Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от Май, 2013 г.
13.05.2013 16:53 -
„Непостоянство, твойто име е жена“ (есе, БЕЛ, 10 клас)
Един от най-сложните житейски проблеми е този за любовта. Тя е нелогична и непредсказуема, немирна и неуловима. Сравняват я с чудна птица, чието опитомяване е невъзможно, но докосването до която прави човека безкрайно щастлив. Наричана рай и блаженство, любовта все още е неразгадана и тайнствена.
Причина за пораждането на тази неземна магия най-често е жената. Със своята красота, нежност и финес тя предизвиква у всеки стремеж към хармония и възвишени чувства.
Като извор на любов, жената е нейно олицетворение. Непостоянна, защото е движение, тя буди недоумение и обърква онзи, който търси в поведението ѝ логика. Жената непрестанно се променя, но във всеки свой образ отразява вечността.
И любовта, и жената приличат на светкавица, която проблясва внезапно и внезапно изчезва. Те са като слънчеви петна, които човек неочаквано забелязва, усмихва им се и докато се опитва да ги задържи, те се стопяват. Да бъдат мигновени е в природата и на обичта, и на нейната изразителка- жената.
Не е случайно, че женското начало през вековете е издигано в култ. В него са съзирали именно проявата на вечния двигател на света- любовта. Жената е идол- обект на преклонение от страна на мъжа. В нея той дири своята душа, удовлетворява потребността си от красота и очарование. Открива за себе си тайната на човешката природа и се изгубва в нея.
Мъжът е носител на силата и ума. Жената пък е образът на чувствата и интуицията. Тя се подчинява на душевните си импулси, които не могат да се доловят с външните сетива. Това е причината жените да изглеждат загадъчни и забулени в мъглата на своето непостоянство. Те са верни само на себе си и подобно на сезоните в природата, непрекъснато търсят нов образ, нова премяна. За мъжа това е проява на каприз. Той не открива смисъл в подобно поведение и неразбираем за него е вечният стремеж към промяна.
Неуловимостта и тайнството на любовта, вложени в природата на жената, отблъскват, но и магически привличат мъжа. Защото по неговите сили е да открива причините, да разбира скритите лостове, които движат света. Той е прорицателя, той е мъдрецът, в чиято власт е да проумее любовта, да разбули тайните ѝ, да направи образа ѝ вечен. Преди това той трябва да засвидетелства почитта и уважението си към жената, да ѝ се поклони. Едва тогава тя сама може да реши да го въведе в храма на любовта и да му помогне да постигне търсеното познание за нея.
Жената и любовта са в тайнствен съюз, а мъжът- в наглед неизгодна позиция- е търсещ, преследващ ловец на неуловимото. Ала спечели ли жената, печели душата си и магията на вечната любов.
Сложна е плетеницата на най-красивото за човека преживяване. Губим се в него и трудно намираме изход. Бягаме от любовта, но сме и привлечени от нея. Жената е ключът към нейното разбиране и само тя може да открие пътя към чудото. Обвързана с любовта, пазителка на нейната тайна, тя следва завоите в причудливия ѝ лабиринт и от него ще изведе единствено този, който е искрен и вярващ.
13.05.2013 15:09 -
Съмнението като житейски принцип (есе по философия, 10 клас)
Съмнението е древен философски метод за познание на света. Философите поделят хората в три групи: вярващи, че са открили истината; твърдящи, че тя не може да се възприеме; търсещи истината. Именно тези от третата група са съмняващите се. Те са непримиримите неспокойно бунтари, преследващи призрака на честта и морала, но въздържащи се от действия.
В живота си често се сблъскваме с факти, които не отговарят на нашите представи и които отказваме да приемем, защото са в разрез с нашите разбирания. Това ни превръща в съмняващи се и несигурни в принципите на обществото и ни изолира от него. Осъзнаваме правотата си, но и човешкото си безсилие да променим света и се затваряме в себе си, неспособни да се доверим на никого.
Наранен от близките, открил несправедливостта, човек губи вяра, че моралните правила са валидни за всички. Той носи в себе си нормите за етично поведение, но когато вижда нарушаването им от околните, се чувства като самотен остров, заобиколен от океана на греха и безчестието. Това го принуждава за своя гледна точка към света да избере съмнението.
Съмнението поражда колебание и нерешителност. То затваря в света на мислите и блокира волята за действие. Такъв е Хамлет, преживяващ разочарованието от измяната на своята майка. Неспособен на конкретно действие, той изпада в безкрайна меланхолия и размисъл.
Мрачен и потиснат е човекът на съмнението. Той носи истината, знае я, но съзнава, че не може да я изрече направо и да се противопостави на незаконните властници. Моралната присъда се прикрива зад ирония и двусмислени фрази.
Съмняващият се съзнателно може да избере лудостта и ролята на придворен шут. Зад тази маска той е спокоен да назове нещата с истинските им имена. Боравейки умело със словото, опирайки се на нелогично поведение, той успешно може да осъди неморалността на другите и да изрече истината за постъпките им. С това едновременно спазва две правила: едното, което повелява дългът му да не крие истината, щом я вижда и знае, и другото, което му нашепва, че той е просто човек, а не бог, в чиято власт е да съди.
Позицията на съмняващия се, разпънат между дълга и безсилието, го прави самотен. Обидата го изпълва с недоверие и го отдалечава от всички. Той може да загърби дори любовта, както Хамлет пренебрегва Офелия. Защото не е нито убеден вярващ, нито краен атеист. Въздържа се от всякакво действие, понеже се опасява от фаталния му изход.
Бездействието съвсем не прави съмняващия се глупав. Напротив, благодарение на ролята си на наблюдател, той трезво преценява всяка ситуация. Не му липсва мъдрост, но тя усилва болката от отчуждението, изолира го от света и хората и го прави несъвместим с рамките, очертани от общоприетите правила.
Да бъдеш човек на съмнението е съзнателен избор. Често той се определя от житейско стечение на обстоятелствата, но е и въпрос на лична морална гледна точка. „Да бъдеш или да не бъдеш!“ е дилема, която разкрива характера на раздвоената личност. При всички случаи този, който се изправя пред нея и трябва да я реши, е отговорен човек. Такъв, който оценява състоятелността както на едната, така и на другата позиция. Той съзнава последствията от всяка постъпка и риска от всеки избор. И поема трудния и нелек път, който съединява двата бряга- пътят, който определя човека като мяра за всички неща, в природата на когото е свободно да избира.
13.05.2013 14:04 -
Лудостта- кривото огледало на нормалността (есе по философия, 10 клас)
Светът, в който живеем, ни задушава с практичността си. Зад всяко явление стои причина, която го обяснява. Духът на рационализма определя живота ни. Приели сме коловозите за единствения възможен път, а това, което виждаме в близката далечина- за едничка посока, за едничка цел. Всичко, встрани от пътеката, оценяваме като ненормално.
С етикета „луд“ е заклеймен всеки, който надхвърля рамките на общоприетото. Трудно е да бъдат разбрани хората с въображение и идеали. Непонятни са свободата и желанието им за живот. Затова се приема, че те изкривяват подредения свят.
Хора като Дон Кихот са неудобни. Те не се вписват в кротките правила на ограничените и нормалните. Свободолюбивият им дух ги тласка към осъществяване на идеални и възвишени цели. Той им позволява да гледат на света с широко отворените очи на въображението. Подклажда в тях импулса на желанието за промяна. Обръща взора им към невидимото. Те повдигат завесата на привидното. Търсят смисъла и същността на живота.
С поведението си предизвикват подигравките на присмехулниците. Скуката на еднообразния и лишен от възторг живот на еснафите ги подтиква да презират и унижават свободните и стремящи се към красотата хора. Всеки, който разкрие истината за бездуховното им и безсмислено съществуване, е осъден да бъде мразен и отхвърлян. За отегчените от живота си и от себе си Дон Кихотовците са огледало, в което съзират отразен собствения си образ, изкривен от неискреност.
