Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога
17.05.2013 20:48 -
Изкушенията пред моралното (Етика)
Откъсът „Великият инквизитор“ е от творбата на руския писател Фьодор Достоевски „Братя Карамазови“.
В петата част на книгата е изложена измислената от единия от братята- Иван Карамазов, поема, която той разказва на Альоша. Действието, представено в нея, се развива в 16 век. След петнадесет века настъпва Второ пришествие и Синът Божий- Иисус Христос, слиза на земята в Испания, в Севиля, времето на най-страшната инквизиция. Явявайки се сред хората, те го познават. Спасителят извършва няколко чудеса. Кардиналът- великият инквизитор, става свидетел на едно от тях- възкресяването на починало дете, и заповядва да заловят чудодееца. Едва вечерта инквизиторът влиза със светилник в ръка при пленника. Деветдесетгодишният кардинал желае да разкрие на заловения онова, за което през целия си живот е мълчал. С това сякаш е възкресен духът на Пилат Понтийски- представител и претендент за върховна земна власт, който в евангелския разказ се среща с Христос и с когото водят съкровен разговор. Прокураторът на Юдея не открива вина у осъдения, за разлика от инквизитора в поемата. Той отхвърля идеите на Месията като погрешни и заблуждаващи.
В своя монолог засяга основен за човека проблем, който, според него, е бил поставен от Христос- проблема за човешката свобода. Разбирането на инквизицията и на самия кардинал е, че мнозинството от хората нямат достатъчно смелост, за да бъдат свободни. За тях правото на свобода е бреме, непосилна тежест, която води след себе си трудността да избираш. Ако човек е свободен, може ли да отличи кое е добро и кое зло? Свободата крие несигурността, а свободната воля- опасността да сгрешиш. А чрез своя пример, чрез своята жертва Христос тласва човека именно към това- да избере да бъде свободен. Кардиналът го обвинява, че посява у хората несигурност, че малцина могат да извършат Христовия подвиг и да изберат нетленното, да се отрекат от материалното и земното. Затова той- инквизиторът и всички земни водачи във вековете след Христа се обявяват за закрилници на това мнозинство от хора, които нямат силата да победят земното. Чрез силите на чудото, тайната и авторитета те искат да направят хората щастливи. Заблуждават ги, че избират вместо тях, че поемат свободната им воля в ръцете си и решават от тяхно име кое е добро и кое зло. Така мислят, че правят бремето на личната свобода по-леко. Смятат, че, превръщайки хората в роби, ги даряват с щастие. С това се противопоставят на Христос и на идеята му, че свободният човек носи последствията и от добрите, и от лошите си постъпки. Защото само грешките и опитът, добит чрез тях, могат да покажат на човека кое е добро и кое зло, кое морално и кое неморално.
Позицията на инквизитора е позиция на човек, който не врява в Бог, но дълбоко в себе си знае, че той съществува, и оспорва именно това. Той поставя под съмнение божествения произход на Христос и неговата извънмерна духовна мощ. Нещастието и гордостта на инквизитора му пречат да признае, че има по-велика сила от човека и затова той обявява сам себе си за земен Бог- Бердяев го нарича „човекобог“, готов да поеме съдбите на хората върху себе си. С това смята, че се избавя от бремето на избора. Заблуждава се, че отказът му да вземе решението да вярва във Всевишния, да жертва себе си, му дава власт над хората. Поемайки пътя на неверието, се опитва да се изплъзне от моралния избор да бъдем добри, да избираме доброто, уповавайки се на вярата и на божествения авторитет, без да сме го видели.
Иван Карамазов, авторът на идеята за поемата, посветена на великия инквизитор, се отъждествява с образа на героя си. Приема го за изключително нещастен, заради това, че е извървял пътя на аскетизма, по който е преминал Христос, и е осъзнал, че не е нравствено блаженство да бъдеш съвършен, щом другите не могат да постигнат същото съвършенство. Осъзнал е, че съвършеният човек е самотен и нещастен, а щастието хората откриват в обичта помежду си. Такъв е и финалът на поемата: пленникът целува стареца. С това му показва, че какъвто и да е човек, вярващ или невярващ, морален или неморален, грешен или безгрешен, всичко това губи смисъла си, ако приеме, че е обичан.
Альоша обича Иван и го целува, също както пленникът целува инквизитора. Въпреки това, и героят на поемата, и героят на романа остават студени и равнодушни, с което отхвърлят обичта и вярата и избират пътя на опасната максима „всичко е позволено“. С това човекобогът се обявява за противник на богочовека.
В този откъс от романа авторът възкресява духа на самоунищожението. Поставя християнския проблем за изкушенията, пред които е изправен човек. Представени са три: 1. да сториш чудо, т.е. да превръщаш нематериалното в материално и с това да овладееш тълпата и да отнемеш свободата ѝ, защото хората имат потребност да бъдат покорни някому, да се прекланят пред някого, което е израз на потребността им от общност; 2. „знамето на земния хляб“, или да успокоиш съвестта на хората, осигурявайки им материални блага чрез чудото, тайната и авторитета; 3. да действаш самоунищожително- да се самоубиеш, а ако си Бог, Създателят ще те спаси.
Достоевски поставя проблема за отношенията между човека и върховенството на Всевишния. Чрез поемата изцяло повтаря учението на Христос, но в неговия материално-земен аспект. Самообявяването и изземването на ролята на Месията от страна на инквизитора, респективно на Иван, е потвърждение, че не възприемането на външната ритуалност на една философска система те прави причастен на нея, а осъзнаването на нейното съдържание. Така Иван избира да бъде Бог, пропускайки основното послание, завещано от християнството- обичта към ближния. С това възражда властническата самодостатъчност и отхвърля силата на любовта. Неговият дух е духът на отрицанието, дух на земната власт. И той има пълно право на това. Мотивът на героя за подобен избор сам той намира именно в учението на Христос за свободната воля на човека, която не предполага налагане на позиция, а възможност за личен избор. Това открива нов хоризонт в полето на етиката и морала- дали морален е този, който под страх от наказание избира доброто, или този, който, в условия на пълна свобода и въпреки възможността да избере както доброто, така и злото, при знанието за пълна безнаказаност и липса на последствия от взетото решение, поема пътя на доброто.
Николай Бердяев за великия инквизитор:
mihailnovak.eu/component/k2/item/336-chapter-viii-the-grand-inquisitor.html
Николай Бердяев за великия инквизитор:
mihailnovak.eu/component/k2/item/336-chapter-viii-the-grand-inquisitor.html
17.05.2013 15:42 -
"Стария музикант" и "Цветарка" на Христо Смирненски (БЕЛ, 12 клас)
Увлечението по социалистическата идеология превръща Смирненски в първия български пролетарски и социален поет. Това е идейната основа на цикъла „Децата на града“, в който влизат стихотворенията „Стария музикант“ и „Цветарка“. От друга страна, авторът явно и съзнателно си служи със стилистиката на символизма. Това съчетание между социална критика на пазарното общество и символистична стихотворна форма е особен феномен в развитието на българската лирика от началото на 20 век, наречен постсимволизъм. Именно всички тези идейно-тематични и стилно-езикови особености характеризират стихотворения като „Стария музикант“ и „Цветарка“.
„Стария музикант“(1921г.)
Градът на Смирненски е равнопоставен участник в общата динамична промяна във връзката човек-съдба-социална среда. Той присъства чрез своята предметна пространствена индивидуализация- улицата и моста в стихотворението „Стария музикант“. Герой на творбата е уличен музикант, доведен до пълна социалната нищета.
Елегията е написана по преки впечатления от столичното всекидневие, от живи паметници на човешкия трагизъм, край които егоистични и безсърдечни хора отминават равнодушно, но които изтръгват от гърдите на отзивчивия стонове на горест и мъка. Стихотворението „Стария музикант“ доказателствено развива не само поетичния протест срещу незаслужената социална съдба на стареца, но и изразява творческия преход, който извършва Смирненски от символизъм към експресионизъм- като допълва общото движение и развитие на проблема за града. Градът на Смирненски гърми с личния творчески протест на поета, въплътен в тихата печал и съчувствие към съдбата на стария музикант. Появява се социална динамика, сгъстяване на вътрешния психоритъм. Времето и мястото на действието, цялата природа навяват скръб и печал- осезаеми и покъртителни. „Зимните вихри студени“ са в унисон с поведението на града, те са негова жестока проекция, които засилват потискащата атмосфера. Тези метафорично-пространствени „превъплъщения“ на града носят ритъма на динамиката и вътрешното развитие на връзката човек и общество, човек и социална среда. Проявява се идейната художествена връзка между двете нови тематични ядра: град-ад и човек-марионетка. По този начин в малкия творчески модел на света- света на улицата, там някъде до моста, се разгръщат като че ли динамичните развойни процеси на епохата, на големия свят. Немощният старец и цигулката с горестен плач са символите на възприятието, а ситният снежец забулва във вечен духовен мрак и нищета съществуването. Художествените стойности на човешката душевност се измерват с непонятните слова на зимния вихър. А той е безпощаден- като съдба, като живота, и изпраща огнени стрели в сърцето: когато човек няма радости, няма и големи желания. Те се стапят- като снега, или са неуловими във въздуха снежинки- мечти, мираж или химера. Цялата природа, изразена в „скована в мраз висина“, разкрива сивата мъгла на живота, която тегне над всички. Метафората „привечер“ идва да отключи разбирането за стария свят, който ще бъде заменен от новото градивно начало. Но в „Стария музикант“ тази алтернатива все още е невидима. „Черната старческа мъка“ е надвиснала над стария музикант, приведен до моста, невидим като че ли. Стойката на слепия цигулар поразява с вътрешна съсредоточеност, с необикновената изостреност на психическите „сетива“, които се развиват у слепците.
Топосът „до моста“ символизира мястото, през което минават най-много хора, т.е. движението на света, на града. За да бъде видян, за да бъде чута цигулката. Но за това са необходими сетива у околните, а не само зрители на съдбата, нужни са зрящи и състрадателни хора; един нов свят… Детайлите на Смирненски са ярки, изразителни, свежи. С много малко багри, със сгъстена пестеливост поетът рисува картината. Той открива най-същественото в детайла: „тегли полекичка лъка“. Това е израз на старческа немощ, на замиране на творческото чувство, на тежка обида от живота.
Детайлът се явява и голямото обобщение на творбата- другият образ на смъртта. И зазвучава този призрачен, единствен в българската литература „дует“: „А зад гърба му пристъпя Смъртта…“ Неумолима е съдбата. Непреклонна е природата. Сред тези зловещи отрицания стои човекът- прегърбен, немощен, премръзнал. Поставен в капана на живота- между правото на съществуване и задължението да не излиза извън контрола на смъртта- дебнеща, коварна, всевиждаща. Пипалата ѝ са като зимните вихри студени. Едно зло и ужасяващо пребиваване в пространството на града. Целият пейзаж- здрачен, със суровата песен на зимните вихри, с печалния кръг на луната, фосфорнобледа и обла- хармонира със старческата мъка и горчивия плач на цигулката. Траурното настроение е разтворено в художествени детайли, в емоционалния и живописен колорит.
„Цветарка“(1922г.)
Творчеството на Христо Смирненски представлява обобщение на поетическите тенденции от епохата на 20-те години на 20 век. То същевременно налага нова идейно-тематична ориентация и нов образен свят. Поетът преосмисля символистичната поезия, като описва демонизирания образ на града с неговите улици, където бродят неволята и нищетата. Стихотворението „Цветарка“ пресъздава модела на музикална пиеса. Смирненски изгражда текста върху мотива за застрашените младост и красота. Образът на жената жертва е разкрит в три трагически вариации- малката цветарка, чиято „младост цветна“ ще бъде похитена от „каменния град“. Основна художествена фигура, чрез която се осъществява творческата авторова идея, е контрастът между пейзажната и урбанистична картина, между града и цветарката и цветарката и посетителите на един локал. За разлика от символизма, естетизацията на пейзажа в поезията на Смирненски не е самоцел. Тя има за задача да подготви по-убедително контраста, който внася образът на града. Той е с „гранитна пазва“, която крие „хиляди души разбити“, уличният му празник е фалшив- масков („вседневен маскарад“). Неговата блудност е персонализирана по-късно в текста чрез образа на посетителите на нощния локал. Така очертаната опозиция между природата и града се трансформира в несъответствието между приказната прелест на малката цветарка и гранитния духовен облик на днешния град. Контрастът утвърждава идеята за хищното посегателство на света върху чистотата и непорочността на девойката. Стихотворението започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение:
„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- като теменужен остров в лунносребърни води,“.
