Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога
11.12.2014 14:57 -
Комедията „Тартюф“- изобличение на човешките слабости (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Жан-Батист Молиер е театрален фаворит на Луи ХІV. Тази близост и относителна сигурност правят творбите му критични към актуалните проблеми на тогавашното общество. Действието на комедията „Тартюф“ се свежда до схемата на заплашване на държавните норми от централния герой, който на финала бива изобличен и наказан за поука.
В произведението си авторът разкрива човешките слабости лековерие и лицемерие. Взаимно обвързани, те вървят неизменно заедно и могат да донесат непоправими беди на личността и на обществения живот. Комедиографът изобличава двете порочни сили, опирайки се на образи от своята действителност.
Авторът на комедията разкрива последствията от лицемерието на Тартюф- неестественото облагодетелстване и разрушаването на мирния семеен свят. Той показва, че тези деяния са възможни, само когато е налице наивен, емоционален и действащ неразумно човек, какъвто е Оргон.
В лицата на госпожа Пернел и на Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. За богаташа гостът му се превръща в изповедник и съветник, по-значим от близките му. Образът на Оргоновата майка обобщава характерните черти на религиозно заслепената тълпа. През цялото развитие на комедийното действие тя остава неизлечимо затъпяла и основен защитник на главния герой. Пернел се противопоставя на близките си, защото е твърдо убедена в религиозното чувство и чест на новодошлия и не може да се примири с отношението на неприязън към него. Синът ѝ страда от религиозна маниакалност, изразена в сляпо преклонение пред Тартюф. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е лабилен и лековерен. Тези слабости в характера му го правят достъпна жертва на лицемера.
Главният герой Тартюф е носител на представата за фалш и лицемерие и изразител на дълбоко социално явление. Превърнал се в синоним на човешкото двуличие, героят е мним набожник, похотливец и измамник. Чрез поведението си, той се превръща в основен виновник за конфликтите в семейството на Оргон. Тартюф не отхвърля обвинението на Дамис, той дори не го отрича. Върху него изгражда самообвинението си, укорите към самия себе си и влага толкова жар във всичко това, че в крайна сметка невинният Дамис е изгонен от бащиния си дом, лишен от наследство. В блестящо изиграната роля на оклеветен, лицемерът приближава своята цел- да заграби имота и богатството на Оргон. Най-силното му оръжие е признанието за тайната на Аргас, който е гонен от властта. Паразитният живот на измамника се дължи на възможността за политическо изнудване.
Користното отношение на мошеника към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Пернел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламенната откровеност на Дамис и от умната Елмира.
Дорина е носител на безпогрешно чувство за истина и измама, за привидност и истинност. На фалшивите думи за целомъдрие тя отговаря безцеремонно и саркастично, поставяйки на място похотливия мошеник. Непримирим изобличител на безочието на нахалния двуличник е Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада заблудения Оргон.
След явното му разобличаване обаче, Тартюф нито се примирява, нито се оттегля от набелязаната си цел. Напротив, става още по-нагъл и настъпателен, защото държи в ръцете си всичко, което му е поверил Оргон. Лицемерният злодей не само се възползва от наивната доверчивост, за да живее в чужд дом, но стига дотам, че без сянка на угризение се готви да изхвърли цялото семейство на Оргон от къщата, а самия него да предаде на властта.
Със средствата на комедията, сатирата и фарса Молиер разкрива образа на Тартюф като морален фалшификатор. Той доказва, че подобно неетично поведение е възможно само благодарение на лековерието и неразумността. Комедиографът издига разума като единствено възможно демаскиращо начало, а кралската власт като реална, действена, наказваща мощ.
Ползван е следният материал:
http://www.zapiski.info/708/t%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%8E%D1%84-%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B5-%D0%B8-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B5
11.12.2014 14:40 -
Традиционното в образа на Хамлет (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Трагедията „Хамлет“ на Шекспир, създадена в края на ренесансовата епоха, отразява периода на упадък на всички идеи на хуманизма. Ценностите на идеалистите, вярата им в човека, стремежът към опознаване на света и собствената индивидуалност са в криза. В такива смутни времена, в новото столетие Шекспир пише своята творба.
Авторът се стреми да задоволи очакванията на публиката. Затова и си служи с популярен за времето жанр- трагедия на отмъщението, а характерът на главния му герой е подчинен на модното за времето си състояние- меланхолията.
Още първите изледователи на образа на Хамлет открояват в трагедията на Шекспир два, съчетани умело, характерни за елизабетинския театър сценични типа- типът на отмъстителя и типът на меланхолика.
Разбирайки за сполетялото баща му, героят прави стъпки по пътя на своя синовен дълг- да отмъсти за смъртта му и да получи възмездие от злосторника за братоубийството. Следването на тази посока е резултат от неговото съзнателно полудяване, от приемането на ролята на шут, който изрича истината под прикритието на шегата. Отмъщението му се осъществява на равнището на конкретни действия и словесна агресия. Героят е активен- понякога на дела, а понякога само на думи.
Макар по погрешка, Хамлет убива Полоний, успява да се освободи от злонамерените си “приятели” Резенкранц и Гилденстерн, съчинява изкусно уличаващата интрига на представлението клопка, приема дуела с Лаерт, макар че знае кой е истинският му победител. Чрез тези си начинания Хамлет ни убеждава, че е достоен противник на узурпатора. Синът на убития крал непрестанно тревожи, пряко или непосредствено, нечистата съвест на Клавдий.
Високата отговорност на отмъстителя Хамлет го подтиква към внимателното вглеждане във вината на родната му майка Гертруда и в неустойчивата човешка позиция на възлюбената му Офелия. Хамлет е преднамерено остър, саркастичен, на моменти непристойно откровен с тях. Неговата язвителност е продиктувана от безнравствената им пасивност, престъпната отстъпчивост и подкупна женственост.
Широко разпространена в английския ренесансов театър е традицията да се представя меланхоличният съзерцател. Според тогавашните представи, отличителните характеристики на този темперамент са мнителността, вглъбената разсъдъчност, липсата на желание за действие, склонността да се размишлява върху същността на хората и логиката на човешките взаимоотношения. Героят на Шекспир е действително прекалено предразположен повече към размисъл, отколкото към действие, желаещ да вникне в истинската логика, която предопределя междуличностните отношения в датския кралски двор.
Хамлет не е подвластен на злото, което го заобикаля, но сблъсъкът му с него засилва колебанието му за действие. Като човек, който изповядва хуманистичните идеи, той разбира, че то е дълбоко проникнало в човешката душа. Потъването в света на мислите е единствената възможност да се заяви правото на духовно съществуване. Хамлет изпада в трагични размисли, отразени в монолозите му, изпълнени със съмнения. Неговите схващания за неприкосновеността на човешкия живот не са съзвучни с отмъщението, което се налага да извърши. Той непрекъснато си задава въпроси, свързани с екзистенциалното битие на човека. Колебливост възпира ръката му да убие Клавдий, когато той се моли.
Опитите на героя да разбере същността на живота чрез въпроси без отговор и съмнения безкрай, го правят герой, носещ белезите на мислител от Ренесансовата епоха. Човек започва да търси смисъла на своя живот, когато достигне такова ниво на личностно развитие, което го кара да се чувства отговорен пред себе си, пред обществото и дори пред поколенията. Вътрешното колебание задълбочава още повече трагизма на разума.
В трагедията Хамлет е представен като сложна личност, поддаваща се на противоречиви тълкувания. За едни, в него надделяват колебливостта и нерешителността, които го правят неспособен нито да носи, нито да отхвърли бремето. За други, мнимата му лудост е форма на мъдрост, която надскача времето, и изобличава греховете на лицемерите чрез словото. Така или иначе, Хамлет е синоним на мислещия и разумен човек, който изживява трагедията на своя живот, търсейки смисъла му в самотата си.
