Учебни материали :: Материал за матура (7

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.05.2013 18:03 - Материал за матура (7 - Димчо Дебелянов)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 20504 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 19.05.2013 18:07

Димчо Дебелянов(1887-1916) Романтизъм, символизъм „Черна песен”(1910г.): Първоначалното заглавие е „Загадка”. В основата на стихотворението лежи реален факт от биографията на поета- на учителката от с. Козлодуй Мара Василева, с която дружи три години, посвещава елегиите си „Черна песен” и „Аз искам да те помня все така”. Жанр: елегия- жанр на медитативната лирика. Творбата е изповед на поета. Основно чувство: трагизмът на неспокойната, търсеща утеха душа; болка от „иронията” на съдбата. Композиционен похват: Теза- антитеза и тристепенна градация. Състои се от четири строфи. Градират се умиране-раждане, ден-нощ, изграждам-руша, буря-покой, пролет-есен. Изправен пред свръхмогъщи сили, лишен от възможности да им се противопостави, лирическият герой има само един избор- светлото примирение пред черната скръб, плача за пристан и покой в пустинята на безстрастното море. В първата част поетът се пренася в миналото, обръща се към миналото и безгрижното детство. Във втората обстановката се променя- героят е в настоящето, донесло разочарования, горчивини и крушения на мечтите. Противопоставянето се оказва отрицание на естественото- разменени са логичните закономерности- един от примерите в това отношение е: „В пролетта като в есен аз крея, / в есента като в пролет цъфтя.” „Пловдив”(Непубликувано приживе, обнародвано през1919г.): Жанр: сонет (следва класическата схема на италианския сонет от 14 стиха- два катрена и два терцета- две четиристишия и две тристишия).Основно чувство: движи се в емоционалния диапазон от носталгията и копнежа по завръщане в уюта на родния дом до желанието за забрава; меланхолия и скръб. Тема и мотив: споменът и погубената вяра. Образи: образът на града. Творбата започва с възклицания за скръбните дни на детството- то е времето, когато лирическият герой изгубва вяра в любовта, мечтите и щастието. Изгубена е хармонията на Аз-а със света. Въпреки че не е получил потребната надежда за живот в миналото си, героят е драматично свързан с него. Дори в настоящето, той продължава да се връща в „тоя скръбен град-/ едничък дом на мойта скръб бездомна-…” . Чувства се изгубен като в пустиня. Едничката възможна реакция да се защити в тази ситуация е да се опита да забрави. „Да се завърнеш в бащината къща…”(публикувано в 1912г.): Творбата е позната и със заглавието „Скрити вопли”. Жанр: елегия. Тема и мотив: библейският мотив за завръщането на блудния син; мечтано завръщане в родния дом. Основно чувство: носталгия по родния дом, копнеж по топлината и уюта му, печал. Образи: пътуването към родния дом; майката;стаята; иконата. Състои се от три строфи, съответно с осем, десет и два стиха. Първата строфа изразява пиетета към родното и майката, превръща бащиния дом в символ на щастието, което е изгубил в живота. Вечерната природна картина гради настроение за отмора и спокойствие. Тя подсилва желанието за почивка, поражда светла скръб и тиха радост. Мекотата на свечеряването е изразена чрез епитетите „тиха”, „тихи”, с метафоричния глагол „гасне” и наречието „смирено”. Скръбен, нещастен, уморен лирическият герой може да намери утеха само в родния дом. Във втората строфа се появява образът на майката- изповедник и довереник на своя син, способна да върне изгубената топлина, защото тя е най-близкият му човек. Навлизането във вътрешния свят, започнало от завръщането, през вечерта и прага, достига съкровения свят на героя- неговата стая, символ на центъра на неговата душа. Тук е съсредоточена светостта и сакралният символ на човешкия душевен свят. Стаята е „пристан и заслона”- тя е последното убежище и място за покой на героя. Тя е молитвеното място, олтарът на душата, където стои „старата икона”, където героят може да се изповяда пред себе си. С финалния стих: „че мойто слънце своя път измина…” е достигнато обобщението за завръщането у дома като край на човешкия живот, но край, в който душата открива покой и се смирява. Антитезното финално двустишие- епилог, затваря рамката на творбата, разкривайки пътуването като невъзможна мечта, като напразен блян. „Помниш ли, помниш ли…”(публикувано в 1914г.): Жанр: елегия. Тема и мотив: ненужността на спомена. Образи: белоцветните вишни, затворът, сънят. Призован е отново „тихия дом” на детството. Белите вишни са детайл от детските спомени, символ на завинаги изгубената свежест, на радостта от живота. Характерни са повторенията на стиховете като рефрен- „жалби далечни и спомени лишни”, на отделни фрази- „помниш ли, помниш ли…”, преплитане на анафори- „сън е”, „сън са”. Миналото е идеализирано и противопоставено на настоящето- то е