Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05.2013 17:57 - Материал за матура (6 - Елин Пелин)
Автор: u4ebnimateriali Категория: Други   
Прочетен: 24796 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 19.05.2013 17:59


Елин Пелин (Димитър Иванов) (1877-1949) Майстор на късия разказ „Ветрената мелница”(1902г.): Жанр: разказ. Тема:за творческото и жизнеутвърждаващо начало. Вложени са идеите за красотата на младостта и жизнеността. Герои: Лазар Дъбака, дядо Корчан, Христина, селяни. Сюжет: Завръзката на разказа е разговорът на Лазар Дъбака и дядо Корчан за сушата, която става причина да започнат строежа на ветрена мелница. Двамата герои са весели, шегобийци, добри и трудолюбиви, разговорливи и сърдечни. И двамата са мечтатели, които оставят работата наполовина свършена- техните начинания са ветрени. Започват да строят тепавица и я изоставят, започват дарак, но и от него нищо не излиза, както няма да излезе нищо и от ветрената мелница. Подвизите на героите са донкихотовски и стават повод за присмеха на съселяните им. В шеги върви и работата на двамата приятели. Дядо Корчан задява Дъбака за вечното му ергенство. Действието е забавено от народния обичай „пеперуда”, който се прави за прогонване на сушата и извикване на дъжд. На фона на това драматично очакване се появява Христина- пъргавата, осемнадесетгодишна внучка на дядо Корчан. Тя е лудетина и пъргаво се катери по ветрената мелница, като се закача и с дядо си, и с Дъбака. Селският „хор” не само наблюдава двубоя между девойката и левента, но го и подклажда с шеги и усмивки. Под мелницата се завърта хоро, на което се улавя и Христина. Тя отправя предизвикателство към гайдаря- да засвири ръченица. Сюжетно-композиционната кулминация на разказа се изразява чрез ритуално-игровата форма на селската любовна задявка- ръченицата. Дъбака също приема предизвикателството и заиграва с момичето. Тук идва втората кулминация на разказа- облогът за надиграването, предложен от Христина. Той крие по-дълбок чувствено-символичен смисъл: „Ако ме надиграеш, ще ти пристана!”. В развръзката на разказа Дъбака надиграва Христина, която удържа на думата си и му пристава. Във финала дядо Корчан се оттегля с въпроса за ветрената мелница, а Лазар му отвръща, че си е намерил друга. Характерна за разказа е фолклорната поетика: изразява се чрез психологическия паралелизъм на природните и битовите картини, но и в стилно-езиковите средства в портретните описания. За това говорят сравнения като: „подскача като елен”, „носеше се като вихрушка”, „като гургуличка”, „босилкови клепки”, „русолик левент”, „лудо хоро”, „скоклива песен”, „бяла шийка” и други. Използван композиционен похват: ретардация (забавяне на повествователното действие, задържане на кулминацията, за да се поддържа вниманието на читателя). Характерна е близостта с идилията. Открива се аналогия с древногръцката драма, където хорът изразява виждането си и участва в пътя на героя. „На оня свят”(1902г.): Жанр: разказ. Създаден е в духа на религиознитевярванияи разбирания за живот след смъртта. Напомня средновековен апокриф. Хуморът е една от особеностите. Профанирани са християнските канони. Герои:дядо Матейко, баба Йова, ангели, св. Петър, спомената е бабата на героя- Трена. Композиция: обърната- героят първо умира, а после оживява в друг свят. Сюжет: Дядо Матейко си отива от този свят. Там се спира на кръстопът, където има други пътници като него. Той е с предварителната нагласа, че е за ада, защото е сиромах човек и не вярва Господ да води сметка за такива като него. Съзнава, че не е вършил големи грехове, но сам признава, че си е пийвал- от мъка и тегло. Дядо Матейко среща ангел, който го уверява, че е писан за рая, но се възпротивява да го последва. Затова ангелът го грабва и издига до небесата. Дядо Матейко отново се дръпва, като го уверява, че мирише на ракия и ще му се карат, че води такъв човек като него. Въпреки това, достигат райските врати и свети Петър. В комичен план е представен диалогът на героя със светеца. Той не изпитва респект и страх, а се държи естествено и непринудено даже с типичния си диалект, което буди усмивката на читателя. Свети Петър проверява в тефтера си и се произнася, че дядо Матейко от Подуене е