Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 13.11.2013 г.
13.11.2013 15:49 -
Силата на словото според одата „Левски“ на Иван Вазов (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Одата „Левски“ е първата творба в „Епопея на забравените“. Това не е случайно. Апостолът на свободата е поставен на челно място в пантеона на незабравимите, на които Вазов заслужено отдава почит. Левски е най-високият непостижим връх на личен и индивидуален подвиг. Авторът се прекланя пред него, подчертавайки качествата му на будител на народа за национална свобода. Целта на Вазов е да утвърди образа му като мярка за величие. В това главна роля играе словото.
Неговата съзидателна сила, чрез която са изведени личните прозрения за етично поведение, личи в монолога на героя. Чрез словото е постигната идеализацията и библейският смисъл на образа на Левски. Санкциониращата мощ на авторовите думи се проявява в нетърпимостта към предателя и предателството. Мълчанието е превърнато във висш израз на словесна мощ.
Монологът на Левски в началото на творбата разкрива способността на словото да изрази прозренията, до които героят достига в манастира. В своите думи той аргументира житейския си избор да го напусне. В изповедта му се проявява съзнанието на човек с високи етични разбирания. Той е прозрял, че неговият глас не стига до Бога, независимо от усърдието и молитвите и че страдащият народ се нуждае не от "химни и тропари лишни", а от "благата дума". Героят споделя, че сляпото изпълнение на канона чрез молитви и религиозни церемонии не е богоугодно. По-достойно и истинно изпълнение на Божиите повели е да се откликне на народното страдание. Левски се отрича от фалшивия и лицемерен аскетичен живот, преръщайки в обет пътя си към пробуждане на поробените. Главно средство в тази негова цел е именно словото.
То е поетичният инструмент, чрез който авторът постига идеализацията и библейския смисъл на образа на своя герой. Думите на Левски са "прости и кратки", но са разбираеми, носят топлотата на сърцето му, защото са искрени и могат да породят "упование и надежди сладки". Може би чрез тази характеристика на словото Иван Вазов въвежда християнската идея: "Кротък език е дърво за живот, а необуздан е съкрушение на духа."(Притч. 15:4) Левски също вижда в бунта не толкова разрушителната сила, колкото съзидателната, затова речта му е "дърво за живот". Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него и чак когато е получил доверието на "робите слепи", пръска светлината и тайнството на "две-три думи нови"- ключовите думи на бунта. Селяните "светец го зовяха", защото е отхвърлил "от себе си лъжливостта на устата и лукавството на езика" (Притч. 4-24) и думите му са ясни и праведни. В словото е цялостният израз на Апостола, то е единно по звучене и смисъл:
"Обърнал се беше на дух, на огън Думата си цяла лейше в едно слово." В нашата поезия нямаме друг израз на толкова пълно единство между дума и слово, те се сливат в едно мигновение, подобно на единството на лъча и светлината- това е мигът на озаряването, когато човек може да повярва, че светлината (думата) е вътрешно състояние- "робите слепи" я чувстват чрез душата си. Така те възприемат и словото на Апостола- "слушаха с трепет, с зяпнали уста" и "тям на душата ставаше по-ясно". Никой друг от апостолите, освен Левски, не е представен с благостта на словото. В това е и неговото величие- с простата и топла човешка реч да подбужда към бунт. Въстанието добива смисъл не чрез озлоблението, а чрез вярата. Да се проповядва революция чрез благо слово би изглеждало парадокс, ако не се има предвид, че всъщност то е вътрешното озарение, чрез което робът разбира смисъла на свободата. Без него бунтът би имал само разрушителен смисъл, защото ще го води чувството за мъст. Не по-малко мощ се крие в разрушителната сила на словото. Авторът използва това оръжие, обръщайки го в непоносимостта си към предателя и предателството. То е средството за изобличаване на низката му постъпка. С помощта на богата синонимия и антиномично противопоставяне на светлия образ на Апостола, е обрисувана фигурата на издайника. Ако Левски е изобретателен, фантом, сянка, дух, огън и с авторитет