Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога
13.06.2013 22:51 -
Милост към всички (есе, БЕЛ, 10 клас)
Няма как темата, поставена в заглавието, да не бъде свързана с религиите, които проповядват любов към ближния. Тази, на която принадлежим и ние- християнската, също е сред тях. Братската обич, приятелството, взаимопомощта са част от нейната идеология. Тя проповядва взаимно разбирателство, хармония в отношенията между хората, прошка.
Способността да се прощава и да бъде разбран човека се приема за висша форма на хуманизъм. Затова и тя е привилегия на силните духом, на способните да съзрат доброто у всеки, независимо от постъпките му.
Да бъдеш милостив не означава да затвориш очите си за стореното от някого. Давайки опрощение, ти проявяваш разбиране към човека и му даваш шанс да се поправи. А и никой не е съвършен- утре постъпилият неправилно може да си самият ти.
Никой не знае какви са истинските подбуди, които тласкат някого в неправилна посока и го карат да постъпва така, както едва ли и той би желал. Затова и се твърди, че няма крайно зли хора, а само такива, чиито постъпки са лоши. Не човекът, а поведението му може да излезе извън рамките на общоприетото. Ние не сме машини, а притежаваме нещо, което древните наричат- душа, а психолозите- психика. Тя често е непостоянна, колеблива, емоционална и способна да ни тласне по неподозиран от нас път, ако не успеем да се овладеем и да оставим разумът да ни води. Това наше неблагоразумие, чието съществуване са установили живелите преди нас, е причина те да призовават идните поколения към опрощение и проява на мъдрост. Разбирайки своето несъвършенство, сме способни да отворим сърцето си за недостатъците на другите. Едно от емблематичните за християнството поучения ни съветва да обичаме ближния като себе си. В това се крие дълбокото прозрение, че всички си приличаме в способността ни да изпадаме в заблуда. Проявявайки милост към другия, ние проявяваме милост и към себе си. С това позволяваме на живота да продължи. Нашият народ казва: „Ако има грешка, има и прошка“. Всички тези напътствия само ни помагат да имаме поведение, което да кара нас и останалите да се чувстваме добре и да бъдем щастливи. Проявената милост освобождава човека от угризенията, самонаказването, болката… Тя е доказателството, че сме способни да обичаме, че имаме сърце. Неслучайно то се свързва с най-висшите чувства, които човек може както сам да изпита, така и да изрази. Не е лесно да бъдем благосклонни и да носим меко сърце, което да бъде отворено винаги към всички. Това е изключително благородство, което в днешно време трудно можем да срещнем, въпреки че този е единственият правилен начин да се чувстваме щастливи. Какво можем да направим и кое е в рамките на нашите човешки възможности? Да се опитваме да бъдем добри в своя кръг от познати- с близките и приятелите си. Да проявяваме съчувствие и да изпитваме състрадание, макар това да се приема за слабост. Защото мъдри може да ни направи само мисълта, че получаваме това, което сами даваме.
Никой не знае какви са истинските подбуди, които тласкат някого в неправилна посока и го карат да постъпва така, както едва ли и той би желал. Затова и се твърди, че няма крайно зли хора, а само такива, чиито постъпки са лоши. Не човекът, а поведението му може да излезе извън рамките на общоприетото. Ние не сме машини, а притежаваме нещо, което древните наричат- душа, а психолозите- психика. Тя често е непостоянна, колеблива, емоционална и способна да ни тласне по неподозиран от нас път, ако не успеем да се овладеем и да оставим разумът да ни води. Това наше неблагоразумие, чието съществуване са установили живелите преди нас, е причина те да призовават идните поколения към опрощение и проява на мъдрост. Разбирайки своето несъвършенство, сме способни да отворим сърцето си за недостатъците на другите. Едно от емблематичните за християнството поучения ни съветва да обичаме ближния като себе си. В това се крие дълбокото прозрение, че всички си приличаме в способността ни да изпадаме в заблуда. Проявявайки милост към другия, ние проявяваме милост и към себе си. С това позволяваме на живота да продължи. Нашият народ казва: „Ако има грешка, има и прошка“. Всички тези напътствия само ни помагат да имаме поведение, което да кара нас и останалите да се чувстваме добре и да бъдем щастливи. Проявената милост освобождава човека от угризенията, самонаказването, болката… Тя е доказателството, че сме способни да обичаме, че имаме сърце. Неслучайно то се свързва с най-висшите чувства, които човек може както сам да изпита, така и да изрази. Не е лесно да бъдем благосклонни и да носим меко сърце, което да бъде отворено винаги към всички. Това е изключително благородство, което в днешно време трудно можем да срещнем, въпреки че този е единственият правилен начин да се чувстваме щастливи. Какво можем да направим и кое е в рамките на нашите човешки възможности? Да се опитваме да бъдем добри в своя кръг от познати- с близките и приятелите си. Да проявяваме съчувствие и да изпитваме състрадание, макар това да се приема за слабост. Защото мъдри може да ни направи само мисълта, че получаваме това, което сами даваме.
05.06.2013 11:59 -
"Умението да се прощава е свойство само на силните, слабите никога не прощават"- Махатма Ганди (есе, Етика, 10 клас)
Мохандас Карамчанд Ганди, познат като Махатма Ганди е индийски адвокат, политик, пацифист, борец за човешка свобода и духовен водач на индийското движение за независимост, което довежда до края на британското владичество през 1947г. Наречен е още „Баща на нацията“. Неговото учение е основано на идеята за ненасилствени протести за постигане на политически цели. Терминът „махатма“ е от санскрит и означава „велика душа“. Той произлиза от индийската философска, религиозна и обществена традиция, а фактът, че Ганди носи прозвището, е доказателство за възвишеността, светостта и мъдростта, с които е допринесла личността му, за да спечели правото над това име.
Махатма Ганди е известен с много свои цитати, мисли и афоризми. Заглавието на настоящото есе е една от прочутите негови фрази, в които е видна идеята за способността на човека да прощава, добре позната ни и от християнството. С нея мъдрецът изразява увереността си, че силен е този, който притежава това велико умение.
За източните учения е характерно да проповядват безграничната и безусловна любов, която произтича от взаимната връзка, която съществува не само между хората, но и между тях и природата и всички нейни същества. Тази свързаност предполага равнопоставеността им. От тук идва и идеята за ненасилието във всички негови аспекти. От нейна гледна точка всяка агресия се тълкува не като нападка срещу друго- различно от теб същество, а срещу себеподобен. За хората на западния свят е трудно да проумеят свързаността и единността на света. За тях съществуват понятия като индивидуалност, личност, Аз. Това разграничение между човека и заобикалящото го е форма на противопоставяне, в която прозира скрит конфликт.
В източната философия не съществува подобен антагонизъм. Поради тази причина отсъства възможността за противоборство. Това е причината да властва разбирането, че човешката сила се състои в умението да прощаваш, да се грижиш за човека до теб, да обичаш всяко живо същество. Дълбоко свързано с него е учението за кармата, което проповядва, че всяко действие има противодействие. Ако проявяваш агресия, такова ще бъде отношението и към теб. Даряваш ли обич, ще получиш взаимност и разбиране. А ако все пак ответната страна не е в този вселенски синхрон, то ти проявяваш своето великодушие и дълбоко разбиране на света и неговите закони, като спазваш правилото за ненасилие, като утвърждаваш доброто и любовта. Постъпвайки така, ти помагаш на човека до теб да види, че има по-добър начин да се отнасяш със света и хората. Така го издигаш до равнището на безпрекословната любов, в която всички са равни.
Конфликтите и противопоставянето предполагат да има „победен“ и „победител“. А това разделя хората. Прави ги различни. Източната мъдрост ни учи на обратното- че в единството и взаимопомощта откриваме силата си на човеци. И в това равенство или допълване няма обезличаване. Това е вид духовна икономика, в която не се налага хората да бъдат едни на други длъжници, но само ако са способни да проявят опрощаващата любов на света.
Махатма Ганди е изразител на познато на всички ни правило. Метафорично казано, силата е в слабостта да отстъпиш, дори да изгубиш (изразено с термин в игрите), но благодарение на разбирането за безсмислието на агресията, а не по силата на потиснатата емоция или желанието да проявиш само външно своето великодушие. Такъв човек е открил пътя към правилното поведение- онова, което е добро както за него, така и за останалите, защото не предизвиква опустошение, разцепление или разделение, а съхранява и пресътворява целостта и хармонията на света, в който живеем. С това той утвърждава нещо по-висше от самия себе си, без значение как ще бъде наречено- бог, вселена, космос, природа, енергия или сила, и остава в неразривна връзка с него, даже истинска част от това невидимо за нас, но несъмнено, живо същество.
03.06.2013 21:19 -
Как се пише ЛИС? (в пет стъпки)
Най-лесно е, когато разполагаме с готов план. Ако случаят е такъв, работим по него, сглобявайки опорните точки в единно цяло.
При всички случаи, е необходимо да се познава произведението.
1.Част от предварителната подготовка е запознаването с текста- време на създаване; принадлежност към определено течение (модернизъм, символизъм, авангардизъм, експресионизъм и т.н.), тъй като от това произтичат много от особеностите на текста; жанр на творбата (поема, ода, повест, разказ и т.н.), които определят авторовите похвати, образност и език; теми; идеи; основно чувство и образи (ако е поетически текст). Обикновено този предварителен етап преминава в лекционните часове или в часовете за упражнение и за успешното създаване на ЛИС е необходимо да не са били пропуснати, защото това би довело до затруднения при писането.
2.Анализ на заглавието.
Правилното вникване в съдържанието на заглавието на ЛИС е, може да се каже, половината от работата по съчинението. То ни дава ключа, който ще ни позволи да разгърнем мисълта си и да открием онези важни моменти от разглеждания текст, които ще осмислят съчинението ни, както и ще ни насочат към формулирането на тезата. Примерен анализ: „Ветрената мелница“- разказ за жизнелюбието на българина. В конкретния случай заглавието на съчинението поставя само един проблем за разглеждане- трябва да се представи един от разказите на Елин Пелин като разказ, в който главна тема е тази за жизнелюбието. Уточнено е, че става дума за жизнелюбието на българина. Това ни насочва към необходимостта да се достигне едно по-широко обобщение и да се разгледат героите като типизирани характери, като представители на тази национална черта.
Хубаво е да си отговорим на въпроса кои са героите в творбата, които са олицетворение на тази черта, и по какъв начин- с кои свои действия или убеждения, я изразяват и доказват, че я притежават. Познаването на съдържанието на творбата особено помага. Затова е и задължително като предварителна подготовка. В разглеждания разказ това са дядо Корчан и Лазар Дъбака- от една страна, като образи символи на самотника и чудака, които откриват смисъла на живота в творчеството. От друга страна, това е Христина, която танцува заедно с Лазар един от националните ни танци- ръченица. Чрез надиграването, празника и веселието, чрез красотата на своята младост те изразяват своето жизнелюбие и стремеж към осъществяване на любовта и постигане на радост от живота. С този анализ сме конкретизирали и тезата- остава ни само да я формулираме и оформим с две-три изречения. Тези заключения пък от своя страна очертават двата основни момента от композицията на разказа, които ще представляват двете основни ядра, около които ще изградим доказателствената- аргументативна, част на съчинението: творческите пориви на дядо Корчан и Лазар и моментът на надиграването между Лазар и Христина, които ще трябва да проследим.
