Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Профил на u4ebnimateriali
Име:
Станислава Желева

Статистика
Популярни постинги:
1

Постинги този месец:
0

Гласове този месец:
0

Коментари този месец:
0

Любими блогове:
0

Блогъри добавили в любими:
12

Блог вълни:
0
Последни постинги
             Философията е една от древните науки, чието владеене се считало за висша мъдрост. В Древна Гърция тя стои най-високо в йерархията и от нея произтичат всички останали. Свързва се с начина на възприемане на света. Тя представя различни гледни точки към него. Може да бъде уподобена на светоглед, на мироглед, на лично преживяване на случващото се с човека и живота му. Философията обобщава всички възгледи по най-важните проблеми на битието.

            За мен философията е възможност да погледна на живота в дълбочина и, благодарение на упованието в нея, да премина през него. Философстването е размишление върху значими за мен теми, което може да ме извади от критична ситуация, да ме обогати и развие мисленето ми и мен самата. Съществуването на филисофията е доказателство, че светът има различни измерения и че не се заключава само в привидното.

            Не всеки човек е склонен да бъде философ, но всеки има своя философия. Дали тя се основава на неговия житейски опит или е формирана под влиянието на прочетеното в книгите, на гледаното във филми или на споделяното в разговори с приятели или в семейството, всеки от нас има гледище по един или друг проблем. Аз също имам свои виждания, които изграждат настоящата ми философия. Предполагам, че с времето тя може да се промени. Когато човек е на определена възраст, за него са важни едни неща, а в друг период приоритетите му стават съвсем различни. Мисля си, че и с мен ще е така.  

            Философията е средство за преодоляване на трудности. Когато се случи така, че преживяваме тежък момент, чрез философстването бихме могли да се издигнем над него. То е начин да се отстраним от ситуацията, да я погледнем без емоция и да надмогнем болката. Това е смисълът и на израза „гледам философски на нещата“. Тоест, старая се да не задълбавам излишно, а да съм над онова, което ме уязвява и ми причинява страдание. Придобиваният опит от подобни проблеми постепенно гради философията ни за света, а тя пък определя нашето отношение и поведение. Както и обратното всъщност- наблюдавайки нечии постъпки, можем да си направим извод за онова, в което той вярва, за нещата, на които се опира, за виждането му за хората и човешкия живот.

            Философията е съвкупност от нашите убеждения за едно или друго. Те се променят във времето, защото и ние самите израстваме, при което отхвърляме вече ненужните от тях и възприемаме нови, които ще ни помогнат да се адаптираме към света. Затова, би могло да се каже, че тя е и метод, чрез който развиваме личността си. Тя ни помага да се усъвършенстваме и да се чувстваме в хармония със себе си. Всичко и всички, които са съвместими с нашите представи, могат само да ги потвърдят, а тези, които не са, да ни накарат да ги преосмислим. Не смятам, че личната философия е нещо окончателно и завършено. Ако е така, подобен човек може да се сравни с религиозен фанатик, а ми се струва, че нещата стоят по друг начин- има вярвания, които оцеляват във времето и се превръщат в ценности, в основа на едно определено философско мислене, а съществуват и такива, които не успяват да се съхранят и остават извън него. При всички случаи хората имат в умовете и сърцата си философски основи, на които винаги се опират.

            Човекът е живо същество, което се променя и търпи развитие. Всяко едно наше преживяване добавя нюанс към утвърдените ни вече представи и формира нашата индивидуална философия. Мъдруването самὸ по себе си не води до нищо. Разумът ни служи, за да се справяме с динамичната среда, която ни заобикаля. Самоцелното философстване няма да ни направи философи. Вижданията ни се надграждат съобразно онова, през което преминаваме. То ги моделира и, съзнаваме или не, всеки от нас има фокус, през който гледа на света. Няма по-голяма или по-малка философия, нито по-висша или по-нисша. Тя съответства на собствената ни еволюция и, ако има някаква цел в това да притежаваме любов към мъдростта, каквото е значението на думата „философия“, то тя е да останем човеци.

             Философията е една от древните науки, чието владеене се считало за висша мъдрост. В Древна Гърция тя стои най-високо в йерархията и от нея произтичат всички останали. Свързва се с начина на възприемане на света. Тя представя различни гледни точки към него. Може да бъде уподобена на светоглед, на мироглед, на лично преживяване на случващото се с човека и живота му. Философията обобщава всички възгледи по най-важните проблеми на битието.