P.S. Ползвани са материали от интернет
P.S. Ползвани са материали от интернет
11.12.2014 14:38 -
Образът на Санчо Панса (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Романът за Дон Кихот представя две противоположни гледни точки към света. От една страна е идеализмът на главния герой, а от друга- приземеността на неговия оръженосец, съгласил се да го придружава в подвизите му. Санчо Панса е представител на типа на обикновения човек, чието битие се заключава в обичайното.
Оръженосецът е прагматик и материалист. За него от значение са сигурността и земните блага и удоволствия, което го прави и страхлив. В неговите очи светът е такъв, какъвто е, и няма място за мечти и идеали. Ако ги има, те са с материален характер. Образът на Санчо търпи развитие.
Благодарение на съвета на услужлив ханджия, Дон Кихот решава, че като истински рицар трябва да си намери оръженосец. Тази длъжност се заема от негов съселянин- Санчо Панса. Подмамен от обещанията на стария идалго, Санчо с готовност тръгва с него. Наивен и добродушен, той вярва на всичко обещано от него.
Оръженосецът е антипод на господаря си- той е нисък, дебел и тромав, облечен в селски дрехи, яхнал магаре. Показателно е и името му. Санчо е най-разпространеното име в Испания по онова време, а Панаса означава търбух.
За разлика от господаря си, Санчо не търси въображаеми противници в лицето на вятърни мелници. Той е реалист и предпочита да се наслади на добрите кулинарни изкушения и на здравия, непробуден сън- две от най-ценните човешки блага за него. Служейки си с фолклорни пословици и с помощта на бедния си речник, оръженосецът очертава прагматичната философия на живота си. Когато тръгва на път, Санчо не забравя да вземе в дисагите си и мехче вино. По време на нощуването им в гората рицарят отказва да се храни и не мигва цяла нощ, мислейки за своята възлюбена. Селянинът обаче спи непробудно след обилната вечеря. Санчо е далеч от възвишените идеали на своя господар и не ги разбира. Той винаги се старае да осигури необходимите удобства и за него, и за себе си. Тежкият живот го е научил, че първо трябва да мисли за благополучието си, а след това за всичко останало.
В началото на произведението оръженосецът все още не разбира духа и стремежите на Дон Кихот. Животът, изпълнен с мир, хармония, любов и справедливост, за който се бори господарят му, за простичкия селянин Санчо Панса няма особено значение и стойност. Той сам твърди, че по-добре „врабче в ръката, отколкото орел в небесата”, т.е., че е по-добре да имаш малко, но да си е твое, отколкото да гониш ненужни блянове.
Въпреки страхливостта си, Санчо никога не изоставя господаря си. Дори когато не участва в битките, оръженосецът не се отдалечава много от “бойното поле”. Качен на някое дърво или скрит зад някой храст, той наблюдава Дон Кихот и искрено му съчувства за пораженията. Щом сражението приключи, верният Санчо веднага му се притичва на помощ иму помага да се оттегли с достойнство.
Санчовите мечти и желания са от материално естество. Той съзнава,че няма да промени света, затова неговите копнежи са свързани с власт и пари. Виждайки възгледите на оръженосеца си, Дон Кихот му дава съвети- че човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, той трябва да държи на хигиената, външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец.
В хода на действието се разкрива развитието в образа на Санчо. Вслушвайики се в съветите на Дон Кихот, той променя начина си на мислене. Това добре проличава, когато става губернатор. По време на управлението си той прояввява мъдрост и справедливост. Всички са възхитени от разумните присъди, които Санчо раздава. След осем дни обаче той сам се отказва от поста, изоставя мечтата си да натрупа пари и възвръща вътрешната си свобода. Оръженосецът се отрича от властта и се връща обратно да служи на Дон Кихот, остава верен на своя господар.
Финалът на романа е изненадващ, защото въпреки смъртта на рицаря, читателят разбира, че идеалът не си е отишъл. Преобразеният Санчо, повярвал в думите на Дон Кихот, се превръща в негов приемник и последовател. Прагматизмът на оръженосеца се преражда в хуманизъм и героят става изразител на старото ново виждане за света.
Ползван е следният материал:
http://www.kaminata.net/obrazat-na-sancho-pansa-analiz-t63734.html
11.12.2014 14:36 -
Образът на Дон Кихот (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Романът на Мигел де Сервантес “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”, създаден през 16в. в Испания, събужда огромен интерес, който е жив и днес. Той пресъздава образа на един обеднял рицар, който все още вярва в доброто. Оставил се на своето въображение, героят се сблъсква с действителността. Разминаването между двата свята той преживява трагично, а това буди смеха на читателя.
Дон Кихот е луд идеалист, който вярва в доброто и ценностите на миналото, стигайки до глупост и мъдрост, смело отстоявайки ги в света. Пламенен защитник на любовта, той цени жената като муза и вдъхновителка за подвизите си. Негов висш идеал е свободата.
Особеният начин на възприемане на действителността на главния герой се дължи на лудостта му, в която изпада заради прекомерното четене на рицарски романи. Алонсо губи разсъдъка си, защото вярва в написаното в книгите. Въображаемото е истинската реалност за него и той се превръща в Дон Кихот- борец срещу несправедливостта. Той желае да възкреси един отминал, измислен свят- този на рицарските времена, но се сблъсква с невъзможността да го направи.
Външният му вид е изцяло пародиен. Дон Кихот е рицар на достопочтена възраст- около петдесетгодишен. Той е с източена, суха, костелива фигура. Вместо блестяща ризница има ръждясали доспехи. Носи леген вместо шлем и вярва, че отдавна остарелият Росинант е великолепен боен кон. Всичко във външното описание на Дон Кихот е нелепо и противоречи на традиционната представа за рицаря.
Дон Кихот е безкористен идеалист. Той гледа на света с различни очи. Вижда го такъв, какъвто би искал да бъде: мелниците стават великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Той е мечтател и романтик. Търпелив и безстрашен, човек на дълга и честта, който защитава слабите в неговите очи. Срещне ли неправда, иска да ѝ се противопостави. Пример за това е случката с овчарчето. Макар да вижда своята безпомощност, той не се отказва и го защитава. Вярвайки в доброто и човека, той се противопоставя на привидното за него зло. Затова и освобождава каторжниците. Мисли, че могат да се поправят.
Рицарят с носталгия си спомня отминалите времена. В речта си пред козарите той споделя, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни. В думите му са вложени мъдрост и ново мислене. Неговите морални разбирания не допускат насилието и неправдата. Затова се бори с всички сили против тях. Но оптимизмът му е отчаян и смешен.
Както всички рицари, така и Дон Кихот от Ла Манча издига жената на пиедестал. В неговия свят всичко е свързано с и се поражда от любовта. Неговата избраница е Дулсинея дел Тобоссо, която е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, свят идеал за жена. Всяко негово дело е продиктувано от мисълта за нея.
За Дон Кихот свободата е всичко: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. За рицаря тя е на върха на копието, както сам казва, висша ценност и човешка привилегия.
Дон Кихот носи непримиримостта към злото със силата на фанатик. Той отчаяно вярва в стойности, които са отживели. Въпреки това, в наивното му упование и отстояване на миналото прозира мъдростта на мечтател, който желае свят, изпълнен с красота, справедливост и равенство.
