Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 3026831 Постинги: 223 Коментари: 17
Постинги в блога
<<  <  10 11 12 13 14 15 16 17 18  >  >>
    Творбата „Проглас към Евангелието“ принадлежи към малкия брой произведения на старобългарската книжнина, наричани декламативна поезия. Те са извънкултови, произнасяни по повод на значими събития в гражданския живот. Константин-Кириловата творба е посветена на актуално за втората половина на ІХв. събитие- приемането и утвърждаването на славянската писменост.         „Проглас към Евангелието“ е ярка прослава на словото като неземен дар. То осъществява връзката с божественото. Животворящо и свещено, е условие за богопознание и за създаването на писмена култура.         
         Самото определение в заглавието „проглас“ се превежда като „призив“, „зов“. То е знак за предназначението на творбата- да провъзгласи спасителната вест, че славяните вече могат да възприемат божите слова на свой език. Този факт е обвързан с пророческото предричане, че Христос ще озари целия свят. Словото метафорично е отъждествено със светлина. То е положителната страна от опозицията светлина-мрак. Носи проглеждане, което е духовно озаряване и приобщаване към зрящите. Преходът от мрак към светлина е преход от езичество към християнство, от невежество към знание. Славяните се приближават и се приобщават към Бога.           Словото е осмислено като дарено от Всевишния и затова- свещено. Чрез него човеците застават отдясно и това прави душите им нетленни. За да бъде убедителен, поетът се опира на авторитета на Библията и предсказанията ѝ за Страшния съд- приелите словото, спасяват душата си и застават отдясно на Отца.        С императивни анафорични форми „Слушайте“ Константин-Кирил призовава славянския народ да чуе божествените слова, защото те са храна за душата, сърцето и ума. Те подготвят всички „да познаят Бога“.           Словото е животворящо и събужда възприятията ни, то е ново сетиво, което съживява мъртвата и безкнижна душа. В духа на библейската символика авторът гради образа на словото като „Закон“, който властва над всичко. Неговата сила е всепроникваща и въздействаща. Способна е да пречиства и да изостря сетивата. Влиянието на словото е сравнено с гръмотевица, която плаши; с ноздри, благодарение на които се усеща дъхът на цветята; с уста, чрез която се вкусва сладостта.           Особено важен е проблемът за понятността на словото, която е условие за познание. Тук то е противопоставено не срещу езическата безпросветност, а срещу триезичната ерес. Кирил много умело отново прибягва до библейски цитат от апостол Павел:

                              „Желая думи пет да изрека,                                 но всички, братя, да ги разберат,                                 отколкото безброй слова неясни.“ (по І Кор. 4:19).
С това просветителят защитава хуманистичната идея за културното равенство на народите. Изповядва разбирането, че всеки народ има изконното право да възприема божественото слово на свой език. То е подчертано и акцентирано с реторични въпроси:

                               „Кой човек, прочее, не ще разбере?                                 Кой не ще прибави мъдри притчи,                                 тълкуващи ни верните беседи?“

Божият живец е необходимата храна за душата, която дарява просветление, озарява душевния свят и отваря вътрешния взор към святото знание.        Словото е път към правата вяра. Негов метафоричен образ е семето. Божието слово като семе, което пада в сърцата на хората, е библейска перифраза, на която се опира поетът, за да внуши потребността от него. Към тази асоциация е прибавена по-нова метафора, не по-малко будеща въображението „Дъжд от букви божии,…“ е потребен за покълването на „плод божествен“. Нова писменост е необходима на славяните за тяхното национално утвърждаване, за формирането на идентичността им като равностойни в културно отношение на останалите народи. С това се прави преход от устно към писмено битие. Словото като писмена, като писмовност е другото измерение на образа му. Той е представен от контекстов синоним- „Книги“- те, отбелязан с главна буква, подчертаваща значението му. Непреходната мъдрост на афоризмите е привлечена в защита на тази идея:

                                   „Голи са без Книги всичките народи:“.

Словото е не само храна, а и дреха- облекло за душата. То е материалният израз на нематериалната същност на човека. И писаното слово е неин пазител, неин хранител. Защото сразява враговете ѝ и това го прави достойно оръжие срещу невежеството и лукавия. Буквите са крепител на Христовата Премъдрост, нейно въплъщение. Те са израз на божественото и нетленното, чрез който човеците могат да открият спасение от скверното и плътското.      Като белег на небесното, писаното слово е извисяващо и одухотворяващо. Песните, създадени с негова помощ, са достойно хвалебствие за Бога.      Образът на словото е всеобхватен и многопосочен. Носещ отгласи от библейска символика, той е издигнат в култ и белязан като значим и свещен за славяните. Чрез него се предава гласа на новото.       Културното значение на буквите в българската ни история е несравнимо и неизмеримо. Появили се по боговдъхновен начин, те откриват пътя на себепознанието ни като народ. Като отварят нова страница в националното духовно осъществяване, те са в основата на самочувствието ни и ни правят значима част от славянската и световна културна общност.   
