Учебни материали :: Материал за матура (5

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

18.05.2013 15:24 - Материал за матура (5 - Пейо Яворов)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 33606 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 18.05.2013 15:25

Пейо Яворов (1878-1914) „Градушка”(): Жанр: лирическа поема. Тема: творбата представлява описание на селските злочестини. Композиция, герои, особености: Състои се от шест части. 1. Тук прозвучава трагичната изповед на отрудения селянин- природата с градушка, порой, слана и засуха е унищожила плода на труда му. Стиховете са с различна дължина и смесено римуване. Речта е доближена до разговорната. Създава се впечатление за задъханост. Частта е обобщаваща и обхваща период от три години. 2. Това е частта на надеждата и светлината. Тя е задушевна. Единствената в творбата част със спокоен и равномерен стих. Това е идилична картина на спокойствието на лятото, когато житото е узряло. Тук са запомнящите се Яворови метафори „утешителка надежда” и „усмивка цъфне”. Селяните се молят Богу да бъде благосклонен към тях. Представя движението от зимата до лятото. 3. Тази част е един от шедьоврите на битовата поетическа живопис. Представена е радостната и напрегната суетня на трудовото утро на селяка. Тук говори лирическият аз, който описва героите си от своя гледна точка, но в хода прозвучава и техният глас. Представя отрязъка от предзазоряването до утрото. Ценна е с реализма и задушевността си. Сравнително по-обемна е. Задържаното по законите на трагедията действие, потегля в 4. част. Времето е по пладне. Задух е, слънцето „жълтей сърдито”, от юг наближава облак, животните- петлите и гъските са неспокойни. Изреченията са кратки и отсечени. Целят да внушат представата за приближаващото бедствие. Двете речеви позиции- на лирическия аз и селските труженици, са в единство. 5. Започва с обръщение- отчаяна молба към облака. Природата се очертава като зло, апокалиптично чудовище, готова да погълне светлината и надеждата. Това е картината на бедствието. Градушката е представена с кратки непълни изречения. Пространството сякаш се разширява, а времето се свива. На звуково равнище преобладава звукът „р”- говори за разкъсване, раздиране на небето, за шум, трясък, тътен, за да внуши грохота на стихията. Последният стих е отново молба към Бога да пожали труда на хората. 6. Започва с противопоставителното: „Но свърши.” Светът се връща в привичния си облик. Заглъхва ехото на бедствието. Вятър прогонва облаците и слънцето огрява. Пострадалите се отправят към опустелите си ниви, където градушката, олицетворена като хала, „цвят-надежди е пожнала…”. „Заточеници”(): Повод за написване на творбата: Отпращането на група пленени участници в Солунските атентати към крепостта в Мала Азия. (Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти.) Първото му заглавие е „Към Подрумнале”. Посветено е на Т. Александров. Основно чувство: болка от раздялата с родното. Тема: революционно-патриотична, обичта към родината и родната земя. Стихотворението е лирично по своя тон, защото в него е изразена обичта на Яворовите герои към свещените български земи. Трагедията на заточениците е в това, че поробителите завинаги и насилствено ги откъсват от любимия роден край, от близки и семейства. Така те са лишени от възможността да продължат борбата. Човешкото страдание на борците патриоти е изразено на фона на вечната игра и могъщество на морето. Творбата започва с величествена природна картина. Родните брегове чезнат зад мъглата по залез слънце. Времето, в което са поставени героите е между деня и нощта. Представена е тягостна картина на раздялата с родното. С изгубването на родната земя светът се превръща в сън за героите. Маркерите на българското- Вардар, Дунав и Марица, Балкана, Странджа и Пирин- остават „зарица”- светлина от спомена. В трета строфа- центърът на творбата, е изразено разочарованието от това, че предателство предотвратява свещената битка на македонските герои. За тях родината е „свят олтар”- съдба и посвещение. Корабът отплува, нощта се спуска и избледняват очертанията на Атон. Скръбното чувство и драматизмът на раздялата са концентрирани в последната пета строфа. През сълзи героите се обръщат с оковани ръце към скъпите им предели. Родината за тях е вече не просто съдба, тя е „изгубен рай”. Затова и те се