Ползван е следният материал:
http://www.neznam.bg/%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%BD-%D0%BA%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82-2
14.11.2014 22:37 -
Дон Кихот - безумец и мъдрец (есе, БЕЛ, 10 клас)
Дон Кихот е може би един от най-комичните и запомнящи се образи в световната литература. Той предизвиква противоречиви реакции у читателите, които са от открития присмех до размисъл за поведението му. Героят съчетава в себе си наивността, граничеща с глупост, и извисеността на философ.
Силата на образа на Дон Кихот е в крайностите. Старият идалго е носител на остарелите за времето си ценности. Той е роб на изгубените идеали. Търсенето им в настоящето, го превръща в безумец и мъдрец.
Времето на рицарството е отминало. С него са си отишли храбростта, честността, честта и справедливостта. За Дон Кихот те все още не са история. Носейки ги в себе си и воден от тези свещени идеали, които неотклонно защитава, героят се превръща в безумец. В очите на другите стремежът му да пази и възкресява спомена за рицарските времена е глупав, безсмислен и смешен. Отстояването на каузи, които не са съзвучни със съвремието, го превръща в обект на подигравка. Такава е и цялата екипировка на Дон Кихот- нелепа и неадекватна- от счупения стар леген на главата му до мършавия и изпосталял кон Росинант.
Вярата във висшите идеали на закрилничеството и хуманността, на чистата любов и отдаденост на нуждаещите се и на страдащите е лудост и безумие. Да се сражаваш с вятърни мелници и да виждаш една обикновена жена като муза- вдъхновение и олицетворение на съвършенството, за околните е признак на пълно умопомрачение. Да съзираш нещо, което всъщност не е там, за нормалните хора е не проява на въображение и опит да одухотвориш света, а загуба на връзка с действителността и бягство от нея.
В това е лудостта и безумието на Дон Кихот. Но на това се крепи и неговата мъдрост. Стигнал крайната точка на унижение и присмех, той се превръща в мъдрец. Обърнат към миналото, той не просто не може да се приспособи към настоящето, към новия променен свят. Неговата симпатична откаченост и смехотворната му наивност са всъщност вик и предупреждение за изгубеното и изживяло времето си величие. Поведението му е апел към практичния и материален свят, че не може да се живее без висша цел, без идеал, без стремеж, без риск да пазиш света от нещо, което за другите е нереално. В света на Санчо може и да има сигурност, но той е лишен от красотата на невъзможния идеал. Мъдростта се ражда от смелостта и силата да подкрепяш своите разбирания и вяра, дори с риск да изглеждаш глупав и смешен. Тя е сестра на тъгата, породена от разминаването между реалност и въображение, от сблъсъка на желаното и очевидното.
Дон Кихот е безумец и мъдрец. Сервантес осмива героя си. В изпразнения му от съдържание образ, в извисените му, но кухи фрази, в безсмислената му и ненужна изисканост и патетика той влага благородството и триумфа на един отживял свят. Мъдростта и идеализмът умират със смъртта на героя, оказал се техен последен последовател и защитник. Не е нужно те да бъдат възкресявани. За това са потребни смелост и пълно отсъствие на суета. А и на кого е необходимо? Кой би рискувал да изглежда глупаво в името на представа, съществуваща единствено в неговия ум, отвлечена и неразбираема за другите?
В това е лудостта и безумието на Дон Кихот. Но на това се крепи и неговата мъдрост. Стигнал крайната точка на унижение и присмех, той се превръща в мъдрец. Обърнат към миналото, той не просто не може да се приспособи към настоящето, към новия променен свят. Неговата симпатична откаченост и смехотворната му наивност са всъщност вик и предупреждение за изгубеното и изживяло времето си величие. Поведението му е апел към практичния и материален свят, че не може да се живее без висша цел, без идеал, без стремеж, без риск да пазиш света от нещо, което за другите е нереално. В света на Санчо може и да има сигурност, но той е лишен от красотата на невъзможния идеал. Мъдростта се ражда от смелостта и силата да подкрепяш своите разбирания и вяра, дори с риск да изглеждаш глупав и смешен. Тя е сестра на тъгата, породена от разминаването между реалност и въображение, от сблъсъка на желаното и очевидното.
Дон Кихот е безумец и мъдрец. Сервантес осмива героя си. В изпразнения му от съдържание образ, в извисените му, но кухи фрази, в безсмислената му и ненужна изисканост и патетика той влага благородството и триумфа на един отживял свят. Мъдростта и идеализмът умират със смъртта на героя, оказал се техен последен последовател и защитник. Не е нужно те да бъдат възкресявани. За това са потребни смелост и пълно отсъствие на суета. А и на кого е необходимо? Кой би рискувал да изглежда глупаво в името на представа, съществуваща единствено в неговия ум, отвлечена и неразбираема за другите?
11.10.2014 23:33 -
Нравствената сила и красота на Антигона в трагедията на Софокъл (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
„Антигона“ е трагедия, създадена през 442г.пр.Хр. Сюжетът ѝ е разработван и преди Софокъл. Различното при него е в разрешаването на извършеното престъпление срещу божествения ред. Единственият изход от него е в пълното унищожаване на рода на престъпника. Авторът поставя акцент и върху конфликта между обичаите и правото, между писаните и неписаните закони, между родовите ценности и тези на държавата. Всеки от героите става изразител на една от тези позиции.
Антигона е на страната на божествените повели и категорично се обявява против тираничния ред, наложен от Креон. В нейния бунт прозира нравствената сила на човек с хуманистични възгледи, който поставя обичта и достойнството над земните закони. Чрез него успява да повлияе и промени останалите герои. Това прави образа ѝ красив, ярък и запомнящ се.
За силния характер на героинята свидетелства значението на нейното име. Антигона означава опърничава и своенравна. Очевидно, изборът не е случаен. Със своите действия и поведение тя потвърждава смисъла му.
Още в пролога на трагедията Антигона разкрива себе си като смел и непоколебим защитник на неписаните закони. Тя е готова да пристъпи волята на Креон да бъде погребан само единият от братята ѝ. В своята жажда за справедливост героинята се опитва да спечели сестра си за свой съучастник да извършат очищение на тялото на Полиник. Антигона е безстрашна и непреклонна, дори ако делото ѝ не остане скрито. Тя е готова да отстоява решението си докрай:
„Ще спра, когато секнат в мене силите.“
С готовност приема смъртта:
„(…) Знам, не ще пострадам толкова,
че да не бъде мойта смърт – прекрасна смърт!“
В тези нейни думи прозират жертвоготовността, неустрашимостта и непокорният ѝ дух. Те са израз на обичта ѝ към собствения брат. Поведението ѝ е продиктувано от хуманност и доказва, че в ценностен план за нея почитта към мъртвите стои над всеки земен закон.
Антигона е дръзка не само в намеренията си, а и в действията си. Тя спазва обичая и символично погребва брат си. Реакцията на Креон, разбрал за това, разкрива мъжеството и безграничната смелост на героинята:
„Кой е този дързък мъж?“.
Тя надмогва човешкото в себе си и слабостта си на жена, пристъпва повелята на тиранина в името на честта и достойнството. С този жест се възправя в директен конфликт с държавника.
Гордо и неустрашимо Антигона застава зад действията си. Тя не се поколебава да признае на Креон стореното. Държи се твърдо и мотивира поведението си. Заявява, че се подчинява само на божиите правила и че те имат по-голяма сила от законите, създадени от хората, защото са вечни и неотменими. За пореден път приема предизвикателството да срещне смъртта. Държанието ѝ е оскърбително за Креон. За нея той е егоистичен тиранин. Величието и правотата на позицията на Антигона са продиктувани от разбирането ѝ, че пред смъртта всички хора са равни:
„Но Хадес иска равенство за мъртвите!“
Разграничението, което прави Креон между двамата братя- единият е добър, а другият лош враг, е следствие от мисленето му на управник, а не на човек. А за Антигона престъпването на законите на тиранина са проява на обич, на отдаване на почит към мъртвите:
„Не за вражда – за обич съм създадена!“.
