Постинг
09.05.2013 10:52 -
Капиталистическата действителност, изразена в цикъла „Зимни вечери“ на Христо Смирненски (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 3778 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.10.2013 10:28
Прочетен: 3778 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 15.10.2013 10:28
Христо Смирненски е поет на възторга, на тръбните звуци, на революцията. Неговата патетика обаче, съвършено се смирява в цикъла „Зимни вечери“. В него той представя драмата на социално обезправените. Рисува картината на крайните софийски квартали и нищетата на неговите жители.
Поетът гради тази представа, обрисувайки пейзажа в звукове и цветове. На фона му той чертае образите на своите поетически герои. Със съдбите си, те са лицата на властващата капиталистическа действителност.
Атмосферата, на чийто фон изпъкват жителите на крайния градски квартал, е изградена още в първата от общо седемте части на цикъла. Над всичко властва сивата мъгла- символ на безпросветния и безперспективен живот на бедните. Градът е пуст и мрачен, а метафората на сградите, гледащи зловещо „с жълти стъклени очи“, навява чувство на ужас и страх. Пейзажът вдъхва студенина, защото дори впечатлението от красивата картина на изопнатите и посребрени с пух жици е снето с определенията към снега. Ето последните два стиха от тази зимна миниатюра:
„и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух.“ В този свят всяка красота бива заглушена. Всичко красиво е призрачно и зловещо, пораждащо ужас и скръб. Вървейки край градските хижи, лирическият герой среща лицата на бедността. Едно от тях е това на пияния баща- „безхлебен“, както го определя поетът. Фиността на нарисуваните от зимата сребърни цветя по стъклата е противопоставена на звуковата картина, градяща атмосферата в този дом. Груби слова, ругатни, писъци на деца, молитви и ридания го изпълват. Редуването на изтънчена зимна обрисовка, представяща външната гледна точка, и на поглед към дома и съдбите на градските жители, извежда на преден план трагичен контраст. Капиталистическата действителност е породена от разминаването между красотата на пейзажа и нищетата. Двете гледни точки са двете позиции в социалната скала: едната символизира застиналото в ледно бездушие охолство, чийто образ не присъства в творбата, но за който читателят сам се досеща, а другата- крайната бедност. В единия свят властва животът, а в другия- смъртта. Настроението, което носи пейзажът хармонира с жестоката съдба на героите. Злокобният плащ на гъстата мъгла обгръща едно „задгробно същество“- слепия старик. Този образ създава впечатлението, че героите живеят своята смърт. Те са представени като жертви във финалните за четвъртата част съпричастни авторови стихове: „Братя мои, бедни мои братя— пленници на орис вечна, зла— ледно тегне и души мъглата— на живота сивата мъгла…“ Пленено от несправедливия живот е и мъртвото момиче от шестата част. Цветовата гама на смъртта е от жълто до черно. Жълтото е багра на болестта, на восъка, а черното на житейския финал. Звуковата картина и тук е заключена между ридания, сподавена кашлица и отправена детска молитва. Скръб дреме и в очите на двете спрели деца до фенера. Те също са част от лицето на бедността, те също носят съдбата на вечното зло. Животът на героите на Смирненски е представен като зловещо преходен. Хората преминават през него като сенки, без да оставят нещо след себе си. Те са анонимни, лишени от индивидуалност и напълно обезличени: „Мяркат се незнайни силуети, идат странни- странни гинат пак:…“ Те са встрани от живота, изживели го непълноценно в грижи и социална нищета. Временни също толкова, колкото ледените цветя: „и в свойта кратка красота цветята се топят безследно…“ Единствената светлина и жизненост в това безпросветно битие внася картината на черните ковачи. Тя е изпълнена в ярки- златни, синкави, жълти и алени тонове, а ритмичният звън на чуковете разчупва застиналия пейзаж. Част от тази топлина са отчаяните детски молитви, знак за нравствена чистота, която бедността и страданието пораждат, както и детинското любопитство, с което героите на седмата част ловят падащите снежинки. В жестокия свят на контрастите житейски смисъл има само надеждата, кодирана в белия цвят на снега. Той е символ на сърдечна и душевна чистота. Живеещи кратко и вечно застрашавани от недоимък и глад, бедните откриват своето спасение във вярата и смъртта. Очертаната с помощта на поетическите средства действителност е жестока и зловеща. Разминаването между два социални свята разтваря непреодолима пропаст между доволни и недоволни. Това разделение отрежда щастие на едните и зла съдба на другите. То е източникът на трагизма, в който са потопени героите на цикъла „Зимни вечери“. Авторът е неспособен да разреши този конфликт. С репортажна точност и с помощта на поезията, той може само да регистрира житейската несправедливост и да застане на страната на жертвите. С това внушава на читателя, че единствено проявата на хуманност е способна да заглуши болката на страдащите.
