Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога
08.05.2013 13:57 -
Любовта ще спаси света (есе, БЕЛ, 8 клас)
Какво е любов? Няма дефиниция за нея. Пишем думата както с главна, така и с малка буква, сякаш обозначавайки две различни понятия- малката и голяма любов. А не е ли тя една?
Известна е фразата „Красотата ще спаси света“, както и други варианти на този рефрен, част от които е заглавието и на настоящото есе. Това недвусмислено показва, че светът има спешна нужда от спасяване. А за да бъде това така, значи, че в неговите подредба и същност е възникнал проблем, който го руши.
Много са болките на света. И любовта е едновременно и дефицит, и единствено животоспасяващо лекарство. Странен парадокс- да ни е нужно да даваме това, което ни липсва. Не говори ли това, че любовта няма материален произход и източник и може да се прояви при всякакви обстоятелства? Важно е само да я открием сърцето си.
Най-потребното е тя. Певецът е казал: „Всички ние се нуждаем от любов.“ И въпреки това, тя е последното нещо, за което мислят хората. Говоря за истинската любов- онази, която, според едно от Посланията в Новия Завет, „дълго търпи и е милостива“. Тя не завижда, не се превъзнася и не се гордее.
Кой може смело да заяви, че обича така? В света са се раждали хора с изключителна способност да разбират и проявяват любовта си към всички, към човечеството. За такива са се приемали пророците, наричани Божи пратеници или месии. Те са проповядвали именно любовта. Това е знак, че тя е единственият изход да бъде направен светът по-добър и така да бъде спасен.
Дали в днешния меркантилен свят- свят на парите и властта, ние- хората, умеем да обичаме по този начин? Да се прояви всеотдайна любов е само признак на героизъм, на който са способни една майка, истинският приятел, изстрадалият и мъдър човек, които са разбрали колко ценна е обичта.
Любовта е състояние, в което човек не изпитва злоба, завист или жажда за отмъщение, а е в равновесие със себе си и с околните. Любовта е градивна, а не разрушителна сила. Тя обогатява душевния свят на човека, а не го ограбва. Тя е така нареченият пети елемент, извеждащ света и хората към мъдростта.
Любовта е състояние, в което човек не изпитва злоба, завист или жажда за отмъщение, а е в равновесие със себе си и с околните. Любовта е градивна, а не разрушителна сила. Тя обогатява душевния свят на човека, а не го ограбва. Тя е така нареченият пети елемент, извеждащ света и хората към мъдростта.
08.05.2013 12:38 -
„Аз съм българче. Обичам…“ (есе, БЕЛ, 7 клас)
Стихотворението „Аз съм българче“ е първата среща на децата с патриотизма. То не е израз на крайния национализъм на автора, в което се опитват да ни убедят. Това са стихове, пропити с искрената любов на Вазов към България и чрез които той желае да я съхрани в сърцето на всяко българско дете.
„Аз съм българче“ не са думи, изречени от самозабравил се горделивец. Те са слова на човек, който открито заявява своето чувство- любов към Родината.
Всяка дума от тези поетически редове е заредена с искрен патриотизъм. Вярно е, че времето, в което живеем, не ни дава много поводи да изпитваме национална гордост или, ако ги има, не им обръщаме внимание. По-скоро повече са причините да се срамуваме, че сме родени на тази земя. Мисля, че точно в такива моменти, е хубаво да се обръщаме към текстове като този на Вазов.
В стихотворението си, адресирано към и дало глас на децата, авторът посочва най-важните и винаги положителни за българите черти на Отечеството ни. Това са силната майка, която ни е родила, благата на родината, природата и свободата, славното юнашко минало, чиито наследници сме. В това се заключава за Вазов обичта към родния край. Тези са образите, които пораждат чувството на принадлежност към нашата земя България. В тях се корени сладостното чувство, което те кара да бъдеш част от мястото, на което си се родил и наследник на тези, живели тук преди теб. Затова то е свято и мило- защото значението му за всеки от нас се носи от историята, която ни предхожда. Силата на чувството на привързаност идва от мисълта за еднаквия ни духовен произход. А тази връзка се поддържа жива именно чрез образите, които Вазов вгражда в творбата си. Образи, които всеки носи в сърцето си, където и да се намира, и които, когато са забравени, могат да бъдат събудени чрез думите на едно стихотворение.
Странно е, че Вазов създава толкова много творби, посветени на България и българското. Сякаш прозорливо е предусещал вълната на родоотстъпничество, която се засилва особено днес. И добре би било да сме благодарни за това, че с всяка своя дума за България я е съхранявал за поколенията. Чрез словата си той ревностно я пази и изгражда за нас, за да я вгради в съзнанието на българите като върховна извечна ценност. Тя е незаменим образ икона за всеки човек, роден на тази земя, пред който сме длъжни да благоговеем и който сме длъжни да почитаме. Защото само благодарение на него, сме живи и днес. И носим отговорността пред този свещен лик, изваян от народния поет за нас, да го браним, да го любим, да го тачим, да милеем за него. Понеже, само когато го носим в сърцето си, само когато чувстваме чрез него, само когато гледаме на света чрез него, можем да бъдем себе си и да наречем себе си българи. Само когато приемем, че сме част от този образ, когато се слеем с него, ще престанем да се ненавиждаме и ще се приемем такива, каквито сме, такива, каквито винаги сме били и каквито Вазов ни напомня да бъдем- българи, които обичат родината си. Той ни учи, че родолюбието може да започне от едно стихотворение, чиито слова са изречени от дете- свидетелство, че святата обич към родината се пази от най-достойния и чист свой пазител.