Категория: Други
Прочетен: 19789 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 15.10.2013 10:24
   Чрез разказа си „Дамата с рентгеновите очи“ Светослав Минков прави своеобразна рентгенова снимка на своето време. Той регистрира съвременните феномени, които влияят и променят живота на хората. Една от темите на разказа е опитът на човека да се пребори с природата, да извоюва надмощие и власт над нея, да я овладее.        Проницателността на Светослав Минков се проявява най-вече чрез иронията и средствата на пародията. Той ползва познати модели, за да ги изпълни с ново съдържание. Така достига гротеската и хумора.     Авторът прави разрез на аристократичното общество- хайлайфа, представено чрез образа на Мими Тромпеева- дъщеря на богат индустриалец, мечтаеща да се омъжи за милионер.        В изграждането на образа на висшето общество са впрегнати всички атрибути на аристократичното, като емайлов пепелник например. Светът на модата и хайлайфа е онагледен чрез италиански думи като „джентилисима синьорина“, „грациозисима“, „беллисима“, „карисима“, чрез които авторът предава престорената изисканост и галантност на своето време, която е изкуствена и противоестествена. Стилът е патетично приповдигнат и граничи с комичното.     Фигурата на маестро Галфоне носи иронията и критичното отношение на автора към човешкия стремеж да имитира бога. Последното откритие на професора е „Рентгенол“- чудотворни капки, които лекуват кривогледство.    Рентгеновият поглед на автора достига и вътрешния свят на човека, представен чрез личния дневник на Мими Тромпеева. Нейният поглед е оръжието на автора, благодарение на което той прониква в материята и се превръща във всевиждащо око. Чрез преживяното от своята героиня писателят достига истината за членовете на хайлайфа. Тя се изразява в контраста между външно и вътрешно, между съвършеното тяло и липсата на съдържание. Мими Тромпеева изрича своето изискване към бъдещия си съпруг, а именно да има „идеално развито тяло“. Саморазкриването на разбирането ѝ за ценност е разобличаване на властващата ценностна система на обществото. Комбинацията от фигура на атлет, коригирана външност, материално благосъстояние са единствените качества, които е достатъчно да притежава човек, за да оцелее, за да се приспособи към условията на епохата.         Финият мозък на хората от аристокрацията съхранява всички улични песни на простолюдието, значението и ефекта на различните парфюми и моделите за поведение в обществото.          Светослав Минков представя един свят, който се управлява от красивата външност и парите. Благодарение на тях, човек може да сключи брак, в който е невъзможно да се породи истинска любов.       Финалният откъс от дневника на Мими Тромпеева показва, че безсмисленото в плоскостта на материалното води до затваряне на човека в света на вещите.     Рентгеновият поглед на автора разкрива живота на аристократичното общество като заключен в кръга на предметите, на външното, който е безцелен и обречен на безсмислие. Надеждата и спасението от него са в способността човек да погледне на света с ирония и доза хумор. 
Категория: Други
Прочетен: 20416 Коментари: 9 Гласове: 2
Последна промяна: 15.10.2013 10:25
     Главната героиня в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ на Светослав Минков е в центъра на сатиричното изображение, изобличаващо грозотата на бездуховното общество. Образът ѝ е лишен от високи идеали и висши стремежи, а животът ѝ е празен и затворен в рамките на тялото и тесния материализъм.      Дневникът на Мими отразява докрай нейната впечатляваща хубост, елементарно мислене, себичност и ограничен личен свят. Героинята целѝ единствено да бъде част от хайлайфа на салонното общество.           Самото ѝ име я характеризира като лекомислена и може би кокетна жена. То е умалително- Мими. Обикновено потребността човек да води личен дневник е предизвикана от необходимостта да се вгледа в себе си. Но дневникът на Мими е по-скоро хронология на нейното душевно и духовно късогледство. В него тя се саморазкрива като безнадеждно разглезено младо същество, привикнало към лукса и ценящо единствено безсмисленото съществуване. Мими никога не е била личност, защото отношението ѝ към живота е повърхностно.           Единствената цел на героинята е да бъде част от т.нар. висше общество, в което се ценят само красивата външност, познанствата, близостта и успехът сред неговите членове, както и парите. Съзнавайки, че пречка за приобщаването ѝ към тези среди е един неин телесен недостатък- кривогледството, тя прибягва до услугите на маестро Галфоне и средствата на съвременната пластична хирургия, които предлага той.           След настъпилата промяна у нея при хирургичната намеса на отстраняване на недъга ѝ, през нейния дневник авторът надниква в съзнанието ѝ. Характеристиката на Мими Тромпеева е изградена почти изцяло косвено- чрез нейните мисли, постъпки и взаимоотношения с другите герои. Мнението на средата, в която тя се движи, определя поведението ѝ. Тя няма индивидуалност, нито проявява личностни качества. Отношенията на останалите герои към Мими са предадени главно чрез нейните впечатления. Те доочертават и дообогатяват образа ѝ  с нова характеристика. В началото никой не ѝ обръща внимание, а всички я презират. След корекцията на зрението, обаче всички полудяват по новия ѝ физически образ. Новопридобитият ѝ рентгенов поглед ѝ позволява да види „как дробовете им се издуват от завист“ при успеха ѝ сред мъжката част на салонното общество. Новото зрение  ѝ позволява да проникне зад привидната любезност, властваща в него, и да забележи, че главите на неговите членове са празни. Това е проглеждане, което за героинята има смисъл, ако води до лично себеосъзнаване, до пробуждане на разбирането на безплодния живот, който водят всички. В нея не успява да се извърши подобно духовно прераждане, защото ѝ липсва всякакъв стремеж за каквото и да било развитие.          