Естествена е реакцията им да отхвърлят нелицеприятната истина за себе си; да поискат да унижат този, който не е загубил вярата в доброто и желае да им я предаде; да покажат силата на безцелния си и спрял своето развитие свят; да пожелаят да контролират новото, различното, да го спрат, защото не го разбират. Причината за това е, че „нормалните“ се доверяват на разсъдъка, а т.нар. „луди“ следват чувствата си. Скованите от правила отричат вълнението и душевното безпокойство. Водени от страха, те живеят в изкуствено изградена сигурност. Липсва им смелостта на рицарите, волността и свободният размах на мисълта. И понеже в техния свят на ограничения и норми всичко е подредено и си има име, най-лесният път да отхвърлят свободните, хората индивидуалности, е да ги нарекат „луди“.
Безумие като това на Дон Кихот не е диагноза. То не е душевно разстройство, което се нуждае от лечение. То е признак за мечтателство и идеализъм, простодушие и доброта.
Лудостта е криво огледало за онези, които са се отказали да водят искрен и възторжен живот. Този, който я носи, все още има сърце, все още е открит, а душата му не е мъртва. Той не се е отказал да се вслушва в гласа ѝ и да различава истината от неистината. Ясно съзнава кой е и не пада духом, подобно Дон Кихот, който казва пред присмехулниците: „Да ме смятаха за глупав благородните, доблестните, великодушните…- почувствал бих го като незаличимо оскърбление, но да ме смятат безумец разни книжници, които никога не са вървели по пътеките на рицарството- пет пари не давам. Рицар съм и рицар ще си умра.“
Нормалните винаги заклеймяват творческите личности. Те са като трън в очите им, защото им напомнят, че има свят на красота и възможности, в който се живее пълноценно и без ограничения. Свят, в който сам градиш себе си- такъв, какъвто не само мечтаеш, а и можеш да бъдеш.
Нормалните винаги заклеймяват творческите личности. Те са като трън в очите им, защото им напомнят, че има свят на красота и възможности, в който се живее пълноценно и без ограничения. Свят, в който сам градиш себе си- такъв, какъвто не само мечтаеш, а и можеш да бъдеш.
13.05.2013 12:31 -
Борбата с вятърните мелници (есе казус, БЕЛ, 10 клас)
Животът ни на земята е плетеница от реалност и въображение. Ние сме като малки платноходки, люшкани непрестанно между бреговете на фактите и илюзиите. Жадуващи истината, се борим да я открием, за да се почувстваме сигурни, вярващи и силни. У едни от нас надделява реалистичният, материален мироглед, а у други водещ е стремежът към неща, видими единствено с помощта на вътрешното ни зрение.
Главните герои на Сервантес са представители на двата типа светоглед. Санчо Панса- на разумния и здраво стъпил на земята човек, а Дон Кихот- на човека на въображението, воден от вътрешния си глас. Материално и идеално се срещат в противоборство.
Когато стремежът към идеалното вземе връх, ние се впускаме в битка с образите от света на нашето въображение. Градим ги сами и сами воюваме с тях. Сблъсъците с действителността и несъвместимостта ѝ с душевния ни мир се пораждат от потребността ни да утвърждаваме самите себе си, да бъдем герои в своите и чуждите очи. Загубим ли борбата, можем да открием приятел.
Да бъде герой копнее Дон Кихот. Закъснял рицар, надживял времето на справедливостта, честта и закрилничеството, помнещ повелите на славното минало, в което властват законите на етиката и героичното, той се стреми да продължи традицията и в новото- материално- време. Да победи в тази битка му помага Санчо Панса.
У всеки от нас живее по един Дон Кихот, защото неумиращо в човека е желанието да храни илюзии. Те ни карат да се чувстваме по-различни и извисени, далеч от грубостта на ежедневието. Чрез тях градим по-красив и съвършен свят и вярваме, че докосваме възвишеното. Във въображението си създаваме представи, в които влагаме своите идеални очаквания за това какъв трябва да бъде светът. В тях всеки образ е завършен, цялостен, издигнат до ранга на божество. Идеален е любимият ни човек, идеални са отношенията ни с приятели и близки, идеално е бъдещето ни, идеални сме самите ние.
Този свят е вечен, красив, застинал и изключителен. Вярвайки, че сме част от него, го подхранваме, защото и той ни упоява с висотата и непостижимостта си. Именно в това съзираме предизвикателство- да го направим видим и реален, да го изведем от света на сънищата и да го осъществим.
Подтикван от такива мотиви, Дон Кихот проектира върху вятърните мелници стремежа си да бъде смел герой, преживял нелеко сражение. За него те са великани, които трябва да бъдат победени. Липсата на външни стимули, които да провокират безстрашие и непоколебимост у героя, го кара сам да създаде такива. Насъщна за него е потребността да се съизмерва с духовния и морално чист свят, съграден от рицарски принципи и правила. Затова рискува да бъде себе си, действайки по силата на тези ценности. Разминаването между бляновете му и реалността го прави смешен. Но не и отчаян. И той не спира да дири приключения.
Стимулите, идващи от вътрешния свят, ни правят търсещи и открити личности. Въображението държи будна съвестта ни и ни води по пътя на оптимистичното постигане на възвишени цели. То не открива пречки за осъществяването им и ни хвърля в неразумни наглед действия. Така постъпват децата- без страх и преднамереност, искрено и устремно.
Почерпили смелост от идеалния свят на неограничените възможности, вярваме безрезервно, че носим неземна сила, за която няма граници и бариери. За жалост, реалността стопява захаросаните ни илюзии и ни показва, че красивият свят не е единствен. Сблъсъкът с нея бързо сваля розовите ни очила и ни принуждава да погледнем на света с нови очи. Копието на Дон Кихот е пречупено от крилата на вятърните мелници, а той- хвърлен от коня. Оптимизмът му го превръща в жалко подобие на съвършените му идеали и той вече не е герой, а глупав и сляп за реалността.
За да следва неотклонно подтиците на сърцето си, на човека му е нужна сила, за да устоява на пораженията. Потребни са му даже малко лудост и ексцентричност, воля и настойчивост за утвърждаване на личния идеал, който освен за нас, копнеем да е валиден за всички. Въображението се храни с вътрешната сила да устояваш на трудностите и да побеждаваш в битките с живота. Самт, без волята и непоколебимостта, то не представлява нищо.
Вътрешният свят дава само начален тласък на мечтите ни, той е огънят, който разгаря инициативността. Но без съобразяването с реалната ситуация той не може да възтържествува над земното. Сляпото следване на вътрешния глас може да ни превърне в пораженци и неудачници в живота.
Загубената битка не е страшна, а падналият в боя не е последният глупак, когато не е сам, когато рамо до рамо с него върви верен приятел. Такъв е Санчо, който отрезвява своя печален рицар. Не го изоставя и макар да вижда заблудата му, следва го и му помага да постигне идеала си. Той също е увлечен от силата на приключенския дух, от липсата на скука, от походите и преживяванията.
Приятелството е единственият начин да се ориентираме в света. Човекът до нас винаги по-добре може да прецени кой от нашите въображаеми образи има връзка с реалността и кой ще ни направи недодялани в очите на другите. Приятелят е наш водач по пътя на живота ни, наша подкрепа и източник на сигурност за делата ни. Имаме ли приятел, не губим нищо- напротив, печелим незаменим помощник за отговорите на житейските ни въпроси.
Битката със света, в който се раждаме, е нелека. От една страна, в себе си носим красотата на своя душевен свят, а от друга- ни се налага да живеем сред грубостта на земния. Водени сме от жаждата за истински живот- такъв, какъвто го виждаме с очите на душата си, но получаваме и болезнени удари отвън, опитаме ли се да я утолим.
И единият, и другият са реалност, но всяка крайност изкривява цялостната картина на света. Дон Кихот е идеалист, но и човек без външни ориентири. Санчо Панса е напълно земен, но му липсват романтични мотиви. Свързването на двата житейски модела чрез приятелството е успешна формула за изминаване на земния път. То е нашето огледало, в което виждаме себе си и същевременно пред нас се открива виждането и на човека до нас, който ни допълва и който ни спасява от безумието на самотата.