08.05.2013 12:02 -
Трансформиращ преразказ на откъса „На гости у Иречек“ от името на професор Иречек (БЕЛ, 7 клас)
Работих си аз в кабинета и при мен влезе човек, когото не познавам. Той ме поздрави приятелски, като ме попита дали съм добре. Зачуден му подадох ръка и го поканих да седне, като в това време се опитвах да се сетя кой е. Гостът ми напомни за поста ми на министър в София и аз потвърдих. Той се представи, че е от там и затова сме съграждани. Попита ме помня ли статията във в.“Славяни“, в която бях нападнат и охулен. Гостът ми ме успокои и увери, че не вярва на написаното и на това, което се говори от българите за мен. Аз познавах добре този народ и никак не ме учуди фамилиарното отношение на човека, който ми говорѝ ту на „Ви“, ту на „ти“.
Разговорът ни продължи няколко минути в този тон, когато гостът ми започна да хвали квартирата ми и намекна, че има място за още един чужд човек. Говорѝ ми за гостоприемството на българите и изказа съжаление, че другите не са като тях- да нахранят, да напоят и постелят на госта. Аз се опитах да му внуша, че квартирата е тясна дори за нас с домашните ми, но той продължи да развива темата за гостоприемството. От нея насочи разговора към търговията. Той ми съобщи, че носи за продан розово масло и ми заяви, че иска утре да го водя по всички фабрики, защото не знае езика и иска да му превеждам. Бързо му отговорих, че не съм запознат с фабрикантите на етерни масла, понеже занаятът ми е от съвсем друг род, а и че нямам свободно време. В замяна обещах да му кажа къде се събират българите студенти. После започна да ми обяснява, че ще даде масло на някаква госпожа, която също познава, а аз не можах да се начудя за кого говори. Обясни ми да го препоръчам на роднини и приятели, докато той се навърта около нас, за да си говорим за България. Накрая директно предложи да остане у нас, докато е в Прага. Аз се извиних и опитах да се възпротивя. Той заяви, че му е по-добре на хотел, но че искал да ме почете като техен човек. Благодарих му за вниманието и за втори път заявих, че не разполагам с излишни помещения, но като наш гост го поканих на обяд. Българинът се съгласи, като защити правото си с думите, че ако не от неговата, то от българската софра все сме яли.
Бях зает със спешна работа, която гостът ми прекъсна. Седях като на бодли и не знаех как по деликатен начин да го накарам да ме остави да я върша. Позвъних да се яви слугата и му поръчах да съобщи на домашните за гостенина от България. След малко влезе майка ми, която той поздрави с двойно темане към челото си. Тя също го приветства любезно и с ред въпроси прояви интерес към отечеството на госта ни. В отговор той я попита къде е по-хубаво- в Прага или в София, но тя го погледна с недоумение, защото не е била никога в България. При това българинът ми хвърли поглед с дяволита усмивка. За да изляза от ситуацията, съобщих на майка ми повода да я извикам и на немски я помолих да заведе госта в другата стая. Той заоглежда багажа си, повъртя се, почуди се и нерешително тръгна след нея. След малко отново се появи на вратата, а аз с мимики и жестове обясних на майка да го занимае с нещо, за да свърша работата си. Българинът заяви, че багажът му може да ми пречи, но аз го уверих да не се безпокои. Той се опита да го вземе, но ние любезно му попречихме. Майка го отведе в другата стая, а аз останах да работя. Точно когато бях приклекнал до шкафа с книгите, българинът се появи отново. Попита ме дали работя, след което затвори вратата. Така и не разбрах причината за любопитството му.
На обяд бяхме всички около масата- родителите ми, сестра ми, българинът и аз. Преди да започне да се храни, гостът ни се прекръсти, като в същото време не спря да се усмихва. Той обясни поведението си с това, че е от либералната партия. После попита дали яденето е супа и че обича това турско ястие. В мига, в който майка ми му подаваше обеда, той изля доста от съдържанието му върху масата, започна да се извинява, като събра една част с лъжицата и я върна в чинията. Искахме да му сменим супата, но той я загради с ръце и категорично отказа.
Както обядвахме, българинът ненадейно съобщи, че има чушки в багажа си. Донесе го от кабинета ми, извади две и ги поднесе на трапезата. Показа ни как да ги разтрием в супата и сам започна да сърба. А и доста хляб изяде, като ни обясни, че българите много хляб ядат. В края на обяда се поинтересува за виното, похвали го и изпи не една, а няколко чаши.
После се оттеглихме в приемната стая за обичайното кафе. Гостът ни ми предложи да запаля от неговия български тютюн. Донесе го от багажа си и запуши с наслаждение. Заговори ми за политика. Попита ме направо какви са политическите ми убеждения- либерал ли съм или консерватор. Без да чуе отговора ми, ме взе за консерватор, като употреби думата „консерва“. Започна да ми обяснява, че не разбира нито едните, нито другите. За него всички били „маскари“. Но в негов интерес било, както сам се изрази, „да им клати шапка“. Защото се занимавал с търговия и предприятия и имал процеси в съдилищата. Длъжен бил да е с тях, защото имал амбиции да го изберат за депутат или кмет. Накрая ми заяви, че е врял и кипял в тия работи, т.е. че много добре ги разбира. След деня, който прекарах с него, не се и съмнявам, че много добре ги разбира „тия работи“.