От тук следват две възможни посоки- да преминем към увода или да формулираме тезата. Ако решим да следваме строгата последователност на съчинението, би трябвало да се насочим към първата. Съществува и друг вариант, който за някои е по-нормалният ход, а именно- да напишем тезата, а увода да добавим чак накрая. Въпрос на лично предпочитание, на стил на работа, на навик и т.н. Аз лично, оформям приблизително тезата си, защото тя е нещо като център, около който се изгражда всичко останало и ми дава пълна яснота за какво ще пиша, но първо записвам увода. Както и ще постъпя в настоящия момент.
3.Увод. Казахме вече, че анализът на заглавието маркира основните моменти в съчинението. Казахме, че „Ветрената мелница“ е един от разказите на Елин Пелин, които утвърждават национални черти. Следователно, можем да започнем с това в увода- да посочим творбата като част от кръг творби на певеца на селото, в които той се съсредоточава върху национално характерологичното, и да представим жизнелюбието като нравствена добродетел на народа ни. Втори вариант: бихме могли да го обвържем и с мечтателството като стремеж за постигане на удовлетворение от живота; да говорим за хедонизма (хедонизъм- способност за извличане на удоволствие от живота) в творбата. Трети вариант (може да бъде наречен „стандартен“): за Елин Пелин като „певец на селото“ и за жизнелюбието като част от тази негова голяма тема. Четвърти вариант: връзка и тълкуване на заглавието на разказа. То съдържа, носи и предава идеята за мечтателството и стремежа на българина към сътворяване, към изграждане на свят, различен от ежедневието, който носи наслада и удовлетворение. Примерен увод: „Ветрената мелница“ е от кръга разкази на Елин Пелин, в които писателят се съсредоточава върху нравствените добродетели на българския селянин. Това са творби, в които човешката душа избликва жива и естествена и се разкрива непредсказуема като природата. Техни герои са мечтателите. Стремежите им ги разкриват като обичащи живота и всички блага, които той предлага. С това авторът утвърждава хедонистичното начало в света и разкрива умението на българския селянин да изживява и пресъздава красотата.
3.Формулиране на тезата. Всъщност, тя ни е почти готова, благодарение на извършения от нас анализ. Остава ни само да я запишем и оформим. Последните три изречения от увода са подготвили прехода към тезата, в която представяме героите като изразители на жизнелюбието. Той може да се направи и с отделно изречение, изведено на нов ред. При мен обаче се получи естествено и няма рязка граница между двете части на съчинението и не ми е необходим преход. Разбира се, съществуват варианти. Примерна теза: Чрез своите герои- Лазар Дъбака и дядо Корчан, Елин Пелин рисува образа на самотника и чудака. Те откриват смисъла на живота си в творчеството. Младите в разказа са главни носители на жизнеутвърждаващото начало. Чрез празника и веселието, шегите и красотата на танца те изразяват жаждата си за любов и радостта от живота. Видно е, че тезата е разделена на две, с което очертава и двата ключови момента от изложението на съчинението. В нея се съдържат двете му подтези- творчеството, изобретателският дух и майсторлъкът като израз на жизнелюбието на героите, от една страна, и красотата им в изкуството на танца- от друга.
4.Изложение / Доказателствена, аргументативна част. Примерна първа подтеза: творчеството и изобретателният дух на Лазар Дъбака и дядо Корчан като израз на жизнелюбие и съзидателна дейност. Следва да потърсим в текста онези моменти, които доказват това твърдение. Желателно е да наблюдаваме и авторовото отношение към него. Да следим за негови думи, изрази и похвати, които разкриват и аргументират нашата идея. -психологически портрет на героите, чрез който те са представени като олицетворение на идеализма и мечтателството: дядо Корчан и Лазар Дъбака са с „похватни майсторски ръце“; „изобретателният ум“ на Дъбака предлага творчески идеи, а „неуморните ръце“ на дядо Корчан ги осъществяват; -съзидателната дейност на героите- проектите, реализацията им, емоционалният заряд и ентусиазъм на героите; единият им проект е за тепавица, но сушата ражда ново желание и нов план- ветрена мелница. И двете начинания остават недовършени, а действието им автора нарича „ветрено“. С това скрито сравнява характера на героите с този на променливия нрав на природата. Така утвърждава близостта на човека с естественото му начало, а стихийността му като израз на лична свобода.
Представили своята първа подтеза, е добре да направим кратък извод- обобщение на нашата идея. Примерен извод: Своята творческа сила героите влагат в труд, който няма практическо приложение или цел. Той е израз на желанието за себеизразяване и реализиране на личната свобода на личността да бъде създател и да преобразява света, в който живее. Чрез своите герои авторът внушава, че не е важно постигането на една идея или цел, а стремежът към нея, защото всяко ново начало е нов живот, както всяка промяна е белег за развитие и търсене на нова емоция и предизвикателство. Примерна втора подтеза: способността на българина да се весели и надиграването между внучката на дядо Корчан- Христина и Лазар Дъбака- висш израз на жизнелюбие и на авторовите естетически възгледи (на представите му за красиво). -проследяване поведението на Христина като олицетворение на младостта, на зараждащия се живот, на жаждата за любов и красота; наблюдения върху портретната и психологическа характеристика- девойката е закачлива, необуздана, непокорна и игрива (примерен цитат: „Каква е дива кокошчица!“); -предизвикателството на облога за надиграване с ръченица; -красотата на българина в образите на Христина и Лазар, впуснали се в лудешки танц- наблюдения върху сравненията и епитетите (примерни цитати: Христина е „като лебед“, а клепките ѝ са „босилкови“; Дъбакът е „елен“, а движенията му- „чудни“); авторовите похвати сякаш се опират на народните песни и черпят енергия от самата природа- героите са изобразени като едни от най-фините, най-красивите, най-нежните природни създания, като идеал за красота; проследяване на движенията- героите се носят, ситнят, дебнат се един друг- динамика в изображението; надиграването е представено като борба между мъжкото и женското начало, между земното и небесното; танцът като разтваряне на човешката душа; -победата на Лазар- символ на мъжкото надмощие и нежна власт. Примерен извод: Силата на творчеството е надмогнато от друга творяща сила- любовта. Христина сякаш „възкресява“ Лазар (християнска символика на имената и алюзия с Евангелието) и това е знак за могъществото на природата, част от която е човекът. Неговото щастие и любов към живота се състои в подчиняване на нейните правила, в следването на нейната логика и естествен ход.
5.Заключение. То представлява обобщение на всичко казано до момента. В него събираме изводите, които сме направили в хода на аргументацията. Примерно заключение: С разказа си „Ветрената мелница“ Елин Пелин утвърждава ценни за българина качества. Той е носител на стихията на волната творческа мисъл. Обича песента, музиката и танца, защото правят тежкия му трудов делник по-лек. Но финалът на разказа показва, че висша ценност за автора, а и за българина, е силата на любовта. Защото тя е двигател на живота, дава ново начало, води към промяна и прави живота му красив.
При всички случаи, е необходимо да се познава произведението.
1.Част от предварителната подготовка е запознаването с текста- време на създаване; принадлежност към определено течение (модернизъм, символизъм, авангардизъм, експресионизъм и т.н.), тъй като от това произтичат много от особеностите на текста; жанр на творбата (поема, ода, повест, разказ и т.н.), които определят авторовите похвати, образност и език; теми; идеи; основно чувство и образи (ако е поетически текст). Обикновено този предварителен етап преминава в лекционните часове или в часовете за упражнение и за успешното създаване на ЛИС е необходимо да не са били пропуснати, защото това би довело до затруднения при писането.
2.Анализ на заглавието.
Правилното вникване в съдържанието на заглавието на ЛИС е, може да се каже, половината от работата по съчинението. То ни дава ключа, който ще ни позволи да разгърнем мисълта си и да открием онези важни моменти от разглеждания текст, които ще осмислят съчинението ни, както и ще ни насочат към формулирането на тезата. Примерен анализ: „Ветрената мелница“- разказ за жизнелюбието на българина. В конкретния случай заглавието на съчинението поставя само един проблем за разглеждане- трябва да се представи един от разказите на Елин Пелин като разказ, в който главна тема е тази за жизнелюбието. Уточнено е, че става дума за жизнелюбието на българина. Това ни насочва към необходимостта да се достигне едно по-широко обобщение и да се разгледат героите като типизирани характери, като представители на тази национална черта.
Хубаво е да си отговорим на въпроса кои са героите в творбата, които са олицетворение на тази черта, и по какъв начин- с кои свои действия или убеждения, я изразяват и доказват, че я притежават. Познаването на съдържанието на творбата особено помага. Затова е и задължително като предварителна подготовка. В разглеждания разказ това са дядо Корчан и Лазар Дъбака- от една страна, като образи символи на самотника и чудака, които откриват смисъла на живота в творчеството. От друга страна, това е Христина, която танцува заедно с Лазар един от националните ни танци- ръченица. Чрез надиграването, празника и веселието, чрез красотата на своята младост те изразяват своето жизнелюбие и стремеж към осъществяване на любовта и постигане на радост от живота. С този анализ сме конкретизирали и тезата- остава ни само да я формулираме и оформим с две-три изречения. Тези заключения пък от своя страна очертават двата основни момента от композицията на разказа, които ще представляват двете основни ядра, около които ще изградим доказателствената- аргументативна, част на съчинението: творческите пориви на дядо Корчан и Лазар и моментът на надиграването между Лазар и Христина, които ще трябва да проследим.
От тук следват две възможни посоки- да преминем към увода или да формулираме тезата. Ако решим да следваме строгата последователност на съчинението, би трябвало да се насочим към първата. Съществува и друг вариант, който за някои е по-нормалният ход, а именно- да напишем тезата, а увода да добавим чак накрая. Въпрос на лично предпочитание, на стил на работа, на навик и т.н. Аз лично, оформям приблизително тезата си, защото тя е нещо като център, около който се изгражда всичко останало и ми дава пълна яснота за какво ще пиша, но първо записвам увода. Както и ще постъпя в настоящия момент.
3.Увод. Казахме вече, че анализът на заглавието маркира основните моменти в съчинението. Казахме, че „Ветрената мелница“ е един от разказите на Елин Пелин, които утвърждават национални черти. Следователно, можем да започнем с това в увода- да посочим творбата като част от кръг творби на певеца на селото, в които той се съсредоточава върху национално характерологичното, и да представим жизнелюбието като нравствена добродетел на народа ни. Втори вариант: бихме могли да го обвържем и с мечтателството като стремеж за постигане на удовлетворение от живота; да говорим за хедонизма (хедонизъм- способност за извличане на удоволствие от живота) в творбата. Трети вариант (може да бъде наречен „стандартен“): за Елин Пелин като „певец на селото“ и за жизнелюбието като част от тази негова голяма тема. Четвърти вариант: връзка и тълкуване на заглавието на разказа. То съдържа, носи и предава идеята за мечтателството и стремежа на българина към сътворяване, към изграждане на свят, различен от ежедневието, който носи наслада и удовлетворение. Примерен увод: „Ветрената мелница“ е от кръга разкази на Елин Пелин, в които писателят се съсредоточава върху нравствените добродетели на българския селянин. Това са творби, в които човешката душа избликва жива и естествена и се разкрива непредсказуема като природата. Техни герои са мечтателите. Стремежите им ги разкриват като обичащи живота и всички блага, които той предлага. С това авторът утвърждава хедонистичното начало в света и разкрива умението на българския селянин да изживява и пресъздава красотата.
