Поезията на Николай Лилиев се свързва с върха и залеза на българския символизъм. Богатата литературна култура на поета личи във формата на неговото творческо изразяване. Съвършенството и ефирността на стиха се допълват от дълбок лиризъм и финес.

Творбата „Светло утро“ кореспондира със стихотворението „Пеперуда“ на австрийския поет Николаус Ленау. Стиховете на Лилиев проследяват темата за настъпващото утро, за възкръсването на новия ден, за тържеството на светлината. Тя отвежда читателя към идеите за хармонията и красотата, отразени чрез обновлението в природата и човешката душа, които са и образ символ на духовно съвършенство.

Обикновено, „Светло утро“ се разглежда като част от триптих, заедно с „Тихият пролетен дъжд“ и „Кръгозори надвесени“. За разлика от тях обаче, в тази творба не преобладава минорната тоналност. Също като тях, тя представлява лирическа миниатюра. Композицията на творбата е концентрична. Изградена е на основата на множество повторения и градиран рефрен, който оформя третия и четвъртия стих на всяка от общо трите строфи. Стихотворната стъпка е хорей, чрез която стиховете внушават бодрост и възторженост. Настроението може да се определи още и като тиха радост от възраждането на надеждата.

Началото на творбата въвежда основния образ, като противопоставя метафорите на утрото- от една страна, и парата и мъглата- от друга, които са представители на светлината и на мрака. Текстът внушава силата на доброто и светлото, на тържеството им над всичко земно. Глаголът „прокуди“ не е случаен. Той отвежда към абсолютната власт, която притежава утрото, изместващо тъмнината. То пръска светлина и открива хоризонта на новия живот.

Разтварянето на пространството продължава в централната втора строфа, където откриваме образа на безкрайното, безграничното, представено чрез безбрежната шир. Сякаш природата пробужда и излива своята мощ свободно и без предели, носейки усещането за простор и широта. Можем дори да чуем разгръщането на пространството чрез звъна, който то предизвиква по стъклата.

За несъмненото надмощие и победа на светлината разбираме чрез образа на мрежата от изумрудени светила, изграден в третата строфа. Тук в най-висока степен е предадено впечатлението за ослепителен блясък, за трептящи отблясъци, за яркост, за свят, изпълнен с красота и ефирност. Светлината на изумрудите, която се разпръсква, носи възприятие за свежест, защото зеленият цвят на този камък дарява със спокойствие и хармония. Той носи усещането за прохлада и свежест, за пролетно обновление, а древните вярват, че в изумруда се отразяват всички тайни на настоящето и бъдещето.

Разглежданото стихотворение на Лилиев не е богато на тропи и фигури, което се предполага и от кратката му форма. Епитетите са пестеливо използвани- утрото е „светло“, крилата са „сребърни“, а открилата се шир- „безбрежна“. Внушението и силата на творбата са в музикалността ѝ, постигната чрез рефрена, който се откроява и е  най-запомнящ се:

„пеперуди, пеперуди,

тънки, сребърни крила.“

Той извежда на преден план централния образ символ в творбата- пеперудите. Повторението на думата във всяка от строфите ги превръща едновременно във фон на картината, но и в носители на главното авторово послание. Те носят значението на надеждата, на вечната промяна и метаморфоза, на възкресението. Такива всъщност са цялата природа и човешката душа- вечно обновяващи се. С това те подсилват смисъла на символа на утрото, който също се свързва с възраждането, с новото раждане на деня.

За звучността на стиховете допринасят асонансите (натрупването на гласните „а“, „о“, „е“, „у“) и алитерацията (повторението на съгласните „р“, „л“, „н“). Благодарение на тях, се предава чувството за разтваряне, за пърхане, за издигане и полет, за едва долавяно трептене. Те превръщат картината, която обрисува творбата, в почти прозрачна, изградена от нишки светлина. Утрото е светло и сякаш навсякъде са пръснати искри, а сребърните крила са недоловими и едва видими, защото са тънки и прозирни на фона на толкова много светлина. Читателят дочува лекото пърхане на крилете на пеперудите. Те са символ на полета на духа, на търсене на духовна опора в един красив нематериален свят. Това придава въздушност и финес на изобразяваното. Този свят е крехък и нематериален, почти кристален и подобен в красотата си на скъпоценен камък. Той звъни и издава само хармонични тонове в своето съвършенство. Негово огледало може да бъде само природата със своята завършеност и ненакърнима хармония.

Стихотворението „Светло утро” е пример за поетична организация на стиха, характерна за символистите. Внушението се постига не толкова с нарисуваната картина, колкото с неповторимата музикалност, с играта на думи, с красотата на фразата. Стихотворението доказва, че лирическият герой на Лилиев може да достигне до духовно просветление и светла вяра.