Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от Декември, 2014 г.
22.12.2014 22:17 -
„Българин да се наричам…“ (есе, Философия, 12 клас)
Исторически погледнато, националната идентичност е определяща за всеки народ. Да заявяваш гордо принадлежността си към своята нация е въпрос на дълг и проява на патриотични чувства. Това е средството, чрез което отделният човек черпи своите сили и самочувствие. Отъждествяването на личността с националната общност е приобщаващ фактор, благодарение на който индивидът е член на група, която му гарантира по-голяма сигурност и стабилност. Държавната организация е проводник на този тип мислене и усещане.
Днес, усилията да съхраним духа на национализма и връзките между хората на равнището на едно формирование, каквото е народът, са почти обречени на неуспех. Глобализмът и индивидуализмът отслабват подобни отношения. А и политическата и обществена ситуация са такива, че да бъдеш българин вече не е чест и повод за гордост.
В своето развитие светът преминава през различни цивилизационни етапи, обществено-политически строеве и идеологии. Някои от тях са национализмът и глобализмът. В момента сме свидетели на разпадаща се национална идентичност. Отварянето на границите и свободата, която предполага демокрацията, позволява хора, стоки и капитали да се движат без ограничения. Това дава възможност за реализация- професионална, творческа и личностна извън рамките на собствената държава. В тази ситуация човекът се идентифицира и себеосъществява в една по-широка рамка, надхвърляща нацията. Достъпът до ценностите на чужди култури, етноси и страни увеличава възможностите на всеки да се докосне до непознати достижения на науката и изкуството, до цялото световно наследство, разширяващо и обогатяващо кръгозора. Човекът е поставен в ситуация на възможност за избор- на място за живеене, на стил на живот, на начин на мислене. Глобалното село подлага на преосмисляне националните идентичности. В това число отслабва културните традиции. Отхвърлени са понятия като патриотизъм и дори носталгия. Определящ е не националният дълг към своята държава, а по-добрите условия за живот и по-благоприятната среда за развитие.
Възможността да досегнеш чуждото и забраняваното неминуемо води до сравнение със своето и до лична преценка. При този сблъсък собствените измерения се оказват на равнище, което е на качествено по-ниско ниво. Естествен е процесът на оттегляне от националните ценности. Над интересите на общността стои стремежът на личността за себеусъвършенстване, а не остойностяване на нацията като концентрация на колективна енергия. Връщането на вярата в народността е възможно само при постигане на икономически стандарт на живот, съизмерим с най-добрите. Това е определящият фактор, наложен от световното развитие. Наличието на древна култура и приносът на народа ни за развитието на човешката цивилизация не е достатъчно основание да бъдем приети като значима част от глобалната икономика.
Темповете ни на развитие не са в крак с тези дори на държави със сходна на нашата историческа съдба. От друга страна, желанието на всяко следващо поколение да живее в по-добра и мотивираща среда е съвсем естествено, но остава неосъществено и е нормално да търси изход от положението. Това води до натрупване на негативи по отношение на националното, до отричането му, до процес на неговия разпад, особено ясно изразен чрез емигрантството- реално и духовно. Потребна е изключителна сила и инат, за да се противопоставим на тези сили, да устоим. Сравнението взема превес, фактите и очевидното имат надмощие- да бъдеш българин не е преимущество, не придава допълнителна стойност, а е белег за изостаналост и причина за срам. Повод за гордост е само миналото, което обаче постепенно избледнява и става все по-трудно да бъде поддържано живо.
В настоящата ситуация е възможен и сценарий, при който да се достигне до пресищане и осъзнаване на надмощието на духа над материалното, до възкресяване на културните различия в противовес на обезличаването, до което води глобализацията, до завръщане в своето- при корените, с привнасяне на доброто от чуждите култури. Дотогава обаче, да бъдеш българин ще продължава да бъде диагноза, а не национално самосъзнание.
20.12.2014 19:57 -
Мотивът за господаря и слугата (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Романът „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“ е класическа творба, в която се срещат идеализмът и материализмът. Олицетворение на мечтателността и духовната извисеност е господарят Дон Кихот, а на земното начало- слугата Санчо Панса. Те представят два основополагащи мирогледа. В сблъсъка на тези противоположни философии се откриват и допирни точки.
Водени от приключенски дух, героите се впускат в изследване на света. Единият- за да върне вярата в хуманистичните ценности, а другият- да придобие власт. Различията в образите водят до необходимостта да се допълват. Необичайното приятелство се превръща в свещено предаване на идеалите на миналото.