праведен. Героят настоява, че има грешка. Пазителят на райските врати му обяснява, че може да е пил, но е и патил, затова му е простено. Тук дядо Матейко се сеща за магаричката си и моли за нея, но бива тикнат в рая. Търсейки бабата си, той разговаря с ангел, наричан от него с комичното „фъркатичко”, и разбира как е устроено седмото небе. Тук не са нито поп Николай, нито владиката. Това учудва героя. Разбирайки, че кръчмите са в ада, отново пожелава да отиде там, но чувайки, че няма бирници, решава да остане и се отправя да търси бабичката си. Разказът е изобличение на социалните порядки и наред с хумора, авторовата симпатия към човека от народа, прави и по-дълбоки социални обобщения.  „Косачи”(1903г.): Жанр: разказ. С него започва сб. „Разкази”, т. І. Тема иидея:разкрита е силата на словото и способността му да извежда човека от бита и земното и да го води в света на въображението и фантазията, където да се почувства за миг като в приказка, както и да променя реалния живот. Герои: Благолажа, Лазо, Стамо, петдесетгодишен мъж, Андрей, друг (неназован), Пенка. Сюжет: Притаени в тихите пазви на чудната тракийска лятна нощ, гурбетчии от загорските краища, отдъхващи след тежкия ден на коситбата, са се събрали вечерта край огъня и неусетно потъват в поезията на приказките. Един от тях- с прякор Благолажа, разказва. Лазо нарича думите му „бабини деветини”. Тук авторът извежда идеята на разказа- чрез Благолажа, който отговаря: „Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?” и „Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току-виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова…да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.” В диалога между разказвача и останалите герои се ражда историята за любовта между Лазо и Пенка. Героят е оставил любимото момиче, за да припечели и приятелите му го съдят и подиграват за това. Думите на Стамо, че тя си има стари любовници, жегват Лазо и го оставят буден през нощта. Въображението му чертае картината на любимата с друг. На сутринта косачите виждат, че именно скептикът Лазо не е при тях, тръгнал към своята реална приказка, наречена любов. Разказът е типичен и запомнящ се с характерния по рисунък и внушение за Елин Пелин пейзаж. Тук той е на лятна нощ: „Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.” „Задушница”(1903г.): Жанр: разказ. Тема и идея: и в неволята си човек може да намери решение на житейските си проблеми. Разказ за самотата и потребността от човешка близост. Характерно е преплитането на трагично и комично. Герои: Станчо Пόляка (вдовец на Божана), стрина Дивдена (кумица на Станчо), тъщата на Станчо, Стоилка (вдовица на Яначко говедаря), други епизодични герои. Сюжет: Разказът представя мрачен, дъждовен есенен ден- Задушница. Хората почитат своите починали и раздават за Бог да прости. Повествованието тече под формата на диалози. Между обичайното подпийване от палурчето Станчо получава съвети от кумицата си и тъщата да намери жена, с която да живее. Да се опита да забрави Божана и да започне нов живот. Станчо се натъжава от думите им, но разбира, че са прави, поглеждайки оръфаните си ръкави. Срещата му със Стоилка предопределя по-нататъшното развитие на разказа. Споделяйки личната си болка и мъка, подавайки си палурчето, те се уговарят да заживеят заедно. Сходната им съдба на вдовци ги сближава и те решават да съберат неволите и децата си. Комичното в разказа: разкрива се в поведението на героите- разчувственото усекване на Станчо; смъркането на ракийката; Станчо, който „от сърце” говори за това колко добра е била Божана и как му кълцала лук на главата и го ядосвала; кокетливите пози и жестове на грозноватата Стоилка, която непрекъснато прикрива с ръка едрите си зъби; фитилчетата, които тя хвърля на Станчо и намеците, че „цветето” им може „пак да разцъфти”.  „Андрешко”(1903г.): Жанр: разказ. Тема и идея: произнесена е присъда над арогантността и бездушието на държавата към съдбата на обикновените хора. Герои: Андрешко, съдия изпълнителят, Станой. Сюжет: Хитрият селянин Андрешко трябва да закара държавният служител в селото си. В ироничен и закачлив тон разказът протича под формата на диалог. Използвана е старата литературна схема за двама пътуващи герои, които влизат в конфликт. Съдия изпълнителят има предварително създаден образ за селяните и без да се замисля въвежда и Андрешко в него. Според него всички селяни са пияници, нарушители на закона и хитреци, а това означава, че и Андрешко е такъв. Героят нито веднъж не се опитва да погледне на него като на човешка личност. Изправен пред агресивното му поведение, селянинът също отговаря чрез предварително създадения образ на „гражданина”, който се асоциира с чужденец и следователно е враг. Сблъскват се два свята- единият е надменен, агресивен и чиновнически дисциплиниран. Другият е природно мъдър, ироничен и способен да бъде солидарен. Държавата се възправя срещу обикновения човек. Основният ценностен критерий е отношението към Станой. За съдията той е нарушител, който трябва да бъде наказан, а за Андрешко е човек в беда, на когото трябва да се помогне. Светът сякаш се разделя на данъкоплатци и чиновници, на бедни и богати, на прости и учени. Героите започват да реагират един спрямо друг само през броните на социалните си роли. В основата на конфликта стои вековното противопоставяне между своето и чуждото. Но тук „чужденецът” се разбира в социално-психологически план. Андрешко оставя в блатото имено опасния чужденец, „самоотвержения изпълнител на социалната си роля”- човекът, който иска да развали приятелството му. Съдията придобива човешки черти, чак когато остава сам в „зелената блатска вода”. Тогава се обръща към знаците на човешкото-  децата и сърцето. Андрешко от своя страна бърза да изпълни дълга си към изпадналия в беда селянин (събрат). Така той връща самозабравилия се чиновник към човечността- отчаян, той се разплаква. Комичното: Андрешко нарича конете си „господа” и описвайки поведението им, прави аналогия с безсмислената в очите му чиновническа работа. В речта на героя прекрасно е пресъздадена психологията на шопа- закачливостта и хитростта, иронията и яркото разобличаване недостатъците на съдията. „Мечтатели”(1910г.): Жанр: разказ. Тематиката му го доближава до „Косачи” и „По жицата” на Йордан Йовков. Тема: творбата разглежда проблема за копнежа на човека по добро и щастие. Гради една легендарна и изпълнена с вълшебства и чудеса реалност. Герои: чичо Горан и циганинът Рустем, а задочно е спомената любимата на Рустем- Акима. Селският доктор чичо Горан събира пиявици от реката. Срещата му с Рустем отключва битов, но изпълнен с философия на живота, разговор. Чичо Горан споделя размислите си за съвременната медицина, която няма за цел да лекува човека. Той вярва, че болестите са се умножили, защото медиците искат да правят опити. Прави извод за това, че животът върви на по-лошо; че народът вярва на т.нар. интелигенти, които го уверяват, че има избирателно право и това е най-голямото богатство, а в същото това време хората тънат в бедност. Почистил лулата си, продължава думите си, споделяйки своята мечта- да има силата, каквото каже, да се сбъдне. Притежавал ли я, би превърнал света в рай. На това Рустем отговаря със своята мечта- да намери разковничето, което търсел вече две години. Магическата билка върши чудеса и Рустем се надява на такова- любимата му Акима да го пожелае отново, защото сърцето ѝ е заключено за него. Чичо Горан разказва приказката за бялата кукувица, която била царска дъщеря, влюбила се в най-бедния войник, който баща ѝ хвърля в огнена пещ. Тя го последвала от скръб и Бог превърнал душата ѝ на бяла кукувица. От тогава пази черковно имане в пещера, пазена от смок, направен от восък. Легендата твърди, че видиш ли я, поклониш ли ѝ се и напомниш ли ѝ, че любимият ѝ още я обича, тя ще те заведе в пещерата и ще ти предаде имането. И това би направил Рустем, ако открие разковничето- с това затваря диалога героят. Разказът завършва с образа на заслушания в мечтателната природа ден. „Чорба от греховете на отец Никодим”(1936г.): Жанр: разказ.