Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от Май, 2013 г.
19.05.2013 18:11 -
Материал за матура (8 - Христо Смирненски)
Христо Смирненски(1898-1923)
Символизъм, първият поет на града в българската литература „Да бъде ден!”(1922г.): Част от стихосбирката „Да бъде ден”. Маркира един от върховете на революционната поезия и може да се определи като програмен текст със социален заряд. Теми и мотиви: класовата борба, противопоставянето на роби и господари, социалното страдание на човека. Образи: нощта; войната; кръстът; тълпите. Стихотворението пресъздава социалния бунт като връщане към първоначалния хаос, но поставен в перспективата на бъдещо ново начало и облечен в библейска символика. Демонът на войната е фигурата, чрез която това преобръщане трябва да се осъществи. Тълпите са устремени към кръста- символ и на страдание, и на саможертва, и на надежда за нов ред. Те са устремени към бъдещия ден, който трябва да смени нощта. На тях е предадена силата на сътворението, те трябва да го осъществят вместо мълчаливия Бог. Затова и тяхна е репликата в духа на Стария Завет: „Да бъде ден! Да бъде ден!”, ознаменуваща финала на творбата. В тяхната власт е да пресътворят битието и да върнат светлината на живота. „Ний”(1920г.): Отнася се към социалната лирика на поета. Основно чувство: огорчение, гняв, гордост, тържество. Тема: за печалния и безсмислен живот, за бунта срещу несправедливия световен ред. Образи: земята; лирическото Ние- хората, човеците, робите, бунтът. Творбата представя образа на обезправените хора, за които земята, противно на извечната ѝ същност, не е майка кърмилница за тях. Връзката с нея е трагично прекъсната. Хората растат и гаснат в нищета. С помощта на антитеза в третата строфа е изграден противоположен на този снизен образ на човеците- те са обрисувани като огнени вълни, чрез сърцата им вселената тупти и животът се крепи на раменете им. Значението им е приравнено към това на самия Христос- те са носители на неговия атрибут- трънени венци. В тях са съчетани страданието, творчеството и борбеността. В своята сплотеност те са не просто безлична маса, а осъзнати за целта си колективен субект, способен да осъществи идеала си. В последните две строфи е разгърнат образът на Страшния съд. Той е ураган и в неговия зов се преплитат омраза и любов. Под неговия напор земята потъпква греха и се отърсва от срама си. Емоционалният изблик на гняв е назован „свещен”, защото чрез него ще бъде защитено изконното право на хората за социално и духовно равенство. Стихът: „И ние сме деца на майката земя!” е ясно заявена позиция за равноправие и рождено право на живот. „Йохан”(1921г.): Творбатае отглас на януарското въстание на спартакистите в Берлин през 1919г. Макар че е потушено скоро, партийните вестници посвещават специални броеве и през следващите години. Жанр: поема. Основно чувство: борбеност, лиричност, нежност, готовност за саможертва. Образи и герои: Йохан, съпругата на Йохан и неговото дете, Берлин, белобрадият старик- боен другар на Йохан, хусарите, битката на барикадата. Творбата следва известен епически план и сюжетна последователност на редуващи се сцени и епизоди. Йохан е представен в своя личен живот, със семейството си. Картината на прощаване с жена му и невръстното му дете загатва за представянето на предстояща лична драма. Съпругата на спартакиста знае къде отива той, но е безсилна да го спре. Следващите картини са изображения на барикадния епос. Непознатият и мълчалив редник на движението е приел титанични очертания. Поетът го извежда на височината на историческия двубой. Йохан е орган на пролетарската гордост и ненавист, изразител на класова непримиримост. Той призовава в битката и чрез словесна атака своите противниции. Предизвикателният повик, изразен след смъртта на белобрадия старик: „Елате вий! Елате, подлеци!”, е кулминация на войнстващия дух. В диалога между Йохан и хусаря героят израства като исполин, назован от самия автор така. Въпреки това, героят намира смъртта си. Финалната част на творбата затваря рамката на героичния епос и се спуска в низините на житейската драма, където чака и ридае жената на Йохан. Бурята е отшумяла и е отнесла със себе си не един човешки живот. Тръбните звуци на героизма не могат да заглушат скръбния шепот на женските устни. „Юноша”(1922г.): Основно чувство: оптимизъм и готовност животът да бъде посрещнат с радост. Образи: младостта, персонифицирана чрез пролетта и денят- символи на началото на живота; жестоката реалност; бунтът. Композиционно творбата се разполага между поставения в първата строфа въпрос и намерения във финала отговор. Героят не знае защо е роден и не пита защо ще умре, докато не открива мотив за това. Между тях е съзнанието на личността, която иска да разбере света и своето място в него. Това е пътят на младостта до социалната зрелост. От една страна са устремът, копнежът, виталността на младостта и оптимизмът, а от друга- суровата и груба реалност, в която цари угнетеният под властта на Златния Телец човешки Дух. Това поражда желанието за бунт и отпор срещу несъвършенството на света. Призивните за взрив и промяна слова са пропити с желание за разрушение на робската му същност. Изразени са с помощта на натрупването на глаголи. Възторгът на младостта прераства в социален протест и мечта за промяна. Изведен е копнежът по социален Апокалипсис, по едно пречистване и прераждане, които да доведат света до ново качество на живот. „Стария музикант”(1921г.): Жанр:елегия. Създадена е по преки впечатления от столичното ежедневие. Основно чувство: печал, болка и съпричастие към съдбата на стареца и протест срещу социалната действителност. Образи: старият музикант; мостът; улицата; градът; нощта; зимата; смъртта. Представен е градски пейзаж на фона на зимата. Атмосферата е студена и потискаща, съзвучна със съдбата на героя. Градът е студен и неприветлив, неспособен да приюти и приласкае човека. Така се формират смисловите ядра: град-ад и човек-марионетка. Немощният старец е безпомощен пред безчувствеността и бездуховността на света. Той е изправен пред отрицанието на света, който го отхвърля със своята суровост и непреклонност. Във финала е изразена траурната перспектива на живота му- чрез собствената му цигулка сякаш изпълнява своята музика самата смърт. „Цветарка”(1922г.): Тема и мотиви: страданието и безсмисленото съществуване на човека в големия град; застрашената младост и красота. Образи: жената жертва; Витоша; градът; улицата; локалът. Творбата започва с, може би, най-популярният лирически пейзаж на твореца- на загадъчната и теменужена Витоша. Той контрастира с урбанистичната картина на бездушния град, приютил в ежедневния маскарад повестите на „хиляди души разбити”. Подобно русалка, малката цветарка бърза от локал в локал, за да предлага цветя- символ на красивото и чистото в живота, което липсва на гранитния град. Тя се възправя срещу хищното му посегателство върху съдбите на хората и му противопоставя непорочността и възвишеното. Социалните и нравствени внушения се засилват в интериорната картина на един от локалите. Между образа на момичето и цветята се изгражда смислова връзка- и тя като тях е обречена на бързо повяхване и смърт, като тях тя може да бъде купена и погубена. Финалната строфа оставя съдбата на девойката неизяснена, но в погледа ѝ „смътен и нерад” и в безмилостната власт на „каменния град”, който дебне, не е трудно тя да бъде разчетена. „Зимни вечери”(1923г.): Представлява поетически цикъл. Основно чувство: трагично и безнадеждно, съпричастие към безрадостния и обречен живот на онеправданите хора. Тема: човешкото страдание и социална нищета. Образи: градът; зимата; снегът; мъглата; нощта; смъртта; обобщеният образ на бедните и нещастни хора. Състои се от 7 части, в които на принципа на контраста се редуват външните и вътрешни пространства на града; характерна е репортажността като метод за представяне на картините и героите в тях: 1.: очертан е образът на града- метафорично представен като гробница; сградите глъхнат, тополата е като призрак, снегът е „зъл и глух”; мъглата е непрогледна и загатва за безпросветността; фина образна и звукова картина на мрачния град; 2.: битова картина на нищетата- домът на пияния баща- „безхлебен”, ругае, децата пищят, а жената „проридава” и се моли; 3.: въпреки непосилния и тежък труд на циганите ковачи, това е най-динамичната и внасяща оптимизъм картина- с помощта на поетичното си майсторство, авторът гради звукова представа за живота на хората от нисшите социални слоеве; 4.: разгърнат е образът на мъглата, обрисувана с помощта на епитети: „гъста”, с „плащ злокобно сив”, „жълто-пепелява”, тя „ледно тегне и души”, за да бъде назовано истинското ѝ име: „на живота сивата мъгла…”; на този декор са представени фигурите на слепия старик и детето, изгубващи се в хаоса на безнадеждния живот; частта е особено ценна с изразената авторова принадлежност към света на тези хора- той не е само ням наблюдател на нещастието им, което личи в обръщението му към тях: „Братя мои, бедни мои братя-…” 5.: въвеждаща част към поредната битова драма; сред мрака се процежда плач на жена и трепти светлина от свещи; 6.: образът на младото мъртво момиче,положено в ковчег насред стаята; плаче старица, а пред иконостас дрипаво дете се моли; образът на топящите се по прозореца ледени цветя- символ на гаснещата надежда и невъзможната красота. 7.: лирическият разказвач е отново навън край смълчаните хижи, но и тук среща тъгата, бедността и скръбта в лицето на две деца, снели чувалчета от гръб; финалната строфа, на основата на контраста отбелязва невъзможната и безизходна ситуация- белите и чисти снежинки стават в локвите на кал- това е алюзия за вечната и неизбежна печал, обхванала града и неговите деца.
Символизъм, първият поет на града в българската литература „Да бъде ден!”(1922г.): Част от стихосбирката „Да бъде ден”. Маркира един от върховете на революционната поезия и може да се определи като програмен текст със социален заряд. Теми и мотиви: класовата борба, противопоставянето на роби и господари, социалното страдание на човека. Образи: нощта; войната; кръстът; тълпите. Стихотворението пресъздава социалния бунт като връщане към първоначалния хаос, но поставен в перспективата на бъдещо ново начало и облечен в библейска символика. Демонът на войната е фигурата, чрез която това преобръщане трябва да се осъществи. Тълпите са устремени към кръста- символ и на страдание, и на саможертва, и на надежда за нов ред. Те са устремени към бъдещия ден, който трябва да смени нощта. На тях е предадена силата на сътворението, те трябва да го осъществят вместо мълчаливия Бог. Затова и тяхна е репликата в духа на Стария Завет: „Да бъде ден! Да бъде ден!”, ознаменуваща финала на творбата. В тяхната власт е да пресътворят битието и да върнат светлината на живота. „Ний”(1920г.): Отнася се към социалната лирика на поета. Основно чувство: огорчение, гняв, гордост, тържество. Тема: за печалния и безсмислен живот, за бунта срещу несправедливия световен ред. Образи: земята; лирическото Ние- хората, човеците, робите, бунтът. Творбата представя образа на обезправените хора, за които земята, противно на извечната ѝ същност, не е майка кърмилница за тях. Връзката с нея е трагично прекъсната. Хората растат и гаснат в нищета. С помощта на антитеза в третата строфа е изграден противоположен на този снизен образ на човеците- те са обрисувани като огнени вълни, чрез сърцата им вселената тупти и животът се крепи на раменете им. Значението им е приравнено към това на самия Христос- те са носители на неговия атрибут- трънени венци. В тях са съчетани страданието, творчеството и борбеността. В своята сплотеност те са не просто безлична маса, а осъзнати за целта си колективен субект, способен да осъществи идеала си. В последните две строфи е разгърнат образът на Страшния съд. Той е ураган и в неговия зов се преплитат омраза и любов. Под неговия напор земята потъпква греха и се отърсва от срама си. Емоционалният изблик на гняв е назован „свещен”, защото чрез него ще бъде защитено изконното право на хората за социално и духовно равенство. Стихът: „И ние сме деца на майката земя!” е ясно заявена позиция за равноправие и рождено право на живот. „Йохан”(1921г.): Творбатае отглас на януарското въстание на спартакистите в Берлин през 1919г. Макар че е потушено скоро, партийните вестници посвещават специални броеве и през следващите години. Жанр: поема. Основно чувство: борбеност, лиричност, нежност, готовност за саможертва. Образи и герои: Йохан, съпругата на Йохан и неговото дете, Берлин, белобрадият старик- боен другар на Йохан, хусарите, битката на барикадата. Творбата следва известен епически план и сюжетна последователност на редуващи се сцени и епизоди. Йохан е представен в своя личен живот, със семейството си. Картината на прощаване с жена му и невръстното му дете загатва за представянето на предстояща лична драма. Съпругата на спартакиста знае къде отива той, но е безсилна да го спре. Следващите картини са изображения на барикадния епос. Непознатият и мълчалив редник на движението е приел титанични очертания. Поетът го извежда на височината на историческия двубой. Йохан е орган на пролетарската гордост и ненавист, изразител на класова непримиримост. Той призовава в битката и чрез словесна атака своите противниции. Предизвикателният повик, изразен след смъртта на белобрадия старик: „Елате вий! Елате, подлеци!”, е кулминация на войнстващия дух. В диалога между Йохан и хусаря героят израства като исполин, назован от самия автор така. Въпреки това, героят намира смъртта си. Финалната част на творбата затваря рамката на героичния епос и се спуска в низините на житейската драма, където чака и ридае жената на Йохан. Бурята е отшумяла и е отнесла със себе си не един човешки живот. Тръбните звуци на героизма не могат да заглушат скръбния шепот на женските устни. „Юноша”(1922г.): Основно чувство: оптимизъм и готовност животът да бъде посрещнат с радост. Образи: младостта, персонифицирана чрез пролетта и денят- символи на началото на живота; жестоката реалност; бунтът. Композиционно творбата се разполага между поставения в първата строфа въпрос и намерения във финала отговор. Героят не знае защо е роден и не пита защо ще умре, докато не открива мотив за това. Между тях е съзнанието на личността, която иска да разбере света и своето място в него. Това е пътят на младостта до социалната зрелост. От една страна са устремът, копнежът, виталността на младостта и оптимизмът, а от друга- суровата и груба реалност, в която цари угнетеният под властта на Златния Телец човешки Дух. Това поражда желанието за бунт и отпор срещу несъвършенството на света. Призивните за взрив и промяна слова са пропити с желание за разрушение на робската му същност. Изразени са с помощта на натрупването на глаголи. Възторгът на младостта прераства в социален протест и мечта за промяна. Изведен е копнежът по социален Апокалипсис, по едно пречистване и прераждане, които да доведат света до ново качество на живот. „Стария музикант”(1921г.): Жанр:елегия. Създадена е по преки впечатления от столичното ежедневие. Основно чувство: печал, болка и съпричастие към съдбата на стареца и протест срещу социалната действителност. Образи: старият музикант; мостът; улицата; градът; нощта; зимата; смъртта. Представен е градски пейзаж на фона на зимата. Атмосферата е студена и потискаща, съзвучна със съдбата на героя. Градът е студен и неприветлив, неспособен да приюти и приласкае човека. Така се формират смисловите ядра: град-ад и човек-марионетка. Немощният старец е безпомощен пред безчувствеността и бездуховността на света. Той е изправен пред отрицанието на света, който го отхвърля със своята суровост и непреклонност. Във финала е изразена траурната перспектива на живота му- чрез собствената му цигулка сякаш изпълнява своята музика самата смърт. „Цветарка”(1922г.): Тема и мотиви: страданието и безсмисленото съществуване на човека в големия град; застрашената младост и красота. Образи: жената жертва; Витоша; градът; улицата; локалът. Творбата започва с, може би, най-популярният лирически пейзаж на твореца- на загадъчната и теменужена Витоша. Той контрастира с урбанистичната картина на бездушния град, приютил в ежедневния маскарад повестите на „хиляди души разбити”. Подобно русалка, малката цветарка бърза от локал в локал, за да предлага цветя- символ на красивото и чистото в живота, което липсва на гранитния град. Тя се възправя срещу хищното му посегателство върху съдбите на хората и му противопоставя непорочността и възвишеното. Социалните и нравствени внушения се засилват в интериорната картина на един от локалите. Между образа на момичето и цветята се изгражда смислова връзка- и тя като тях е обречена на бързо повяхване и смърт, като тях тя може да бъде купена и погубена. Финалната строфа оставя съдбата на девойката неизяснена, но в погледа ѝ „смътен и нерад” и в безмилостната власт на „каменния град”, който дебне, не е трудно тя да бъде разчетена. „Зимни вечери”(1923г.): Представлява поетически цикъл. Основно чувство: трагично и безнадеждно, съпричастие към безрадостния и обречен живот на онеправданите хора. Тема: човешкото страдание и социална нищета. Образи: градът; зимата; снегът; мъглата; нощта; смъртта; обобщеният образ на бедните и нещастни хора. Състои се от 7 части, в които на принципа на контраста се редуват външните и вътрешни пространства на града; характерна е репортажността като метод за представяне на картините и героите в тях: 1.: очертан е образът на града- метафорично представен като гробница; сградите глъхнат, тополата е като призрак, снегът е „зъл и глух”; мъглата е непрогледна и загатва за безпросветността; фина образна и звукова картина на мрачния град; 2.: битова картина на нищетата- домът на пияния баща- „безхлебен”, ругае, децата пищят, а жената „проридава” и се моли; 3.: въпреки непосилния и тежък труд на циганите ковачи, това е най-динамичната и внасяща оптимизъм картина- с помощта на поетичното си майсторство, авторът гради звукова представа за живота на хората от нисшите социални слоеве; 4.: разгърнат е образът на мъглата, обрисувана с помощта на епитети: „гъста”, с „плащ злокобно сив”, „жълто-пепелява”, тя „ледно тегне и души”, за да бъде назовано истинското ѝ име: „на живота сивата мъгла…”; на този декор са представени фигурите на слепия старик и детето, изгубващи се в хаоса на безнадеждния живот; частта е особено ценна с изразената авторова принадлежност към света на тези хора- той не е само ням наблюдател на нещастието им, което личи в обръщението му към тях: „Братя мои, бедни мои братя-…” 5.: въвеждаща част към поредната битова драма; сред мрака се процежда плач на жена и трепти светлина от свещи; 6.: образът на младото мъртво момиче,положено в ковчег насред стаята; плаче старица, а пред иконостас дрипаво дете се моли; образът на топящите се по прозореца ледени цветя- символ на гаснещата надежда и невъзможната красота. 7.: лирическият разказвач е отново навън край смълчаните хижи, но и тук среща тъгата, бедността и скръбта в лицето на две деца, снели чувалчета от гръб; финалната строфа, на основата на контраста отбелязва невъзможната и безизходна ситуация- белите и чисти снежинки стават в локвите на кал- това е алюзия за вечната и неизбежна печал, обхванала града и неговите деца.
19.05.2013 18:03 -
Материал за матура (7 - Димчо Дебелянов)
Димчо Дебелянов(1887-1916)
Романтизъм, символизъм
„Черна песен”(1910г.): Първоначалното заглавие е „Загадка”. В основата на стихотворението лежи реален факт от биографията на поета- на учителката от с. Козлодуй Мара Василева, с която дружи три години, посвещава елегиите си „Черна песен” и „Аз искам да те помня все така”. Жанр: елегия- жанр на медитативната лирика. Творбата е изповед на поета. Основно чувство: трагизмът на неспокойната, търсеща утеха душа; болка от „иронията” на съдбата. Композиционен похват: Теза- антитеза и тристепенна градация. Състои се от четири строфи. Градират се умиране-раждане, ден-нощ, изграждам-руша, буря-покой, пролет-есен. Изправен пред свръхмогъщи сили, лишен от възможности да им се противопостави, лирическият герой има само един избор- светлото примирение пред черната скръб, плача за пристан и покой в пустинята на безстрастното море. В първата част поетът се пренася в миналото, обръща се към миналото и безгрижното детство. Във втората обстановката се променя- героят е в настоящето, донесло разочарования, горчивини и крушения на мечтите. Противопоставянето се оказва отрицание на естественото- разменени са логичните закономерности- един от примерите в това отношение е: „В пролетта като в есен аз крея, / в есента като в пролет цъфтя.”