Героинята е жена, способна да прояви едновременно непреклонна сила и човешка милост. От тук произтича конфликтът ѝ с Креон, неспособен да допусне, че тя притежава мъжество и власт, с които оспорва неговите.
Силата на Антигона се проявява и в това, че твърдостта ѝ в отстояването на правотата успява да промени останалите герои. Исмена опитва да признае съучастие, което героинята отхвърля. Антигона не се страхува да остане сама и не се нуждае от фалшива подкрепа. Влиянието ѝ застига и годеника ѝ Хемон- син на Креон. Той моли баща си да отмени смъртната присъда, отсъдена на героинята. Сам Креон разбира погрешността на своето виждане и се отрезвява:
„Боя се да не би общопризнатите
закони да е най-добре да следваме!“.
Влиянието и въздействието на силния дух на Антигона постига своята цел. Самоубийството на героинята е форма на протест срещу несправедливостта, жестокостта и антихуманността. Като в истинска трагедия то предизвиква поредица от злощастия. Самоубиват се Хемон и Евридика. Със своя морален подвиг Антигона успява да предизвика мисловен и ценностен обрат у Креон.
Само нравствената сила може да направи един човек красив. С непоклатимостта в утвърждаването на принципите на хуманността и със свободолюбието си Антигона заявява способността на жената да бъде изразител на божествените закони. Това прави образа ѝ обаятелен и красив, защото само духовно извисеният притежава качества, които движат не само него, но имат властта да променят другите и света.
25.09.2014 15:19 -
Моралът- форма на духовност (есе, Eтика, 10 клас)
Моралът представлява система от правила и норми, която определя кое е правилно и кое не. Тя е предварително договорена между хората, за да ги предпази от погрешно или пагубно за самите тях поведение. Прието е да се смята, че моралът е само външната страна на истинската душевна чистота, защото е продукт на обществото. Духовността, от друга страна, не се нуждае от наложени отвън забрани. Неин израз е самосъзнанието.
Да постъпваш правилно, само защото така правят всички и така е прието или защото така ти налага средата, е само една от формите на духовна извисеност. Това е моралът. А да имаш поведение, което не застрашава никого и те води в правия път, защото осъзнаваш причините и последствията от своето действие, е признак на духовност.
Въпреки това, че моралното поведение може да не е плод на нашето лично убеждение, то все пак е форма, която предпазва обществото от деградация. Заповедите, които религията ни налага, също са част от тези норми. В различни варианти можем да ги открием и като забрани, които са предписани в законите на правото- това е институционалната форма на морала. Съществуват и т.нар. неписани закони, които дават разграничението между редно и нередно и които се предават от поколение на поколение- те са неинституционалната му форма.
Истински духовният човек не се нуждае от правила, за да постъпва, както трябва. Той сам разбира границата между допустимо и недопустимо. Неговата съвест е будна- а именно тя е най-верният критерий. Но не всеки е способен да прави това разграничение и не всеки чува и слуша вътрешния си глас. Затова е необходим моралът. Той е в основата на всяко нормално човешко поведение. Това е корективът, който поставя човека на пътя към духовното.
Моралът е една от формите на духовността. Следвайки неговите закони, човек изгражда себе си. Формира ценностите, които осмислят живота му. Той е основата, от която може да започне своето самоусъвършенстване, да се превърне в духовно същество.
09.08.2014 21:16 -
Как реагира природата на човешкото насилие в разказа "Нежната спирала"? (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
От миналото до наши дни човекът и природата се опитват да "четат" загадъчната книга на битието. Постепенно обаче човекът се отчуждава и отдалечава от природата. Макар че е най-съвършеното природно създание, той се превръща в неин рушител, защото желае да гради живот само за себе си. Тези нови и сложни отношения между човека и природата Радичков описва в разказа "Нежната спирала".
Повярвали, че са всесилни, хората често проявяват самоувереност при общуването с природата. Такива са и ловците от разказа, които са тръгнали да убиват диви животни за удоволствие. Природата реагира и по своему отмъщава за тази враждебност.
Насилието на пътуващите мъже е показано в двете срещи. Първата е с шипковия храст, а втората- с ятото диви гълъби.
Връщайки се от лов, хората са изморени и измръзнали. Всичко изглежда мрачно и сиво. Но природата наоколо е жива и одухотворена: „...смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака...“.
Край един от завоите се появява шипков храст, отрупан с ярки червени плодове. Конярят завърта камшик и го удря с него. С това авторът показва агресивното отношение на човека към природата, неуважението му към нея, неразбирането му, че тя е живо същество като самия него. Хората са се отдалечили от естеството и са спрели да го чувстват като свой дом. Държат се като господари. Перването на шипковия храст е демонстрация на власт. Затворени в егоизма си, човеците грубо навлизат в свят, който им е непонятен.
Но природата е способна да се защити и да отмъсти за онеправданото отношение.
Шипковият храст не може да се отбранява със сила. Той само втренчва „стотиците си червени очи“ в мъжете. С това болезнено напомня, че е жив, че вижда, че разбира. Авторът казва: „Почти като човек...почти като човек!“. Така шипката оставя следа в съзнанието на хората и пробужда спомен за приятеля на героя разказвач. Това засилва внушението, че между човека и природата съществува връзка, която ние отричаме и пренебрегваме.
У героя разказвач се поражда чувство за вина и случката става повод за размисъл. Той осъзнава, че човекът е природно същество, но се проявява като агресор и насилник. Спомняйки си удивлението на приятеля му от един шипков храст, авторът проумява, че хората и природата са неразривно свързани, че са „еднакво диви“ и равнопоставени във взаимоотношението си. Но човекът трябва да се вгледа в себе си, за да се върне отново в своя дом.
В небето се появява ято птици и у мъжете от шейната се пробужда ловната страст. Един от хората стреля. Дивият гълъб изписва спирала в небето, докато пада. В такава форма са и следите от кръв в снега. Те са като знак за разказвача, който събужда съвестта му на човек.
Символът на кървавата спирала буди недоумението на ловците- той е като тайнствен език, на който природата се опитва да им каже, че са отишли далеч във властничеството си. Напомня им, че в нея има хармония и красота, които те не просто нарушават, а разрушават. Смътно осъзнали това послание, ловците не се и опитват да потърсят убитата птица. Те прозират неловкостта и безсмислието на стореното.
Природата остава същата- тя е като огледало на вечността и на непреходното. Тези, които се променят, са хората. Те се замислят за отношението си към нея. Човекът разбира, че не е господар, а част от природата, че самият той е нейно дете и ѝ дължи уважение и почит.
09.08.2014 21:12 -
Срещата на две цивилизации в разказа "В един есенен ден по шосето" (есе, БЕЛ, 8 клас)
Въпросът за съществуването на извънземни цивилизации стои нерешен. Човечеството все още не е открило отговор. Хората от различни области на знанието продължават да го търсят. Някои учени са убедени, че не сме сами във Вселената. За други са нужни безспорни доказателства, за да го твърдят убедено. Писателите фантасти се чувстват най-свободни да градят хипотези и искат да открият решение. Темата за срещата между представителите на две цивилизации разработва и Павел Вежинов в разказа си "В един есенен ден по шосето".
Гостът от друга планета външно е като земните хора, но в сравнение с тях притежава фантастични способности. В диалога между него и разказвача се поставят важни за човечеството въпроси: за смисъла на живота; за смъртта; за мира и войната; за унищожаването на природата. Човекът е впечатлен от знанията и силите, които владее пришълецът, затова търси помощ от него за болния си приятел, но се оказва, че гостът е програмиран да ни наблюдава, без да се намесва. Той помага на болния, нарушавайки инструкциите, защото открива силата на човешките емоции.
