Ботев е поет на бунта, човек на дълга, при който думите и делата са в неразривна връзка. Това не означава, че е неспособен да изобрази декора на лирическото действие. В две от неговите творби природата е органична част от поетичния текст, чиято роля е чрез хармоничната връзка с героя да подчертае неговото присъствие и да го възвеличи.

       В „Хаджи Димитър“ природната картина е богата на образи. Тя е много динамична и жива. Пространството е организирано на принципа горе-долу, високо-ниско, като чрез тези опозиции (антиномии) поетът целѝ да извиси подвига на своя герой, да го издигне на пиедестала на природата. Единствено тя е способна да облекчи страданието на юнака. Времето е разделено на ден и нощ. Контрастът изразява крайностите, между които е поставен героят, сякаш за да подчертае неговото мъченичество, разкъсването му между земното и небесното и с това граничността на неговия образ. Въпреки това, цикличността, впечатлението за която се създава от жанра на творбата и нейната композиция, носи усещането за затворено пространство, за организиран космос, в който дори за болката може да бъде намерено решение.

     Творбата въвежда читателя в митопоетичното време на героите, в което поборникът за национална свобода е увековечен. Той е поставен на върха на Балкана- топосът на българското величие и победа. Времето е спряло в точката на юнашкото страдание- „слънцето спряно сърдито пече“. Дори то е недоволно от болката, която преживява героят. Чрез него е изразено съпричастието на природата.

Жътва е. Сезонът подчертава и засилва впечатлението за усилие, за напрегнатост, за нажежаване, за изгаряне. Чуват се жътварски песни, но те са позиционирани долу в полето- т.е. в низините, там където е робството, примирението, контрастно противопоставено на величавия връх на подвига, на опита на юнака да постигне небесното- свободата. Жътвата се асоциира с жертвата и в нея са вложени християнски инвенции.

Героизацията се подчертава от богатата приказно-митологична образност. През деня орлица пази сянка на юнака, вълк му ближе раната, сокол се грижи за него като за брат. Това са все животни от българската митология, които се свързват със самотата, единачеството, но и с мъдростта, с прабългарския воински дух, със способността да се отстоява позиция, да се живее вън от стадото. Те са знак за духовно посвещение.

        Христоматийната природна картина, поставена в центъра на творбата, която е на границата между деня и нощта, е изградена в духа на народната песен. Тя е пример за високо поетично майсторство. Богата на асонанси и алитерации, които придават песенност на стиха, тя рисува оживената природа, както в образи, така и в звук. Настъпва вечерта, изгрява месецът, звездите обсипват небесния свод. Инверсията „гора зашуми, вятър повее, -„ е умел поетичен ход, който обърква темпоралната логика и отвежда към един нереален свят, затворен в своята вечност, който възпроизвежда величието и подвига. В него звучи хайдушката песен на Балкана, съзвучна с юнашкото страдание.

          Дори вечер героят не е самотен. Природата е способна да облекчи всяка негова болка- физическа и психологическа. Образите на самодивите, познати ни от българския фолклор, натоварени с неособено положително значение, тук обгрижват и удовлетворяват потребностите на юнака. Те го лекуват с билки, свестяват го, пръскайки го със студена вода. Самодивите са негови сестри. Те са символ за преминаването на героя от земното битие в отвъдното- в света на вечното завръщане, на вечното повторение в мита. Именно то твори величието на героя. Именно то го издига до върха на личното себепостигане и безсмъртието.

      Творбата е богата на цветове- червено, жълто, зелено, бяло, сиво. Властва полихромията. Това прави изобразяваната картина жива в представите на читателя.

            В „Обесването на Васил Левски“ откриваме същата авторова цел- да възвеличи едничкия син на България, иконата на българската свобода. И тук героят е самотен, отделен от общността. Но за разлика от „Хаджи Димитър“, измеренията на страданието са напълно реални. Природният декор е в съзвучие със случилото се, но по никакъв начин не прави болката по-поносима, а напротив- засилва я.