издигнато до представата за ангелски свят. Героят е затворник на безрадостното настояще и осъзнава нереалността на отминалите дни. Това е причината да отхвърля натрапчивостта на красивия спомен. „Спи градът”(публикувано в 1911г.): Жанр: елегия. Теми и мотиви: бездомничеството, самотата и споменът. Образи: градът, любимата, нощта, дъждът. Композиция: пръстеновидна- изразява се в повторението на първата и последната строфа, като първият и последният стих открояват природното състояние, а средните два- душевните хоризонти на героя. Лирически сюжет: в спусналата се над града нощ, под ръмящия дъжд в меланхолен унес скита самотник, а в паметта му оживява скъпо видение от миналото. Обстановката е подходяща за оставане насаме със себе си, за равносметка и самоанализ. Нощта е времето, съзвучно с вътрешния мир на героя. Градът е абстрактен, плашещ със своите неизвестности, мрачен и отблъскващ. Той е и реален, и нереален, и близък, и далечен, и конкретен и духовен. Пейзажът съдържа символистичен елемент. Героят е извън делника, под дъжда, примирен със съдбата си. В миналото си той е отхвърлил желанието на любимата си за близост. Нейният образ носи детска непосредственост и пламенност, женствена и пълна с копнеж. Нейният въпрос: „…защо, защо?” все още стои в съзнанието на героя. „Миг”(отпечатано в 1915г.): Принадлежи на цикъла „Под сурдинка”. Създадено е преди заминаването на Дебелянов на фронта и бележи нов етап в развитието му. Доминират абстрактният и условен език. Тема и мотив: споменът за мига на духовно прозрение. Образи: градът, небето, мигът, сънят, човешката душа. Лирическият герой е поставен между небето и земята, поради което се приема, че творбата разкрива лутанията на човешката душа между тленното и неземното. В един миг пред духовния му взор се открива истината за света и той прозира, че е като „пропаст бездънна”, с което извежда идеята за непознаваемостта на битието, за неговата илюзорност и погрешност: мъжете са „хилави воини”, а жените- „неми сирени”. Светът е представен в неговия обърнат образ. Героят го вижда извън времето и пространството, извън надеждата и спомена, без опора и основа. Това го провокира да очаква божественото проявление да открие тайната на света. Но мигът на чудото угасва и героят остава в пространството между небето, което го отхвърля, стоейки нямо, и земята, олицетворена от тълпата, която също отказва да го приеме и остава „ледно-бездушна”. „Един убит”(публикувано в 1920г.): Принадлежи на стихосбирката „Стихотворения”, на цикъла „Под сурдинка” и на фронтовата лирика на поета. Основно чувство: жал и почит към загиналия враг. Тема: мъртвият не ни е враг. Образи: на убития враг. В стихотворението е предаден авторовият хуманизъм, надскачащ военния дълг. Представен е образът на убития враг, спокойно бледен и с примирена скръб, загледан в свода ясен. С редица въпроси лирическият говорител се опитва да очертае историята и съдбата на противника. Така рисува образа му на равнопоставен, независимо от принадлежността му към вражеския лагер. Във финала е изразена философията, че хората са над националните ограничения, че човешкото стои над фронтовата линия. „Сиротна песен”(публикувано в 1920г.): Принадлежи на цикъла „Под сурдинка”. Написано дни преди смъртта на поета. Основно чувство: светла скръб, осъзнатост, в резултат на житейската равносметка, и готовност за приемане на смъртта. Тема и мотив: за тихата, но победна смърт, бездомността. Лирическият герой проследява житейския си път в пророческо предчувствие за своята смърт. Живял като сирак, останал без близки и любими хора, той не се тревожи за житейския си край. Той сам познава пътя си „нерад”- нерадостен и изпълнен с горести. Но има съзнание за собствената си личност, събрала богатствата си и спотаила несподелени радости. Бездомен и самотен е той, както в повечето си творби, но със спокойно сърце, подобен на песен, навяваща ненужен спомен. Осъзнал, че светът ще продължи хода си, независимо от него, героят се примирява с бъдещата си съдба. Това е свидетелство за духовно мъжество и мъдро спокойствие пред лицето на смъртта. „Тиха победа”(публикувано в 1916г.): Принадлежи на цикъла „Под сурдинка” и на фронтовата лирика на поета. Жанр: елегия. Основно чувство: примирение, тиха тъга. Творбата е апотеоз (възвеличаване) на преживяна и изстрадана мъдрост, поетически отговор на вечния философски въпрос- човек-природа. Дебелянов не обича триумфиращия звън на меча, грохота на шрапнелите, свистенето на куршумите. Той дори не се опитва да естетизира величествения устрем на една атака. Представя спокойната атмосфера на приятна отмора между две сражения, тихата съзерцателност на човека, чиято душа поглъща съня на природния покой. Нищо демонстративно героично, а по-скоро алтруизъм и хуманизъм лъхат от творбата. Меланхолията не достига песимистичните тонове на другите му творби.

Нагоре