Постинг
06.05.2013 17:13 -
"Тъй рече Заратустра" (реферат)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 5824 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.05.2013 17:14
Прочетен: 5824 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 06.05.2013 17:14
За знак за формирането на нихилизма като самостоятелна философска позиция се приема публикуването от Щирнер през 1844г. на „Единственият и неговата собственост“, а за първо негово описание романът на Тургенев от 1862г.- „Бащи и деца“. През втората половина на ХІХв. теоретичните разработки в тази област са насочени срещу традиционния романтизъм и идеализъм на културния живот, срещу цялата ценностна система на „заварения“ свят, срещу абсолютната държавност и политическо статукво. Като тогавашно явления, идеологията на нихилизма остава встрани и чужда за обикновения човек на ХІХв. и Ницше решава да прокламира неговата поява и закономерност.
Фридрих Ницше е един от най-противоречивите и, може би, погрешно тълкувани философи. Възприеман като краен, поради търсенето на единомислие с фашисти, атеисти, комунисти, теолози, неговото творчество се определя като литературно-философско, отразило поетизма на мита и опитът да се изведе една философия на Свръхчовека.
„Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого“, излязла през 1885г., е венец на духовните търсения на своя автор. В поемата са концентрирани основните идеи на неговите творчески виждания- за свръхчовека, за волята за власт и за вечното възвръщане. Предадени са чрез преплитането между мита, източната мъдрост, античността и изразени чрез афористичен език. Заедно с категоричния изказ и философията на гордия самотен дух, отхвърлила християнския Бог, тази философска поема е пропита с неистовата жажда за възвеличаване и отстояване на човека, поел пътя на своето самоизграждане.
Няма съмнение, че изборът на име на героя на поемата- Заратустра, не е случаен. Той отвежда читателя към древния пророк Зороастър и основания от него зороастризъм- древно иранско религиозно-философско дуалистично учение, което по своята същност се доближава до източните учения за кармата. Сам Ницше, в своето умствено затъмнение (или просветление), твърди, че е прероденият Буда. Животът на този източен мъдрец намира отражение в „сюжета“ на поемата. В началото ѝ героят застава пред нас като четиридесетгодишен мъж, в своята пълна физическа и душевна мощ, слизащ от планината долу при смъртните хора, за да се скита и да ги поучава. Във втората част той отново се връща в пещерата на своята самота, в духа на разочарованието. В третата присъстваме на неговото превъзмогване на себе си- от проповедник и предтеча виждаме го да става Свръхчовек. В четвъртата- последна част, е описан неговият последен ден. Заратустра е вече беловлас старец, който е готов за пореден път да премине границата на самопревъзмогването и да напусне своята планина, за да слезе при хората и там да намери смъртта си.
Почерпил вдъхновение от източната философия, Ницше се опитва да предложи мисловна алтернатива на европейската духовност.
В центъра на творбата е идеята за самотата, отшелничеството, пряко обвързани с постигането на самопознание и мъдрост. Прави впечатление, че няколко реда в Предислова са наситени със символи, представящи Заратустра като пророк с проповедническа мощ, пратеник на Духа, за да изрече неговите истини. Обръщението му към слънцето- стар египетски символ, както и присъствието на образите на орела и змията- знаци на проницателност и мъдрост, са доказателство за способността му да общува с висшите светове- извори на свещени слова, разкриващи тайните на битието. В светлината на желанието да бъдат достигнати прозрения, да бъдат изречени мистичните основания на живота неизменни са паралелите с Фауст, Мефистофел, Иисус… Фигурата на прорицателя, мъдреца, самотника светец тук е дорисувана с прибавянето на едни ясно заявени гордост, величие, дори известна гръмкост, безапелационност и жестокост към тълпата, които не се вписват в широтата на грандиозно заявеното превъзходство. Ницше отхвърля аналогията с християнските светци, защото приема този образ като апотеоз на неудачника, на неговата слабост и лична непълноценност, заради които обиква Бог, и издига човека, но просветления човек, както прави будизмът.