08.05.2013 09:54 -
Жив ли е Бай Ганьо и днес? (есе, БЕЛ, 7 клас)
Трудно е да се отговори само с „да“ или „не“ на този въпрос. Бай Ганьо е явление, дълбоко вкоренено в съзнанието ни на българи. Казват, че всеки народ има своите образи в литературата, които отразяват отрицателните му качества и от които се срамуват. Лошото е, че ние не се стремим да оставим своя в миналото, а често се връщаме към него.
Няма как да не обвържем героя с темата за Европа и неговото присъствие там. България вече е член на така бленувания съюз от европейски държави, към който дълго се стреми. Също както навремето Бай Ганьо я „щурмува“ с гюловото си масло и ориенталския си манталитет на доскоро ограничен роб, възприел културата на неподходящ поробител. Също както тогава, и днес ние не преставаме да се убеждаваме, че мястото ни е в Европа, че исторически сме извоювали правото си да бъдем там. И въпреки това, не проумяваме, че „европеец“ не е просто титла, с която се кичиш. Това означава да бъдем отговорни, да спазваме реда, правилата и законите, а не да се държим като непослушно дете.
Бай Ганьо е жив и днес, защото все още има хора, които погрешно разбират думата „свобода“ и мислят, че всичко е позволено. Жив е, защото все още изхвърляме боклука си през прозорците и на нерегламентирани места. Жив е, защото има управляващи, които си позволяват да присвояват пари, да злоупотребяват с власт, да говорят просташки. Жив е, защото такива хора печелят от нещастието на обикновените.
За жалост, паралелът между поведението на Бай Ганьо във втората част на книгата „Бай Ганьо в България“ и настоящото положение разкрива отчайващата прозорливост на Алеко. Новобогаташите, които днес наричаме „олигарси“, не са нищо друго, освен Бай Ганьовци, облечени в костюм и вратовръзка. Техният език и поведение, начин на забогатяване и спечелване на място в обществото, по нищо не се отличават от средствата, които героят на книгата използва, за да постигне целите си. Плашещи са арогантността и липсата на преценка за стойността на собствената личност; безграничните апетити за политически и обществен успех на хора без образование, култура и възпитание.
И все пак, защо може да се каже и обратното- че Бай Ганьо е само герой от книгата на Алеко Константинов, който не надхвърля границите ѝ? У нас живеят и хора, които приличат на автора. Те вярват, че можем да вземем най-доброто от европейската култура и да го приложим в българска среда, като запазим баланса и съхраним българската идентичност. Защото ние сме европейци, но и българи.
Може би Бай Ганьо ще бъде само литературен герой, едва когато неусетно сме спрели да се питаме дали все още го има. Този миг би бил показателен за това, че сме започнали да се лекуваме от болестта „байганьовщина“. Защото комплексите на отделния човек, както и на една нация, не изчезват така лесно и бързо. По-скоро е хубаво да поставяме акцента на добрите си страни като народ. Тогава бихме били по-малко Ганьовци и повече хора, подобни на Алеко- такива, които не затварят очите си за отрицателните страни, а им се надсмиват и иронизират, за да не им разрешат да се развиват и да вземат власт. И сигурно това е верният път- критика към негативните явления в обществения ни живот, за да бъдат изкоренени.
Бай Ганьо и въпросът дали го има ще изчезнат, когато спрем да си повтаряме, че сме такива, без да се опитваме да променим нещо. Когато се отворим към света с доверие, а не подозрителност, и започнем да приемаме съветите и примера на хората, които са постигнали обществен, културен и политически напредък. Здравословното съизмерване с Европа може да ни направи по-гъвкави и успешни, макар че в последно време и тя се разкъсва от противоречия и криза, което буди съмнение в правилността на модела ѝ. Това извиква спомена за думите „И тука е така.“, макар от друга ключова творба на Щастливеца.
Призракът на Бай Ганьо все още живее и се подхранва именно от интелектуалната деликатност, тактичност и етичност на хората, които и знаят, и могат. Днес пред всеки културен човек стои дилемата- да позволи ли да го изтикат в ъгъла, или да се превърне във винаги успяващия при всякакви обстоятелства Ганьо. Това е избор, който предполага самата свобода като такава. Това, че нея я има, е истинският критерий за действителната стойност на нещата. Изборът, който всеки прави в условия на свобода, е избор, показващ какъв човек е и какви ценности носи. Колкото по-малко хора избират поведението на Бай Ганьо, толкова по-бързо ще заглъхнат поставеният в заглавието въпрос и думите на Алеко: „Европейци сме, ама все не сме дотам!“.
07.05.2013 19:34 -
Героят от разказа „Ангелинка“ между детството и зрелостта (БЕЛ, 7 клас)
Разказът „Ангелинка“ на Елин Пелин съчетава вълнението от тайнственото и непознатото, от мечтите и въображението. Той е посветен на встъпването в света на възрастните, на уроците на живота. Текстът представя идеите за добро и красиво, с които се сблъсква героят.
Той е поглед към света на едно дванадесетгодишно момче, което израства под магическото действие на човешката обич. Водено от трепетни чувства, то познава силата на юношеската любов. Тя заличава представите му за реалност и сън и го въвежда в зрелостта.
Авторът връща героя в детските му години чрез метода на ретроспекцията. Миналото е изпълнено с невинността и тайнството на първите изживявания. В него се преплитат горчивина и неземно щастие.
Сирашката съдба на момчето го оставя в ръцете на настойницата му- леля Станка. С майчина грижовност и топлота тя потапя дечурлигата в света на въображението. Под нейно въздействие мислите им се отправят към вълшебния далечен град, в който живее леля Дъмша.
