Постинг
17.05.2013 15:42 -
"Стария музикант" и "Цветарка" на Христо Смирненски (БЕЛ, 12 клас)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 11080 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.10.2013 11:02
Прочетен: 11080 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 15.10.2013 11:02
Увлечението по социалистическата идеология превръща Смирненски в първия български пролетарски и социален поет. Това е идейната основа на цикъла „Децата на града“, в който влизат стихотворенията „Стария музикант“ и „Цветарка“. От друга страна, авторът явно и съзнателно си служи със стилистиката на символизма. Това съчетание между социална критика на пазарното общество и символистична стихотворна форма е особен феномен в развитието на българската лирика от началото на 20 век, наречен постсимволизъм. Именно всички тези идейно-тематични и стилно-езикови особености характеризират стихотворения като „Стария музикант“ и „Цветарка“.
„Стария музикант“(1921г.)
Градът на Смирненски е равнопоставен участник в общата динамична промяна във връзката човек-съдба-социална среда. Той присъства чрез своята предметна пространствена индивидуализация- улицата и моста в стихотворението „Стария музикант“. Герой на творбата е уличен музикант, доведен до пълна социалната нищета.
Елегията е написана по преки впечатления от столичното всекидневие, от живи паметници на човешкия трагизъм, край които егоистични и безсърдечни хора отминават равнодушно, но които изтръгват от гърдите на отзивчивия стонове на горест и мъка. Стихотворението „Стария музикант“ доказателствено развива не само поетичния протест срещу незаслужената социална съдба на стареца, но и изразява творческия преход, който извършва Смирненски от символизъм към експресионизъм- като допълва общото движение и развитие на проблема за града. Градът на Смирненски гърми с личния творчески протест на поета, въплътен в тихата печал и съчувствие към съдбата на стария музикант. Появява се социална динамика, сгъстяване на вътрешния психоритъм. Времето и мястото на действието, цялата природа навяват скръб и печал- осезаеми и покъртителни. „Зимните вихри студени“ са в унисон с поведението на града, те са негова жестока проекция, които засилват потискащата атмосфера. Тези метафорично-пространствени „превъплъщения“ на града носят ритъма на динамиката и вътрешното развитие на връзката човек и общество, човек и социална среда. Проявява се идейната художествена връзка между двете нови тематични ядра: град-ад и човек-марионетка. По този начин в малкия творчески модел на света- света на улицата, там някъде до моста, се разгръщат като че ли динамичните развойни процеси на епохата, на големия свят. Немощният старец и цигулката с горестен плач са символите на възприятието, а ситният снежец забулва във вечен духовен мрак и нищета съществуването. Художествените стойности на човешката душевност се измерват с непонятните слова на зимния вихър. А той е безпощаден- като съдба, като живота, и изпраща огнени стрели в сърцето: когато човек няма радости, няма и големи желания. Те се стапят- като снега, или са неуловими във въздуха снежинки- мечти, мираж или химера. Цялата природа, изразена в „скована в мраз висина“, разкрива сивата мъгла на живота, която тегне над всички. Метафората „привечер“ идва да отключи разбирането за стария свят, който ще бъде заменен от новото градивно начало. Но в „Стария музикант“ тази алтернатива все още е невидима. „Черната старческа мъка“ е надвиснала над стария музикант, приведен до моста, невидим като че ли. Стойката на слепия цигулар поразява с вътрешна съсредоточеност, с необикновената изостреност на психическите „сетива“, които се развиват у слепците.
Топосът „до моста“ символизира мястото, през което минават най-много хора, т.е. движението на света, на града. За да бъде видян, за да бъде чута цигулката. Но за това са необходими сетива у околните, а не само зрители на съдбата, нужни са зрящи и състрадателни хора; един нов свят… Детайлите на Смирненски са ярки, изразителни, свежи. С много малко багри, със сгъстена пестеливост поетът рисува картината. Той открива най-същественото в детайла: „тегли полекичка лъка“. Това е израз на старческа немощ, на замиране на творческото чувство, на тежка обида от живота.
Детайлът се явява и голямото обобщение на творбата- другият образ на смъртта. И зазвучава този призрачен, единствен в българската литература „дует“: „А зад гърба му пристъпя Смъртта…“ Неумолима е съдбата. Непреклонна е природата. Сред тези зловещи отрицания стои човекът- прегърбен, немощен, премръзнал. Поставен в капана на живота- между правото на съществуване и задължението да не излиза извън контрола на смъртта- дебнеща, коварна, всевиждаща. Пипалата ѝ са като зимните вихри студени. Едно зло и ужасяващо пребиваване в пространството на града. Целият пейзаж- здрачен, със суровата песен на зимните вихри, с печалния кръг на луната, фосфорнобледа и обла- хармонира със старческата мъка и горчивия плач на цигулката. Траурното настроение е разтворено в художествени детайли, в емоционалния и живописен колорит.
„Цветарка“(1922г.)