Тойе от цикъла„Под манастирската лоза”, изготвен в периода 1909-1934г. и публикуван през 1936г. Опира се на легендарния и иносказателен език на притчата. Дава ключ към философската дилема за човека и неговата природа, проблематизира въпроса за човешката нравственост. Разглежда темите:за греха и възмездието, земното и божественото, за грешното и святото. Вървейки по своя земен път, лутайки се между „черното” и „бялото”, човек се приобщава към естественото. Герои: отец Сисой, разказвачът, отец Никодим. Сюжет: Творбата започва с типична за Елин Пелин природна картина, която играе ролята на експозиция. Героите са на масата под сянката на лозата и се радват на прекрасния ден и гледката към планината. Разказвачът очаква да запише и предаде поредната притча на отеца. Той е младият гост, който въпреки разликата в годините, допълва отец Сисой в неговата зрелост и мъдрост. Диалогът между героите е интродукция към същинския разказ. Със скептично-ироничен тон Елин Пелин ни повежда към идеята, че ще се яде чорба от греховете на отец Никодим и това е удобен момент да проверим и сравним своите. Така започва разказът за забравения от хората отец Никодим, живял, непрестанно питайки се кое е добро и кое зло, кое праведно и кое грешно. За обекта на разказа не се знае нищо- той живее сам, не общува с останалите хора. Той е „як и здрав”, което противоречи на утвърдената представа за свещенослужител, а напомня юнаците от приказките. Но погледът му не съответства на физическия му облик- той е загадъчен и чуден. Оказва се още- чрез думите на отец Сисой, че героят притежава своя странност и това е обичта към белите рози- символ на небесна чистота. Тази негова слабост показва, че въпреки отшелничеството, умее да цени красотата и не е загубил вкуса си към живота. Той има и още една „страст”- риболовът. След пауза, изпълнена с мъдрата усмивка на отец Сисой, идва същината на разказа. Отец Никодим почива в мир под едно дърво, което сам е посадил и което всяка година се отрупва с плод- символ на живота, който продължава. Страшните му грехове се оказват нормалните човешки спомени и мисли. Душата му е търсела отговор на същите въпроси, които си задават хората и отвъд манастирските стени. Споменът за любовта, за радостта от преживяната болка по любим човек карат отец Никодим да отглежда бели рози и да оставя по една на непознат, за да ѝ се радва. За това бяло зърно той иска прошка. Бели зърна той оставя за всяко свое дело, което го хвърля в размисъл дали е добро или лошо. Отец Никодим се пита дали се е спасил или се е погубил, като е станал отшелник. Той изпитва съмнение, че може сам да отсъди. Самият отец Сисой казва, че тялото и душата всъщност са неразделни, но че душата тържествува над насладите на тялото. Така завършва изброяването на греховете на отец Никодим, живял в смирение и покаяние, опитвайки се да се доближи до Бог и не разбирайки, че живеейки живота си, всъщност е най-близо до Него. Във финала отец Сисой изрича: „Какво нещо е човек!” и поглежда въпросително своя събеседник. В думите му се крият и възхищението, и недоумението от тайнството на човешката душа. Младият гост изрича своята присъда: „Черно зърно.”, на което отецът отговаря: „И черно, и бяло.”, с което извежда философското обобщение, че човекът е нееднозначен и сложен, за да бъде поставян в ограничения и рамки. „Занемелите камбани”(1936г.): Жанр: разказ. Той е част от цикъла „Под манастирската лоза”, изготвен в периода 1909-1934г. и излязъл през 1936г. Обаянието на творбата произтича от легендарния и фантастичен елемент, както и от темата: философския проблем, който разглежда, е неспособността да се различава доброто от злото. Образи: камбаните (символ на духовна чистота и стремление към Бога). Герои: отец Иоаким, бедната жена, хората, дошли на празника. Сюжет и композиция: обвързан е с празника Успение Богородично и с чудотворната икона на Божията майка и трите сладкогласни камбани в Жрелинския манастир. Представена е подготовката за празника и трепетът, с който отец Иоким се приготвя за него, но и заслепението му от златния ореол, дарен от богат човек на чудотворната икона. Противопоставянето между богати и бедни е подчертано с пристигането на дрипава и мръсна жена, молеща се да бъде спасено детето ѝ. Тя може да дари само малка игличка със синьо топченце. Игуменът ѝ се скарва, понеже е нарушила църковния ред, влизайки по време на започналата вече литургия, и притеснена, тя си тръгва. Ограничен от правилата на канона, отец Иоаким забравя смисъла на своето пратеничество- да се грижи и да помага на хората. Той захвърля дарението на