Разбира се, философът се противопоставя само на християнската интерпретация на Бога, която дава църквата, и предлага ново разбиране. Той сякаш възражда езическия култ към Дионисиевото начало, разбирано не като отдаване на похотта и телесното, а като докосване до истински виталното, и го противопоставя на Аполоновото, обусловено като разумно чувство за мярка. „Залезът на Заратустра“ е приемане на смъртта, но смърт социална, която отвежда човешкия дух при извора на пълноценния живот, при екстазното сливане с Бога, в което човек осъществява своята пълнота и жизнен порив. Залязващият Заратустра постига пълнотата на духа и придобива свободата да го изразява и да отдава достигнатата в него светлина.
Особена философска постановка в творбата е разглеждането на Аз-а в два аспекта: „социализирано его“ (съвкупност от обществени отношения), което трябва да бъде отхвърлено като пречка за самоосъществяване, и „самосъщо“- носител на индивидуална воля, което чрез еманципация достига съвършенство у отделни индивиди.
Най-значимият символ, израз на самосъщния Аз- център на Ницшевата философия, е Свръхчовекът. Авторът на поемата го разбира като по-висш етап от човешкото развитие: „Аз ви уча за Свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.“ Той няма нищо общо с идеологията на Третия райх за господство на арийската раса, осъществила култа към съвършеното тяло у индивиди, които сляпо се подчиняват на волята на своя водач. Мисията на този образ е друга. Тя се заключава в преосмислянето на всички ценности, преоценката на стойностите. За философа властващото духовно съвършенство е всъщност стадна посредственост, която потиска телесното и пренася тази агресия на човека към самия себе си. Той възприема християнския морал като лицемерен и осъжда прикритото желание за сливане на индивида с масата. Истинската любов за него е саможертва и не е по силите и възможностите на всеки. Затова и Ницше е близък до идеята, че единственият свръхчовек в историята е Иисус Христос. В поемата човекът е представен като „въже, опнато между звяра и свръхчовека- въже над пропаст“. Това определение води до представата за несигурността и смъртта като условия за възвишаването на човека, както и за пътя, който трябва да бъде изминат за постигането му. Антипод на Свръхчовека е „последният човек“. Заратустра се стреми да събуди съзидателното начало у своите слушатели, като насърчава в тях гордостта на презрението, защото то е най-ефикасният стимул за преодоляване на страха, за да се избегне уподобяването на срамното и посредственото. За пророка най-презрителното в света е „последният човек“- оскотял, пропаднал, покорен, който предпочита да потъне в блатото на щастието и мизерното удоволствие пред възможността да твори и да се развива. Волята на Ницше не е малкият човек, а отделната силна личност, която води, а не, която е водена, и която мами не щастието, а подвигът. В познанието, а не в щастието може да бъде намерена истината. На Свръхчовека се гледа като на последна консеквенция на Дарвиновата теория за развитието на видовете, но Ницше го разглежда като тип, а не като вид. Тип човек, превъзмогнал себе си, възвисил се нравствено, който не е край в развитието, а ново начало в морален, а не биологически смисъл.
За Ницше Свръхчовекът е връх в човешката еволюция. Той не признава външни норми и ценности. Той ги създава. Не служи на нищо и на никого, защото е творец, който не се подчинява на идеология, религия или наука и е поставил ценността си над тях. Свръхчовекът не се бои от страданията. Те са предизвикателство за неговите сила и воля и го уподобяват на християнския Богочовек. Той твори света и самия себе си като произведение на изкуството: „Красотата на свръхчовека ми се яви като сянка. О, братя мои! Какво са за мен вече боговете!“- пише Ницше. Философът не отрича морала и Бог, а се опитва да даде едно ново съдържание на моралните и духовни ценности, които да доведат човечеството до ново качество. „Тъй рече Заратустра“ запечатва и една позната от митовете идея- тази за вечното възвръщане- възвръщането на онова, което е било. Тя се явява символ на творческия процес, чиято рожба е Свръхчовека. Моралният идеал на религията на Ницше се определя от заповедта: прави това, което искаш да се повтори пак. Идеята си той обосновава, като обяснява, че количеството на сила е определено и че няма нищо безконечно. Следователно, числото на положенията, измененията и комбинациите и развитието на тази сила е чудовищно голямо и практически необозримо, но във всеки случай не е безкрайно. Но доколкото времето, в течение на което вселената използва тази сила, е безкрайно, до настоящия момент вече е протекла безкрайност, т.