            За мен философията е възможност да погледна на живота в дълбочина и, благодарение на упованието в нея, да премина през него. Философстването е размишление върху значими за мен теми, което може да ме извади от критична ситуация, да ме обогати и развие мисленето ми и мен самата. Съществуването на филисофията е доказателство, че светът има различни измерения и че не се заключава само в привидното.

            Не всеки човек е склонен да бъде философ, но всеки има своя философия. Дали тя се основава на неговия житейски опит или е формирана под влиянието на прочетеното в книгите, на гледаното във филми или на споделяното в разговори с приятели или в семейството, всеки от нас има гледище по един или друг проблем. Аз също имам свои виждания, които изграждат настоящата ми философия. Предполагам, че с времето тя може да се промени. Когато човек е на определена възраст, за него са важни едни неща, а в друг период приоритетите му стават съвсем различни. Мисля си, че и с мен ще е така.  

            Философията е средство за преодоляване на трудности. Когато се случи така, че преживяваме тежък момент, чрез философстването бихме могли да се издигнем над него. То е начин да се отстраним от ситуацията, да я погледнем без емоция и да надмогнем болката. Това е смисълът и на израза „гледам философски на нещата“. Тоест, старая се да не задълбавам излишно, а да съм над онова, което ме уязвява и ми причинява страдание. Придобиваният опит от подобни проблеми постепенно гради философията ни за света, а тя пък определя нашето отношение и поведение. Както и обратното всъщност- наблюдавайки нечии постъпки, можем да си направим извод за онова, в което той вярва, за нещата, на които се опира, за виждането му за хората и човешкия живот.

            Философията е съвкупност от нашите убеждения за едно или друго. Те се променят във времето, защото и ние самите израстваме, при което отхвърляме вече ненужните от тях и възприемаме нови, които ще ни помогнат да се адаптираме към света. Затова, би могло да се каже, че тя е и метод, чрез който развиваме личността си. Тя ни помага да се усъвършенстваме и да се чувстваме в хармония със себе си. Всичко и всички, които са съвместими с нашите представи, могат само да ги потвърдят, а тези, които не са, да ни накарат да ги преосмислим. Не смятам, че личната философия е нещо окончателно и завършено. Ако е така, подобен човек може да се сравни с религиозен фанатик, а ми се струва, че нещата стоят по друг начин- има вярвания, които оцеляват във времето и се превръщат в ценности, в основа на едно определено философско мислене, а съществуват и такива, които не успяват да се съхранят и остават извън него. При всички случаи хората имат в умовете и сърцата си философски основи, на които винаги се опират.

            Човекът е живо същество, което се променя и търпи развитие. Всяко едно наше преживяване добавя нюанс към утвърдените ни вече представи и формира нашата индивидуална философия. Мъдруването самὸ по себе си не води до нищо. Разумът ни служи, за да се справяме с динамичната среда, която ни заобикаля. Самоцелното философстване няма да ни направи философи. Вижданията ни се надграждат съобразно онова, през което преминаваме. То ги моделира и, съзнаваме или не, всеки от нас има фокус, през който гледа на света. Няма по-голяма или по-малка философия, нито по-висша или по-нисша. Тя съответства на собствената ни еволюция и, ако има някаква цел в това да притежаваме любов към мъдростта, каквото е значението на думата „философия“, то тя е да останем човеци.

 