В спомените на момчето оживяват детските спорове за това кой е любимецът на всемогъщата и недостижима вълшебница. То не забравя и затаената завист в детските сърца, че Ангелинка неоспоримо е спечелила обичта ѝ. Това са мигове, в които героят получава първите си житейски уроци от разбиращата детската душа леля Станка. Това са уроци за доброто, красивото и справедливото. А мярка и пример за тях е светлият образ на леля Дъмша.
Способността да живее в мечти, подхранвана от настойницата му, е най-висшата добродетел на героя. Всяка събота той попада в плена на своето въображение сред чудото на планинските звездни нощи. По детски наивни и чисти са представите му за царицата на неговите фантазии- Ангелинка. Въздействието на вълшебните приказки на пастирите превръщат любимата му във врабче, ангел и златна пчела. Но красивите видения в нощите на страх събуждат у него копнежа да станат реални.
Сред забравата на бляновете героят преживява и разочарования. Той не е сред поздравените в наивното писмо на леля Дъмша. Срещата с реалността да бъдеш чужд поражда болка и горест. Момчето усеща в душата си тънката граница между щастието и тъгата. То не споделя радостта от общото оживление при подготовката за предстоящото посещение. Мисълта, че в празничния ден трябва да изпълнява задълженията си, засилва болезненото му страдание. Добрата леля Станка въздига рухналата кула на мечтите му. Тя връща увереността му и му дава поредния житейски урок- да не изоставя надеждите и да вярва в мечтите си, без да се предава в борбата с реалността.
При срещата с леля Дъмша момчето показва своята плаха зрялост. Въпреки гротесковия ѝ и грозен вид, от погледа му не убягва добротата в очите ѝ. Жестът, с който изразява смирението и страхопочитанието си, показва, че разбира високата стойност на доброто.
Още по-щастлив и възнаграден за мечтата по красивото е малкият мъж, когато се появява Ангелинка. Кавалерската му постъпка да поднесе цветя и да коленичи пред любимия образ е опит да изрази чувствата, които го вълнуват. Усещайки се слаб и недостоен, разтреперан и срамежлив, героят изпитва радостта от силата на влюбването.
Когато се връща в своите спомени, вече зрял и възрастен, героят все още е подвластен на възвишеното чувство. Защото именно то го е въвело в магията на юношеската любов- чиста и по детски искрена, а пътят към нея го е научил да цени доброто и красивото и го е направил мъж.
07.05.2013 18:29 -
Въображаемо и действително в разказа „Ангелинка“ на Елин Пелин (БЕЛ, 7 клас)
Елин Пелин е наричан „певец на българското село“. Сам излязъл от такава среда, в творбите си той пресъздава неговата романтика. Тайнствеността на непознатото го вълнува и в някои от разказите му се разкрива чрез вълшебния свят на въображението.
„Ангелинка“ е творба, обърната към превръщането на нереалното в реално в детството на едно дванадесетгодишно момче. Това е разказ за осъществената му мечта- да срещне бленуваната красота.
В сюжета авторът използва ретроспективния похват. Чрез него внушава магическата сила на спомените от детството.
Останало сирак, момчето живее при своята настойница- леля Станка. Тя е въплъщение на доброто в живота. Затворена в своя селски бит, тя бяга от реалността в „сърдечната радост“ от мисълта за своя далечна роднина. Образът на гражданката озарява лицето на леля Станка и се превръща в божествен идеал за дечурлигата. Издигнат до висотата на Господ, той е коректив за добро поведение. Леля Дъмша става част от възпитателните методи на леля Станка, с които тя разрешава детските спорове и немирства. Във въображаемия свят, обитаван от всемогъщата вълшебница, живее и нейната дъщеря- добро и русокосо създание. Споменаването на името на Ангелинка буди завист в детските сърца и ревност за обичта на недостижимата леля Дъмша. Тези два образа оформят приказния свят в съзнанието на героя.
Потопено в света на въображението, момчето живее в неговия плен през чудните планински нощи под звездите. Вълшебните приказки на пастирите събуждат детската му фантазия в нощите на видения и страх. В съзнанието му заживява красивата представа за Ангелинка. Уподобявана на врабче, ангел и златна пчела, момчето я покровителства и спасява от зло, змейове, магии, царува с нея в незнайни земи. Тя се превръща в царица на фантазиите му и героят жадува да се срещне с нея.
Светът на нереалното е събуден от писмото на леля Дъмша. Но детският ѝ и небрежен почерк не накърнява авторитета ѝ. Съобщението ѝ за близкото им гостуване на храмовия празник наранява главния герой. Само неговото име отсъства в поздравите от писмото. Сблъсъкът с реалността поражда тревога и нещастие. Момчето няма да е у дома на Възнесение. Видяла сълзите в очите му, леля Станка стопява стаяваната горест и връща магията на очакваната среща с непознатото. Така момчето разбира, че не трябва да се отказва от мечтите си.
Използваната от автора ретардация, задържа кулминационния момент. През погледа на момчето леля Дъмша има неочаквания вид на голяма черна пеперуда. Нейният нереален образ рязко се отдалечава от действителния. Той граничи с гротеската и грозното- тя е със смачкана черна шапка с избелели рози и проскубани щраусови пера; лицето ѝ е като ощавена гайда; брадата ѝ е с косми, а зъбите- стари и зеленясали. Само кроткият ѝ поглед напомня за идеала от представите на децата. Добротата в очите ѝ предизвиква жест на смирение и благоговение у момчето и то целува ръката ѝ.