В приятелството всяка загубена битка е спечелена битка. Защото е трудно да победиш себе си и най-често падаш в неравния бой. Но вместо себе си, можеш да имаш приятел. И Дон Кихот има такъв. Което си е истинска победа.
13.05.2013 11:13 -
Дон Кихот и Хамлет (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Дон Кихот и Хамлет са герои, изпаднали в модерната за времето меланхолия. Затворени в своя душевен свят, наблюдават действителността чрез вътрешното си зрение. Те са изправени пред проблемите на епохата и всеки от тях по своему се опитва да се справи с тях.
Най-явната характеристика, която обединява двата образа, е лудостта. От нея произтичат всички прояви на героите. Полудял от четенето на рицарски романи, Дон Кихот се опитва да спаси миналото, а с него и всички ценности, които то е оставило- честта, смелостта да влизаш в битка, справедливостта и достойнството. Той се стреми да ги съхрани и пренесе в настоящето. Оръжие на неговата лудост е въображението. Дон Кихот се опитва да уеднакви своя идеал с действителността, което го въвлича в невероятни приключения. Авантюристът желае да бъде герой така, както рицарите в романите излизат победители в битката със света. Дон Кихот действа, воден от своите емоции, от желанието си да бъде полезен. Борбата си с действителността той осъществява с нелепи средства, което го прави по детски наивен, но и способен искрено да вярва: „Той съвсем не е хитрец, напротив, наивен е и добър, не може да причини зло на никого.“- казва за него Санчо. Освен че лесно може да бъде запален за една идея, самият той е способен да увлича хората.Осъзнал пред смъртта своята лудост, неговите идеали и мечти остават живи в сърцата на приятелите му: „Хайде, не ставайте сега мързелив, дигнете се от леглото и елате да излезем на полето, облечени като пастири, тъй както бяхме решили!“. Подобно на Дон Кихот, Хамлет също се стреми да спаси света от злото. Но за разлика от рицаря на печалния образ, той е повече трагичен герой. Хамлет сам пожелава лудостта си:
„От черната дъска на мойта памет изтривам всеки тривиален спомен, слова на книги, форми, впечатления, които младостта ми е преписвала, и ще живее само твойта заповед във книгата, във тома на ума ми несмесена с по-нисшите материи.“ (стр.43)* Целта му е само да изглежда луд:
„че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ (стр.136)*
Той знае тайна, която не бива да изрича и неговите трагедия и драма са в това, че е длъжен да я носи в себе си, без да може да я сподели. Това го прави колеблив и нерешителен. Затваря го в мислите и го кара само да наблюдава света:
„С очите на ума си.“ (стр.23).*
Той съзнава своето безсилие да поправи света, да промени хода на времето и историята: „Без бряг е времето; о, скръбен дял- нима аз бих го в брегове сковал?“
(І действие, V сцена, по В. Петров)
В сравнение с Дон Кихот, Хамлет е разсъдъчен. Повече песимист, отколкото оптимист. Старият идалго действа открито и необмислено, изправя се срещу света със своята искреност и неприкритост. Хамлет е воден от духа на баща си, целящ отмъщение, и прикрива намеренията си и истинските си мисли зад иронични фрази. Той не изрича направо истината, която носи, а скрита в думите на актьорите от гостуващата в двореца трупа и се самообвинява за липсата си на смелост:
„А аз, неясен, тънещ в гнъсна кал негодник, ненужен сънльо, без осъществяване, стоя на върха и не казвам нищо.“ (стр.86)*
Дон Кихот не си задава въпроса да бъде или не, той действа, без да мисли за последиците и разумността на постъпките си. Хамлет дълго разговаря със себе си, което го лишава от действие. Дон Кихотовата лудост го води към това да бъде, а Хамлетовата го въвежда в ролята на шут, който борави умело с думите. Философстването на датския принц все пак го въвлича в дуел с Лаерт. Хамлет умира в битка, подобно средновековен рицар. А Дон Кихотовата смърт е тиха и го води по пътя на размисъла и равносметката. Първият привежда в действие мисълта си, а при втория равносметката осмисля житейските му реакции. Хуманистичните мечти на героите остават в ръцете на техните приятели. Конфликтът между епохите на Средновековието и Ренесанса, изразен чрез образите на Хамлет и Дон Кихот, изглежда неразрешен. И двамата напускат света като самотници, чиято философия оцелява в сърцата само на най-близките им:
„За туй ще имам случай да говоря с дъха на този тук, сега безгласен.“ (стр.215)*-
казва Хораций във финала на трагедията, с което поема отговорността да носи и предаде истината за времето. Дон Кихот е пародиран и гротесков, а Хамлет трагичен герой. Реалността е рамка, в чиито размери не се побират измеренията на техните разбирания и личност. Лудостта им е единственият изход от тежестта на битието, чиято смазваща ограниченост е тясна за волността на техния дух. *Цитатите от трагедията „Хамлет“ са по превода на Владимир Свинтила- Шекспир, Хамлет, С., 1996г.
Най-явната характеристика, която обединява двата образа, е лудостта. От нея произтичат всички прояви на героите. Полудял от четенето на рицарски романи, Дон Кихот се опитва да спаси миналото, а с него и всички ценности, които то е оставило- честта, смелостта да влизаш в битка, справедливостта и достойнството. Той се стреми да ги съхрани и пренесе в настоящето. Оръжие на неговата лудост е въображението. Дон Кихот се опитва да уеднакви своя идеал с действителността, което го въвлича в невероятни приключения. Авантюристът желае да бъде герой така, както рицарите в романите излизат победители в битката със света. Дон Кихот действа, воден от своите емоции, от желанието си да бъде полезен. Борбата си с действителността той осъществява с нелепи средства, което го прави по детски наивен, но и способен искрено да вярва: „Той съвсем не е хитрец, напротив, наивен е и добър, не може да причини зло на никого.“- казва за него Санчо. Освен че лесно може да бъде запален за една идея, самият той е способен да увлича хората.Осъзнал пред смъртта своята лудост, неговите идеали и мечти остават живи в сърцата на приятелите му: „Хайде, не ставайте сега мързелив, дигнете се от леглото и елате да излезем на полето, облечени като пастири, тъй както бяхме решили!“. Подобно на Дон Кихот, Хамлет също се стреми да спаси света от злото. Но за разлика от рицаря на печалния образ, той е повече трагичен герой. Хамлет сам пожелава лудостта си:
„От черната дъска на мойта памет изтривам всеки тривиален спомен, слова на книги, форми, впечатления, които младостта ми е преписвала, и ще живее само твойта заповед във книгата, във тома на ума ми несмесена с по-нисшите материи.“ (стр.43)* Целта му е само да изглежда луд:
„че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ (стр.136)*
Той знае тайна, която не бива да изрича и неговите трагедия и драма са в това, че е длъжен да я носи в себе си, без да може да я сподели. Това го прави колеблив и нерешителен. Затваря го в мислите и го кара само да наблюдава света:
„С очите на ума си.“ (стр.23).*
Той съзнава своето безсилие да поправи света, да промени хода на времето и историята: „Без бряг е времето; о, скръбен дял- нима аз бих го в брегове сковал?“
(І действие, V сцена, по В. Петров)
В сравнение с Дон Кихот, Хамлет е разсъдъчен. Повече песимист, отколкото оптимист. Старият идалго действа открито и необмислено, изправя се срещу света със своята искреност и неприкритост. Хамлет е воден от духа на баща си, целящ отмъщение, и прикрива намеренията си и истинските си мисли зад иронични фрази. Той не изрича направо истината, която носи, а скрита в думите на актьорите от гостуващата в двореца трупа и се самообвинява за липсата си на смелост:
„А аз, неясен, тънещ в гнъсна кал негодник, ненужен сънльо, без осъществяване, стоя на върха и не казвам нищо.“ (стр.86)*
Дон Кихот не си задава въпроса да бъде или не, той действа, без да мисли за последиците и разумността на постъпките си. Хамлет дълго разговаря със себе си, което го лишава от действие. Дон Кихотовата лудост го води към това да бъде, а Хамлетовата го въвежда в ролята на шут, който борави умело с думите. Философстването на датския принц все пак го въвлича в дуел с Лаерт. Хамлет умира в битка, подобно средновековен рицар. А Дон Кихотовата смърт е тиха и го води по пътя на размисъла и равносметката. Първият привежда в действие мисълта си, а при втория равносметката осмисля житейските му реакции. Хуманистичните мечти на героите остават в ръцете на техните приятели. Конфликтът между епохите на Средновековието и Ренесанса, изразен чрез образите на Хамлет и Дон Кихот, изглежда неразрешен. И двамата напускат света като самотници, чиято философия оцелява в сърцата само на най-близките им:
„За туй ще имам случай да говоря с дъха на този тук, сега безгласен.“ (стр.215)*-
казва Хораций във финала на трагедията, с което поема отговорността да носи и предаде истината за времето. Дон Кихот е пародиран и гротесков, а Хамлет трагичен герой. Реалността е рамка, в чиито размери не се побират измеренията на техните разбирания и личност. Лудостта им е единственият изход от тежестта на битието, чиято смазваща ограниченост е тясна за волността на техния дух. *Цитатите от трагедията „Хамлет“ са по превода на Владимир Свинтила- Шекспир, Хамлет, С., 1996г.