Преодоляла главната пречка по пътя към света на хайлайфа, Мими започва да се ползва с привилегиите на красива и пробивна жена. Особено след операцията тя се опиянява от успеха си, изразен във възклицанието на другите: „Ах, какви чудни очи!“. Първата мисъл, която в резултат на това я осенява, е светкавичното ѝ пожелание: „Дано се омъжа по-скоро!“ Това е следващата амбициозна цел на Мими- да сключи брак. Но не защото иска да обича или да се осъществи като майка и жена. За нея любовта няма духовен смисъл. Тя е преди всичко възможност да блесне и да доминира над другите дами и да затвърди позициите си сред отбраното общество..           Мими намира своя избраник сред множеството ухажори. Жан е богат, мил, единствен наследник на вуйчо си мултимилионер и също като другите няма мозък в главата си. Героинята многократно си пожелава да прилича във всичко на любимия си и да бъде достойна негова партньорка. Сделката между нейния баща и новоизлюпеният ѝ годеник, много добре показва, че Мими е смятана и от двамата за разменна вещ. Това изобщо не ѝ прави впечатление, нито буди тревожни екзистенциални въпроси и дилеми от философски характер. За нейната меркантилност главното е да се реализира мечтаният брак: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата.“ Това е цената на семейното щастие, мисълта за което я кара „да полудее от щастие“. За Мими не съществуват понятия като чувства, привързаност, обич. Това, което има значение е материалното изражение на човешките отношения, което превръща героинята в сляп поклонник на парите.           Светът на Мими е съвършено ограничен. В него няма духовни хоризонти, душевни вълнения, страдание, вътрешна борба или съвест. Той е лишен от нравствени ценности, управляван единствено от властта на парите и безцелното вегетиране на салонното общество. Техният начин на живот е обречен да се самовъзпроизвежда чрез атрибутите на съвременната масова култура и да не намира духовна опора на своето съществуване.         Образът на Мими Тромпеева, като всеки сатиричен образ, е по-скоро в черно-белите краски на графичното изображение. Героинята е абсолютно последователна в своите едностранчиви прояви и отчайваща елементарност. В това се крие и замисълът на автора- да открои колкото може по-отчетливо отблъскващата същност на хората без духовност, чиито претенции за охолство и щастие напълно се разминават с посредствените им възможности. 
Категория: Други
Прочетен: 12670 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:18
       Науката и техниката се развиват много бързо. В живота ни навлизат нови уреди и устройства. Откриват се лекарства за болести, за които не е имало преди, а други достижения все още не са патентовани. Всяко нововъведение се прави с добри намерения. Но дали направеното от науката не е нож с две остриета?      Откритията са доказателство за силата и възможностите на човешкия ум. Те помагат на хората да преоткриват света, но и да го променят. Най-важно е това да се прави в услуга и полза на човека и природата и най-вече в хармония с нея.          Ние- земните жители, сме способни на крайности. Притежаваме умения, но често ги използваме неправилно. В своята област, например, Калашников е направил съвършено изобретение. Но за какво се използва то? Говори се и че откритията в сферата на медицината също не преследват хуманна цел. Вместо за лечение, те се ползват за създаването на нови болестотворни вируси, както и за постигането на чисто финансов успех. А какво да кажем за генномодифицираните продукти? Или за човешката дейност, основана на науката, но заради която се изхвърлят отровни газове в атмосферата?    Хората са длъжни да намерят точната мяра, за да не стигнем до самоунищожение. Едно балансирано използване на възможностите и силите на природата би променило към добро средата ни на живот. Въвеждането на нови средства за отопление, което не замърсява атмосферата или не застрашава с отпадъци от производството на енергия природната среда, разделното събиране на боклука и неговото рециклиране са само някои от стъпките по този път.       Ние сме отговорни за своя живот и ние трябва да създаваме правилата, които да следваме. Но не бива да забравяме, че не сме единствените живи същества на планетата, че сме един от всички видове. Необходимо е да осъзнаем, че сме част от биологичното разнообразие на Земята, а не нейни господари. В противен случай се превръщаме в заплаха за всички нейни живи същества, включително и за самите себе си.           Когато човечеството се научи да контролира силата на своя ум, то ще може да работи изцяло в своя полза. Би могло да се задълбочи в области, в които да прогнозира с висока степен на точност опасности от различен характер- земетресения, урагани и други природни стихии, а защо не да предотврати и сблъсък с метеорит. Доказано е, че фантастиката често се оказва действителност. Човечеството няма проблем с откритията. То е способно да ги направи. Неговият проблем е от сферата на етиката. А именно- къде и как да ги прилага.        Във времето на новия век сме изправени пред вечния избор- да застрашим живота на Земята или да се спасим. Това е въпрос, на който неведнъж сме давали погрешен отговор. В нашите ръце е възможността този път да изберем правилния. 