е. всяко възможно развитие вече е трябвало да се осъществи. Следователно, наблюдаваното развитие трябва да е повторение. В този смисъл философът смята, че необходимостта да изживееш живота си отново е много по-трудна от смъртта. Трябва да си приел своя живот, за да имаш сили да го изтърпиш отново. Това е вариант на християнската идея за безсмъртието на душата и на източната философия за прераждането. Този мит олицетворява онтологическото единство на света. Основополагаща идея за философията на Ницше е тази, която утвърждава волята за власт. От една страна, тя е властта на силните- на аристократите, която е типичен инстинкт на подема, воля за живот, като под аристократизъм се разбира благородството на духа, към който се отнасят красотата и достойнството, силата и енергията, безстрашието, волята и самоконтролът. Човек не може да помага на другите, ако не се е научил да разбира и задоволява собствените си нужди. Едва след като достигне съвършенство, той може да определи своите идеали и ценности. От друга страна, тя е властта на тълпата и стадото. Изразява се в инстинкт на упадъка, воля към смъртта, към небитието. Според Ницше трябва да господства най-доброто и най-доброто иска да господства. Волята за власт, за която говори философът, няма нищо общо със стремежа към власт в чисто политическия смисъл на тази дума. Той отхвърля властолюбието, заедно със сладострастието и себелюбието и утвърждава волята за власт като всеобщ жизнен принцип. За него държавата, осъществявана като равноправие, е неприемлива, защото хората не са равни. Счита, че благородният човек е отговорен за своите действия само пред равните си, но е съвършено свободен по отношение на низшите. Благородният човек сам по себе си е въплътената воля за власт. Ницше вярва в плурализма на индивидуалните воли и признава конкуриращите се центрове на духовни сили. За него животът е отвъд противоречието материя-дух. Той е единна неразчленима същност, синтезираща материята и духа. Философските възгледи на Ницше биха могли да се сведат до следното: Атомът е субективна фикция. С него обозначаваме индивидуалността- всеки център на сила, който конструира целия останал свят. Понятието „движение“ за Ницше няма смисъл. Той предпочита да използва „ставане“, което отразява относителността на нещата. В света няма материални неща сами по себе си, а само динамически количества, които са в отношение с други динамически количества и същността им се състои в отношението и въздействието им върху тях. Същността на нещото е само мнение за него. Относителността на нещата и липсата на субстанциална устойчивост свежда познанието до изработване на полезни за субекта фикции, които му помагат да оцелее и реализира своята воля за мощ. Познание и живот са едно и също нещо. Логиката е свързана с допускането на абсолютно тъждествени случаи. Според Ницше, такива няма, следователно, аксиомите на логиката са фикции. Логиката има значение само по отношение на измислени от нас същности. Тя е опит да се разбере действителният свят по изградени от нас схеми на съществуващото. Доброто и злото не съществуват сами по себе си, а са резултат от човешката оценка на събитията. „Няма морални явления, има морални интерпретации“. Добро е това, което е добро за живота. Ницше поставя центъра на морала върху единствената обективна основа, призната от него- живота. А негова същност са жизнеутвърждаващата сила, волята, силните емоции, страстите, борбата, поемането на риск и те стоят над разумността, полезността, обичта към ближния, идеалите, светостта, които прикриват безсилието, страха, неспособността за борба. Център на моралната философия е личността. Егоизмът се приема като нещо основно в първоначалния закон на нещата. Човекът трябва да бъде верен на себе си и да запази своята природа, да действа съобразно своето Аз, своите чувства и стремежи, а не по външни подбуди или общочовешки цели. Истината е в самореализацията. Моралът е два вида- робски и аристократичен. Първият е морал на масата и е израз на стадна воля, на слабия, на нещастния човек, който е недоволен от съдбата си и лишен от собствена воля да се разпореди с живота си. Аристократичният, напротив, има в основата си свободата, която не се дава по право, а се завоюва. Тя стои по-високо дори от човешкото щастие. Свободният човек не хленчи пред съдбата, а намира сили да преодолее всякакви трудности. Той си поставя високи цели и се самопреодолява и усъвършенства. Поемата на Ницше поставя принципно нови проблеми пред философската мисъл по един радикален начин. Остротата, с която се противопоставя на традиционните представи, отвращението му от системността, многозначността и вътрешната противоречивост, характерни за неговия стил, създават условия за различни тълкувания. Въпреки своята сложност, непоследователност, невинаги понятна художествена символика и екстремални изводи, поставящи под въпрос изходните принципи, Ницшевата философия проправя път за модерното мислене на ХХвек.
