Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.09.2016 13:41 - Анализ на стихотворението „Помниш ли, помниш ли…“ на Димчо Дебелянов
Автор: u4ebnimateriali Категория: Други   
Прочетен: 773 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 22.09.2016 14:49


            Димчо Дебелянов е сред авторите в българската литература, чиито творби са изпълнени с тихо смирение пред грубостта на реалността. Фината чувствителност на героя му трудно понася разминаването с идеала и вечно търси опора и място, в което да стопи душевното си раздвоение. „Помниш ли, помниш ли…“ е един от текстовете на поета, в които е разкрита болката от красотата на миналото, което трябва да бъде забравено.              Жанрът на стихотворението е елегия, което предполага основното чувство да се движи в рамките на меланхолията, тъгата и носталгията. Още с първите два стиха, в които преобладават повторенията- веднъж на глагола „помня“ в неговата форма за 2л.ед.ч. като обръщение и веднъж на прилагателното „тих“, което характеризира едновременно двора и дома, читателят е въведен в емоционалната атмосфера.     Въвеждащите редове на началната строфа, които отварят и втората, представляват един от рефрените на творбата и предоставят на читателя важна информация за героя, за чувството и темата. Оформени са като въпроси обръщения, отправени към лирическия герой, звучат като опит за влизане в диалог с него и целят да го накарат да си спомни двора, дома и белоцветните вишни. Това са трите основни образа, които изграждат пространство на спокойствие, уют, тихо щастие и хармония. В своето значение тези символи дават обобщената представа за душевен рай, за пълно единение със света и цялост на духа. Втората строфа уплътнява и доизгражда тази представа. Дворът на дома е място на „шъпот“ и „смях“, на светъл хор на ангели, които с белия цвят на цъфналите вишни отправят мислите ни към невинност, безгрижие и лекота на преживяванията. Драмата обаче е в това, че те са спомен, останали далеч в миналото. От една страна, са недостижими, защото са отминали, а от друга- са „казън“. Не е случайно, че авторът използва именно тази остаряла дума, за да определи стойността, която имат за лирическия герой миналите дни в родния дом. Тя носи значение на „присъда“, даже на „смъртна присъда“. Щастливото детство сред тишина и светла радост и стремежът за завръщане в това душевно състояние е наказание за героя на поетичната творба. Отправянето на въпросите трябва да го събуди, да обърне мислите и съзнанието му към изгубеното щастие, да го възвърне чрез спомена, но неговият отговор е противоположен на очакванията и е израз на категорично отхвърляне и отрицание.   Отказът на героя да се завърне, макар в мислите си, в родния дом, изгражда втората смислова част на творбата. Тя представя осъзнаването на реалността. Героят живее в нея и разбира, че съществува граница, която го отделя от онзи красив свят и която е непреодолима, защото е преграда между двете пространства, която ги разединява, а не ги слива. С възклицанието „ах“ и отрицателните повелителни форми на глаголите- „не проблясвайте“, а във втората строфа и „не пробуждайте“, той отпъжда мислите за душевното щастие, което е изпълвало живота му. Героят прогонва спомена като натрапчив и неприятен, защото знае, че е невъзможно да пребивава в него. Той му причинява страдание, мъчително е за него да бленува неосъществимото. Неговото настояще е мрачно и тежко. Той е „заключеник в мрачен затвор“, което е в пълен контраст със светлината на предишните дни. Те имат своето съкровено значение, но носят знака на миналото и са невъзвратими, затова всяко тяхно припомняне са „спомени лишни“, т.е. едно излишно, безцелно и ненужно обръщане назад. Героят е обречен да преживява тежестта на настоящото си безрадостно битие, което приема за единствено измерение на своя живот. Това го кара да стигне до пълното отричане на миналото, наричайки го във финала на втората строфа и в самия край на творбата „сън“. За да неутрализира болката, която предизвиква невъзможното щастие, идващо като ехо от предишните дни, лирическият герой ги определя като нещо нереално, като плод на въображението, като нещо временно, което няма продължение в сегашното. Той отказва да интегрира този свят в себе си и да черпи от него сили за настоящето, защото желае да го преживява в онази негова пълнота, която е имал в миналото, но е проумял, че това е невъзможно. Властта на днешните дни е по-голяма и раят на детството няма надмощие над тях. Елегията на Димчо Дебелянов е изградена на принципа на един условен диалог, който по своя смисъл е разговор на героя със самия себе си и представлява негов мисловен диалог. На равнището на стиха, важна роля в него играе и повторението, което внушава идеята за затваряне, за оголване на вътрешния свят. Римите са краестишни, като двете строфи също се римуват помежду си, което създава усещането за сплетен възел, за кръг, за невъзможност да се излезе от ограничението. Благодарение на поетичиня си талант, в своята елегия авторът запечатва едно душевно състояние, едно емоционално настроение, свързано със спомените от детството в Копривщица, с копнежа по безвъзвратно отлитналия свят на радост и безгрижие. Излязла за пръв път в „Стихотворения“ от 1920г., „Помниш ли, помниш ли…“ е една от съвършените творби на Димчо Дебелянов.   


Тагове:   анализ,   Димчо,   Дебелянов,   Ли,   Помниш,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 1367911
Постинги: 222
Коментари: 14
Гласове: 123
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930