Срещата между пришълеца и главния герой на разказа се осъществява на шосето. Разказвачът спира колата си, за да предложи помощ на вървящ под дъжда човек. Представителят на извънземна цивилизация съвсем прилича на хората- той изглежда възрастен, почти старец, но всъщност няма и шестдесет години. Той е сух, мършав, облечен в груб и износен панталон и брезентово яке. На гърба си носи мръсна раница. Лицето му е набраздено и грубо като на стар гъбар. Героят му предлага помощ и го кани да се качи в колата, а след известни перипетии и у дома си.
Извънземният се оказва колкото обикновен наглед, толкова особен, изненадващ и необичаен. Той не пътува за никъде и познава живота на човека, приютил го в колата си. Това извежда на преден план телепатичните способности на пришълеца- нещо свръхестествено за нормалните хора. В разговора са изведени главните проблеми, които стоят пред човека и с които се сблъсква новодошлият.
Разказвайки за въздушната пушка на главния герой, която той купува на сина си, но сам използва, повествованието ни отвежда към размисъл за агресията и господството на човека над природата. Това поставя въпроса за хуманността и ценностите на човечеството, за етичните и морални норми, които хората престъпват. Темата за убиването на друго живо същество кара героя да се замисли за загадъчността на своя спътник. Политането на колата над пропастта и невероятното ѝ връщане отново на шосето е сякаш нагледен урок, с който пришлецът желае да напомни, че животът има стойност и цена, че понякога заради миг невнимание можем да го изгубим. Напълно спокойно той обяснява на героя, че това е най-обикновена левитация. Оказва се, че непознатият владее антигравитационните сили и енергии, които са непостижими за човека и изглеждат като чудо, което ни кара да се замислим за еволюцията ни като хора и човешка раса. Това води и до темата за смъртта, която не е нещо изключително, както си мислим. Пришълецът споделя своето познание по този въпрос. Той твърди, че проблемът не е в умирането, а в самото съществуване. След като странникът изразява необичайно мнение по различни въпроси, разказвачът сам стига до логичния извод, че той не е представител на земната раса. Въпреки това, го кани у дома си.
Главният герой се убеждава, че гостът му е от плът и кръв, но владее чужди на човека способности- ръката му спокойно преминава през масичката, пред която е седнал. Пришълецът разкрива, че във вселената всичко е възможно, освен да се създаде самата субстанция. Той обяснява, че тяхната цивилизация няма право да се вмесва в живота на Земята. Тя само наблюдава и се информира. Разказвачът не може да си обясни това и се пита защо, ако извънземните са по-напреднали, не оказват помощ на земляните, не изпитват състрадание и съчувствие към болката им. Той не разбира, че техният свят е свят на разум, а не на емоции. Затова и моли пришълеца да излекува приятеля му, търсейки помощ като по-слаб от по-силен. Извънземният оценява проявата на загриженост за друго човешко същество у подслонилия го. Той съзира проявата на хуманност и желание да облекчи страданието на приятеля си и извършва исканото чудо. На свой ред променя своята гледна точка за света и живота и разказвачът. Той си задава и осмисля вечния въпрос за контакта с по-висши същества. Макар по пътя на логиката, той се опитва да открие взаимовръзката и причината за нещата. Чрез примера с мравките, който пришълецът му дава, сравнявайки хората с тях, героят осъзнава, че човечеството е също толкова незначително за извънземните цивилизации, колкото са за нас тези едва забелажими насекоми, за които сме приели, че нямат съзнание. Това е удар върху егото му на човек. Разбирайки на другия ден, че приятелят му е оздравял, в съзнанието на разказвача се извършва обрат, който го кара да повярва на случилото се по време на срещата и окончателно да промени мирогледа си. Внушеното му от пришълеца намира израз в укора на героя към приятеля му, който се разхожда в градината, да остави охлюва, който държи в ръцете си. Героят получава своя нравствен урок и разбира, че всяко живо същество на планетата трябва да се пази, зачита и уважава. Опасно е човек да се мисли за господар на природата. Представителите на двете цивилизации са обогатени взаимно. Съветите, които пришълецът предава на героя, са безценни. Той му открива знанието, че по-напредналите нямат право да променят хода на човешката история. Земляните трябва да изминат сами своя път и сами да постигнат знанията си, влагайки собствените си сили в своята еволюция. Ако получат помощ отвън, те биха повтаряли грешките си. Изстрадвайки сами посоката си, те придобиват своеобразен имунитет и могат да избегнат самоунищожението. Разказът на Павел Вежинов развива хипотезата за възможна среща на същества от различни цивилизации. Той утвърждава тезата, че необикновеността на извънземните не се заключава във външността им, а в техните способности, които дължат на еволюиралото си съзнание. Те са поклонници на разума. Авторът извежда идеята, че, ако успеят да проявяват разбиране към чувствата на хората, а те от своя страна надмогнат емоциите и егото си, осланят се повече на ума си, без да се поддават на своите страсти, контактът между тях би бил напълно реален. Осъществяването му зависи от обмяната на знания и от способността и желанието и у двете страни за промяна.
Главният герой се убеждава, че гостът му е от плът и кръв, но владее чужди на човека способности- ръката му спокойно преминава през масичката, пред която е седнал. Пришълецът разкрива, че във вселената всичко е възможно, освен да се създаде самата субстанция. Той обяснява, че тяхната цивилизация няма право да се вмесва в живота на Земята. Тя само наблюдава и се информира. Разказвачът не може да си обясни това и се пита защо, ако извънземните са по-напреднали, не оказват помощ на земляните, не изпитват състрадание и съчувствие към болката им. Той не разбира, че техният свят е свят на разум, а не на емоции. Затова и моли пришълеца да излекува приятеля му, търсейки помощ като по-слаб от по-силен. Извънземният оценява проявата на загриженост за друго човешко същество у подслонилия го. Той съзира проявата на хуманност и желание да облекчи страданието на приятеля си и извършва исканото чудо. На свой ред променя своята гледна точка за света и живота и разказвачът. Той си задава и осмисля вечния въпрос за контакта с по-висши същества. Макар по пътя на логиката, той се опитва да открие взаимовръзката и причината за нещата. Чрез примера с мравките, който пришълецът му дава, сравнявайки хората с тях, героят осъзнава, че човечеството е също толкова незначително за извънземните цивилизации, колкото са за нас тези едва забелажими насекоми, за които сме приели, че нямат съзнание. Това е удар върху егото му на човек. Разбирайки на другия ден, че приятелят му е оздравял, в съзнанието на разказвача се извършва обрат, който го кара да повярва на случилото се по време на срещата и окончателно да промени мирогледа си. Внушеното му от пришълеца намира израз в укора на героя към приятеля му, който се разхожда в градината, да остави охлюва, който държи в ръцете си. Героят получава своя нравствен урок и разбира, че всяко живо същество на планетата трябва да се пази, зачита и уважава. Опасно е човек да се мисли за господар на природата. Представителите на двете цивилизации са обогатени взаимно. Съветите, които пришълецът предава на героя, са безценни. Той му открива знанието, че по-напредналите нямат право да променят хода на човешката история. Земляните трябва да изминат сами своя път и сами да постигнат знанията си, влагайки собствените си сили в своята еволюция. Ако получат помощ отвън, те биха повтаряли грешките си. Изстрадвайки сами посоката си, те придобиват своеобразен имунитет и могат да избегнат самоунищожението. Разказът на Павел Вежинов развива хипотезата за възможна среща на същества от различни цивилизации. Той утвърждава тезата, че необикновеността на извънземните не се заключава във външността им, а в техните способности, които дължат на еволюиралото си съзнание. Те са поклонници на разума. Авторът извежда идеята, че, ако успеят да проявяват разбиране към чувствата на хората, а те от своя страна надмогнат емоциите и егото си, осланят се повече на ума си, без да се поддават на своите страсти, контактът между тях би бил напълно реален. Осъществяването му зависи от обмяната на знания и от способността и желанието и у двете страни за промяна.