Назованият географски обект- планината Витоша, по косвен път уточнява мястото на лирическото действие- София. Пейзажът е реалистично конкретен и романтично красив, и тъжен, изграден с познатата образност и лексика на символизма, но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа инвенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното общество. В картината се открояват два плана- зрително-осезаем, а вторият- метафорично-символен. За първия свидетелстват: „тази вечер“, „Витоша“, „гребен“, „звезди“, а за втория- „загадъчна“, „нежна“, „смътния“, сравненията- „като теменужен остров в лунно сребърни води“ и „сякаш в болка безнадеждна“. Психологизмът във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи: „смъртен гребен“, „тънка пара“ и чрез маркери на крехкостта- „бледи есенни звезди“ и тяхното изчезване, с които читателят ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж. На опоетизирания и одухотворен пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина: „И грамаден, и задъхан…“ градът няколко пъти сменя маската си- празнична, карнавална, екзекуторска. Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на „скрита мъка и печал“, поетът поставя „малката цветарка“ в откритото пространство на града, в който тя е като загубено дете от приказките, прокудено от родния край, отдалечило се от близки хора, беззащитно срещу чудовището град. Подтекстово между цветята и момичето се създава нова асоциативна връзка- и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт. Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод, в който цветарката е ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите- нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия. Към художествените детайли, с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символичното значение на жълтия цвят на хризантемите- раздяла, смърт. Финалният стих драматично отвежда към стихотворението „Улична жена“, като последното действие от драма, започнала тук- в „Цветарка“. Белег на тази трансформация откриваме в епитетите „поглед смътен и нерад“, характеризиращ девойката в последния куплет. Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция: „Но от маса къмто маса…“. В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено-духовни измерения, на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност дават прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание. И трите картини в „Цветарка“ носят авторовото хуманистично послание, че в обществото е необходима социална справедливост, която може да спре нравствения срив в него.
Елегията е написана по преки впечатления от столичното всекидневие, от живи паметници на човешкия трагизъм, край които егоистични и безсърдечни хора отминават равнодушно, но които изтръгват от гърдите на отзивчивия стонове на горест и мъка. Стихотворението „Стария музикант“ доказателствено развива не само поетичния протест срещу незаслужената социална съдба на стареца, но и изразява творческия преход, който извършва Смирненски от символизъм към експресионизъм- като допълва общото движение и развитие на проблема за града. Градът на Смирненски гърми с личния творчески протест на поета, въплътен в тихата печал и съчувствие към съдбата на стария музикант. Появява се социална динамика, сгъстяване на вътрешния психоритъм. Времето и мястото на действието, цялата природа навяват скръб и печал- осезаеми и покъртителни. „Зимните вихри студени“ са в унисон с поведението на града, те са негова жестока проекция, които засилват потискащата атмосфера. Тези метафорично-пространствени „превъплъщения“ на града носят ритъма на динамиката и вътрешното развитие на връзката човек и общество, човек и социална среда. Проявява се идейната художествена връзка между двете нови тематични ядра: град-ад и човек-марионетка. По този начин в малкия творчески модел на света- света на улицата, там някъде до моста, се разгръщат като че ли динамичните развойни процеси на епохата, на големия свят. Немощният старец и цигулката с горестен плач са символите на възприятието, а ситният снежец забулва във вечен духовен мрак и нищета съществуването. Художествените стойности на човешката душевност се измерват с непонятните слова на зимния вихър. А той е безпощаден- като съдба, като живота, и изпраща огнени стрели в сърцето: когато човек няма радости, няма и големи желания. Те се стапят- като снега, или са неуловими във въздуха снежинки- мечти, мираж или химера. Цялата природа, изразена в „скована в мраз висина“, разкрива сивата мъгла на живота, която тегне над всички. Метафората „привечер“ идва да отключи разбирането за стария свят, който ще бъде заменен от новото градивно начало. Но в „Стария музикант“ тази алтернатива все още е невидима. „Черната старческа мъка“ е надвиснала над стария музикант, приведен до моста, невидим като че ли. Стойката на слепия цигулар поразява с вътрешна съсредоточеност, с необикновената изостреност на психическите „сетива“, които се развиват у слепците.
Топосът „до моста“ символизира мястото, през което минават най-много хора, т.е. движението на света, на града. За да бъде видян, за да бъде чута цигулката. Но за това са необходими сетива у околните, а не само зрители на съдбата, нужни са зрящи и състрадателни хора; един нов свят… Детайлите на Смирненски са ярки, изразителни, свежи. С много малко багри, със сгъстена пестеливост поетът рисува картината. Той открива най-същественото в детайла: „тегли полекичка лъка“. Това е израз на старческа немощ, на замиране на творческото чувство, на тежка обида от живота.
Детайлът се явява и голямото обобщение на творбата- другият образ на смъртта. И зазвучава този призрачен, единствен в българската литература „дует“: „А зад гърба му пристъпя Смъртта…“ Неумолима е съдбата. Непреклонна е природата. Сред тези зловещи отрицания стои човекът- прегърбен, немощен, премръзнал. Поставен в капана на живота- между правото на съществуване и задължението да не излиза извън контрола на смъртта- дебнеща, коварна, всевиждаща. Пипалата ѝ са като зимните вихри студени. Едно зло и ужасяващо пребиваване в пространството на града. Целият пейзаж- здрачен, със суровата песен на зимните вихри, с печалния кръг на луната, фосфорнобледа и обла- хармонира със старческата мъка и горчивия плач на цигулката. Траурното настроение е разтворено в художествени детайли, в емоционалния и живописен колорит.
„Цветарка“(1922г.)
Творчеството на Христо Смирненски представлява обобщение на поетическите тенденции от епохата на 20-те години на 20 век. То същевременно налага нова идейно-тематична ориентация и нов образен свят. Поетът преосмисля символистичната поезия, като описва демонизирания образ на града с неговите улици, където бродят неволята и нищетата. Стихотворението „Цветарка“ пресъздава модела на музикална пиеса. Смирненски изгражда текста върху мотива за застрашените младост и красота. Образът на жената жертва е разкрит в три трагически вариации- малката цветарка, чиято „младост цветна“ ще бъде похитена от „каменния град“. Основна художествена фигура, чрез която се осъществява творческата авторова идея, е контрастът между пейзажната и урбанистична картина, между града и цветарката и цветарката и посетителите на един локал. За разлика от символизма, естетизацията на пейзажа в поезията на Смирненски не е самоцел. Тя има за задача да подготви по-убедително контраста, който внася образът на града. Той е с „гранитна пазва“, която крие „хиляди души разбити“, уличният му празник е фалшив- масков („вседневен маскарад“). Неговата блудност е персонализирана по-късно в текста чрез образа на посетителите на нощния локал. Така очертаната опозиция между природата и града се трансформира в несъответствието между приказната прелест на малката цветарка и гранитния духовен облик на днешния град. Контрастът утвърждава идеята за хищното посегателство на света върху чистотата и непорочността на девойката. Стихотворението започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение:
„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- като теменужен остров в лунносребърни води,“.
Назованият географски обект- планината Витоша, по косвен път уточнява мястото на лирическото действие- София. Пейзажът е реалистично конкретен и романтично красив, и тъжен, изграден с познатата образност и лексика на символизма, но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа инвенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното общество. В картината се открояват два плана- зрително-осезаем, а вторият- метафорично-символен. За първия свидетелстват: „тази вечер“, „Витоша“, „гребен“, „звезди“, а за втория- „загадъчна“, „нежна“, „смътния“, сравненията- „като теменужен остров в лунно сребърни води“ и „сякаш в болка безнадеждна“. Психологизмът във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи: „смъртен гребен“, „тънка пара“ и чрез маркери на крехкостта- „бледи есенни звезди“ и тяхното изчезване, с които читателят ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж. На опоетизирания и одухотворен пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина: „И грамаден, и задъхан…“ градът няколко пъти сменя маската си- празнична, карнавална, екзекуторска. Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на „скрита мъка и печал“, поетът поставя „малката цветарка“ в откритото пространство на града, в който тя е като загубено дете от приказките, прокудено от родния край, отдалечило се от близки хора, беззащитно срещу чудовището град. Подтекстово между цветята и момичето се създава нова асоциативна връзка- и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт. Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод, в който цветарката е ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите- нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия. Към художествените детайли, с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символичното значение на жълтия цвят на хризантемите- раздяла, смърт. Финалният стих драматично отвежда към стихотворението „Улична жена“, като последното действие от драма, започнала тук- в „Цветарка“. Белег на тази трансформация откриваме в епитетите „поглед смътен и нерад“, характеризиращ девойката в последния куплет. Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция: „Но от маса къмто маса…“. В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено-духовни измерения, на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност дават прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание. И трите картини в „Цветарка“ носят авторовото хуманистично послание, че в обществото е необходима социална справедливост, която може да спре нравствения срив в него.
17.05.2013 10:13 -
Добротворчеството на Йовковите герои (БЕЛ, анализ на разказа „Песента на колелетата")
Доброто и красивото са основни теми в творчеството на Йордан Йовков. В разказа „Песента на колелетата“ те са вплетени по начин, който води главния герой до важни житейски изводи и решения. Въпросът, пред който се изправя Сали Яшар: „Как трябва да се живее?“ намира своето решение именно чрез тези категории.
Според Йовков, Доброто е онази ценност в живота на човека, която може да осмисли земния му път. То се крие в душата на всеки и е потребен единствен подтик, за да го отключи и превърне в светоусещане и начин на живот.
Експозицията ни представя главния герой на разказа. Той е прочут майстор на каруци в Али Анифе. В началото на творбата авторът му прави портретна характеристика, чрез която формира читателските нагласи към него: „Така Сали Яшар беше прост човек, с изцапани ръце, ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му“. Йовков го представя като обикновен занаятчия, но и като човек, в който има нещо загадъчно и необикновено. Той обича след трудовия ден да посяда пред къщи и да съзерцава полето. Пейзажът в тези минути на отдих кара героя да се обърне към себе си и да размишлява за своя живот. Сали Яшар е вече богат, но двамата му сина са мъртви. Достигнал зрелостта в житейския си път, той е едновременно спокоен от извървяното и тревожен от мисълта, че е длъжен да стори „благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения“. Той знае как мъдрите старци наричат такова дело, а именно „себап“, но какъв трябва да бъде неговият личен. Дали да бъде мост, кладенец, хан или друго, е загадка, чието решение може да бъде отговор на въпроса на живота му.
В магическия свят на Йовков няма нищо случайно. Авторът гради своето повествование чрез постъпателно натрупване на наглед незначителни детайли в духа на библейските и приказни сказания. Бавно и последователно, сякаш потопявайки читателя в един неземен свят на чудеса, то разкрива пряко героя, неговото психологическо състояние и в същото време представя и мирогледа на разказвача.
Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което задълбочава размислите му. То става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, той е готов за нея, но съкровеното му желание е да види единствената си дъщеря. В неговото съзнание хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а за него те са символ на младостта му, когато е бил беден, но щастлив. Очакването на нейното пристигане изпълва душата на героя с напрежение и драматизъм.
Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Думите му за нея са висше философско обобщение за връзката между дарбата, красотата и благото: „Не с много неща може да надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро.“. Съвършенството ѝ е сякаш следващ знак за Сали Яшар, който неотклонно го води към личното осъществяване на мечтите на живота му.
Все така плавно и ненатрапчиво в наглед монотонния живот на майстора изплува образът, който ще се превърне в съдбовен за него. След като звукът от пеещата каруца на Шакире раздвижва пейзажа, Сали Яшар го дочува и се заслушва в песента ѝ. Но все още не знае, че в него се крие по-широк смисъл.
