791- 1810г.), когато е първият взрив на легализирането на абортите. Втората позиция- либерална, откриваме още у древните морални законодатели на древна Елада, които приемат аборта за „целесъобразен”. Сам Аристотел в своята „Политика” го предписва като регулатор на демографския показател. В Гърция и Рим „плодоизгнанието” не се приема за престъпление. В документите на една от Асоциациите на лекарите в Русия, приети през 1994г., не е изразено никакво становище. През 1911г. д-р Шабад определя абортите като социално зло, а в същото време той е от първите, които поставят въпроса за това, че жената има право да разполага със себе си. Той стои близо до либералните възгледи. Истински поврат става през 1852г., когато, след дълги спорове и под натиска на факта за висока смъртност, абортът е разрешен в случаи на стеснен таз. След това медицинските показания за извършването му се разширяват. В първата половина на ХІХв. влиза в обръщение понятието- „по социални показания”, което включва изнасилване, „извънмерна семейна нужда”, „желание на съпруга”, „неблагоприятен семеен живот”, желано количество деца. Революция в това отношение настъпва и в Русия след ХVІІв. Тя е известна с това, че първа през ХХ век легализира абортите след болшевишката революция. На 18.11.1920г. влиза в сила постановление, което напълно ги разрешава: „Допуска се безплатно извършване на операции за изкуствено прекъсване на бременността в обстановката на съветските болници, където на тази операция се осигурява максимална безвредност”. Русия става и първата страна, в която жените и лекарите са освободени от наказателно преследване. Цивилизованият свят и на първо място- страните от Европа и Северна Америка, се опитват да се освободят от тази морална традиция, в която живеят 15 века. През последните години, в резултат на дискусии и обсъждания е достигната отмяна на законовата забрана или отслабването ѝ- в Швеция, САЩ, средиземноморските държави. Но в Португалия, една страна с устойчива католическа култура, абортите още са забранени. Предполага се, че легализирането се дължи на множеството смъртни случаи в условия на нелегално извършване на абортите. Като друг довод се изтъква социалното положение на жените, които се подлагат на това изпитание. Той обаче се оказва неоснователен, като се има предвид, че такива са извършвани и от членове на състоятелните съсловия на обществото. През ХХв. на жената е дадена пълна автономия във вземането на решение. Прави се всичко възможно за осигуряване на положението ѝ в обществото, но, парадоксално, тези мерки водят до обратен ефект- увеличаване броя на абортите. Пренебрегван факт остава психо-емоционалният мотив за тях. На религиозния „срам от греха”, трансформиран по-късно в „срам от общественото мнение”, се противопоставя съвременната технологична комфортност на извършване на аборта и неговата общодостъпност. Те се превръщат в благоприятни условия за устойчивостта на практикуването му. Проблемът се движи между едната и другата позиция, поради неспособността да се определи от кой момент нататък може да се говори за човешко същество. Дали това е моментът на зачеването (каквото е разбирането на източната традиция), първото помръдване или този, в който плодът вече притежава функциониращи физиологични системи? Доминираща е физиологичната позиция, но границите ѝ все повече достигат клетъчно ниво. Съвременната микрогенетика разполага с два подхода: личността като неповторима и завършена цялост се образува по време на втората седмица след зачеването и мигът на зачеването, тъй като това е моментът на придобиване на пълния набор от гени на бъдещия биологичен организъм. През цялото време на своето развитие ембрионът не може да се възприема като орган или просто част от майчиния организъм. Поради това, независимо в кой период се извършва абортът, той представлява умишлено прекратяване на живота на човек. Истинското морално-етично решение на проблема се корени в сближаването на научната и религиозната позиции. Научната представа, изградена на базата на изследванията, е неоспоримо доказателство за състоятелността на позицията на църквата, че човешкият живот представлява ценност, по отношение на която не можем да си позволим да бъдем лекомислени и безотговорни. Евтаназия Трябва ли нелечимо болен пациент, който страда и ежедневно изпитва неистови болки, да има право на