При вида на Ангелинка истината се оказва по-красива от мечтания образ. В своя реален ангелически вид- в бяло, отрупана с панделки, с мека златна коса, тя е неземна. Очарованието ѝ се засилва и от трепета на първата среща, от вълнението и детския срам на момчето. Снопът иглика, който то носи, е благодарност за сбъднатия сън, за това, че реалният образ е надхвърлил въображаемия, че мечтите не са били напразни.
Загадъчният град прибира тайнствените посетители и героят не ги вижда повече. Но в картината на спомена Ангелинка продължава да събужда тревожния въпрос дали случилото се е било истина. Нейният образ остава все така ефирен и недостижим като красив сън в паметта на порасналия някогашен малък мъж.
Загадъчният град прибира тайнствените посетители и героят не ги вижда повече. Но в картината на спомена Ангелинка продължава да събужда тревожния въпрос дали случилото се е било истина. Нейният образ остава все така ефирен и недостижим като красив сън в паметта на порасналия някогашен малък мъж.
07.05.2013 17:24 -
Стихотворението „Българският език“- страстна защита на родното слово (съчинение разсъждение, БЕЛ, 7 клас)
За Иван Вазов България и всичко българско са свещени. Това е причината, поради която той отдава цялото си сърце и творческо вдъхновение на родината. За него е въпрос на дълг да се изразяват почит и уважение към светините, свързани с нея. Една от тях е българският език. Създателят на одата се възмущава от обидните публикации, появили се в печата. Те защитават тезата, че родният ни език е недостоен да бъде поставен наравно с останалите като език, изразяващ мисълта на гения. Вазов приема лично нанесената обида и на полето на поезията се заема с пламенната му защита.
Чрез своето стихотворение авторът целѝ да изведе на преден план достойнствата на родното слово. Той изгражда неговия образ, като вплита всички онези негови същностни черти, които го превръщат в обект за преклонение.
Одата е жанр, който позволява използването на богат набор поетични средства и Вазов не случайно избира именно него. Той не само пламенно защитава, а горещо възхвалява родния език. Още с първата строфа авторът внушава гордостта от това да говориш български. Това е езикът, който ни свързва с миналото, оцелял през времето на народно страдание, езикът на родната ни майка, с чиито първи думи сме закърмени. Затова Вазов го определя с епитета „свещен“, защото носи белезите на всичко близко и родно, на националния ни дух. За поета не може да няма стойност онова, което те прави българин, което формира народностното ни съзнание.
Пламенната защита се осъществява с помощта на реторични въпроси. В такава форма са изградени втора и трета строфа. Те градират чувството на преклонение, като разкриват в какво се крие красотата на родния език и същевременно звучат като укор към онези, които са слепи за нея. Определяйки го като „прекрасен“, авторът го обрисува и като мелодичен и богат. Той е обратното на онова, което говорят за него- притежава „хубост, мощ“, речта му е „гъвкава, звънлива“. Тоновете му са назовани с архаичния, но образен епитет- „руйни“, а богатството му- с думата „разкош“. Българският език не е беден език, а се отличава с размах и изразителност.
Дотук поетът говори за родната реч като за живо същество. То има свое минало, история, свой нрав и свои качества. Вазов защитава словото, приемайки го за неотделима част от националния характер на българина. То е доказателство за способността да се съхрани през времето, да оцелее през превратностите на съдбата и да свидетелства за силата и духа на народа ни.
Авторът застава изцяло на страната на българския език. Той приема хулите на „чуждите, и нашите,“ като посегателство върху светостта на това живо същество. Опетняването му е символ за принизяване значимостта на една общонародна светиня. Има нещо библейско в кръвожадността на ругателите. За Вазов това са хора, които са неспособни да оценят богатството, което притежават, да го осмислят като национална ценност. Обърнали му гръб, те затварят сетивата си за него. Поведението им е равносилно на предателство. Причиненото от тях- отричането на езика, го превръща в „език страдални“, въздигайки го до болката и мъченичеството на кръста.
Поетът представя доводите на клеветниците с възклицателни изречения. Противопоставя ги на достойнствата на българския език, вече представени в първата част на одата. Според хулниците, той не е способен да въплъти мисълта на творческия гений, а е орисан само за брътвежи. Но Вазов трезво преценява ситуацията- ругателствата са само мода, временно проявление на криза в отношението към стойностното. Той знае, че низката клевета е проява на неразбиране, на духовна слепота, която е отрицание не само на езика, а на всичко, което е наше, което наричаме „родно“. Вазов е наясно с тези негативи тенденции в българското общество. За него те не са нещо ново. Поради това, той поема отговорността да се възправи срещу ограничеността и духовната нищета.
Последните две строфи са поетически обет на автора пред обекта на неговото преклонение- българския език. В тях той дава тържествено обещание да го защити и опази от срама. Вазов осъзнава своята историческа роля на творец- произведенията му са най-доброто оръжие срещу ругателствата. Използвайки бъдещи глаголни форми, заявява твърдото си намерение да бъде искрен апологет на българския език:
„Ох, аз ще взема черния ти срам и той ще стане мойто вдъхновенье, и в светли звукове ще те предам на бъдещото бодро поколение;“
Вазов приема очертаният образ на родния език да го вдъхнови за творческа дейност. Той вярва в прозорливостта на идните поколения и тяхната способност да приемат и ценят родното. Тревожи се за тях и разчита те да се разграничат от невежите обвинители като проявят разум. Със средствата на поезията авторът вгражда в творбата си лика на българския език. Това е най-прекият път към обезсмъртяването му. Вазов приема себе си само като посредник в този процес, защото красотата на словото е най-сигурната самозащита. Дълг на твореца е да напомня за нея, като я пресъздава творчески:
„ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блеск ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа.“
Съвестта на народа, защитникът воин на българския език отдава своята почит и преклонение пред него. За Вазов не стои въпросът има ли той място в народното съзнание. Има. И то е извоювано достойно, защото родното слово е връзката между поколенията, техният живот и тяхната памет. То трябва да се пази, развива и обогатява, защото е неизменна част от това, което наричаме българщина.