11.05.2013 14:27 -
Трагичното и драматичното в образите на Ахил и Хектор (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
Ахил и Хектор са олицетворения на две начала в Омировата поезия- стихийното архаично войнство у първия и общественото и нравствено чувство у другия. Двубоят им, разгърнат с голяма пластичност и картинност в ХХІІ песен на „Илиада“, внася напрежение и драматизъм. Подробното предаване на всеки жест, действие и преживяване на героите създава чувство за съдбовност и неизбежност.
Трагизмът и драматизмът в образа на Хектор откриваме в душевното състояние на героя преди битката и обречеността му да загине. У Ахил те се коренят в желанието да отмъсти за мъртвия си приятел и в предстоящата му собствена смърт.
Хектор е наричан „любимото чедо на Омир“. Като грък от класическа Гърция, той притежава развито обществено чувство. Воден от него, героят се терзае преди битката с Ахил. В душата му се води конфликтна борба. Смяната на психологическото му състояние го прави драматичен. Той се колебае и разсъждава. Разкъсван от жажда за живот, пожелава да се скрие, да се спаси, но гордостта и доблестта надделяват и го тласкат да приеме двубоя:
„в бой да убия Ахила… или геройски да падна от него пред нашата крепост.“
Веднага след това е готов да се предаде и да подели с врага си богатствата на Троя. Страхът и колебанията на Хектор са естествени човешки реакции, които отстъпват пред честта и доблестта. Въпреки това, героят избира смъртта пред срама и позора. Хектор трудно взема решението да остане и приеме боя. Той не е хладнокръвен и спокоен. Появата на Ахил го сепва и го кара да побегне. В този миг в очите на читателя се възправя не някакъв идеализиран титан, а обикновен човек, съпруг и баща. Макар верен на дълга си, той прави опит да се споразумее с Ахил да не оскверняват телата си. Драматичен е зовът на Хектор за цивилизовано отношение към смъртта. Излъган от Атина, героят се впуска в битка. Всички знаят каква е съдбата му. Само той остава в неведение за присъдата на боговете. Хектор не разбира участта си и се надява да победи. В този момент той се разкрива като трагичен герой. Заканва се на Ахил и прави опит да го срази:
„(…) Но пази се от моето копие медно!“ и „Точно го прати, средата на щита Ахилов умери, но острието отскочи далече.“
Трагично звучи обръщението към брат му- Деифоб, за друго копие. Трагични са вярата и надеждата му, а всъщност е вече осъден. Хектор е обречен, а сам не знае това. Открива го миг преди смъртта си:
„Горко ми! Вече на смърт ме зоват боговете безсмъртни!“
Прозрял трагичната си безизходност, той разбира, че му остава едно- да умре. Но избира смъртта да бъде достойна, да запази доблестта си на обречен, честта, гордостта и достойнството си:
„Само че няма без смела борба и безславно да падна: Нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят.“
Последните думи на Хектор са отново призив да се поиска откуп за тялото му, за да не бъде осквернено. Устремен към мъст и изпълнен с омраза, с порива на архаичен воин Ахил отхвърля Хекторовата молба и побеждава. Той е свиреп и зъл. Безсърдечността му се поражда от страстното му желание за мъст. Сърцето му е „сърце от желязо“, както го нарича Хектор. Човек на крайностите, Ахил е безмилостен. Той връхлита, „преизпълнен с диво геройство“. Гневлив и обидчив, Ахил е определян като първият трагичен герой в гръцкия свят. Той е син на богиня, но кратковечен. Подобно на Хектор, е обречен да умре, макар обичан от боговете. Смъртта му предрича троянецът, преди сам да склопи очи. Ахил силно мрази, защото силно обича. Поведението му не е продиктувано само от зверска отмъстителност. Избрал трагичната си участ- да бъде герой, той обича приятеля си Патрокъл и честта го задължава да изкупи смъртта му:
„Хекторе, ти се надяваше, щом си погубил Патрокла, жив да останеш, че аз те не плашех, оттеглен от боя. Глупчо безумен! След него аз станах по-храбър защитник.“ Това обяснява отказа му за помирение и жестокостта му към врага: „Псета и птици грабливи до костичка ще те разкъсат.“ Драмата на Ахил е, че победата не може да му донесе успокоение. Без жал той отнема живота на син, съпруг и баща в лицето на Хектор. Това обаче не може да върне другаря му в света на живите. Ахил и Хектор са епически герои и като такива носят своята трагична съдба, предопределена им от боговете. Красив и в двата образа е стремежът да я надмогнат. У Хектор чрез борба с нерешителността си и въпреки незнанието си, а у Ахил чрез владеещите го отрицателни емоции и амбиция за победа. Възправяйки се срещу участта си, те я заплащат с героизма и изключителното си безстрашие като истински герои на Античността.
„в бой да убия Ахила… или геройски да падна от него пред нашата крепост.“
Веднага след това е готов да се предаде и да подели с врага си богатствата на Троя. Страхът и колебанията на Хектор са естествени човешки реакции, които отстъпват пред честта и доблестта. Въпреки това, героят избира смъртта пред срама и позора. Хектор трудно взема решението да остане и приеме боя. Той не е хладнокръвен и спокоен. Появата на Ахил го сепва и го кара да побегне. В този миг в очите на читателя се възправя не някакъв идеализиран титан, а обикновен човек, съпруг и баща. Макар верен на дълга си, той прави опит да се споразумее с Ахил да не оскверняват телата си. Драматичен е зовът на Хектор за цивилизовано отношение към смъртта. Излъган от Атина, героят се впуска в битка. Всички знаят каква е съдбата му. Само той остава в неведение за присъдата на боговете. Хектор не разбира участта си и се надява да победи. В този момент той се разкрива като трагичен герой. Заканва се на Ахил и прави опит да го срази:
„(…) Но пази се от моето копие медно!“ и „Точно го прати, средата на щита Ахилов умери, но острието отскочи далече.“
Трагично звучи обръщението към брат му- Деифоб, за друго копие. Трагични са вярата и надеждата му, а всъщност е вече осъден. Хектор е обречен, а сам не знае това. Открива го миг преди смъртта си:
„Горко ми! Вече на смърт ме зоват боговете безсмъртни!“
Прозрял трагичната си безизходност, той разбира, че му остава едно- да умре. Но избира смъртта да бъде достойна, да запази доблестта си на обречен, честта, гордостта и достойнството си:
„Само че няма без смела борба и безславно да падна: Нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят.“
Последните думи на Хектор са отново призив да се поиска откуп за тялото му, за да не бъде осквернено. Устремен към мъст и изпълнен с омраза, с порива на архаичен воин Ахил отхвърля Хекторовата молба и побеждава. Той е свиреп и зъл. Безсърдечността му се поражда от страстното му желание за мъст. Сърцето му е „сърце от желязо“, както го нарича Хектор. Човек на крайностите, Ахил е безмилостен. Той връхлита, „преизпълнен с диво геройство“. Гневлив и обидчив, Ахил е определян като първият трагичен герой в гръцкия свят. Той е син на богиня, но кратковечен. Подобно на Хектор, е обречен да умре, макар обичан от боговете. Смъртта му предрича троянецът, преди сам да склопи очи. Ахил силно мрази, защото силно обича. Поведението му не е продиктувано само от зверска отмъстителност. Избрал трагичната си участ- да бъде герой, той обича приятеля си Патрокъл и честта го задължава да изкупи смъртта му:
„Хекторе, ти се надяваше, щом си погубил Патрокла, жив да останеш, че аз те не плашех, оттеглен от боя. Глупчо безумен! След него аз станах по-храбър защитник.“ Това обяснява отказа му за помирение и жестокостта му към врага: „Псета и птици грабливи до костичка ще те разкъсат.“ Драмата на Ахил е, че победата не може да му донесе успокоение. Без жал той отнема живота на син, съпруг и баща в лицето на Хектор. Това обаче не може да върне другаря му в света на живите. Ахил и Хектор са епически герои и като такива носят своята трагична съдба, предопределена им от боговете. Красив и в двата образа е стремежът да я надмогнат. У Хектор чрез борба с нерешителността си и въпреки незнанието си, а у Ахил чрез владеещите го отрицателни емоции и амбиция за победа. Възправяйки се срещу участта си, те я заплащат с героизма и изключителното си безстрашие като истински герои на Античността.