За него му загатва разказът на Джапар- влюбеният в Шакире нощен пазач. Съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира, той споделя: „И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам.“ Героят не дава вид, че разбира думите, дори когато Джапар открито казва: „…- каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!“. Майсторът сякаш не чува готовия отговор на въпроса, който го гложди. Открива го сам едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си в ковачницата. Той три пъти се замисля: веднъж за разказа на Джапар; втори път за това как сам чува каруцата на Шакире; на третия той вижда хиляди каруци, които пеят по пътищата, а към тях вървят жени и деца, за да ги посрещнат.
В Йовковия свят всеки детайл е от значение. Така и в този епизод на повествованието числото три прави впечатление. То е библейско и натоварено с богат подтекст. Срещаме го и в приказките под една или друга форма. И за героя на разказа то се оказва вълшебно.
Вълнението, което залива Сали Яшар, е последният знак за него, който открива прозрението за личното му предназначение: „Аллах!- Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!“. Това е и кулминацията на разказа, в която героят прави прозрение за своето лично предназначение и за смисъла на своя живот. Това е върховият момент, в който той получава необходимия му духовен заряд, за да изпълни със значение своите дела и да ги превърне от продукт на обикновения труд в резултат на висше творчество.
В сътворяването на добро и красиво авторът открива етичните и естетични основания във философията както на героя, така и на своето лично разбиране за живота.
Това, за което копнее Сали Яшар, е да остави добър спомен в паметта на хората. И какъв по-лесен начин да върши това от този да прави онова, което най-добре умее. Той разбира с душата си, че каруците, които изработва, свързват хората, а особеният глас на всяка им помага да се разпознават.
Майсторът открива, че всеотдайността му към работата го изпълва с вътрешно движение и удовлетворение. В нея той влага цял себе си и своите умения; чувства, че живее. Тя му посочва пътя към безсмъртието и осмисля битието му. Творчеството разширява мирогледа на героя и без той сам да подозира защо, го подтиква към добри дела. Сали Яшар дарява в заем кесия с пари на Джапар, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Героят не разбира, че неволно изпълнява неизречено желание на дъщеря си, и така се превръща в оръдие на великата сила на живота- „любовта между хората“. Като истински мъдрец, той прозира съкровената тайна, която движи света и направлява действията на човека и я издига като ценност над всичко.
Благодарение на двете сили- творчеството и любовта, неотделими една от друга, в края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.
Благодеянието изпълнява своето предназначение. Развръзката отвежда читателя към размисъл за щастието, което е цел на всеки човек.
В разказа „Песента на колелетата“ може да се види какво е то за Йовков. Не изобилие и материално благополучие, а висша реализация на личните възможности. Сали Яшар го постига именно по този път. И нещо повече- то не е в егоистичното утвърждаване на своите желания, а в неведомото отгатване стремежите на ближния; в това сам да бъдеш щастлив, но и да правиш и другите щастливи, като активно присъстваш в техния живот със своите умения и обич. Щастието е в магичната хармония на образи и звукове, в тайнственото съзвучие между тях, което ги превръща в завършена и незабравима мелодия, която прехвърля времето и отваря вратата към безсмъртието.
Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което задълбочава размислите му. То става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, той е готов за нея, но съкровеното му желание е да види единствената си дъщеря. В неговото съзнание хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а за него те са символ на младостта му, когато е бил беден, но щастлив. Очакването на нейното пристигане изпълва душата на героя с напрежение и драматизъм.
Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Думите му за нея са висше философско обобщение за връзката между дарбата, красотата и благото: „Не с много неща може да надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро.“. Съвършенството ѝ е сякаш следващ знак за Сали Яшар, който неотклонно го води към личното осъществяване на мечтите на живота му.
Все така плавно и ненатрапчиво в наглед монотонния живот на майстора изплува образът, който ще се превърне в съдбовен за него. След като звукът от пеещата каруца на Шакире раздвижва пейзажа, Сали Яшар го дочува и се заслушва в песента ѝ. Но все още не знае, че в него се крие по-широк смисъл.
За него му загатва разказът на Джапар- влюбеният в Шакире нощен пазач. Съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира, той споделя: „И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам.“ Героят не дава вид, че разбира думите, дори когато Джапар открито казва: „…- каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!“. Майсторът сякаш не чува готовия отговор на въпроса, който го гложди. Открива го сам едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си в ковачницата. Той три пъти се замисля: веднъж за разказа на Джапар; втори път за това как сам чува каруцата на Шакире; на третия той вижда хиляди каруци, които пеят по пътищата, а към тях вървят жени и деца, за да ги посрещнат.
В Йовковия свят всеки детайл е от значение. Така и в този епизод на повествованието числото три прави впечатление. То е библейско и натоварено с богат подтекст. Срещаме го и в приказките под една или друга форма. И за героя на разказа то се оказва вълшебно.
Вълнението, което залива Сали Яшар, е последният знак за него, който открива прозрението за личното му предназначение: „Аллах!- Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!“. Това е и кулминацията на разказа, в която героят прави прозрение за своето лично предназначение и за смисъла на своя живот. Това е върховият момент, в който той получава необходимия му духовен заряд, за да изпълни със значение своите дела и да ги превърне от продукт на обикновения труд в резултат на висше творчество.
В сътворяването на добро и красиво авторът открива етичните и естетични основания във философията както на героя, така и на своето лично разбиране за живота.
Това, за което копнее Сали Яшар, е да остави добър спомен в паметта на хората. И какъв по-лесен начин да върши това от този да прави онова, което най-добре умее. Той разбира с душата си, че каруците, които изработва, свързват хората, а особеният глас на всяка им помага да се разпознават.
Майсторът открива, че всеотдайността му към работата го изпълва с вътрешно движение и удовлетворение. В нея той влага цял себе си и своите умения; чувства, че живее. Тя му посочва пътя към безсмъртието и осмисля битието му. Творчеството разширява мирогледа на героя и без той сам да подозира защо, го подтиква към добри дела. Сали Яшар дарява в заем кесия с пари на Джапар, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Героят не разбира, че неволно изпълнява неизречено желание на дъщеря си, и така се превръща в оръдие на великата сила на живота- „любовта между хората“. Като истински мъдрец, той прозира съкровената тайна, която движи света и направлява действията на човека и я издига като ценност над всичко.
Благодарение на двете сили- творчеството и любовта, неотделими една от друга, в края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.
Благодеянието изпълнява своето предназначение. Развръзката отвежда читателя към размисъл за щастието, което е цел на всеки човек.
В разказа „Песента на колелетата“ може да се види какво е то за Йовков. Не изобилие и материално благополучие, а висша реализация на личните възможности. Сали Яшар го постига именно по този път. И нещо повече- то не е в егоистичното утвърждаване на своите желания, а в неведомото отгатване стремежите на ближния; в това сам да бъдеш щастлив, но и да правиш и другите щастливи, като активно присъстваш в техния живот със своите умения и обич. Щастието е в магичната хармония на образи и звукове, в тайнственото съзвучие между тях, което ги превръща в завършена и незабравима мелодия, която прехвърля времето и отваря вратата към безсмъртието.
16.05.2013 22:29 -
Смърт и безсмъртие в стихотворението „Обесването на Васил Левски“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ е една от най-драматичните творби на Ботев. Посветено е на трагична дата от българската история- смъртта на Апостола. А фактът, че е последното написано стихотворение на поета, го прави още по-значимо и специално.
В творбата са сплетени темите за самотната смърт и величествено безсмъртие. Левски и неговият подвиг са увековечени с помощта на поетически средства. Личността му е издигната до величието на човешко, ала трагично героично страдание.
Стихотворението е изградено като обръщение към родината, персонифицирана в образа на майката. Нейното състояние на печал и тъга по изгубения неин син рисува картината на смъртта. Реторичните въпроси още в първата строфа формират атмосфера на скръб. А натрупването на групата съгласни „гр“ привнася зловещо звучене:
„Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш?“
Цветовете са траурни- родината е назована „черна робиня“, а безнадеждността се засилва от безпомощния ѝ глас. Цари мълчание и повсеместна пустош. Черно е бесилото, на което виси Апостола, но този епитет носи допълнителен смисъл- на него сякаш умира не само най-величествената фигура на националното ни Възраждане, но и надеждата на цял народ за освобождение. Трагичното събитие е предадено чрез ярка звукова картина. Към хора на грозно грачещите гарвани се присъединява и воят на „псета и вълци“. Присъствието на точно тези животни не е случайно. Всички те са свързани със самотата и обречеността, с хищничеството, с мародерството, с пустошта. Фактът, че пространството е равно- то е или „пустиня“, или поле, носи значението на монотонна, безкрайна и незатихваща скръб.
Зимният сезон, на чийто фон се разполагат детайлите, може да бъде наречен сезон на смъртта и пустотата. Той противостои на пролетта- сезона на живота. Зимата е време, в което отсъства топлина и светлина, тя символизира мрака. Образът ѝ в стихотворението е метафоризиран- представена е как „пее свойта зла песен“. Съчетани са несъчетаеми значения- песен, но зла, които заедно с вихрите, гонещи тръни в полето, дорисуват идеята за празнота и загуба. Белият цвят, с който се асоциира зимата, в много култури е символ на отвъдното и кореспондира с края на земния човешки път. Своеобразен център на творбата представлява третата строфа. С анафорично повтореното повелително наклонение на глагола „плачи“ авторът сякаш желае да засили впечатлението, че тъгата и скръбта имат свое оправдание, че те са необходим и задължителен знак за страданието, което тегне над цял народ. Плачът трябва да бъде израз на съпричастие към загубата на идеолога на българското Възраждане- Левски. Любопитно е, че като се изключи заглавието, героят не присъства като образ, очертан с конкретни линии в творбата. Неговото отсъствие и липса са осезаеми. Едничките характеристики, с които го откриваме, са във втората половина на строфата. Назован е „един син“ на своята Родина. Това носи значението на единствен и неповторим. Макар и с пестеливи изразни средства, почти незабележимо, Ботев поставя Левски на заслужения от него пиедестал на безсмъртието. На величавия подвиг се акцентира чрез израза:
„виси на него със страшна сила.“
Не са добавени повече подробности. В иконостаса на безсмъртието не може да има излишества. За да бъдеш част от него е потребен само дух като този на Левски, който да те извиси. Ботев разбира това и претворява трагизма в будещо страхопочитание величие. Героят е извисен на бесилито- като Христос на кръста- и сякаш поставен в центъра на мита и безвремието, подобно Хаджи Димитър. Плачът на родината майка и страдащият народ, чийто образ е представен чрез старците, жените, децата, са само потвърждение на страховитата мощ на отдадения на своя народ син на България. Той също се нарежда до неумиращите, увековечен чрез болката на родината, природата и малкото българи, за които липсата му е безмерна. Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ звучи като упрек за самотната смърт на величавия българин. То запечатва скръбния факт и същевременно доказва, че на Левски не му е нужно да бъде прославян. Неговото самопожертвование надхвърля човешките рамки и в същото време е продиктувано от искрена любов към родина и народ. В това се коренят неговата изключителност и неповторим дух, които не се нуждаят от поетическо потвърждение. А то и не би могло да изрази извънмерния героичен подвиг, нито да надхвърли неговите рамки.
„Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш?“
Цветовете са траурни- родината е назована „черна робиня“, а безнадеждността се засилва от безпомощния ѝ глас. Цари мълчание и повсеместна пустош. Черно е бесилото, на което виси Апостола, но този епитет носи допълнителен смисъл- на него сякаш умира не само най-величествената фигура на националното ни Възраждане, но и надеждата на цял народ за освобождение. Трагичното събитие е предадено чрез ярка звукова картина. Към хора на грозно грачещите гарвани се присъединява и воят на „псета и вълци“. Присъствието на точно тези животни не е случайно. Всички те са свързани със самотата и обречеността, с хищничеството, с мародерството, с пустошта. Фактът, че пространството е равно- то е или „пустиня“, или поле, носи значението на монотонна, безкрайна и незатихваща скръб.