3.Формулиране на тезата. Всъщност, тя ни е почти готова, благодарение на извършения от нас анализ. Остава ни само да я запишем и оформим. Последните три изречения от увода са подготвили прехода към тезата, в която представяме героите като изразители на жизнелюбието. Той може да се направи и с отделно изречение, изведено на нов ред. При мен обаче се получи естествено и няма рязка граница между двете части на съчинението и не ми е необходим преход. Разбира се, съществуват варианти. Примерна теза: Чрез своите герои- Лазар Дъбака и дядо Корчан, Елин Пелин рисува образа на самотника и чудака. Те откриват смисъла на живота си в творчеството. Младите в разказа са главни носители на жизнеутвърждаващото начало. Чрез празника и веселието, шегите и красотата на танца те изразяват жаждата си за любов и радостта от живота. Видно е, че тезата е разделена на две, с което очертава и двата ключови момента от изложението на съчинението. В нея се съдържат двете му подтези- творчеството, изобретателският дух и майсторлъкът като израз на жизнелюбието на героите, от една страна, и красотата им в изкуството на танца- от друга.
4.Изложение / Доказателствена, аргументативна част. Примерна първа подтеза: творчеството и изобретателният дух на Лазар Дъбака и дядо Корчан като израз на жизнелюбие и съзидателна дейност. Следва да потърсим в текста онези моменти, които доказват това твърдение. Желателно е да наблюдаваме и авторовото отношение към него. Да следим за негови думи, изрази и похвати, които разкриват и аргументират нашата идея. -психологически портрет на героите, чрез който те са представени като олицетворение на идеализма и мечтателството: дядо Корчан и Лазар Дъбака са с „похватни майсторски ръце“; „изобретателният ум“ на Дъбака предлага творчески идеи, а „неуморните ръце“ на дядо Корчан ги осъществяват; -съзидателната дейност на героите- проектите, реализацията им, емоционалният заряд и ентусиазъм на героите; единият им проект е за тепавица, но сушата ражда ново желание и нов план- ветрена мелница. И двете начинания остават недовършени, а действието им автора нарича „ветрено“. С това скрито сравнява характера на героите с този на променливия нрав на природата. Така утвърждава близостта на човека с естественото му начало, а стихийността му като израз на лична свобода.
Представили своята първа подтеза, е добре да направим кратък извод- обобщение на нашата идея. Примерен извод: Своята творческа сила героите влагат в труд, който няма практическо приложение или цел. Той е израз на желанието за себеизразяване и реализиране на личната свобода на личността да бъде създател и да преобразява света, в който живее. Чрез своите герои авторът внушава, че не е важно постигането на една идея или цел, а стремежът към нея, защото всяко ново начало е нов живот, както всяка промяна е белег за развитие и търсене на нова емоция и предизвикателство. Примерна втора подтеза: способността на българина да се весели и надиграването между внучката на дядо Корчан- Христина и Лазар Дъбака- висш израз на жизнелюбие и на авторовите естетически възгледи (на представите му за красиво). -проследяване поведението на Христина като олицетворение на младостта, на зараждащия се живот, на жаждата за любов и красота; наблюдения върху портретната и психологическа характеристика- девойката е закачлива, необуздана, непокорна и игрива (примерен цитат: „Каква е дива кокошчица!“); -предизвикателството на облога за надиграване с ръченица; -красотата на българина в образите на Христина и Лазар, впуснали се в лудешки танц- наблюдения върху сравненията и епитетите (примерни цитати: Христина е „като лебед“, а клепките ѝ са „босилкови“; Дъбакът е „елен“, а движенията му- „чудни“); авторовите похвати сякаш се опират на народните песни и черпят енергия от самата природа- героите са изобразени като едни от най-фините, най-красивите, най-нежните природни създания, като идеал за красота; проследяване на движенията- героите се носят, ситнят, дебнат се един друг- динамика в изображението; надиграването е представено като борба между мъжкото и женското начало, между земното и небесното; танцът като разтваряне на човешката душа; -победата на Лазар- символ на мъжкото надмощие и нежна власт. Примерен извод: Силата на творчеството е надмогнато от друга творяща сила- любовта. Христина сякаш „възкресява“ Лазар (християнска символика на имената и алюзия с Евангелието) и това е знак за могъществото на природата, част от която е човекът. Неговото щастие и любов към живота се състои в подчиняване на нейните правила, в следването на нейната логика и естествен ход.
5.Заключение. То представлява обобщение на всичко казано до момента. В него събираме изводите, които сме направили в хода на аргументацията. Примерно заключение: С разказа си „Ветрената мелница“ Елин Пелин утвърждава ценни за българина качества. Той е носител на стихията на волната творческа мисъл. Обича песента, музиката и танца, защото правят тежкия му трудов делник по-лек. Но финалът на разказа показва, че висша ценност за автора, а и за българина, е силата на любовта. Защото тя е двигател на живота, дава ново начало, води към промяна и прави живота му красив.
02.06.2013 18:32 -
Бай Ганьо в нашия живот (есе, БЕЛ, 7 клас)
Алеко е известен със своя критичен поглед към българската действителност след Освобождението. Това отчетливо личи в неговите фейлетони. Той е разочарован от падението на нравите и от несъответствието между високите му идеали, мизерията в новата столица и криворазбраната политика. В творбата си- „Бай Ганьо“, авторът си поставя за цел да изобличи негативните черти на българина. Те са причината името на героя да се превърне в нарицателно, защото чрез тях е представен типът на необразования и малокултурен, но амбициран да забогатее с нечестни средства българин.
Алековият герой е жив и днес със своя груб език и неспособност да възприеме правилата на държавите с култура и добро социално устройство. Пословични са неговият стремеж към власт и пари, които иска да придобие с измама. Келепирът във всичките му измерения е основна негова цел. Героят присъства в целия ни обществен живот и сред хората от различни социални групи, но особено се откроява присъствието му в политическия ни живот.
Не може да се отрече, че с отварянето на границите ни, българинът се научи на културно поведение в другите страни- на възпитано и любезно отношение, на съобразяване с правилата. Все пак има и сънародници, които все още се опитват да надхитрят реда, който властва там и да се възползват от него, без да полагат усилие. Да ползваш благата, да бъдеш консуматор и да смяташ, че всички са ти длъжни са основни отрицателни черти на българите, които все още не са осъзнали, че напредъкът е резултат от вложен труд, а не подаяние. Такива хора можем да срещнем, както у нас, така и сред сънародниците ни, живеещи в чужбина. И все пак, не е нужно да отправяме поглед далеч, за да се сблъскаме с оцелелия до наши дни герой. Достатъчно е да пуснем телевизора или да обърнем внимание на момчета с некавалерско поведение и реч.
Днешният Бай Ганьо не носи антерия и дисаги. Много по-често можем да го видим да говори чрез добре облечени, костюмирани мъже, които разполагат с пари, власт и известност. Те демонстрират своите материални възможности и разчитат да докажат себе си чрез показност, агресия и груб език. Простакът си пробива път с безочие и амбиция, разчитайки на силата на медиите и подкупа, а не на своята образованост и култура. Байганьовците от 21 век карат скъпи коли и се считат за недосегаеми и над закона. За тях не съществува правов ред, а само този, който властва в егоистичния им и меркантилен свят. Все повече ставаме свидетели на наглото отношение на такива хора- най-вече политици, които приемат, че са защитени от закона, само заради общественото си и държавно положение, което заемат.
Едничка цел на съвременния герой на Алеко са властта, парите и славата. И за да ги постигне, той си служи с хората, преминавайки границите на морала. Много по-жив днес е Бай Ганьо от втората част на творбата на писателя- „Бай Ганьо в България“. Дребната му търговийка с розово масло е превърната в голяма политическа игра, а келепирът достига размерите на огромна печалба, придобита със средствата на манипулация и политически шантаж. За него не съществуват обикновени хора- те са само средство и път за осъществяване на целта му- лично облагодетелстване.
Чудовищните рамки на злото, които чертае поведението на този комичен в началото герой, отблъскват съвременния човек, който се стреми към честен, достоен и справедлив живот- живот по правила и закони. Хората се чувстват омерзени и употребени, когато байганьовците си служат с тях и печелят положение, потъпквайки правата им. В повечето случаи обаче, за съжаление, те са безсилни да се противопоставят на мащабите на простащината и аморалността, защото средствата, с които си служи противникът са крайно груби и нехуманни, а понякога могат и да застрашат човешкия живот. Поискат ли да оцелеят, ще трябва да възприемат байганьовско поведение. А тези, които желаят да съхранят себе си, са по-скоро отчуждени и мълчаливо и безучастно наблюдават случващото се.
Бай Ганьо е жив и днес в нашия живот. В това никой не се съмнява. А ще продължава да бъде така, докато българинът сам не осъзнае своите недостатъци. Може би, ни е нужно да се погледнем отстрани и да се опитаме да преодолеем негативните черти на националния си характер. Всеки народ притежава такива, от които се срамува, но ние непрекъснато се връщаме към тях и не спираме да си припомняме, че ги има. Ако се опитаме да видим своите положителни качества като народ и започнем да ги отстояваме, като подкрепяме интелигентния и доказалия се с уменията и знанията си, а не с подлостта и бездарието си, ще успеем да загърбим образа на Бай Ганьо и ще се превърнем в цивилизована и нормална страна.
28.05.2013 10:45 -
Тропи и фигури - 4 / Фигури на речта
Фигури на речта:
Асиндетон- безсъюзие, изпускане на съюзи, обратното на полисиндетон
Антитеза (от гр.- противопоставяне)- служи за конструиране на простите изречения в рамките на сложното (Пр.: сега или никога; свобода или смърт; тук мъдрец замислен, там…)
Амплификация – синонимно натрупване
Амфиболия (двусмислица)- произтича или от влагането на различен смисъл в едни и същи думи, или от подреждането на думите в изречението
Анаколут- непоследователност; стилистичен похват или израз, който се отличава със синтактична или логическа непоследователност, несвързаност, несъгласуваност на думите в изречението или е нарушение на правилната конструкция на израза чрез изпускане на думи
Апосиопеза (от гр.- премълчаване, прекъсване)- място в текста, където ораторът внезапно замлъква и оставя недоизказана мисълта си, обикновено под влияние на силно вълнение или притворство; по този начин се предизвиква обрат в мислите на слушателите; графически се обозначава с многоточие- (Пр.: "Това е човек, който... Ах... човек... човек... един човек всъщност."- „Тартюф“, Ж.Б. Молиер; "И мене ми е по-добре в хотела, ама хайде, рекох, Иречек, наш човек..."- „Бай Ганьо“, Ал. Константинов)
Градация (от гр.- постепенно възхождане)- редуване на еднородни части Възходяща (климакс)- Пр.: "едно име ново, голямо, антично"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов Низходяща (антиклимакс)- Пр.: "жестока / безока / съдба"- „Песен за човека“, Н. Вапцаров; "Коли, беси, бие, псува..."- „В механата“, Хр. Ботев
Използва се и като композиционно средство, а не само на ниво синтаксис
Дубитация- ред от въпроси към въображаем събеседник, служещи за поставяне на проблем и обосноваване на начина на разсъждение
Елипса- изпускане на част от изречение, която се подразбира, съкращаване (Пр.: "Една, че две, че три - усилни / и паметни години…" - „Градушка“, П.К. Яворов)
Контраст- много близък до антитезата, но е противопоставяне на разгърнати цялости- картини, образи, описания на душевни състояния и др.; може антитезата да е в основата на контраста (Пр.: "Аз умирам и светло се раждам - / разнолика, нестройна душа, / през деня неуморно изграждам, / през нощта без пощада руша."- „Черна песен“, Д. Дебелянов)
Полисиндетон- многосъюзие, внася изразителност и напевност (Пр.: "Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, иучени хора, имилиони, и чудесии над чудесиите."- „Дядо Йоцо гледа“, Ив. Вазов; „А вън- ни шум, ни лай, ни вик човешки“- „В Поволжието“, Хр. Смирненски)
Силепс- съзнателно се свързват граматични елементи, между които няма съгласуване (Пр.: Така че всяко междучасие учениците имахме възможност да излизаме.)
