Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.12.2016 15:27 - Любов и дълг в стихотворението „До моето първо либе“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Автор: u4ebnimateriali Категория: Други   
Прочетен: 421 Коментари: 0 Гласове:
1



            Стихотворението „До моето първо либе“ на Христо Ботев разкрива пътя на себеосъзнаването. То е израз на осъществената трансформация в съзнанието на човека, готов да се пожертва в името на нов живот за своята родина. Героят му затваря вратата на това, което е било, на това, което е бил, и отваря тази, чийто най-вероятен изход е смъртта, въпреки което се устремява към нея, защото така повеляват неговата вяра, човечност и дълг. За лирическия герой на творбата любовта е робство и заблуда. Той осъзнава нейната незначителност пред идеята за борбата за свобода, която единствена е в състояние да осмисли живота му. Макар да крие възможността за фатален изход, пред нея обикновената човешка любов занемява. Елегията „До моето първо либе“ има изповеден характер. Тя е адресирана към любимата, която трябва да чуе, приеме или отхвърли желанието на лирическия герой, който вече е разбрал каква е ролята му в света. За него любовта към либето не може да оправдае е дно по-висше предназначение на човека. С повелителните форми: „остави“, „забрави“, „махни“, „запей“, които маркират началото на всяка строфа от творбата, той се разделя с любовта и призовава своето момиче да заеме позиция по отношение на неговите идеали- да го подкрепи, или да го остави сам с избора си. Любовта е част от несъзнателното минало на героя. Тя е свързана с младостта и незрелостта му. Сравнена е с „отрова“, която замъглява способността за разграничаване на реалността. Героят се е отърсил дори от спомена за нея: „млад съм аз, но младост не помня,“. Той е проумял, че е бил „роб“ и е изпълвал времето си с желания за човешка близост- „поглед мил“ и „въздишка“. Естествените чувства, изпитвани от него, са „вериги“. Те са препятствие пред проглеждането за действителността, „полуди“, които не са позволявали личностното му израстване. Но сега сърдечните пориви са потиснати и подменени, което е изразено с ярка метафора:                                                „и сърце зло в злоба обвито!“. Любовната песен на любимата вече не може да удовлетвори потребностите на героя, чиито вълнения са със социална насоченост:                                                „Чуйш ли как плачат сиромаси?                                                За тоз глас ми копней душата,                                                и там тегли сърце ранено,“.             Лирическият герой има нови пориви. Неговият дълг го зове да се вслуша в друго минало- не на щастието и безметежната любов, не на безгрижието и лековатите усмивки, а в приказките за стари времена, които кореспондират с проблемите на настоящето, изпълнено с „нови теглила“. За лирическия говорител на творбата житейската ситуация се е променила. Изменили са се неговият начин на мислене и ценности. В неговата система от представи и идеали по-голямо място заема социалната му ангажираност. Той вижда непоносимата тежест на реалността, в която „брат брата продава“, в която „плаче сирота вдовица“ и „теглят без дом дечица“. У него надделява чувството на съпричастност към трагичната съдба на неговите сънародници, към които се чувства приобщен и самият той. Неговото сърце се е отърсило от любовния опиум, който съответства на детския етап от развитието на една личност, и е събудено в света на истински важното, на истински значимото. То е в синкхрон с песента за страданието на народа и е готово да се впусне в бурята на борбата.   Времето е време разделно. То е предел, който отбелязва идейното израстване на героя, привлечен от желанието да осъществи себе си, изпълнявайки синовния си дълг към отечеството:                                    „Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,                                    (…)                                    Там, де земя гърми и тътне                                    от викове страшни и злобни                                    и предсмъртни песни надгробни…“. Безоблачните дни, които взаимната любов е изпълвала, изразени в знаковата за Ботев „усмивка“ на любимата, в края на творбата са преобразени в „буря“, която „кърши клонове“, в жеста на разтегнатите устни на смъртта и хладния гроб, който носи покой.             За Ботевия лирически герой спокойствието и щастието се измерват не с поместването в рамката на масовото мислене, което пази своята крехка човешка същност чрез личните отношения, а с готовността да изпълниш дълга си към общността, на която принадлежиш. Тази идея го разкрива като човек, способен да надскочи общоприетите възгледи и го издига над егоизма. Мисленето му променя мащаба си, разширява се и се изправя пред нови хоризонти.             „До моето първо либе“ провежда идеята, че националният интерес стои над личния. Саможертвата за постигане на социален идеал, която надмогва най-висшата стойност в човешкия живот- любовта, е високо стъпало, чийто залог е собственият живот. Пред нея всичко губи своя смисъл и героят е готов да плати цената- мерило за неговата смелост, принципност и величие.          


Тагове:   клас,   дълг,   любов,   поезия,   11,   БЕЛ,   Ботевата,   ЛИС,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 1367912
Постинги: 222
Коментари: 14
Гласове: 123
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930