11.05.2013 12:07 -
Защита и възхвала на славянската писменост (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
„За буквите“ е една от най-загадъчните средновековни творби на старата българска литература. Тя поражда хипотези и за автора, и за времето на създаване, всяка от които основателна, но не и доказана категорично. Трудности създава и жанровото ѝ характеризиране. От гледна точка на литературата е определяна като полемика, на публицистиката- като апология, а на науката- като трактат.
Не буди съмнение предназначението и целта на творбата: да защити славянската писменост от триезичниците и да аргументира правото ѝ на самостойно културно съществуване.
„За буквите“ е композиционно изградена на принципа теза-антитеза. Съчинението отхвърля обвиненията на отрицателите по схемата „въпрос-отговор“. Чрез този риторичен похват авторът извежда тезата за културната равнопоставеност на народите, като се възправя срещу закостенелите вековни предубеждения. Той е не само демократично, но и патриотично настроен. Неговият патос увлича слушателите и читателите и убедително изразява идеите му.
Създателят на творбата е личност с явни исторически и филологически познания. Те са основното оръжие, чрез което той оборва противниците на славянската писменост. Авторът поднася историческите факти такива, каквито са. Той обяснява естествено възникналата потребност от собствена писменост, която най-добре може да изрази мисленето на българите. Не скрива, че праведният Кирил съставя част от 38-те букви по образец на гръцките, а друга- според славянската реч. С това доказва, че нашето писмо не е чисто подражателско, а е в съответствие на гтвора на българите. Буквите ни не са по-различни от гръцките, които от своя страна следват еврейските - отбелязва авторът. С това ни нарежда до културите, допринесли за обогатяването на общочовешката цивилизация и определя нашето място в нея.
Апологетът е изключително добре запознат с фактите около писмената, предхождащи славянските. Това личи от аргумента за точния брой на гръцките букви и от този, с който оборва тезата за трите изначални езика, а именно, че първи е сирийският. Авторът не отрича самобитността на всеки народ, изтъквайки различията им един от друг. В това той намира основание за самостойното съществуване на славянската писменост. Той целѝ да докаже уникалните черти на нашето писмо, които могат да допринесат полза за човешката цивилизация.
На онези, които биха оспорили нашата азбука с аргумента, че буквите ѝ „…и сега още се нагласяват,…“, авторът се противопоставя с думите, че и гръцките са били толкова дълго уточнявани, че книжовниците са забравили създателите им. Тук е кулминацията на творбата, заредена с патриотичен патос: българските азбукарчета знаят и помнят името на Кирил- светият мъж, създал славянската писменост и превел свещените книги заедно с Методий. Това е най-силният от емоционална гледна точка аргумент, който авторът извежда срещу онези „окаяни и безумци“, които могат да оспорят правотата на народа ни да се самоутвърди.
Като враг на фанатизма и догматизма, като човек с широк светоглед и явен хуманист, апологетът защитава славянските писмена от опонентите, защото разбира съдбовността на историческия момент. Той се възправя срещу настоящите и бъдещи хулители, които биха посегнали на съдбата на народа му, биха попречили на неговото бъдеще и биха могли да се превърнат в пречка за развитието му.
„За буквите“ е синкретична средновековна творба. Нейната цел е не толкова възхвала и идеализация. Тя е по-скоро съсредоточена върху утвърждаването чрез силата на научни аргументи, а не на художествена образност, на изконното право на един народ да има свой исторически път, своя съдба и свое бъдеще.
„За буквите“ е синкретична средновековна творба. Нейната цел е не толкова възхвала и идеализация. Тя е по-скоро съсредоточена върху утвърждаването чрез силата на научни аргументи, а не на художествена образност, на изконното право на един народ да има свой исторически път, своя съдба и свое бъдеще.
10.05.2013 18:11 -
Героят на „Пространно житие на Константин-Кирил“- идеал за святост (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
„Пространно житие на Константин-Кирил“ е едното от двете жития, наречени от славистите Панонски легенди. Те са агиографски творби- книжовни текстове за светци. Биографичното повествование изобразява поведенческите и словесни жестове на героя. То чертае образа му в хода на сюжета.
Изображението на Кирил се подчинява на идеализацията. Героят е разкрит чрез деянията му на мисионер просветител, на светец от апостолски тип.
Житието започва със стандартна фабулна експозиция, представяща детството му. Кирил е седмо дете- син на благороден и богат мъж. Още на седем години е осенен от пророчески сън. По божия промисъл, според каноните на житийната литература, героят прави съдбовен избор на поприще: „името ѝ беше София, сиреч Премъдрост. Нея избрах.“
Светостта на Кирил, неговата изключителност и божествена белязаност са подчертани чрез любознателността и ранния му интерес към науката. Бъдещият славянски учител учи наизуст писанията на свети Григорий Богослов и създава първата си творба похвала за просветителя. Кирил сам търси знанието и тъгува, когато молбата му да се учи при чужденец граматик бива отхвърлена.
Дарбата на Константин да размишлява и да търси смисъл го отвеждат в Магнаурската школа. Под ръководството на Лъв и Фотий той е възпитаван в дух на хуманност и културна разностранност. Умствените му заложби се съчетават с бързина и прилежание, но над тях той проявява „кротък нрав“. Контактите му са целенасочени: „беседваше само с ония, с които това беше по-полезно, като странеше от онези, които имаха склонност към зло.“ Стремежът му да постигне светостта- „да живее с бога“, го води по пътя на науката и изцяло направлява живота му.
Изключителната му чистота и желание да се уподоби на Всевишния привличат вниманието на всички, както и на логотета. Битието му протича по образеца на този на светците. Преследват го материални и светски изкушения- злато, предложение за брак с кръщелницата на логотета и професионално израстване. Подобно победата на Христос над Лукавия в пустинята, Кирил поставя над всичко мъдростта. Той сам избира и чертае пътя си. Съгласява се да бъде библиотекар, но се отказва от службата и се скрива в манастир.
Философът не е славолюбив и суетен. Константин вижда щастието си единствено в работата с книгите и духовните занимания. Затова приема преподавателската катедра, която му предлагат.
Иконоборческото време, в което живее Кирил, създава благоприятни условия за изява на остроумието и красноречието на героя. В своя първи словесен двубой с патриарх Анис юношата се проявява като дълбок философ с точни знания. Това е първият му успех на обществената сцена, с който си спечелва славата на способен оратор и общественик.