       Вместо опозиции, тук имаме център и периферия. Пространството е сякаш линейно- очертано в хоризонтала и вертикала. Левски е поставен в централната точка на изображение на творбата. Неговият връх е не Балкана, а извисеното, сравнимо с кръст, бесило, което е неговият гроб. Сезонът е зима. Това навежда на мисълта за студ, свиване, смърт. За това впечатление допринася и черният цвят, който присъства в целия текст само два пъти- родината е наречена „черна робиня“, бесилото е „черно“, но въпреки това се създава усещането, че е завладял всички строфи, заради натрапчивия образ на гарвана. Надмощие взема монохромността.

         Творбата носи внушение за скръб, драма, за национална трагедия. Природата е представена като пустиня- като пълно отсъствие, като липса на човешко присъствие, като пустош, изразено в стиха: „вихрове гонят тръни в полето“. Пространството е равно във всички посоки като знак за безгранична скръб, за това, че няма отправна точка за изход от болката. То е безлюдно.

Всички образи, въпреки че ги има, създават усещането за празнота, поради значението, което носят. Гарванът е един от тях. Заедно с псетата и вълците, тук те са символи на мародерство. Тяхното присъствие не отвежда към положителни асоциации. Те градят смислова верига за пустота, изоставеност, за отсъствие на човешка почит към тленните останки. Единствените хора, които присъстват са старци, жени и деца. Те са образи, чиято социална и полова определеност предопределя способността им да изпитват загриженост и съчувствие. Въпреки това, техните действия са израз на безпомощност- те се молят, плачат и пищят, без това да може да промени или облекчи драмата. Дори майката родина може единствено да скърби за своя син.

        Звуковата картина би могла да се определи като монотония- грачене, виене, плач и писъци я изграждат. Тук песента на Балкана е заменена с тази на зимата- „Зимата пее свойта зла песен,“. Тя е натоварена с отрицателен знак- вместо да успокоява, да приспива тревогата, драматично подсилва всяка липса. И има защо- до съзнанието на читателя трябва да достигне посланието, че неговият единствен герой е обесен.

      Докато в „Хаджи Димитър“, въпреки усещането за предстояща, непрекъснато настъпваща, но ненастъпила смърт, го има чувството за неразривна връзка с природата, която приобщава героя към своя свят и го прави част от него, в „Обесването на Васил Левски“ се сблъскваме с една оголена реалност, в която жестокостта и безмилостността на заобикалящото градят представата за необратимост на героичната смърт, която е факт. В баладата безсмъртието е реализирано чрез връзката с природата като врата към митопоетичния космос. Героят е приет и приобщен към един- макар фантастичен, приказен свят на границата между живота и смъртта. В „Обесването на Васил Левски“ то се осъществява въпреки природата- саможертвата се оказва недостатъчна, за да може героят да получи милост дори от нея. Хаджи Димитър сякаш умира и възкръсва многократно, докато безсмъртието на Левски е сравнимо със самопожертвованието на Христос. Смъртта му е еднократен и необратим акт. И в това се състои неговото величие, както и неповторимостта и човешката непостижимост на стореното от него.

      Поезията на Николай Лилиев се свързва с върха и залеза на българския символизъм. Богатата литературна култура на поета личи във формата на неговото творческо изразяване. Съвършенството и ефирността на стиха се допълват от дълбок лиризъм и финес.

Творбата „Светло утро“ кореспондира със стихотворението „Пеперуда“ на австрийския поет Николаус Ленау. Стиховете на Лилиев проследяват темата за настъпващото утро, за възкръсването на новия ден, за тържеството на светлината. Тя отвежда читателя към идеите за хармонията и красотата, отразени чрез обновлението в природата и човешката душа, които са и образ символ на духовно съвършенство.