Категория: Други
Прочетен: 10737 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 26.01.2018 12:35
     Кое е нашето действително съществуване? Кой е истинският ни живот? Има ли реален и нереален свят и, ако има, в кой от двата живеем ние? Има ли тяло, душа и дух и в коя от реалностите се намират, или всичко е едно? Отговорите на тези въпроси биха очертали една по-ясна картина за човешкото битие на земята, но само ако питанията бяха еднозначни. Понеже обаче всичко е относително, проблемите кои сме, как сме сътворени, кой е светът, който обитаваме, могат да получат, а и да не получат, своя ответ само чрез размишление. Такава е целта и на настоящото философско есе, чието заглавие ни отвежда към личността на Августин Блажени.         Разграничението между материя и дух, телесно и небесно, отсамен и отвъден свят има своите корени в древността. Този дуализъм стои в основата на повечето религии. Поделянето на човека на тяло и душа го представя като същество със земни и неземни характеристики. Материалната обвивка се схваща като част от тленното- от преходното ни съществуване, а всичко онова, което не можем да измерим с количествени показатели, отнасяме към вечното- към онова непознато отвъд. Почти всяка религия счита душата за връзката ни с него и затова тя е превърната в център на философското познание. Душата действа, душата страда, душата понася последствията от постъпките си. Изпитанията, през които преминава, я изграждат и усъвършенстват. От душата произтичат чувствата и желанията ни или – с други думи казано – тя определя нашия вътрешен свят, нашата духовност. Затова е било толкова важно за живелите преди нас да разберат къде стои тя, къде е нейното местообитание. Битието на душата е неуловимо, защото е свободна. Своеволията са нейната природа. Тя често е необуздана и невъзпитана. Рее се в свои пространства и обитава свои места. Душата е ефирна и лесно се привлича. Затова, когато обича, се движи в орбита около обекта на своите чувства- дали това ще е любимо занимание или любим човек, за нея няма значение. Целта ѝ е да осъществи желанията, вложени в нея, без да се интересува от момент, от конкретно място или условия. Независимо къде се намираме, тя има свои скорост и център, свои устрем и задача, а именно- да се себеосъществи, да се самопостигне. В душата е кодирана жертвоготовност. Благодарение на нея, тя пренебрегва болката и страданието, гори в тях, преодолява ги и се възражда отново. Душата обича, привързва се, себенаранява се, изпитва сама себе си, за да се пречисти и, ако се вслушаме в гласа ѝ, ще разберем, че живее живота не по правилата на външния свят, а според законите на усъвършенстването. Душата прави поредица от избори и се движи по своя спирала на развитие, като по пътя, който изминава, прибавя или премахва по нещо от себе си. На преодоляното се дължи нейната сила и на същата тази сила се уповаваме като хора. В това се крие причината да се вслушваме в сърцето и във вътрешния си глас- те изразяват най-ясно стремежите на душата и отбелязват посоката ѝ на движение.        Не може да се каже, че душата е повече там, където обича. Може би, по-вярно би било да се твърди, че тя е там, където е потребно, където иска да бъде- за да гори и да се преражда, за да пада и да се извисява. В този смисъл, местонахождението на тялото, чрез което се изразява, не е определящо. Душата стои по-високо от грубата материя, по-фина е и лека. Подобна на полъха на вятъра, на скитница и бродница, свободна се движи между световете и сама определя границите на своята вечност. Защото, както твърдят още древните, е безсмъртна.  
Категория: Други
Прочетен: 5038 Коментари: 1 Гласове: 3
Последна промяна: 26.01.2018 12:36
През своя живот човек трупа впечатления и опит, на базата на които израства и се променя. Всичко, с което се сблъсква, допринася за неговото усъвършенстване като личност. Има много и различни пътища, по които придобиваме своите знания. Някои  от нас се уповават на книгите и предпочитат да се поучат от грешките на другите. За част от хората прекият сблъсък с действителността е правилният път да се учат.
Книжното знание е придобито по непряк път. То е опосредствано. При него се ползваме от чуждия опит, без сами да сме преминали през препятствията, довели до мъдростта. Изстраданото познание е ценно с това, че преживяването е лично и се помни по-дълго, то е по-трайно.