Източници от интернет:
homohomini.wordpress.com/2007/04/15/2/
bglog.net/Literatura/5067
pr09.blog.bg/drugi/2010/03/05/retorichni-figuri.504765
www.scribd.com/doc/98020363/uvodlt
www.myschoolbel.info/Pomagala/Pomagalo7BEL/BG_Ezik/2_Hud_Text.pdf
www.referati.org/literatulni-stilistichni-tropi-i-figuri/10490/ref
Уикипедия
Асиндетон- безсъюзие, изпускане на съюзи, обратното на полисиндетон
Антитеза (от гр.- противопоставяне)- служи за конструиране на простите изречения в рамките на сложното (Пр.: сега или никога; свобода или смърт; тук мъдрец замислен, там…)
Амплификация – синонимно натрупване
Амфиболия (двусмислица)- произтича или от влагането на различен смисъл в едни и същи думи, или от подреждането на думите в изречението
Анаколут- непоследователност; стилистичен похват или израз, който се отличава със синтактична или логическа непоследователност, несвързаност, несъгласуваност на думите в изречението или е нарушение на правилната конструкция на израза чрез изпускане на думи
Апосиопеза (от гр.- премълчаване, прекъсване)- място в текста, където ораторът внезапно замлъква и оставя недоизказана мисълта си, обикновено под влияние на силно вълнение или притворство; по този начин се предизвиква обрат в мислите на слушателите; графически се обозначава с многоточие- (Пр.: "Това е човек, който... Ах... човек... човек... един човек всъщност."- „Тартюф“, Ж.Б. Молиер; "И мене ми е по-добре в хотела, ама хайде, рекох, Иречек, наш човек..."- „Бай Ганьо“, Ал. Константинов)
Градация (от гр.- постепенно възхождане)- редуване на еднородни части Възходяща (климакс)- Пр.: "едно име ново, голямо, антично"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов Низходяща (антиклимакс)- Пр.: "жестока / безока / съдба"- „Песен за човека“, Н. Вапцаров; "Коли, беси, бие, псува..."- „В механата“, Хр. Ботев
Използва се и като композиционно средство, а не само на ниво синтаксис
Дубитация- ред от въпроси към въображаем събеседник, служещи за поставяне на проблем и обосноваване на начина на разсъждение
Елипса- изпускане на част от изречение, която се подразбира, съкращаване (Пр.: "Една, че две, че три - усилни / и паметни години…" - „Градушка“, П.К. Яворов)
Контраст- много близък до антитезата, но е противопоставяне на разгърнати цялости- картини, образи, описания на душевни състояния и др.; може антитезата да е в основата на контраста (Пр.: "Аз умирам и светло се раждам - / разнолика, нестройна душа, / през деня неуморно изграждам, / през нощта без пощада руша."- „Черна песен“, Д. Дебелянов)
Полисиндетон- многосъюзие, внася изразителност и напевност (Пр.: "Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, иучени хора, имилиони, и чудесии над чудесиите."- „Дядо Йоцо гледа“, Ив. Вазов; „А вън- ни шум, ни лай, ни вик човешки“- „В Поволжието“, Хр. Смирненски)
Силепс- съзнателно се свързват граматични елементи, между които няма съгласуване (Пр.: Така че всяко междучасие учениците имахме възможност да излизаме.)
Източници от интернет:
homohomini.wordpress.com/2007/04/15/2/
bglog.net/Literatura/5067
pr09.blog.bg/drugi/2010/03/05/retorichni-figuri.504765
www.scribd.com/doc/98020363/uvodlt
www.myschoolbel.info/Pomagala/Pomagalo7BEL/BG_Ezik/2_Hud_Text.pdf
www.referati.org/literatulni-stilistichni-tropi-i-figuri/10490/ref
Уикипедия
28.05.2013 10:25 -
Тропи и фигури - 3 / Фигури на мисълта
Фигури на мисълта:
Алюзия (от лат.- шега, намек)- стилистически и реторически обрат, с предназначение да породи впечатление или идея не чрез пряко изразяване, а по асоциативен (заобиколен) път; в този смисъл алюзията е загатване за историческо събитие, литературно произведение или литературен герой
Възклицание- Пр.: "Ох, аз ще взема черния ти срам…"- „Българският език“, Ив. Вазов Диалогизъм- създаване на илюзия, че публиката е включена в диалога (Пр.: „Песен за човека“ и цялата Вапцарова поезия)
Енумерация (от лат.)- чрез нея ораторът резюмира накратко всички важни изводи, направени след аргументация, като представя тези изводи още веднъж в ефектен и красив ред, като изброява, така че да въздейства силно
Инверсия- промяна на смисъла чрез разместване на думите (определяно и определяемо, епитет и съществително) или чрез промяна в интонацията (Пр.: "Отечество любезно как хубаво си ти"- „Отечество любезно“, Ив. Вазов; "там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше"- „На прощаване в 1868г.“, Хр. Ботев)
Консилацио- познаваш аргументите и има толерантност, но смачкваш с „Но“
Образен парадокс- Пр.: Обичам жените и ги презирам
Паралелизъм (от гр.- успоредно)- съпоставка на два образа или синтактични изрази Образен паралелизъм- успоредяване на два образа (Пр.: „Черней горо, черней, сестро, двама да чернеем“- народна песен, записана от Л. Каравелов) Синтактичен паралелизъм- Пр.: "Аз станах. - Небето бе празно и глухо... / Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.“- „Миг“, Д. Дебелянов Като композиционно средство- Пр.: "У Недини слънце грее… / Не ми било ясно слънце, / най ми била сама Неда"- народна песен Повторение- на пасаж, израз, дума или звукове с ритмична или смислоподчертаваща функция (Пр.: "Поздравих пролетта, поздравих младостта"- „Юноша“, Хр. Смирненски)
Реторични възклицания- характерни са за одическите текстове с цел придаване на приповдигнато настроение и изразяване на патоса- (Пр.: "О, Шипка!"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов)
Реторични въпроси- съдържа художествено утвърждение, отговор (Пр.: "Език прекрасен, кой те не руга / и кой те пощади от хули гадки? / Вслушал ли се е някой досега / в мелодьята на твойте звуци сладки? / Разбра ли някой колко хубост, мощ / се крий в речта ти гъвкава, звънлива- / от руйни тонове какъв разкош, / какъв размах и изразитост жива?"- "Българският език", Ив. Вазов)
Реторични обръщения- обръщение към въображаем читател (Пр.: "На теб, Българийо свещена"- „На България“, Ив. Вазов) Субжекция- поставяне на въпрос и съответно даване на отговор
Алюзия (от лат.- шега, намек)- стилистически и реторически обрат, с предназначение да породи впечатление или идея не чрез пряко изразяване, а по асоциативен (заобиколен) път; в този смисъл алюзията е загатване за историческо събитие, литературно произведение или литературен герой
Възклицание- Пр.: "Ох, аз ще взема черния ти срам…"- „Българският език“, Ив. Вазов Диалогизъм- създаване на илюзия, че публиката е включена в диалога (Пр.: „Песен за човека“ и цялата Вапцарова поезия)
Енумерация (от лат.)- чрез нея ораторът резюмира накратко всички важни изводи, направени след аргументация, като представя тези изводи още веднъж в ефектен и красив ред, като изброява, така че да въздейства силно
Инверсия- промяна на смисъла чрез разместване на думите (определяно и определяемо, епитет и съществително) или чрез промяна в интонацията (Пр.: "Отечество любезно как хубаво си ти"- „Отечество любезно“, Ив. Вазов; "там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше"- „На прощаване в 1868г.“, Хр. Ботев)
Консилацио- познаваш аргументите и има толерантност, но смачкваш с „Но“
Образен парадокс- Пр.: Обичам жените и ги презирам
Паралелизъм (от гр.- успоредно)- съпоставка на два образа или синтактични изрази Образен паралелизъм- успоредяване на два образа (Пр.: „Черней горо, черней, сестро, двама да чернеем“- народна песен, записана от Л. Каравелов) Синтактичен паралелизъм- Пр.: "Аз станах. - Небето бе празно и глухо... / Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.“- „Миг“, Д. Дебелянов Като композиционно средство- Пр.: "У Недини слънце грее… / Не ми било ясно слънце, / най ми била сама Неда"- народна песен Повторение- на пасаж, израз, дума или звукове с ритмична или смислоподчертаваща функция (Пр.: "Поздравих пролетта, поздравих младостта"- „Юноша“, Хр. Смирненски)
Реторични възклицания- характерни са за одическите текстове с цел придаване на приповдигнато настроение и изразяване на патоса- (Пр.: "О, Шипка!"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов)
Реторични въпроси- съдържа художествено утвърждение, отговор (Пр.: "Език прекрасен, кой те не руга / и кой те пощади от хули гадки? / Вслушал ли се е някой досега / в мелодьята на твойте звуци сладки? / Разбра ли някой колко хубост, мощ / се крий в речта ти гъвкава, звънлива- / от руйни тонове какъв разкош, / какъв размах и изразитост жива?"- "Българският език", Ив. Вазов)
Реторични обръщения- обръщение към въображаем читател (Пр.: "На теб, Българийо свещена"- „На България“, Ив. Вазов) Субжекция- поставяне на въпрос и съответно даване на отговор
28.05.2013 09:07 -
Тропи и фигури - 2 / Семантично равнище
На семантично (смислово) равнище. Тропи (троп- начин на изразяване)
Алегория- конкретизация на нещо абстрактно (Пр.: „Приказка за стълбата“ на Хр. Смирненски)
Антономасия- физически и нравствени качества на предмета на речта се назовават със собственото име на носител на такива качества (Пр.: на литературен герой- Хамлет- нерешителност, Плюшкин- скъперничество, Тарюф- лицемерие, Отело- ревност, Квазимодо- външна уродливост и грозота, но душевна красота, Дон Кихот- идеализъм, лудост, въображение, Бай Ганьо- простащина; на митологичен образ- Зевс- власт, Херкулес- сила; на историческа личност- Цезар- користолюбие, Рокфелер- пари)
Апликация- прибавяне, съединяване; стилистичен похват, при който авторът въвежда в художествения текст крилати фрази, пословици, чужди мисли като цитати или перифразирани
Апофтегма (от гр.- стегнато изказване, мъдро изречение, афоризъм) Гротеска- орнаменти с човешки фигури, птици, животни и чудовища, намерени в Италия; grotte- деформация, парадоксалност, карикатурен вид на предмети или хора (Пр.: описанието на Нено чорбаджи в повестта „Мамино детенце“ на Л. Каравелов; основен похват в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ на Св. Минков) Евфемизъм- употреба на неоскърбяващи, благоприлични наглед думи вм. по-строги; някои го определят като вид перифраза (Пр.: недостатъчно образован вм. необразован; той ни напусна вм. умря)
Епитет (от гр.- прибавяне)- определение с емоционална окраска, признак на предмет, необикновено прилагателно (Пр.: "руйни тонове"- "Българският език", Ив. Вазов; "тиха усмивка"- "На прощаване", Хр. Ботев). Видове: обикновен, метафоричен и двукоренен. Ирония (от гр.- насмешка)- полуприкрито се изразява отрицание по емоционален път; една от степените на хумора (Пр.: Неговата нежна половинка.)