Зимният сезон, на чийто фон се разполагат детайлите, може да бъде наречен сезон на смъртта и пустотата. Той противостои на пролетта- сезона на живота. Зимата е време, в което отсъства топлина и светлина, тя символизира мрака. Образът ѝ в стихотворението е метафоризиран- представена е как „пее свойта зла песен“. Съчетани са несъчетаеми значения- песен, но зла, които заедно с вихрите, гонещи тръни в полето, дорисуват идеята за празнота и загуба. Белият цвят, с който се асоциира зимата, в много култури е символ на отвъдното и кореспондира с края на земния човешки път. Своеобразен център на творбата представлява третата строфа. С анафорично повтореното повелително наклонение на глагола „плачи“ авторът сякаш желае да засили впечатлението, че тъгата и скръбта имат свое оправдание, че те са необходим и задължителен знак за страданието, което тегне над цял народ. Плачът трябва да бъде израз на съпричастие към загубата на идеолога на българското Възраждане- Левски. Любопитно е, че като се изключи заглавието, героят не присъства като образ, очертан с конкретни линии в творбата. Неговото отсъствие и липса са осезаеми. Едничките характеристики, с които го откриваме, са във втората половина на строфата. Назован е „един син“ на своята Родина. Това носи значението на единствен и неповторим. Макар и с пестеливи изразни средства, почти незабележимо, Ботев поставя Левски на заслужения от него пиедестал на безсмъртието. На величавия подвиг се акцентира чрез израза:
„виси на него със страшна сила.“
Не са добавени повече подробности. В иконостаса на безсмъртието не може да има излишества. За да бъдеш част от него е потребен само дух като този на Левски, който да те извиси. Ботев разбира това и претворява трагизма в будещо страхопочитание величие. Героят е извисен на бесилито- като Христос на кръста- и сякаш поставен в центъра на мита и безвремието, подобно Хаджи Димитър. Плачът на родината майка и страдащият народ, чийто образ е представен чрез старците, жените, децата, са само потвърждение на страховитата мощ на отдадения на своя народ син на България. Той също се нарежда до неумиращите, увековечен чрез болката на родината, природата и малкото българи, за които липсата му е безмерна. Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ звучи като упрек за самотната смърт на величавия българин. То запечатва скръбния факт и същевременно доказва, че на Левски не му е нужно да бъде прославян. Неговото самопожертвование надхвърля човешките рамки и в същото време е продиктувано от искрена любов към родина и народ. В това се коренят неговата изключителност и неповторим дух, които не се нуждаят от поетическо потвърждение. А то и не би могло да изрази извънмерния героичен подвиг, нито да надхвърли неговите рамки.
16.05.2013 16:23 -
Литературен анализ на стихотворението „На прощаване“ на Христо Ботев (БЕЛ, 11 клас)
Със своята поезия Ботев прави първия голям опит да въведе една вечна за изкуството тема. Тя е известна още от Античността- разкъсването на родовите връзки в името на един по-висш обществен идеал. В неговата поезия социалната реализация на личността и човешкият прогрес стоят по-високо.
Тази идея откриваме в стихотворението „На прощаване“. То разкрива готовността на лирическия герой да тръгне по избрания от него път на борбата. Тя е изразена със средствата на народната поезия, което придава на творбата общонационално значение, въпреки лично-изповедният тон.
Творбата представлява трагична изповед на осъзнала своето предназначение и желание личност. В нея се преплитат образите на майката, братята, либето, родината и бунтовника. Наблюдават се проблемите за раздялата, борбата и смъртта. Сложната амалгама е въплътена чрез средствата на народната песен.
Заглавието „На прощаване в 1868г.“ конкретизира както времето, така и ситуацията, в които лирическият герой изразява своите душевни пориви в най-съкровена за човека монологична форма. С помощта на обръщение към майката, което накъсва целия текст и което я определя като основен събеседник в желан диалог, превърнал се в хайдутин и бунтовник, той проси от нея разбиране и изповядва своите основания да ѝ причини най-голямото за един родител страдание- да се раздели с детето си.
Началната картина рисува интимните и дълбоко лични чувства на майката, която изпраща на сигурна гибел сина си. Тя плаче и „тъжи“. Още този първи стих е зареден с драматизма на раздялата, изразен чрез характерния за народните говори глагол. Лирическият герой мислено се прощава с майка си, моли за нейната подкрепа и разбиране, но и обосновава своя избор, за да смекчи болката ѝ. Майчината прошка притежава магическа сила. И той се уповава именно на това, разчитайки да получи благословия за своя избор. Героят изтъква причините, които са го тласнали да напусне родния дом и да бъде емигрант в „тежка чужбина“ и да има съдба на скитник, лутащ се „немил“ и „недраг“. А те са дълг към народа, над когото тегне „турска черна прокуда“, силата на сърцето и духа му, които са непримирими с неправдата. Той се чувства отговорен да защити родното. За да нарисува образа му, поетът използва синекдохата „бащино ми огнище“. Така е представена родината- като нещо близко, топло и уютно. Това обяснява защо за бунтовника националният идеал е по-скъп от спокойствието на бащиния дом. Лишаването от спомена за детството, за първите любовни трепети е именно за да бъдат опазени и защитени те с цената на риска за своя живот. В това героят открива своя мотив и лично основание да направи екзистенциален избор в своя живот и да го положи в жертва на съкровения човешки идеал. Поетът гради трагизма на раздялата с анафоричното повторение „там“, за да достигне възклицанията:
„Ах, мале – майко юнашка! Прости ме и веч прощавай!“
Героят осъзнава страданието, което го очаква, както и мъката, която причинява на майка си, но и знае, че тя е силна като него. Затова я нарича „юнашка“. Той е убеден, че тя ще намери сили да го разбере и му прости. Но дори и да не го стори, решението е взето:
„Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен“. Бунтовникът принадлежи на родината и народа си, макар в очите на хората да е „нехрани-майка“. Той подготвя майка си да приеме възможните изходи от неговия избор. На нея той поверява завета на своето дело. Тя трябва да го съхрани и предаде на неговите невръстни братя. Тя е неговата памет за бъдещето, а в тях- надеждата му подвигът да бъде преповторен. Картината на смъртта- по-вероятният изход от борбата, е обрисувана във фолклорен стил. Тя е космическо сливане на човека с мирозданието и родното. Контрастът „бяло ми месо по скали“- „черни ми кърви в земята“ изразява не само цветова, а и пространствена антиномия. Героят е разкъсан между небето и земята, между идеала и приземеността на битието. Смъртта е единствена и необратима, затова рисунъкът е пестелив. Песента, в която героят е увековечен, придава легендарност и мащабност на неговото дело. Героят се чувства спокоен, знаейки че има кой да пророни сълза за него, че има кой да последва идеала му. В противовес на картината на смъртта е тази на щастливото завръщане и свободата. Тя е мечта и блян за героя и е по-пищна и богата на образи и багри. Изпълнена е с живот и сила. Юнаците са лични и напети и с байрак, който се вее, а левовете на челата им- символ на мъжество и мощ, блестят. Дружината е обрисувана в духа на хайдушките и юнашките народни песни, за да се изрази изключителността на стореното от тях. Те са спасители и китки и венци увенчават подвига им. Майката прегръща своето „първо чедо“, за да изрече заветните думи „свобода и смърт юнашка“. Подмяната на разделителния съюз „или“ със съединителния „и“ не е случайна. За героя смъртта и свободата са равноценни. Той е свободен, защото е приел саможертвата, защото е приел смъртта. Едва тогава идва правото на лично щастие- да прегърне либето, макар с „кървава ръка“, която въздава справедливост, но и способна да дарява нежност. Победното завръщане е само блян, от който лирическият герой бързо се отрезвява:
„Пък тогаз…майко, прощавай! Ти, либе, не ме забравяй! Дружина тръгва, отива, пътят е страшен, но славен:“
Бунтовникът ясно осъзнава, че пътят към свободата трябва да се изстрада, че жертвата е задължителна за постигането ѝ и че тя минава през страха и ужаса на неочакваната смърт. Затова във финала на творбата заявява своята скромна молба за едничка награда:
„да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“.
Наричайки себе си „сиромах“, героят се представя като скромен изразител на народната воля. Той е част от своя народ и желае да остане в неговата памет- така да съхрани връзката си с него. За героя той е висша ценност, част от святото име- България. Те са непреходните идеали, заради които бунтовникът утвърждава своята чест и своя дух, заради които приема смъртта. За него тя е път, по който достойно се защитава светостта на родното.
Заглавието „На прощаване в 1868г.“ конкретизира както времето, така и ситуацията, в които лирическият герой изразява своите душевни пориви в най-съкровена за човека монологична форма. С помощта на обръщение към майката, което накъсва целия текст и което я определя като основен събеседник в желан диалог, превърнал се в хайдутин и бунтовник, той проси от нея разбиране и изповядва своите основания да ѝ причини най-голямото за един родител страдание- да се раздели с детето си.
Началната картина рисува интимните и дълбоко лични чувства на майката, която изпраща на сигурна гибел сина си. Тя плаче и „тъжи“. Още този първи стих е зареден с драматизма на раздялата, изразен чрез характерния за народните говори глагол. Лирическият герой мислено се прощава с майка си, моли за нейната подкрепа и разбиране, но и обосновава своя избор, за да смекчи болката ѝ. Майчината прошка притежава магическа сила. И той се уповава именно на това, разчитайки да получи благословия за своя избор. Героят изтъква причините, които са го тласнали да напусне родния дом и да бъде емигрант в „тежка чужбина“ и да има съдба на скитник, лутащ се „немил“ и „недраг“. А те са дълг към народа, над когото тегне „турска черна прокуда“, силата на сърцето и духа му, които са непримирими с неправдата. Той се чувства отговорен да защити родното. За да нарисува образа му, поетът използва синекдохата „бащино ми огнище“. Така е представена родината- като нещо близко, топло и уютно. Това обяснява защо за бунтовника националният идеал е по-скъп от спокойствието на бащиния дом. Лишаването от спомена за детството, за първите любовни трепети е именно за да бъдат опазени и защитени те с цената на риска за своя живот. В това героят открива своя мотив и лично основание да направи екзистенциален избор в своя живот и да го положи в жертва на съкровения човешки идеал. Поетът гради трагизма на раздялата с анафоричното повторение „там“, за да достигне възклицанията:
„Ах, мале – майко юнашка! Прости ме и веч прощавай!“
Героят осъзнава страданието, което го очаква, както и мъката, която причинява на майка си, но и знае, че тя е силна като него. Затова я нарича „юнашка“. Той е убеден, че тя ще намери сили да го разбере и му прости. Но дори и да не го стори, решението е взето:
„Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен“. Бунтовникът принадлежи на родината и народа си, макар в очите на хората да е „нехрани-майка“. Той подготвя майка си да приеме възможните изходи от неговия избор. На нея той поверява завета на своето дело. Тя трябва да го съхрани и предаде на неговите невръстни братя. Тя е неговата памет за бъдещето, а в тях- надеждата му подвигът да бъде преповторен. Картината на смъртта- по-вероятният изход от борбата, е обрисувана във фолклорен стил. Тя е космическо сливане на човека с мирозданието и родното. Контрастът „бяло ми месо по скали“- „черни ми кърви в земята“ изразява не само цветова, а и пространствена антиномия. Героят е разкъсан между небето и земята, между идеала и приземеността на битието. Смъртта е единствена и необратима, затова рисунъкът е пестелив. Песента, в която героят е увековечен, придава легендарност и мащабност на неговото дело. Героят се чувства спокоен, знаейки че има кой да пророни сълза за него, че има кой да последва идеала му. В противовес на картината на смъртта е тази на щастливото завръщане и свободата. Тя е мечта и блян за героя и е по-пищна и богата на образи и багри. Изпълнена е с живот и сила. Юнаците са лични и напети и с байрак, който се вее, а левовете на челата им- символ на мъжество и мощ, блестят. Дружината е обрисувана в духа на хайдушките и юнашките народни песни, за да се изрази изключителността на стореното от тях. Те са спасители и китки и венци увенчават подвига им. Майката прегръща своето „първо чедо“, за да изрече заветните думи „свобода и смърт юнашка“. Подмяната на разделителния съюз „или“ със съединителния „и“ не е случайна. За героя смъртта и свободата са равноценни. Той е свободен, защото е приел саможертвата, защото е приел смъртта. Едва тогава идва правото на лично щастие- да прегърне либето, макар с „кървава ръка“, която въздава справедливост, но и способна да дарява нежност. Победното завръщане е само блян, от който лирическият герой бързо се отрезвява:
„Пък тогаз…майко, прощавай! Ти, либе, не ме забравяй! Дружина тръгва, отива, пътят е страшен, но славен:“
Бунтовникът ясно осъзнава, че пътят към свободата трябва да се изстрада, че жертвата е задължителна за постигането ѝ и че тя минава през страха и ужаса на неочакваната смърт. Затова във финала на творбата заявява своята скромна молба за едничка награда:
„да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“.