Макар на преклонната петдесетгодишна възраст, Дон Кихот утопично вярва в ценностите на старите времена. Лудостта, в която изпада след прекомерното четене на книги, го подтиква да се въоръжи с всички атрибути на рицарството и да се отправи на поход срещу несправедливостта. Благодарение на съвета на услужлив ханджия, съселянинът му Санчо Панса заема длъжността на оръженосец, какъвто трябва да има всеки идалго. Подмамен от обещанията на господаря си, слугата с готовност тръгва с него. Наивен и добродушен, вярва на обещанието му да го направи губернатор.
Желанието за срещата с непознатото, опознаването и откриването на нови места и хора, излизането от рамките на бита и ежедневието обединяват двамата герои. Силата на Дон Кихот е в способността да привлича съмишленици за каузите си. Въпреки че е романтик, той е убедителен и умее да борави със словото, да гради измислени светове на въображението и илюзията. Той иска да върне вярата в човека, да възкреси блясъка на миналото. Санчо Панса е прагматик и пълен антипод на господаря си, търсейки полза от слугуването си при него. Той е реалист и предпочита насладата от земните блага- храната и добрия сън. Оръженосецът не разбира благородството и възвишеността на господаря си, той е далеч от неговите убеждения, но пък е полезен с практичността си, защото осигурява необходимите удобства и за себе си, и за него.
Именно в крайностите си тези два образа се допълват и героите са полезни един за друг. Колкото Дон Кихот е смел до безразсъдство и извън рамките на разумното, толкова Санчо Панса е страхлив и приземен, но способен да направи реална преценка. Той трезво разбира, че господарят му е умопомрачен и живее в собствен свят, който няма връзка с действителността. Това не е причина да го изостави. Дори когато не участва във въображаемите му битки, Санчо Панса искрено се вълнува, подкрепя и съчувства за пораженията му. Щом сражението приключи, оръженосецът веднага се притичва на помощ на рицаря и му помага да се оттегли с достойнство. Практицизмът му приземява идеализма на Дон Кихот.
Мечтите и желанията на двамата герои са от различно естество. Старият идалго копнее да възтържествуват равенството, грижата за ближния и свободата. Неговите цели имат духовни измерения, а тези на Санчо- материални. Слугата съзнава, че няма да промени света и стремежите му са свързани с власт и пари. Виждайки това, Дон Кихот използва силата на словото си, за да му въздейства и да го превъзпита. Той го съветва и напътства- да не забравя произхода си, ако преуспее, да държи на външния си вид и култура, дори да не е от знатен род, да запази доброто в себе си.
Истинската среща на двамата герои се осъществява в края на творбата. Под влияние на господаря си, Санчо променя начина си на мислене. Станал губернатор, той проявява мъдрост и справедливост. Някогашният оръженосец раздава разумни присъди, което буди възхищението на всички. Въпреки това, не се самозабравя. Той изоставя мечтата си да натрупа пари, отрича се от властта. Спечелил вътрешната си свобода, се връща при господаря си, прозрял идеите, които изповядва.
Авантюрите на героите ги превръщат в приятели. По силата на тази връзка протича духовното влияние на Дон Кихот над Санчо Панса и тя прераства в отношения на учител и ученик, наставник и последовател. Слугата проглежда за хуманистичните възгледи на господаря си и става техен приемник.
Дон Кихот и Санчо Панса са образи типове, представящи два изначални принципа- тези на духа и материята. От създаването на света до днес те са във вечно противоборство. Романът на Мигел де Сервантес доказва, че могат да съществуват заедно, макар това да изглежда неприемливо и абсурдно. Той свидетелства, че идеите притежават променяща сила и че чрез мъдростта им земният свят може да бъде одухотворен.
20.12.2014 19:52 -
Дон Кихот- безумец и мъдрец (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Създадена през 16в., творбата на Мигел де Сервантес е пародия на рицарските романи, която снизява възвишените идеали, издигани като висша ценност. Осмян и принизен е и образът на Дон Кихот, отчаян защитник на изживели времето си стойности. Целеустремен и ентусиазиран, той пламенно отстоява старите схващания на един отминал свят.
Безумието на Дон Кихот се проявява в сблъсъка между мечта и реалност. Героят търси съответствието между своето въображение и действителността. Разминаването им го превръща в луд глупак в очите на другите, но го отвежда до духовно прозрение и мъдрост.