Категория: Други
Прочетен: 5720 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 09.05.2013 15:42
        Отношенията между родители и деца са като отношенията между дървото и неговите плодове. Както дървото изхранва и отронва плодните си дарове, така и родителите полагат грижи за децата си, за да ги отгледат и за да поемат те сами по своя път. Само богатата народна мъдрост може да направи такова сравнение.       В поговорката, дала заглавие на настоящия текст, народът е съхранил правилото, че децата приличат на своите родители- и по добрите, и по лошите черти. Те са техни копия. Често правим избор, който и родителите ни са направили и допускаме грешките, които и те са допуснали.        Изразът „Крушката не пада по-далеч от дървото“ носи двояк смисъл. Всяко поколение повтаря направеното от предишното. Такъв е законът на наследствеността- да се въртим в кръга на природата, която се развива чрез кръговрата на явленията. Затова се казва, че трябва да се учим от грешките на другите. Това би ни помогнало да излезем от него и да избегнем повторението на една или друга погрешна постъпка. Но ние- младите, рядко приемаме съветите на по-възрастните и поемаме по пътя на личния опит. В желанието си да бъдем различни от тях и мислейки си, че вземаме различно от тяхното решение, всъщност вървим по техните стъпки, без да разбираме това.          Искаме или не, ние сме продукт на генетичната си връзка с нашите родители и предци. Освен това, се влияем и от обкръжението си, от нашата социална среда- тя ни възпитава, дори когато не го съзнаваме. И в мига, в който мислим, че рушим правилата и вървим в нова посока, се оказва, че поведението ни е същото като това на тези, които са ни дали живот и са ни отгледали. Младостта е склонна да се заблуждава.          Има деца, които избират професията на родителите си. Това също е нагледен пример за случаите, в които се употребява поговорката. Когато някой постигне успеха на своите предходници, тя често бива изричана и звучи точно на място.           Народът ни е открил решения за много житейски ситуации и ги е съхранил като опит за поколения напред. Той е съкровищница на мъдростта. От него черпим знание за себе си. А то винаги се оказва истина и за миналото, и за времето, в което живеем. Затова и го наричаме непреходно. Защото съхранява вечните неизменни истини на битието. 
Категория: Други
Прочетен: 1765 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 09.05.2013 14:59
Домът е свято място за всеки човек. Там за първи път откриваме света- обичта на близките, приятелите и общуването с тях. Той ни създава чувство за уют и сигурност. Когато сме у дома, усещаме защитата на майчината грижа и любов. Топлината на родния дом е незаменима, защото тя е споменът за връзката ни с всичко, което ни е дало първи тласък. Трудно е да забравиш онова, което те е направило това, което си. За връзката си с родното място говорят поети и писатели. То е неразделна част от личността и те са открили това. От него всеки от нас черпи сили за живот, а творците- своето вдъхновение. В него са скъпите за нас неща- детството ни, преживените щастливи мигове, приятелствата и горчивите разочарования. Домът е огледало на това, което сме. Тук се крие вечното желание да се завръщаме там. Той е началото и краят на живота ни и, където и да пътува човек, мислите и сърцето му винаги се връщат към спокойствието му. За нас- хората, домът е като гнездото за птиците. Житейският ни полет е неизменно свързан с родното място. То пази спомена за нашите грешки и успехи. Привлича ни именно с първите чувства и преживявания, с всичко, което сме открили за първи път. Домът е пристанище за човешката душа. Тя открива в него покой. Както реката намира морето в края на своя път успокоена. Сърцето ни постига пълнота и равновесие единствено там, където се е родило. Затова е казано, че домът е там, където е сърцето.   