09.08.2014 21:08 -
Любовта и омразата в "Дервишово семе" (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Вечната тема за любовта и омразата се среща както в чуждата, така и в българската литература. Любовта е свещено право на всеки човек. Да обичаш и да бъдеш обичан- това е смисълът и красотата на живота, но често любовта е неразрешена и душата на човека се изпълва с омраза. Тези човешки чувства често се преплитат и се образува неразплетим възел във взаимоотношенията между хората. За такъв сложен възел пише Николай Хайтов в разказа си "Дервишово семе".
В образа на главния герой в началото на творбата любовта и омразата са ясно разграничени.Рамадан обича Силвина и, въпреки изпитанията, чувствата му се запазват през годините. Той намразва Руфат, защото е разрушил щастието му. Времето не намалява нито любовта, нито омразата му. Те се превръщат в неразплетим възел в душата на героя.
Женитбата между Рамадан и Силвина е наложена от родовите традиции, но истинската любов между двамата се ражда постепенно, когато се опознават и заживяват заедно.
Рамадан е оженен по силата на родовите повели. Дядо му е този, който предприема действия, за да му намери момиче. Единственото, за което той се допитва до главния герой, е какви да бъдат потурите му. Рамадан вижда жена си за първи път във вечерта след сватбата. Такива са законите на патриархалното общество, в което личното решение и избор не са от значение. Важно е възпроизводството на рода.
Преди да види своята невеста Рамадан е в недоумение и изпълнен със срам и неудобство. Той е все още дете, което не си дава сметка за отговорната роля на мъж и родител, с която го натоварват родовите закони. Той успява да се престраши само да попита баба си коя и от къде е бъдещата му жена. Първото впечатление, което добива Рамадан, когато Силвина сваля булото си, се заключава в думите: „Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива!“. Той е възхитен и изумен от красотата ѝ. Както казва авторът, сърцето на Рамадан се навива и той се влюбва в Силвина. Животът им заедно върви „като по вода“. Младата невеста е и красива, и трудолюбива, и добра домакиня. Тя шета, мете, готви, мие прозорците, в които се оглежда, за да среше красивите си коси. С присъствието си момичето сякаш огрява дома, внася уют и топлина. Рамадан е изпълнен с щастие от живота си със Силвина. Любовта залива сърцето му. Преди да се нарадва на съпругата си, тя му е отнета. Унижението и оскърблението раждат желанието за отмъщение. Братята на Силвина я отвличат от Рамадан, защото я пазаряват с Руфат за два пръча с два големи чана. В техния ценностен свят момичето е разменна монета. Разбирайки за случилото се, Рамадан първоначално е изпълнен с надежда, че ще му върнат Силвина. Когато тя се връща с новия си съпруг, сърцето на героя е като прободено с губерка. Той намира начин да наблюдава дома им, защото са му съседи. Виждайки жена си в ръцете на друг, сърцето на Рамадан се топи като свещ. Той се озлобява и изпълва с желание за отмъщение, което авторът изразява в следните думи: „Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото!“. Героят населва въображението си със сцени на жестокост, която копнее да прояви към Руфат, представяйки си как мъчително го умъртвява. Рамадан не осъществява нито едно от своите намерения. Като резултат, той се разболява от треска и е изпратен в Триград, за да се лекува. Застрашено е Дервишовото семе и дядото изпълнява своя дълг, за да го съхрани. Под грижите на дебелото Айше, Рамадан възмъжава- поникват му мустаци и брада. Героят се жени и дори му се ражда дете. Това не успокоява борбата, която се води в душата му, а я усложнява, защото сега му се налага да се справя с душманин, дете и жена. Въпреки това, той отлага отмъщението си. Да вижда Силвина е едничката му радост, която го кара да загърби злото. Така минават години, през които децата и на Рамадан, и на Силвина, порастват. Възел е най-точната дума, която описва преплитането на човешките съдби. Рамадан не може да пренебрегне семейството си, а когато се решава да направи стъпката, болестта на Руфат и любовта към Силвина го карат отново да чака. След четиридесет години за пръв път се срещат Рамадан и неговият съперник, паднал тежко болен на легло. Героят пожелава да прегърне любимата си пред очите на съпруга ѝ и това да бъде отплатата за стореното зло, но бива възпрян от проявената от нейна страна морална сила. Тя го спира, казвайки: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!“. Рамадан се подчинява на желанието на Силвина и обичта към нея взема надмощие. Пак заради любовта си, героят потъпква егото си и помага на любимата си да се грижи за Руфат. Рамадан става изразител на висша преданост и всеотдайност в името на Силвина. Двамата герои са носители на нови ценности, различни от родовите повели. Тяхната обич надхвърля патриархалните ограничения и издига етиката и хуманността като основни човешки принципи. Разказът „Дервишово семе“ е изпъстрен с диалектизми и архаичен език. Въпреки това, посланието му има съвременно звучене. То ни отвежда към идеята за правото на свободен човешки избор. Утвърждава силата на индивидуалността, на отделната човешка личност. Внушава на читателя, че над законите за възпроизводство на рода стоят силата на обичта и способността на индивида да я отстоява.
Преди да види своята невеста Рамадан е в недоумение и изпълнен със срам и неудобство. Той е все още дете, което не си дава сметка за отговорната роля на мъж и родител, с която го натоварват родовите закони. Той успява да се престраши само да попита баба си коя и от къде е бъдещата му жена. Първото впечатление, което добива Рамадан, когато Силвина сваля булото си, се заключава в думите: „Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива!“. Той е възхитен и изумен от красотата ѝ. Както казва авторът, сърцето на Рамадан се навива и той се влюбва в Силвина. Животът им заедно върви „като по вода“. Младата невеста е и красива, и трудолюбива, и добра домакиня. Тя шета, мете, готви, мие прозорците, в които се оглежда, за да среше красивите си коси. С присъствието си момичето сякаш огрява дома, внася уют и топлина. Рамадан е изпълнен с щастие от живота си със Силвина. Любовта залива сърцето му. Преди да се нарадва на съпругата си, тя му е отнета. Унижението и оскърблението раждат желанието за отмъщение. Братята на Силвина я отвличат от Рамадан, защото я пазаряват с Руфат за два пръча с два големи чана. В техния ценностен свят момичето е разменна монета. Разбирайки за случилото се, Рамадан първоначално е изпълнен с надежда, че ще му върнат Силвина. Когато тя се връща с новия си съпруг, сърцето на героя е като прободено с губерка. Той намира начин да наблюдава дома им, защото са му съседи. Виждайки жена си в ръцете на друг, сърцето на Рамадан се топи като свещ. Той се озлобява и изпълва с желание за отмъщение, което авторът изразява в следните думи: „Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото!“. Героят населва въображението си със сцени на жестокост, която копнее да прояви към Руфат, представяйки си как мъчително го умъртвява. Рамадан не осъществява нито едно от своите намерения. Като резултат, той се разболява от треска и е изпратен в Триград, за да се лекува. Застрашено е Дервишовото семе и дядото изпълнява своя дълг, за да го съхрани. Под грижите на дебелото Айше, Рамадан възмъжава- поникват му мустаци и брада. Героят се жени и дори му се ражда дете. Това не успокоява борбата, която се води в душата му, а я усложнява, защото сега му се налага да се справя с душманин, дете и жена. Въпреки това, той отлага отмъщението си. Да вижда Силвина е едничката му радост, която го кара да загърби злото. Така минават години, през които децата и на Рамадан, и на Силвина, порастват. Възел е най-точната дума, която описва преплитането на човешките съдби. Рамадан не може да пренебрегне семейството си, а когато се решава да направи стъпката, болестта на Руфат и любовта към Силвина го карат отново да чака. След четиридесет години за пръв път се срещат Рамадан и неговият съперник, паднал тежко болен на легло. Героят пожелава да прегърне любимата си пред очите на съпруга ѝ и това да бъде отплатата за стореното зло, но бива възпрян от проявената от нейна страна морална сила. Тя го спира, казвайки: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!“. Рамадан се подчинява на желанието на Силвина и обичта към нея взема надмощие. Пак заради любовта си, героят потъпква егото си и помага на любимата си да се грижи за Руфат. Рамадан става изразител на висша преданост и всеотдайност в името на Силвина. Двамата герои са носители на нови ценности, различни от родовите повели. Тяхната обич надхвърля патриархалните ограничения и издига етиката и хуманността като основни човешки принципи. Разказът „Дервишово семе“ е изпъстрен с диалектизми и архаичен език. Въпреки това, посланието му има съвременно звучене. То ни отвежда към идеята за правото на свободен човешки избор. Утвърждава силата на индивидуалността, на отделната човешка личност. Внушава на читателя, че над законите за възпроизводство на рода стоят силата на обичта и способността на индивида да я отстоява.