Творчеството на Христо Смирненски представлява обобщение на поетическите тенденции от епохата на 20-те години на 20 век. То същевременно налага нова идейно-тематична ориентация и нов образен свят. Поетът преосмисля символистичната поезия, като описва демонизирания образ на града с неговите улици, където бродят неволята и нищетата. Стихотворението „Цветарка“ пресъздава модела на музикална пиеса. Смирненски изгражда текста върху мотива за застрашените младост и красота. Образът на жената жертва е разкрит в три трагически вариации- малката цветарка, чиято „младост цветна“ ще бъде похитена от „каменния град“. Основна художествена фигура, чрез която се осъществява творческата авторова идея, е контрастът между пейзажната и урбанистична картина, между града и цветарката и цветарката и посетителите на един локал. За разлика от символизма, естетизацията на пейзажа в поезията на Смирненски не е самоцел. Тя има за задача да подготви по-убедително контраста, който внася образът на града. Той е с „гранитна пазва“, която крие „хиляди души разбити“, уличният му празник е фалшив- масков („вседневен маскарад“). Неговата блудност е персонализирана по-късно в текста чрез образа на посетителите на нощния локал. Така очертаната опозиция между природата и града се трансформира в несъответствието между приказната прелест на малката цветарка и гранитния духовен облик на днешния град. Контрастът утвърждава идеята за хищното посегателство на света върху чистотата и непорочността на девойката. Стихотворението започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение:
„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- като теменужен остров в лунносребърни води,“.
Назованият географски обект- планината Витоша, по косвен път уточнява мястото на лирическото действие- София. Пейзажът е реалистично конкретен и романтично красив, и тъжен, изграден с познатата образност и лексика на символизма, но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа инвенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното общество. В картината се открояват два плана- зрително-осезаем, а вторият- метафорично-символен. За първия свидетелстват: „тази вечер“, „Витоша“, „гребен“, „звезди“, а за втория- „загадъчна“, „нежна“, „смътния“, сравненията- „като теменужен остров в лунно сребърни води“ и „сякаш в болка безнадеждна“. Психологизмът във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи: „смъртен гребен“, „тънка пара“ и чрез маркери на крехкостта- „бледи есенни звезди“ и тяхното изчезване, с които читателят ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж. На опоетизирания и одухотворен пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина: „И грамаден, и задъхан…“ градът няколко пъти сменя маската си- празнична, карнавална, екзекуторска. Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на „скрита мъка и печал“, поетът поставя „малката цветарка“ в откритото пространство на града, в който тя е като загубено дете от приказките, прокудено от родния край, отдалечило се от близки хора, беззащитно срещу чудовището град. Подтекстово между цветята и момичето се създава нова асоциативна връзка- и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт. Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод, в който цветарката е ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите- нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия. Към художествените детайли, с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символичното значение на жълтия цвят на хризантемите- раздяла, смърт. Финалният стих драматично отвежда към стихотворението „Улична жена“, като последното действие от драма, започнала тук- в „Цветарка“. Белег на тази трансформация откриваме в епитетите „поглед смътен и нерад“, характеризиращ девойката в последния куплет. Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция: „Но от маса къмто маса…“. В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено-духовни измерения, на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност дават прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание. И трите картини в „Цветарка“ носят авторовото хуманистично послание, че в обществото е необходима социална справедливост, която може да спре нравствения срив в него.
Елегията е написана по преки впечатления от столичното всекидневие, от живи паметници на човешкия трагизъм, край които егоистични и безсърдечни хора отминават равнодушно, но които изтръгват от гърдите на отзивчивия стонове на горест и мъка. Стихотворението „Стария музикант“ доказателствено развива не само поетичния протест срещу незаслужената социална съдба на стареца, но и изразява творческия преход, който извършва Смирненски от символизъм към експресионизъм- като допълва общото движение и развитие на проблема за града. Градът на Смирненски гърми с личния творчески протест на поета, въплътен в тихата печал и съчувствие към съдбата на стария музикант. Появява се социална динамика, сгъстяване на вътрешния психоритъм. Времето и мястото на действието, цялата природа навяват скръб и печал- осезаеми и покъртителни. „Зимните вихри студени“ са в унисон с поведението на града, те са негова жестока проекция, които засилват потискащата атмосфера. Тези метафорично-пространствени „превъплъщения“ на града носят ритъма на динамиката и вътрешното развитие на връзката човек и общество, човек и социална среда. Проявява се идейната художествена връзка между двете нови тематични ядра: град-ад и човек-марионетка. По този начин в малкия творчески модел на света- света на улицата, там някъде до моста, се разгръщат като че ли динамичните развойни процеси на епохата, на големия свят. Немощният старец и цигулката с горестен плач са символите на възприятието, а ситният снежец забулва във вечен духовен мрак и нищета съществуването. Художествените стойности на човешката душевност се измерват с непонятните слова на зимния вихър. А той е безпощаден- като съдба, като живота, и изпраща огнени стрели в сърцето: когато човек няма радости, няма и големи желания. Те се стапят- като снега, или са неуловими във въздуха снежинки- мечти, мираж или химера. Цялата природа, изразена в „скована в мраз висина“, разкрива сивата мъгла на живота, която тегне над всички. Метафората „привечер“ идва да отключи разбирането за стария свят, който ще бъде заменен от новото градивно начало. Но в „Стария музикант“ тази алтернатива все още е невидима. „Черната старческа мъка“ е надвиснала над стария музикант, приведен до моста, невидим като че ли. Стойката на слепия цигулар поразява с вътрешна съсредоточеност, с необикновената изостреност на психическите „сетива“, които се развиват у слепците.