Инвектива- грубо охулване, дискредитиране, черен PR; една от степените на хумора Катахреза- неправилна употреба (Пр.: стрелям с пушка, цветно бельо) Литота (от гр.- простота, скромност)- обратна хипербола; по пътя на въображението образът се намалява чувствително с цел да се отслаби положителната оценка; употреба на „не“ и „няма“ (Пр.: Хубав ли е филмът?- Не е лош.) Мейозис- обратното на хиперболата; предмет или негови признаци умишлено се намаляват (Пр.: Искам да кажа с една-две думи. Изчакай ме една минута.) Метафора (от гр.- пренасяне)- черти на един предмет се пренасят върху друг, свързване на пряко и преносно значение, скрито сравнение (Пр.: злато човек; мълчанието е злато; "Над старото тържище ален / бе залезът като домат"- "Любов", Ат. Далчев) Метонимия (от гр.- преименуване)- изразява количествено отношение между част и цяло, като цялото изразява частта; близост между предметите, връзка по място, обстоятелства, средства и др., според някои е вид метафора (Пр.: "желязото срещат с железни си гърди"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов; „върхът отговори…“- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов; Залата ръкопляскаше.; Прочетох Йовков.)
Насмешка- ниска степен на хумор; изградена е на морална основа; най-често се осмива външният вид Образен паралелизъм- връзка между поетическото образно изграждане и картини от природата, които се описват в аналогия с човешки преживявания; основен конструктивен принцип е хармонията и съразмерността (Пр.: “Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази”- “ Една българка”, Ив. Вазов; "И все по-зловещо небето тъмнее, / и все по се мръщи студената нощ, / и все по-горещо дружината пее, / а буря приглася с нечувана мощ…"- “Арменци”, П.К. Яворов) Оксиморон- съчетание на противоречиви, взаимоизключващи се понятия (Пр.: живият труп; бързай бавно; смешен плач; близка далечина) Олицетворение- одухотворяване на предмети и животни, пренасяне на човешки качества върху неодушевеното, персонификация (Пр.: Често срещано в приказките- животните и растенията говорят, изпитват човешки чувства и по аналогия- в литературните творби.) Метафраза- обозначава особена разновидност на преразказа, чийто израз е максимално близък до литературния текст, съхраняващ общото фразеологично значение; формален еквивалент на израз; различават се три разновидности: преразказ-метафраза (почти буквално възпроизвеждане на текста), преразказ-парафраза и преразказ-коментар Парадокс- много често се гради на базата на оксиморона; представлява разгърнато твърдение, което противоречи на пръв поглед на здравия разум; обикновено е поднесен под формата на сентенция или афоризъм- (Пр.: Вода гази- жаден ходи или Не сме богати, за да купуваме евтини стоки.) Парафраза (от гр.- „допълнителен начин на изразяване“)- повторно излагане на текст или пасаж, като се използват други думи; обикновено парафразирането изяснява текста, който се парафразира; определя се като динамичен еквивалент (Пр.: Сигналът беше червен. т.е. Не му беше позволено да продължи. Използването на тоест, именно или подобни са знак за въвеждането парафразата) Перифраза- название на предмет, лице, явление или действие се заменя с описателен израз (Пр.: Черноморска столица вм. Варна) Пародия- смешно подобие, несполучливо подражание (Пр.: "глас имам меден загорски"- "Хайдути", Хр. Ботев- "глас имам дрезгав, мечкарски")
Сарказъм- чувство за превъзходство; целѝ промяна на мнение чрез неговото показване; една от степените на хумора Сатира- разобличаваща нападка; една от степените на хумор, но с критичен елемент; жанр в литературата (Пр.: фейлетоните на Хр. Ботев и на Ал. Константинов са остра политическа сатира на своето време) Символ (от гр.- знак)- образ с преносно значение; двупланов- обозначаемо-обозначаващо (Пр.: пролетта е символ на новото, пробуждането; сърцето- на любовта) Синекдоха (от гр.- с подразбиране)- частта изразява цялото (вид метонимия), заместване при пропорционално съотношение, по пътя на алюзията се дава представа за целия предмет, а обхваща част от него (Пр.: "гърди геройски“; „всякой гледа само да бъде напред“- „Опълченците на Шипка, Ив. Вазов; „родна стряха“- „Родна стряха“, Ран Босилек; срам от ралото) Сравнение- съпоставяне на лица, предмети, явления, непознато с познато, далечно с близко, абстрактно с конкретно с помощта на като че, сякаш, подобно... Видове: разширено и отрицателно (Пр.: отрицателно сравнение- "не ми било…, най ми било…"- в народните песни) Хипалага- замяна на една дума с друга (Пр.: Африка се бие. вм. Африканците воюват)
Хипербола (от гр.- преувеличаване)- противоположност на литотата (Пр.: "Гореща пот рукна от лицето ѝ."- „Една българка“, Ив. Вазов)
Апликация- прибавяне, съединяване; стилистичен похват, при който авторът въвежда в художествения текст крилати фрази, пословици, чужди мисли като цитати или перифразирани
Апофтегма (от гр.- стегнато изказване, мъдро изречение, афоризъм) Гротеска- орнаменти с човешки фигури, птици, животни и чудовища, намерени в Италия; grotte- деформация, парадоксалност, карикатурен вид на предмети или хора (Пр.: описанието на Нено чорбаджи в повестта „Мамино детенце“ на Л. Каравелов; основен похват в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ на Св. Минков) Евфемизъм- употреба на неоскърбяващи, благоприлични наглед думи вм. по-строги; някои го определят като вид перифраза (Пр.: недостатъчно образован вм. необразован; той ни напусна вм. умря)
Епитет (от гр.- прибавяне)- определение с емоционална окраска, признак на предмет, необикновено прилагателно (Пр.: "руйни тонове"- "Българският език", Ив. Вазов; "тиха усмивка"- "На прощаване", Хр. Ботев). Видове: обикновен, метафоричен и двукоренен. Ирония (от гр.- насмешка)- полуприкрито се изразява отрицание по емоционален път; една от степените на хумора (Пр.: Неговата нежна половинка.)
Инвектива- грубо охулване, дискредитиране, черен PR; една от степените на хумора Катахреза- неправилна употреба (Пр.: стрелям с пушка, цветно бельо) Литота (от гр.- простота, скромност)- обратна хипербола; по пътя на въображението образът се намалява чувствително с цел да се отслаби положителната оценка; употреба на „не“ и „няма“ (Пр.: Хубав ли е филмът?- Не е лош.) Мейозис- обратното на хиперболата; предмет или негови признаци умишлено се намаляват (Пр.: Искам да кажа с една-две думи. Изчакай ме една минута.) Метафора (от гр.- пренасяне)- черти на един предмет се пренасят върху друг, свързване на пряко и преносно значение, скрито сравнение (Пр.: злато човек; мълчанието е злато; "Над старото тържище ален / бе залезът като домат"- "Любов", Ат. Далчев) Метонимия (от гр.- преименуване)- изразява количествено отношение между част и цяло, като цялото изразява частта; близост между предметите, връзка по място, обстоятелства, средства и др., според някои е вид метафора (Пр.: "желязото срещат с железни си гърди"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов; „върхът отговори…“- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов; Залата ръкопляскаше.; Прочетох Йовков.)
Насмешка- ниска степен на хумор; изградена е на морална основа; най-често се осмива външният вид Образен паралелизъм- връзка между поетическото образно изграждане и картини от природата, които се описват в аналогия с човешки преживявания; основен конструктивен принцип е хармонията и съразмерността (Пр.: “Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази”- “ Една българка”, Ив. Вазов; "И все по-зловещо небето тъмнее, / и все по се мръщи студената нощ, / и все по-горещо дружината пее, / а буря приглася с нечувана мощ…"- “Арменци”, П.К. Яворов) Оксиморон- съчетание на противоречиви, взаимоизключващи се понятия (Пр.: живият труп; бързай бавно; смешен плач; близка далечина) Олицетворение- одухотворяване на предмети и животни, пренасяне на човешки качества върху неодушевеното, персонификация (Пр.: Често срещано в приказките- животните и растенията говорят, изпитват човешки чувства и по аналогия- в литературните творби.) Метафраза- обозначава особена разновидност на преразказа, чийто израз е максимално близък до литературния текст, съхраняващ общото фразеологично значение; формален еквивалент на израз; различават се три разновидности: преразказ-метафраза (почти буквално възпроизвеждане на текста), преразказ-парафраза и преразказ-коментар Парадокс- много често се гради на базата на оксиморона; представлява разгърнато твърдение, което противоречи на пръв поглед на здравия разум; обикновено е поднесен под формата на сентенция или афоризъм- (Пр.: Вода гази- жаден ходи или Не сме богати, за да купуваме евтини стоки.) Парафраза (от гр.- „допълнителен начин на изразяване“)- повторно излагане на текст или пасаж, като се използват други думи; обикновено парафразирането изяснява текста, който се парафразира; определя се като динамичен еквивалент (Пр.: Сигналът беше червен. т.е. Не му беше позволено да продължи. Използването на тоест, именно или подобни са знак за въвеждането парафразата) Перифраза- название на предмет, лице, явление или действие се заменя с описателен израз (Пр.: Черноморска столица вм. Варна) Пародия- смешно подобие, несполучливо подражание (Пр.: "глас имам меден загорски"- "Хайдути", Хр. Ботев- "глас имам дрезгав, мечкарски")
Сарказъм- чувство за превъзходство; целѝ промяна на мнение чрез неговото показване; една от степените на хумора Сатира- разобличаваща нападка; една от степените на хумор, но с критичен елемент; жанр в литературата (Пр.: фейлетоните на Хр. Ботев и на Ал. Константинов са остра политическа сатира на своето време) Символ (от гр.- знак)- образ с преносно значение; двупланов- обозначаемо-обозначаващо (Пр.: пролетта е символ на новото, пробуждането; сърцето- на любовта) Синекдоха (от гр.- с подразбиране)- частта изразява цялото (вид метонимия), заместване при пропорционално съотношение, по пътя на алюзията се дава представа за целия предмет, а обхваща част от него (Пр.: "гърди геройски“; „всякой гледа само да бъде напред“- „Опълченците на Шипка, Ив. Вазов; „родна стряха“- „Родна стряха“, Ран Босилек; срам от ралото) Сравнение- съпоставяне на лица, предмети, явления, непознато с познато, далечно с близко, абстрактно с конкретно с помощта на като че, сякаш, подобно... Видове: разширено и отрицателно (Пр.: отрицателно сравнение- "не ми било…, най ми било…"- в народните песни) Хипалага- замяна на една дума с друга (Пр.: Африка се бие. вм. Африканците воюват)
Хипербола (от гр.- преувеличаване)- противоположност на литотата (Пр.: "Гореща пот рукна от лицето ѝ."- „Една българка“, Ив. Вазов)
28.05.2013 08:27 -
Тропи и фигури - 1 / Звуково равнище
Посочени са някои от тропите и фигурите по класификацията на Аристотел и неговата „Реторика“, като са подредени по азбучен ред. Ползвани са и интернет източници, които са в края на 4-та част.