„Пловдив”(Непубликувано приживе, обнародвано през1919г.): Жанр: сонет (следва класическата схема на италианския сонет от 14 стиха- два катрена и два терцета- две четиристишия и две тристишия).Основно чувство: движи се в емоционалния диапазон от носталгията и копнежа по завръщане в уюта на родния дом до желанието за забрава; меланхолия и скръб. Тема и мотив: споменът и погубената вяра. Образи: образът на града. Творбата започва с възклицания за скръбните дни на детството- то е времето, когато лирическият герой изгубва вяра в любовта, мечтите и щастието. Изгубена е хармонията на Аз-а със света. Въпреки че не е получил потребната надежда за живот в миналото си, героят е драматично свързан с него. Дори в настоящето, той продължава да се връща в „тоя скръбен град-/ едничък дом на мойта скръб бездомна-…” . Чувства се изгубен като в пустиня. Едничката възможна реакция да се защити в тази ситуация е да се опита да забрави.
„Да се завърнеш в бащината къща…”(публикувано в 1912г.): Творбата е позната и със заглавието „Скрити вопли”. Жанр: елегия. Тема и мотив: библейският мотив за завръщането на блудния син; мечтано завръщане в родния дом. Основно чувство: носталгия по родния дом, копнеж по топлината и уюта му, печал. Образи: пътуването към родния дом; майката;стаята; иконата. Състои се от три строфи, съответно с осем, десет и два стиха. Първата строфа изразява пиетета към родното и майката, превръща бащиния дом в символ на щастието, което е изгубил в живота. Вечерната природна картина гради настроение за отмора и спокойствие. Тя подсилва желанието за почивка, поражда светла скръб и тиха радост. Мекотата на свечеряването е изразена чрез епитетите „тиха”, „тихи”, с метафоричния глагол „гасне” и наречието „смирено”. Скръбен, нещастен, уморен лирическият герой може да намери утеха само в родния дом. Във втората строфа се появява образът на майката- изповедник и довереник на своя син, способна да върне изгубената топлина, защото тя е най-близкият му човек. Навлизането във вътрешния свят, започнало от завръщането, през вечерта и прага, достига съкровения свят на героя- неговата стая, символ на центъра на неговата душа. Тук е съсредоточена светостта и сакралният символ на човешкия душевен свят. Стаята е „пристан и заслона”- тя е последното убежище и място за покой на героя. Тя е молитвеното място, олтарът на душата, където стои „старата икона”, където героят може да се изповяда пред себе си. С финалния стих: „че мойто слънце своя път измина…” е достигнато обобщението за завръщането у дома като край на човешкия живот, но край, в който душата открива покой и се смирява. Антитезното финално двустишие- епилог, затваря рамката на творбата, разкривайки пътуването като невъзможна мечта, като напразен блян.
„Помниш ли, помниш ли…”(публикувано в 1914г.): Жанр: елегия. Тема и мотив: ненужността на спомена. Образи: белоцветните вишни, затворът, сънят. Призован е отново „тихия дом” на детството. Белите вишни са детайл от детските спомени, символ на завинаги изгубената свежест, на радостта от живота. Характерни са повторенията на стиховете като рефрен- „жалби далечни и спомени лишни”, на отделни фрази- „помниш ли, помниш ли…”, преплитане на анафори- „сън е”, „сън са”. Миналото е идеализирано и противопоставено на настоящето- то е издигнато до представата за ангелски свят. Героят е затворник на безрадостното настояще и осъзнава нереалността на отминалите дни. Това е причината да отхвърля натрапчивостта на красивия спомен.
„Спи градът”(публикувано в 1911г.): Жанр: елегия. Теми и мотиви: бездомничеството, самотата и споменът. Образи: градът, любимата, нощта, дъждът. Композиция: пръстеновидна- изразява се в повторението на първата и последната строфа, като първият и последният стих открояват природното състояние, а средните два- душевните хоризонти на героя. Лирически сюжет: в спусналата се над града нощ, под ръмящия дъжд в меланхолен унес скита самотник, а в паметта му оживява скъпо видение от миналото. Обстановката е подходяща за оставане насаме със себе си, за равносметка и самоанализ. Нощта е времето, съзвучно с вътрешния мир на героя. Градът е абстрактен, плашещ със своите неизвестности, мрачен и отблъскващ. Той е и реален, и нереален, и близък, и далечен, и конкретен и духовен. Пейзажът съдържа символистичен елемент. Героят е извън делника, под дъжда, примирен със съдбата си. В миналото си той е отхвърлил желанието на любимата си за близост. Нейният образ носи детска непосредственост и пламенност, женствена и пълна с копнеж. Нейният въпрос: „…защо, защо?” все още стои в съзнанието на героя.
„Миг”(отпечатано в 1915г.): Принадлежи на цикъла „Под сурдинка”. Създадено е преди заминаването на Дебелянов на фронта и бележи нов етап в развитието му. Доминират абстрактният и условен език. Тема и мотив: споменът за мига на духовно прозрение. Образи: градът, небето, мигът, сънят, човешката душа. Лирическият герой е поставен между небето и земята, поради което се приема, че творбата разкрива лутанията на човешката душа между тленното и неземното. В един миг пред духовния му взор се открива истината за света и той прозира, че е като „пропаст бездънна”, с което извежда идеята за непознаваемостта на битието, за неговата илюзорност и погрешност: мъжете са „хилави воини”, а жените- „неми сирени”. Светът е представен в неговия обърнат образ. Героят го вижда извън времето и пространството, извън надеждата и спомена, без опора и основа. Това го провокира да очаква божественото проявление да открие тайната на света. Но мигът на чудото угасва и героят остава в пространството между небето, което го отхвърля, стоейки нямо, и земята, олицетворена от тълпата, която също отказва да го приеме и остава „ледно-бездушна”.
„Един убит”(публикувано в 1920г.): Принадлежи на стихосбирката „Стихотворения”, на цикъла „Под сурдинка” и на фронтовата лирика на поета. Основно чувство: жал и почит към загиналия враг. Тема: мъртвият не ни е враг. Образи: на убития враг. В стихотворението е предаден авторовият хуманизъм, надскачащ военния дълг. Представен е образът на убития враг, спокойно бледен и с примирена скръб, загледан в свода ясен. С редица въпроси лирическият говорител се опитва да очертае историята и съдбата на противника. Така рисува образа му на равнопоставен, независимо от принадлежността му към вражеския лагер. Във финала е изразена философията, че хората са над националните ограничения, че човешкото стои над фронтовата линия.
„Сиротна песен”(публикувано в 1920г.): Принадлежи на цикъла „Под сурдинка”. Написано дни преди смъртта на поета. Основно чувство: светла скръб, осъзнатост, в резултат на житейската равносметка, и готовност за приемане на смъртта. Тема и мотив: за тихата, но победна смърт, бездомността. Лирическият герой проследява житейския си път в пророческо предчувствие за своята смърт. Живял като сирак, останал без близки и любими хора, той не се тревожи за житейския си край. Той сам познава пътя си „нерад”- нерадостен и изпълнен с горести. Но има съзнание за собствената си личност, събрала богатствата си и спотаила несподелени радости. Бездомен и самотен е той, както в повечето си творби, но със спокойно сърце, подобен на песен, навяваща ненужен спомен. Осъзнал, че светът ще продължи хода си, независимо от него, героят се примирява с бъдещата си съдба. Това е свидетелство за духовно мъжество и мъдро спокойствие пред лицето на смъртта.
„Тиха победа”(публикувано в 1916г.): Принадлежи на цикъла „Под сурдинка” и на фронтовата лирика на поета. Жанр: елегия. Основно чувство: примирение, тиха тъга. Творбата е апотеоз (възвеличаване) на преживяна и изстрадана мъдрост, поетически отговор на вечния философски въпрос- човек-природа. Дебелянов не обича триумфиращия звън на меча, грохота на шрапнелите, свистенето на куршумите. Той дори не се опитва да естетизира величествения устрем на една атака. Представя спокойната атмосфера на приятна отмора между две сражения, тихата съзерцателност на човека, чиято душа поглъща съня на природния покой. Нищо демонстративно героично, а по-скоро алтруизъм и хуманизъм лъхат от творбата. Меланхолията не достига песимистичните тонове на другите му творби.
19.05.2013 17:57 -
Материал за матура (6 - Елин Пелин)
Елин Пелин (Димитър Иванов)
(1877-1949)
Майстор на късия разказ
„Ветрената мелница”(1902г.): Жанр: разказ. Тема:за творческото и жизнеутвърждаващо начало. Вложени са идеите за красотата на младостта и жизнеността. Герои: Лазар Дъбака, дядо Корчан, Христина, селяни. Сюжет: Завръзката на разказа е разговорът на Лазар Дъбака и дядо Корчан за сушата, която става причина да започнат строежа на ветрена мелница. Двамата герои са весели, шегобийци, добри и трудолюбиви, разговорливи и сърдечни. И двамата са мечтатели, които оставят работата наполовина свършена- техните начинания са ветрени. Започват да строят тепавица и я изоставят, започват дарак, но и от него нищо не излиза, както няма да излезе нищо и от ветрената мелница. Подвизите на героите са донкихотовски и стават повод за присмеха на съселяните им. В шеги върви и работата на двамата приятели. Дядо Корчан задява Дъбака за вечното му ергенство. Действието е забавено от народния обичай „пеперуда”, който се прави за прогонване на сушата и извикване на дъжд. На фона на това драматично очакване се появява Христина- пъргавата, осемнадесетгодишна внучка на дядо Корчан. Тя е лудетина и пъргаво се катери по ветрената мелница, като се закача и с дядо си, и с Дъбака. Селският „хор” не само наблюдава двубоя между девойката и левента, но го и подклажда с шеги и усмивки. Под мелницата се завърта хоро, на което се улавя и Христина. Тя отправя предизвикателство към гайдаря- да засвири ръченица. Сюжетно-композиционната кулминация на разказа се изразява чрез ритуално-игровата форма на селската любовна задявка- ръченицата. Дъбака също приема предизвикателството и заиграва с момичето. Тук идва втората кулминация на разказа- облогът за надиграването, предложен от Христина. Той крие по-дълбок чувствено-символичен смисъл: „Ако ме надиграеш, ще ти пристана!”. В развръзката на разказа Дъбака надиграва Христина, която удържа на думата си и му пристава. Във финала дядо Корчан се оттегля с въпроса за ветрената мелница, а Лазар му отвръща, че си е намерил друга. Характерна за разказа е фолклорната поетика: изразява се чрез психологическия паралелизъм на природните и битовите картини, но и в стилно-езиковите средства в портретните описания. За това говорят сравнения като: „подскача като елен”, „носеше се като вихрушка”, „като гургуличка”, „босилкови клепки”, „русолик левент”, „лудо хоро”, „скоклива песен”, „бяла шийка” и други. Използван композиционен похват: ретардация (забавяне на повествователното действие, задържане на кулминацията, за да се поддържа вниманието на читателя). Характерна е близостта с идилията. Открива се аналогия с древногръцката драма, където хорът изразява виждането си и участва в пътя на героя.
„На оня свят”(1902г.): Жанр: разказ. Създаден е в духа на религиознитевярванияи разбирания за живот след смъртта. Напомня средновековен апокриф. Хуморът е една от особеностите. Профанирани са християнските канони. Герои:дядо Матейко, баба Йова, ангели, св. Петър, спомената е бабата на героя- Трена. Композиция: обърната- героят първо умира, а после оживява в друг свят. Сюжет: Дядо Матейко си отива от този свят. Там се спира на кръстопът, където има други пътници като него. Той е с предварителната нагласа, че е за ада, защото е сиромах човек и не вярва Господ да води сметка за такива като него. Съзнава, че не е вършил големи грехове, но сам признава, че си е пийвал- от мъка и тегло. Дядо Матейко среща ангел, който го уверява, че е писан за рая, но се възпротивява да го последва. Затова ангелът го грабва и издига до небесата. Дядо Матейко отново се дръпва, като го уверява, че мирише на ракия и ще му се карат, че води такъв човек като него. Въпреки това, достигат райските врати и свети Петър. В комичен план е представен диалогът на героя със светеца. Той не изпитва респект и страх, а се държи естествено и непринудено даже с типичния си диалект, което буди усмивката на читателя. Свети Петър проверява в тефтера си и се произнася, че дядо Матейко от Подуене е праведен. Героят настоява, че има грешка. Пазителят на райските врати му обяснява, че може да е пил, но е и патил, затова му е простено. Тук дядо Матейко се сеща за магаричката си и моли за нея, но бива тикнат в рая. Търсейки бабата си, той разговаря с ангел, наричан от него с комичното „фъркатичко”, и разбира как е устроено седмото небе. Тук не са нито поп Николай, нито владиката. Това учудва героя. Разбирайки, че кръчмите са в ада, отново пожелава да отиде там, но чувайки, че няма бирници, решава да остане и се отправя да търси бабичката си. Разказът е изобличение на социалните порядки и наред с хумора, авторовата симпатия към човека от народа, прави и по-дълбоки социални обобщения.
„Косачи”(1903г.): Жанр: разказ. С него започва сб. „Разкази”, т. І. Тема иидея:разкрита е силата на словото и способността му да извежда човека от бита и земното и да го води в света на въображението и фантазията, където да се почувства за миг като в приказка, както и да променя реалния живот. Герои: Благолажа, Лазо, Стамо, петдесетгодишен мъж, Андрей, друг (неназован), Пенка. Сюжет: Притаени в тихите пазви на чудната тракийска лятна нощ, гурбетчии от загорските краища, отдъхващи след тежкия ден на коситбата, са се събрали вечерта край огъня и неусетно потъват в поезията на приказките. Един от тях- с прякор Благолажа, разказва. Лазо нарича думите му „бабини деветини”. Тук авторът извежда идеята на разказа- чрез Благолажа, който отговаря: „Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?” и „Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току-виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова…да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.” В диалога между разказвача и останалите герои се ражда историята за любовта между Лазо и Пенка. Героят е оставил любимото момиче, за да припечели и приятелите му го съдят и подиграват за това. Думите на Стамо, че тя си има стари любовници, жегват Лазо и го оставят буден през нощта. Въображението му чертае картината на любимата с друг. На сутринта косачите виждат, че именно скептикът Лазо не е при тях, тръгнал към своята реална приказка, наречена любов. Разказът е типичен и запомнящ се с характерния по рисунък и внушение за Елин Пелин пейзаж. Тук той е на лятна нощ: „Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.”
„Задушница”(1903г.): Жанр: разказ. Тема и идея: и в неволята си човек може да намери решение на житейските си проблеми. Разказ за самотата и потребността от човешка близост. Характерно е преплитането на трагично и комично. Герои: Станчо Пόляка (вдовец на Божана), стрина Дивдена (кумица на Станчо), тъщата на Станчо, Стоилка (вдовица на Яначко говедаря), други епизодични герои. Сюжет: Разказът представя мрачен, дъждовен есенен ден- Задушница. Хората почитат своите починали и раздават за Бог да прости. Повествованието тече под формата на диалози. Между обичайното подпийване от палурчето Станчо получава съвети от кумицата си и тъщата да намери жена, с която да живее. Да се опита да забрави Божана и да започне нов живот. Станчо се натъжава от думите им, но разбира, че са прави, поглеждайки оръфаните си ръкави. Срещата му със Стоилка предопределя по-нататъшното развитие на разказа. Споделяйки личната си болка и мъка, подавайки си палурчето, те се уговарят да заживеят заедно. Сходната им съдба на вдовци ги сближава и те решават да съберат неволите и децата си. Комичното в разказа: разкрива се в поведението на героите- разчувственото усекване на Станчо; смъркането на ракийката; Станчо, който „от сърце” говори за това колко добра е била Божана и как му кълцала лук на главата и го ядосвала; кокетливите пози и жестове на грозноватата Стоилка, която непрекъснато прикрива с ръка едрите си зъби; фитилчетата, които тя хвърля на Станчо и намеците, че „цветето” им може „пак да разцъфти”.
„Андрешко”(1903г.): Жанр: разказ. Тема и идея: произнесена е присъда над арогантността и бездушието на държавата към съдбата на обикновените хора. Герои: Андрешко, съдия изпълнителят, Станой. Сюжет: Хитрият селянин Андрешко трябва да закара държавният служител в селото си. В ироничен и закачлив тон разказът протича под формата на диалог. Използвана е старата литературна схема за двама пътуващи герои, които влизат в конфликт. Съдия изпълнителят има предварително създаден образ за селяните и без да се замисля въвежда и Андрешко в него. Според него всички селяни са пияници, нарушители на закона и хитреци, а това означава, че и Андрешко е такъв. Героят нито веднъж не се опитва да погледне на него като на човешка личност. Изправен пред агресивното му поведение, селянинът също отговаря чрез предварително създадения образ на „гражданина”, който се асоциира с чужденец и следователно е враг. Сблъскват се два свята- единият е надменен, агресивен и чиновнически дисциплиниран. Другият е природно мъдър, ироничен и способен да бъде солидарен. Държавата се възправя срещу обикновения човек. Основният ценностен критерий е отношението към Станой. За съдията той е нарушител, който трябва да бъде наказан, а за Андрешко е човек в беда, на когото трябва да се помогне. Светът сякаш се разделя на данъкоплатци и чиновници, на бедни и богати, на прости и учени. Героите започват да реагират един спрямо друг само през броните на социалните си роли. В основата на конфликта стои вековното противопоставяне между своето и чуждото. Но тук „чужденецът” се разбира в социално-психологически план. Андрешко оставя в блатото имено опасния чужденец, „самоотвержения изпълнител на социалната си роля”- човекът, който иска да развали приятелството му. Съдията придобива човешки черти, чак когато остава сам в „зелената блатска вода”. Тогава се обръща към знаците на човешкото- децата и сърцето. Андрешко от своя страна бърза да изпълни дълга си към изпадналия в беда селянин (събрат). Така той връща самозабравилия се чиновник към човечността- отчаян, той се разплаква. Комичното: Андрешко нарича конете си „господа” и описвайки поведението им, прави аналогия с безсмислената в очите му чиновническа работа. В речта на героя прекрасно е пресъздадена психологията на шопа- закачливостта и хитростта, иронията и яркото разобличаване недостатъците на съдията.