Четейки рицарски романи, Дон Кихот придобива по-особено виждане за света. Негово убеждение са идеалите на рицарите от миналото. В опит да ги възкреси, изпълнен с носталгия, петдесетгодишният мъж приема образа на аристократ воин, закрилник на онеправданите и слабите. С настървение на фанатик, той се вживява в новата си роля и загърбва предишната си самоличност. Желаейки да се уподоби на рицар, променя външния си вид. Вместо блестяща ризница обаче, носи ръждясали доспехи. Бръснарски леген замества шлема, а отдавна остарелият Росинант трябва да представлява великолепен боен кон. Всичко в облика на Дон Кихот е нелепо и противоречи на традиционната представа за рицаря. В този безумен вид героят тръгва по света да търси приключения и да се бори с неправдите.
Идеалистичните образи, които населяват неговото съзнание, той проектира върху външния свят- мелниците трябва да са великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Любимата му- Дулсинея дел Тобосо, е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, свят идеал за жена, какъвто трябва да има всеки себеуважаващ се рицар. Действията на Дон Кихот са продиктувани от живото му въображение, но и затворени в него, защото нямат пряка връзка с реалния свят. Затова неразумно и смешно изглежда поведението му- то е само отговор на вътрешните импулси на един идеалист. Битката на героя с вятърните мелници напомня епична приказна борба- фантастична и нереална. Онова, което според Дон Кихот трябва да е, всъщност не е и в очите на другите това изглежда като лудост. Рационалният ум на героя е парализиран и той е ръководен само от силата на сляпата си вяра, чиято цел е да върне ореола на света, да издигне на пиедестал потъпканите от времето идеали. Неразумен той е само през погледа на облечените в произход, власт и богатство, на лишените от фантазия и естествена искреност. За тях Дон Кихот е удобен обект за присмех и забавление, повод за развлечение и проява на ирония.
Неблагоразумието, непохватността и оптимизмът на героя пораждат единствено присмех. Да бъдеш мечтател, да вярваш в доброто, равенството и справедливостта е безумно в онази епоха. Но е и парадоксално мъдро и знак за способността за полет на духа. Мъдростта се ражда от смелостта и силата да защитаваш своите разбирания и вяра чрез действията и чрез словото си, дори с риск да изглеждаш глупав и смешен.
Мъдростта на Дон Кихот с най-голяма сила проличава в съветите му и в дългите речи- монолози, посветени на възвишени теми.
Виждайки възгледите на оръженосеца си, Дон Кихот го наставлява- че човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, той трябва да държи на хигиената, външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. В напътствията личи стремежът на рицаря към благородство, красота и съвършенство, които се опитва да внуши и предаде на другите, да ги извиси.
Една от ценностите, които Дон Кихот защитава, е равноправието между хората. В речта си пред козарите той изразява виждането си, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни. В думите му са вложени мъдрост и ново мислене. Неговите морални разбирания не допускат насилието и неправдата. Затова се бори с всички сили против тях.
За Дон Кихот свободата е на върха на копието, както сам казва. Тя е висше благо и човешка привилегия: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”.
Преминал през превратностите на живота, преситен от авантюри, претърпял поражение от сблъсъка си със света, Дон Кихот не умира напразно. Житейският му път е символ на два етапа в човешкия живот- детството и зрелостта. Постигнал целостта на своя дух, той се смирява и предава пламъка на своята жертвоготовност.
Дон Кихот е отчаян романтик, безумно вярващ в хуманизма и героичната му защита. Неукротим мечтател и опиянен идеалист, той се вразумява и поумнява. Духовният му глад за честност, човешко равноправие и независимост не е загубен завинаги, а е наследен от оръженосеца му. Това е доказателство, че мъдростта има способността да променя света, ако не сега, то с надежда за бъдещето.
20.12.2014 19:48 -
Трагичното в образа на Хамлет (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Трагедията на Шекспир- „Хамлет“, е създадена в епоха на разпадане на ценностите на хуманизма. Вярата в човека, личността и свободата е поставена под съмнение. Късният Ренесанс отбелязва разпада на една философия за света и живота. Главният герой е олицетворение на настъпващата криза. Трагизмът му е резултат от неразрешимите остри и мъчителни противоречия в обществения и личния живот, от напрегнатата борба между противоречивите сили в името на личната му цел, които водят до поражение и гибел.
Трагичното в образа на Хамлет произтича от тайната, която героят знае. За да я съхрани, е необходимо да полудее. Това го обрича на самота и лишава от опора в хората. Синовният дълг изисква от него отмъщение, но моралният закон му го забранява. Това го прави колеблив и нерешителен. Той е повече човек на мисълта, отколкото на действието.