Наричайки себе си „сиромах“, героят се представя като скромен изразител на народната воля. Той е част от своя народ и желае да остане в неговата памет- така да съхрани връзката си с него. За героя той е висша ценност, част от святото име- България. Те са непреходните идеали, заради които бунтовникът утвърждава своята чест и своя дух, заради които приема смъртта. За него тя е път, по който достойно се защитава светостта на родното.
Основна тема в поезията на Ботев е националноосвободителната борба. Родината и извоюваната в битка свобода са идеен център на неговото творчество. Причина за това е епохата, в която се ражда поетът- епоха на национално робство, политически гнет и социална несправедливост.
Проблемите за борбата и свободата са основни за творбите на поета, а този за смъртта винаги присъства в неразривна връзка с тях. Лирическият герой в поезията на Ботев е борецът за свобода, съзнателно избрал своя път. Път, който води към смъртта, но и безсмъртието.
В творчеството на Ботев героят е роден с борчески дух. Той го носи в себе си като вродено светоусещане и качество, наследено от майката и юначното минало на своя народ. В стихотворението „На прощаване“ оправдава своето поведение и избор на бунтовник така:
„Но кажи какво да правя, кат ме си, майко, родила със сърце мъжко, юнашко…“
Същия образ откриваме и в „Хайдути“. Борбата за Ботевия герой е вроден, дълбоко вкоренен в душата му дълг и към народа, и към близките. Той го носи, следвайки своя идеал- свободата. Тя се отстоява както за собствената личност, така и като общонационална ценност. Борбата за бунтовника революционер е копнеж и отговор на народното страдание, средство за изход от тежкото робство. В „До моето първо либе“ лирическият герой рисува пред любимата си своята представа за битката. Тя е сравнена с буря, от която трепери земята, а клоните се свиват на венец. Апокалиптичните видения представят борбата като израз на страха и злобата, сковали народа. Героят добре разбира, че избраният от него път е труден и поражда естествена човешка боязън, както сам казва:
„пътят е страшен, но славен:“ („На прощаване“)
Той изисква от него да отхвърли любовта на всички близки и любими хора- на семейството и на либето. Така борбата се превръща и в борба със самия себе си, със собствените човешки чувства. Тя е пренебрегване на личните желания. Пътят на борбата е изгнание, отделяне от спокойствието и уюта на дома. Той превръща тръгналите по него в „немили“, „клети“, „недраги“, преобръщайки съдбата им. Ботев осъзнава тази върховна саможертва и затова в редица свои сатирични стихотворения въстава срещу всенародното малодушие и оскотяването. Ярки в това отношение са образите, изградени в „Елегия“. Поетът се гневи на безизходността и дългото робско търпение, на люлката на тиранията. Тук той вижда робството не само като загуба на физическа свобода, но и на свободата на духа. Това го тревожи, буди съвестта му и разширява разбирането му за корените на робството- българите са духовно слепи, те не осъзнават причините за своето положение. Потребна е борба за душите им, борба за пробуждането им и с това открива ново измерение и форма на израз на своя протест. Именно в стихотворението „Борба“ поетът разкрива основите на социалната несправедливост- покорството, невежеството, фалшивата мъдрост за страх от бога, проповядвана от църквата и учителите. Срещу тях се бунтува и въстава, осъзнавайки ги като една от причините за робското положение на българите. Прозрял лъжливите закони, които управляват народа му, на поета не му остава нищо друго, освен и той да се обърне към религията. Но към религията, която, както сам той уточнява, защитава робите, която подкрепя слабите. В „Моята молитва“ лирическият герой се обръща към свой бог- богът на разума, онзи, който да вдъхне „любов жива за свобода“. Само той може да изведе народа от пиянството, в което копнее свободата, а не се бори за нея. А това е още едно от средствата в битката, необходими за постигане на свещения идеал. Пътят на борбата е път към смъртта. Чрез нея героят побеждава времето. Тя е желан изход, макар понякога представяна като студ, измръзване (финалът на „Майце си“). Смъртта е и резултат от дадената дума- „дума заветна“ („Делба“), обещание, но и празник на саможертвата, който се приема като естествен изход от пътя към свободата. В творчеството на Ботев смъртта е не само грозна и страшна, но и естетизирана. Тя е мечтана и красива. В „До моето първо либе“ е сравнена с „мила усмивка“, а гробът със „сладка почивка“. Най-богато обрисувана е в „На прощаване“. Представена е като сливане на героя с родното: бялото месо на героя е по скалите- при орлите, а кръвта- в земята. Оръжието му е завещано на братята. В него са вдъхнати и запечатани смъртните слова за свобода. Героят е обезсмъртен в песните и това е неговото самопостигане. Смъртта му е награда за борбата за правда, която е смисъл на човешкия му живот. Кулминация в изобразяването на геройската смърт и неин апотеоз откриваме в „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“. В баладата героят обитава митологичното пространство на безсмъртието. Времето е спряло своя ход, а той е извън него. Природата майка и нейните символи- земята, небето, орлицата, вълкът, соколът, самодивите, дори песента на Балкана, единствени са съпричастни към страданието и полагат грижи за героя. С присъствието на приказни и митологични образи е изразено преклонението пред неговото величие и подвиг, както и превръщането на самия него в част от мита за вечното. По сходен начин реалност и легенда се сливат в мъченическата смърт на Васил Левски. Творбата съдържа мъката и отчаянието на цял народ от загубата на Апостола. Смъртта тук е по-страшна и безнадеждна, отколкото в предходната творба. Самотността на героя е трагична. Неговата обреченост и изоставеност са безмилостни. Героят е лишен от силата на митологично-поетичното. Реалността е жестока със своята застиналост и отсъствие на съчувствие и милост към него. Зима, гарвани, пустош, вълчи вой и плач съпровождат самотно увисналия на бесилото герой. Но само то е прекият път към духовно безсмъртие. Бесилото е кръстът на личното величие, постигнато от Левски. Той е наречен „единствен син“ на България и това е титла, достойна само за него, платена с най-високата цена- собствения му живот. Борбата и смъртта в Ботевата поезия са неразривно свързани. Те градят образа на бореца за свобода. Образ, който надхвърля националното и се превръща в общочовешки идеал за подвиг и върховна саможертва. В него се вписва не само лирическият герой, но и самият поет, който със своето дело потвърждава собствените си думи:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…“
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com
„Но кажи какво да правя, кат ме си, майко, родила със сърце мъжко, юнашко…“
Същия образ откриваме и в „Хайдути“. Борбата за Ботевия герой е вроден, дълбоко вкоренен в душата му дълг и към народа, и към близките. Той го носи, следвайки своя идеал- свободата. Тя се отстоява както за собствената личност, така и като общонационална ценност. Борбата за бунтовника революционер е копнеж и отговор на народното страдание, средство за изход от тежкото робство. В „До моето първо либе“ лирическият герой рисува пред любимата си своята представа за битката. Тя е сравнена с буря, от която трепери земята, а клоните се свиват на венец. Апокалиптичните видения представят борбата като израз на страха и злобата, сковали народа. Героят добре разбира, че избраният от него път е труден и поражда естествена човешка боязън, както сам казва:
„пътят е страшен, но славен:“ („На прощаване“)
Той изисква от него да отхвърли любовта на всички близки и любими хора- на семейството и на либето. Така борбата се превръща и в борба със самия себе си, със собствените човешки чувства. Тя е пренебрегване на личните желания. Пътят на борбата е изгнание, отделяне от спокойствието и уюта на дома. Той превръща тръгналите по него в „немили“, „клети“, „недраги“, преобръщайки съдбата им. Ботев осъзнава тази върховна саможертва и затова в редица свои сатирични стихотворения въстава срещу всенародното малодушие и оскотяването. Ярки в това отношение са образите, изградени в „Елегия“. Поетът се гневи на безизходността и дългото робско търпение, на люлката на тиранията. Тук той вижда робството не само като загуба на физическа свобода, но и на свободата на духа. Това го тревожи, буди съвестта му и разширява разбирането му за корените на робството- българите са духовно слепи, те не осъзнават причините за своето положение. Потребна е борба за душите им, борба за пробуждането им и с това открива ново измерение и форма на израз на своя протест. Именно в стихотворението „Борба“ поетът разкрива основите на социалната несправедливост- покорството, невежеството, фалшивата мъдрост за страх от бога, проповядвана от църквата и учителите. Срещу тях се бунтува и въстава, осъзнавайки ги като една от причините за робското положение на българите. Прозрял лъжливите закони, които управляват народа му, на поета не му остава нищо друго, освен и той да се обърне към религията. Но към религията, която, както сам той уточнява, защитава робите, която подкрепя слабите. В „Моята молитва“ лирическият герой се обръща към свой бог- богът на разума, онзи, който да вдъхне „любов жива за свобода“. Само той може да изведе народа от пиянството, в което копнее свободата, а не се бори за нея. А това е още едно от средствата в битката, необходими за постигане на свещения идеал. Пътят на борбата е път към смъртта. Чрез нея героят побеждава времето. Тя е желан изход, макар понякога представяна като студ, измръзване (финалът на „Майце си“). Смъртта е и резултат от дадената дума- „дума заветна“ („Делба“), обещание, но и празник на саможертвата, който се приема като естествен изход от пътя към свободата. В творчеството на Ботев смъртта е не само грозна и страшна, но и естетизирана. Тя е мечтана и красива. В „До моето първо либе“ е сравнена с „мила усмивка“, а гробът със „сладка почивка“. Най-богато обрисувана е в „На прощаване“. Представена е като сливане на героя с родното: бялото месо на героя е по скалите- при орлите, а кръвта- в земята. Оръжието му е завещано на братята. В него са вдъхнати и запечатани смъртните слова за свобода. Героят е обезсмъртен в песните и това е неговото самопостигане. Смъртта му е награда за борбата за правда, която е смисъл на човешкия му живот. Кулминация в изобразяването на геройската смърт и неин апотеоз откриваме в „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“. В баладата героят обитава митологичното пространство на безсмъртието. Времето е спряло своя ход, а той е извън него. Природата майка и нейните символи- земята, небето, орлицата, вълкът, соколът, самодивите, дори песента на Балкана, единствени са съпричастни към страданието и полагат грижи за героя. С присъствието на приказни и митологични образи е изразено преклонението пред неговото величие и подвиг, както и превръщането на самия него в част от мита за вечното. По сходен начин реалност и легенда се сливат в мъченическата смърт на Васил Левски. Творбата съдържа мъката и отчаянието на цял народ от загубата на Апостола. Смъртта тук е по-страшна и безнадеждна, отколкото в предходната творба. Самотността на героя е трагична. Неговата обреченост и изоставеност са безмилостни. Героят е лишен от силата на митологично-поетичното. Реалността е жестока със своята застиналост и отсъствие на съчувствие и милост към него. Зима, гарвани, пустош, вълчи вой и плач съпровождат самотно увисналия на бесилото герой. Но само то е прекият път към духовно безсмъртие. Бесилото е кръстът на личното величие, постигнато от Левски. Той е наречен „единствен син“ на България и това е титла, достойна само за него, платена с най-високата цена- собствения му живот. Борбата и смъртта в Ботевата поезия са неразривно свързани. Те градят образа на бореца за свобода. Образ, който надхвърля националното и се превръща в общочовешки идеал за подвиг и върховна саможертва. В него се вписва не само лирическият герой, но и самият поет, който със своето дело потвърждава собствените си думи:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…“
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com
16.05.2013 10:59 -
Проблемът за самотата в стихотворението „Майце се“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
„Майце си“ е първото отпечатано Ботево стихотворение. Писано още през юношеските години по време на пребиваването на автора в Русия, то е поетическо свидетелство за емоционалния свят на лирическия герой. В него се очертава характерната му вътрешна нагласа, която се превръща в типична и за по-късните произведения на поета.
Стихотворението представлява напрегната и мъчителна изповед за състоянието на отчаяние и самотност, породени от липсата на социални опори и разбиране. Адресирано към майката, то отразява зрелостта на героя и съзнанието му за предстояща гибел, които засилват внушението за неговата алиенация.