безболезнена смърт? Речниковото значение на старогръцката дума euthanasia е „лека и красива смърт без външна намеса”, но с времето променя значението си. Днес се употребява в смисъла на оказване на помощ на нелечимо болен чрез облекчаващи състоянието му лекарства или прекратяване на живота му. Съществуват два начина- активна подпомагана смърт, която се осъществява по молба на жертвата, с цел прекратяване на мъките ѝ; пасивната настъпва в резултат на неприлагането или прекратяването на реанимационни и удължаващи живота мерки като кръвопреливане, обдишване или поставяне на системи. В законодателството на отделните държави се дават различни определения на евтаназията, но по своя смисъл тя си остава прекратяване на живота на пациент. Според белгийския закон това е акт, чрез който едно лице слага край на живота по молба на друго лице, а според холандския- вид подпомогнато самоубийство, което се разглежда като морално задължение на лекаря. В Русия нюансът се свежда до удовлетворяване на молбата на пациента за „ускоряване” на неговата смърт. В закона „Смърт и достойнство” на щата Орегон, САЩ, терминът „подпомагано самоубийство” е дефиниран като предписване на медикамент след искане на болния да се сложи край на живота му. В албанската медицина практиката евтаназия се среща като „милостива смърт” за нелечимо болен, като мотивите са същите- прекратяване на страданията. Казусът е не само медицински, а морален и дори- философски. Затова и се разразява истински дебат в Българския парламент през 2004г., след което тя бива забранена при 93 гласа- „за”, 9- „въздръжал се” и 5- „против”. Инициативата за недопускането на асистирана смърт е на Министерство на здравеопазването. Основните аргументи на лекарите против евтаназията са възможните грешки при определянето на фаталната диагноза, възможността пациентът да вземе погрешно решение под въздействие на моментно състояние, както и бързото развитие на медицината, която би могла да даде шанс на умиращия. Сред неизяснените проблеми е и този кой трябва да вземе такова решение- лекарите, близките и роднините или самият болен, както и какви биха били подбудите на всеки от тях. Според проф. Милан Миланов, ръководител на Клиниката по анестезиология в Института по спешна медицинска помощ „Пирогов”, казусът е философски, а не религиозен. Той остава на мнение, че ролята на лекаря е да спасява човешки живот, а не обратното. Против евтаназията е и Православната църква. Според свещеници, феноменът е породен от безрелигиозния морал и не може да бъде приет в едно християнско общество. Становището на църквата за евтаназията се основава на факта, че тя противоречи на една от Десетте божи заповеди- „Не убивай”. Вярващият не трябва да мисли за насилствена смърт, а да използва отпуснатото му от Бога време за покаяние и оплакване на греховете си, като приеме страданията си като възможност за очистване на душата от тях. В теологичния морал евтаназията се дефинира като медицинско убийство. Заключение Кръгът от проблеми, пред които сме изправени като общество, ни водят към преосмисляне на ценностите, стойността и смисъла на човешкия живот. Създаването на институции за грижа за аномалните и болните е, от една страна, проява на загриженост и хуманизъм, но от друга поставя въпроса за изолацията на тези хора. От няколко години актуална е темата за интеграцията и социализацията им. Свидетели сме на интереса на медиите към нея, както и към останалите теми от морално и философско естество. Това дава повод за търсене на решение на законодателно и етично ниво, както и предоставя възможност за узряването ни като общество и нация, водени от християнски ценности и хуманизъм.
Ползвани материали:
д-рМалев, Велислав 2005г.: Животът като ценност: етични проблеми на аборта- pravoslavie.bg
проф.Мутафов, Стефан: Светците лечители- synpress.classic.dveri.bg
проф.Мутафов, Стефан и д-р Веска Шошева 2002г.: Дефектологията в България през Средновековието и Възраждането
Научни школи, 16.08.2010г., medicina-bg.info
Стоянова, Ванина 2005г.: Евтаназията. Право на достойна смърт или предумишлено убийство- novinar.net
Уикипедия, www.Wikipedia.org
Тагове:
Любовта като изпитание (есе, БЕЛ, 8 клас...
Няколко начина да отслабнем без изморите...
Опасност за мозъка
Няколко начина да отслабнем без изморите...
Опасност за мозъка
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