„Мечтатели”(1910г.): Жанр: разказ. Тематиката му го доближава до „Косачи” и „По жицата” на Йордан Йовков. Тема: творбата разглежда проблема за копнежа на човека по добро и щастие. Гради една легендарна и изпълнена с вълшебства и чудеса реалност. Герои: чичо Горан и циганинът Рустем, а задочно е спомената любимата на Рустем- Акима. Селският доктор чичо Горан събира пиявици от реката. Срещата му с Рустем отключва битов, но изпълнен с философия на живота, разговор. Чичо Горан споделя размислите си за съвременната медицина, която няма за цел да лекува човека. Той вярва, че болестите са се умножили, защото медиците искат да правят опити. Прави извод за това, че животът върви на по-лошо; че народът вярва на т.нар. интелигенти, които го уверяват, че има избирателно право и това е най-голямото богатство, а в същото това време хората тънат в бедност. Почистил лулата си, продължава думите си, споделяйки своята мечта- да има силата, каквото каже, да се сбъдне. Притежавал ли я, би превърнал света в рай. На това Рустем отговаря със своята мечта- да намери разковничето, което търсел вече две години. Магическата билка върши чудеса и Рустем се надява на такова- любимата му Акима да го пожелае отново, защото сърцето ѝ е заключено за него. Чичо Горан разказва приказката за бялата кукувица, която била царска дъщеря, влюбила се в най-бедния войник, който баща ѝ хвърля в огнена пещ. Тя го последвала от скръб и Бог превърнал душата ѝ на бяла кукувица. От тогава пази черковно имане в пещера, пазена от смок, направен от восък. Легендата твърди, че видиш ли я, поклониш ли ѝ се и напомниш ли ѝ, че любимият ѝ още я обича, тя ще те заведе в пещерата и ще ти предаде имането. И това би направил Рустем, ако открие разковничето- с това затваря диалога героят. Разказът завършва с образа на заслушания в мечтателната природа ден.
„Чорба от греховете на отец Никодим”(1936г.): Жанр: разказ.Тойе от цикъла„Под манастирската лоза”, изготвен в периода 1909-1934г. и публикуван през 1936г. Опира се на легендарния и иносказателен език на притчата. Дава ключ към философската дилема за човека и неговата природа, проблематизира въпроса за човешката нравственост. Разглежда темите:за греха и възмездието, земното и божественото, за грешното и святото. Вървейки по своя земен път, лутайки се между „черното” и „бялото”, човек се приобщава към естественото. Герои: отец Сисой, разказвачът, отец Никодим. Сюжет: Творбата започва с типична за Елин Пелин природна картина, която играе ролята на експозиция. Героите са на масата под сянката на лозата и се радват на прекрасния ден и гледката към планината. Разказвачът очаква да запише и предаде поредната притча на отеца. Той е младият гост, който въпреки разликата в годините, допълва отец Сисой в неговата зрелост и мъдрост. Диалогът между героите е интродукция към същинския разказ. Със скептично-ироничен тон Елин Пелин ни повежда към идеята, че ще се яде чорба от греховете на отец Никодим и това е удобен момент да проверим и сравним своите. Така започва разказът за забравения от хората отец Никодим, живял, непрестанно питайки се кое е добро и кое зло, кое праведно и кое грешно. За обекта на разказа не се знае нищо- той живее сам, не общува с останалите хора. Той е „як и здрав”, което противоречи на утвърдената представа за свещенослужител, а напомня юнаците от приказките. Но погледът му не съответства на физическия му облик- той е загадъчен и чуден. Оказва се още- чрез думите на отец Сисой, че героят притежава своя странност и това е обичта към белите рози- символ на небесна чистота. Тази негова слабост показва, че въпреки отшелничеството, умее да цени красотата и не е загубил вкуса си към живота. Той има и още една „страст”- риболовът. След пауза, изпълнена с мъдрата усмивка на отец Сисой, идва същината на разказа. Отец Никодим почива в мир под едно дърво, което сам е посадил и което всяка година се отрупва с плод- символ на живота, който продължава. Страшните му грехове се оказват нормалните човешки спомени и мисли. Душата му е търсела отговор на същите въпроси, които си задават хората и отвъд манастирските стени. Споменът за любовта, за радостта от преживяната болка по любим човек карат отец Никодим да отглежда бели рози и да оставя по една на непознат, за да ѝ се радва. За това бяло зърно той иска прошка. Бели зърна той оставя за всяко свое дело, което го хвърля в размисъл дали е добро или лошо. Отец Никодим се пита дали се е спасил или се е погубил, като е станал отшелник. Той изпитва съмнение, че може сам да отсъди. Самият отец Сисой казва, че тялото и душата всъщност са неразделни, но че душата тържествува над насладите на тялото. Така завършва изброяването на греховете на отец Никодим, живял в смирение и покаяние, опитвайки се да се доближи до Бог и не разбирайки, че живеейки живота си, всъщност е най-близо до Него. Във финала отец Сисой изрича: „Какво нещо е човек!” и поглежда въпросително своя събеседник. В думите му се крият и възхищението, и недоумението от тайнството на човешката душа. Младият гост изрича своята присъда: „Черно зърно.”, на което отецът отговаря: „И черно, и бяло.”, с което извежда философското обобщение, че човекът е нееднозначен и сложен, за да бъде поставян в ограничения и рамки.
„Занемелите камбани”(1936г.): Жанр: разказ. Той е част от цикъла „Под манастирската лоза”, изготвен в периода 1909-1934г. и излязъл през 1936г. Обаянието на творбата произтича от легендарния и фантастичен елемент, както и от темата: философския проблем, който разглежда, е неспособността да се различава доброто от злото. Образи: камбаните (символ на духовна чистота и стремление към Бога). Герои: отец Иоаким, бедната жена, хората, дошли на празника. Сюжет и композиция: обвързан е с празника Успение Богородично и с чудотворната икона на Божията майка и трите сладкогласни камбани в Жрелинския манастир. Представена е подготовката за празника и трепетът, с който отец Иоким се приготвя за него, но и заслепението му от златния ореол, дарен от богат човек на чудотворната икона. Противопоставянето между богати и бедни е подчертано с пристигането на дрипава и мръсна жена, молеща се да бъде спасено детето ѝ. Тя може да дари само малка игличка със синьо топченце. Игуменът ѝ се скарва, понеже е нарушила църковния ред, влизайки по време на започналата вече литургия, и притеснена, тя си тръгва. Ограничен от правилата на канона, отец Иоаким забравя смисъла на своето пратеничество- да се грижи и да помага на хората. Той захвърля дарението на жената. Кулминацията на разказа настъпва, след като героят измива ръцете си и се готви да изпълни свещения ритуал- биенето на камбаните. Настъпва тягостно мълчание, защото те не издават и звук. Потребно е отец Иоаким да осъзнае греха си, за да настъпи развръзката. Тя става възможна, благодарение на превъзмогването на сторената грешка- игуменът се досеща за нея, виждайки „двете лилави крилца на копринената завеса”, където жената оставя дарението си за Божията майка. Разказът завършва без коментар- авторът не натрапва дидактично възгледите си, а задавайки си въпроси, провокира читателя. В този смисъл той е моралист, а не морализатор.
„Гераците”(1903г.- начало, 1904г.- публикувана е част, 1911г.- завършена): Жанр: повест. Тема: представя историята на един селски род чрез съдбата на три негови поколения, които олицетворяват три социални етапа в историческото развитие. Герои: Йордан Герака и баба Марга: представители на традиционното патриархално семейство; Божан и Божаница (най-големият от синовете)- дъщеря Йовка, Петър и Петровица (средният син) и Павел и Елка (най-малкият син)- син Захаринчо: представители на разпадането на задругата. Захаринчо- представител на „пролетаризацията” на селото, раждането на работника.; дядо Матей Маргалака- ратай; Ило Търсиопашката. Образи символи: старият бор (символ на традицията, на рода, на предците); дворът (родовото пространство, което се разпада); кръчмата; градът (разрухата и човешкото падение, грехът). Библейска символика в имената на героите. Композиция: експозиция- І глава- родовата идилия, олицетворявана от Герака и баба Марга; смъртта на баба Марга- застрашената задруга; удължена експозиция- ІІ и ІІІ глава- историята на Павел; завръзка- ІV глава- Павел се връща в селото; кулминация- VІІ глава- открадването на парите и избиването на синовете; епилог- смъртта на Елка, тъжните дни на разцеплението. Родовата история е рамка на повествованието, а семейната драма е неговото съдържание. Сюжет: Дядо Йордан Герака е най-заможният човек в селото. С труд, ум и търговски способности, той удвоява и утроява имота на баща си. Макар малко скъперник, помага на хората и всички го почитат и уважават. Живее 40 години в мир и разбирателство със съпругата си в тяхната голяма къща. В нея изграждат малкия си свят- двора и кичестия бор, донесен от светите рилски гори, който е тяхно знаме, с което се гордеят. Синовете им, задомени, живеят според патриархалния ред с родителите си. С авторитет Герака и баба Марга управляват къщната работа и кръчмата, както и полската работа. Една пролет стожерът на дома- съпругата на главния герой, умира, а с нея изчезва и добрият и строг дух, крепил дома. Като змии изпълзяват недоразумения, крамоли и отравят домашния покой. Героите сякаш се разделят в два противоположни лагера- дядо Йордан, Елка, Захаринчо, Йовка и дядо Матей Маргалака стават жертва на отчуждението и омразата в дома. Надеждата е в Павел, който заминал да служи войник, остава свръхсрочно. При завръщането му Герака търси помощ и подкрепа, но синът му е дошъл да иска пари, за да отвори бакалница в града. Безразличието му огорчават и обиждат още повече стария Герак. Злощастието се засилва и от факта, че имането на дядо Йордан е откраднато от един от синовете му- авторът не посочва никого, но намеква, че това е Божан. Това става повод за сбиването между синовете. Загубил надежда в доброто, дядо Йордан разделя, според желанието им, поравно имота и двора, оттегляйки се заедно с Елка, Захаринчо и Маргалака в кръчмата. Божан става най-богатият човек в селото, трупа имоти и се превръща в скъперник. Петър продава имоти, пропива се и отсича свещения бор на Гераците. Павел се връща при държанката си в града и се запилява. Старият Герак се поболява. Елка, съсипана от позора, нанесен ѝ от Павел при завръщането си, прави опит за самоубийство, но Маргалака я спасява. Все пак в един късен есенен ден тя умира. Петър взема Захаринчо и го отвежда в града да му търси работа. Смъртта на дядо Йордан Герака слага печален край на патриархалния ред в разпокъсания дом.
18.05.2013 15:24 -
Материал за матура (5 - Пейо Яворов)
Пейо Яворов (1878-1914)
„Градушка”(): Жанр: лирическа поема. Тема: творбата представлява описание на селските злочестини. Композиция, герои, особености: Състои се от шест части. 1. Тук прозвучава трагичната изповед на отрудения селянин- природата с градушка, порой, слана и засуха е унищожила плода на труда му. Стиховете са с различна дължина и смесено римуване. Речта е доближена до разговорната. Създава се впечатление за задъханост. Частта е обобщаваща и обхваща период от три години. 2. Това е частта на надеждата и светлината. Тя е задушевна. Единствената в творбата част със спокоен и равномерен стих. Това е идилична картина на спокойствието на лятото, когато житото е узряло. Тук са запомнящите се Яворови метафори „утешителка надежда” и „усмивка цъфне”. Селяните се молят Богу да бъде благосклонен към тях. Представя движението от зимата до лятото. 3. Тази част е един от шедьоврите на битовата поетическа живопис. Представена е радостната и напрегната суетня на трудовото утро на селяка. Тук говори лирическият аз, който описва героите си от своя гледна точка, но в хода прозвучава и техният глас. Представя отрязъка от предзазоряването до утрото. Ценна е с реализма и задушевността си. Сравнително по-обемна е. Задържаното по законите на трагедията действие, потегля в 4. част. Времето е по пладне. Задух е, слънцето „жълтей сърдито”, от юг наближава облак, животните- петлите и гъските са неспокойни. Изреченията са кратки и отсечени. Целят да внушат представата за приближаващото бедствие. Двете речеви позиции- на лирическия аз и селските труженици, са в единство. 5. Започва с обръщение- отчаяна молба към облака. Природата се очертава като зло, апокалиптично чудовище, готова да погълне светлината и надеждата. Това е картината на бедствието. Градушката е представена с кратки непълни изречения. Пространството сякаш се разширява, а времето се свива. На звуково равнище преобладава звукът „р”- говори за разкъсване, раздиране на небето, за шум, трясък, тътен, за да внуши грохота на стихията. Последният стих е отново молба към Бога да пожали труда на хората. 6. Започва с противопоставителното: „Но свърши.” Светът се връща в привичния си облик. Заглъхва ехото на бедствието. Вятър прогонва облаците и слънцето огрява. Пострадалите се отправят към опустелите си ниви, където градушката, олицетворена като хала, „цвят-надежди е пожнала…”.
„Заточеници”(): Повод за написване на творбата: Отпращането на група пленени участници в Солунските атентати към крепостта в Мала Азия. (Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти.) Първото му заглавие е „Към Подрумнале”. Посветено е на Т. Александров. Основно чувство: болка от раздялата с родното. Тема: революционно-патриотична, обичта към родината и родната земя. Стихотворението е лирично по своя тон, защото в него е изразена обичта на Яворовите герои към свещените български земи. Трагедията на заточениците е в това, че поробителите завинаги и насилствено ги откъсват от любимия роден край, от близки и семейства. Така те са лишени от възможността да продължат борбата. Човешкото страдание на борците патриоти е изразено на фона на вечната игра и могъщество на морето. Творбата започва с величествена природна картина. Родните брегове чезнат зад мъглата по залез слънце. Времето, в което са поставени героите е между деня и нощта. Представена е тягостна картина на раздялата с родното. С изгубването на родната земя светът се превръща в сън за героите. Маркерите на българското- Вардар, Дунав и Марица, Балкана, Странджа и Пирин- остават „зарица”- светлина от спомена. В трета строфа- центърът на творбата, е изразено разочарованието от това, че предателство предотвратява свещената битка на македонските герои. За тях родината е „свят олтар”- съдба и посвещение. Корабът отплува, нощта се спуска и избледняват очертанията на Атон. Скръбното чувство и драматизмът на раздялата са концентрирани в последната пета строфа. През сълзи героите се обръщат с оковани ръце към скъпите им предели. Родината за тях е вече не просто съдба, тя е „изгубен рай”. Затова и те се прощават с нея.
„Ще бъдеш в бяло”(): Част от цикъла „Прозрения”. В литературната наука е прието, че е посветено на Мина. Основно чувство: копнеж за близост с любимата; увереност в собствените чувства; готовност да приеме любовта. Образи: основен е образът на любимата. Представена е като ангел на мира и любовта. Лирическият герой дава своето обещание, че тя ще бъде такава: в бяло облекло, с вейка от маслина, прилична на ангел. Жената е идеализирана- тя е мотив, вдъхновение и опора за героя. Благодарение на нейната светлина, той затваря очи за злото, добива вяра в доброто и пожелава да се помири със света. Любимата е достатъчно основание за това. Тя е като муза, която му дава сили да излезе от мрака и „съсипни”-те, която е като дневна светлина за него. Характерно за стихотворението е анафоричното повторение на съюза „и”.
„Две хубави очи”(): Част от цикъла „Безсъници”. Прието е да се смята, че е посветено на Мина. Основно чувство: възхищение от чистотата на душата на любимата, отразена в очите ѝ, и страх за бъдещето ѝ. Основни образи: любимата; женската душа; лирическият герой, който се моли любимата да остане недокосната от житейските неволи. Стихотворението е образец за т.нар. кръгова композиция, наричана още огледална. Използван е принципът на отражението- дори на нивото на стиховата организация. Целта е да се подчертае, че земното и небесното се сливат в образа на жената; че земната и небесната ѝ същност са идентични. Жената е представена в нейния най-чист и възвишен образ. Чистотата на детската ѝ, хармонична и светла душа е отразена в очите, които са огледало на вътрешния свят на човека. В тях са отразени музиката и лъчите на съвършенството, на нетленното, на духовността. Изразеното съмнение, че тази красота може да бъде помрачена от „булото на срам и грях”, е оспорено от лирическия герой чрез молитвата му и увереността, че това няма да се случи. Така бива запечатан вечният образ на жената дете, в който земното и небесното се отразяват едно в друго.
„Стон”(1906г., Драгалевски манастир): Стихотворението е познато и със заглавие „На Лора”. Счита се, че първоначално е посветено на Мина, но другото посвещение Яворов поставя по-късно. Част от цикъла „Прозрения”. Основно чувство: амбивалентни (противоположни) са чувствата в това стихотворение, което е характерен белег за Яворовата поезия: любов и страдание се преплитат. Образи: разкъсваната между желаното (вътрешния подтик) и невъзможното душа на лирическия герой, ранена от любов и устремена да осъществи стремежите си; обектът на чувството- жената, любимата. Типичното за Яворов противопоставяне между земно и небесно, между тяло и дух, се проявява и в това стихотворение. Душата му е птица, смъртно ранена от любов. Тя се превръща в стон, в зов и копнеж. Вътре в страданието героят изпитва това възвишено чувство: „…има ад и мъка-/ и в мъката любов!”. Героят не бяга от болката- тя е висш израз и сякаш знак за това, че обича. Той изпитва потребност да достигне миражите- те са близо, но пътят до тях е далечен. Драматичното противопоставяне между вътрешния свят на героя и външния се задълбочава във втората строфа на творбата. Тук е представен и образът на жената- тя е плът и призрак, съчетавайки тленното и нетленното, земното и идеалното. От висотата на своето сияние и съвършенство обаче тя не чува и не разбира зова и страданието, в което живее лирическият герой. Затова, въпреки срещата и породилата се любов, героите сякаш се разминават и разделят. Не се достигат един друг.
„Две души”(): Стихотворението е част от цикъла „Прозрения”. Основно чувство: страдание, любовна мъка. Тема и мотив: раздвоението на душата, превърната в арена на силите на светлината и тъмнината. Изградено е от три строфи. Изразено е древно религиозно вярване за борещите се в човешката душа сили на небесното и земното, на доброто и злото. Лирическият герой и неговият вътрешен свят е мястото, където се борят две души- тази на ангел и тази на демон. На кладата на битката той гори, а не живее. Враждуващите сили са обсебили душата му и борбата им е непримирима. Това състояние е наречено „раздвоя несносна”. Сякаш героят е разпънат на кръст. Изгубена е хармонията между двете начала. Огнена е природата на лирическия герой, а огънят е стихия, която се свързва с творческите сили, с пречистването, защото след него не остава следа. В това вярва и той- че няма да остави нищо след себе си, защото животът му ще изгори в пламъците на титаничната битка. Цялостното внушение на творбата отвежда към древния мит за птицата Феникс, която се самоизгаря, за да възкръсне, с тази разлика, че тук героят не вярва във възраждащото начало.
„Сенки”(): Стихотворението е от стихосбирката „Безсъници”. Основно чувство: страдание, поради невъзможната среща на мъжа и жената. Образи: мъжът и жената зад бялата завеса. Творбата притежава драматургичен заряд и пресъздава Платоновия мит за отражението на нещата, което не показва истинския свят. Тук образите са лишени от физически очертания- те са сенки на нощта, отражения и затова- нереални. Всяка от фигурите обитава свое пространство, въпреки близостта си с другата. Те искат да се достигнат, но не могат. Разговорът им е шепот, вик, дори крясък- допуска лирическият говорител, но няма да се чуят, нито ще се докоснат. Стихотворението внушава трагичната обреченост за разминаването между двата свята- мъжкият и женският. Те са сами за себе си, въпреки желанието да се срещнат. Творбата би могла да се тълкува и като невъзможност човешката душа да достигне хармония между двете си половини- мъжката и женската, както е според древногръцкия мит.