09.08.2014 21:03 -
„За буквите“ като идеологически текст (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
Поводът за създаване на средновековната творба „За буквите“ е Преславският събор. На него са взети важни решения. Симеон е провъзгласен за княз, столицата е преместена в Преслав, ръкоположени са епископи и се утвърждава славянската писменост като официална и за богослужебни нужди.
Необходимо е било чрез творбата да се защити идеята за право на съществуване на българската азбука. За това подпомага изборът на жанр- полемична апология. Целта му е не достоверността, а патриотичната убедителност на фактите. Това превръща текста в идеологически.
В своето произведение Черноризец Храбър показва цялото риторическо майсторство, на което е способен. Актуалната за времето славянобългарска идея прави „За буквите“ динамична и аргументирана защита. Творбата пламенно застава зад нея. Водещ е патосът на автора, който трябва да убеди слушателите в нейната значимост.
Композицията е изградена на принципа „въпрос-отговор“. Съчинението отхвърля обвиненията на отрицателите по тази схема. Чрез използвания похват авторът извежда тезата за културната равнопоставеност на народите и се възправя срещу закостенелите вековни предубеждения. Той е патриотично настроен. Неговият патос увлича слушателите и читателите и убедително изразява идеята му, че всеки народ има право на свой език и идентичност.
Авторът поднася историческите факти, каквито са. Той обяснява потребността от собствена писменост, която най-добре може да изрази мисленето на българите. Не скрива, че Кирил съставя част от буквите по образец на гръцките, а друга- според славянската реч. С това доказва, че писмото ни не е чисто подражателско, а е в съответствие на гтвора на българите. Буквите ни не са по-различни от гръцките, които следват еврейските и също не са оригинални. С това ни нарежда до културите, допринесли за обогатяването на общочовешката цивилизация и определя нашето място в нея.
Кулминацията на творбата е заредена с патриотичен патос: българските азбукарчета знаят и помнят името на Кирил, създателят на славянската писменост. Това е най-силният от емоционална гледна точка аргумент, който авторът извежда срещу онези „окаяни и безумци“, които могат да оспорят правото на народа ни да се самоутвърди.
„За буквите“ откроява силата и способността на българите да бъдат народ със свое лице и култура. В спор с отрицателите, творбата утвърждава идеята за мястото ни в световната цивилизация. Българите имат не по-малка стойност от всяка друга народност и държава и заслужават да застанат рамо до рамо с останалите носители на култура.
(ІІ-ри вариант)
„За буквите“ е пламенен текст, който защитава българската азбука. От жанра, който авторът избира- полемична апология, произтичат главните особености на творбата. Със силата на емоционално зареденото слово той цели да пропагандира идеята за правото на всеки на народ да ползва за своите богослужебни и административни потребности своя писменост. Творбата е създадена за Преславския събор. Чрез огненото ѝ слово е изведена значимостта и стойността на азбуката ни. Тя е център на апологията и идеологията на автора. Основното внушение се постига, благодарение на патоса и патриотичното настроение на средновековния писател. Във времето, в което той живее, си пробива път идеята за славянобългарска писменост. Макар еретична и в противоречие с триезичната догма, тя е демократична и революционна, прокламираща духовна свобода на народите. В своето произведение Черноризец Храбър пламенно я защитава със силата на своите риторически способности. Творбата е оформена чрез противопоставянето на теза-антитеза. Онези, които се възправят срещу новото и отричат правата на славянските народи, получават в отговор аргументи, които оспорват значимостта на тезата им и я представят като несъстоятелна. Авторът изтъква, че те застрашават идентичността на всички, които не се вписват в ограничените им и закостенели разбирания. Той е патриот и негова главна задача е убедително да застане зад своята вяра, че правото на свой език е свещено и неприкосновено. Черноризец Храбър е откровен и отговорен към историческите факти, които представя. Не ги заобикаля и не отрича истината. Той знае, че Кирил се опира на гръцкото писмо, но не смята, че в това има нещо нередно или неправилно. Напротив, това свидетелства, че Константин не е самонадеян и неинформиран, а ерудиран и способен филолог, който няма как да подмине вече достигнатите постижения в областта на езика. Въпреки това, нашето писмо е оригинално, защото е съобразено с говора на славяните. Ние не сме по-различни от останалите. Имаме същите способности и възможности, които ни правят не по-малко значими от тях. Достижението ни- създаването на своя азбука, е доказателство за това. Историческата ни и културна памет също съдейства за изграждане на идеологическата сила на творбата. Всички българчета азбукарчета са наясно кой и кога създава абуката ни. Този силен от емоционална гледна точка аргумент е предназначен да срази и напълно убеди противниците на славянството и идеята му да има своя писменост, за да се нареди до другите културни народи. Идеологическата сила на „За буквите“ се корени в искреността, в откритостта, в разбирането на своя автор, че пътят за самоутвърждаване преминава през разумната и аргументирана защита. Той застава зад идея, която се нуждае от подкрепа със силата на словото- същото онова, в името на което се бори. И успява да постигне целта си. Текстът е изпълнен с всеотдайност и истинска вяра, че свободата за откриване на път към духовно развитие се завоюва цивилизовано и мъдро.