„Ох, аз ще взема черния ти срам и той ще стане мойто вдъхновенье, и в светли звукове ще те предам на бъдещото бодро поколение;“
Вазов приема очертаният образ на родния език да го вдъхнови за творческа дейност. Той вярва в прозорливостта на идните поколения и тяхната способност да приемат и ценят родното. Тревожи се за тях и разчита те да се разграничат от невежите обвинители като проявят разум. Със средствата на поезията авторът вгражда в творбата си лика на българския език. Това е най-прекият път към обезсмъртяването му. Вазов приема себе си само като посредник в този процес, защото красотата на словото е най-сигурната самозащита. Дълг на твореца е да напомня за нея, като я пресъздава творчески:
„ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий блеск ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа.“
Съвестта на народа, защитникът воин на българския език отдава своята почит и преклонение пред него. За Вазов не стои въпросът има ли той място в народното съзнание. Има. И то е извоювано достойно, защото родното слово е връзката между поколенията, техният живот и тяхната памет. То трябва да се пази, развива и обогатява, защото е неизменна част от това, което наричаме българщина.
07.05.2013 16:34 -
Езикът- гордост и болка (съчинение разсъждение, БЕЛ, 7 клас)
Обичта към България и към всичко, което се включва в понятието родина, определя Вазов като горещ поклонник на родния език. За него е въпрос на чест да отстоява правото на българското слово да съществува и да се развива. В стихотворението си „Българският език“ той отхвърля хулите и клеветите срещу родната реч и с гордост и чувство на преклонение доказва силата, мощта и ценността ѝ.
Контрастните чувства болка и гордост, които поетът изразява, доказват, че е истински българин. Той пламенно защитава и възторжено възхвалява родното слово, защото е свято, древно и е духовен мост между поколенията. То е изпълнило историческа мисия- чрез него са оцелели народът и неговият национален дух. Болката на Вазов се дължи на несъгласието му с охулването на езика и принизяването на духовната същност на народа.
Твърдата позиция на родолюбеца срещу хулителите го подтиква да даде обет пред езика, че ще докаже неговата красота и творческа мощ. Това е достойно изпълнение на човешкия му, патриотичен и творчески дълг.
Един от подтиците за изразяване на авторовата болка е чувството на възмущение, гняв, обида и горчивина от несправедливите обвинения към езика, че той е груб и неизразителен. Вазов не го възприема като орисан да изразява само груб брътвеж. Той протестира срещу опетняването и опозоряването му от свои и чужди, защото клеветите са отправени от неразбиращи и неспособни да оценят стойността на родната реч хора.
Подтикнат от накърненото си чувство за справедливост, поетът укорява обвинителите в непознаване на собствения си език и богатството му. Така изразява болката си, че се отхвърля истинското, ценното и изконното- българщината.
Вазов се чувства длъжен да защити българското слово. Загрижеността му за това идва от тревогата за бъдните поколения. Той разчита и се надява те да проявят разум, да се разграничат от невежите обвинители, да усетят красотата на родната реч. Реторичните въпроси, поставени в началото на стихотворението, чертаят образа на езика- мелодията на сладките му звуци, хубостта, мощта на гъвкавата му и звънлива реч, размаха и изразителността му. Освен красив, родният език е свещен. Той е речта на дедите, на миналото, в което са и мъките, и славата, и мъдростта на народа ни. Той е майчин език, език на родината ни, способен да изрази живота на народа- както дните му на позор и неправда, така и тези на слава и чест. Българският език е богат, звучен и мелодичен. Той изразява най-нежните тонове на чувствата и най-силните пориви на духа.
Вазовият дълг да защити родното слово е и дълг на твореца. Поетите са съвестта на народа, затова авторът се чувства отговорен да приеме черния срам, хвърлен върху езика, за свое вдъхновение. Като защитник воин, той показва блясъка и красотата му, а творбата ме у горещ призив да се съхрани богатството му и да бъде предаден на бъдещото поколение.
Гордостта и възхищението от българския език карат поета да даде обет да запази красотата му и тя да бъде приета от българите, които ще живеят след него. Създаването на творбата, посветена на родното слово, е най-яркото доказателство за изпълнението му.
Вазов огласява болката си. Но и я преодолява чрез пламенната защита, породена от гордостта, че принадлежи на народ, способен да сътвори красив език като нашия. Той утвърждава достойното място на родното слово в съзнанието на народа. А то е такова, защото е връзка между поколенията и камбана, чийто звън отеква в народната памет и напомня, че езикът трябва да се пази и обогатява, да бъде изразител на българското съзнание и характер.
07.05.2013 15:57 -
Цената на успеха (есе, БЕЛ, 7 клас)
Животът на всеки човек е изпълнен с трудности. Хората се стремят да постигнат едно или друго нещо и за това е необходимо да полагат усилия.
Целите, към които вървим, са различни- успех в работата, успех в любовта, или по-дребни и ежедневни- да получим добра оценка в училище, да спечелим приятели, да си купим вещ или предмет. Естествено, за по-глобалните стремежи са нужни и по-големи усилия.