„Песента на човека”(): Стихотворението е от цикъла „Прозрения”. Посветено е на д-р К. Кръстев, наречен в посвещението: благосклонен учител, другар и опора за поета. То е от кръга Яворови творби с философска насоченост и обобщения. Тема и мотив: пътят и търсенията на неспокойния човешки дух. Основна идея: безкрайността и безпределността, към които се стреми той, са илюзия, и човек не може да превъзмогне собствените си граници. Състои се от пет строфи. Човешкият дух се носи из океана на тъмнината, преодолявайки пространството и времето. Той е воден от жажда, но няма определена цел. Мечтите му се раждат и преминават, а той остава сам. Овладява тайните на познанието и търси края на безкрайността. Търси граница, предел, място, където да остане и да съзре деня. Лирическият герой нарича себе си „слепец пробуден”. Финалът на стихотворението извежда догадката на лирическия герой, че духът му не е свободен, че това е само химера, че той живее в собствения си изолиран и затворен свят, в който чува само ехото на своя глас.
„Маска”(1907г.): Стихотворението е от цикъла „Прозрения”. Посветено е на Вл. Василев и е написано в Нанси- Франция. От философския кръг творби на Яворов. Образи: карнавалът; тълпата; вакханката; пътят (земният път, земният живот); смъртта; тъмнината (нощта). Тема и идея: за илюзорността и неистинността на битието. Светът и нещата в него са привидни и зад тях се крие тайна. Изведена е философията на Шопенхауер за илюзорните представи на човека- отвъд тях се крие истината, но за да я познаем, трябва да разкъсаме булото на неистината. Това е пътят на страданието, защото познанието преминава през себепознанието и освобождаването от тленната ни същност, а това е съпроводено с болка. Светът в стихотворението е представен като карнавал, сред който преминава лирическият герой. Той се лута сред тълпата- печален и самотен, търсейки смисъла на съществуването: „Свръхземните въпроси, / които никой век не разреши, / дълбаех ням.” Сред тълпата от хора героят е различен- той е далеч от веселието и празничното настроение на всички, които се смеят и забавляват. Неговият стремеж е да досегне този земен свят (изразено в поддаването на порива си да последва вакханката, приканваща го със страстен зов), но неговата душа не е съзвучна със забавлението и празничния пир. Погледът му е достигнал отвъд привидността, които предлагат те. Затова и в очите на веселящите се той прилича на смърт и бива наречен така в края на първата строфа: „Хей смърт, дай на живота път!”. Тази тема е разгърната в третата строфа, където героят обяснява защо е различен. Той е свалил маската на празничния ден, на видимото и е открил тайната- смъртта: „Смъртта- не виждам друго в белия кивот / на твоите скрижали тайни, о живот!”. В нея се крие смисълът на земния човешки път. Знанието за това героят постига още в младостта, затова не е успял да изживее празника, да надене маската на илюзорното битие- той заживява с истината за света и това е причината да не може да бъде част от благоуханността му и да не разбира потребността от нея: „Сразителю желан/ на всяка смърт, що значи тая маска-!”.
18.05.2013 15:15 -
Материал за матура (4 - Пенчо Славейков)
Пенчо Славейков (1866-1912)
“Cis moll”(): Заглавието се превежда като: „До диез минор” (музикален термин). Жанр: философска поема. Творбата е посветена на творческия подвиг на оглушалия композитор Бетховен, който е и основният герой на творбата. Изследва се душата на артиста. В трагедията му авторът проектира драматизма на собствената си жизнена съдба. Бетховен е оглушал за хармонията, но това не го спира да изпълни духовната си мисия на творец. Поемата е с епиграф: „So pocht das Shicksal an die Pforte”- „Съдбата чука на вратата”- лайтмотив на петата симфония на композитора. В началото на творбата Бетховен е представен, изправен до прозореца сред картината на прекрасна лятна нощ, но композиторът не забелязва красотата ѝ. Той не чува звуците ѝ. Между него и света има преграда. Тишината обгръща живота му- затова и поетът насища текста с повторения: „тихо застана”, „тихо отдръпна се”… Но тя е прекъсната от вихъра на звуци от рояла на музиканта. Използван е контрастът между тишина и звук, за да се подчертае драматизмът. Музиката спира и отново героят е обхванат от мрачни мисли. Следва монолог на героя, в който се сравнява със слепец, потънал в безпросветна нощ. Само музиката е смисълът на живота му. Слънце, музика и живот са синоними за него. Образът на съдбата прераства в образа на смъртта, която е като призрак. Бетховен се възправя срещу нея с музиката и творчеството си. Лирическият герой стига до прозрението, че не със сетива човек възприема света, а с душата си. И тук идва сравнението с великия Омир, притежавал духовно зрение. Преживявайки душевни страдания и изправяйки се пред множество въпроси, творецът намира отговор за тях- че човекът и творчеството живеят чрез всемогъщия дух. С това авторът на творбата намира философско разрешение на трагизма на човешкото съществуване. В страданието човекът постига откровението на истината. Достигнал това прозрение преди смъртта си, Бетховен започва да свири, намирайки в това покой за душата си. Тази музика остава неразбираема за ученика му, влязъл в стаята, който приема учителя си за обезумял и си задава въпроса дали не е открил нов закон на хармонията. Във финала Бетховен е сравнен с Прометей, запалил хората с небесен пламък. Героят е преминал през хаоса на душата си и през смъртта постига своето безсмъртие в творчеството.
„Ни лъх не дъхва над полени”(1906г.): Стихотворението е част от цикъла (лирическата сбирка) „Сън за щастие” от същата година. Жанр: лирическа миниатюра,пейзажна лирика, пейзажно стихотворение. Основно чувство: жизнерадостно, но и меланхолно настроение, светла тъга. Както повечето стихотворения от цикъла, и това се отличава със съзерцателност и вглъбеност. Лирическият герой копнее съня на своето щастие. Търси душевен покой и успокоение. Картината е застинала и тиха- природата е притихнала, лишена от обичайните движения и шумове. Състои се от три строфи. Изразява моментно настроение- отражение на временно душевно състояние. Заедно с това е и философско обобщение на стремежа на душата към сливане и покой.
„Спи езерото; белостволи буки”(1899г. най-напред в сп.”Мисъл”, а след това става част от „Сън за щастие”): Жанр: лирическа миниатюра, пейзажно стихотворение. Представлява изписана изящно, в спокойни, меки линии и багри природна картина. Наситена е със съзерцателния дух на поета. Основно чувство: настроение на душевен мир, вътрешно углъбяване и хармония, настъпили след буря, разтърсила душата на поета. Внушението на творбата е за пълен покой и сън- езерото спи. Характерен е мотивът за отражението и сенките. Цари тишина и се чува само лекият шепот на дърветата. Природата е замряла и застинала. Водата в езерото е неподвижна, смущавана само от някой отронил се лист. Финес на рисунъка и дълбочина на настроението.
„Самотен гроб в самотен кът”(): Заключителната творба в „Сън за щастие”. Основно чувство: минорно. Основен мотив: самотата и краят на един човешки живот. Композиционна рамка: оформя се от рефрена: „Самотен гроб в самотен кът”. Творбата е наситена с мистицизъм, пустота, гробно мълчание и безмълвие. Образи: гробът (носи усещането за край); пустинята- символ на безмълвие, вечност, безкрайност; смъртта; любимата. Многократното повторение на епитета „самотен” и на думи със същия корен внушават чувството за изолираност, безвъзвратност на отминалия живот на несретника. Въпреки това метонимията „милвана ръка”, която замества образа на любимата, е знак за тлеещия спомен и за незабравата. Липсват жизнеутвърждаващите тонове и жизнерадостта от свежестта на природата. Въпреки трагичността, е изведена идеята за вечния човешки дух, за живота след смъртта.
„Спи езерото; белостволи буки”(1899г. най-напред в сп.”Мисъл”, а след това става част от „Сън за щастие”): Жанр: лирическа миниатюра, пейзажно стихотворение. Представлява изписана изящно, в спокойни, меки линии и багри природна картина. Наситена е със съзерцателния дух на поета. Основно чувство: настроение на душевен мир, вътрешно углъбяване и хармония, настъпили след буря, разтърсила душата на поета. Внушението на творбата е за пълен покой и сън- езерото спи. Характерен е мотивът за отражението и сенките. Цари тишина и се чува само лекият шепот на дърветата. Природата е замряла и застинала. Водата в езерото е неподвижна, смущавана само от някой отронил се лист. Финес на рисунъка и дълбочина на настроението.
„Самотен гроб в самотен кът”(): Заключителната творба в „Сън за щастие”. Основно чувство: минорно. Основен мотив: самотата и краят на един човешки живот. Композиционна рамка: оформя се от рефрена: „Самотен гроб в самотен кът”. Творбата е наситена с мистицизъм, пустота, гробно мълчание и безмълвие. Образи: гробът (носи усещането за край); пустинята- символ на безмълвие, вечност, безкрайност; смъртта; любимата. Многократното повторение на епитета „самотен” и на думи със същия корен внушават чувството за изолираност, безвъзвратност на отминалия живот на несретника. Въпреки това метонимията „милвана ръка”, която замества образа на любимата, е знак за тлеещия спомен и за незабравата. Липсват жизнеутвърждаващите тонове и жизнерадостта от свежестта на природата. Въпреки трагичността, е изведена идеята за вечния човешки дух, за живота след смъртта.
18.05.2013 15:04 -
Материал за матура (3 - Алеко Константинов)
Алеко Константинов (1863-1897)
„Разни хора, разни идеали”(1897г.): Ново по съдържание и форма художествено явление. Представлява цикъл фейлетони. Изграждат се на основата на саморазобличението. Водеща роля в тях играе монологът. Основен композиционен похват: антитезата (противопоставяне на две позиции). В тях Алеко създава поредица от социални типове, рожба на конкретната политическа действителност. Образите са носители на родови типологически качества. Всеки фейлетон е завършено самостоятелно художествено цяло, но има свое място във фейлетонната поредица: 1. В първия фейлетон- типът на нищожния чиновник- помощник-регистратор, разкъсван от завист и амбиция. Фейлетонът има разказвач, но е монолог на героя- неуспял в живота човек, нереализирал стремленията си. Авторът пародира ораторската проза и патетизма. Изповед на кариериста. Протестът му е пасивен- само когато е пиян в кръчмата. Унижението, подлостта, доносите са оръжията, които той използва за издигането си. Очертава се като политически хамелеон. Той не съзнава нищожеството си. Саморазголва се: „Архиподлец ти ставам аз тебе,…”. Сравненията, разговорната лексика, градацията в оплакванията разкриват психологията на героя. Гротеската също е авторов похват. Във финала героят признава, че принадлежи на интелигенцията. 2. Тук е представен „великия спасител на България”, когато бива амнистиран. Диалогът е привиден. В битова обстановка, на чашка с приятел, героят се изповядва. В думите му личи цинизмът на насилника. Чрез тях оживяват спомените за грозните драми в полицейските участъци, мечтата за реванш. Хуманистът и демократът е възмутен от това и разобличаването на героя преминава в ярка сатира, заклеймяваща тираните на обществото. 3. На обществен показ е „патриота”. Представя търгаша с обществени идеали и байганьовско разбиране на патриотизма. Монологът преминава в изповед пред друго лице. Героят разсъждава за политиката, за освобождението на Македония, за отношенията с Русия и султана, за същността на патриотизма. Героят защитава философията на раболепието, за да я използва, когато неговата партия е на власт. Във финала героят разкрива лъжепатриотизма си чрез мечтата си за Солунската митница: „Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака- стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака… Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!”. 4. Под формата на роднински разговор са противопоставени два контрастни възгледа за гражданско поведение и човешко щастие. Чичото поучава племенника си как да успее в живота. Чичото е многословен и неубедителен, а лаконизмът на племенника изразява иронията му. Принципите на първия герой почиват на егоизма и примирението с общественото зло. Фамилиарността е внушена чрез умалителните „синко”, „парици”, „къщица”. Той формулира философията си в афоризми, които звучат като пословици: „Криво-право- мълчи си.” Това е философията на парвенюто и политическия хамелеон. Племенникът защитава честността и несъгласието с беззаконията. Чрез иронични въпроси и хапливи реплики той разкрива фалшивата „истина” на чичо си. В негово лице авторът вижда честния гражданин, демократа, хуманиста.
„Бай Ганьо”(1895г.): Книгата е съставена от две части със заглавие „Бай Ганьо- невероятни разкази за един съвременен българин”. Състои се от отделни очерци. Художественото единство се определя от общия герой, даден в развитие, но и от единството на „нравственото отношение” на автора към него. Един от прототипите на героя е Ганьо Сомов. Редом с главния герой, в творбата присъства като коментатор антиподът на Бай Ганьо- авторът с будната си писателска съвест. В първата част, където героят пътува из Европа, натоварен с мускалчетата с розово масло, той е комичен- обликът му е този на балканското парвеню сред европейци. Представен е в различни ситуации- във влака, в банята, в операта, на гости у Иречек, на изложението в Прага, в Швейцария, в Русия. Навсякъде той е парвенюто, което не познава етикета за културно поведение. Саморазкрива се като човек, който не владее европейските маниери и правила на общуване. Водещ за него е „келепирът”- успехът в неговите търговски дела. Във втората част- „Бай Ганьо се върна от Европа” проявява цялата си непривлекателна същност на политикан и грабител. В България той вече има войнство от себеподобни- Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина, политически шайкаджии. В първата част той бива разкриван чрез анекдотите, които кръгът „Весела България” разказва за него, а във втората се саморазкрива чрез речите си, статиите, кореспонденцията си. В Европа Бай Ганьо е пресметлив печалбар, в България зловещ грандоман и политикан. Той прави избори, става журналист и депутат, влиза във висшето общество. Образът е разгърнат и добива реалистични черти. Грубостта, арогантността му достигат мащабите на тревожно за българската действителност явление- байганьовщината. Неговият политически цинизъм е отражение на балканското безочие, егоизъм, безпардонност, липса на морал и ценности, на духовен мрак. Но и тук той има свой антипод- Иваница Граматиков, като нравствен коректив и модел за нормално човешко поведение.
18.05.2013 15:00 -
Материал за матура (2 - Иван Вазов)
Иван Вазов(1850-1921)
„Българският език”(1883г., Пловдив): Жанр: ода. Представлява възхвала и пламенна защита- апология на родното слово. Написана е по повод обидните твърдения за грубост и немузикалност на езика ни, давани от чужденците. Основно чувство: национална гордост от предимствата и богатството на българския език и възмущение, гняв и ненавист към клеветниците му. Тема: красотата и свещеността на българското слово. Творбата е изградена на принципа теза-антитеза. С помощта на реторични въпроси в началото на одата авторът гради образа на българското слово- неговата красота, изразителност и свещеност. С множество градации и повторения, анафори той извежда своето чувство на преклонение пред езика. Отхвърляйки несъстоятелността на клеветите, поетът дава обет да го съхрани и предаде в пълния му блясък на идните поколения. Той чувства това като дълг на българин и творец.
„Отечество любезно”(1882г., Хисар): Стихотворението е част от стихосбирката „Поля и гори” от 1884г. Повод за написването му са пътуванията на поета из Стара планина, Родопите и Средна гора. Творбата е лирическо стихотворение. Изразява възторга пред красотата на българската природа и горчивина от недооценяването ѝ. Изградено е от пет строфи и жанрът му може да се определи и като химн, заради доминиращите основни чувства на гордост и възторг. Тема: красотата на българската природа. Във втората част, на принципа на контраста, е изразена болката от непознаването ѝ. Българите са наречени „чужденци”- нетрогващи се от величието на природата ни.
„При Рилския манастир”(1891г.): Част от цикъла „В лоното на Рила”, публикуван в стихосбирката „Звукове” от 1893г. В него органично се сливат двата аспекта при изображението на природата- природата като родно пространство и природата като наднационална, божествена. Това са думи на възторжен патриот. Природата е определена като дом чрез водещия лайтмотив: „Сега съм у дома”- като място, в което човек намира покой, чувства се човек и творец- вдъхновен от красотата. Височината сякаш не допуска низките и дребни ежедневни, битийни проблеми. Природата е храм, в който лирическият герой не е странен гост, а открива дом за душата си. Стихотворението е и израз на разтварянето на човека във вселенската хармония. В природата поетът открива величието на света и се прекланя пред девствеността и чистотата ѝ. Пантеизъм.
„Елате ни вижте”(): Жанр: елегия. Основно чувство: болка, страдание и критичност към виновните за социалното страдание на хората. Тема: Творбата е откровен и спонтанен отклик на трагико-драматичното колективно „разлюляване” на надеждите за достоен живот в отвоюваната с жертви и себеотрицание народна свобода. Родена от излъганата вяра, от несбъдването на националните очаквания, тя е посветена на страдалческия облик на Родината, в който мечтаното лице на България е знак за несретническа орис, за социално и духовно принизяване, за безизходица. Образът на Родината е демитологизиран, десакрализиран, представен в грубо предметните и натуралистични форми на горчивата повседневност. Творбата има повече характер на вик и стенание, отколкото на упование и надежда. Преминаващ като лайтмотив, апелът „Елате ни вижте!” играе ролята на обединяващ значенията в произведението. Пространството на България и съдбата на българина са обвързани с бедстващите социални низини. Техният образ е обозначен и конкретизиран още в първата строфа чрез определенията „кръчми”, „хижи”, „селското бедно жилище”, както и чрез оценъчното „картина плачевна”. Образът на следосвобожденска България е идентифициран с картината на всеобщата бедност и мизерия. Разкрит е повсеместният недоимък и социална трагедия, откроявайки конкретните форми на реалността. Изпаднал в състояние на откровен човешки потрес, авторът е отворил сетивата си за израженията на злото. Огрубената изразност достига до натурализъм, което личи в изразите: „също гноище”, „души затъпели”, „набърчени булки, деца застарели”, „тор мръсен смърди”. Авторът более от отзвука в душата му на шестващата бедност, но и духовно „оскотяване”. Акцентирано е върху времевата повторяемост на опустошаването на личността и дехуманизацията на обществото. Във финалните части на творбата е посочен социалният субект, отговорен за народната съдба, но безучастен към нея- това са мъдрите велможи, ситите, славните, които стоят в палати. Откритата критичност към новите народни избраници и управници е обвързана с болезненото страдание на лирическия Аз и с упованието в сбъдването на чаканата промяна. От позицията на наблюдател, той става изразител и защитник на народното множество.
„Линее нашто поколенье”(1883г.): Принадлежи на стихосбирката „Поля и гори” от 1884г. Основно чувство: тревога от липсата на идеали, укор и гняв. Тема: Творбата разкрива поетическия и човешки смут на автора от бездуховния и безцелен живот, който води неговото поколение. Изпълнен с безпокойство, той регистрира едно тревожно явление, което нарича с разговорното „линее”. Разкрита е липсата на вдъхновение и порив за създаване на житейски блага. Инерционното движение, на което са се оставили хората, е повод поетът и гражданинът Вазов да отправи предупредителни слова за безцелния път, по който вървят. Това е причина в третата строфа на творбата той почти да извика: „Стресни се, племе закъсняло!”. Съзнавайки изоставането ни в културно и духовно отношение, воден от дълга си на поет, гражданин и българин, снизявайки народа си до „племе”- до сбор от хора, които нямат своя държавно обединение, Вазов сурово обвинява поколението си за безучастието и безперспективността, които проявява: „След теб потомство иде цяло- / какво ще да му завещайш?”. С помощта на реторични въпроси, той и в следващата строфа градира гнева си. На народа е потребно осъществяването на съдбините му, изпълняването на националните му задачи. Финалните две строфи са искрена молитва, отправена към Бог- висшето същество, към което се обръщаме, когато собствените ни сили ни оставят. С повелителните и анафорично зададени форми „недей” е отключена аналогията, че народи без идеал са като олтар без лампа, певци без химн, живи твари без вяра, моряк без звезда и птица без утро. С това произнася своето подозрение и дори жестока присъда над своето поколение, че е изоставило своя народ в мрак и се обръща към Бог да поправи сторената грешка.