На звуково равнище:
Алитерация- натрупване на съгласни и групи съгласни (Пр.: "Трясък / оглася планини, полета- / земя трепери… Град! – парчета – / яйце и орех… Спри… Недей… / Труд кървав, боже, пожалей!"- „Градушка“, П.К. Яворов)
Амплификация- синонимно натрупване
Анафора- повторение на думи или изрази в началото на два или повече последователни (или съседни) стиха или изречения (Пр.: "Запей и ти песен такава, / запей ми, девойко, на жалост, / запей как брат брата продава, / как гинат сили и младост, / как плаче сирота вдовица / и как теглят без дом дечица..."- „До моето първо либе“, Хр. Ботев) Звукова анафора- всички основни думи започват с един и същ звук (Пр.: "лунния лик да лови"- "Трепват невидими струни", Н. Лилиев) Анепифора- началните звукове от първата дума от първия стих и последната от втория (Пр.: бъди… / беди); повторение на цял стих или изречение от началото на първия стих в края на втория (Пр.: Ротата се завръща… Неговата рота.) Антиметабола- думите от първия стих се повтарят в обратен ред във втория- (Пр.: като подобие на антиметабола може да се оприличи стихотворението на Яворов „Две хубави очи“) Асонанс- натрупване на гласни (Пр.: "Настане вечер, месец изгрее, / звезди обсипят свода небесен, / гора зашуми, вятър повее, / Балканът пее хайдушка песен."- „Хаджи Димитър“, Хр. Ботев)
Елизия- изпадане, изпускане на гласни (Пр.: веч, кат) Синкопа- изпуснатите гласни са без ударение (Пр.: к`ъвто, страданьето) Епанадиплоз- в началото на стиха се повтарят словосъчетания от предходния стих Епанадоз- повторение на думи, чийто смисъл се обяснява (Пр.: наглите пламъци, такива пламъци, които…) Епанастрофа- стихът или строфата започват с изразни форми от финала на предишния стих или строфа Епанафора- свързващо повторение, последната дума или израз в един стих се повтаря в началото на следващия, анастрофа (Пр.: "отразява ведросини, / ведросини небеса."- „Съмна в сънните градини“, Н. Лилиев) Звукова епанафора- началните звукове на последната дума от първия стих и първата от втория стих (Пр.: …на нощта: / недейте) Епентеза- вмъкване на гласни (Пр.: химън, вм. химн) или удължаване на думата (Пр.: ази) Епифора- повторение в края на стиха (Пр.: "Тихият пролетен дъжд / звънна над моята стряха, / с тихия пролетен дъжд / колко надежди изгряха!"- „Тихият пролетен дъжд“, Н. Лилиев) Звукова епифора- завършващите думи в последователните стихове започват с една и съща съгласна или звуково съчетание (Пр.: "чело за гръм грядущ открил"- "На младия", Т. Траянов) Етимологична фигура- повторение на еднокоренни думи (Пр.: "Ден денувам – кътища потайни / нощ нощувам – пътища незнайни"; „Хайдушки песни“, П.К. Яворов) Плеоназъм- Пр.: Случайните случки случайно се случват Зев- Пр.: „Отишла е и я е изяла“ Зевгма- думата, която образува еднотипно синтактично словосъчетание, се употребява в едни от тези словосъчетания, а в други се изпуска, като се приема, че се подразбира; възприема се и като стилистична грешка, като нарушаване на закона на логическото тъждество (Пр.: Дойде дъждът и отрядът на червеноармейците.) Кинетична инструментовка- натрупването на гласни и съгласни създава впечатление за движение и развитие Мезоепифора- повторение в края и в средата Мезофора- повторение в средата на изречението (Пр.: "Ледена стена - под нея съм роден. / Стъклена стена - отвред съм обграден. / Хладната стена - замръзва моят дих. / Вечната стена - с глава я не разбих."- „Ледена стена“, П.К. Яворов) Метабола- дума или израз се повтарят след няколко думи, с цел да се подчертае значението им- (Пр.: "Пролет моя, моя бяла пролет..."- „Пролет“, Н. Вапцаров) Ономатопея- звукоподражания (Пр.: "Трак-чук, жан-жин, трака-чука!"- „Калиопа“, П.К. Яворов) Прозодия- съвкупност от езикови елементи, които изграждат ритмико-мелодичната страна на стиха- интонация, дължина, краткост Симплок- преплетено повторение (Пр.: на края на града, на края) Спирално повторение- краят на последния стих се повтаря в началото на следващия: (Пр.: "Заплакала е гората- / гората и планината...;- народна песен; "...че станах ази хайдутин, / хайдутин, майко, бунтовник..."- „На прощаване“, Хр. Ботев)
Амплификация- синонимно натрупване
Анафора- повторение на думи или изрази в началото на два или повече последователни (или съседни) стиха или изречения (Пр.: "Запей и ти песен такава, / запей ми, девойко, на жалост, / запей как брат брата продава, / как гинат сили и младост, / как плаче сирота вдовица / и как теглят без дом дечица..."- „До моето първо либе“, Хр. Ботев) Звукова анафора- всички основни думи започват с един и същ звук (Пр.: "лунния лик да лови"- "Трепват невидими струни", Н. Лилиев) Анепифора- началните звукове от първата дума от първия стих и последната от втория (Пр.: бъди… / беди); повторение на цял стих или изречение от началото на първия стих в края на втория (Пр.: Ротата се завръща… Неговата рота.) Антиметабола- думите от първия стих се повтарят в обратен ред във втория- (Пр.: като подобие на антиметабола може да се оприличи стихотворението на Яворов „Две хубави очи“) Асонанс- натрупване на гласни (Пр.: "Настане вечер, месец изгрее, / звезди обсипят свода небесен, / гора зашуми, вятър повее, / Балканът пее хайдушка песен."- „Хаджи Димитър“, Хр. Ботев)
Елизия- изпадане, изпускане на гласни (Пр.: веч, кат) Синкопа- изпуснатите гласни са без ударение (Пр.: к`ъвто, страданьето) Епанадиплоз- в началото на стиха се повтарят словосъчетания от предходния стих Епанадоз- повторение на думи, чийто смисъл се обяснява (Пр.: наглите пламъци, такива пламъци, които…) Епанастрофа- стихът или строфата започват с изразни форми от финала на предишния стих или строфа Епанафора- свързващо повторение, последната дума или израз в един стих се повтаря в началото на следващия, анастрофа (Пр.: "отразява ведросини, / ведросини небеса."- „Съмна в сънните градини“, Н. Лилиев) Звукова епанафора- началните звукове на последната дума от първия стих и първата от втория стих (Пр.: …на нощта: / недейте) Епентеза- вмъкване на гласни (Пр.: химън, вм. химн) или удължаване на думата (Пр.: ази) Епифора- повторение в края на стиха (Пр.: "Тихият пролетен дъжд / звънна над моята стряха, / с тихия пролетен дъжд / колко надежди изгряха!"- „Тихият пролетен дъжд“, Н. Лилиев) Звукова епифора- завършващите думи в последователните стихове започват с една и съща съгласна или звуково съчетание (Пр.: "чело за гръм грядущ открил"- "На младия", Т. Траянов) Етимологична фигура- повторение на еднокоренни думи (Пр.: "Ден денувам – кътища потайни / нощ нощувам – пътища незнайни"; „Хайдушки песни“, П.К. Яворов) Плеоназъм- Пр.: Случайните случки случайно се случват Зев- Пр.: „Отишла е и я е изяла“ Зевгма- думата, която образува еднотипно синтактично словосъчетание, се употребява в едни от тези словосъчетания, а в други се изпуска, като се приема, че се подразбира; възприема се и като стилистична грешка, като нарушаване на закона на логическото тъждество (Пр.: Дойде дъждът и отрядът на червеноармейците.) Кинетична инструментовка- натрупването на гласни и съгласни създава впечатление за движение и развитие Мезоепифора- повторение в края и в средата Мезофора- повторение в средата на изречението (Пр.: "Ледена стена - под нея съм роден. / Стъклена стена - отвред съм обграден. / Хладната стена - замръзва моят дих. / Вечната стена - с глава я не разбих."- „Ледена стена“, П.К. Яворов) Метабола- дума или израз се повтарят след няколко думи, с цел да се подчертае значението им- (Пр.: "Пролет моя, моя бяла пролет..."- „Пролет“, Н. Вапцаров) Ономатопея- звукоподражания (Пр.: "Трак-чук, жан-жин, трака-чука!"- „Калиопа“, П.К. Яворов) Прозодия- съвкупност от езикови елементи, които изграждат ритмико-мелодичната страна на стиха- интонация, дължина, краткост Симплок- преплетено повторение (Пр.: на края на града, на края) Спирално повторение- краят на последния стих се повтаря в началото на следващия: (Пр.: "Заплакала е гората- / гората и планината...;- народна песен; "...че станах ази хайдутин, / хайдутин, майко, бунтовник..."- „На прощаване“, Хр. Ботев)
24.05.2013 12:47 -
Здравното образование в училище (публично изказване, БЕЛ, 8 клас)
В съгласие с промените в Закона за средното образование, от 2012г. учениците от І до ХІІ клас имат задължителни часове по здравно образование. Всяко училище изготвя индивидуална програма за здравна култура според своите нужди. Часовете са интегрирани в часовете по биология, както и в часа на класа. По решение на училището, те намират място и в извънкласни и извънучилищни дейности.
Какво налага провеждането на часове по здравно образование?
Здравословният живот на учениците зависи от техните знания и умения, които са превантивно средство, за да нямат действията им нежелани и увреждащи самите тях последствия.
Според данните от статистиките, процентът на учениците, които пушат, употребяват марихуана или други наркотични вещества, както и алкохол, е различен. Въпреки това, стряскащо висок. Това е и основен проблем на подрастващите.
Задължителни са информираността и прилагането на наученото при поддържането на добра лична хигиена, при прилагане на мерките за запазване на репродуктивните способности. Поради тази причина от особена важност са темите, свързани с половото възпитание и предпазването от ХИВ и СПИН.
Не на последно място е обучението по здравословно хранене. Изследванията, които се правят, показват, че затлъстяването е основен проблем сред съвременните млади хора. В другата крайност са заболявания като анорексията, булимията, както и прилагането на всякакъв вид диети в стремежа им да изглеждат добре.
Новите стандарти, които министерството на здравеопазването се стреми да наложи, изискват в часовете да се разискват и теми, които разясняват проблеми като донорството, оказването на първа помощ, както и толерантността към хора с различни болести. За последното особено спомага и интегрирането на ученици със специални образователни потребности.
