Постинг
26.12.2016 15:40 -
Непреклонната народна воля в одата „Кочо“ (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Цикълът „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, създаден да припомни величието на забравените герои, е композиран така, че да осъществи определена градация на внушението. Първите две оди- „Левски“ и „Бенковски“, са посветени на индивидуалния подвиг. Те поставят в центъра си личността. Трета поред е „Кочо“. В тази творба авторът разглежда отпора на народа срещу поробителя и примера на отделния човек, пожертвал семейството и себе си, за да съхрани вярата и националната си чест.
Чрез делата на членовете на общността и на централния герой на одата- Кочо, в драматичен сблъсък е разкрита непреклонната народна воля при отстояването на християнската религия. Българите се противопоставят на опита да бъдат заличени националното им достойнство и човешки права, рискувайки живота си, за да ги защитят.
За Вазов народът не е безлична маса, която няма характер и свой облик. Одата „Кочо“ е една от творбите, в които нацията ни е представена като колективен дух, който се възправя срещу несправедливото посегателство върху правото му на съществуване.
Лицата на хората, които застават срещу поробителя, са съвсем конкретни и поетът ги посочва- „деца и невести“, „въстаници бодри и бащи злочести“. Авторът ги обобщава под едно название, което и ги обединява, и охарактеризира, наричайки ги „борци“. Те са наясно с участта си- знаят, че битката им е обречена на фатален край, но неотлклонно следват дълга си да запазят верската си и национална принадлежност:
„Борбата кипеше отвътре, отвън.
Във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.“
За Вазов няма възрастово, полово и социално деление. В общото дело всички са равнопоставени. Защитата на един всеобщ идеал изисква колективна воля и обединение на силите. Такава ни я разкрива и той: майката дава на сина си пълна пушка и го поощрява да се включи в борбата; старата баба носи куршуми в полата си и това окуражава мъжа, чиято жена гледа „азлъкът пупал дали има.“. Старците тичат с ярост на лицата си и търсят пушки с трепетни ръце. Всички са дейни, всички са съпричастни към случващото се и пряко ангажирани с него- защитата на храма, който е символично място, отразяващо стремежа на българина да съхрани духовността си.
Народът не се поддава на манипулацията на предателя, внесъл смут и колебание в редиците на борците, предлагайки да се предадат на новодошлата войска, припозната като царска сила. Личен пример на непреклонност дава жена, която гръмва срещу нея и пада бездушна. Тя ясно изразява какво би било предаването в чужди ръце- „срам“. Постъпката ѝ отрезвява бунтовниците и напомня коя е висшата им цел:
„- Да се не вдадеме на турските орди!“.
Тя е само един от героите в изображението на народния отпор, който придобива трагични краски, граничещи с безумието и ужаса. Жените, равноправни в боя на мъжете, губят чертите, присъщи на пола им, и изживяват драмата от гърдите им да тече кръв вместо мляко, да се самоубиват, удряйки главите си в зидовете, да удушават с коленете си собствените си деца. Но дори отчаяните жестове на самоотбрана се тълкуват като проява на смелост, защото те са акт не само на самозащита, но и на национално себесъхранение.
И въпреки че накрая зидът е съборен, народът е отвовювал морална победа над врага си и лирическото отклонение на поета е свидетелство за това. То е апотеоз на самопожертвователността и героизма на народа ни. Авторът въздава слава на борците, отказали се от предателство, осветили с подвига си свободата ни, проявили сила в труден час. Благодарение на тях, Перущица може да бъде сравнена с Прага и Сарагоса, с Картаген и Спарта, които даже надминава и засрамява.
Жертвеността е една от чертите на народа ни и тя има както своя колективна, така и еднолична проява. Кочо и неговото семейство са носители на този саможертвен дух, който обрисува националния ни характер като жилав и непреклонен пред чужда воля.
Върхова емоционална сила концентрира в себе си епизодът, илюстриращ страховития жизнен край на семейството на Кочо. Подобно последователи на древна самурайска традиция, героите съхраняват честта си на българи и хора. Колективното самоубийство, на което читателят става свидетел, проследено чрез напрегнат диалог между майка и баща, които вземат решение за съдбата си и тази на своето дете, е непостижим морален връх, на който малцина са способни. Пред мъжа и жената не стои дилемата да се предадат или да изберат смъртта. Преценявайки ситуацията и с ясно виждане за изхода от борбата, те прибягват до най-тежката присъда- да се лишат от живота си, с което да запазят самосъзнанието си на българи. Привидната безчувственост, с която Кочо извършва убийството на най-милите си същества, има свое оправдание. Личното остава на заден план, когато става дума за опазване на национални ценности, каквито са свободата ни и християнската вяра. За това се изисква себенадмогване, себеотрицание и изключителна сила на духа. Натурализмът, с който е предадена сцената, е доказателство за това, както и за непосилната граница, която трябва да преодолее героят, на ръба на нормалността, даже отвъд нея, за да съхрани българската чест. Майката е „бледна, луда, няма“, Кочо е „втрещен“, детето плаче „клето“. Ръката на стария бунтовник се движи като в сън, главата му е „пламнала в огън“. По-трудно му е да отнеме живота на най-скъпите си хора, но на предела на психическите си сили, намира мощ и за себе си, за да падне „обагрен, грозен, страховит“. Кървавата картина е предадена от поета в пълния ѝ реализъм и жестокост, защото тя трябва да остане като мярка за величие- самозаличаването е самопостигане, когато мотивът за него лежи в браненето на идеалите на родината.
Одата „Кочо“ гради обобщен образ на народната воля, противодействала на чуждоверците. Творбата рисува драмата на народа ни, изправен пред предизвикателството да понесе насилието на варварите или да избере да посегне на самия себе си със суровост и безпощадност, за да преодолее погазването на националната му святост. Залогът за опазването целостта на един народ е висок, но българите демонстрират необходимата сила и нравствено превъзходство, за да го платят. С това оставят не само костите, но и имената си в мрачната история на далечното робство.
Трудът краси човека, а мързелът го грози...
Стихотворението „Българският език“- стра...
Силата на словото според одата „Левски“ ...
Стихотворението „Българският език“- стра...
Силата на словото според одата „Левски“ ...
Няма коментари