Творбата е своеобразен отговор на майчиния плач и гради представата за прекършения устрем, за духовната и психологическа сломеност на човек, който съзнава своята раздвоеност между идеалите си и естествената потребност от топлина и обич, от човешко щастие.
Самотата на лирическия герой се обуславя от направения от него житейски избор. От една страна, той поставя като висша ценност постигането на общочовешката идея за свобода, а от друга- добре разбира, че този път го води към прекъсване на родовата връзка с най-близките му хора.
Причините за духовната изолация на героя са изразени в първите две строфи на творбата чрез реторични въпроси. Майчината тъга и клетвата ѝ, която във фолклорната традиция се приема за изключително силна, се предполага, че са предизвикали злочестата съдба на скитника, който среща „…това, що душа мрази“. В тези редове чрез мотива за бездомност авторът отразява реалността на емигрантския живот, самотността и носталгията, до които той води. Да живееш далеч от родното си място се тълкува и като скиталчество, и като наказание за извършено престъпление спрямо родното, и като погубване на собствената младост.
Плавно и постепенно авторът формира образа на своя обезверен, самотно изстрадващ избрания път лирически герой. Но неговата изолация, дори когато е сред „мили другари“, и умело прикривана с веселост, има своето висше оправдание. Тя не е самоцел, нито маска на горда самотност. С нея героят не прикрива душевна пустота или липса на вътрешен живот. Напротив, той е изпълнен с любов, вяра, мечти, мисли и страдание. У лирическия герой на творбата се разгаря стремежът към идеал, който няма с кого да сподели. Той загатва за желанието си да поеме отговорността за неговото осъществяване и разбира, че именно това го обрича на самота.
Единственият човек, който може да се съизмери като ценност с националната идея, е майката:
„Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря!“
Но и от нейното присъствие героят знае, че е потребно да се лиши. Прекъсването на тази силна за всеки човек връзка е трудно. Майката е желан образ в бъдещето на героя, на нея той възлага младежките си мечти, но точно тя трябва да ги погребе:
„Но за вси желби приготви яма!“
Едничка утеха за героя на творбата остава разбирането, което може да получи от нея. Само една майка е способна да приеме душевната мъка на своето дете, да го разбере и да му дари чувство за топлина, уют и сигурност. Актът на прегръдката е знак за споделено страдание, но и за раздяла и прощаване. Цялата творба е изградена на принципа на отхвърлянето, отделянето, откъсването. Героят последователно приема всяко лишение- останал без дом, с попарена младост, без приятел, доброволно разделил се с близките, накрая е готов да приеме и мисълта за смъртта, която го очаква. А тя е най-висшият израз на отчужденост, отдалеченост от любимите хора, на самота и студ:
„пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!“
И социалната самота, и вероятната смърт са резултат от саможертвата на героя, мотивирана от обич към близките. Това, че той се примирява с алиенацията не без вътрешна борба, е белег за отчуждението му и за осъзнаването му като отделна личност със собствен път и разбирания. Творбата следва линията на драматична напрегнатост и трагична обезвереност, но представя и социалната позиция на героя, който израства до равнището на обществено ангажиран човек. Той страда, но е категоричен в избора си. Неговата ценностна система се ориентира към общонационални и общочовешки идеали и цели. Те го мотивират да преживее раздялата с всичко свято и да узрее за делото на своя живот.
„Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря!“
Но и от нейното присъствие героят знае, че е потребно да се лиши. Прекъсването на тази силна за всеки човек връзка е трудно. Майката е желан образ в бъдещето на героя, на нея той възлага младежките си мечти, но точно тя трябва да ги погребе:
„Но за вси желби приготви яма!“
Едничка утеха за героя на творбата остава разбирането, което може да получи от нея. Само една майка е способна да приеме душевната мъка на своето дете, да го разбере и да му дари чувство за топлина, уют и сигурност. Актът на прегръдката е знак за споделено страдание, но и за раздяла и прощаване. Цялата творба е изградена на принципа на отхвърлянето, отделянето, откъсването. Героят последователно приема всяко лишение- останал без дом, с попарена младост, без приятел, доброволно разделил се с близките, накрая е готов да приеме и мисълта за смъртта, която го очаква. А тя е най-висшият израз на отчужденост, отдалеченост от любимите хора, на самота и студ:
„пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!“
И социалната самота, и вероятната смърт са резултат от саможертвата на героя, мотивирана от обич към близките. Това, че той се примирява с алиенацията не без вътрешна борба, е белег за отчуждението му и за осъзнаването му като отделна личност със собствен път и разбирания. Творбата следва линията на драматична напрегнатост и трагична обезвереност, но представя и социалната позиция на героя, който израства до равнището на обществено ангажиран човек. Той страда, но е категоричен в избора си. Неговата ценностна система се ориентира към общонационални и общочовешки идеали и цели. Те го мотивират да преживее раздялата с всичко свято и да узрее за делото на своя живот.
15.05.2013 22:58 -
Граф дьо Монте Кристо- романтически герой (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Романът „Граф Монте Кристо“ е сред емблематичните произведения на своя автор, а самият той е един от типичните творци на романтизма. Творбата извежда на преден план централния за поетиката на тази епоха конфликт между личност и общество, между индивидуалните нравствени принципи и порочната социална система. Романът покорява с това, че разработва вечните теми за човешката нравственост като приятелството, честността, справедливостта, щастието и любовта. Патосът им ги прави верен спътник на младия човек при формирането му като личност, зависима само от доброто.
Героят на „Граф дьо Монте Кристо“ е представителен образ на епохата на Романтизма. Едмон Дантес дава израз на естествения стремеж към щастие. В ролята си на дързък съдия и приел себе си като избран от Бога да възстанови справедливостта, той се бори за осъществяването на своя идеал. Дантес е събирателен образ на човека и въплъщение на разнородни черти от неговата природа.
Човекът на романтизма е човек на пътя. Този мотив намира израз в неудържимото влечение към източната екзотика и стремежът да се обхване цялото знание, да се проникне зад скритата същност на явленията. Героят не просто преодолява пространства и се премества във физическия свят. Това е символ на душевната му еволюция и житейско обогатяване. Персонажът е носител на основната идеология на епохата- изключителен герой в изключителни обстоятелства. Той е в центъра на повествованието със своята ярка индивидуалност.
За личността на романтизма е характерно маскирането, преобличането, скриването зад фалшива самоличност, благодарение на което може да се воюва за определена цел. Чрез това се реализира приключенската линия на романа. Едмон Дантес сменя имената, а с тях и социалния статус и националността си. Превъплъщавайки се в граф Монте Кристо, абат Бузони, лорд Рътълуен, той маркира отделните етапи на своето духовно развитие. Името Едмон Дантес маркира миналото, щастието в любовта, младежките мечти, вярата в доброто у човека. Един неочакван обрат превръща волния моряк в затворник от зловещата крепост Иф.
Подобно на митологичен или приказен герой, му се налага да преодолява невъзможни препятствия, подкрепян от помощници. От тук започват типичните за романтическите герои перипетии и неочаквани срещи. Повествованието изцяло разчита на необикновеното и случайността, на съдбовните съвпадения и постоянното заплитане и разплитане на тайни. Затворът среща героя с абат Фариа, който води до преображението и духовното му проглеждане. Благодарение на него, Едмон се образова повече, отколкото ако е посещавал университет; добива знания за света и хората, овладява аристократични маниери, школува ума си; и най-главното- прозира истината за враговете и сърцето му се изпълва с гняв, презрение и ярост, тласкащи го към отмъщение. Данглар е обладан от завист и болни амбиции и те го подтикват да напише донос против Дантес, определен за капитан на кораба „Фараон“. Фернан е заслепен от дивата ревност към съперника за сърцето на обичаната Мерседес и става жалка пионка в ръцете на безсъвестния интригант. Прокурорът Вилфор изменя на клетвата да защитава истината и поставя честолюбието си над трагедията на един невинен младеж. В ожесточението от проявената несправедливост Едмон се зарича да отмъсти за отнетото му право на щастие. Крепостта и изгнаничеството са символ на затворения и неосъществен дух на героя, който не може да се извиси и тегне под робството на антихуманните социални закони на безчестието. Като типичен романтически герой Едмон Дантес е подвластен на бурните емоции и страсти. Замисленото от него отмъщение няма за цел покаянието и нравственото прераждане на злодеите, а физическото им унищожение, което трябва да бъде предшествано от опозоряване сред светския елит и отчаяние. Този план не излъчва християнско милосърдие и благородно великодушие, а представя житейската философия на личност, превърнала се от жертва в съдия и палач. Едмон Дантес се опира в своите действия на старозаветната максима „око за око, зъб за зъб“. Внушаващ едновременно демонизъм и ангелска чистота, той предизвиква възхита у положителните герои и страх у отрицателите. Силата на Едмон Дантес идва както от свръхестествените му възможности и способности, придобити по чудесен начин, включително и забогатяването му, така и от моралното основание на действията му. Героят разтърсва привидно стабилния свят на Вилфор, Данглар и Морсер и изважда на показ пред парижкото общество дълго прикриваната низост. Кралският прокурор Вилфор загубва разсъдъка си, след като публично е разкрита тайната за незаконния му син Бенедето. Граф дьо Морсер рухва от измамната висота на социалното си положение и стига до самоубийство, когато се разкрива предателството и измяната му. Възмездие за греха на Морсер (Фернан) е категорично изразеното нежелание на сина му Албер да бъде повече част от тази опозорена фамилия. Дълго носещ болезнената тайна за истината, разпънат между Бога и дявола, готов да продаде душата си в сделка със сатаната, Монте Кристо се проявява като съвършен индивидуалист, което е характерна черта на романтическия герой. Стигайки до крайност, героят разбира, че бунтът му срещу обществените закони не може да бъде същевременно бунт срещу нравствените норми и разрушаване на моралните принципи. С болка и разкаяние той открива, че средствата, избрани за борба със злото, са проявление на греха. Израз на променената му позиция е неочакваното му решение да пощади живота на Данглар и да отнеме почти цялото му богатство в полза на приютите за бедни. Едмон Дантес не отмъщава заради себе си, а приемайки себе си като оръдие на божествената справедливост. Това кореспондира със свободолюбивия романтичен порив на човека към духовен простор и нравствено съвършенство. Завършекът на рома отвежда героя отново в началото на пътя. Но в този момент той вече е различен. Изричайки „Чакай и се надявай!“, героят обобщава своята изстрадана житейска философия, която има нова опора. Тя вече не е подхранвана от жаждата за отмъщение, а от родилата се в сърцето му надежда. В духа на романтизма Дюма изгражда образа на чудака, който не е разбран от консервативното общество. Загадъчното и тайнственото в живота на Монте Кристо го изтръгва от кръга на обичайното, банално ежедневие и му придава екзотичен, почти приказен ореол. При цялата си житейска несъстоятелност, образът е силно въздействащ. Убедителността му се заключава в благородните намерения на героя като изразител на човешкото право да защити застрашеното лично щастие и романтичния порив към красотата в живота.
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com.
