Учебни материали :: Образът на словото в „Проглас към Евангелието“ на Константин-Кирил Философ (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.05.2013 13:09 - Образът на словото в „Проглас към Евангелието“ на Константин-Кирил Философ (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 19801 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 15.10.2013 10:24

Творбата „Проглас към Евангелието“ принадлежи към малкия брой произведения на старобългарската книжнина, наричани декламативна поезия. Те са извънкултови, произнасяни по повод на значими събития в гражданския живот. Константин-Кириловата творба е посветена на актуално за втората половина на ІХв. събитие- приемането и утвърждаването на славянската писменост. „Проглас към Евангелието“ е ярка прослава на словото като неземен дар. То осъществява връзката с божественото. Животворящо и свещено, е условие за богопознание и за създаването на писмена култура.
Самото определение в заглавието „проглас“ се превежда като „призив“, „зов“. То е знак за предназначението на творбата- да провъзгласи спасителната вест, че славяните вече могат да възприемат божите слова на свой език. Този факт е обвързан с пророческото предричане, че Христос ще озари целия свят. Словото метафорично е отъждествено със светлина. То е положителната страна от опозицията светлина-мрак. Носи проглеждане, което е духовно озаряване и приобщаване към зрящите. Преходът от мрак към светлина е преход от езичество към християнство, от невежество към знание. Славяните се приближават и се приобщават към Бога. Словото е осмислено като дарено от Всевишния и затова- свещено. Чрез него човеците застават отдясно и това прави душите им нетленни. За да бъде убедителен, поетът се опира на авторитета на Библията и предсказанията ѝ за Страшния съд- приелите словото, спасяват душата си и застават отдясно на Отца. С императивни анафорични форми „Слушайте“ Константин-Кирил призовава славянския народ да чуе божествените слова, защото те са храна за душата, сърцето и ума. Те подготвят всички „да познаят Бога“. Словото е животворящо и събужда възприятията ни, то е ново сетиво, което съживява мъртвата и безкнижна душа. В духа на библейската символика авторът гради образа на словото като „Закон“, който властва над всичко. Неговата сила е всепроникваща и въздействаща. Способна е да пречиства и да изостря сетивата. Влиянието на словото е сравнено с гръмотевица, която плаши; с ноздри, благодарение на които се усеща дъхът на цветята; с уста, чрез която се вкусва сладостта. Особено важен е проблемът за понятността на словото, която е условие за познание. Тук то е противопоставено не срещу езическата безпросветност, а срещу триезичната ерес. Кирил много умело отново прибягва до библейски цитат от апостол Павел:

„Желая думи пет да изрека, но всички, братя, да ги разберат, отколкото безброй слова неясни.“ (по І Кор. 4:19).
С това просветителят защитава хуманистичната идея за културното равенство на народите. Изповядва разбирането, че всеки народ има изконното право да възприема божественото слово на свой език. То е подчертано и акцентирано с реторични въпроси:

„Кой човек, прочее, не ще разбере? Кой не ще прибави мъдри притчи, тълкуващи ни верните беседи?“

Божият живец е необходимата храна за душата, която дарява просветление, озарява душевния свят и отваря вътрешния взор към святото знание. Словото е път към правата вяра. Негов метафоричен образ е семето. Божието слово като семе, което пада в сърцата на хората, е библейска перифраза, на която се опира поетът, за да внуши потребността от него. Към тази асоциация е прибавена по-нова метафора, не по-малко будеща въображението „Дъжд от букви божии,…“ е потребен за покълването на „плод божествен“. Нова писменост е необходима на славяните за тяхното национално утвърждаване, за формирането на идентичността им като равностойни в културно отношение на останалите народи. С това се прави преход от устно към писмено битие. Словото като писмена, като писмовност е другото измерение на образа му. Той е представен от контекстов синоним- „Книги“- те, отбелязан с главна буква, подчертаваща значението му. Непреходната мъдрост на афоризмите е привлечена в защита на тази идея:

„Голи са без Книги всичките народи:“.

Словото е не само храна, а и дреха- облекло за душата. То е материалният израз на нематериалната същност на човека. И писаното слово е неин пазител, неин хранител. Защото сразява враговете ѝ и това го прави достойно оръжие срещу невежеството и лукавия. Буквите са крепител на Христовата Премъдрост, нейно въплъщение. Те са израз на божественото и нетленното, чрез който човеците могат да открият спасение от скверното и плътското. Като белег на небесното, писаното слово е извисяващо и одухотворяващо. Песните, създадени с негова помощ, са достойно хвалебствие за Бога. Образът на словото е всеобхватен и многопосочен. Носещ отгласи от библейска символика, той е издигнат в култ и белязан като значим и свещен за славяните. Чрез него се предава гласа на новото. Културното значение на буквите в българската ни история е несравнимо и неизмеримо. Появили се по боговдъхновен начин, те откриват пътя на себепознанието ни като народ. Като отварят нова страница в националното духовно осъществяване, те са в основата на самочувствието ни и ни правят значима част от славянската и световна културна общност.

Нагоре