Категория: Други
Прочетен: 11307 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 09.05.2013 13:46
            Природата често е обект на изображение в разказите на Йордан Радичков. Тя е тайнствена и загадъчна. Крие мистични послания за живота и смъртта. Неразделна част от природата е и човекът. Като същество на естеството, той се докосва или нахлува в нея.          Взаимоотношенията им са възел от разбиране и конфликти. Човекът се среща с природата, но не успява да проникне в нейната логика и закони. За него тя е привлекателна и магнетична, но забулена в неяснота и неизвестност.        През погледа на човека природата е видяна като враждебна и негостоприемна. Пътувайки с откритата шейна, ловците се чувстват несигурни, незащитени. Те не са пълновластни господари в снежната пустош. Пейзажът се опитва да избегне дтсега с човека- смълчаната гора „бяга“, а дърветата „подтичват“. Представата за него е одухотворена и очовечена, изградена с понятия от света на хората.        Подвластна на себе си, природата е неподвижна и статична. В нея са пътищата и посоките, които човек прекосява. Тя е жива и одушевена. Персонификацията на шипковия храст, изникнал пред шейната с неговите „живи очи“, я представя като съзнателна и невеществена. Растението е сравнено с възкресен мъртвец. Храстът е втренчен и има лице. Прозрението: „Почти като човек…почти като човек!“ жегва героя разказвач. Шипката е негов конкурент в човешкото: тя е жива и разбираща и буди съмнението за единствеността на човека, за неговото първенство като „венец на Творението“.          Природата не е красив декор. Тя е истинско изкуство. „Представяш ли си този храст на сцената,…“- възкликва Методи Андонов в спомена на разказвача за него. Театърът е човешко творение, подобие, което само имитира природата.            В подтекста на повествованието се прокрадва и идеята, че „диво“ не значи безформено. „Див“ става синоним на чист и девствен, на естествен, на оригинал. Дивостта е ненаподобима и не подлежи на повторение и копиране.          Природата е тиха и спокойна. Но не спи. Тя е будна в своя вътрешен живот. Съизмерва се само със себе си. Тя е пълновластен господар. Нейните закони, движещи се в кръг, определят смяната на живот и смърт. Неумолимите ѝ принципи управляват човешкото битие. Тя се вмесва в света на хората и определя неговата продължителност.           Неизбежни са животът и смъртта. Неизбежен е и краят на Методи.       Спокойна, тиха и пасивна, природата умиротворява. Тя изпълва света с хармония, елегантност и красота. Ятото диви гълъби, изникнало пред погледите на ловците, чертае беззвучната линия на безкрайното равновесие.         Само човекът със своето неразбиране и грубост го нарушава. Макар част от природата, той се осмелява арогантно да нахлува в природното пространство. Да бъде ловец за него е символ на власт, за него е израз на сила и могъщество. Той не съзира смисъл в хармоничното преливане, а в отношенията между господар и подчинен.         Демонстрация на власт е перването на шипковия храст с камшика. Удрянето му със снежни топки е израз на човешкото съмнение за одушевеността на природата. Хората трудно приемат съществуването на друг живот, освен своя. Затворени в егоизма си, те посягат към свят, който им е непонятен и нарушават баланса на неговото битие.          Човекът е агресор и убиец. В лицето на един от ловците той вдига оръжие срещу гълъбите. И стреля. Агресивното му действие превръща красивата волна птица в „сива дрипа“. Никой не подозира, че това е издевателство над живо същество. Неразбирането „изстисква“ последните му капки кръв. То е причина за неловкото мълчание при вида на загадъчното алено писмо.          Езикът на природата е неразгадаем за човека. Пълна енигма. Той не може да чете нейните знаци, но предполага, че зад тях се крие мълчаливият ѝ укор.         Отношенията между човека и природата са опознавателни и равнопоставени единствено в спомена. Там Методи Андонов се опитва да надникне отвъд завесата, отвъд привидното. Поставяйки дивостта му наравно с дивия храст, авторът прозира: „Навярно и двамата бяха еднакво диви…“.       Второто сближаване на двете лица на света- човека и природата, е постигнато в края на разказа. В душата откънтява небесна червена сълза и шепот от стреснат шипков храст. Неговата критичност задвижва спиралата в човешката глъбина и събужда тревога и размисъл.     Няма и не може да има властващи и подвластни. Съществува само неумолимият закон на вечното движение и преобразяването. Смисълът се крие в нежността, макар проявена в неясни за човека кръгове и спирали. 
Категория: Други
Прочетен: 12211 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:27
     Любовта е най-простичкото и най-сложното нещо в света. Тя е състояние на човешкия дух, което трае само миг. И е трудно да задържиш това мигновение. Крехко и ефирно, то отлита. Немирна е птицата, наречена „Любов“.    В съвременното общество е почти невъзможно да усетиш присъствието ѝ. Любовта няма и не може да има материален израз. Тя проблясва като лъч в случайно изречена добра дума или милосърдна постъпка, в искрено пожелание или сърдечна усмивка.         Не са малко хората, които вярват, че съществуването на любовта се доказва с подаряването на скъпи предмети; че се проявява в осигуряването на разкош и материално задоволство. Такова е съвременното разбиране за нея. А то е само душевно заробване и затваряне на пътя към истинското изживяване и разбиране на любовта.       Светът на вещите е далечно отражение на идеалния свят, в който пребивава същностното. Те напомнят за действителните образи, за света, от който произтича всичко. Затова не могат да бъдат достоен израз на нещо толкова възвишено, каквото е любовта.      Предметите не са чувства, а едно от средствата, чрез които може да се напомни за душевния свят. Те са най-близки до сетивата ни, но стоят най-далеч от любовта. Немирното вълнение, сърдечният трепет от преживяното, докосването до красивото, родени във вътрешния човешки свят най-пълно изразяват любовта. „Ето моята тайна…“- казва лисугерът на малкия принц,- „Тя е много проста: човек вижда добре единствено със сърцето. Същностното е невидимо за очите.“ Екзюпери точно е уловил и предал смисъла на любовта- да гледаме на света с вътрешното си зрение, с усещането за смисъл и връзка между събитията.       Гледайки със сърцето си, сме способни да бъдем добри, да приемаме доброто като помощ. В това се проявява нашата нравственост, нашата хуманност, нашата сила да бъдем човеци.        Любовта присъства и докосва света, едва когато е озарила душата ни. В мига, в който сме пробудени за нея, изпитваме чувство на състрадание и милосърдие. В нас се появява желание да помогнем. Ние разбираме болката и съчувстваме.      Изпитваме ли любов, в нас се вливат и преливат всички положителни сили на света. А колко често ни се случва да изпадаме в подобно състояние?