„и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух.“ В този свят всяка красота бива заглушена. Всичко красиво е призрачно и зловещо, пораждащо ужас и скръб. Вървейки край градските хижи, лирическият герой среща лицата на бедността. Едно от тях е това на пияния баща- „безхлебен“, както го определя поетът. Фиността на нарисуваните от зимата сребърни цветя по стъклата е противопоставена на звуковата картина, градяща атмосферата в този дом. Груби слова, ругатни, писъци на деца, молитви и ридания го изпълват. Редуването на изтънчена зимна обрисовка, представяща външната гледна точка, и на поглед към дома и съдбите на градските жители, извежда на преден план трагичен контраст. Капиталистическата действителност е породена от разминаването между красотата на пейзажа и нищетата. Двете гледни точки са двете позиции в социалната скала: едната символизира застиналото в ледно бездушие охолство, чийто образ не присъства в творбата, но за който читателят сам се досеща, а другата- крайната бедност. В единия свят властва животът, а в другия- смъртта. Настроението, което носи пейзажът хармонира с жестоката съдба на героите. Злокобният плащ на гъстата мъгла обгръща едно „задгробно същество“- слепия старик. Този образ създава впечатлението, че героите живеят своята смърт. Те са представени като жертви във финалните за четвъртата част съпричастни авторови стихове: „Братя мои, бедни мои братя— пленници на орис вечна, зла— ледно тегне и души мъглата— на живота сивата мъгла…“ Пленено от несправедливия живот е и мъртвото момиче от шестата част. Цветовата гама на смъртта е от жълто до черно. Жълтото е багра на болестта, на восъка, а черното на житейския финал. Звуковата картина и тук е заключена между ридания, сподавена кашлица и отправена детска молитва. Скръб дреме и в очите на двете спрели деца до фенера. Те също са част от лицето на бедността, те също носят съдбата на вечното зло. Животът на героите на Смирненски е представен като зловещо преходен. Хората преминават през него като сенки, без да оставят нещо след себе си. Те са анонимни, лишени от индивидуалност и напълно обезличени: „Мяркат се незнайни силуети, идат странни- странни гинат пак:…“ Те са встрани от живота, изживели го непълноценно в грижи и социална нищета. Временни също толкова, колкото ледените цветя: „и в свойта кратка красота цветята се топят безследно…“ Единствената светлина и жизненост в това безпросветно битие внася картината на черните ковачи. Тя е изпълнена в ярки- златни, синкави, жълти и алени тонове, а ритмичният звън на чуковете разчупва застиналия пейзаж. Част от тази топлина са отчаяните детски молитви, знак за нравствена чистота, която бедността и страданието пораждат, както и детинското любопитство, с което героите на седмата част ловят падащите снежинки. В жестокия свят на контрастите житейски смисъл има само надеждата, кодирана в белия цвят на снега. Той е символ на сърдечна и душевна чистота. Живеещи кратко и вечно застрашавани от недоимък и глад, бедните откриват своето спасение във вярата и смъртта. Очертаната с помощта на поетическите средства действителност е жестока и зловеща. Разминаването между два социални свята разтваря непреодолима пропаст между доволни и недоволни. Това разделение отрежда щастие на едните и зла съдба на другите. То е източникът на трагизма, в който са потопени героите на цикъла „Зимни вечери“. Авторът е неспособен да разреши този конфликт. С репортажна точност и с помощта на поезията, той може само да регистрира житейската несправедливост и да застане на страната на жертвите. С това внушава на читателя, че единствено проявата на хуманност е способна да заглуши болката на страдащите.
Тагове:
Страдание и съпричастие в поетичния цикъ...
Мотивът за носталгията по миналото в сти...
Любовта в съвременното общество. Нравств...
Мотивът за носталгията по миналото в сти...
Любовта в съвременното общество. Нравств...
Няма коментари