Четящите хора са по-съзерцателни. Те обичат да се усамотяват с книгите, които са техният прозорец към света. Доверяват се на изживяното от други като тях, идентифицират се с тях, приемат съдбата им като своя, мислейки, че имат сходен житейски път. Така убежденията им се основават на призмата, през която някой друг вижда нещата. Вярванията им са умозрителни, те нямат пряка връзка с реалността. Книгите представят един илюзорен свят, който има допирни точки с действителността, но невинаги съответстват на нашата лична посока. Затова книгите могат да бъдат само ориентир за движението по житейската пътека, но не и да заместят собствения ни начин на мислене. Те могат да го оформят, но не бива да следваме сляпо всичко, за което говори написаното. То не бива да се възприема като абсолютна истина. Книгите ни подтикват да се замислим, да размишляваме, но не могат да определят как да живеем. Дон Кихот отчаяно вярвал в рицарските романи и сляпо следвал правилата, записани в тях, поради което се превърнал в обект на присмех.
Има една мисъл на Николай Хайтов, която твърди, че „Турен акъл в глава не седи.“. Преведена от диалекта, на който е изразена, тя казва, че ще изгубиш знанието, което си получил наготово, което не е твое. Когато не сме преминали по пътя сами, когато не сме страдали, когато не сме открили сами истината, тя не може да бъде наша. Най-горчивият път за придобиване на мъдрост е пътят на опита. За жалост, но и за радост, защото той е най-сигурният. Опитът е болезнен, но ни учи да не повтаряме грешките си. Дете, което е изгорило ръката си на печката, следващия път ще се замисли дали да повтори. Когато сами нагазваме реката на живота и сами блъскаме и чупим главите си, добиваме сигурност за изводите и заключенията, които сме направили. Личният опит е най-сигурният начин да научиш нещо. Когато сам преминаваш през проблемите, търсиш начин да се справиш с тях. Когато няма на кого да се опреш, собственият ти ум се мобилизира и откриваш средствата, за да решиш задачата, за да преминеш през затруднението, за да спечелиш битката. Изстраданото познание се запечатва в съзнанието ти и е като сигнална лампа. От него можеш да се възползваш, когато се сблъскаш с друго изпитание.
Книгите изграждат един красив и съвършен свят, но той рядко намира отражение в реалността. Книжната мъдрост може да ти помогне да се предпазиш от погрешна постъпка, но не може да ти даде инструменти за справяне с конкретна житейска ситуация. От друга страна, опитът оставя рани и може да те обезкуражи да продължаваш напред, но пък той е сигурното превозно средство, с което ще стигнеш там, за където си тръгнал.  
Категория: Други
Прочетен: 2189 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.12.2016 15:46
     Цикълът „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, създаден да припомни величието на забравените герои, е композиран така, че да осъществи определена градация на внушението. Първите две оди- „Левски“ и „Бенковски“, са посветени на индивидуалния подвиг. Те поставят в центъра си личността. Трета поред е „Кочо“. В тази творба авторът разглежда отпора на народа срещу поробителя и примера на отделния човек, пожертвал семейството и себе си, за да съхрани вярата и националната си чест.
            Чрез делата на членовете на общността и на централния герой на одата- Кочо, в драматичен сблъсък е разкрита непреклонната народна воля при отстояването на християнската религия. Българите се противопоставят на опита да бъдат заличени националното им достойнство и човешки права, рискувайки живота си, за да ги защитят.
            За Вазов народът не е безлична маса, която няма характер и свой облик. Одата „Кочо“ е една от творбите, в които нацията ни е представена като колективен дух, който се възправя срещу несправедливото посегателство върху правото му на съществуване.
            Лицата на хората, които застават срещу поробителя, са съвсем конкретни и поетът ги посочва- „деца и невести“, „въстаници бодри и бащи злочести“. Авторът ги обобщава под едно название, което и ги обединява, и охарактеризира, наричайки ги „борци“. Те са наясно с участта си- знаят, че битката им е обречена на фатален край, но неотлклонно следват дълга си да запазят верската си и национална принадлежност:
                                               „Борбата кипеше отвътре, отвън.
                                               Във всичките очи пламтеше огън.
                                               Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
                                               русите главички и белите власи
 