Голяма част от децата срещат трудности от психологически и личностен характер- конфликти с родителите, с приятелите, които ги водят до прояви, вредящи на здравето им. Това изисква задължително във всяко училище да има психолог, който да се грижи за стабилното им психическо състояние, както и да допълва на практика теоретичната работа на учителите.
Здравното образование покрива широк спектър от проблеми, с които се сблъскват учениците. Целта му е да им помогне да се справят с тях и да ги направи подготвени и информирани за живота хора.
Здравното образование покрива широк спектър от проблеми, с които се сблъскват учениците. Целта му е да им помогне да се справят с тях и да ги направи подготвени и информирани за живота хора.
20.05.2013 10:22 -
Материал за матура (15 - Димитър Талев)
Димитър Талев(1898-1966)
„Железният светилник”(издаден през 1952г.): Принадлежи на тетралогията: „Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден” и „Гласовете ви чувам”. Жанр: роман от типа на т.нар. семейна сага, фамилен роман, исторически роман. Тема: представена е съдбата и историята на едно семейство от епохата на Възраждането, като на фона на етапите, през които преминава то, авторът рисува широка панорама на обществените и духовни борби за самостоятелна българска църква и училище в гр.Преспа- Македония. Образи символи: железният светилник, символ на традицията и рода, на връзката с предците и миналото. Композиция: линейна, еднопосочна, подрежда събитията едно след друго. Основни герои: Хаджи Серафимовата внука Султана, Стоян Глаушев от с.Гранче, Манда, Нона, Катерина, Кочо, Лазар; Климент Бенков, Андрея, Божана; Аврам Немтур, Евгения (Ния); Рафе Клинче; даскал Божин, духовникът от светата обител и др. Сюжет: 1част („Хаджи Серафимовата внука”)- Създаване на рода на Стоян Глаушев в гр.Преспа. Избягал от родното си село, заради убийството на кучето на бея, Стоян се установява в града. Застарялата Султана (на 25г.), наследница на чорбаджийски род, погазва законите на родовата традиция, прибирайки го в дома си, а по-късно и се жени за него. Пренебрегвайки шушуканията, тя се бори за лично щастие. Стоян отваря дюкян под крилото на майстор Кочо и се утвърждава като майстор ковач. 2част („В тъмни времена”)- Разкрит е конфликтът на Климент Бенков, а по-късно и на Лазар Глаушев с консервативните общинари, Аврам Немтур и владишкия наместник. Ражда се идеята за нова църква и с изпращането на Андрея и Лазар да учат в Охрид е нарушено вековното примирение и покорство на роба. След посещението в Преспа на монах от Рилската обител Лазар узрява за идеята да стане водач на народа. С това става главен носител на обществено-историческото начало в романа. Смъртта на Климент Бенков отваря пътя на Лазар като водител на съдбата на народа. 3част („Народ се пробужда”)- Проследена е дейността на Лазар Глаушев по организиране на еснафа, откриването на читалище, настояването му за българско училище и противопоставянето му на владишкия наместник. В личен план той отхвърля любовта на Ния, дъщеря на противника му Аврам Немтур. Появява се образът на Рафе Клинче- майстор резбар, който трябва да изработи иконостаса за новата църква. Влюбва се в Катерина- сестрата на Лазар. 4част („Корени и гранки”)- Обещанието на Лазар да се ожени за разболялата се Божана, въпреки любовта му към Ния, се решава с нейната смърт. Умира и Аврам Немтур, след като дюкянът му е запален, с което всички пречки пред любовта са премахнати. Катерина става жертва на консерватизма на майка си, която, за да спаси честта на семейството, ѝ дава билки, с които да премахне заченатото от Рафе в грях дете, но вместо това я убива. Лазар и Ния стават съпруг и съпруга. Гръцкият наместник е изгонен, а новата църква- осветена. Борбата за българска вяра и църква е приключила и това отваря романа за художественото изображение на следващия етап от национално-освободителната ни епопея.
20.05.2013 10:18 -
Материал за матура (14 - Димитър Димов)
Димитър Димов(1909-1966)
„Тютюн”(издаден в 1951г., а след критика и преработка излиза във втори вариант през 1954г., върху който са нанесени нови поправки и е отпечатан отново през 1955г.): Най-дискутираната книга през 50-те години на ХХ век. Жанр: роман. Тема: самотата на личността в капиталистическия свят и разпадането на нравствените устои на човека под натиска и властта на парите; конфликтът между света на олигарсите и този на комунистите- сложността на отношенията в тази класова борба в периода преди и след Втората световна война. Образи символи: тютюнът и тютюневият концерн „Никотиана” като символи на моралната деградация на човешката личност, на изгубването на истинските стойности в живота. Герои: разпределени са в три групи: „князе на тютюна” и членове на висшето общество- Борис Морев, ген. Марков (шеф на „Никотиана”), Костов (гл. експерт на „Никотиана”), Баташки, Спиридонов (шеф на „Източни тютюни”) и г-жа Спиридонова, Барутчиев („Източни тютютни”), Буби и жена му, татко Пиер, Зара (любовница на Спиридонов), Мария (дъщеря на Спиридонов), Бимби, Коен („Немски папиросен концерн”), Кнор (д-р на „Немски папиросен концерн”), Тодоросян („Джебел”), Папазов (гл. експерт на „Джебел”), граф Остерман, Торосян, Хайлборн, Кршиванек, барон Лихтенфелд, Прайбиш, фон Гайер, поручик Ценкер, майор Фришмут (счетоводител), Чукурски, Груев (гл. експерт и съдружник на Торосян), Тренделенбург; Адлер, г-ца Дитрих, Кондоянис, Малони (италианец, на чието име ще се прехвърля фабриката на Конодоянис); комунисти- Павел (по-големият брат на Борис), Стефан (по-малкият брат на Борис), Лила, Шишко (баща на Лила), Лукан, Макс Ешкенази, Динко (братовчед на Ирина), Елка (сестра на Динко), Чингис (състудент на Ирина, левичар), Йосиф, Спасуна, Варвара, Блаже Николов, Фитилчето, Стоичко Данкин, Цветана, Анастас, Симеон, сарачът Яко, Мика, Малек, ветеринарният лекар, Мичкин, Ляте (македонец); неутрални- Атанас Чакъра, Ирина (негова дъщеря), безработните интелигенти- аптекари, лекари, Кристало, Аликс (двегодишното дете, което Костов иска да осинови). Сюжет: Действието започва някъде към втората половина на 20-те години и завършва с 9.ІХ.1944г. Плахата и затворена гимназистка Ирина и дъщеря на Чакъра, живееща в малко градче, обозначено като Х., в което основно препитание е отглеждането на тютюн, среща амбициозния син на Редингота- син на смахнатия местен даскал- Борис Морев. Стремейки се към живот, изпълнен с лукс и екзотика, тя завършва медицина и става любовница на Борис, когато той е все още женен за Мария, отворила му пътя към висшето общество и „Никотиана”, която той наследява след смъртта на баща ѝ. Самата Мария е психично болна и умира, а любовта на Ирина я кара да забрави строгите морални принципи и норми и да се подчини на влиянието и властта на Борис. Макар и отвратена от търговските операции, от трезвия му ум, работещ за печалба, отчуждена от род и семейство, тя остава в този свят на лицемерие, фалш и пари. „Никотиана” отнема човешкия облик на героите, пречупва нравствената им воля и кара Борис умишлено да тласне Ирина в ръцете на фон Гайер. Сега тя вече е убедена, че живее сред хищници, в чийто свят победител е този, който е забелязал слабостта на другия. Неспособна да се върне назад, героинята решава да се бори, за да се самоубие в края на романа, съзнала собственото си падение и цинизъм. В желанието на Борис да властва чрез силата на парите е разкрита обречеността на света на олигарсите. Той е илюзорен, както и свободата, която предоставя. Героят умира на 36 години, сам, на чужда земя, изоставен от всички. Всеки от героите, свързан с „Никотиана” има нещастна съдба. Заради нея загиват Спасуна и Чакъра. Заради нея умират и Костов, и Борис, и Ирина. Тя тегне като самата съдба над живота на героите. Опустошението, на което ги обрича, символизира невъзможността за постигане на човешко щастие по пътя на моралните и нравствени компромиси. Това се опитват да утвърдят героите от противоположния лагер. Антиподи на Борис и Ирина са Павел и Лила, както и всички герои от партизанския лагер. Те се отличават със своето самоотрицание и всеотдайност, с моралните си добродетели и жертвоготовност.
20.05.2013 10:13 -
Материал за матура (13 - Никола Вапцаров)
Никола Вапцаров(1909-1942)
„Вяра”(1939г.): Отпечатано в стихосбирката „Моторни песни” и принадлежи на цикъла „Песни за човека”. Програмно за стихосбирката стихотворение. Основно чувство: увереност в доброто и живота, оптимизъм. Тема: вяра в утрешния ден. Образи: вярата. Стихотворението разкрива безпрекословния оптимизъм на лирическия герой. Той описва живота си в рамките- диша, работи, живее, пише стихове и се бори с живота. Личността, изправена срещу реалността, е основен конфликт в поезията на Вапцаров, който е заявен и тук. Героят е в „разпра” с живота, но го обича и би направил за него и невъзможното- би летял в търсене на непозната планета, например. Но онова, което му дава смисъл, опора и е негов жизнен принцип, това е собствената му вяра. Метонимично представена като зърно, като насъщен хляб, без нея героят би бил лишен от значимостта си на човек, би бил „нищо”, както сам казва. Във финала на творбата той убедено и твърдо заявява, че вярата му е несразима, несломима. Тя е извечно вкоренена в сърцето му и не може да бъде унищожена.
„Писмо”(„Ти помниш ли…”)(1934г.): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основно чувство: вяра в романтиката на утрешния ден. Тема: бъдещето и очакваният щастлив живот. Образи: младостта и романтичната представа за света; борбата; слънцето (символ на човешкото щастие); смъртта като песен. В творбата има заложена диалогичност. Самото ѝ заглавие предполага обръщение към някого. Затова и първите стихове представляват въпроси към някогашния приятел, с когото лирическият герой е споделял обща мечта и вяра в доброто и в човека. Романтичният проект на бъдещето и копнежите за по-красив живот се сблъскват с реалността. Героите са уловени в капана на грубостта и жестокостта на света. Те пробуждат омраза в сърцата, сравнена с „гангрена” и „проказа”. Тя убива душевните стремежи и насажда чувство на безнадеждност и обрича на крах оптимистичните очаквания. Красотата на света не е мъртва, но лирическият герой е сляп за нея. Това е миналото, а в настоящето настъпва вътрешна промяна. Духовното му узряване го води до идеята за борбата, която ще им върне романтиката, надеждите и вярата. Ледът на конфликта личност-свят ще се пропука и ще просветне слънцето на бъдещия живот. Финалът заявява готовността на лирическия герой да умре, но той съзнава избора си и го приема като своя предсмъртна песен.