Заключение Учението на Ницше е висш идеализъм. Той проповядва вечно и неуморно саморазвитие и самоусъвршенстване. Човекът за него е човек, когато непрестанно се преодолява, прекрачва и превъзмогва. Той е стрела към далечното. Човешкото битие няма цел- то е непрекъснат стремеж към нови върхове. Светият смисъл на живота според него е в преодоляването на болката и приемането на съдбата и жребия. Той презира всички, които нямат достатъчно сили в себе си да се борят с живота и със себе си, всички слаби и раболепни хора. За Ницше няма по-красив човек от гордия и владически човек. Учението му е възслава на борбата и на войнствения царствен дух. Да обичаме живота и да не бягаме от неговите тревоги ни съветва той, защото в страданието има повече величие, отколкото в щастието. Философът сам нарича разбирането си „философия на смеха“, а последователят ѝ „дионисовски“ човек- човек на живота, разбиран като борба за собствено просветление и борба за дух.
Ползвани материали:
Волята за власт като творческо съзидателно начало на живота (реферат), В: http://www.pomagalo.com
Крафт, П., 2011: Стожерите на неверието- Ницше, В: http://www.glasove.com
Ницше Фридрих (1844-1900), В: Философский минимум, http://www.myline.ru
Славейков, П., 1994: Заратустра, В: Защо сме такива?
Турлаков, Н., Философски бележки за нихилизма, В: http://my.opera.com
Тъй рече Заратурстра, В: http://bg.wikipedia.org
Фридрих Ницше- „Тъй рече Заратустра“- Философията на живота, В: http://virtualcenter-bg.net
Хаджийски, Г., 2012: Фридрих Ницше и самоосъзнаването на душата като свръхчовешкото в човека, В: http://georgihadjiyski.blog.bg
Цолова, Цв., Анализ, Тъй рече Заратустра- Фридрих Ницше, В: http://www.pomagalo.com
Най-значимият символ, израз на самосъщния Аз- център на Ницшевата философия, е Свръхчовекът. Авторът на поемата го разбира като по-висш етап от човешкото развитие: „Аз ви уча за Свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.“ Той няма нищо общо с идеологията на Третия райх за господство на арийската раса, осъществила култа към съвършеното тяло у индивиди, които сляпо се подчиняват на волята на своя водач. Мисията на този образ е друга. Тя се заключава в преосмислянето на всички ценности, преоценката на стойностите. За философа властващото духовно съвършенство е всъщност стадна посредственост, която потиска телесното и пренася тази агресия на човека към самия себе си. Той възприема християнския морал като лицемерен и осъжда прикритото желание за сливане на индивида с масата. Истинската любов за него е саможертва и не е по силите и възможностите на всеки. Затова и Ницше е близък до идеята, че единственият свръхчовек в историята е Иисус Христос. В поемата човекът е представен като „въже, опнато между звяра и свръхчовека- въже над пропаст“. Това определение води до представата за несигурността и смъртта като условия за възвишаването на човека, както и за пътя, който трябва да бъде изминат за постигането му. Антипод на Свръхчовека е „последният човек“. Заратустра се стреми да събуди съзидателното начало у своите слушатели, като насърчава в тях гордостта на презрението, защото то е най-ефикасният стимул за преодоляване на страха, за да се избегне уподобяването на срамното и посредственото. За пророка най-презрителното в света е „последният човек“- оскотял, пропаднал, покорен, който предпочита да потъне в блатото на щастието и мизерното удоволствие пред възможността да твори и да се развива. Волята на Ницше не е малкият човек, а отделната силна личност, която води, а не, която е водена, и която мами не щастието, а подвигът. В познанието, а не в щастието може да бъде намерена истината. На Свръхчовека се гледа като на последна консеквенция на Дарвиновата теория за развитието на видовете, но Ницше го разглежда като тип, а не като вид. Тип човек, превъзмогнал себе си, възвисил се нравствено, който не е край в развитието, а ново начало в морален, а не биологически смисъл.