      Светът, в който живеем, е грапав и груб. Присъствието на любовта е едва доловимо. Истинското ѝ лице плахо поглежда иззад ъгъла. Ужасът от нападателните ни опити да се докоснем до нея, да я достигнем, я възпира да тръгне към нас. А разстоянието до нея можем да скъсим. Достатъчно е да се вслушаме в сърцето си.  
Категория: Други
Прочетен: 4685 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 09.05.2013 12:39
     Христо Смирненски е поет на възторга, на тръбните звуци, на революцията. Неговата патетика обаче, съвършено се смирява в цикъла „Зимни вечери“. В него той представя драмата на социално обезправените. Рисува картината на крайните софийски квартали и нищетата на неговите жители.        Поетът гради тази представа, обрисувайки пейзажа в звукове и цветове. На фона му той чертае образите на своите поетически герои. Със съдбите си, те са лицата на властващата капиталистическа действителност.          Атмосферата, на чийто фон изпъкват жителите на крайния градски квартал, е изградена още в първата от общо седемте части на цикъла. Над всичко властва сивата мъгла- символ на безпросветния и безперспективен живот на бедните. Градът е пуст и мрачен, а метафората на сградите, гледащи зловещо „с жълти стъклени очи“, навява чувство на ужас и страх. Пейзажът вдъхва студенина, защото дори впечатлението от красивата картина на изопнатите и посребрени с пух жици е снето с определенията към снега. Ето последните два стиха от тази зимна миниатюра:

                                 „и снегът, поръсен с бисерни искрици,                                    хрупка с вопъл зъл и глух.“   В този свят всяка красота бива заглушена. Всичко красиво е призрачно и зловещо, пораждащо ужас и скръб.       Вървейки край градските хижи, лирическият герой среща лицата на бедността. Едно от тях е това на пияния баща- „безхлебен“, както го определя поетът. Фиността на нарисуваните от зимата сребърни цветя по стъклата е противопоставена на звуковата картина, градяща атмосферата в този дом. Груби слова, ругатни, писъци на деца, молитви и ридания го изпълват.          Редуването на изтънчена зимна обрисовка, представяща външната гледна точка, и на поглед към дома и съдбите на градските жители, извежда на преден план трагичен контраст. Капиталистическата действителност е породена от разминаването между красотата на пейзажа и нищетата. Двете гледни точки са двете позиции в социалната скала: едната символизира застиналото в ледно бездушие охолство, чийто образ не присъства в творбата, но за който читателят сам се досеща, а другата- крайната бедност. В единия свят властва животът, а в другия- смъртта.          Настроението, което носи пейзажът хармонира с жестоката съдба на героите. Злокобният плащ на гъстата мъгла обгръща едно „задгробно същество“- слепия старик. Този образ създава впечатлението, че героите живеят своята смърт. Те са представени като жертви във финалните за четвъртата част съпричастни авторови стихове:                                  „Братя мои, бедни мои братя—                                  пленници на орис вечна, зла—                                  ледно тегне и души мъглата—                                  на живота сивата мъгла…“           Пленено от несправедливия живот е и мъртвото момиче от шестата част. Цветовата гама на смъртта е от жълто до черно. Жълтото е багра на болестта, на восъка, а черното на житейския финал. Звуковата картина и тук е заключена между ридания, сподавена кашлица и отправена детска молитва.             Скръб дреме и в очите на двете спрели деца до фенера. Те също са част от лицето на бедността, те също носят съдбата на вечното зло.             Животът на героите на Смирненски е представен като зловещо преходен. Хората преминават през него като сенки, без да оставят нещо след себе си. Те са анонимни, лишени от индивидуалност и напълно обезличени:                                    „Мяркат се незнайни силуети,                                    идат странни- странни гинат пак:…“   Те са встрани от живота, изживели го непълноценно в грижи и социална нищета. Временни също толкова, колкото ледените цветя:                                    „и в свойта кратка красота                                    цветята се топят безследно…“         Единствената светлина и жизненост в това безпросветно битие внася картината на черните ковачи. Тя е изпълнена в ярки- златни, синкави, жълти и алени тонове, а ритмичният звън на чуковете разчупва застиналия пейзаж.      Част от тази топлина са отчаяните детски молитви, знак за нравствена чистота, която бедността и страданието пораждат, както и детинското любопитство, с което героите на седмата част ловят падащите снежинки.       В жестокия свят на контрастите житейски смисъл има само надеждата, кодирана в белия цвят на снега. Той е символ на сърдечна и душевна чистота. Живеещи кратко и вечно застрашавани от недоимък и глад, бедните откриват своето спасение във вярата и смъртта. Очертаната с помощта на поетическите средства действителност е жестока и зловеща. Разминаването между два социални свята разтваря непреодолима пропаст между доволни и недоволни. Това разделение отрежда щастие на едните и зла съдба на другите. То е източникът на трагизма, в който са потопени героите на цикъла „Зимни вечери“.             Авторът е неспособен да разреши този конфликт. С репортажна точност и с помощта на поезията, той може само да регистрира житейската несправедливост и да застане на страната на жертвите. С това внушава на читателя, че единствено проявата на хуманност е способна да заглуши болката на страдащите.                                             
Категория: Други
Прочетен: 3768 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:28