Втората част на творбата разкрива деянията на Константин като апостол- разпространител и защитник на християнството. Трите основни мисионерски пътувания на героя са изпълнени с много чудеса, които доказват божествената му сила и святост. Негов библейски прототип е апостол Павел, известен със своите три дълги пътувания.
Двадесет и четиригодишният Кирил излиза да спори в сарацинската империя с високообразовани опоненти. С това житиеписецът целѝ да възвеличи своя герой. За разказвача е много важно да подчертае мъдростта на Кирил, защото с това подготвя читателя за най-големия му подвиг- създаването на азбуката. Затова се акцентира, че той ги „наддума“ по всички въпроси, с което предизвиква удивлението на противниците си. Кирил се опира не само на християнските книги, а цитира и Корана. Той говори ясно, достъпно и с прости примери от живота. Така защитава и авторитета на държавата, която го изпраща.
Любопитен момент са чудесата, които спохождат Кирил. Той се спасява от отровата, поднесена му от сарацините. В уединение след мисията, подобно библейския сюжет с петте хляба и двете риби, неочаквано мъж удовлетворява потребността на героя от храна. Връзката с и закрилата от Бога за пореден път свидетелстват за светостта на Кирил и напомнят за неговата необикновеност.
Константин се налага като надарена и образована личност. Възвеличаването, характерно за агиографската традиция, се подсилва от поканата на Михаил ІІІ към героя да мисионерства в Хазария. Като дисциплиниран и добър християнин, Кирил приема задачата като царска заръка и чест.
В Херсон героят изучава еврейския език и книжнина, като превежда осемте части на граматиката. Невероятната му способност бързо да прониква в непознатото се изразява в опознаването на самаритските книги. С помощта на молитва- доказателство за светостта му и невидимата намеса на Бог, Кирил извършва чудо. За спътниците му такова е отделянето на гласните и съгласните на странния „рушки“ или руски език.
Внимателното отношение към книгите и езиците потвърждават сериозните филологически интереси на героя и влечението му към писмеността на различните народи. Усетът му на езиковед му помага да разбира неизвестното и да се ориентира в него. Благодарение на дарбата успява по-късно да разчете стиховете върху чаша от църквата „Света София“, които се отнасят до пророчество за Христос.
Многостранните знания и бързият ум на Константин са качества, които му помагат за три дни да убеди хазарите в силата на християнството и да се покръстят. Той действа като смел човек, който не се бои от трудностите и опасностите, а неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство.
Върхов момент от агиографското повествование е чудотворната божествена намеса при създаването на славянската азбука. Прозорливият ум на героя съзнава потребността от букви. От писмената зависи културното утвърждаване на славяните в света. И Кирил разбира необходимостта от тях, замисляйки се за бъдещето на славянския род. Героят е призван да сътвори, да създаде азбука, което извисява светите му качества до проява на божествени творчески сили.
Далеч от суетата на деня, вглъбен в книгите, той се уединява с брат си- Методий, и пожелава да бъде творец, както го съветва Михаил: „Ако ти поискаш, това може да ти го даде бог, …“. „И бог, който слуша молитвите на своите роби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: „В началото беше Словото и Словото беше у бога, и бог беше Словото.“
Буквите са просветление и вдъхновение, призвание и историческо предназначение на Константин-Кирил, свидетелство за светостта и духовния подвиг на славянския учител.
Просветителското и свято дело на агиогероя продължава във Великоморавия. Популяризирането на новосъздадената азбука става чрез преводи на богослужебна книжнина и обучение на ученици. Светителското въвеждане в тайнството на новия език преживяват и панонците. Разпространението на славянските писмена се превръща в проповед за духовно усъвършенстване и утвърждаване.
Славянската мисия на Кирил побеждава в полемиката с триезичниците във Венеция. Богословският спор целѝ да защити правото на всеки народ да общува с Бога на свой език. Във възходяща градация и с йерархиране на библейските цитати (старозаветни, новозаветни и от апостол Павел) Константин застава зад своето дело, извършено в името на целия славянски род.
Демократизмът на героя, изразен в реторичния въпрос: „Не пада ли от бога дъжд еднакво за всички?“, поставя спора не на догматична, а на общокултурна основа. С това той изпъква със своя хуманизъм и загриженост за бъдещето на сънародниците си. За него няма богоизбрани. Всички са равни пред Бога. За това свидетелства триумфалното освещаване на славянските книги в Рим. Официалното признание и узаконяване на Кирило-Методиевото дело в Западна Европа е свидетелство за светостта на героя.
Животът на светеца достига своя връх. Отдадеността му на обществена и духовна дейност не го променя. Но и жанрът на творбата не изисква това. Идеалните му черти присъстват от началото до края на житието: мъдър, трудолюбив и усърден, остроумен и победител във всички диспути, той извършва божествено дело. Кирил става създател и творец, дарил просветление на целия славянски род.
10.05.2013 13:09 -
Образът на словото в „Проглас към Евангелието“ на Константин-Кирил Философ (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
Творбата „Проглас към Евангелието“ принадлежи към малкия брой произведения на старобългарската книжнина, наричани декламативна поезия. Те са извънкултови, произнасяни по повод на значими събития в гражданския живот. Константин-Кириловата творба е посветена на актуално за втората половина на ІХв. събитие- приемането и утвърждаването на славянската писменост.
„Проглас към Евангелието“ е ярка прослава на словото като неземен дар. То осъществява връзката с божественото. Животворящо и свещено, е условие за богопознание и за създаването на писмена култура.
Самото определение в заглавието „проглас“ се превежда като „призив“, „зов“. То е знак за предназначението на творбата- да провъзгласи спасителната вест, че славяните вече могат да възприемат божите слова на свой език. Този факт е обвързан с пророческото предричане, че Христос ще озари целия свят. Словото метафорично е отъждествено със светлина. То е положителната страна от опозицията светлина-мрак. Носи проглеждане, което е духовно озаряване и приобщаване към зрящите. Преходът от мрак към светлина е преход от езичество към християнство, от невежество към знание. Славяните се приближават и се приобщават към Бога. Словото е осмислено като дарено от Всевишния и затова- свещено. Чрез него човеците застават отдясно и това прави душите им нетленни. За да бъде убедителен, поетът се опира на авторитета на Библията и предсказанията ѝ за Страшния съд- приелите словото, спасяват душата си и застават отдясно на Отца. С императивни анафорични форми „Слушайте“ Константин-Кирил призовава славянския народ да чуе божествените слова, защото те са храна за душата, сърцето и ума. Те подготвят всички „да познаят Бога“. Словото е животворящо и събужда възприятията ни, то е ново сетиво, което съживява мъртвата и безкнижна душа. В духа на библейската символика авторът гради образа на словото като „Закон“, който властва над всичко. Неговата сила е всепроникваща и въздействаща. Способна е да пречиства и да изостря сетивата. Влиянието на словото е сравнено с гръмотевица, която плаши; с ноздри, благодарение на които се усеща дъхът на цветята; с уста, чрез която се вкусва сладостта. Особено важен е проблемът за понятността на словото, която е условие за познание. Тук то е противопоставено не срещу езическата безпросветност, а срещу триезичната ерес. Кирил много умело отново прибягва до библейски цитат от апостол Павел:
„Желая думи пет да изрека, но всички, братя, да ги разберат, отколкото безброй слова неясни.“ (по І Кор. 4:19).
С това просветителят защитава хуманистичната идея за културното равенство на народите. Изповядва разбирането, че всеки народ има изконното право да възприема божественото слово на свой език. То е подчертано и акцентирано с реторични въпроси:
„Кой човек, прочее, не ще разбере? Кой не ще прибави мъдри притчи, тълкуващи ни верните беседи?“
Божият живец е необходимата храна за душата, която дарява просветление, озарява душевния свят и отваря вътрешния взор към святото знание. Словото е път към правата вяра. Негов метафоричен образ е семето. Божието слово като семе, което пада в сърцата на хората, е библейска перифраза, на която се опира поетът, за да внуши потребността от него. Към тази асоциация е прибавена по-нова метафора, не по-малко будеща въображението „Дъжд от букви божии,…“ е потребен за покълването на „плод божествен“. Нова писменост е необходима на славяните за тяхното национално утвърждаване, за формирането на идентичността им като равностойни в културно отношение на останалите народи. С това се прави преход от устно към писмено битие. Словото като писмена, като писмовност е другото измерение на образа му. Той е представен от контекстов синоним- „Книги“- те, отбелязан с главна буква, подчертаваща значението му. Непреходната мъдрост на афоризмите е привлечена в защита на тази идея:
„Голи са без Книги всичките народи:“.