За Ницше Свръхчовекът е връх в човешката еволюция. Той не признава външни норми и ценности. Той ги създава. Не служи на нищо и на никого, защото е творец, който не се подчинява на идеология, религия или наука и е поставил ценността си над тях. Свръхчовекът не се бои от страданията. Те са предизвикателство за неговите сила и воля и го уподобяват на християнския Богочовек. Той твори света и самия себе си като произведение на изкуството: „Красотата на свръхчовека ми се яви като сянка. О, братя мои! Какво са за мен вече боговете!“- пише Ницше. Философът не отрича морала и Бог, а се опитва да даде едно ново съдържание на моралните и духовни ценности, които да доведат човечеството до ново качество. „Тъй рече Заратустра“ запечатва и една позната от митовете идея- тази за вечното възвръщане- възвръщането на онова, което е било. Тя се явява символ на творческия процес, чиято рожба е Свръхчовека. Моралният идеал на религията на Ницше се определя от заповедта: прави това, което искаш да се повтори пак. Идеята си той обосновава, като обяснява, че количеството на сила е определено и че няма нищо безконечно. Следователно, числото на положенията, измененията и комбинациите и развитието на тази сила е чудовищно голямо и практически необозримо, но във всеки случай не е безкрайно. Но доколкото времето, в течение на което вселената използва тази сила, е безкрайно, до настоящия момент вече е протекла безкрайност, т.е. всяко възможно развитие вече е трябвало да се осъществи. Следователно, наблюдаваното развитие трябва да е повторение. В този смисъл философът смята, че необходимостта да изживееш живота си отново е много по-трудна от смъртта. Трябва да си приел своя живот, за да имаш сили да го изтърпиш отново. Това е вариант на християнската идея за безсмъртието на душата и на източната философия за прераждането. Този мит олицетворява онтологическото единство на света. Основополагаща идея за философията на Ницше е тази, която утвърждава волята за власт. От една страна, тя е властта на силните- на аристократите, която е типичен инстинкт на подема, воля за живот, като под аристократизъм се разбира благородството на духа, към който се отнасят красотата и достойнството, силата и енергията, безстрашието, волята и самоконтролът. Човек не може да помага на другите, ако не се е научил да разбира и задоволява собствените си нужди. Едва след като достигне съвършенство, той може да определи своите идеали и ценности. От друга страна, тя е властта на тълпата и стадото. Изразява се в инстинкт на упадъка, воля към смъртта, към небитието. Според Ницше трябва да господства най-доброто и най-доброто иска да господства. Волята за власт, за която говори философът, няма нищо общо със стремежа към власт в чисто политическия смисъл на тази дума. Той отхвърля властолюбието, заедно със сладострастието и себелюбието и утвърждава волята за власт като всеобщ жизнен принцип. За него държавата, осъществявана като равноправие, е неприемлива, защото хората не са равни. Счита, че благородният човек е отговорен за своите действия само пред равните си, но е съвършено свободен по отношение на низшите. Благородният човек сам по себе си е въплътената воля за власт. Ницше вярва в плурализма на индивидуалните воли и признава конкуриращите се центрове на духовни сили. За него животът е отвъд противоречието материя-дух. Той е единна неразчленима същност, синтезираща материята и духа. Философските възгледи на Ницше биха могли да се сведат до следното: Атомът е субективна фикция. С него обозначаваме индивидуалността- всеки център на сила, който конструира целия останал свят. Понятието „движение“ за Ницше няма смисъл. Той предпочита да използва „ставане“, което отразява относителността на нещата. В света няма материални неща сами по себе си, а само динамически количества, които са в отношение с други динамически количества и същността им се състои в отношението и въздействието им върху тях. Същността на нещото е само мнение за него. Относителността на нещата и липсата на субстанциална устойчивост свежда познанието до изработване на полезни за субекта фикции, които му помагат да оцелее и реализира своята воля за мощ. Познание и живот са едно и също