       Поезията на Димчо Дебелянов е изповедна, нежна и лирична. Основният ѝ тон е елегичен, израз на скръб и тъга. Лирическият герой страда от това, че действителността не отговаря на неговия идеал. Затова и той бяга от нея и търси друг свят.           Чрез носталгията и спомена за миналото той се връща в своя дом, където се е чувствал спокоен. Тъгата по родното място поражда един романтичен свят, в който лирическият Аз се спасява.          Двете елегии на Димчо Дебелянов- „Скрити вопли“ и „Помниш ли, помниш ли…“ са образци на този копнеж по отминалото щастливо време. И двете са проникнати от съзнанието, че то не може да се върне, а това усилва скръбта и желанието на героя да го постигне.           Носталгичното душевно състояние има съвършен израз в „Скрити вопли“. Символ на душевния покой и вътрешната хармония е домът. Представен чрез бащината къща, двора, прага, стаята, той е мястото, което дава утеха. Поетът рисува идиличната картина на завръщането:                                   
                               „Да се завърнеш в бащината къща,
                                 когато вечерта смирено гасне                                  и тихи пазви тиха нощ разгръща                                  да приласкае скръбни и нещастни.“   Носталгичните чувства, които изпитва героят, са породени от неговата плахост, от тишината, от ласкавата към него вечер.       Въпреки вечерната картина, болката е омекотена, а скръбта- стихнала. Защото домът е единственото място, носещо сигурност. Той винаги пази познатите за своя обитател неща. В него човек се връща в края на своя житейски път. Той съхранява уюта на всичко преживяно.          Ключов образ, пазител на родния дом, е този на майката. Нейното безсилно рамо е извор на духовна извисеност и нравствена сила за сина ѝ. Тя е негов изповедник, духовен приятел и опора. В благата ѝ усмивка се таи търсената от лирическия герой мъдрост. Светостта на нейния образ се доближава до този на „старата икона“. Към тях е отправена молитвата на печалния странник.          Очакването за осъществяване на мечтаното е напразно. В това ни убеждава поантата на елегията, изразяваща съзнанието на лирическия Аз, че всичко е спомен. Носталгичните чувства на героя поставят знак за равенство между майката и родината. Те имат еднакво сакрално значение в скалата му от ценности.       В това отношение елегията „Помниш ли, помниш ли…“ се различава от „Скрити вопли“. Мащабът е смален до двора и дома в белоцветни вишни. Носталгията тук се предизвиква от красотата на белия цвят, от чистотата, която е останала в миналото. На преден план в тази елегия е болката, която предизвиква споменът. Тук по-скоро личи нежеланието на лирическия герой да се изправи пред него:

                                „Ах, не проблясвайте в моя затвор,“                         и      „Ах, не пробуждайте светлия хор,“.

Отрицателните повелителни форми изразяват болезненото чувство от срещата с отминалата нереална красота. Ангелски чистият свят, в който властват „шъпот и смях“ и „хорът на ангели“, е противопоставен на настоящето, олицетворено от мрачния затвор, в който се намира героят. Той съзнава своята безпомощност и във финала признава пред себе си, че красивата представа е само сън.        Заключен в своето безрадостно настояще, лирическият герой страда, поради реалната непостижимост на своя блян. Той е едновременно и утешителен, и болезнен. Жестокостта на битието, което отдалечава от дома, пречупва красотата и задушава потребността от щастие, наскърбява Дебеляновия лирически герой. Неговият бунт е в тихата носталгия, изразена чрез средствата на поезията.                
Категория: Други
Прочетен: 11659 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:28
         Родовите закони и традиции регулират и определят живота на хората. Тези правила им помагат да се ориентират в това кое е добро и кое зло. Дават им сигурност.        Независимо от това дали традициите са били справедливи или не, в миналото те не са позволявали на хората да носят лична отговорност за делата си. Спазването на законите е станало причина да не се замисляме за техния смисъл. Изпълнявайки ги сляпо, губим свободата си на избор.             Днешният свят е колаж от традиции, наследени от предците ни, и стремеж към новото и модерното. Тези две сили винаги са били в противоборство.           Родовите закони ни съпътстват от раждането до смъртта. Те се проявяват чрез поверия като това, че едва след четиридесетия ден чужди хора могат да посетят детето. При прохождането му пък, се прави пита, канят се роднини и се гадае каква ще бъде професията му с редица ритуали и обреди.          Всеки етнос има свои обичаи при изпълнението на сватбеното тържество. Разбира се, съвремието позволява по-голяма свобода. Но традицията винаги присъства. Заимстват се чужди традиции и се комбинират със собствената. Големите сватби с много роднини вече не са на мода в България не само по финансови причини. Понякога въобще не се правят такива. За достатъчна гаранция се приема любовта между младите. Нетрадиционни са еднополовите и браковете между чужденци. Първите са все още забранени от българската църква и държава.           Родовите закони и традиции се проявяват с по-голяма сила при някои ромски етноси, при евреите, при по-малките, изолирани и затворени общности. Все още е факт продажбата на момиче, ненавършило пълнолетие, на ромските пазари за булки в Раковски и Стара Загора. Този етнос пази и една древна форма на самоуправление- т.нар. мишере, чиято цел е да се осъждат постъпките, нарушаващи родовите традиции и да въздава справедливост в сложни ситуации. Пример за строго спазване на родовите закони е това, че нелесно евреите допускат смесени бракове в тяхната етническа група.         Особено фрапиращ случай на оцелели родови закони е кръвното отмъщение при албанците, както при други мюсюлмански народи се пази законът за джихад- свещена война.           Примитивни или не, традициите пазят спомена за онова, което е било ценно и почитано от предците ни. Понякога те ни изглеждат смешни, прекалено сложни или неразбираеми. Това е така, защото отразяват древния мироглед на живелите преди нас. И колкото и да се стараем да бъдем съвременни и различни, и да бягаме от родовите правила, те са необходимите граници, които ни помагат да водим смислен живот.