„Епопея на забравените”(1881-1884г.): Жанр: Цикъл от 12 оди, десет от които са посветени на отделната личност, а две на паметни за историята ни събития: „Левски”, „Бенковски”, „Кочо”, „Братя Жекови”, „Каблешков”, „Паисий”, „Братя Миладинови”, „Раковски”, „Караджата”, „1876”, „Волов”, „Опълченците на Шипка”. Творбите са с лиро-епически характер и се доближават до поемите. Повод за написване: Забравата, на която са обречени националните ни герои и събитията от историята ни, които са превърнали страната ни в свободна държава. Поетът иска да напомни за тях и съгражда национален пантеон от имената им. Основно чувство: възвеличаване и преклонение пред подвига на героите; патриотизъм; патос. Теми и мотиви: саможертва, подвиг, смърт, безсмъртие, позор, слава, падение, величие, предателство, героизъм и т.н. Композиция: Не се подчинява на хронологичен принцип, а на смислов. Започва с одата „Левски”, в средата е „Паисий”, а на финала- „Опълченците на Шипка”. Началото е за светлата икона на българското възраждане, чийто живот се превръща в тласък за национално пробуждане и стремеж към свобода, в идеал за свещена лична саможертва. В центъра е Паисий като стожер, като олицетворение на миналото, от което към настоящето се излъчват духовни вълни, и като опора за движение на националните съдби. Той е мост между миналото и бъдещето. В края е колективният подвиг- смислово обвързан със саможертвата на началото, но тук вече е налице плодът на народното израстване, подготвяно и платено с кръв. Историзмът и точността на историческите факти не са предимства на цикъла. Търсят се по-скоро стимули за високо народностно самочувствие. В творбите са вплетени библейски, исторически и митологични символи, с цел да се изгради не исторически достоверен образ, а да се изведе на преден план духовната и феноменална същност на българското национално съзнание. Характерни особености, тропи и фигури: метафори; градации; епитети; сравнения; образи символи; синтактичен паралелизъм; хиперболи; контрасти; реторични въпроси; антитези; анафори и др.
„Левски”(): Жанр: ода.Основно чувство:възхвалаи преклонение пред личностния подвиг и саможертва на Левски. Тема: Нравственият дълг на личността пред обществото; саможертвата. Образи: националният герой; манастирът; кръстът; смъртта; предателството и предателят; бесилото. Поетическият разказ за великия Апостол започва с монолог на героя. Това е предисторията на Левски, въведение в мотивите, направили отреклия се от света дякон революционен апостол. В него се поставя въпросът кой начин да посветиш живота си на другите е най-добър. Нравственият максимализъм на героя разкрива фалша на църковния догматизъм. Срещу средновековните догми на църквата се изправят идеалите на борческия хуманизъм. Служенето на човека стои над служенето на Бога и в патетично многословния поток, във все по-дългите изречения-строфи е разкрита убедеността на героя в съзрялото вече решение. Централната част на творбата е пряка характеристика на Левски такъв, какъвто се проявява по време на революционната си дейност. Речта е изпъстрена със сравнения, хиперболи, контрасти, които нижат поредица от качества на героя и поддържат възходящата градация: „кат Хус”, „обърнал се беше на дух, на огън”, „невидим,, „фантом”, „сянка”. Левски е сеяч, уподобен на Христос в дейността си. Думите му са като семе, което пада в сърцата на хората. Библейските аналогии придават внушителност на образа. Те се използват и в мотива за предателството и проектират образа на Дякона на фона на световноисторическите митични фигури- Прометей и Иисус. Така той се превръща в звено от веригата на всеобщ исторически закон, пронизал вековете- законът за борбата между прогреса и тиранията. Бесилото, на което увисва, е опоетизирано и превърнато в аналог на Христовия кръст. Представяйки героичната смърт, поетът превръща символа в най-прекия път към безсмъртието.
„Паисий”(1882г.): Жанр: ода. Творбата е с мото, цитат от Паисиевата „История славянобългарская”. Основно чувство: възхвала на просветителя на българския народ, на дарителя на знанието, будителя на народния дух. Основна тема и мотиви: мъченичеството и духовният подвиг на героя, посветил се на национална кауза- съхраняване на историческата памет на народа; мотивът за мрака и светлината. Във времето на митичната тъмнината, в атонските гори Паисий създава своята история. С натрупването на реторични въпроси се гради представа за делото и личността му. Гадаенето за това какво представлява дейността му намира отговор в монолога и думите на самия герой: „На житие ново аз турих венец.” Паисий поставя началото на нова страница в народния живот. Той е началото на едно духовно съзряване и израстване, което ще намери израз в националното обединение за общонародно освобождение. Библейските реминисценции го изравняват с „библейски пророк”, за да го оградят с ореола на мъдрец и далновиден творец на духовното битие на българите: „От днеска нататък българският род / история има и става народ.”. Историята е ключов елемент за изграждането на съзнание за национална идентичност. Стихът: „че и ний сме дали нещо на светът” е израз на знанието и убеждението на героя, че българите притежават такава, но са слепи за това. Той осъжда чуждопоклонничеството и изтъква значимостта на българския род чрез натрупването на факти от историческата ни бойна слава. Сам нарича книгата си „завет”, с което е направена аналогия със Стария Завет и Моисей. Изградена е представата за героя като за духовен водач на своя народ, създал откровение за неговата историческа предопределеност и историческа съдба, хвърлил „най-първата искра в народната свяст.”
„Кочо”(): Жанр: ода. Творбата е с подзаглавие: „Защитата на Перущица”. Основно чувство: възхвала, възвеличаване и преклонение пред личния подвиг на Кочо и пред колективната саможертва на защитниците на Перущица. Теми и мотиви: гордата борба, падението, срамът, моралната победа като висша ценност. Пресъздадена е цялата трагична драма, разиграла се в Перущица. Одата започва от финалния момент- с най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. Храмът „Св. Архангел Михаил”, обсаждан от три дни от враговете, е препълнен с хора. Представена е преимуществено битката вътре в храма. Там никой „за сдаване срамно уста не отвори.” Перущенци са представени като достойни защитници на българската чест. Дори жените участват в битката- майките дават на синовете си оръжия, а възрастните жени носят куршуми в полите си. Смъртта не е нито грозна, нито страшна, според поета, защото е оправдана с висша цел и кауза- свободата. Драматизмът се засилва особено, когато в народните редици се чува предателски глас, който предлага да прекратят боя. Една жена извиква, че би било срамно, и разпалва нов огън в сърцата на бойците. В резултат на това, е взето решението: „- Да се не вдадеме на турските орди!”. Настъпва втори по драматичност момент- зидът отвън е съборен. Тук поетът прави лирическо отклонение, в което възславя Перущица и нейните мъченици. Сякаш предварително желае да оправдае неуспеха и падението и да убеди читателя, че моралните победители са вече известни. Авторът не просто въздава слава на това светло име, а се покланя и изразява почитта си към воините на свободата. Гибелта на Перущица е тържество за българите, защото ознаменува храбростта и подготвя осъществяването на свещения идеал. Сравнена с Прага и Сарагоса, надминала Картаген и засрамила Спарта, тя заема заслужено място сред имената на славните градове. Храмът е обграден и изходът ясен. На този фон Вазов откроява индивидуалния подвиг на Кочо- „простият чизмар”. Семейната трагедия се превръща в апотеоз на силата на българския дух и на величавата саможертва на неговите герои. Кочо убива жена си, детето си, а накрая и себе си, за да защити честта на своя народ, за да не извърши предателство спрямо святото име на България и народа си. Финалът на одата: „И Господ от свода, през гъстия дим, / гледаше на всичко тих, невъзмутим!...”, съдържа болката и неразбирането от отсъствието на висша справедливост и възмездие и в същото време така прави героичния подвиг на героите си още по-значим.
„Опълченците на Шипка”(1883г.): Жанр: ода. Основно чувство: възхвала на величавия героичен подвиг на опълченците; преклонение и гордост пред мъченическата им смърт. Теми и мотиви: позорът и славата; безстрашието и малодушието; героизмът и величието. Възпявайки саможертвата, творецът доказва, че свободата ни е заслужена, а не подарена. Подзаглавието на творбата е „11 август 1877г.” внушава документалност- на тази дата се води решителна битка за Шипченския проход, която определя изхода на войната. Одата се състои от: лирически увод, лиро-епически разказ и лирически епилог. В увода се открояват две смислови части. Те са израз на две противоположни гледни точки по въпроса за приноса на българския народ за свободата на родината. Едната е, че все още носим срама на робството. Другата защитава идеята, че българите са извоювали свободата си и това е повод за гордост. Разгръщането ѝ започва с повторението на „нека”. На антитезен принцип авторът преобръща тезата за срамното минало и излага мнението, „че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно”. Миналото е мрак, а настоящето се осветява от извършеното на един чутовен връх- „на безсмъртен подвиг паметник огромен”. Славата му е съизмерима с тази на Термопилите и тя заличава трагичния спомен за Беласица и Батак. Едва в началото на лиро-епическия разказ за саможертвата е споменато името му. „О, Шипка!” възкликва поетът и с това започва картината на битката. Използвани са множество глаголи в сегашно време, за да се представи динамиката ѝ. Основният контраст е между турските „гъсти орди” и „дружините наши, оплискани с кърви”. В епитетите е проявено високото национално самочувствие и гордост, че народът ни има такива герои, и е подчертана сплотеността им. Чрез метонимии и хиперболи турските орди са представени като дива стихия, противно на нашите. Важна смислова опозиция е: „горе”, където са опълченците и жадуваната свобода и „долу”, където са враговете и адът на робството. Дори да загинат, шипченските герои ще са морални победители, защото го правят в името на висок идеал- свободата. Вазов ползва и образи емблеми, за да обрисува образа им. Те са „кат лъвове”, „като шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”, но и „като скара твърди”. Съизмерени с чуждия модел, те са непоколебими, смели и самоотвержени. Индивидуализирани са само образите на предводителите- Сюлейман, назован „безумний”, и на Столетов, определен като „наший генерал”. Единият крещи, а другият изрича слова, които ще стигнат до сърцата на опълченците. Противопоставянето „наши”-„чужди” преминава през цялата ода. Мотивирани и обнадеждени, героите предизвикват възгласа на поета: „О, геройски час!”. Готовността за саможертва изключва възможността за бягство. Единственият изход на защитниците е да се борят докрай. Това е техен дълг. Със славата им ще бъде измит позорът на робството. Така върхът става „висок” и в етичен смисъл- като символ на извисения български дух. Боят достига своя апокалипсис- героите не избират средства. Така се стига до кулминацията: „Йоще миг- ще падне заветният хълм”, веднага след което идва щастливата развръзка: „Изведнъж Радецки пристигна със гръм”. В лирическия епилог тонът е вече по-спокоен. В него отеква величието. Подвигът им е безсмъртен като Балкана. Като ехо ще се предава славата им: „от урва на урва и от век на век” и подвигът им няма да бъде забравен.
„Дядо Йоцо гледа”(1901г.): Принадлежи на сб.”Видено и чуто”.Жанр: разказ. Тема: свободата и нейните измерения в следосвобожденската действителност. Герои: дядо Йоцо, Денко, околийският началник, Кольо, войничето, съселяни, синът на дядо Йоцо. Сюжет: Дядо Йоцо е 84-годишен старец, който живее в затънтено планинско селце, загнездено в Стара планина над Искърската клисура. Ослепял на 64 години, тъкмо при започването на Руско-турската война, той остава жив, но мъртъв- по думите на автора- за живота, защото не успява да види „българското”- свободна България. Той носи само спомена за робството и тези спомени го угнетяват. Свободата настъпва и дядо Йоцо узнава от другите за нея, но все още не може да я усети и види. Той се тревожи, че ще умре или ще изгуби ума си, преди да разбере „Де българското?”. Първата среща на героя със свободата става на петата година след Освобождението, когато той разговаря с околийския началник в къщата на Денко. Началникът сам слиза при дядо Йоцо, който от своя страна си сваля шапката в знак на почит и уважение. Символите на свободата, до които той се докосва са: сукненият ръкав, медните копчета и екселбантите, сребърните плетени еполети, които дори целува. След това дядо Йоцо възкликва: „- Господи, видох!”. Дните потичат еднообразни и скучни, изпълнени с обичайните местни вражди, на които героят се чуди и мисли, че не той, а хората са слепи, че би трябвало да се радват на свободата, понеже могат да я видят. Втората среща между „българското” и дядо Йоцо е тази с единствения войник от селото, дошъл си в отпуск за Великден. Усеща го първо по сабята, която чатка по камъните. След това по дебелия шинел, копчетата, фуражката. И отново целува сабята. Другите знаци на свободата биват изречени- това са символите на държавата- войската, капитаните, князът. Цял час дядо Йоцо разпитва за българския сарай, за топовете и талима и му се струва, че отново вижда красотата на света, и за пореден път му се иска да има очи. В селцето, което няма нито училище, нито църква, нито община, не достигат повече вести за нова България. Дори новината за Сръбско-българската война подминава „тъмните умове на тия тъмни хора”, живеещи в апатия и безразличие. Но се случва така, че инженери искат да прокарат железен път през клисурата на Искър. Слухът достига и до дядо Йоцо, който се събужда от летаргията си. Особено радостен и смаян е той от новината, че не французи, а българи са инженерите, които се наемат да построят това чудо на техниката. Образът на българското в съзнанието му израства велик, могъщ и необятен. Той се допълва и дообогатява в ума му и го поразява и смайва със силата си и го изпълва с гордост. Мигът, в който чува да отсичат канарите, се просълзява от умиление. Оттогава това става негово любимо място и от сутрин до вечер той стои на скалата. От тук той чува с трепет първите писъци на влака на „българската железница” и ѝ помахва с шапка. Това става повод съселяните му да казват: „- Дядо Йоцо гледа…” . А щастливият старец е „честит слепец”, както го нарича авторът, защото не успява да види отрицателните страни на свободна България. Така и издъхва- на скалата, с шапка в ръка, поздравявайки нова България такава, каквато е в съзнанието му- силна, напредничава, прогресивна.
„Чичовци”(1884г., Сопот): Първоначалното подзаглавие е „Картина”, което после Вазов променя на „Галерия от типове и нрави български в турско време”. Жанр: хумористична повест, пародия на предосвобожденското българско общество. Тема: националният ни характер в контекста на концепцията за история; това е книга за разчупването на инерцията да бъдеш роб, за отказа от стереотипите и приемането на идеята за свобода; превръщането на оцеляващия човек в личност, осъзнаваща историческата си отговорност. Герои (някои от тях са общи с тези от „Под игото”): Варлаам Копринарката, Иван Селямсъзът, хаджи Смион, Иванчо Йотата, господин Фратю, Мунчо, подидаскал Мироновски, дядо поп Ставри, Мичо Бейзадето и др. Сюжет: Основният конфликт се поражда от разпрата между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът за един капчук, завещана им от техните бащи, без обаче това да е единствената сюжетна линия. Представен е българският свят, застинал, ограничен в тесния си кръгозор на дребни страсти в сянката на султанското благоволение. Героите са назовани „чичовци”, за да се направи внушението за прости хорица, отделени от големия свят и култура. Затова и често търпят иронията на автора, без да бъдат отричани от него. Той съзнава, че в тях са утаени вековни страхове. Изолираността им от световните процеси ги окарикатурява. Те са представени на територията на делничното, защото това е единствената форма на национален живот, в която липсват великите драматични исторически конфликти. Сблъсъците между героите са само на езиково ниво, защото словото е тяхната стихия и защото дотам стигат смелостта и духовният им кръгозор. Чрез езика са издигнати в сферата на значимото и „съдбовното” незначителни случки от битийното. При липсата на истински схватки битката за капчука се превръща в истинска вендета, макар че жертвите са само „вапцаната котка” и осквернената порта. Речта индивидуализира героите. Словото оразличава „мъдростта” на Копринарката и „философските прозрения” на Мирончо. Това е механизмът, чрез който героите превръщат своята ограниченост в „знание” за света. Всичко, което е отвъд високите зидове, събужда любопитството им, но малкото, което научават, веднага се трансформира по законите на профанното им пространство, което им осигурява оцеляване. Сюжетът се крепи и на диалога. В кафенето чичовците разпалено спорят. Разделят се на „волтерианци” и „елинисти”, което е знак за духовен живот, макар и принизен. Разговорите им често са абсурдни, със силен комичен ефект. Стилът им е изпъстрен с пословици, чужди слова и сентенции, употребени не на място, но казани с дълбокомислен тон. Езикът, като обект на обсъждане, е захванат със същностни фрагменти от съществуването на общността- традицията, вярата, и през него нахлуват Волтер, гръцкият патрика, руското слово. Вазовите герои сякаш използват идеологията, за да утвърдят идентичността си. Светът на повестта е скован от страх за оцеляване. Речта на господин Фратю „Братя, въздухът трепери!” е изпълнена с високопарни фрази, които носят възрожденския дух на епохата, но свободата е скрита зад френската дума „libertѐ” и трае до появата на феса на първото заптие. Езикът на бунта, представен чрез книгите, речите за свобода, прокламациите е забраненият език- този, който подлежи на санкции. Идеята за свобода е театрализирана- дружината марширува по улиците, играе на войска, Фратю произнася разпалената си реч, а хаджи Смион сравнява ситуацията на злополучните бегълци със ситуацията с Геновева. Малките хора от малкия свят на малкия градец са комични в опита си да изпълнят и изразят една по-широка патриотична рамка. Господин Фратю е готов за бунт, но след това комично бяга, като предава на огъня всички „знаци на революцията”, защото се оказва, че свободата е отговорност, която не всеки може да понесе. И все пак ехото на историята кънти над битовото време в повестта, което е равно и повторително, циклично затворено в своята непроменливост, защото идеологическите „токове” на века вече са налице. Българинът, разкъсан между пиянството и пробуждането, между разума и лудостта, се опитва да разчупи инерцията на робското време и да намери в себе си сили да пожелае свободата и да промени живота си.