пред народа, то предателят е обруган. Назован е: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда. Християнските инвенции целят да подчертаят светостта на иконата на българската свобода и да принизят предателя. Противопоставени са благостта на словото на просветителя и словото като инструмент на подлостта. Думите на Левски се извисяват при контраста с тези на предателя. За издайника е валидна библейската истина, че осквернява не онова, що влиза в устата, а онова що излиза от нея, защото то идва от сърцето. (Мат. 15:17-20) Устата на божия служител, който вместо да благослови бунта, го предава, е пълна "с яд и злост". В одата „Левски“ място намира мълчанието. То е не по-маловажно от гледна точка на словото. Премълчаването е другата негова страна, защото е израз на духовна и морална сила. То е символ на мъдростта, която е отвъд привидността на думите. Проявява се, от една страна, чрез мълчанието на Вазов по отношение на името на предателя. Изричането е символ на реализация, на осъществяване. Думите са знак за съществуването на предмета, който назовават. В това се заключава значението на замлъкналия авторов глас- предателят трябва да бъде забравен. Лишен от словесно присъствие, да бъде изтрит от паметта на народа, да бъде обречен на забрава, да бъде оспорено правото му на съществуване- неназован, означава без битие. А и, погледната в пълния си вид, епопеята е апотеоз на величието, а не на низостта. Другата страна на неизреченото слово откриваме в гордото мълчание на Левски в съда. Заловеният Апостол знае не само цената на думите, но и на мълчанието. То е демонстрация на превъзходство и вътрешна сила. Символ на величаво себенадмогване и себепожертвование; себепостигане и достойна защита на идеята за свобода. Това, което постига чрез изреченото сред народа, постига в тъмницата с мълчание. Той не изрича "предателска реч", независимо от мъките, на които е "подвъргнат":
"И на вси въпроси- грозно изпитанье- Един ответ даде и едно мълчанье, И казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!" И никое име той не спомена." Така с благата дума и с изстраданото мълчание Апостолът остава верен на своя идеал и не изменя на народа си. Чрез тях той намира "към безсмъртието по-прекия път", защото "смърт и живот са подвластни на езика, и които го владеят, ще вкусят от плодовете му." (Притч. 18:22)
Силата на словото в одата „Левски“ се реализира с помощта на изповедния и откровен глас на героя. Способността му на оратор, владеещ своята публика, се осъществява чрез благостта и силата на думите му. Авторът става негов продължител и горещ защитник на споделените от него идеи. Уповавйки се на характерните за одата изразни средства и богатата им палитра, той поставя на пиедестал Апостола, проследявайки силата му да убеждава и увлича. В драматичен противовес отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение, лишавайки го от правото на съществуване чрез силата на думите. Оставяйки празни места в текста, Вазов издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да побере и изрази измяната и величието.
Части от текста се базират на следния материал:
www.iskam6.com/pisateli/488-magiata-na-slovoto-v-epopeia-na-zabravenite.html
"Обърнал се беше на дух, на огън Думата си цяла лейше в едно слово." В нашата поезия нямаме друг израз на толкова пълно единство между дума и слово, те се сливат в едно мигновение, подобно на единството на лъча и светлината- това е мигът на озаряването, когато човек може да повярва, че светлината (думата) е вътрешно състояние- "робите слепи" я чувстват чрез душата си. Така те възприемат и словото на Апостола- "слушаха с трепет, с зяпнали уста" и "тям на душата ставаше по-ясно". Никой друг от апостолите, освен Левски, не е представен с благостта на словото. В това е и неговото величие- с простата и топла човешка реч да подбужда към бунт. Въстанието добива смисъл не чрез озлоблението, а чрез вярата. Да се проповядва революция чрез благо слово би изглеждало парадокс, ако не се има предвид, че всъщност то е вътрешното озарение, чрез което робът разбира смисъла на свободата. Без него бунтът би имал само разрушителен смисъл, защото ще го води чувството за