жената. Кулминацията на разказа настъпва, след като героят измива ръцете си и се готви да изпълни свещения ритуал- биенето на камбаните. Настъпва тягостно мълчание, защото те не издават и звук. Потребно е отец Иоаким да осъзнае греха си, за да настъпи развръзката. Тя става възможна, благодарение на превъзмогването на сторената грешка- игуменът се досеща за нея, виждайки „двете лилави крилца на копринената завеса”, където жената оставя дарението си за Божията майка. Разказът завършва без коментар- авторът не натрапва дидактично възгледите си, а задавайки си въпроси, провокира читателя. В този смисъл той е моралист, а не морализатор. „Гераците”(1903г.- начало, 1904г.- публикувана е част, 1911г.- завършена): Жанр: повест. Тема: представя историята на един селски род чрез съдбата на три негови поколения, които олицетворяват три социални етапа в историческото развитие. Герои: Йордан Герака и баба Марга: представители на традиционното патриархално семейство; Божан и Божаница (най-големият от синовете)- дъщеря Йовка, Петър и Петровица (средният син) и Павел и Елка (най-малкият син)- син Захаринчо: представители на разпадането на задругата. Захаринчо- представител на „пролетаризацията” на селото, раждането на работника.; дядо Матей Маргалака- ратай; Ило Търсиопашката. Образи символи: старият бор (символ на традицията, на рода, на предците); дворът (родовото пространство, което се разпада); кръчмата; градът (разрухата и човешкото падение, грехът).  Библейска символика в имената на героите. Композиция: експозиция- І глава- родовата идилия, олицетворявана от Герака и баба Марга; смъртта на баба Марга- застрашената задруга; удължена експозиция- ІІ и ІІІ глава- историята на Павел; завръзка- ІV глава- Павел се връща в селото; кулминация- VІІ глава- открадването на парите и избиването на синовете; епилог- смъртта на Елка, тъжните дни на разцеплението. Родовата история е рамка на повествованието, а семейната драма е неговото съдържание. Сюжет: Дядо Йордан Герака е най-заможният човек в селото. С труд, ум и търговски способности, той удвоява и утроява имота на баща си. Макар малко скъперник, помага на хората и всички го почитат и уважават. Живее 40 години в мир и разбирателство със съпругата си в тяхната голяма къща. В нея изграждат малкия си свят- двора и кичестия бор, донесен от светите рилски гори, който е тяхно знаме, с което се гордеят. Синовете им, задомени, живеят според патриархалния ред с родителите си. С авторитет Герака и баба Марга управляват къщната работа и кръчмата, както и полската работа. Една пролет стожерът на дома- съпругата на главния герой, умира, а с нея изчезва и добрият и строг дух, крепил дома. Като змии изпълзяват недоразумения, крамоли и отравят домашния покой. Героите сякаш се разделят в два противоположни лагера- дядо Йордан, Елка, Захаринчо, Йовка и дядо Матей Маргалака стават жертва на отчуждението и омразата в дома. Надеждата е в Павел, който заминал да служи войник, остава свръхсрочно. При завръщането му Герака търси помощ и подкрепа, но синът му е дошъл да иска пари, за да отвори бакалница в града. Безразличието му огорчават и обиждат още повече стария Герак. Злощастието се засилва и от факта, че имането на дядо Йордан е откраднато от един от синовете му- авторът не посочва никого, но намеква, че това е Божан. Това става повод за сбиването между синовете. Загубил надежда в доброто, дядо Йордан разделя, според желанието им, поравно имота и двора, оттегляйки се заедно с Елка, Захаринчо и Маргалака в кръчмата. Божан става най-богатият човек в селото, трупа имоти и се превръща в скъперник. Петър продава имоти, пропива се и отсича свещения бор на Гераците. Павел се връща при държанката си в града и се запилява. Старият Герак се поболява. Елка, съсипана от позора, нанесен ѝ от Павел при завръщането си, прави опит за самоубийство, но Маргалака я спасява. Все пак в един късен есенен ден тя умира. Петър взема Захаринчо и го отвежда в града да му търси работа. Смъртта на дядо Йордан Герака слага печален край на патриархалния ред в разпокъсания дом.
  



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 1724880
Постинги: 223
Коментари: 14
Гласове: 124
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930