нещо. Логиката е свързана с допускането на абсолютно тъждествени случаи. Според Ницше, такива няма, следователно, аксиомите на логиката са фикции. Логиката има значение само по отношение на измислени от нас същности. Тя е опит да се разбере действителният свят по изградени от нас схеми на съществуващото. Доброто и злото не съществуват сами по себе си, а са резултат от човешката оценка на събитията. „Няма морални явления, има морални интерпретации“. Добро е това, което е добро за живота. Ницше поставя центъра на морала върху единствената обективна основа, призната от него- живота. А негова същност са жизнеутвърждаващата сила, волята, силните емоции, страстите, борбата, поемането на риск и те стоят над разумността, полезността, обичта към ближния, идеалите, светостта, които прикриват безсилието, страха, неспособността за борба. Център на моралната философия е личността. Егоизмът се приема като нещо основно в първоначалния закон на нещата. Човекът трябва да бъде верен на себе си и да запази своята природа, да действа съобразно своето Аз, своите чувства и стремежи, а не по външни подбуди или общочовешки цели. Истината е в самореализацията. Моралът е два вида- робски и аристократичен. Първият е морал на масата и е израз на стадна воля, на слабия, на нещастния човек, който е недоволен от съдбата си и лишен от собствена воля да се разпореди с живота си. Аристократичният, напротив, има в основата си свободата, която не се дава по право, а се завоюва. Тя стои по-високо дори от човешкото щастие. Свободният човек не хленчи пред съдбата, а намира сили да преодолее всякакви трудности. Той си поставя високи цели и се самопреодолява и усъвършенства. Поемата на Ницше поставя принципно нови проблеми пред философската мисъл по един радикален начин. Остротата, с която се противопоставя на традиционните представи, отвращението му от системността, многозначността и вътрешната противоречивост, характерни за неговия стил, създават условия за различни тълкувания. Въпреки своята сложност, непоследователност, невинаги понятна художествена символика и екстремални изводи, поставящи под въпрос изходните принципи, Ницшевата философия проправя път за модерното мислене на ХХвек.
Заключение Учението на Ницше е висш идеализъм. Той проповядва вечно и неуморно саморазвитие и самоусъвршенстване. Човекът за него е човек, когато непрестанно се преодолява, прекрачва и превъзмогва. Той е стрела към далечното. Човешкото битие няма цел- то е непрекъснат стремеж към нови върхове. Светият смисъл на живота според него е в преодоляването на болката и приемането на съдбата и жребия. Той презира всички, които нямат достатъчно сили в себе си да се борят с живота и със себе си, всички слаби и раболепни хора. За Ницше няма по-красив човек от гордия и владически човек. Учението му е възслава на борбата и на войнствения царствен дух. Да обичаме живота и да не бягаме от неговите тревоги ни съветва той, защото в страданието има повече величие, отколкото в щастието. Философът сам нарича разбирането си „философия на смеха“, а последователят ѝ „дионисовски“ човек- човек на живота, разбиран като борба за собствено просветление и борба за дух.
Ползвани материали:
Волята за власт като творческо съзидателно начало на живота (реферат), В: http://www.pomagalo.com
Крафт, П., 2011: Стожерите на неверието- Ницше, В: http://www.glasove.com
Ницше Фридрих (1844-1900), В: Философский минимум, http://www.myline.ru
Славейков, П., 1994: Заратустра, В: Защо сме такива?
Турлаков, Н., Философски бележки за нихилизма, В: http://my.opera.com
Тъй рече Заратурстра, В: http://bg.wikipedia.org
Фридрих Ницше- „Тъй рече Заратустра“- Философията на живота, В: http://virtualcenter-bg.net
Хаджийски, Г., 2012: Фридрих Ницше и самоосъзнаването на душата като свръхчовешкото в човека, В: http://georgihadjiyski.blog.bg
Цолова, Цв., Анализ, Тъй рече Заратустра- Фридрих Ницше, В: http://www.pomagalo.com
Тагове:
ЗЛАТКА КОЛЕВА: Работохолиците се нуждаят...
Изявления на световни лидери за нуждата ...
ПИСМО НА АНГЛИЙСКАТА КРАЛИЦА И ФАМИЛИЯ Р...
Изявления на световни лидери за нуждата ...
ПИСМО НА АНГЛИЙСКАТА КРАЛИЦА И ФАМИЛИЯ Р...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