                                               зимаха участье в последния бой.“
За Вазов няма възрастово, полово и социално деление. В общото дело всички са равнопоставени. Защитата на един всеобщ идеал изисква колективна воля и обединение на силите. Такава ни я разкрива и той: майката дава на сина си пълна пушка и го поощрява да се включи в борбата; старата баба носи куршуми в полата си и това окуражава мъжа, чиято жена гледа „азлъкът пупал дали има.“. Старците тичат с ярост на лицата си и търсят пушки с трепетни ръце. Всички са дейни, всички са съпричастни към случващото се и пряко ангажирани с него- защитата на храма, който е символично място, отразяващо стремежа на българина да съхрани духовността си.
            Народът не се поддава на манипулацията на предателя, внесъл смут и колебание в редиците на борците, предлагайки да се предадат на новодошлата войска, припозната като царска сила. Личен пример на непреклонност дава жена, която гръмва срещу нея и пада бездушна. Тя ясно изразява какво би било предаването в чужди ръце- „срам“. Постъпката ѝ отрезвява бунтовниците и напомня коя е висшата им цел:
                                               „- Да се не вдадеме на турските орди!“.
Тя е само един от героите в изображението на народния отпор, който придобива трагични краски, граничещи с безумието и ужаса. Жените, равноправни в боя на мъжете, губят чертите, присъщи на пола им, и изживяват драмата от гърдите им да тече кръв вместо мляко, да се самоубиват, удряйки главите си в зидовете, да удушават с коленете си собствените си деца. Но дори отчаяните жестове на самоотбрана се тълкуват като проява на смелост, защото те са акт не само на самозащита, но и на национално себесъхранение.
И въпреки че накрая зидът е съборен, народът е отвовювал морална победа над врага си и лирическото отклонение на поета е свидетелство за това. То е апотеоз на самопожертвователността и героизма на народа ни. Авторът въздава слава на борците, отказали се от предателство, осветили с подвига си свободата ни, проявили сила в труден час. Благодарение на тях, Перущица може да бъде сравнена с Прага и Сарагоса, с Картаген и Спарта, които даже надминава и засрамява.
Жертвеността е една от чертите на народа ни и тя има както своя колективна, така и еднолична проява. Кочо и неговото семейство са носители на този саможертвен дух, който обрисува националния ни характер като жилав и непреклонен пред чужда воля.
Върхова емоционална сила концентрира в себе си епизодът, илюстриращ страховития жизнен край на семейството на Кочо. Подобно последователи на древна самурайска традиция, героите съхраняват честта си на българи и хора. Колективното самоубийство, на което читателят става свидетел, проследено чрез напрегнат диалог между майка и баща, които вземат решение за съдбата си и тази на своето дете, е непостижим морален връх, на който малцина са способни. Пред мъжа и жената не стои дилемата да се предадат или да изберат смъртта. Преценявайки ситуацията и с ясно виждане за изхода от борбата, те прибягват до най-тежката присъда- да се лишат от живота си, с което да запазят самосъзнанието си на българи. Привидната безчувственост, с която Кочо извършва убийството на най-милите си същества, има свое оправдание. Личното остава на заден план, когато става дума за опазване на национални ценности, каквито са свободата ни и християнската вяра. За това се изисква себенадмогване, себеотрицание и изключителна сила на духа. Натурализмът, с който е предадена сцената, е доказателство за това, както и за непосилната граница, която трябва да преодолее героят, на ръба на нормалността, даже отвъд нея, за да съхрани българската чест. Майката е „бледна, луда, няма“, Кочо е „втрещен“, детето плаче „клето“. Ръката на стария бунтовник се движи като в сън, главата му е „пламнала в огън“. По-трудно му е да отнеме живота на най-скъпите си хора, но на предела на психическите си сили, намира мощ и за себе си, за да падне „обагрен, грозен, страховит“. Кървавата картина е предадена от поета в пълния ѝ реализъм и жестокост, защото тя трябва да остане като мярка за величие- самозаличаването е самопостигане, когато мотивът за него лежи в браненето на идеалите на родината.
Одата „Кочо“ гради обобщен образ на народната воля, противодействала на чуждоверците. Творбата рисува драмата на народа ни, изправен пред предизвикателството да понесе насилието на варварите или да избере да посегне на самия себе си със суровост и безпощадност, за да преодолее погазването на националната му святост. Залогът за опазването целостта на един народ е висок, но българите демонстрират необходимата сила и нравствено превъзходство, за да го платят. С това оставят не само костите, но и имената си в мрачната история на далечното робство.
    