прощават с нея. „Ще бъдеш в бяло”(): Част от цикъла „Прозрения”. В литературната наука е прието, че е посветено на Мина. Основно чувство: копнеж за близост с любимата; увереност в собствените чувства; готовност да приеме любовта. Образи: основен е образът на любимата. Представена е като ангел на мира и любовта. Лирическият герой дава своето обещание, че тя ще бъде такава: в бяло облекло, с вейка от маслина, прилична на ангел. Жената е идеализирана- тя е мотив, вдъхновение и опора за героя. Благодарение на нейната светлина, той затваря очи за злото, добива вяра в доброто и пожелава да се помири със света. Любимата е достатъчно основание за това. Тя е като муза, която му дава сили да излезе от мрака и „съсипни”-те, която е като дневна светлина за него. Характерно за стихотворението е анафоричното повторение на съюза „и”. „Две хубави очи”(): Част от цикъла „Безсъници”. Прието е да се смята, че е посветено на Мина. Основно чувство: възхищение от чистотата на душата на любимата, отразена в очите ѝ, и страх за бъдещето ѝ. Основни образи: любимата; женската душа; лирическият герой, който се моли любимата да остане недокосната от житейските неволи. Стихотворението е образец за т.нар. кръгова композиция, наричана още огледална. Използван е принципът на отражението- дори на нивото на стиховата организация. Целта е да се подчертае, че земното и небесното се сливат в образа на жената; че земната и небесната ѝ същност са идентични. Жената е представена в нейния най-чист и възвишен образ. Чистотата на детската ѝ, хармонична и светла душа е отразена в очите, които са огледало на вътрешния свят на човека. В тях са отразени музиката и лъчите на съвършенството, на нетленното, на духовността. Изразеното съмнение, че тази красота може да бъде помрачена от „булото на срам и грях”, е оспорено от лирическия герой чрез молитвата му и увереността, че това няма да се случи. Така бива запечатан вечният образ на жената дете, в който земното и небесното се отразяват едно в друго. „Стон”(1906г., Драгалевски манастир): Стихотворението е познато и със заглавие „На Лора”. Счита се, че първоначално е посветено на Мина, но другото посвещение Яворов поставя по-късно. Част от цикъла „Прозрения”. Основно чувство: амбивалентни (противоположни) са чувствата в това стихотворение, което е характерен белег за Яворовата поезия: любов и страдание се преплитат. Образи: разкъсваната между желаното (вътрешния подтик) и невъзможното душа на лирическия герой, ранена от любов и устремена да осъществи стремежите си; обектът на чувството- жената, любимата. Типичното за Яворов противопоставяне между земно и небесно, между тяло и дух, се проявява и в това стихотворение. Душата му е птица, смъртно ранена от любов. Тя се превръща в стон, в зов и копнеж. Вътре в страданието героят изпитва това възвишено чувство: „…има ад и мъка-/ и в мъката любов!”. Героят не бяга от болката- тя е висш израз и сякаш знак за това, че обича. Той изпитва потребност да достигне миражите- те са близо, но пътят до тях е далечен. Драматичното противопоставяне между вътрешния свят на героя и външния се задълбочава във втората строфа на творбата. Тук е представен и образът на жената- тя е плът и призрак, съчетавайки тленното и нетленното, земното и идеалното. От висотата на своето сияние и съвършенство обаче тя не чува и не разбира зова и страданието, в което живее лирическият герой. Затова, въпреки срещата и породилата се любов, героите сякаш се разминават и разделят. Не се достигат един друг. „Две души”(): Стихотворението е част от цикъла „Прозрения”. Основно чувство: страдание, любовна мъка. Тема и мотив: раздвоението на душата, превърната в арена на силите на светлината и тъмнината. Изградено е от три строфи. Изразено е древно религиозно вярване за борещите се в човешката душа сили на небесното и земното, на доброто и злото. Лирическият герой и неговият вътрешен свят е мястото, където се борят две души- тази на ангел и тази на демон. На кладата на битката той гори, а не живее. Враждуващите сили са обсебили душата му и борбата им е непримирима. Това състояние е наречено „раздвоя несносна”. Сякаш героят е разпънат на кръст. Изгубена е хармонията между двете начала. Огнена е природата на лирическия герой, а огънят е стихия, която се свързва с творческите сили, с пречистването, защото след него не остава следа. В това вярва и той- че