(ІІ-ри вариант)
„За буквите“ е пламенен текст, който защитава българската азбука. От жанра, който авторът избира- полемична апология, произтичат главните особености на творбата. Със силата на емоционално зареденото слово той цели да пропагандира идеята за правото на всеки на народ да ползва за своите богослужебни и административни потребности своя писменост. Творбата е създадена за Преславския събор. Чрез огненото ѝ слово е изведена значимостта и стойността на азбуката ни. Тя е център на апологията и идеологията на автора. Основното внушение се постига, благодарение на патоса и патриотичното настроение на средновековния писател. Във времето, в което той живее, си пробива път идеята за славянобългарска писменост. Макар еретична и в противоречие с триезичната догма, тя е демократична и революционна, прокламираща духовна свобода на народите. В своето произведение Черноризец Храбър пламенно я защитава със силата на своите риторически способности. Творбата е оформена чрез противопоставянето на теза-антитеза. Онези, които се възправят срещу новото и отричат правата на славянските народи, получават в отговор аргументи, които оспорват значимостта на тезата им и я представят като несъстоятелна. Авторът изтъква, че те застрашават идентичността на всички, които не се вписват в ограничените им и закостенели разбирания. Той е патриот и негова главна задача е убедително да застане зад своята вяра, че правото на свой език е свещено и неприкосновено. Черноризец Храбър е откровен и отговорен към историческите факти, които представя. Не ги заобикаля и не отрича истината. Той знае, че Кирил се опира на гръцкото писмо, но не смята, че в това има нещо нередно или неправилно. Напротив, това свидетелства, че Константин не е самонадеян и неинформиран, а ерудиран и способен филолог, който няма как да подмине вече достигнатите постижения в областта на езика. Въпреки това, нашето писмо е оригинално, защото е съобразено с говора на славяните. Ние не сме по-различни от останалите. Имаме същите способности и възможности, които ни правят не по-малко значими от тях. Достижението ни- създаването на своя азбука, е доказателство за това. Историческата ни и културна памет също съдейства за изграждане на идеологическата сила на творбата. Всички българчета азбукарчета са наясно кой и кога създава абуката ни. Този силен от емоционална гледна точка аргумент е предназначен да срази и напълно убеди противниците на славянството и идеята му да има своя писменост, за да се нареди до другите културни народи. Идеологическата сила на „За буквите“ се корени в искреността, в откритостта, в разбирането на своя автор, че пътят за самоутвърждаване преминава през разумната и аргументирана защита. Той застава зад идея, която се нуждае от подкрепа със силата на словото- същото онова, в името на което се бори. И успява да постигне целта си. Текстът е изпълнен с всеотдайност и истинска вяра, че свободата за откриване на път към духовно развитие се завоюва цивилизовано и мъдро.
09.08.2014 20:56 -
Достойнства на славянската писменост според “За буквите“ (ЛИС, БЕЛ, 9 клас) - І-ви и ІІ-ри вариант
„За буквите“ е една от най-коментираните и любопитни средновековни творби. Интерес будят автентичността, авторството, стилът и особеностите на полемичната апология. Това е едно от най-българските произведения, в чийто център попада славянската писменост. Тя е представена като културна ценност, чието значение трябва да осъзнаем и уважаваме.
Достойнствата на азбуката ни са предмет на защита и възхвала в творбата. Уникалността на нашата писменост се заключава в нейната святост, боговдъхновеност и оригиналност.
На първо място, писмеността ни е създадена от свят и обичан от Бога човек. В лицето на Кирил авторът съзира личността, която става причина за духовно обединение на славянските народи. Той е „праведен и истинолюбив мъж“ и сътвореното от такъв човек не може да е лишено от стойност. Кирил се опира на образците на останалите азбуки, но влага и своето разбиране и филологически усет в това дело.
Философът ползва гръцките букви, сътворявайки славянското писмо. Това, което го прави оригинално обаче е, че той наглася всяка буква според изговора на българите. Не следва сляпо чуждите модели, а влага своя мисъл и разбиране. Той се съобразява с фонетиката и спецификата на езика ни. Това прави азбуката ни автентична, без да копира останалите.
Славянската азбука е с тридесет и осем букви. Броят им е повече, отколкото в гръцката. Това не е недостатък, а има свой смисъл. Авторът изтъква, че създателят на писмеността ни се съобразява с потребностите на славяните. Кирил добавя допълнителни букви, с които да се обозначават числата. Факт, който говори за уникалността на азбуката ни.
Едно от най-големите достойнства на нашето писмо е, че е сътворено за много кратък срок. В сравнение с гръцкото, чието усъвършенстване продължава дълги години и от различни писмовници, нашето е създадено „за пръв път“, както се изразява авторът. То се появява изведнъж, което не го прави по-малко удобно и съвършено. Напротив, в него е вложена творческа сила. Благодарение на тази боговдъхновеност, писмеността ни даже превъзхожда другите. Нашите букви са „по-свети и за почит“, защото са първосъздадени, а не нагласявани в продължение на години.
Всяко българско дете азбукарче знае кой и кога е създал буквите ни. Това е свидетелство, че ценим писмеността си, за разлика от гърците. Бог ни обича, давайки ни разум и качества да открием и утвърдим мястото си сред другите културни народи.
Достойнствата на славянското писмо дължим на мъдростта, прозорливостта и светостта на Константин-Кирил Философ. Той извършва апостолско дело, сравнимо с подвига на всеки светец, отдал живота си в името на една мисъл, една вяра, една идея. Като създадена с божествено покровителство, писмеността ни е достояние, което превръща културата на цялото славянство в част от световната цивилизация.
(ІІ-ри вариант)
„За буквите“ на Черноризец Храбър е ярка и емоционално заредена средновековна творба, която цели да защити писмеността ни. Главна задача на полемичната апология е да очертае образа на азбуката ни и да изведе предимствата, които я правят най-значимото културно дело в историята ни. Произведението горещо защитава и аргументира отличителните черти на славянското писмо, за да му осигури полагащото му се сред останалите място.
Онова, което прави азбуката ни различна и дори я издига над вече съществуващите писмена, е това, че тя е творческо дело, сътворено с божествената благословия, не следва чужди образци и модели, а е оригинална. Благодарение на нея, славяните се приобщават към народите със своя писменост, с което извоюват идентичността си.
Създател на българската азбука е Константин-Кирил. Авторът на творбата твърди, че той е обичан от Бога мъж. Неговата святост придава свещено значение и на неговото дело. Ореолът му на изключителна и надарена личност с филологически способности и мъдрост озарява святото му творение. В него той влага себе си и това придава на азбуката ни извънмерна значимост.
За да осъществи делото на своя живот, Кирил не разчита само на божествената намеса. Притежавайки разум, той разбира, че трябва да се опре на вече създадени от други народи писмена. За образец му служат гръцките букви, но Философът влага и своите познания, за да направи азбуката адекватна на славянската душевност. Той се съобразява с фонетичната специфика на говора ни и това прави творбата му уникална, а не обикновено копие.
Кирил няма как да не следва нуждите на онези, в чието име работи. Прозорливостта му го отвежда до решението да добави букви, с които да се обозначават числата. Това е едно от достойнствата на писмото ни, което го прави удобоно за ползване. По-големият брой на буквите в сравнение с гръцките е предимство, а не недостатък, защото е една от отличителните черти, на които азбуката ни дължи уникалността си.
Гръцките писмена се създават в течение на дълги години. В това начинание участват много хора. Нашето писмо възниква отведнъж. Подобни творчески дела са плод на висше вдъхновение. Приема се, че в тях има божествена намеса. Когато едно творение се наглася, то губи от изключителността си и се превръща в човешко. Намесата на хората отнема от заряда, който е вложен от първосъздателя, и профанизира сътвореното. Затова и авторът определя нашите букви като „по-свети и за почит“- главно тяхно достойнство, което трябва да бъде повод за гордост.
Да познаваш създателите на своите писмена е знак за интерес към своята културна история, както и признак за уважение и почит към нея. Българските деца знаят кой и кога създава буквите ни. Този факт говори за способността ни да пазим и тачим паметта за своето първоначало като народ и откроява азбуката ни като свято и значимо събитие.
Кирил е не просто загрижен за славяните. Неговият поглед стига по-далеч. Вродената му далновидност му налага да даде най-доброто, на което е способен. Привнасяйки качествата си на богопочитан и покровителстван свише човек, той отваря вратата на бъдещето пред славянските народи. Достойнствата на азбуката ни я поставят наравно с останалите и доказват значимостта ни, която безапелационно изискват подобаваща оценка и признание.