мъст. Не по-малко мощ се крие в разрушителната сила на словото. Авторът използва това оръжие, обръщайки го в непоносимостта си към предателя и предателството. То е средството за изобличаване на низката му постъпка. С помощта на богата синонимия и антиномично противопоставяне на светлия образ на Апостола, е обрисувана фигурата на издайника. Ако Левски е изобретателен, фантом, сянка, дух, огън и с авторитет пред народа, то предателят е обруган. Назован е: мръсен червяк, низък роб, позор, петно на храма, безсрамен човек, с ниско чело, издайник грозен, злобен, изпълнен с омраза, подъл, подобен на Юда. Християнските инвенции целят да подчертаят светостта на иконата на българската свобода и да принизят предателя. Противопоставени са благостта на словото на просветителя и словото като инструмент на подлостта. Думите на Левски се извисяват при контраста с тези на предателя. За издайника е валидна библейската истина, че осквернява не онова, що влиза в устата, а онова що излиза от нея, защото то идва от сърцето. (Мат. 15:17-20) Устата на божия служител, който вместо да благослови бунта, го предава, е пълна "с яд и злост". В одата „Левски“ място намира мълчанието. То е не по-маловажно от гледна точка на словото. Премълчаването е другата негова страна, защото е израз на духовна и морална сила. То е символ на мъдростта, която е отвъд привидността на думите. Проявява се, от една страна, чрез мълчанието на Вазов по отношение на името на предателя. Изричането е символ на реализация, на осъществяване. Думите са знак за съществуването на предмета, който назовават. В това се заключава значението на замлъкналия авторов глас- предателят трябва да бъде забравен. Лишен от словесно присъствие, да бъде изтрит от паметта на народа, да бъде обречен на забрава, да бъде оспорено правото му на съществуване- неназован, означава без битие. А и, погледната в пълния си вид, епопеята е апотеоз на величието, а не на низостта. Другата страна на неизреченото слово откриваме в гордото мълчание на Левски в съда. Заловеният Апостол знае не само цената на думите, но и на мълчанието. То е демонстрация на превъзходство и вътрешна сила. Символ на величаво себенадмогване и себепожертвование; себепостигане и достойна защита на идеята за свобода. Това, което постига чрез изреченото сред народа, постига в тъмницата с мълчание. Той не изрича "предателска реч", независимо от мъките, на които е "подвъргнат":
"И на вси въпроси- грозно изпитанье- Един ответ даде и едно мълчанье, И казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!" И никое име той не спомена." Така с благата дума и с изстраданото мълчание Апостолът остава верен на своя идеал и не изменя на народа си. Чрез тях той намира "към безсмъртието по-прекия път", защото "смърт и живот са подвластни на езика, и които го владеят, ще вкусят от плодовете му." (Притч. 18:22)
Силата на словото в одата „Левски“ се реализира с помощта на изповедния и откровен глас на героя. Способността му на оратор, владеещ своята публика, се осъществява чрез благостта и силата на думите му. Авторът става негов продължител и горещ защитник на споделените от него идеи. Уповавйки се на характерните за одата изразни средства и богатата им палитра, той поставя на пиедестал Апостола, проследявайки силата му да убеждава и увлича. В драматичен противовес отхвърля правото на защита на предателя, яростно го заклеймява и обрича на забвение, лишавайки го от правото на съществуване чрез силата на думите. Оставяйки празни места в текста, Вазов издига мълчанието като израз на невъзможността на словото да побере и изрази измяната и величието.
Части от текста се базират на следния материал:
www.iskam6.com/pisateli/488-magiata-na-slovoto-v-epopeia-na-zabravenite.html
13.11.2013 10:39 -
Теми и идеи в стихотворението "Към природата" на Иван Вазов (домашна работа, БЕЛ, 11 клас)
В творбите си, посветени на природата, Вазов утвърждава своята пантеистична линия. Той вярва в божествения произход на естеството и в предназначението му да бъде връзка с Мирозданието.
В стихотворението "Към природата" властват две главни теми: за природата като Божие проявление, на което поетът се покланя, и за отношенията й с човека.