няма да остави нищо след себе си, защото животът му ще изгори в пламъците на титаничната битка. Цялостното внушение на творбата отвежда към древния мит за птицата Феникс, която се самоизгаря, за да възкръсне, с тази разлика, че тук героят не вярва във възраждащото начало. „Сенки”(): Стихотворението е от стихосбирката „Безсъници”. Основно чувство: страдание, поради невъзможната среща на мъжа и жената. Образи: мъжът и жената зад бялата завеса. Творбата притежава драматургичен заряд и пресъздава Платоновия мит за отражението на нещата, което не показва истинския свят. Тук образите са лишени от физически очертания- те са сенки на нощта, отражения и затова- нереални. Всяка от фигурите обитава свое пространство, въпреки близостта си с другата. Те искат да се достигнат, но не могат. Разговорът им е шепот, вик, дори крясък- допуска лирическият говорител, но няма да се чуят, нито ще се докоснат. Стихотворението внушава трагичната обреченост за разминаването между двата свята- мъжкият и женският. Те са сами за себе си, въпреки желанието да се срещнат. Творбата би могла да се тълкува и като невъзможност човешката душа да достигне хармония между двете си половини- мъжката и женската, както е според древногръцкия мит. „Песента на човека”(): Стихотворението е от цикъла „Прозрения”. Посветено е на д-р К. Кръстев, наречен в посвещението: благосклонен учител, другар и опора за поета. То е от кръга Яворови творби с философска насоченост и обобщения. Тема и мотив: пътят и търсенията на неспокойния човешки дух. Основна идея: безкрайността и безпределността, към които се стреми той, са илюзия, и човек не може да превъзмогне собствените си граници. Състои се от пет строфи. Човешкият дух се носи из океана на тъмнината, преодолявайки пространството и времето. Той е воден от жажда, но няма определена цел. Мечтите му се раждат и преминават, а той остава сам. Овладява тайните на познанието и търси края на безкрайността. Търси граница, предел, място, където да остане и да съзре деня. Лирическият герой нарича себе си „слепец пробуден”. Финалът на стихотворението извежда догадката на лирическия герой, че духът му не е свободен, че това е само химера, че той живее в собствения си изолиран и затворен свят, в който чува само ехото на своя глас. „Маска”(1907г.): Стихотворението е от цикъла „Прозрения”. Посветено е на Вл. Василев и е написано в Нанси- Франция. От философския кръг творби на Яворов. Образи: карнавалът; тълпата; вакханката; пътят (земният път, земният живот); смъртта; тъмнината (нощта). Тема и идея: за илюзорността и неистинността на битието. Светът и нещата в него са привидни и зад тях се крие тайна. Изведена е философията на Шопенхауер за илюзорните представи на човека- отвъд тях се крие истината, но за да я познаем, трябва да разкъсаме булото на неистината. Това е пътят на страданието, защото познанието преминава през себепознанието и освобождаването от тленната ни същност, а това е съпроводено с болка. Светът в стихотворението е представен като карнавал, сред който преминава лирическият герой. Той се лута сред тълпата- печален и самотен, търсейки смисъла на съществуването: „Свръхземните въпроси, / които никой век не разреши, / дълбаех ням.” Сред тълпата от хора героят е различен- той е далеч от веселието и празничното настроение на всички, които се смеят и забавляват. Неговият стремеж е да досегне този земен свят (изразено в поддаването на порива си да последва вакханката, приканваща го със страстен зов), но неговата душа не е съзвучна със забавлението и празничния пир. Погледът му е достигнал отвъд привидността, които предлагат те. Затова и в очите на веселящите се той прилича на смърт и бива наречен така в края на първата строфа: „Хей смърт, дай на живота път!”. Тази тема е разгърната в третата строфа, където героят обяснява защо е различен. Той е свалил маската на празничния ден, на видимото и е открил тайната- смъртта: „Смъртта- не виждам друго в белия кивот / на твоите скрижали тайни, о живот!”. В нея се крие смисълът на земния човешки път. Знанието за това героят постига още в младостта, затова не е успял да изживее празника, да надене маската на илюзорното битие- той заживява с истината за света и това е причината да не може да бъде част от благоуханността му и да не разбира потребността от нея: „Сразителю желан/ на всяка смърт, що значи тая маска-!”.

Нагоре