Подобно на митологичен или приказен герой, му се налага да преодолява невъзможни препятствия, подкрепян от помощници. От тук започват типичните за романтическите герои перипетии и неочаквани срещи. Повествованието изцяло разчита на необикновеното и случайността, на съдбовните съвпадения и постоянното заплитане и разплитане на тайни. Затворът среща героя с абат Фариа, който води до преображението и духовното му проглеждане. Благодарение на него, Едмон се образова повече, отколкото ако е посещавал университет; добива знания за света и хората, овладява аристократични маниери, школува ума си; и най-главното- прозира истината за враговете и сърцето му се изпълва с гняв, презрение и ярост, тласкащи го към отмъщение. Данглар е обладан от завист и болни амбиции и те го подтикват да напише донос против Дантес, определен за капитан на кораба „Фараон“. Фернан е заслепен от дивата ревност към съперника за сърцето на обичаната Мерседес и става жалка пионка в ръцете на безсъвестния интригант. Прокурорът Вилфор изменя на клетвата да защитава истината и поставя честолюбието си над трагедията на един невинен младеж. В ожесточението от проявената несправедливост Едмон се зарича да отмъсти за отнетото му право на щастие. Крепостта и изгнаничеството са символ на затворения и неосъществен дух на героя, който не може да се извиси и тегне под робството на антихуманните социални закони на безчестието. Като типичен романтически герой Едмон Дантес е подвластен на бурните емоции и страсти. Замисленото от него отмъщение няма за цел покаянието и нравственото прераждане на злодеите, а физическото им унищожение, което трябва да бъде предшествано от опозоряване сред светския елит и отчаяние. Този план не излъчва християнско милосърдие и благородно великодушие, а представя житейската философия на личност, превърнала се от жертва в съдия и палач. Едмон Дантес се опира в своите действия на старозаветната максима „око за око, зъб за зъб“. Внушаващ едновременно демонизъм и ангелска чистота, той предизвиква възхита у положителните герои и страх у отрицателите. Силата на Едмон Дантес идва както от свръхестествените му възможности и способности, придобити по чудесен начин, включително и забогатяването му, така и от моралното основание на действията му. Героят разтърсва привидно стабилния свят на Вилфор, Данглар и Морсер и изважда на показ пред парижкото общество дълго прикриваната низост. Кралският прокурор Вилфор загубва разсъдъка си, след като публично е разкрита тайната за незаконния му син Бенедето. Граф дьо Морсер рухва от измамната висота на социалното си положение и стига до самоубийство, когато се разкрива предателството и измяната му. Възмездие за греха на Морсер (Фернан) е категорично изразеното нежелание на сина му Албер да бъде повече част от тази опозорена фамилия. Дълго носещ болезнената тайна за истината, разпънат между Бога и дявола, готов да продаде душата си в сделка със сатаната, Монте Кристо се проявява като съвършен индивидуалист, което е характерна черта на романтическия герой. Стигайки до крайност, героят разбира, че бунтът му срещу обществените закони не може да бъде същевременно бунт срещу нравствените норми и разрушаване на моралните принципи. С болка и разкаяние той открива, че средствата, избрани за борба със злото, са проявление на греха. Израз на променената му позиция е неочакваното му решение да пощади живота на Данглар и да отнеме почти цялото му богатство в полза на приютите за бедни. Едмон Дантес не отмъщава заради себе си, а приемайки себе си като оръдие на божествената справедливост. Това кореспондира със свободолюбивия романтичен порив на човека към духовен простор и нравствено съвършенство. Завършекът на рома отвежда героя отново в началото на пътя. Но в този момент той вече е различен. Изричайки „Чакай и се надявай!“, героят обобщава своята изстрадана житейска философия, която има нова опора. Тя вече не е подхранвана от жаждата за отмъщение, а от родилата се в сърцето му надежда. В духа на романтизма Дюма изгражда образа на чудака, който не е разбран от консервативното общество. Загадъчното и тайнственото в живота на Монте Кристо го изтръгва от кръга на обичайното, банално ежедневие и му придава екзотичен, почти приказен ореол. При цялата си житейска несъстоятелност, образът е силно въздействащ. Убедителността му се заключава в благородните намерения на героя като изразител на човешкото право да защити застрашеното лично щастие и романтичния порив към красотата в живота.
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com.
15.05.2013 16:42 -
Хуморът в повестта „Българи от старо време“ (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Наречена битова повест, творбата на Любен Каравелов не просто описва живота на възрожденеца под робство. Авторът предлага и една критична гледна точка, която представя българина и неговата психология от друг ъгъл. Погледнат с ирония и сатиризиран, той губи идеализирания си образ и стига дори до абсурда.
Комичното в повестта се поражда многостранно. То е на нивото на отношението на автора към героите, изразено в неговите ремарки и в представянето на биографиите им. Откриваме го и в поведението и диалозите на старите българи.
Зевзеклъкът е характерна черта за хората, живеещи в робство. Такива са и част от героите.
Хаджи Генчо е от тези българи, които рядко се раждат и на Еньовден и не може да се намери дори в Ингелизко. Той е толкова специален, че се отличава „като червеното яйце“. На неговата ученост са противопоставени странности в характера, които снизяват изкуствената извисеност на образа. Претенцията му за това, че е „направен за големи работи“ се стопява от неговата дребнавост, използвачество и тарикатлък.
Той обича да хапва и пийва за чужда сметка. Винаги открива начин да се сдобие с почерпка или чужда вещ. Хаджи Генчо не обича закачките с неговата личност и им отговаря отмъстително. Такъв е случаят с магарицата, която синът му язди и забележката на дядо Вълко по негов адрес.
Характерът на чешита е такъв, че той често върши безсмислени неща с претенцията за значимост. Ценността на хаджи Генчо се крепи на обичта му да гради кочеци и сенници, с които е изпълнен дворът му. Друго негово любимо занимание е грижата за градинката, в която се разхожда по гащи и без притеснение от гостите.
Чревоугодничеството му го е научило на хитрост и изобретателност в методите. Той събира вещи, които, ако не потрябват нему, ще потрябват другиму и ще станат повод за безплатна трапеза. Едно от средствата му да пийва от виното на дядо Либен пък е безкрайното му ласкателство по негов адрес и ухажването на внуците му с подаръци.
Безплатните съвети, които раздава, за да изтъкне своята ученост, понякога го въвличат в нежелани ситуации. Пример за това е нахлупването на главата му гювеча на Петко Ослеков. Такива епизоди са извор на искрения смях на читателя. Те са доказателство за чувството за малоценност и за ограничения душевен и нравствен хоризонт на героя.
Не по-различен в своите характерности е приятелят на хаджи Генчо. Дядо Либен се отличава със своя бабаитлък и любов към юнашките постъпки. Тъмното му минало го е направило бохем, хайдутин и любител на ергенския живот. Господарското му чувство го кара да се държи като „церибашия“. Наречен е от автора „граф“, „рицар“ и „орел“. Той винаги е придружаван от слуги, които водят коня му и го превеждат до олтара, когато посещава църквата. Демонстрираният от него аристократизмът е всъщност преувеличен и го прави комичен в очите на читателя.
Двамата приятели са еднакво себични и деспотични. Това поражда конфликти между тях, изведени на равнището на диалога. Наддумването и надхвалването често ги водят до безсмислени изводи и ги представят като глупави и ограничени. Вечни са мъжките им спорове за виното, конете, оръжията и превъзходствата на англичани и московци. В тях аргументите им са силно преувеличени и често личи непознаването на световната култура.
В закостенелите представи на българите англичаните са „ингелизи“, а немците- неми. Бонапарт е „Панапарт“, Кутузов- „Кутузин“, а Суворов- „Саваров“. Изкривеното робско съзнание пречупва чуждата култура и я отразява до неузнаваемост като криво огледало. Читателят е объркан от подобно „побългаряване“ и понякога се затруднява да разбере за какво говорят героите.
Комичното в повестта ярко се проявява на равнището на авторовите ремарки. Най-често те се откриват при портретуването. В очите на дядо Либен хаджи Генчо прилича на кошер или захарна глава. Липсва му гиздост и снага. Оприличен е на мях, подпухнал и червен. Обикновено сравненията са от битовия речник на българите, но се случва и да се използват по-екзотични: мустаците на дядо Либен са като на най-големия рак, а когато носи годежната китка се перчи „като паун“. Подпийнал, той „разцъфтява като кукуряк“.
Осмени са и копривщенските свахи, потънали в глупави суеверия и езически вярвания. На тях авторът не гради точен физически образ, за да подчертае безличието им. Една от интригантките той нарича просто „голямата чалма“. Лишеността от конкретен човешки образ и безсмислените и несъстоятелни диалози на скучаещите стари жени буди смеха на читателя.
Извор на комизъм в повестта е речта на героите, изпъстрена с черковнославянски, турски и характерни, трудно преводими диалектизми. Не липсват обидни думи, наподобяващи народни поговорки изрази.
В ласкателния тон на хаджи Генчо и дядо Либен можем да срещнем изрази като „златен и сребърен човек“, „алмаз“, но и обиди по адрес на коня на чорбаджията, когато избухва спор, който бива назован „клепоуха свиня“. На свой ред учителят на Копривщица се превръща в „ахмак“. Той сам се определя като „старо врабче“, което няма да влезе в капана на дядо Либен.
Старият чорбаджия е извор на мъдрост, когато изразява почитанието си към хубостта, а не произхода на невестата: „За кой дявол ми е нейният корен, когато месечината ѝ е като решето“. С думите си той провокира юначество у сина си. Упреква го, че се е „разхарахорил“ и го съветва: „Бъди мъж, а не бабичка…“
Дребнави и дребни в очите на читателя и извисени в собствените, главните герои на Любен Каравелов могат да стигнат до крайност и цинизъм. И това е колкото симпатично и будещо усмивка, толкова и отблъскващо и грозно. Те са хора, загубили представа за важните неща, потънали в чувството си за малоценност и робска психика и герои на ръба на обезличаването.
Комичен е опитът им да се представят като цивилизовани хора- такива, които не остават затворени в рамките на своята култура. Смешна е претенцията им и разминаването ѝ с реалността. Но буди надежда изборът на дядо Либен да подкрепи новото и младостта, проявени в стремежа към свобода и лично щастие на сина му. Този стар българин носи успокоение у читателя, че отминалото време, въпреки ограничеността си, е способно да разбере философията на бъдещето.
15.05.2013 11:52 -
„Българи от старо време“- книга паметник на народния бит (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„Българи от старо време“ е творба, която може да се тълкува многопосочно. Нейната ценност е именно в това, че не е едностранчива, а предлага различни гледни точки към патриархалния свят. В нея Любен Каравелов утвърждава всичко онова от него, което е добро и красиво, което може да бъде възприето от една настъпваща нова епоха.
Положителното на отминаващото време авторът открива в будещите родолюбие и умиление природни пейзажи на родния му град. Съзира го и в традиционните му обредност и песенност, във фолклорните представи за красиво и добро, въплътени в образите на част от героите.
Любен Каравелов създава своята творба далеч от родината. В неговите спомени Копривщица е потопена в аромата на майската природа и цъфналите рози. Изпълнена е с песента на девойките и изпъстрена с накацалите като птици двукатни къщи. Носталгията му към родния край е много силна и тя ясно личи в упоението и старанието, с което предава красотата му. Природата е неизменна част от представата му за родното, от образа на бащиния дом. Най-силни и въздействащи са думите му: „Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали, и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю!“. Лирически отклонения с идилични описания на копривщенския бит като тези, в които южното слънце събужда балканската природа през пролетта, а моми и ергени се задяват по време на трудовия им ден, разкриват неговата неугасваща обич и почит към картината на българския живот.
Преклонението на Любен Каравелов пред старината, пред фолклорната традиция е свързано с изображението на младите. Авторът се възхищава от умението на народния певец да портретува и това личи от описанията им. Лила е типичната девойка от фолклорните текстове. Тя носи характерните за тях черти: очи като вишни-череши, вежди като пиявици, зъби като маргатар, а снага като фидан в градина. Не прави изключение и Павлин: той е „гиздаво ергенче“, има умно лице, високо чело и големи очи, лицето му е „пълно и гладко, а тялото- право и гиздаво. Лила е „гълъбица“, а Никола- „сив ясен“(сокол). За Любен Каравелов физическата красота е винаги в хармония с човешките добродетели- принцип, също наследен от фолклорната традиция. Затова Лила е и работлива, умна, пъргава, весела и добра въртокъщница, а Павлин- кротък, трудолюбив, прям и с пъргав ум.
Портретните характеристики Любен Каравелов допълва при описанието на обредите- задевките, сватосването и годежа. В тях той вплита всички характерни за традицията детайли- напиването на момината вода и краденето на цветето ѝ; стъкмяването на китката; ритуала на гостуването; задължителният за церемониала диалог. Авторът не пропуска нито една подробност и така гради една детайлна представа за обичаите на българина. С етнографска точност проследява както интериора на хаджи Генчо, така и поведението на всеки от героите. Предоставя пълен списък на даровете на всяка от страните в годежа.