„Под игото”(1889-1890г., Одеса): Публикуван за пръв път през 1894г. С подзаглавие: „Из живота на българина в навечерието на Освобождението”. Създаден в Одеса, под стимула на дълбока носталгия. Жанр: роман. Тема: наличие на романтично-приключенска сюжетна линия, но истинският обект на изображение е животът на българите в последните години на робството и революционният дух в епохата на Априлското въстание. Основни герои: чорбаджи Марко Иванов, Бойчо Огнянов (Иван Краличът), Рада Госпожина, Хаджи Ровоама, доктор Соколов, Клеопатра, игумен Натанаил, Кандов, Лалка, кака Гинка, слепецът Колчо, Мунчо, Иван Боримечката, Кириак Стефчов, чорбаджи Юрдан Диамандиев, поп Ставри, чорбаджи Мичо Бейзадето, Христаки Заманов, Муратлийски, Фратю, Марийка, Шериф ага, Тосун бей, Тодор Каблешков, дякон Викентий, отец Йеротей. Сюжет: Действието започва в двора на чорбаджи Марко, който вечеря с многолюдното си семейство. Чува се тропот и през дувара прескача човек, в когото героят разпознава сина на най-добрия си приятел. Укрива го, но виковете вече са предизвикали турците и те тропат на вратата. Иван Краличът избягва, но част от дрехата му остава в едно от заптиетата. Скрива се в една воденица при Манастирската река. Скоро там се прибира дядо Стоян с дъщеря си Марийка. Двама турци- Емексиз Пехливан и другарят му търсят подслон и решават да завържат момичето и да се гаврят с него. Иван го спасява, нападайки и убивайки единия с брадва, а другия с нож. С общи усилия следите са заличени, а убитото куче е пуснато във водата. Решават да се приютят в манастира, но никой не подозира, че са имали свидетел- идиотът Мунчо. Беглецът е приет от дякон Викентий. На другия ден се връща игумен Натанаил, който носи лоши новини от града. Доктор Соколов е бил арестуван. Когато предния ден Иван го питал за Марковата къща, докторът му подарил дрехата си, защото беглецът бил дрипав. Иван сложил в джоба си бунтовнически книжа, а дрехата останала у турците. Краличът решава да се предаде. Същата сутрин чорбаджи Марко среща онбашията в кафенето и турчинът забравя там писмото с доказателството против доктора. Чорбаджията съумява да подмени книжата и така спасява Соколов. На връщане докторът се среща с Иван Краличът и дякон Викентий, тръгнали да му помогнат. Така се запознават двамата революционери и се заражда искрено приятелство. Двамата измислят нова самоличност на беглеца, с която е въведен в обществото в Бяла Черква. Скоро след появата му срещу Бойчо Огнянов са пуснати слухове, дори че е турски шпионин, но след намесата му на годишния изпит на ученичките от девическото училище, печели на своя страна всички честни сърца. Подлият Стефчов прави неприлично предложение на младата учителка Рада Госпожина и, подразнен от отказа ѝ, решава да я компрометира пред училищното настоятелство, като задава сложни и неразбираеми въпроси на ученичките. Планът на Стефчов е осуетен от Бойчо, но неочаквано детето на чорбаджи Мичо оповестява революционните настроения на родителите си. Това дава нов повод Рада да бъде нападната. За да остане трайно в града, Огнянов става учител, което му позволява да се вижда често с Рада, в която се влюбва. Това, наред с революционната му дейност, настройва Стефчов срещу него. Поради любовта си с Рада, Огнянов печели враг в лицето на Мердевенджиев, който също я обича и ѝ праща тайно сантиментални писма, над които двамата млади се надсмиват. Скоро край града се появява Муратлийски и Огнянов го посещава в една воденица. На връщане се среща с игумена и се разговарят за злополучната случка. Там Мунчо трупа камъни, където са заровени труповете. По пътя се задава онбашият, който става свидетел как хрътката на убития напада героя, познала врага на стопанина си. Случката е докладвана, но остава без последствия. Любопитен момент от живота в градчето е благотворителната пиеса „Многострадална Геновева”, където Огнянов изпълнява главната роля. Гост е Каблешков, който в края на представлението вместо традиционната любовна песен, подхваща „Къде си вярна, ти, любов народна”. Всички изпяват дружно песента. Дори беят я харесва, излъган умело от преводача си. Огнянов се сдобива с прозвището „Графа”, заради ролята си в пиесата. Скоро противникът му- Стефчов, се досеща, че е с фалшива самоличност и не е от Лозенград, както твърди, но не може да докаже подозренията си. Случайно, във в.”Дунав” Бойчо вижда съобщение за издирването си. Става ясно, че е от Видин, на 28г. Една компрометираща случка разобличава Стефчов- той бива заловен в дома на Милка Тодоричкина- жена, неславеща се с добро име в градчето. Целта му е да прибере писмата си, които биха го дискредитирали пред бъдещата му съпруга- Лалка, влюбена в Соколов. Стефчов хвърля обвинение срещу Огнянов и доктора, че е бил предаден в това си дело от тях. За да отмъсти, съобщава на бея всичко, което знае. Вестта, че Огнянов е в опасност се разпространява- игумен Натанаил се досеща, гадаейки по жестовете на Мунчо. Предава новината на Соколов, а той на Рада, Фратю и Колчо. Последният открива Бойчо в църквата. Героят се преоблича в дрехите на свещеника и се спасява. В Средна гора бива ранен случайно от ловци. Спасява се във Веригово. Чичо Марин му донася вести от Бяла черква- арестувани са Соколов, дядо Стоян воденичарят, а Рада е отстранена от училище. За Огнянов се носи вестта, че е мъртъв. Поукрепнал, той решава да се върне. В Алтъново участва в тлаката, на която се разбира, че Боримечката е откраднал Стайка. Огнянов узнава за гаврата с честта на семейството на Цанко и търси помощ у Петър Овчаров. По пътя срещат Боримечката и заедно със Спиридончето скрояват плана за отмъщение. Пресрещат турците и ги убиват. Огнянов измръзва и бива спасен отново в колибата на Дико, след което решава да нощува в хана на бай Дочко. 15-тина башибозуци влизат след него. Във Втора част на романа всички в Бяла черква вече знаят за стореното от Бойчо. Смъртта му е потвърдена. Стефчов се венчава за Лалка, но предателството му остава тайна. Каблешков възстановява дейността на комитета. Благодарение на чорбаджи Марко, Мичо Бейзадето и жената на бея, Соколов е освободен. Той страда заради Лалка. Кандов моли доктора, който е председател на комитета да го предложи за член. Чорбаджи Юрдан разбира, че цялото му семейство е с революционерите, казва на Стефчов какво се готви и той предава комитета. Турският шпионин Заманов прочита предаденото му от предателя писмо на доктора, написано със симпатическо мастило. Лалка прави опит да предупреди комитета за стореното от съпруга ѝ, но не успява. Разболява се и по-късно умира. На събранието на комитета, председателствано от Каблешков, нахлува Колчо и съобщава, че Огнянов е жив. Заседанието продължава под председателството на Бойчо, който се появява като одърпан селянин. От думите на Кнадов става ясно, че Стефчов е предател и той трябва да бъде първата жертва. В това отношение влиза в спор със Соколов, който запазва правото си да го убие. Комитетът получава писмо от Х. Заманов, в което им съобщава, че знае за дейността им и им препоръчва да се събират другаде. По-късно той бива убит. За народното дело са потребни пари и Огнянов подстрекава отец Викентий да открадне от отец Йеротей. След дълго колебание той се съгласява, но е заловен от отеца в мига на кражбата. Викентий му изповядва истината и е опростен. Така комитетът получава пари за народното дело. И Рада узнава от Колчо, че Огнянов е жив. На срещата им те се вричат един друг, дават си брачен обет, защото героят заминава за Клисура и желае тя да носи името му, ако умре. Започва и изработването на черешовото топче. У чорбаджи Марко настъпва промяна. Чрез думите му е изведен мотивът за лудостта („- Лудите, лудите- те да са живи…”) Мичо Бейзадето му разкрива една шарада- загадка, пророчество. В цифрите на израза „Турциа ке падне” е кодирана годината 1876г. Че България върви към революция личи и от поведението на пияния Безпортев, който яхва един читак пред цялото село и на което Марко става свидетел. Кандов удря публично плесница на Стефчов, наклеветил Рада в неморално и непристойно поведение и обявява, че гостът ѝ е бил не друг, а Бойчо. Самият Кандов е влюбен в Рада и решава да ѝ признае чувствата си, но не я открива у баба Лиловица, а става свидетел на погребението на Лалка. Отива на лекар, за да му даде лек за любовната му мъка и в резултат решава да замине за Москва. Но случайно на улицата чува, че Рада е заминала за Клисура и тръгва натам. Недкович открива писмото на влюбения до девойката и съобщава на Бойчо, че любимата му си има обожател, което по-късно става причина за препирня. На срещата между Кандов и Рада пристига Огнянов, който обявява, че са взели решение да се вдигне въстанието на 1 май. Той прави сцена на ревност. Следва предизвикателство за дуел. В този миг клисурци нахлуват и съобщават, че въстанието е обявено. От случайно падналото от ръцете на Огнянов писмо Кандов разбира причината за поведението му. По време на бойните действия от заловения Рачко Пръдлето Огнянов разбира, че в Бяла черква въстание не е обявено. Получава писмо от Рада, в което тя го уверява, че е невинна и ако не ѝ отговори, ще се самоубие. Героят слиза в града, за да я търси. В Трета част бунтът е потушен. Априлското въстание е наречено „недоносче”. Три дни след това Огнянов обикаля Стара планина, за да се спусне в Бяла черква. Кир Яне го гощава, но и предава на турците, но той успява да се скрие. Открит е от Боримечката и клисурци. Героят му съобщава, че Рада е в добри ръце. Бойчо се изненадва, защото я мисли умряла в къща, която сам той вижда да се срутва. Боримечката я спасил, малко преди да опита да се самоубие. Предал я на вуйчо си, заедно със Стайка. Огнянов решава да тръгне на север и никога да не види повече Рада, но се заблуждава и отново пристига в Бяла черква. Отново се разколебава и решава предрешен да тръгне за Влашко, но вижда знаме над града и предполага, че е обявен бунт. Озовава се на гробищата и привлечен от светлината от един прозорец, достига малка черквичка. В нея съзира три трупа, в единия от които разпознава Кандов. Преспива в една воденица и среща Марийка, от която узнава, че в града има турци. По нея праща писмо до Соколов и Бързобегунек. Детето не открива доктора, а за немеца разбира, че е убит. Вижда Колчо, но не му се доверява. В града отново плъзват слухове за Бойчо. Хаджи Смион потвърждава, че е видян комита в Манастирската река. Стефчов отново тръгва към бея. Изневиделица се появява Марийка и предателят погва детето. Уловена е, но не откриват нищо. Голю настъпва писмото, което после една селянка дава на Рада. Тя тръгва към скривалището на Бойчо и с помощта на Колчо му намира дрехи. При Огнянов във воденицата пристига Соколов. От него разбира причините за това градът да не въстане. Комитетът се разцепил. Появило се знаме, без никой да знае защо. Предполагало се, че Тосун бей, дошъл да разсипе Бяла черква, го е побил. Юрдан Диамандиев предал Кандов, а Соколов се спасил у Милка Тодоричкина. Докторът уверява Бойчо, че греши за Рада и му дава писмото на Кандов до нея. Бойчо разбира всичко и осъзнава, че трябва да ѝ иска прошка. Рада се появява и те се опрощават. Тя ги предупреждава да бягат. Решават да тръгнат тримата, но вече са в засадата на Тосун бей. Рада умира първа от рикоширал куршум. Соколов излиза навън, атакува отчаяно и е прострелян. След половин час ордата изнася главата на Огнянов, набучена на прът. Черепът на доктора е раздробен и не става за трофей. Единственият, който се осмелява да протестира, е Мунчо, който бива обесен. (Особена стойност имат главите „Пиянството на един народ”, „Пробуждане”, „Историята на един невъстанал град”, в които Вазов прави оценка на събитията от 1876г.)
18.05.2013 14:49 -
Материал за матура (1 - Христо Ботев)
Христо Ботев(1848-1876)
„Майце си”(1867г.): Стихотворението е изповед към майката и обръщение към самия себе си, към своята съвест. Основно чувство: изразени са полярни чувства- лирическият герой е раздвоен между обичта си към майката и дълга към Родината. Образи: персонифициране на родината в образа на майката. В него личи влиянието на народната песен. Използвани са характерни за нея думи и диалекти (мале, пела, клела, имане, тлея, страдна, горкана и т.н.) Чувства се негласният укор на майката за избора на героя- пътят на смъртта. Той се опитва да мотивира поведението си. Героят е самоосъзнала се личност, готова да извърши саможертва в името на свободата на своя народ. Разбира, че тя е единственият му довереник и човек, който може да го разбере неговите мечти и мисли, страданието му за народна правда. Тя е негов съмишленик и изповедник, защото той няма другари, с които да сподели тайните на душата си.
„Към брата си”(1868г.): Стихотворението е обръщение към брата по идея. То е отправяне на укор към онези, чиито сърца не милеят за свободата на Отечеството. Основно чувство: болка от безчувствеността на „глупци неразбрани”. Обич към род и родина и желание да се отзове на народния глас. Тема: неразбирането и народната апатия, причина за продължаващата робска агония.Стихотворението разкрива образа на лирическия герой като изгарящ в собствените си бурни чувства, представя го като човек с млада и буйна кръв. Той страда и плаче над народния гроб печален. Дори брата, към когото се обръща е ням и глух за болката на страдащите роби.
„На прощаване”(1868г.): Стихотворението е под формата на драматичен и напрегнат диалог с майката. Основно чувство: болка от раздялата, но и готовност и решителност в избора на своя път. Тема: народният борец заявява съдбата си като саможертва в името на свободата. Образи: майката, либето, братята, песента, смъртта. Лирическият герой се опитва да внуши правотата на избора си и да спечели съпричастността на майка си. Той оправдава решението си с факта, че битката е в името и на близките хора, а не празна кауза. Въпреки това, търси майчината прошка и разбиране. Представени са две картини като възможен изход от борбата. В случай, че е мъртъв, майката е тази, която трябва да предаде неговия завет на братята му; да чуе песента, в която ще бъде обезсмъртен. Героят е спокоен, че ще има кой да жали за него. Стигне ли жив с напетата си дружина, да бъде посрещнат с цветя и целувка, а самият той ще прегърне либето си. Наградата, на която се надява героят е да остане в паметта на народа: „умря сиромах за правда, / за правда и за свобода…” .
„Елегия”(1870г.): Жанрът на творбата е зададен в самото заглавие: елегия (творба, в която се разкрива тъжно, мрачно, трагично настроение). Това определя и основното ѝ чувство. Тема: нерадостната робска участ на народа. Образи: на робството, представено чрез робската люлка (символ на опиянението на народа и заспалото чувство за желание за свобода), дълбокия сън, от който трябва да се събуди народното съзнание, оковите, в които народът е окован, кръста на народното страдание, който е „забит в живо тело”, ръждата, прояла и без това оглозганите кости и смокът (олицетворение на поробителя), който изсмуква жизнените сили на народния живот. Характерни за творбата са библейските паралели- българите са измъчвани, подобно Христос, и жертви от страна на национални предатели. Тя е богата на реторични въпроси и възклицания. Стихотворението е заредено с критичния дух на Ботев, който безмилостно отправя укор към пасивността на своя народ.
„Борба”(1871г.): Стихотворението е заредено с критичния патос на Ботев. Основно чувство: болка, ненавист, гняв, възмущение. Тема: фалшивият хуманизъм, заключен в религиозните повели за търпение, кротост и подчинение. Образи: религията и нейните поклонници и последователи, борбата. Лирическият говорител оспорва учението на църквата и основните християнски ценности, една от които: „Бой се от Бога, почитай царя!”. С ирония и сарказъм той разобличава несъстоятелността на това твърдение. Той хвърля обвинение срещу водачите на народа- чорбаджии, свещеници, учители, журналисти. Упреква ги, че са поклонници на богатството, на материализма и не водят народа в посока на национално освобождение от мъчителите му. Ботев разобличава света като прогнил и следващ лъжата, тиранията и злото. Именно в това „царство кърваво, грешно,” той вижда да кипи бъдещата борба. Финалът: „Ще викнем ние: Хляб или свинец!” е израз на убедеността на героя, че този „свещен конец”- свещен завършек на народното мъчение, ще се осъществи. Той е доказателство за разбирането на Ботев, че революцията е изходът от робското положение на българския народ.
„До моето първо либе”(1871г.): Стихотворението е обръщение към либето. Основни чувства: контрастни- силна обич към родината и омраза и скръб спрямо всичко друго. Тема: отказ от личен живот и пълно отдаване на народната борба. Образи: песента (любовната и песента на народното страдание), плачът на сиромасите, сърцето на героя („и сърце зло в злоба обвито”), апокалиптичната битка- земята гърми и тътне от предсмъртни песни, бурята кърши клонове, а сабя ги свива на венец, зинали са долове и пищи зърно от свинец. Творбата е интимно-лична равносметка и призив към любимата да бъде съпричастна към идеята за свобода, в която гори лирическият герой, или да го остави. В това се вижда надмогване на личните чувства, жертването на правото на личен живот в името на висшето благо- народно спасение от робството. Пред картините на народното страдание изгубват смисъл младостта, любовта и красотата.Характерни са императивните- повелителни форми: остави, забрави, махни, запей, използвани в обръщението към либето. Те изразяват вече взетото решение на лирическия герой да посвети живота си на националната кауза.
„Хаджи Димитър”(1873г.): Жанр: ода (стихотворение за възхвала) и балада (творба, в която идеята е предадена с помощта на митични и легендарни образи, опира се на фантастичното и невероятното). Реалното и нереалното се преплитат. Основно чувство: преклонение пред величието и подвига на героя. Тема: възвеличаване героизма на юнака. Поставен е в митичното пространство на Балкана, където агонизира и страда героично, което подчертава подвига му. Основни образи: митичният герой- юнакът; природата- тя е статична, застинала, подчертава страданието; митични животни, загрижени за юнака- орлица, вълк, сокол, самодиви. Композиция: кръгова- финалът е аналогичен на началото, за да подчертае суровата действителност и болката, която изпитва юнакът. Център на творбата е знаменитата строфа: „Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира: него жалеят / земя и небе, звяр и природа, / и певци песни за него пеят…” Тя извежда и идеята на творбата- безсмъртието на героя. Като цяло, одата се отличава със забележителното художествено майсторство на Ботев и живописния му стил при изобразяване природната картина, приета за класическа в литературата ни: „Настане вечер- месец изгрее,…”
„Моята молитва”(1873г.): Със заглавието на творбата си авторът сякаш предупреждава, че това е лично, съкровено верую. Основно чувство: силна любов към идеала и омраза към всичко, което е в противоречие с него. Героят декларира своя атеизъм директно и отхвърля християнския Бог- това е и темата. Заедно с това заявява вярата си в разума и свободата. Неговият Бог е личният Бог- този, който е в сърцето и душата. Творбата е израз на личните позиции и отношение на лирическия герой. Съдържа обръщението на лирическия герой Бог да вдъхне свещената вяра в осъществяването на свободата, да подкрепи и него в святото дело. Основни художествени похвати: анафори (повторение на „не ти”), антитеза („а ти”), обръщения, епитети, глаголи. Финалът е отново израз на мечтана славна смърт. В него са вплетени вярата, жертвоготовността и скромността.
„Обесването на Васил Левски”(1875г., някъде и 1876г.): Последното отпечатано Ботево стихотворение. Жанр: елегия. Под формата на диалог с родината. Основно чувство: мъка, тъга, болка, отчаяние. Тема: смъртта на Васил Левски. Образи: майката родина; гарванът; псета и вълци, виещи в полята; жени и деца, страдащи за едничкия син на България; зимата- образ на скръбта и безнадеждността; плачът на майката родина; песента на зимата; бесилото, което е черно. Ботев изгражда богата на звукове и черни краски представа за смъртта на героя на България- Левски, с помощта на алитерация- натрупване на съгласни и съчетания „гр”, „хр”, „тр”, повторения на звукове „с”, „в”, „р”; на асонанси- повторения на гласни „а”, „о”, „е”.