Словото е не само храна, а и дреха- облекло за душата. То е материалният израз на нематериалната същност на човека. И писаното слово е неин пазител, неин хранител. Защото сразява враговете ѝ и това го прави достойно оръжие срещу невежеството и лукавия. Буквите са крепител на Христовата Премъдрост, нейно въплъщение. Те са израз на божественото и нетленното, чрез който човеците могат да открият спасение от скверното и плътското. Като белег на небесното, писаното слово е извисяващо и одухотворяващо. Песните, създадени с негова помощ, са достойно хвалебствие за Бога. Образът на словото е всеобхватен и многопосочен. Носещ отгласи от библейска символика, той е издигнат в култ и белязан като значим и свещен за славяните. Чрез него се предава гласа на новото. Културното значение на буквите в българската ни история е несравнимо и неизмеримо. Появили се по боговдъхновен начин, те откриват пътя на себепознанието ни като народ. Като отварят нова страница в националното духовно осъществяване, те са в основата на самочувствието ни и ни правят значима част от славянската и световна културна общност.
Самото определение в заглавието „проглас“ се превежда като „призив“, „зов“. То е знак за предназначението на творбата- да провъзгласи спасителната вест, че славяните вече могат да възприемат божите слова на свой език. Този факт е обвързан с пророческото предричане, че Христос ще озари целия свят. Словото метафорично е отъждествено със светлина. То е положителната страна от опозицията светлина-мрак. Носи проглеждане, което е духовно озаряване и приобщаване към зрящите. Преходът от мрак към светлина е преход от езичество към християнство, от невежество към знание. Славяните се приближават и се приобщават към Бога. Словото е осмислено като дарено от Всевишния и затова- свещено. Чрез него човеците застават отдясно и това прави душите им нетленни. За да бъде убедителен, поетът се опира на авторитета на Библията и предсказанията ѝ за Страшния съд- приелите словото, спасяват душата си и застават отдясно на Отца. С императивни анафорични форми „Слушайте“ Константин-Кирил призовава славянския народ да чуе божествените слова, защото те са храна за душата, сърцето и ума. Те подготвят всички „да познаят Бога“. Словото е животворящо и събужда възприятията ни, то е ново сетиво, което съживява мъртвата и безкнижна душа. В духа на библейската символика авторът гради образа на словото като „Закон“, който властва над всичко. Неговата сила е всепроникваща и въздействаща. Способна е да пречиства и да изостря сетивата. Влиянието на словото е сравнено с гръмотевица, която плаши; с ноздри, благодарение на които се усеща дъхът на цветята; с уста, чрез която се вкусва сладостта. Особено важен е проблемът за понятността на словото, която е условие за познание. Тук то е противопоставено не срещу езическата безпросветност, а срещу триезичната ерес. Кирил много умело отново прибягва до библейски цитат от апостол Павел:
„Желая думи пет да изрека, но всички, братя, да ги разберат, отколкото безброй слова неясни.“ (по І Кор. 4:19).
С това просветителят защитава хуманистичната идея за културното равенство на народите. Изповядва разбирането, че всеки народ има изконното право да възприема божественото слово на свой език. То е подчертано и акцентирано с реторични въпроси:
„Кой човек, прочее, не ще разбере? Кой не ще прибави мъдри притчи, тълкуващи ни верните беседи?“
Божият живец е необходимата храна за душата, която дарява просветление, озарява душевния свят и отваря вътрешния взор към святото знание. Словото е път към правата вяра. Негов метафоричен образ е семето. Божието слово като семе, което пада в сърцата на хората, е библейска перифраза, на която се опира поетът, за да внуши потребността от него. Към тази асоциация е прибавена по-нова метафора, не по-малко будеща въображението „Дъжд от букви божии,…“ е потребен за покълването на „плод божествен“. Нова писменост е необходима на славяните за тяхното национално утвърждаване, за формирането на идентичността им като равностойни в културно отношение на останалите народи. С това се прави преход от устно към писмено битие. Словото като писмена, като писмовност е другото измерение на образа му. Той е представен от контекстов синоним- „Книги“- те, отбелязан с главна буква, подчертаваща значението му. Непреходната мъдрост на афоризмите е привлечена в защита на тази идея:
„Голи са без Книги всичките народи:“.
Словото е не само храна, а и дреха- облекло за душата. То е материалният израз на нематериалната същност на човека. И писаното слово е неин пазител, неин хранител. Защото сразява враговете ѝ и това го прави достойно оръжие срещу невежеството и лукавия. Буквите са крепител на Христовата Премъдрост, нейно въплъщение. Те са израз на божественото и нетленното, чрез който човеците могат да открият спасение от скверното и плътското. Като белег на небесното, писаното слово е извисяващо и одухотворяващо. Песните, създадени с негова помощ, са достойно хвалебствие за Бога. Образът на словото е всеобхватен и многопосочен. Носещ отгласи от библейска символика, той е издигнат в култ и белязан като значим и свещен за славяните. Чрез него се предава гласа на новото. Културното значение на буквите в българската ни история е несравнимо и неизмеримо. Появили се по боговдъхновен начин, те откриват пътя на себепознанието ни като народ. Като отварят нова страница в националното духовно осъществяване, те са в основата на самочувствието ни и ни правят значима част от славянската и световна културна общност.
09.05.2013 18:44 -
„Дамата с рентгеновите очи“ на Светослав Минков (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Чрез разказа си „Дамата с рентгеновите очи“ Светослав Минков прави своеобразна рентгенова снимка на своето време. Той регистрира съвременните феномени, които влияят и променят живота на хората. Една от темите на разказа е опитът на човека да се пребори с природата, да извоюва надмощие и власт над нея, да я овладее.
Проницателността на Светослав Минков се проявява най-вече чрез иронията и средствата на пародията. Той ползва познати модели, за да ги изпълни с ново съдържание. Така достига гротеската и хумора.
Авторът прави разрез на аристократичното общество- хайлайфа, представено чрез образа на Мими Тромпеева- дъщеря на богат индустриалец, мечтаеща да се омъжи за милионер.
В изграждането на образа на висшето общество са впрегнати всички атрибути на аристократичното, като емайлов пепелник например. Светът на модата и хайлайфа е онагледен чрез италиански думи като „джентилисима синьорина“, „грациозисима“, „беллисима“, „карисима“, чрез които авторът предава престорената изисканост и галантност на своето време, която е изкуствена и противоестествена. Стилът е патетично приповдигнат и граничи с комичното.
Фигурата на маестро Галфоне носи иронията и критичното отношение на автора към човешкия стремеж да имитира бога. Последното откритие на професора е „Рентгенол“- чудотворни капки, които лекуват кривогледство.
Рентгеновият поглед на автора достига и вътрешния свят на човека, представен чрез личния дневник на Мими Тромпеева. Нейният поглед е оръжието на автора, благодарение на което той прониква в материята и се превръща във всевиждащо око. Чрез преживяното от своята героиня писателят достига истината за членовете на хайлайфа. Тя се изразява в контраста между външно и вътрешно, между съвършеното тяло и липсата на съдържание. Мими Тромпеева изрича своето изискване към бъдещия си съпруг, а именно да има „идеално развито тяло“. Саморазкриването на разбирането ѝ за ценност е разобличаване на властващата ценностна система на обществото. Комбинацията от фигура на атлет, коригирана външност, материално благосъстояние са единствените качества, които е достатъчно да притежава човек, за да оцелее, за да се приспособи към условията на епохата.
Финият мозък на хората от аристокрацията съхранява всички улични песни на простолюдието, значението и ефекта на различните парфюми и моделите за поведение в обществото.