„Песен за човека”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основни чувства: вяра и надежда в доброто и човека. Теми и мотиви: отцеубийството; вечният въпрос доброто или злото властват в човешката душа; престъпление и наказание; разкаяние и самоопрощение; прекрасното. Образи и герои: дамата; затворникът; песента; звездите. Творбата е изградена на принципа на полемиката- спора, между лирическия герой и дамата. Спорът е на тема: „Човекът във новото време.” Дамата изразява своето неверие в човека, предавайки историята за братоубийство, а лирическият герой се заема да оспори твърдението ѝ и да защити противоположната теза. В неговия разказ, конкретно ситуиран в село Могила, син открадва парите на баща си и го убива. Но той отива отвъд криминалните факти и търси човешката същност, човешкото. В затвора героят на историята „попаднал на хора / и станал / човек.” Там участта му се изяснява от песен. Настъпва самоосъзнаване и извеждане на мотивите за престъплението. Той се оказва с корени в социалната нищета и битие: „Не стига ти хлеба, / залитнеш / от мъка / и стъпиш в погрешност на гнило.” Тя не снема вината, но чрез изповедта проличават корените на злото- обществото, което обрича хората на бедност и нищета. Във факта, че героят запявал своята песен, сякаш е вложена народната мъдрост, че който пее- зло не мисли, и това оправдава убиеца в очите на читателя. Представя го в неговия естествен и човешки облик. Песента е и образът символ на духовното пречистване, на разкаянието за извършения грях. Тя му дава сили да приеме смъртта с безстрашие до степен, в която самите палачи са удивени от смелостта на героя. Чрез низходяща градация е обрисувана съдбата му: „тежка, / човешка, / жестока, / безока / съдба.” Героят осъзнава, че животът ще продължи и след него, дори „по-хубав от песен”, „по-хубав от пролетен ден…”. С метафората „В очите му пламък цъфтял.” е предадена духовната трансформация, която преживява героят. Пред лицето на смъртта той запява и с това е показана моралната победа над самия себе си и опрощението, което дава на света, подтикнал го към зло. Във възторг са и звездите, които викнали: „Браво, човек!”. Не такава е реакцията на истеричната дама, която закрещява. Във финалната реплика на лирическия герой проличава не само неговата присъда над човека, но и естетическото му разбиране за прекрасно: „Какъв ти тук ужас?! - / Той пеел човека. - / Това е прекрасно, нали?”.
„Сън”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за една страна”, посветен на гражданската война в Испания. Основно чувство: надежда и копнеж по спокоен живот. Тема: мечтата за човешко щастие. Образи и герои: Лорѝ, Фернандѐс, сънят. Творбата е изградена под формата на диалог между Фернандѐс и Лорѝ. На фона на битката първият разказва съня си, разкриващ мечтата за мирен и спокоен живот, в който войната няма място. Тя е приключила и двамата приятели работят в завода. Всичко е същото, но частите на машините са от злато. Трудът и свободата правят хората щастливи и доволни. Наивистичната представа на героя е стопена от забележката на Лорѝ: „Какъв си ти мечтател, Фернандѐс!”, която разкрива несъстоятелността ѝ. Самото връщане на лирическия поглед към реалността на битката, в която започва атака, разкрива съня като красива, но неосъществима илюзия, празна химера, подхранваща само въображението.
„История”(): Основно чувство: болка и огорчение от нерадостната съдба на онеправданите. Теми и мотиви: грубият живот, участта на обикновените хора, оскотяването, задачата на поета и изкуството, надеждите и разочарованията, борбата като единствен възможен изход. Мотивите са обединени около отношението между историята като човешка памет, изкуството като търсене смисъла на съществуването и реалността на самия живот. Образи: обезправените хора, историята, творецът и изкуството му. Творбата съдържа откровения авторов упрек към историята, която не зачита живота на обикновените хора, чийто живот е непрекъсната борба за оцеляване. Лирическият герой отъждествява съдбата си с тяхната и се причислява в редиците на неизвестните хора- селяните, миришещи на лук и вкиснало, псуващи живота сърдито. Саркастично той задава въпроса дали ще бъде признателна, че са предоставили материал за хронологията ѝ от събития. Лирическият герой представя преживяното като неописуемо, като нелицеприятно и отблъскващо: „Живот ли бе – да го опишеш? / Живот ли бе – да го разровиш? / Разровиш ли го – ще мирише / и ще горчи като отрова.” Тази строфа е смислов център на творбата, който отрича дори житейската същност на преживяното от обикновените хора. То е по-близо до битието на скота, отколкото до това на човека- хората се раждат по синорите и мрат като мухи. Оцелелите преживяват в непосилен и убийствен труд като добитък. И въпреки всичко, живеят с надеждата за промяна и по-добър живот, не загубват човешкото си лице. Такива са и творбите на онези, които открадват време, за да изразят мъката си- те не са напарфюмирани и лъскави, а реалистични и близки до живота- „навъсени и къси”. Едничка награда за нещастието на хората би било не място по страниците на историята, а това да се съхрани споменът за техния опит да преодолеят страданието си, споменът за тяхната борба с живота.
„Завод”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основно чувство: болка от осъзнаването на реалността; трезвост, но и оптимизъм в бъдещата промяна. Теми и мотиви: животът като рушител на човешките мечти, като мотив за борба. Образи: заводът (символ и олицетворение на живота). Творбата представя реалността без „маска и без грим.” Той е жесток и безмилостен, сравнен с „озъбено, свирепо куче.” Вечният двубой с него превръща битието на хората в тежък и скучен низ от победи и падения за парче хляб. Красивите илюзии са забравени и „Една ръка изхвърли на боклука / идилиите с синьото небе.” Животът със своята строгост не позволява чувства и заблуди, нито общуване между хората (изразено чрез крещенето в завода, за да бъдеш чут от някого). Нарушена е връзката и комуникацията, а всеки опит да се пребориш с живота, слагайки прът в колелата му, те обрича на смърт. Все пак именно в безмилостния натиск е вложен мотивът за борба. Крясъците на всички хора и сърцата им, туптящи в едно, са акумулаторите на борческата енергия на човека.
„Кино”(отпечатано за пръв път през 1941г.): Основно чувство: критично; отправена е критика към илюзорния и измамен естетически свят на американското кино. Тема: илюзията на чуждия свят е несъвместима с българската реалност. Образи: героите от кинолентата и българската действителност. Лирическият герой влиза в киното, за да гледа, както е заявено на афиша, една човешка драма. Възпроизведени са екранните клишета на масовата култура- от красотата на пейзажа и лукса на вещите до размазания Джон и Грета, потънали в сластна целувка. Реакцията на героя е рязка и категорична: „Стига!”. За него всичко това е кич и лигавене. Затова и задава съществените за българите въпроси- къде е нашата съдба, нашият живот. Забравил фикционалността, условността на изкуството, героят влиза в спор с нея. Българската действителност е друга- ние не срещаме любимите си на път с лимузините, а в труда и в завода. Нашият живот не е лъскав и бляскав, а изпълнен с борба за хляб. И това е истинската драма, далеч от рекламата и масовата култура на Запада, които той нарича „измама”, с което поставя финала на творбата.
„Прощално”(ІV.1942г.): С посвещение: „На жена ми”. Творбата е създадена в трагичния за поета момент, малко преди смъртта му и е отпечатана през 1946г. в „Избрани стихотворения”. Затова и чувствата са съкровени и истински: обич към любимата жена, болка от раздялата с нея. Тема: желанието на лирическия герой да се завръща при любимата, да поддържа духовен контакт с нея. Творбата разкрива осъзнатото чувство за приближаващия край и надмощието на любовта към близък човек, което има тя над смъртта. Лирическият герой дава обещание да посещава жена си, макар и като „нечакан и неискан гостенин”. Той се моли да бъде приет, а не отхвърлен и изоставен отвън и обещава присъствието му да бъде ненатрапчиво и тихо. Той копнее единствено да съзерцава любимата жена, да чувства връзката си с нея. Душата му копнее сливане с нея. Творбата е израз на най-интимните и нежни чувства на героя.
„Борбата е безмилостно жестока”(14ч.-23.VІІ.1942г.): Стихотворението е познато и със заглавие „Предсмъртно”. Първите четири стиха са написани заедно с „Прощално”, а останалите четири са добавени на посочената дата. Основно чувство: суровост, непоколебимост в избрания път, реализъм. Теми и мотиви: жизнена равносметка на героя; безстрашие пред смъртта; животът като борба; обезличаване на човешката личност. Образи: борбата; смъртта. Творбата е знакова за Вапцаров. Тя е обобщение на житейската, творческа и човешка съдба на поета. Ключова дума за нея е „борбата”. Като такава той възприема самия живот. Неговата жестокост, суровост и краен реализъм превръщат битката в „епична”. Чрез този епитет идеите са окрупнени, а съдбата на малкия човек остойностена. Без страх и срам, героят хладно констатира: „Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз. / Какво тук значи някаква си личност!”. Той съзнава, че е изпълнил своята роля и губи мястото, което е заемал. Човекът е обезличен в неговата значимост, но в това се крият и скромността, и самосъзнанието за собственото място и предназначение на героя. Картината на смъртта е изобразена реалистично и изведена до оголен натурализъм. След екзекуцията чрез разстрел са червеите и в това няма нищо тревожно, обезпокоително или ужасяващо: „Това е толкоз просто и логично.” Дематериализирането на плътта е представено като естествен биологичен процес, в който няма нищо драматично. На него е противопоставен идеалът с помощта на антитезата: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе, / народе, мой, защото се обичахме!” Тези финални стихове чертаят образа на познатия Вапцаров с неговата несломима вяра, която достига отвъд метафизичната дълбочина на смъртта. Героят е не отделната личност, а неразделна част от народа, който е негово верую и упование, в когото съзира силите за възможна промяна на света.
„Борбата е безмилостно жестока”(14ч.-23.VІІ.1942г.): Стихотворението е познато и със заглавие „Предсмъртно”. Първите четири стиха са написани заедно с „Прощално”, а останалите четири са добавени на посочената дата. Основно чувство: суровост, непоколебимост в избрания път, реализъм. Теми и мотиви: жизнена равносметка на героя; безстрашие пред смъртта; животът като борба; обезличаване на човешката личност. Образи: борбата; смъртта. Творбата е знакова за Вапцаров. Тя е обобщение на житейската, творческа и човешка съдба на поета. Ключова дума за нея е „борбата”. Като такава той възприема самия живот. Неговата жестокост, суровост и краен реализъм превръщат битката в „епична”. Чрез този епитет идеите са окрупнени, а съдбата на малкия човек остойностена. Без страх и срам, героят хладно констатира: „Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз. / Какво тук значи някаква си личност!”. Той съзнава, че е изпълнил своята роля и губи мястото, което е заемал. Човекът е обезличен в неговата значимост, но в това се крият и скромността, и самосъзнанието за собственото място и предназначение на героя. Картината на смъртта е изобразена реалистично и изведена до оголен натурализъм. След екзекуцията чрез разстрел са червеите и в това няма нищо тревожно, обезпокоително или ужасяващо: „Това е толкоз просто и логично.” Дематериализирането на плътта е представено като естествен биологичен процес, в който няма нищо драматично. На него е противопоставен идеалът с помощта на антитезата: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе, / народе, мой, защото се обичахме!” Тези финални стихове чертаят образа на познатия Вапцаров с неговата несломима вяра, която достига отвъд метафизичната дълбочина на смъртта. Героят е не отделната личност, а неразделна част от народа, който е негово верую и упование, в когото съзира силите за възможна промяна на света.