Обикновено, „Светло утро“ се разглежда като част от триптих, заедно с „Тихият пролетен дъжд“ и „Кръгозори надвесени“. За разлика от тях обаче, в тази творба не преобладава минорната тоналност. Също като тях, тя представлява лирическа миниатюра. Композицията на творбата е концентрична. Изградена е на основата на множество повторения и градиран рефрен, който оформя третия и четвъртия стих на всяка от общо трите строфи. Стихотворната стъпка е хорей, чрез която стиховете внушават бодрост и възторженост. Настроението може да се определи още и като тиха радост от възраждането на надеждата.

Началото на творбата въвежда основния образ, като противопоставя метафорите на утрото- от една страна, и парата и мъглата- от друга, които са представители на светлината и на мрака. Текстът внушава силата на доброто и светлото, на тържеството им над всичко земно. Глаголът „прокуди“ не е случаен. Той отвежда към абсолютната власт, която притежава утрото, изместващо тъмнината. То пръска светлина и открива хоризонта на новия живот.

Разтварянето на пространството продължава в централната втора строфа, където откриваме образа на безкрайното, безграничното, представено чрез безбрежната шир. Сякаш природата пробужда и излива своята мощ свободно и без предели, носейки усещането за простор и широта. Можем дори да чуем разгръщането на пространството чрез звъна, който то предизвиква по стъклата.

За несъмненото надмощие и победа на светлината разбираме чрез образа на мрежата от изумрудени светила, изграден в третата строфа. Тук в най-висока степен е предадено впечатлението за ослепителен блясък, за трептящи отблясъци, за яркост, за свят, изпълнен с красота и ефирност. Светлината на изумрудите, която се разпръсква, носи възприятие за свежест, защото зеленият цвят на този камък дарява със спокойствие и хармония. Той носи усещането за прохлада и свежест, за пролетно обновление, а древните вярват, че в изумруда се отразяват всички тайни на настоящето и бъдещето.

Разглежданото стихотворение на Лилиев не е богато на тропи и фигури, което се предполага и от кратката му форма. Епитетите са пестеливо използвани- утрото е „светло“, крилата са „сребърни“, а открилата се шир- „безбрежна“. Внушението и силата на творбата са в музикалността ѝ, постигната чрез рефрена, който се откроява и е  най-запомнящ се:

„пеперуди, пеперуди,

тънки, сребърни крила.“

Той извежда на преден план централния образ символ в творбата- пеперудите. Повторението на думата във всяка от строфите ги превръща едновременно във фон на картината, но и в носители на главното авторово послание. Те носят значението на надеждата, на вечната промяна и метаморфоза, на възкресението. Такива всъщност са цялата природа и човешката душа- вечно обновяващи се. С това те подсилват смисъла на символа на утрото, който също се свързва с възраждането, с новото раждане на деня.

За звучността на стиховете допринасят асонансите (натрупването на гласните „а“, „о“, „е“, „у“) и алитерацията (повторението на съгласните „р“, „л“, „н“). Благодарение на тях, се предава чувството за разтваряне, за пърхане, за издигане и полет, за едва долавяно трептене. Те превръщат картината, която обрисува творбата, в почти прозрачна, изградена от нишки светлина. Утрото е светло и сякаш навсякъде са пръснати искри, а сребърните крила са недоловими и едва видими, защото са тънки и прозирни на фона на толкова много светлина. Читателят дочува лекото пърхане на крилете на пеперудите. Те са символ на полета на духа, на търсене на духовна опора в един красив нематериален свят. Това придава въздушност и финес на изобразяваното. Този свят е крехък и нематериален, почти кристален и подобен в красотата си на скъпоценен камък. Той звъни и издава само хармонични тонове в своето съвършенство. Негово огледало може да бъде само природата със своята завършеност и ненакърнима хармония.

Стихотворението „Светло утро” е пример за поетична организация на стиха, характерна за символистите. Внушението се постига не толкова с нарисуваната картина, колкото с неповторимата музикалност, с играта на думи, с красотата на фразата. Стихотворението доказва, че лирическият герой на Лилиев може да достигне до духовно просветление и светла вяра.