Често се случва по пътя към целта да разберем, че трябва да се лишим от нещо, за да придобием онова, което е на върха в нашата скала от ценности. Това особено ясно личи в спорта. Спортистите се подлагат на изтощителни тренировки, пренебрегвайки умората, болката, личните си потребности и свободно време в името на успеха. Така е и със занимаващите се с изкуство- музиканти, певци, художници, при които постигането му е видно за повече хора. Всяка друга публична и не толкова област от живота изисква такива лишения.
Ежедневието ни ни изправя пред толкова много проблеми, че трябва да бъдем гъвкави и винаги да знаем каква цена сме платили, за да получим нещо. Защото не всяка цел си струва и заслужава компромис. Особено със собствената съвест.
Тя е нашето лично мерило за това какво правим, как го правим и защо. Тя е нашият съдник. И, за съжаление, в днешно време у много хора е заспала. Това личи именно от успехите, които са постигнали. Да пренебрегнеш съвестта си заради определена цел, означава да престъпиш собствените си морални граници за правилно и неправилно, добро и зло. А понякога става така, че нечии успехи показват колко пъти той е направил това.
Всяка цел има различна цена- според висотата ѝ се определя и стойността. Но защо се стремим към успехи? За да докажем на другите или на себе си, че сме някой? Или в името на по-висш обществен или национален идеал? Малък, голям, явен, скрит, нищожен или безценен- какъв точно ще бъде успехът за теб зависи от жертвите, които си направил, за да го постигнеш. От значение е какви мисли са те водили по пътя. Тези просто да бъдеш пръв или тези, които са те карали да се бориш, да се учиш, да се усъвършенстваш, да разбираш… Користни или безкористни са били те?
Защото понякога не самата цел се оказва важна. Понеже тя е само резултат. Ценни са самото пътуване и усилието, което си вложил. Защото те подлагат на изпитания, а в тях можеш да видиш какъв си и какво можеш. Защото ти показват, че и дребните постижения не струват по-малко и от най-бляскавия успех, ако за него си платил с душата си.
07.05.2013 15:09 -
По дрехите посрещат, по ума изпращат (есе, БЕЛ, 7 клас)
Дрехите са едно от лицата ни, с което се представяме във външния свят. Те бегло изразяват нашата истинска същност, която се проявява във възпитанието, поведението и думите ни.
„Как изглеждам“ и „какъв съм“ са два различни образа на една личност. Те не винаги съвпадат и затова по единия не можем да съдим за съдържанието на другия. Външният вид е само формата, чрез която се проявява същността ни, но може да бъде и удобна маскировка, която прикрива истината. Това, че някой изглежда по определен начин, не означава, че в действителност е такъв.
Понякога двата образа влизат в остър двубой за надмощие- кой от тях е по-значим и важен и кой да направлява човека и действията му. А той слага ту едната, ту другата маска и сам със себе си играе на криеница, докато забрави кой е.
Попадне ли в непозната обстановка и среда, човекът бива възприеман от околните най-напред чрез външния му вид. Той изпраща първите сигнали, които градят впечатлението за него и които ще му помогнат или не да се реализира в общуването. Започне ли да споделя и обменя мисли, престава да има значение как изглежда. Важно за околните става какво отношение има той към един или друг проблем, какво ценѝ, какво обича и харесва и какво- не, какви познания и разбирания за света има.
Не би могло да се общува само чрез образа, който имаме за пред света. Неизбежно възниква необходимостта в този обмен да изразим себе си такива, каквито сме- с нашите истински и непресторени мисли и чувства. Те са, които оставят отпечатък у другите за нашето Аз, които градят образа ни в умовете на останалите хора, които създават представата за нас. Човекът е способен да представя и фалшив образ за себе си, да се прикрива зад съвършено обиграни фрази и думи, зад които дълбоко пази липсата си на мнение или знание по даден въпрос. Той прави това, защото съзнава, че не всеки е достатъчно умен, а му се иска да бъде такъв или поне да го смятат и приемат за такъв. Ако обаче желаем да общуваме пълноценно и да не лъжем нито себе си, нито другите и поради това да разчитаме да открием хората, с които наистина си заслужава да бъдем, е най-добре да бъдем открити и искрени. Само така ще привлечем онези, които ни ценят за това, което наистина сме и което можем да им дадем, а не заради това как изглеждаме в очите на другите.
Не би могло да се общува само чрез образа, който имаме за пред света. Неизбежно възниква необходимостта в този обмен да изразим себе си такива, каквито сме- с нашите истински и непресторени мисли и чувства. Те са, които оставят отпечатък у другите за нашето Аз, които градят образа ни в умовете на останалите хора, които създават представата за нас. Човекът е способен да представя и фалшив образ за себе си, да се прикрива зад съвършено обиграни фрази и думи, зад които дълбоко пази липсата си на мнение или знание по даден въпрос. Той прави това, защото съзнава, че не всеки е достатъчно умен, а му се иска да бъде такъв или поне да го смятат и приемат за такъв. Ако обаче желаем да общуваме пълноценно и да не лъжем нито себе си, нито другите и поради това да разчитаме да открием хората, с които наистина си заслужава да бъдем, е най-добре да бъдем открити и искрени. Само така ще привлечем онези, които ни ценят за това, което наистина сме и което можем да им дадем, а не заради това как изглеждаме в очите на другите.