Топосът „до моста“ символизира мястото, през което минават най-много хора, т.е. движението на света, на града. За да бъде видян, за да бъде чута цигулката. Но за това са необходими сетива у околните, а не само зрители на съдбата, нужни са зрящи и състрадателни хора; един нов свят… Детайлите на Смирненски са ярки, изразителни, свежи. С много малко багри, със сгъстена пестеливост поетът рисува картината. Той открива най-същественото в детайла: „тегли полекичка лъка“. Това е израз на старческа немощ, на замиране на творческото чувство, на тежка обида от живота.
Детайлът се явява и голямото обобщение на творбата- другият образ на смъртта. И зазвучава този призрачен, единствен в българската литература „дует“: „А зад гърба му пристъпя Смъртта…“ Неумолима е съдбата. Непреклонна е природата. Сред тези зловещи отрицания стои човекът- прегърбен, немощен, премръзнал. Поставен в капана на живота- между правото на съществуване и задължението да не излиза извън контрола на смъртта- дебнеща, коварна, всевиждаща. Пипалата ѝ са като зимните вихри студени. Едно зло и ужасяващо пребиваване в пространството на града. Целият пейзаж- здрачен, със суровата песен на зимните вихри, с печалния кръг на луната, фосфорнобледа и обла- хармонира със старческата мъка и горчивия плач на цигулката. Траурното настроение е разтворено в художествени детайли, в емоционалния и живописен колорит.
„Цветарка“(1922г.)
Творчеството на Христо Смирненски представлява обобщение на поетическите тенденции от епохата на 20-те години на 20 век. То същевременно налага нова идейно-тематична ориентация и нов образен свят. Поетът преосмисля символистичната поезия, като описва демонизирания образ на града с неговите улици, където бродят неволята и нищетата. Стихотворението „Цветарка“ пресъздава модела на музикална пиеса. Смирненски изгражда текста върху мотива за застрашените младост и красота. Образът на жената жертва е разкрит в три трагически вариации- малката цветарка, чиято „младост цветна“ ще бъде похитена от „каменния град“. Основна художествена фигура, чрез която се осъществява творческата авторова идея, е контрастът между пейзажната и урбанистична картина, между града и цветарката и цветарката и посетителите на един локал. За разлика от символизма, естетизацията на пейзажа в поезията на Смирненски не е самоцел. Тя има за задача да подготви по-убедително контраста, който внася образът на града. Той е с „гранитна пазва“, която крие „хиляди души разбити“, уличният му празник е фалшив- масков („вседневен маскарад“). Неговата блудност е персонализирана по-късно в текста чрез образа на посетителите на нощния локал. Така очертаната опозиция между природата и града се трансформира в несъответствието между приказната прелест на малката цветарка и гранитния духовен облик на днешния град. Контрастът утвърждава идеята за хищното посегателство на света върху чистотата и непорочността на девойката. Стихотворението започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение:
„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- като теменужен остров в лунносребърни води,“.
Назованият географски обект- планината Витоша, по косвен път уточнява мястото на лирическото действие- София. Пейзажът е реалистично конкретен и романтично красив, и тъжен, изграден с познатата образност и лексика на символизма, но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа инвенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното общество. В картината се открояват два плана- зрително-осезаем, а вторият- метафорично-символен. За първия свидетелстват: „тази вечер“, „Витоша“, „гребен“, „звезди“, а за втория- „загадъчна“, „нежна“, „смътния“, сравненията- „като теменужен остров в лунно сребърни води“ и „сякаш в болка безнадеждна“. Психологизмът във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи: „смъртен гребен“, „тънка пара“ и чрез маркери на крехкостта- „бледи есенни звезди“ и тяхното изчезване, с които читателят ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж. На опоетизирания и одухотворен пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина: „И грамаден, и задъхан…“ градът няколко пъти сменя маската си- празнична, карнавална, екзекуторска. Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на „скрита мъка и печал“, поетът поставя „малката цветарка“ в откритото пространство на града, в който тя е като загубено дете от приказките, прокудено от родния край, отдалечило се от близки хора, беззащитно срещу чудовището град. Подтекстово между цветята и момичето се създава нова асоциативна връзка- и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт. Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод, в който цветарката е ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите- нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия. Към художествените детайли, с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символичното значение на жълтия цвят на хризантемите- раздяла, смърт. Финалният стих драматично отвежда към стихотворението „Улична жена“, като последното действие от драма, започнала тук- в „Цветарка“. Белег на тази трансформация откриваме в епитетите „поглед смътен и нерад“, характеризиращ девойката в последния куплет. Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция: „Но от маса къмто маса…“. В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено-духовни измерения, на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност дават прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание. И трите картини в „Цветарка“ носят авторовото хуманистично послание, че в обществото е необходима социална справедливост, която може да спре нравствения срив в него.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