Светослав Минков представя един свят, който се управлява от красивата външност и парите. Благодарение на тях, човек може да сключи брак, в който е невъзможно да се породи истинска любов.
Финалният откъс от дневника на Мими Тромпеева показва, че безсмисленото в плоскостта на материалното води до затваряне на човека в света на вещите.
Рентгеновият поглед на автора разкрива живота на аристократичното общество като заключен в кръга на предметите, на външното, който е безцелен и обречен на безсмислие. Надеждата и спасението от него са в способността човек да погледне на света с ирония и доза хумор.
09.05.2013 18:29 -
Дневникът на Мими Тромпеева- огледало на нейната душа (ЛИС, БЕЛ, 8 клас)
Главната героиня в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ на Светослав Минков е в центъра на сатиричното изображение, изобличаващо грозотата на бездуховното общество. Образът ѝ е лишен от високи идеали и висши стремежи, а животът ѝ е празен и затворен в рамките на тялото и тесния материализъм.
Дневникът на Мими отразява докрай нейната впечатляваща хубост, елементарно мислене, себичност и ограничен личен свят. Героинята целѝ единствено да бъде част от хайлайфа на салонното общество.
Самото ѝ име я характеризира като лекомислена и може би кокетна жена. То е умалително- Мими. Обикновено потребността човек да води личен дневник е предизвикана от необходимостта да се вгледа в себе си. Но дневникът на Мими е по-скоро хронология на нейното душевно и духовно късогледство. В него тя се саморазкрива като безнадеждно разглезено младо същество, привикнало към лукса и ценящо единствено безсмисленото съществуване. Мими никога не е била личност, защото отношението ѝ към живота е повърхностно.
Единствената цел на героинята е да бъде част от т.нар. висше общество, в което се ценят само красивата външност, познанствата, близостта и успехът сред неговите членове, както и парите. Съзнавайки, че пречка за приобщаването ѝ към тези среди е един неин телесен недостатък- кривогледството, тя прибягва до услугите на маестро Галфоне и средствата на съвременната пластична хирургия, които предлага той.
След настъпилата промяна у нея при хирургичната намеса на отстраняване на недъга ѝ, през нейния дневник авторът надниква в съзнанието ѝ. Характеристиката на Мими Тромпеева е изградена почти изцяло косвено- чрез нейните мисли, постъпки и взаимоотношения с другите герои. Мнението на средата, в която тя се движи, определя поведението ѝ. Тя няма индивидуалност, нито проявява личностни качества. Отношенията на останалите герои към Мими са предадени главно чрез нейните впечатления. Те доочертават и дообогатяват образа ѝ с нова характеристика. В началото никой не ѝ обръща внимание, а всички я презират. След корекцията на зрението, обаче всички полудяват по новия ѝ физически образ. Новопридобитият ѝ рентгенов поглед ѝ позволява да види „как дробовете им се издуват от завист“ при успеха ѝ сред мъжката част на салонното общество. Новото зрение ѝ позволява да проникне зад привидната любезност, властваща в него, и да забележи, че главите на неговите членове са празни. Това е проглеждане, което за героинята има смисъл, ако води до лично себеосъзнаване, до пробуждане на разбирането на безплодния живот, който водят всички. В нея не успява да се извърши подобно духовно прераждане, защото ѝ липсва всякакъв стремеж за каквото и да било развитие.
Преодоляла главната пречка по пътя към света на хайлайфа, Мими започва да се ползва с привилегиите на красива и пробивна жена. Особено след операцията тя се опиянява от успеха си, изразен във възклицанието на другите: „Ах, какви чудни очи!“. Първата мисъл, която в резултат на това я осенява, е светкавичното ѝ пожелание: „Дано се омъжа по-скоро!“ Това е следващата амбициозна цел на Мими- да сключи брак. Но не защото иска да обича или да се осъществи като майка и жена. За нея любовта няма духовен смисъл. Тя е преди всичко възможност да блесне и да доминира над другите дами и да затвърди позициите си сред отбраното общество..
Мими намира своя избраник сред множеството ухажори. Жан е богат, мил, единствен наследник на вуйчо си мултимилионер и също като другите няма мозък в главата си. Героинята многократно си пожелава да прилича във всичко на любимия си и да бъде достойна негова партньорка. Сделката между нейния баща и новоизлюпеният ѝ годеник, много добре показва, че Мими е смятана и от двамата за разменна вещ. Това изобщо не ѝ прави впечатление, нито буди тревожни екзистенциални въпроси и дилеми от философски характер. За нейната меркантилност главното е да се реализира мечтаният брак: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата.“ Това е цената на семейното щастие, мисълта за което я кара „да полудее от щастие“. За Мими не съществуват понятия като чувства, привързаност, обич. Това, което има значение е материалното изражение на човешките отношения, което превръща героинята в сляп поклонник на парите.
Светът на Мими е съвършено ограничен. В него няма духовни хоризонти, душевни вълнения, страдание, вътрешна борба или съвест. Той е лишен от нравствени ценности, управляван единствено от властта на парите и безцелното вегетиране на салонното общество. Техният начин на живот е обречен да се самовъзпроизвежда чрез атрибутите на съвременната масова култура и да не намира духовна опора на своето съществуване.
Образът на Мими Тромпеева, като всеки сатиричен образ, е по-скоро в черно-белите краски на графичното изображение. Героинята е абсолютно последователна в своите едностранчиви прояви и отчайваща елементарност. В това се крие и замисълът на автора- да открои колкото може по-отчетливо отблъскващата същност на хората без духовност, чиито претенции за охолство и щастие напълно се разминават с посредствените им възможности.
Науката и техниката се развиват много бързо. В живота ни навлизат нови уреди и устройства. Откриват се лекарства за болести, за които не е имало преди, а други достижения все още не са патентовани. Всяко нововъведение се прави с добри намерения. Но дали направеното от науката не е нож с две остриета?
Откритията са доказателство за силата и възможностите на човешкия ум. Те помагат на хората да преоткриват света, но и да го променят. Най-важно е това да се прави в услуга и полза на човека и природата и най-вече в хармония с нея.
Ние- земните жители, сме способни на крайности. Притежаваме умения, но често ги използваме неправилно. В своята област, например, Калашников е направил съвършено изобретение. Но за какво се използва то? Говори се и че откритията в сферата на медицината също не преследват хуманна цел. Вместо за лечение, те се ползват за създаването на нови болестотворни вируси, както и за постигането на чисто финансов успех. А какво да кажем за генномодифицираните продукти? Или за човешката дейност, основана на науката, но заради която се изхвърлят отровни газове в атмосферата?
Хората са длъжни да намерят точната мяра, за да не стигнем до самоунищожение. Едно балансирано използване на възможностите и силите на природата би променило към добро средата ни на живот. Въвеждането на нови средства за отопление, което не замърсява атмосферата или не застрашава с отпадъци от производството на енергия природната среда, разделното събиране на боклука и неговото рециклиране са само някои от стъпките по този път.
Ние сме отговорни за своя живот и ние трябва да създаваме правилата, които да следваме. Но не бива да забравяме, че не сме единствените живи същества на планетата, че сме един от всички видове. Необходимо е да осъзнаем, че сме част от биологичното разнообразие на Земята, а не нейни господари. В противен случай се превръщаме в заплаха за всички нейни живи същества, включително и за самите себе си.
Когато човечеството се научи да контролира силата на своя ум, то ще може да работи изцяло в своя полза. Би могло да се задълбочи в области, в които да прогнозира с висока степен на точност опасности от различен характер- земетресения, урагани и други природни стихии, а защо не да предотврати и сблъсък с метеорит. Доказано е, че фантастиката често се оказва действителност. Човечеството няма проблем с откритията. То е способно да ги направи. Неговият проблем е от сферата на етиката. А именно- къде и как да ги прилага.
Във времето на новия век сме изправени пред вечния избор- да застрашим живота на Земята или да се спасим. Това е въпрос, на който неведнъж сме давали погрешен отговор. В нашите ръце е възможността този път да изберем правилния.