  
Категория: Други
Прочетен: 2842 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 08.05.2013 18:52
        Разказът на Николай Хайтов „Дервишово семе“ представя една конфликтна ситуация. В него авторът показва разминаването в схващанията на героите. То поражда невъзможност да се намери решение от безизходното положение. Животът е представен като възел, сплетен от различни човешки съдби.       Всеки от героите на разказа се подчинява на определени правила и разбирания. Сблъсъкът между повелите на рода и тези на сърцето превръща техните изразители в жертви на собствения им избор.       Бабата и дядото на Рамадан са истински наследници на своите предци. Тяхното патриархално мислене управлява действията им и е причина те да настояват Дервишовият род в лицето на Рамадан да бъде продължен. Силата на кръвта и отговорността пред родовия закон ги карат безмилостно да налагат на главния герой волята си: „Тука искам на Асан Дервишов внук да писне…“. Искането е категорично и безапелационно. Важно е да се спази традицията, а личните воля и желание са без значение.           По силата на традицията Рамадан е оженен в Триград и родът се сдобива с наследник. Дядото изпълнява повелята на предците си. Той постига покой чрез подчинение на дълга към кръвта.           Такова е отношението и на братята Реджеп и Юмер към сестра им Силвина. Те сякаш разполагат с живота ѝ, пренебрегвайки личността ѝ и вземайки съдбовни решения вместо нея. Тяхното житейско виждане, архаично като това на дядото на Рамадан, влиза в конфликт с нейното. В ценностната им скала на „чобани“ животът на Силвина е равностоен на два пръча с два големи чана. Те превръщат сестра си в средство за размяна и удовлетворяване на жестока древна езическа повеля, по силата на която тя става жена на Руфат.           Като жертва на своите братя, подобно нейният любим на дядо си, със своите виждания Силвина стои близо до Рамадан. Тяхната любов, неподчиняваща се на родовия дълг, надхвърля закона за брачен съюз. Те се проявяват като герои от друго време. Като хора, способни на личен избор, се подчиняват на свободата да обичат, без да се чувстват длъжни пред закона на кръвта. Водеща за тези герои е красотата и любовта към другия. Оглеждайки се в нея, те не чувстват задължение към повелите на рода.          Рамадан и Силвина са жертви на времето. Техните характери ги поставят на кръстопътя между „дивото“ и едно по-ново- индивидуалистично мислене. Те проявяват вътрешната свобода на обичащия, но съдбата им отрежда да живеят във времето на патриархални порядки. Въпреки любовта, вътрешната борба и омразата към Руфат, изразени в думите: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше.“, Рамадан не се поддава на варварския закон за отмъщението. От своя страна, Силвина пренебрегва чувствата си и се подчинява на насила наложената ѝ воля. Тя става жертва на разбирането, че жената не е равностойна на съпруга си. Християнското смирение на женската ѝ природа я карат да изрече думите: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!“.         Въпреки нещастието си, двамата влюбени се опитват да надскочат границите на нецивилизованото отношение към човека, което проявяват останалите герои. Негова жертва става и Руфат. Ръководен от злоба и желание за притежание, той не успява да спечели любовта на Силвина и остава само фактически неин спътник в живота, но не и владетел на сърцето ѝ. Защото обичта е искрено и чисто чувство, което не следва правила и закони.        Сблъсквайки пътя на подчинение на родовото право и този на сърцето, авторът на разказа рисува свят, който не е еднозначен. Битието на човека е сложна картина от повели, задължения, желания и свобода, които се преплитат и борят помежду си. Творбата ни убеждава че всеки се ражда с правото на избор. От него зависи дали човек ще бъде щастлив или нещастен. Колебанието и невъзможността да се направи избор го обричат да живее на кръстопът, какъвто е животът на главния герой на „Дервишово семе“. 
Категория: Други
Прочетен: 4137 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 15.10.2013 10:29
<<  <  10 11 12 13 14 15 16 17 18  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3026831
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031