17.05.2013 20:48 -
Изкушенията пред моралното (Етика)
Откъсът „Великият инквизитор“ е от творбата на руския писател Фьодор Достоевски „Братя Карамазови“.
В петата част на книгата е изложена измислената от единия от братята- Иван Карамазов, поема, която той разказва на Альоша. Действието, представено в нея, се развива в 16 век. След петнадесет века настъпва Второ пришествие и Синът Божий- Иисус Христос, слиза на земята в Испания, в Севиля, времето на най-страшната инквизиция. Явявайки се сред хората, те го познават. Спасителят извършва няколко чудеса. Кардиналът- великият инквизитор, става свидетел на едно от тях- възкресяването на починало дете, и заповядва да заловят чудодееца. Едва вечерта инквизиторът влиза със светилник в ръка при пленника. Деветдесетгодишният кардинал желае да разкрие на заловения онова, за което през целия си живот е мълчал. С това сякаш е възкресен духът на Пилат Понтийски- представител и претендент за върховна земна власт, който в евангелския разказ се среща с Христос и с когото водят съкровен разговор. Прокураторът на Юдея не открива вина у осъдения, за разлика от инквизитора в поемата. Той отхвърля идеите на Месията като погрешни и заблуждаващи.
В своя монолог засяга основен за човека проблем, който, според него, е бил поставен от Христос- проблема за човешката свобода. Разбирането на инквизицията и на самия кардинал е, че мнозинството от хората нямат достатъчно смелост, за да бъдат свободни. За тях правото на свобода е бреме, непосилна тежест, която води след себе си трудността да избираш. Ако човек е свободен, може ли да отличи кое е добро и кое зло? Свободата крие несигурността, а свободната воля- опасността да сгрешиш. А чрез своя пример, чрез своята жертва Христос тласва човека именно към това- да избере да бъде свободен. Кардиналът го обвинява, че посява у хората несигурност, че малцина могат да извършат Христовия подвиг и да изберат нетленното, да се отрекат от материалното и земното. Затова той- инквизиторът и всички земни водачи във вековете след Христа се обявяват за закрилници на това мнозинство от хора, които нямат силата да победят земното. Чрез силите на чудото, тайната и авторитета те искат да направят хората щастливи. Заблуждават ги, че избират вместо тях, че поемат свободната им воля в ръцете си и решават от тяхно име кое е добро и кое зло. Така мислят, че правят бремето на личната свобода по-леко. Смятат, че, превръщайки хората в роби, ги даряват с щастие. С това се противопоставят на Христос и на идеята му, че свободният човек носи последствията и от добрите, и от лошите си постъпки. Защото само грешките и опитът, добит чрез тях, могат да покажат на човека кое е добро и кое зло, кое морално и кое неморално.
Позицията на инквизитора е позиция на човек, който не врява в Бог, но дълбоко в себе си знае, че той съществува, и оспорва именно това. Той поставя под съмнение божествения произход на Христос и неговата извънмерна духовна мощ. Нещастието и гордостта на инквизитора му пречат да признае, че има по-велика сила от човека и затова той обявява сам себе си за земен Бог- Бердяев го нарича „човекобог“, готов да поеме съдбите на хората върху себе си. С това смята, че се избавя от бремето на избора. Заблуждава се, че отказът му да вземе решението да вярва във Всевишния, да жертва себе си, му дава власт над хората. Поемайки пътя на неверието, се опитва да се изплъзне от моралния избор да бъдем добри, да избираме доброто, уповавайки се на вярата и на божествения авторитет, без да сме го видели.
Иван Карамазов, авторът на идеята за поемата, посветена на великия инквизитор, се отъждествява с образа на героя си. Приема го за изключително нещастен, заради това, че е извървял пътя на аскетизма, по който е преминал Христос, и е осъзнал, че не е нравствено блаженство да бъдеш съвършен, щом другите не могат да постигнат същото съвършенство. Осъзнал е, че съвършеният човек е самотен и нещастен, а щастието хората откриват в обичта помежду си. Такъв е и финалът на поемата: пленникът целува стареца. С това му показва, че какъвто и да е човек, вярващ или невярващ, морален или неморален, грешен или безгрешен, всичко това губи смисъла си, ако приеме, че е обичан.
Альоша обича Иван и го целува, също както пленникът целува инквизитора. Въпреки това, и героят на поемата, и героят на романа остават студени и равнодушни, с което отхвърлят обичта и вярата и избират пътя на опасната максима „всичко е позволено“. С това човекобогът се обявява за противник на богочовека.
В този откъс от романа авторът възкресява духа на самоунищожението. Поставя християнския проблем за изкушенията, пред които е изправен човек. Представени са три: 1. да сториш чудо, т.е. да превръщаш нематериалното в материално и с това да овладееш тълпата и да отнемеш свободата ѝ, защото хората имат потребност да бъдат покорни някому, да се прекланят пред някого, което е израз на потребността им от общност; 2. „знамето на земния хляб“, или да успокоиш съвестта на хората, осигурявайки им материални блага чрез чудото, тайната и авторитета; 3. да действаш самоунищожително- да се самоубиеш, а ако си Бог, Създателят ще те спаси.
Достоевски поставя проблема за отношенията между човека и върховенството на Всевишния. Чрез поемата изцяло повтаря учението на Христос, но в неговия материално-земен аспект. Самообявяването и изземването на ролята на Месията от страна на инквизитора, респективно на Иван, е потвърждение, че не възприемането на външната ритуалност на една философска система те прави причастен на нея, а осъзнаването на нейното съдържание. Така Иван избира да бъде Бог, пропускайки основното послание, завещано от християнството- обичта към ближния. С това възражда властническата самодостатъчност и отхвърля силата на любовта. Неговият дух е духът на отрицанието, дух на земната власт. И той има пълно право на това. Мотивът на героя за подобен избор сам той намира именно в учението на Христос за свободната воля на човека, която не предполага налагане на позиция, а възможност за личен избор. Това открива нов хоризонт в полето на етиката и морала- дали морален е този, който под страх от наказание избира доброто, или този, който, в условия на пълна свобода и въпреки възможността да избере както доброто, така и злото, при знанието за пълна безнаказаност и липса на последствия от взетото решение, поема пътя на доброто.
Николай Бердяев за великия инквизитор:
mihailnovak.eu/component/k2/item/336-chapter-viii-the-grand-inquisitor.html
Николай Бердяев за великия инквизитор:
mihailnovak.eu/component/k2/item/336-chapter-viii-the-grand-inquisitor.html
17.05.2013 15:42 -
"Стария музикант" и "Цветарка" на Христо Смирненски (БЕЛ, 12 клас)
Увлечението по социалистическата идеология превръща Смирненски в първия български пролетарски и социален поет. Това е идейната основа на цикъла „Децата на града“, в който влизат стихотворенията „Стария музикант“ и „Цветарка“. От друга страна, авторът явно и съзнателно си служи със стилистиката на символизма. Това съчетание между социална критика на пазарното общество и символистична стихотворна форма е особен феномен в развитието на българската лирика от началото на 20 век, наречен постсимволизъм. Именно всички тези идейно-тематични и стилно-езикови особености характеризират стихотворения като „Стария музикант“ и „Цветарка“.
„Стария музикант“(1921г.)
Градът на Смирненски е равнопоставен участник в общата динамична промяна във връзката човек-съдба-социална среда. Той присъства чрез своята предметна пространствена индивидуализация- улицата и моста в стихотворението „Стария музикант“. Герой на творбата е уличен музикант, доведен до пълна социалната нищета.
Елегията е написана по преки впечатления от столичното всекидневие, от живи паметници на човешкия трагизъм, край които егоистични и безсърдечни хора отминават равнодушно, но които изтръгват от гърдите на отзивчивия стонове на горест и мъка. Стихотворението „Стария музикант“ доказателствено развива не само поетичния протест срещу незаслужената социална съдба на стареца, но и изразява творческия преход, който извършва Смирненски от символизъм към експресионизъм- като допълва общото движение и развитие на проблема за града. Градът на Смирненски гърми с личния творчески протест на поета, въплътен в тихата печал и съчувствие към съдбата на стария музикант. Появява се социална динамика, сгъстяване на вътрешния психоритъм. Времето и мястото на действието, цялата природа навяват скръб и печал- осезаеми и покъртителни. „Зимните вихри студени“ са в унисон с поведението на града, те са негова жестока проекция, които засилват потискащата атмосфера. Тези метафорично-пространствени „превъплъщения“ на града носят ритъма на динамиката и вътрешното развитие на връзката човек и общество, човек и социална среда. Проявява се идейната художествена връзка между двете нови тематични ядра: град-ад и човек-марионетка. По този начин в малкия творчески модел на света- света на улицата, там някъде до моста, се разгръщат като че ли динамичните развойни процеси на епохата, на големия свят. Немощният старец и цигулката с горестен плач са символите на възприятието, а ситният снежец забулва във вечен духовен мрак и нищета съществуването. Художествените стойности на човешката душевност се измерват с непонятните слова на зимния вихър. А той е безпощаден- като съдба, като живота, и изпраща огнени стрели в сърцето: когато човек няма радости, няма и големи желания. Те се стапят- като снега, или са неуловими във въздуха снежинки- мечти, мираж или химера. Цялата природа, изразена в „скована в мраз висина“, разкрива сивата мъгла на живота, която тегне над всички. Метафората „привечер“ идва да отключи разбирането за стария свят, който ще бъде заменен от новото градивно начало. Но в „Стария музикант“ тази алтернатива все още е невидима. „Черната старческа мъка“ е надвиснала над стария музикант, приведен до моста, невидим като че ли. Стойката на слепия цигулар поразява с вътрешна съсредоточеност, с необикновената изостреност на психическите „сетива“, които се развиват у слепците.
Топосът „до моста“ символизира мястото, през което минават най-много хора, т.е. движението на света, на града. За да бъде видян, за да бъде чута цигулката. Но за това са необходими сетива у околните, а не само зрители на съдбата, нужни са зрящи и състрадателни хора; един нов свят… Детайлите на Смирненски са ярки, изразителни, свежи. С много малко багри, със сгъстена пестеливост поетът рисува картината. Той открива най-същественото в детайла: „тегли полекичка лъка“. Това е израз на старческа немощ, на замиране на творческото чувство, на тежка обида от живота.
Детайлът се явява и голямото обобщение на творбата- другият образ на смъртта. И зазвучава този призрачен, единствен в българската литература „дует“: „А зад гърба му пристъпя Смъртта…“ Неумолима е съдбата. Непреклонна е природата. Сред тези зловещи отрицания стои човекът- прегърбен, немощен, премръзнал. Поставен в капана на живота- между правото на съществуване и задължението да не излиза извън контрола на смъртта- дебнеща, коварна, всевиждаща. Пипалата ѝ са като зимните вихри студени. Едно зло и ужасяващо пребиваване в пространството на града. Целият пейзаж- здрачен, със суровата песен на зимните вихри, с печалния кръг на луната, фосфорнобледа и обла- хармонира със старческата мъка и горчивия плач на цигулката. Траурното настроение е разтворено в художествени детайли, в емоционалния и живописен колорит.
„Цветарка“(1922г.)
Творчеството на Христо Смирненски представлява обобщение на поетическите тенденции от епохата на 20-те години на 20 век. То същевременно налага нова идейно-тематична ориентация и нов образен свят. Поетът преосмисля символистичната поезия, като описва демонизирания образ на града с неговите улици, където бродят неволята и нищетата. Стихотворението „Цветарка“ пресъздава модела на музикална пиеса. Смирненски изгражда текста върху мотива за застрашените младост и красота. Образът на жената жертва е разкрит в три трагически вариации- малката цветарка, чиято „младост цветна“ ще бъде похитена от „каменния град“. Основна художествена фигура, чрез която се осъществява творческата авторова идея, е контрастът между пейзажната и урбанистична картина, между града и цветарката и цветарката и посетителите на един локал. За разлика от символизма, естетизацията на пейзажа в поезията на Смирненски не е самоцел. Тя има за задача да подготви по-убедително контраста, който внася образът на града. Той е с „гранитна пазва“, която крие „хиляди души разбити“, уличният му празник е фалшив- масков („вседневен маскарад“). Неговата блудност е персонализирана по-късно в текста чрез образа на посетителите на нощния локал. Така очертаната опозиция между природата и града се трансформира в несъответствието между приказната прелест на малката цветарка и гранитния духовен облик на днешния град. Контрастът утвърждава идеята за хищното посегателство на света върху чистотата и непорочността на девойката. Стихотворението започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение:
„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- като теменужен остров в лунносребърни води,“.
Назованият географски обект- планината Витоша, по косвен път уточнява мястото на лирическото действие- София. Пейзажът е реалистично конкретен и романтично красив, и тъжен, изграден с познатата образност и лексика на символизма, но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа инвенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното общество. В картината се открояват два плана- зрително-осезаем, а вторият- метафорично-символен. За първия свидетелстват: „тази вечер“, „Витоша“, „гребен“, „звезди“, а за втория- „загадъчна“, „нежна“, „смътния“, сравненията- „като теменужен остров в лунно сребърни води“ и „сякаш в болка безнадеждна“. Психологизмът във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи: „смъртен гребен“, „тънка пара“ и чрез маркери на крехкостта- „бледи есенни звезди“ и тяхното изчезване, с които читателят ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж. На опоетизирания и одухотворен пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина: „И грамаден, и задъхан…“ градът няколко пъти сменя маската си- празнична, карнавална, екзекуторска. Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на „скрита мъка и печал“, поетът поставя „малката цветарка“ в откритото пространство на града, в който тя е като загубено дете от приказките, прокудено от родния край, отдалечило се от близки хора, беззащитно срещу чудовището град. Подтекстово между цветята и момичето се създава нова асоциативна връзка- и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт. Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод, в който цветарката е ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите- нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия. Към художествените детайли, с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символичното значение на жълтия цвят на хризантемите- раздяла, смърт. Финалният стих драматично отвежда към стихотворението „Улична жена“, като последното действие от драма, започнала тук- в „Цветарка“. Белег на тази трансформация откриваме в епитетите „поглед смътен и нерад“, характеризиращ девойката в последния куплет. Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция: „Но от маса къмто маса…“. В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено-духовни измерения, на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност дават прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание. И трите картини в „Цветарка“ носят авторовото хуманистично послание, че в обществото е необходима социална справедливост, която може да спре нравствения срив в него.
Елегията е написана по преки впечатления от столичното всекидневие, от живи паметници на човешкия трагизъм, край които егоистични и безсърдечни хора отминават равнодушно, но които изтръгват от гърдите на отзивчивия стонове на горест и мъка. Стихотворението „Стария музикант“ доказателствено развива не само поетичния протест срещу незаслужената социална съдба на стареца, но и изразява творческия преход, който извършва Смирненски от символизъм към експресионизъм- като допълва общото движение и развитие на проблема за града. Градът на Смирненски гърми с личния творчески протест на поета, въплътен в тихата печал и съчувствие към съдбата на стария музикант. Появява се социална динамика, сгъстяване на вътрешния психоритъм. Времето и мястото на действието, цялата природа навяват скръб и печал- осезаеми и покъртителни. „Зимните вихри студени“ са в унисон с поведението на града, те са негова жестока проекция, които засилват потискащата атмосфера. Тези метафорично-пространствени „превъплъщения“ на града носят ритъма на динамиката и вътрешното развитие на връзката човек и общество, човек и социална среда. Проявява се идейната художествена връзка между двете нови тематични ядра: град-ад и човек-марионетка. По този начин в малкия творчески модел на света- света на улицата, там някъде до моста, се разгръщат като че ли динамичните развойни процеси на епохата, на големия свят. Немощният старец и цигулката с горестен плач са символите на възприятието, а ситният снежец забулва във вечен духовен мрак и нищета съществуването. Художествените стойности на човешката душевност се измерват с непонятните слова на зимния вихър. А той е безпощаден- като съдба, като живота, и изпраща огнени стрели в сърцето: когато човек няма радости, няма и големи желания. Те се стапят- като снега, или са неуловими във въздуха снежинки- мечти, мираж или химера. Цялата природа, изразена в „скована в мраз висина“, разкрива сивата мъгла на живота, която тегне над всички. Метафората „привечер“ идва да отключи разбирането за стария свят, който ще бъде заменен от новото градивно начало. Но в „Стария музикант“ тази алтернатива все още е невидима. „Черната старческа мъка“ е надвиснала над стария музикант, приведен до моста, невидим като че ли. Стойката на слепия цигулар поразява с вътрешна съсредоточеност, с необикновената изостреност на психическите „сетива“, които се развиват у слепците.
Топосът „до моста“ символизира мястото, през което минават най-много хора, т.е. движението на света, на града. За да бъде видян, за да бъде чута цигулката. Но за това са необходими сетива у околните, а не само зрители на съдбата, нужни са зрящи и състрадателни хора; един нов свят… Детайлите на Смирненски са ярки, изразителни, свежи. С много малко багри, със сгъстена пестеливост поетът рисува картината. Той открива най-същественото в детайла: „тегли полекичка лъка“. Това е израз на старческа немощ, на замиране на творческото чувство, на тежка обида от живота.
Детайлът се явява и голямото обобщение на творбата- другият образ на смъртта. И зазвучава този призрачен, единствен в българската литература „дует“: „А зад гърба му пристъпя Смъртта…“ Неумолима е съдбата. Непреклонна е природата. Сред тези зловещи отрицания стои човекът- прегърбен, немощен, премръзнал. Поставен в капана на живота- между правото на съществуване и задължението да не излиза извън контрола на смъртта- дебнеща, коварна, всевиждаща. Пипалата ѝ са като зимните вихри студени. Едно зло и ужасяващо пребиваване в пространството на града. Целият пейзаж- здрачен, със суровата песен на зимните вихри, с печалния кръг на луната, фосфорнобледа и обла- хармонира със старческата мъка и горчивия плач на цигулката. Траурното настроение е разтворено в художествени детайли, в емоционалния и живописен колорит.
„Цветарка“(1922г.)
Творчеството на Христо Смирненски представлява обобщение на поетическите тенденции от епохата на 20-те години на 20 век. То същевременно налага нова идейно-тематична ориентация и нов образен свят. Поетът преосмисля символистичната поезия, като описва демонизирания образ на града с неговите улици, където бродят неволята и нищетата. Стихотворението „Цветарка“ пресъздава модела на музикална пиеса. Смирненски изгражда текста върху мотива за застрашените младост и красота. Образът на жената жертва е разкрит в три трагически вариации- малката цветарка, чиято „младост цветна“ ще бъде похитена от „каменния град“. Основна художествена фигура, чрез която се осъществява творческата авторова идея, е контрастът между пейзажната и урбанистична картина, между града и цветарката и цветарката и посетителите на един локал. За разлика от символизма, естетизацията на пейзажа в поезията на Смирненски не е самоцел. Тя има за задача да подготви по-убедително контраста, който внася образът на града. Той е с „гранитна пазва“, която крие „хиляди души разбити“, уличният му празник е фалшив- масков („вседневен маскарад“). Неговата блудност е персонализирана по-късно в текста чрез образа на посетителите на нощния локал. Така очертаната опозиция между природата и града се трансформира в несъответствието между приказната прелест на малката цветарка и гранитния духовен облик на днешния град. Контрастът утвърждава идеята за хищното посегателство на света върху чистотата и непорочността на девойката. Стихотворението започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение:
„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- като теменужен остров в лунносребърни води,“.