07.05.2013 14:40 -
На лъжата краката са къси (есе, БЕЛ, 7 клас)
Всеки е изпадал в ситуация, в която е трябвало да разкаже за нещо случило се, в което е участвал и сам той. И едва ли има човек, който поне веднъж в живота си да не е изричал лъжа. Ние- хората, сме същества, които смятат себе си винаги прави. И като „най-висше творение“, притежавайки разум, мисъл и език, не сме лишени от способността да лъжем. А ми се струва даже, че никое друго природно създание не я притежава.
Единствен човекът умее да осъзнава себе си като индивидуалност и като част от група хора и съзнателно да прави преценка на постъпките си, да ги анализира и оценява като добри или лоши. Именно в това му качество се крие възможността да лъже- да поправя, пренарежда, отстранява и доукрасява фактите, като се съобразява само със своето виждане и желание за това как е било изгодно за него да се случи дадено събитие, а не как то се е случило в действителност.
Човек представя нещо не такова, каквото е, по различни причини. Дали за да прикрие себе си като участник, дали от страх от наказание или да отвлече вниманието от себе си като виновен; прави го и за да отмъсти на някого, когото не харесва или за да постигне нещо, което много често не заслужава. А човекът обича и умее и да се маскира, за да изглежда такъв, какъвто би искал, а не какъвто е. Той може целенасочено или неосъзнато да излъже, но и да излъже с благородна цел. В първия случай рискува да се превърне в закоравял измамник, а при втория често е от инстинкт за самосъхранение и стремеж за оцеляване. Благородна лъжа изричаме по-рядко. Само когато в нас проговори истински човешкото- грижата за другия и съчувствието .
Невинна или добре обмислена и пресметната, лъжата изопачава фактите. Тя е средство за изкривяване на действителността в нечия полза. Следователно, не рядко е продиктувана от егоизма. Желанието да изглеждаш по-умен, отколкото си, да изпревариш другите, нарушавайки правилата, целейки лична изгода и печалба, може да те направи лукав и пресметлив. Би могъл да спечелиш, да станеш победител, но няма да можеш да скриеш истината от самия себе си, да заглушиш съвестта си.
Нашият свят се подчинява на логиката на причинно-следствената връзка. Всяко действие, явление, постъпка има своя причина, мотив и цел, които ги определят като реално съществуващи. Лъжата противоречи на този принцип. Тя не зачита посочената последователност, а е сплетен възел от противоречащи си едни на други подправени факти. В това се корени причината за нейната кратковременност. Една лъжа не трае дълго, защото, рано или късно, се разпада под силата на разума. Затова и народът твърди, че краката й са къси. Тя не може да стигне по-далеч от затворения свят на своята изкривена реалност.
Истината винаги излиза наяве. Тя е сродна с деня и светлината. Когато я има, всичко е просто, ясно и видно. А лъжата, прикриваща един или друг недостатък, е сродна на нощта и тъмнината. Тя гради безкраен лабиринт с много входове и изходи, който представлява собственият ни страх от истината. Защото лъжата може да се каже, че има дълга опашка, но пред реалното положение на фактите, всяка фалшива претенция за съизмерване с тях, става дребна и незначителна. Нощта винаги е последвана от ден. Тъмнината винаги се сменя със светлина, а лъжата- винаги озарена от истината.
07.05.2013 13:08 -
Трудът краси човека, а мързелът го грози (есе, БЕЛ, 7 клас)
Една стара българска народна приказка казва, че най-хубави са ръцете на онзи, който се труди. Тази мъдрост разкрива представата на българина за красотата, видима не само чрез външния образ на човека- мома или невеста, както е в народните песни.
Преди всичко, красотата е резултат от проявата на душевни качества. Човек, който среща трудностите с усилие на волята и желание да ги преодолее, който с упорство и настойчивост надмогва проблемите, той сякаш излъчва светлина.
За съвременния свят и днешните хора красотата е от особена важност. Тя почти е издигната в култ. Козметиката усърдно се опитва да наложи вярата, че умело поставеният грим може да направи някого красив. Модата и пластичната хирургия ни убеждават, че няма нищо по-значимо от съвършеното тяло. А някъде много назад остава трудът като средство за постигане на душевна красота.
Да се трудиш, означава да преобразяваш света, който те заобикаля. Да го промениш, като от грубия суров материал създадеш нещо полезно, сътвориш нещо хубаво. Това е, което ни прави човеци- чувството, че притежаваме силата да въздействаме на света, проявявайки едни или други свои способности. Трудейки се, ние преследваме целите си, осъществяваме желанията и стремежите си. Виждайки резултатите от своите усилия, преценяваме грешките и недостатъците си и пристъпваме към нов опит да ги преодолеем.
Трудът не е само въздействие и облагородяване на външната среда. Той е изпитание и за силата на характера ни. Борба със себе си. А постигнатото чрез нея ни позволява да се съизмерим както със себе си, така и с другите, да се надскачаме, да бъдем по-добри.
Мързеливият прилича на нива, покрита с бурени. Той не използва своите сили, за да променя света около себе си. Не влага способностите си, за да движи себе си и живота напред. Всяко нещо, лишено от постоянна грижа, залинява, бива изоставено и, съответно, погрознява. Такъв човек прилича на кладенец, от който не се черпи вода, заради което се покрива с мухъл и запустява. Това го прави грозен в представите на българина, който свързва чистото и красивото с труда.
Човек, оставил се на течението, лишен от душевна сила и воля, не може да изпита сладостта и удовлетворението от плодовете на своя труд. Той не познава магията и тайнството на тяхното израстване и е неспособен да ги оцени като красиви. Защото красиво и значимо е само онова, което си платил със силата на душата си, и само красота може да бъде отплатата за твоята жертва.