За Вазов природата е многолика, красива, богата и изобилна. С това заслужава възхищението му. Тя е вечно обновяваща се чрез сезоните и протичащото време. В нея цари вечен кръговрат. Сменят се годишните времена, а с тях и нейният облик. Въпреки дълговечността й, авторът я нарича "млада". Природата е едновременно винаги нова и различна и винаги една и съща, подвластна на вечността. Това произтича от факта, че е творение на Бога. Като такова, природата излъчва мир, тишина, спокойствие и хармония. Тя е извор на сила, на младост и жизненост; чиста е, девствена и недокосната от цивилизацията. Природата пази тайните на Мирозданието. Тя владее познанието на вечността. Затова е безсмъртна.
Проблемът за откъсването на човека от природата датира още от времето на Просвещението, когато Жан-Жак Русо призовава с думите си: "Назад към природата!". Вазов прокламира тази идея. Той смята, че човекът доброволно се е отказал да черпи мощ от естеството, чието създание е. Като венец на природата, хората са престанали да бъдат природни същества. Създали свой цивилизован свят, те са "разлъчени"- отделили са се от своята естествена среда. Потънал в суета и тленност, човекът е преходен. Едновременно "бог и червяк", той се отказва от божествената си същност и се отдава на временното в този земен свят. Затова неговият живот е кратък и не може да се съизмери с безсмъртната природа. Откъснал се от своите корени, той вече не я чувства като свой дом. Присъствайки в нея, човекът е гост. Той е спрял да разбира езика й. За него са недостъпни тайните, които тя пази и крие. Природата е неразгадаема енигма за човека. Авторът я нарича "сфинкс без глас", с което подчератава, че познанието е заключено за него. То е достъпно само по силата на единородството, от което човекът се е отрекъл. Финалът на творбата извежда идеята за неговата преходност- след него не остава нищо ценно, нищо което да го надживее и да пази спомена за съществуването му. Вечно е само тържеството на природата.
В стихотворението "Към природата" властват две главни теми: за природата като Божие проявление, на което поетът се покланя, и за отношенията й с човека.
За Вазов природата е многолика, красива, богата и изобилна. С това заслужава възхищението му. Тя е вечно обновяваща се чрез сезоните и протичащото време. В нея цари вечен кръговрат. Сменят се годишните времена, а с тях и нейният облик. Въпреки дълговечността й, авторът я нарича "млада". Природата е едновременно винаги нова и различна и винаги една и съща, подвластна на вечността. Това произтича от факта, че е творение на Бога. Като такова, природата излъчва мир, тишина, спокойствие и хармония. Тя е извор на сила, на младост и жизненост; чиста е, девствена и недокосната от цивилизацията. Природата пази тайните на Мирозданието. Тя владее познанието на вечността. Затова е безсмъртна.
Проблемът за откъсването на човека от природата датира още от времето на Просвещението, когато Жан-Жак Русо призовава с думите си: "Назад към природата!". Вазов прокламира тази идея. Той смята, че човекът доброволно се е отказал да черпи мощ от естеството, чието създание е. Като венец на природата, хората са престанали да бъдат природни същества. Създали свой цивилизован свят, те са "разлъчени"- отделили са се от своята естествена среда. Потънал в суета и тленност, човекът е преходен. Едновременно "бог и червяк", той се отказва от божествената си същност и се отдава на временното в този земен свят. Затова неговият живот е кратък и не може да се съизмери с безсмъртната природа. Откъснал се от своите корени, той вече не я чувства като свой дом. Присъствайки в нея, човекът е гост. Той е спрял да разбира езика й. За него са недостъпни тайните, които тя пази и крие. Природата е неразгадаема енигма за човека. Авторът я нарича "сфинкс без глас", с което подчератава, че познанието е заключено за него. То е достъпно само по силата на единородството, от което човекът се е отрекъл. Финалът на творбата извежда идеята за неговата преходност- след него не остава нищо ценно, нищо което да го надживее и да пази спомена за съществуването му. Вечно е само тържеството на природата.