Назованият географски обект- планината Витоша, по косвен път уточнява мястото на лирическото действие- София. Пейзажът е реалистично конкретен и романтично красив, и тъжен, изграден с познатата образност и лексика на символизма, но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа инвенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното общество. В картината се открояват два плана- зрително-осезаем, а вторият- метафорично-символен. За първия свидетелстват: „тази вечер“, „Витоша“, „гребен“, „звезди“, а за втория- „загадъчна“, „нежна“, „смътния“, сравненията- „като теменужен остров в лунно сребърни води“ и „сякаш в болка безнадеждна“. Психологизмът във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи: „смъртен гребен“, „тънка пара“ и чрез маркери на крехкостта- „бледи есенни звезди“ и тяхното изчезване, с които читателят ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж. На опоетизирания и одухотворен пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина: „И грамаден, и задъхан…“ градът няколко пъти сменя маската си- празнична, карнавална, екзекуторска. Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на „скрита мъка и печал“, поетът поставя „малката цветарка“ в откритото пространство на града, в който тя е като загубено дете от приказките, прокудено от родния край, отдалечило се от близки хора, беззащитно срещу чудовището град. Подтекстово между цветята и момичето се създава нова асоциативна връзка- и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт. Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод, в който цветарката е ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите- нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия. Към художествените детайли, с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символичното значение на жълтия цвят на хризантемите- раздяла, смърт. Финалният стих драматично отвежда към стихотворението „Улична жена“, като последното действие от драма, започнала тук- в „Цветарка“. Белег на тази трансформация откриваме в епитетите „поглед смътен и нерад“, характеризиращ девойката в последния куплет. Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция: „Но от маса къмто маса…“. В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено-духовни измерения, на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност дават прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание. И трите картини в „Цветарка“ носят авторовото хуманистично послание, че в обществото е необходима социална справедливост, която може да спре нравствения срив в него.
17.05.2013 10:13 -
Добротворчеството на Йовковите герои (БЕЛ, анализ на разказа „Песента на колелетата")
Доброто и красивото са основни теми в творчеството на Йордан Йовков. В разказа „Песента на колелетата“ те са вплетени по начин, който води главния герой до важни житейски изводи и решения. Въпросът, пред който се изправя Сали Яшар: „Как трябва да се живее?“ намира своето решение именно чрез тези категории.
Според Йовков, Доброто е онази ценност в живота на човека, която може да осмисли земния му път. То се крие в душата на всеки и е потребен единствен подтик, за да го отключи и превърне в светоусещане и начин на живот.
Експозицията ни представя главния герой на разказа. Той е прочут майстор на каруци в Али Анифе. В началото на творбата авторът му прави портретна характеристика, чрез която формира читателските нагласи към него: „Така Сали Яшар беше прост човек, с изцапани ръце, ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му“. Йовков го представя като обикновен занаятчия, но и като човек, в който има нещо загадъчно и необикновено. Той обича след трудовия ден да посяда пред къщи и да съзерцава полето. Пейзажът в тези минути на отдих кара героя да се обърне към себе си и да размишлява за своя живот. Сали Яшар е вече богат, но двамата му сина са мъртви. Достигнал зрелостта в житейския си път, той е едновременно спокоен от извървяното и тревожен от мисълта, че е длъжен да стори „благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения“. Той знае как мъдрите старци наричат такова дело, а именно „себап“, но какъв трябва да бъде неговият личен. Дали да бъде мост, кладенец, хан или друго, е загадка, чието решение може да бъде отговор на въпроса на живота му.
В магическия свят на Йовков няма нищо случайно. Авторът гради своето повествование чрез постъпателно натрупване на наглед незначителни детайли в духа на библейските и приказни сказания. Бавно и последователно, сякаш потопявайки читателя в един неземен свят на чудеса, то разкрива пряко героя, неговото психологическо състояние и в същото време представя и мирогледа на разказвача.
Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което задълбочава размислите му. То става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, той е готов за нея, но съкровеното му желание е да види единствената си дъщеря. В неговото съзнание хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а за него те са символ на младостта му, когато е бил беден, но щастлив. Очакването на нейното пристигане изпълва душата на героя с напрежение и драматизъм.
Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Думите му за нея са висше философско обобщение за връзката между дарбата, красотата и благото: „Не с много неща може да надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро.“. Съвършенството ѝ е сякаш следващ знак за Сали Яшар, който неотклонно го води към личното осъществяване на мечтите на живота му.
Все така плавно и ненатрапчиво в наглед монотонния живот на майстора изплува образът, който ще се превърне в съдбовен за него. След като звукът от пеещата каруца на Шакире раздвижва пейзажа, Сали Яшар го дочува и се заслушва в песента ѝ. Но все още не знае, че в него се крие по-широк смисъл.
За него му загатва разказът на Джапар- влюбеният в Шакире нощен пазач. Съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира, той споделя: „И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам.“ Героят не дава вид, че разбира думите, дори когато Джапар открито казва: „…- каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!“. Майсторът сякаш не чува готовия отговор на въпроса, който го гложди. Открива го сам едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си в ковачницата. Той три пъти се замисля: веднъж за разказа на Джапар; втори път за това как сам чува каруцата на Шакире; на третия той вижда хиляди каруци, които пеят по пътищата, а към тях вървят жени и деца, за да ги посрещнат.
В Йовковия свят всеки детайл е от значение. Така и в този епизод на повествованието числото три прави впечатление. То е библейско и натоварено с богат подтекст. Срещаме го и в приказките под една или друга форма. И за героя на разказа то се оказва вълшебно.
Вълнението, което залива Сали Яшар, е последният знак за него, който открива прозрението за личното му предназначение: „Аллах!- Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!“. Това е и кулминацията на разказа, в която героят прави прозрение за своето лично предназначение и за смисъла на своя живот. Това е върховият момент, в който той получава необходимия му духовен заряд, за да изпълни със значение своите дела и да ги превърне от продукт на обикновения труд в резултат на висше творчество.
В сътворяването на добро и красиво авторът открива етичните и естетични основания във философията както на героя, така и на своето лично разбиране за живота.
Това, за което копнее Сали Яшар, е да остави добър спомен в паметта на хората. И какъв по-лесен начин да върши това от този да прави онова, което най-добре умее. Той разбира с душата си, че каруците, които изработва, свързват хората, а особеният глас на всяка им помага да се разпознават.
Майсторът открива, че всеотдайността му към работата го изпълва с вътрешно движение и удовлетворение. В нея той влага цял себе си и своите умения; чувства, че живее. Тя му посочва пътя към безсмъртието и осмисля битието му. Творчеството разширява мирогледа на героя и без той сам да подозира защо, го подтиква към добри дела. Сали Яшар дарява в заем кесия с пари на Джапар, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Героят не разбира, че неволно изпълнява неизречено желание на дъщеря си, и така се превръща в оръдие на великата сила на живота- „любовта между хората“. Като истински мъдрец, той прозира съкровената тайна, която движи света и направлява действията на човека и я издига като ценност над всичко.
Благодарение на двете сили- творчеството и любовта, неотделими една от друга, в края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.
Благодеянието изпълнява своето предназначение. Развръзката отвежда читателя към размисъл за щастието, което е цел на всеки човек.
В разказа „Песента на колелетата“ може да се види какво е то за Йовков. Не изобилие и материално благополучие, а висша реализация на личните възможности. Сали Яшар го постига именно по този път. И нещо повече- то не е в егоистичното утвърждаване на своите желания, а в неведомото отгатване стремежите на ближния; в това сам да бъдеш щастлив, но и да правиш и другите щастливи, като активно присъстваш в техния живот със своите умения и обич. Щастието е в магичната хармония на образи и звукове, в тайнственото съзвучие между тях, което ги превръща в завършена и незабравима мелодия, която прехвърля времето и отваря вратата към безсмъртието.
Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което задълбочава размислите му. То става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, той е готов за нея, но съкровеното му желание е да види единствената си дъщеря. В неговото съзнание хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а за него те са символ на младостта му, когато е бил беден, но щастлив. Очакването на нейното пристигане изпълва душата на героя с напрежение и драматизъм.
Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Думите му за нея са висше философско обобщение за връзката между дарбата, красотата и благото: „Не с много неща може да надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро.“. Съвършенството ѝ е сякаш следващ знак за Сали Яшар, който неотклонно го води към личното осъществяване на мечтите на живота му.
Все така плавно и ненатрапчиво в наглед монотонния живот на майстора изплува образът, който ще се превърне в съдбовен за него. След като звукът от пеещата каруца на Шакире раздвижва пейзажа, Сали Яшар го дочува и се заслушва в песента ѝ. Но все още не знае, че в него се крие по-широк смисъл.
За него му загатва разказът на Джапар- влюбеният в Шакире нощен пазач. Съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира, той споделя: „И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам.“ Героят не дава вид, че разбира думите, дори когато Джапар открито казва: „…- каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!“. Майсторът сякаш не чува готовия отговор на въпроса, който го гложди. Открива го сам едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си в ковачницата. Той три пъти се замисля: веднъж за разказа на Джапар; втори път за това как сам чува каруцата на Шакире; на третия той вижда хиляди каруци, които пеят по пътищата, а към тях вървят жени и деца, за да ги посрещнат.
В Йовковия свят всеки детайл е от значение. Така и в този епизод на повествованието числото три прави впечатление. То е библейско и натоварено с богат подтекст. Срещаме го и в приказките под една или друга форма. И за героя на разказа то се оказва вълшебно.
Вълнението, което залива Сали Яшар, е последният знак за него, който открива прозрението за личното му предназначение: „Аллах!- Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!“. Това е и кулминацията на разказа, в която героят прави прозрение за своето лично предназначение и за смисъла на своя живот. Това е върховият момент, в който той получава необходимия му духовен заряд, за да изпълни със значение своите дела и да ги превърне от продукт на обикновения труд в резултат на висше творчество.
В сътворяването на добро и красиво авторът открива етичните и естетични основания във философията както на героя, така и на своето лично разбиране за живота.
Това, за което копнее Сали Яшар, е да остави добър спомен в паметта на хората. И какъв по-лесен начин да върши това от този да прави онова, което най-добре умее. Той разбира с душата си, че каруците, които изработва, свързват хората, а особеният глас на всяка им помага да се разпознават.
Майсторът открива, че всеотдайността му към работата го изпълва с вътрешно движение и удовлетворение. В нея той влага цял себе си и своите умения; чувства, че живее. Тя му посочва пътя към безсмъртието и осмисля битието му. Творчеството разширява мирогледа на героя и без той сам да подозира защо, го подтиква към добри дела. Сали Яшар дарява в заем кесия с пари на Джапар, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Героят не разбира, че неволно изпълнява неизречено желание на дъщеря си, и така се превръща в оръдие на великата сила на живота- „любовта между хората“. Като истински мъдрец, той прозира съкровената тайна, която движи света и направлява действията на човека и я издига като ценност над всичко.
Благодарение на двете сили- творчеството и любовта, неотделими една от друга, в края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.
Благодеянието изпълнява своето предназначение. Развръзката отвежда читателя към размисъл за щастието, което е цел на всеки човек.
В разказа „Песента на колелетата“ може да се види какво е то за Йовков. Не изобилие и материално благополучие, а висша реализация на личните възможности. Сали Яшар го постига именно по този път. И нещо повече- то не е в егоистичното утвърждаване на своите желания, а в неведомото отгатване стремежите на ближния; в това сам да бъдеш щастлив, но и да правиш и другите щастливи, като активно присъстваш в техния живот със своите умения и обич. Щастието е в магичната хармония на образи и звукове, в тайнственото съзвучие между тях, което ги превръща в завършена и незабравима мелодия, която прехвърля времето и отваря вратата към безсмъртието.
16.05.2013 22:29 -
Смърт и безсмъртие в стихотворението „Обесването на Васил Левски“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ е една от най-драматичните творби на Ботев. Посветено е на трагична дата от българската история- смъртта на Апостола. А фактът, че е последното написано стихотворение на поета, го прави още по-значимо и специално.
В творбата са сплетени темите за самотната смърт и величествено безсмъртие. Левски и неговият подвиг са увековечени с помощта на поетически средства. Личността му е издигната до величието на човешко, ала трагично героично страдание.
Стихотворението е изградено като обръщение към родината, персонифицирана в образа на майката. Нейното състояние на печал и тъга по изгубения неин син рисува картината на смъртта. Реторичните въпроси още в първата строфа формират атмосфера на скръб. А натрупването на групата съгласни „гр“ привнася зловещо звучене:
„Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш?“
Цветовете са траурни- родината е назована „черна робиня“, а безнадеждността се засилва от безпомощния ѝ глас. Цари мълчание и повсеместна пустош. Черно е бесилото, на което виси Апостола, но този епитет носи допълнителен смисъл- на него сякаш умира не само най-величествената фигура на националното ни Възраждане, но и надеждата на цял народ за освобождение. Трагичното събитие е предадено чрез ярка звукова картина. Към хора на грозно грачещите гарвани се присъединява и воят на „псета и вълци“. Присъствието на точно тези животни не е случайно. Всички те са свързани със самотата и обречеността, с хищничеството, с мародерството, с пустошта. Фактът, че пространството е равно- то е или „пустиня“, или поле, носи значението на монотонна, безкрайна и незатихваща скръб.
Зимният сезон, на чийто фон се разполагат детайлите, може да бъде наречен сезон на смъртта и пустотата. Той противостои на пролетта- сезона на живота. Зимата е време, в което отсъства топлина и светлина, тя символизира мрака. Образът ѝ в стихотворението е метафоризиран- представена е как „пее свойта зла песен“. Съчетани са несъчетаеми значения- песен, но зла, които заедно с вихрите, гонещи тръни в полето, дорисуват идеята за празнота и загуба. Белият цвят, с който се асоциира зимата, в много култури е символ на отвъдното и кореспондира с края на земния човешки път. Своеобразен център на творбата представлява третата строфа. С анафорично повтореното повелително наклонение на глагола „плачи“ авторът сякаш желае да засили впечатлението, че тъгата и скръбта имат свое оправдание, че те са необходим и задължителен знак за страданието, което тегне над цял народ. Плачът трябва да бъде израз на съпричастие към загубата на идеолога на българското Възраждане- Левски. Любопитно е, че като се изключи заглавието, героят не присъства като образ, очертан с конкретни линии в творбата. Неговото отсъствие и липса са осезаеми. Едничките характеристики, с които го откриваме, са във втората половина на строфата. Назован е „един син“ на своята Родина. Това носи значението на единствен и неповторим. Макар и с пестеливи изразни средства, почти незабележимо, Ботев поставя Левски на заслужения от него пиедестал на безсмъртието. На величавия подвиг се акцентира чрез израза:
„виси на него със страшна сила.“
Не са добавени повече подробности. В иконостаса на безсмъртието не може да има излишества. За да бъдеш част от него е потребен само дух като този на Левски, който да те извиси. Ботев разбира това и претворява трагизма в будещо страхопочитание величие. Героят е извисен на бесилито- като Христос на кръста- и сякаш поставен в центъра на мита и безвремието, подобно Хаджи Димитър. Плачът на родината майка и страдащият народ, чийто образ е представен чрез старците, жените, децата, са само потвърждение на страховитата мощ на отдадения на своя народ син на България. Той също се нарежда до неумиращите, увековечен чрез болката на родината, природата и малкото българи, за които липсата му е безмерна. Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ звучи като упрек за самотната смърт на величавия българин. То запечатва скръбния факт и същевременно доказва, че на Левски не му е нужно да бъде прославян. Неговото самопожертвование надхвърля човешките рамки и в същото време е продиктувано от искрена любов към родина и народ. В това се коренят неговата изключителност и неповторим дух, които не се нуждаят от поетическо потвърждение. А то и не би могло да изрази извънмерния героичен подвиг, нито да надхвърли неговите рамки.
„Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш?“
Цветовете са траурни- родината е назована „черна робиня“, а безнадеждността се засилва от безпомощния ѝ глас. Цари мълчание и повсеместна пустош. Черно е бесилото, на което виси Апостола, но този епитет носи допълнителен смисъл- на него сякаш умира не само най-величествената фигура на националното ни Възраждане, но и надеждата на цял народ за освобождение. Трагичното събитие е предадено чрез ярка звукова картина. Към хора на грозно грачещите гарвани се присъединява и воят на „псета и вълци“. Присъствието на точно тези животни не е случайно. Всички те са свързани със самотата и обречеността, с хищничеството, с мародерството, с пустошта. Фактът, че пространството е равно- то е или „пустиня“, или поле, носи значението на монотонна, безкрайна и незатихваща скръб.
Зимният сезон, на чийто фон се разполагат детайлите, може да бъде наречен сезон на смъртта и пустотата. Той противостои на пролетта- сезона на живота. Зимата е време, в което отсъства топлина и светлина, тя символизира мрака. Образът ѝ в стихотворението е метафоризиран- представена е как „пее свойта зла песен“. Съчетани са несъчетаеми значения- песен, но зла, които заедно с вихрите, гонещи тръни в полето, дорисуват идеята за празнота и загуба. Белият цвят, с който се асоциира зимата, в много култури е символ на отвъдното и кореспондира с края на земния човешки път. Своеобразен център на творбата представлява третата строфа. С анафорично повтореното повелително наклонение на глагола „плачи“ авторът сякаш желае да засили впечатлението, че тъгата и скръбта имат свое оправдание, че те са необходим и задължителен знак за страданието, което тегне над цял народ. Плачът трябва да бъде израз на съпричастие към загубата на идеолога на българското Възраждане- Левски. Любопитно е, че като се изключи заглавието, героят не присъства като образ, очертан с конкретни линии в творбата. Неговото отсъствие и липса са осезаеми. Едничките характеристики, с които го откриваме, са във втората половина на строфата. Назован е „един син“ на своята Родина. Това носи значението на единствен и неповторим. Макар и с пестеливи изразни средства, почти незабележимо, Ботев поставя Левски на заслужения от него пиедестал на безсмъртието. На величавия подвиг се акцентира чрез израза:
„виси на него със страшна сила.“
Не са добавени повече подробности. В иконостаса на безсмъртието не може да има излишества. За да бъдеш част от него е потребен само дух като този на Левски, който да те извиси. Ботев разбира това и претворява трагизма в будещо страхопочитание величие. Героят е извисен на бесилито- като Христос на кръста- и сякаш поставен в центъра на мита и безвремието, подобно Хаджи Димитър. Плачът на родината майка и страдащият народ, чийто образ е представен чрез старците, жените, децата, са само потвърждение на страховитата мощ на отдадения на своя народ син на България. Той също се нарежда до неумиращите, увековечен чрез болката на родината, природата и малкото българи, за които липсата му е безмерна. Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ звучи като упрек за самотната смърт на величавия българин. То запечатва скръбния факт и същевременно доказва, че на Левски не му е нужно да бъде прославян. Неговото самопожертвование надхвърля човешките рамки и в същото време е продиктувано от искрена любов към родина и народ. В това се коренят неговата изключителност и неповторим дух, които не се нуждаят от поетическо потвърждение. А то и не би могло да изрази извънмерния героичен подвиг, нито да надхвърли неговите рамки.