Категория: Други
Прочетен: 5056 Коментари: 0 Гласове: 2
      Повод за написване на одата „Българският език“ са твърденията на чужденците, пишещи за България, че нашият език е груб и немузикален, към които се присъединяват и самите българи. Вазов е разгневен от тази проява на родоостъпничество и решава чрез силата на словото да се противопостави на несправедливите нападки. Избира жанра на одата, защото той му позволява да бъде крайно емоционален и безкомпромисен, както повелява случаят.
         Стихотворението кипи от енергията на патриотизма. То е пропито с възхищение от родното слово и с остро изобличение на неоснователните хули срещу него. Вазов защитава българския език и разкрива несъстоятелността на обвиненията, хвърлени върху него.
            В композицията на одата се открояват две ясно различими смислови части, които аргументират настоящата теза. В първата, която обхваща началните четири строфи, поетът разкрива богатствата и предимствата на своя език. Втората, отредена за ругателствата против него, е с два куплета по-кратка. Тя заема само пета и шеста строфа, което в чисто количествено отношение внушава, че качествата на българския език надделяват в спора.
            Патосът на позитивизма на Вазов се концентрира върху древността и светостта на родното слово. С помощта на инверсии като „език свещен“ и „език прекрасен“, както и на множество епитети той изразява преклонението си пред красотата на езика, на който говорят поколения българи. Той съхранява паметта за нашето минало и затова поетът го назовава: „език на тая, дето ни роди“, „език на моите деди“, „език на мъки, стонове вековни“. В него е отразена историята на рода ни, на нашия народ, което го превръща в лична и национална светиня, за която сме длъжни да се грижим и пазим. Вазов изтъква и звуковите предимства на българското слово, което отразява неговия характер. Езикът ни е мелодичен, неговите звуци са „сладки“. Речта му крие „хубост, мощ“, тя е „гъвкава, звънлива“. Поредицата от натрупване на епитети е градирана и завършва с употребата на архаични, но подходящи да изведат смисъла на казаното думи:
                                               „от руйни тонове какъв разкош,
                                               Какъв размах и изразитост жива?“
„Руйни“ е прилагателно в множествено число, което се употребява, за да се предаде буйността на някаква течност- река или вино. То означава и „пенлив“, и „изобилен“, с което речта на българите е обрисувана като жива, подвижна, силно емоционална и устремена. Езикът ни е богат на тонове, той притежава широта и изразителност.
            Във възходяща градация Вазов засилва емоционалния си изблик, за да достигне до причината за своята апология на езика. Той е охулен, опетнен и отречен. Но и в това той вижда величието на родното слово. Затова го нарича „език страдални“. Нападките от страна на чужди и свои са само още едно доказателство за силата и способността му да оцелява през вековете.
            С помощта на преизказни форми поетът препредава несправедливите обвинения, отправени към българския език- „не си можал“ и „бил орисал“. Одата изцяло е изградена в духа на диалог с езика. Вазов се обръща към него и му говори като на живо същество- знак за разбирането на значимостта му. Тук обаче сякаш се страхува негативните слова да не осквернят светостта му и не ги допуска пряко в текста. Те имат само информативен характер, за да подсилят повода за яростната защита на езика. Хулниците твърдят, че той е недостоен да въплъти творческата мисъл, неспособен е да изразява велики идеи, а е предназначен за „груб брътвеж“. Това принизяване на стойността на родното слово, в чиито извисеност и съвършенство поетът не се съмнява, той приема като груба клевета, като следствие от модното увлечение да се отрича и отхвърля всичко „мило нам и родно“.
Болката на Вазов от поругаването на националните ценности е непреодолима. Но поетът има решение и то се крие в самия него, в собствената му воля и предназначение да бъде поет. Той заявява, че ще се възползва от дарбата си да борави със словото и, приел го като свое вдъхновение, ще разкрие красотата и чистия блясък, които са негова изначална същност. Поетът е далновиден и хвърля поглед в бъдещето, където се надява идните поколения да приемат предаденото от него, да осмислят и разберат, че езикът ни е национално съкровище и мост, който свързва епохите и хората.
       Одата „Българският език“ акумулира непримиримия и непреклонен дух на твореца, възправил се да брани инструмента на своята работа. Чрез езика Вазов защитава езика, за да докаже, че правото е на страната на истината, а не на ругателите, заклеймяващи национална ценност, която не познават. Той изпълнява творческия си и отечествен дълг и като поет и гражднани отстоява мястото на българския език сред останалите. Авторът на стихотворението не целѝ да изрича неистини, а само припомня забравените достойнства на родното слово, които са очевидни и неоспорими, както е доказало времето. 
Категория: Други
Прочетен: 4978 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 26.12.2016 15:36
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3020340
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031