Изключителната наблюдателност и внимание на автора, обърнати към народната традиция, са доказателство за неговото преклонение към нея. Част от това национално богатство е песента. Нейната функция се проявява в зависимост от мястото ѝ в повествованието и от героя, който я изпълнява. Дванадесетте песни, които изпълват повестта, са такива, които възхваляват красотата на българската девойка или са представени като част от времето ѝ за труд или за творене на красота. Няколко от тях са песни на дядо Либен, който обича да си подпява. Любимата му е тази за Мануш войвода, защото му напомня хайдушкото минало. А най-обичаната от хаджи Генчо е свързана с пиенето на вино, което е негово любимо занимание. (бел.- вж. пълен списък на всички песни в повестта в края на съчинението)
Дали допълва характера на героя или изразява общи български черти, певческото творчество е част от живота на българина и Любен Каравелов не пренебрегва този факт. Извеждайки предпочитанията на героите, той прави видим, обобщава и осмисля българския „табиет“- начина на живеене, ежедневния бит на народа ни, неговите ценности и нрав.
Авторът максимално точно предава духа на българската традиция. За да го съхрани и изрази вярно, той черпи от щедрата национална съкровищница и изпъстря речта си с афоризми, поговорки и находчиви сравнения. Дядо Либен чете „параклис“ на Павлин или го упреква, че „гледа като мисир на слънце през марта“, че налита на женитба „като муха на мед“. Подобни сравнения са част от портретните характеристики или нрава на героите. Хаджи Генчо има нос „като краставоселска краставица“ и се държи като „Кралевити Марко“ или „Синтип философ“. Те са и които внасят хумор в повестта.
Белетристът Любен Каравелов е майстор на битовата обрисовка. Рисувайки народния живот, той се проявява като негов добър познавач и ценител.
Всичко свързано с родния край, което носи здраве, сила и жизненост, авторът наблюдава с любов и утвърждава. И не е случайно определението за творбата му, което се превърнало в негова емблема, а именно, че „Българи от старо време“ е „книга паметник на народния бит“.
____________________
Бел. Народната песен в „Българи от старо време“:
1. Песен, възхваляваща красотата на българската девойка. 2. “Черней, горо“- песен на девойка, метяща двора. 3. Дядо Либен си подпява от радост. 4. Песен на циганите, когато дядо Либен иска да го черпят. 5. Любимата песен на дядо Либен за юнашки подвизи- тази за Мануш войвода. 6. Подпяването на дядо Либен, когато си пие кафенцето. 7. Песен на Иван, когато дядо Либен му заповядва. 8. Песен на хаджи Генчо за виното. 9. Песен на девойките, когато садят цветя. 10. Песен на старата сваха, изразяваща злостта ѝ. 11. На годежа по пътя към дядо Либен циганите пеят. 12. Песен на св.Атанас.
P.S. Песента би могла да бъде предмет на отделна, самостоятелна тема на разглеждане. Силно застъпеното ѝ присъствие в повествованието, вероятно, е една от причините повестта да бъде адаптирана и превърната в оперета.
Бел. Народната песен в „Българи от старо време“:
1. Песен, възхваляваща красотата на българската девойка. 2. “Черней, горо“- песен на девойка, метяща двора. 3. Дядо Либен си подпява от радост. 4. Песен на циганите, когато дядо Либен иска да го черпят. 5. Любимата песен на дядо Либен за юнашки подвизи- тази за Мануш войвода. 6. Подпяването на дядо Либен, когато си пие кафенцето. 7. Песен на Иван, когато дядо Либен му заповядва. 8. Песен на хаджи Генчо за виното. 9. Песен на девойките, когато садят цветя. 10. Песен на старата сваха, изразяваща злостта ѝ. 11. На годежа по пътя към дядо Либен циганите пеят. 12. Песен на св.Атанас.
P.S. Песента би могла да бъде предмет на отделна, самостоятелна тема на разглеждане. Силно застъпеното ѝ присъствие в повествованието, вероятно, е една от причините повестта да бъде адаптирана и превърната в оперета.
15.05.2013 10:25 -
Бащи и деца / Старите и младите / Тържеството на младостта в „Българи от старо време“ (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Повестта „Българи от старо време“ е отпечатана за първи път на руски език в Москва през 1867г.. Тя е пропита както с топла обич към родния край, така и с ирония към копривщенските нрави. Далеч от родината, младият писател живее със спомените за прелестта на родния град. Той рисува Копривщица, потопявайки я в идилични природни картини и изобличавайки консервативното мислене на българите от старото време.
В своята творба Любен Каравелов представя сблъсъка на закостенелия традиционен мироглед, скован от дребнавост и суеверия, с искреността и неподправения ентусиазъм на младостта. Изразители на остарелия светоглед са хаджи Генчо и дядо Либен, а на противоположния бряг са техните деца Лила и Павлин.
С ирония и хумор се обръща към старите писателят. Някогашният Генчо с прякор „Кукумявката“ е килиен учител, който е приеман от всички за личност с енциклопедични познания. Той е „жива душа и пъргаво сърце…“, „чисто злато…“. Всепризната е неговата ученост, а училището му е цяла „Калифорния“ и прилича на чифлик с много мисирки, гъски, патки, кокошки и свине, отглеждани от учениците му.
Идеализираният му образ приключва там, където започват недостатъците и зевзеклъкът му. Хаджи Генчо е дребнав и болезнено педантичен човек, което личи от музея му, в който всяка вещ има своя история, старателно описана от него. Пословични са неговото използвачество, чревоугодничество и самомнение. Той обича да похапва и пийва за чужда сметка. Грубостта във възпитателските му методи граничи с деспотизъм и терор над възпитаниците му, което го прави нравствено ограничен. Като такъв се проявява и в отношението си към любовта на дъщеря си. Егоизмът и себичността му го карат да застане на пътя на нейното щастие.
Приятелството на хаджи Генчо с дядо Либенсе крепи на основата на безкрайната любов на първия към хубавото старо вино на втория. Двамата копривщенци са врагове в своите симпатии- единият към „ингилизите“, а другият към московците. Дядо Либен е от местната „аристокрация“, макар да не е със съвсем чисто минало. Той е „лудомладовец“, както го нарича авторът, човек с юнашки навици, обичащ конете и оръжията. Подобно на своя бъдещ сват, и дядо Либен се отличава със стремежа си да бъде господар, да стои над другите, да се отличава от съгражданите си. Той има слуга, с когото се държи грубо и жестоко и комуто не позволява да се подиграва с положението му. Тези му черти го доближават до характера на хаджи Генчо и дават основание героите да бъдат определяни като носители на закостенял консервативен мироглед.
Изразители на старото, на една отминаваща епоха, са и копривщенските свахи. Скуката и еднообразният живот, който водят, стават причина за пораждането на глупави суеверия и клюки. Грубата намеса в живота на другия е характерен белег за провинциалния манталитет, който е обект на критика от страна на автора. Любен Каравелов показва как разпространяването на неверни слухове по адрес на хаджи Генчо, че от комина му изхвръкнал огнен змей, а в двора му витаят таласъми и подобни на тях същества, както и вярата в хорската мълва от страна на дядо Либен, могат да се превърнат в пречка за щастието на младите.
Лила и Павлин са отрицанието на стария свят. Макар да са изградени в духа на фолклорната образност, в тях не личи ирония и осмиване от страна на автора. Те са въплъщение на доброто в традицията и носители на нов светоглед. Героите не се поддават на интригите на местните. Те показват умение да различават доброто от злото и се борят за любовта и щастието си. Лила и Павлин се изправят срещу света на своите родители, на своите предци, като в същото време носят неговите символи на доброто.
Развалянето на годежа става причина Павлин да се опита да отвлече своята любима, с пълното ѝ съгласие за това. Хаджи Генчо категорично се противопоставя на смелостта му и изпраща Лила в манастир. В този важен за младите момент у дядо Либен се събужда типичната за него лудомладовщина. Той застава на страната на своя син и го подкрепя в решението му да изживее щастието. За разлика от хаджи Генчо, проявява разбиране към желанията на децата и утвърждава идеята, че няма нищо по-хубаво от младостта, чиято задача е да носи развитие, да движи живота напред.
Тържеството на новия свят, победата на ренесансовото мислене, че човек е свободен и има право да изживява и утвърждава чувствата и идеите си, са явното послание на Любен Каравелов. Въпреки факта, че повестта носи заглавие, което внушава властващата сила на стария свят, се прокрадва и надеждата на автора, че неговите порядки ще останат именно там- в паметта и отминалото време. Той проповядва, че всяка епоха има своите странности, но е добре, когато има приемственост, защото тя е показателят за развитие.
14.05.2013 18:24 -
Новаторът Паисий (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
В историята на българската литература и култура Паисий остава с една малка книжка. Но тя е новаторска по съдържание и форма и поставя началото на нов етап в развитието на българите- Възраждането. Авторът е актуален за времето с проблемите, които поставя. И преди него има писатели, които обръщат внимание на историята, но техните произведения са обвързани със средновековния черковен светоглед.
Новите задачи, които Паисий поставя на литературата, са за тясно сближаване с живота, за служенето на народа, и изискват нова форма- историографията. Той ѝ придава публицистични нотки, идеализира и коментира с оглед на националната идеология.
„История славянобългарска“ е предназначена за широка, народна аудитория. Фактите, които Паисий подбира, целят да въздействат на читателя. Изложението им е актуализирано и подчинено на полемиката. Усещат се вълнението и горещите патриотични чувства, които водят автора при създаването на творбата. Стилът е жив и естествен, гневен и лиричен, и следва душевните подбуди на Паисий да утвърди националното самосъзнание на българите.
Новото в създаденото произведение е будното съзнание и прозорливостта на автора, който се проявява като общественик, загрижен за своя народ. Той прави опит да заговори открито за проблемите му и смело да начертае пътя на неговото избавление, разбирайки ясно, че той се крие в събуждане на заспалите патриотични чувства. Паисий открива новото в забравената традиция. Тя носи позитивен дух за българите и може да допринесе за тях полза.
Паисий решава наболелите проблеми на своето време- разобличава чуждия политически и духовен гнет; произнася сурова присъда над онези свои сънародници, които са готови да се отрекат от народността и езика си, търси опора за това в широките среди на народа. Неговата творба е предназначена именно за тях. Той образова и възпитава, съзнавайки опасността от претопяване. Този негов страстен, открит и патриотичен тон е новост за литературата ни.
С това Паисиевата история се превръща в програма за национално възраждане и в нея откриваме идеологията на националноосвободителните борби.
Авторът без страх разкрива пред очите на читателя истината за робското положение на своя народ. Той описва жестокостта и несправедливостта на поробителя спрямо него. Изобличава открито потисническата и ограбваща система на Турската империя. Но не, за да угнети още повече българите, а за да отвори очите им, да събуди тяхното родолюбие. Паисий разбира, че народът е активен участник в историята, той знае, че тя се гради от обикновения човек. Затова изтъква неговите добродетели и го окуражава, като му припомня стореното от него в миналото.
В зората на нашето Възраждане един монах формулира и задачите, и реалните участници в историческото развитие на народа.
Паисий не е самозабравил се утопист. Той гледа на света рационално в духа на европейското Просвещение, търсейки ползата за българите. С това идейно приобщава нацията ни към Европа и я включва в тогавашния процес на „глобализация“. Пред народа ни в условия на робство се изправя задачата за догонване на развиващите се страни. И Паисий, вече светска личност, но запазил религиозния си мироглед, оценява тази реалност. Разбира потребността „да се обогатиш с разум“ и практично го предлага в творбата си. Той провежда новия морал- рационализма, и в това е неговата новаторска сила.
Новият човек не трябва да забрави Бога, но да обърне поглед към земните неща- да бъде политически свободен, да бъде гражданин на своята държава. Паисий желае да приобщи българите към тези европейски ценности и в това се проявява истинското му историческо съзнание. Политическата философия на автора вижда народа, който се обединява в държава, която е свободна и позволява на хората си да творят блага. Паисий осъзнава тази необходимост и провокира у народа държавническо чувство.
Проблемите за превръщането на народа в нация и формирането на държава са големите проблеми на „История славянобългарска“. Те са модерни за времето си и поставянето им от Паисий показва, че независимото съществуване е естественото състояние на всеки етнос. Потребността от такова е изконно право на българите. Свободното им политическо, културно и духовно развитие зависи единствено от осъзнаването им като нация с общи интереси и стремежи. В изразител на този нов дух се превръща Паисий, създавайки „История славянобългарска“.