Борбата между доброто и злото в света е основна тема в трагедията на Шекспир. Датският принц разбира за смъртта на баща си и се завръща в двореца. От неговия дух узнава истината за гибелта му- жертва е на братоубийство. Това е първият сблъсък на героя със злото. Виждането му за света се променя и, просветлен, той разбира, че нещата не са такива, каквито изглеждат, но и не може да се противопостави на злините:
„Сърцето ме боли, а трябва да мълча.“
Силата на трагичността на Хамлет се проявява още тук- знае, но не може да изрече истината, а се огъва под тежестта ѝ. Трябва да направи нещо, за да се противопостави на безнравствеността, но сам си забранява това. Желае самоубийството като изход, но то би било морално престъпление. Едно от възможните решения е съзнателно да приеме ролята на шут. Хамлет избира доброволното умопомрачение, което му позволява зад „неразбрани фрази“ и странно поведение да говори или прикрива онова, което знае. Особено ясно формулира това състояние Полоний:
„…Щастие е, че лудостта често
разкрива това, което разумът и доброто здраве
не биха могли да изразят.“...
Истината прави героя самотен. Тя му дава поглед и виждане, които го изолират от близките и приятелите му, затварят го за любовта.
Хамлет не може да се довери на никого. Той прозира, че хората от неговото обкръжение служат на злото. Макар по погрешка, героят убива Полоний и успява да се освободи от злонамерените си “приятели” Резенкранц и Гилденстерн, които се превръщат в олицетворение на предателството. Те са кариеристи, готови на всичко, за да се издигнат. Хамлет им се „отплаща” за приятелството, изпращайки ги на смърт. Той внимателно се вглежда във вината на родната си майка Гертруда. По неин адрес изрича:
„О, слабост, твойто име е жена!“.
Хамлет е преднамерено остър, саркастичен, на моменти непристойно откровен, защото съзира в нея неустойчивата ѝ човешка позиция. Майка му е аморална, подвластна на силите на безчестието, греха и покварата. Такава за него е и Офелия- нежна и мила, тя е марионетка в ръцете на семейството си и се съмнява в любовта му, неспособна да направи личен житейски избор. Наивността ѝ я отвежда към лудостта, за да се самоубие накрая. Хамлет не е сляп за безнравствената им пасивност, престъпната отстъпчивост и подкупна женственост, които противоречат на нравствения му идеал.
В образа на Хамлет Шекспир изобразява типа на меланхолика. Изпълнен със съмнения, героят е поставен между синовния дълг да отмъсти за смъртта на баща си и моралния закон. Той съзнава състоятелността и на едното, и на другото. Тази дилема е в основата на монолога му:
„Да бъдеш или не! Въпросът в туй е.
По-благородно ли е във духа да страдаш
стрелите на обидната съдба
или да вдигнеш меч срещу море тревоги
и като им се противиш, да ги привършиш.“ У Хамлет надделява разсъдъчното начало. В по-висока степен той е герой на разума и мисълта, въпреки че не може да бъде наречен бездеен и крайно пасивен. Умозрителността у него взема превес и тя ръководи действията му- случайни или чисто словесни. Хамлет съзнава потребността от отмъщение, но и факта, че то е отвъд собствените му морални граници и би го превърнало в част от света на злото, срещу което се бори. Неговите схващания за неприкосновеността на човешкия живот не са съзвучни с възмездието, което се налага да въздаде. Затова и колебливост възпира ръката му да убие Клавдий, когато той се моли. Образът на Хамлет е сложен и нееднозначен. Трагизмът му се заключава в разминаването между идеал и действителност. Животът му е подчинен на максимите- „зная и трябва“, които водят до „трябва, но не бива“, обричащи го на самота. Това сломява духа му, парализира силите му за реално противодействие и води не само до неговата смърт, а до краха на цяла една философия.
„Да бъдеш или не! Въпросът в туй е.
По-благородно ли е във духа да страдаш
стрелите на обидната съдба
или да вдигнеш меч срещу море тревоги
и като им се противиш, да ги привършиш.“ У Хамлет надделява разсъдъчното начало. В по-висока степен той е герой на разума и мисълта, въпреки че не може да бъде наречен бездеен и крайно пасивен. Умозрителността у него взема превес и тя ръководи действията му- случайни или чисто словесни. Хамлет съзнава потребността от отмъщение, но и факта, че то е отвъд собствените му морални граници и би го превърнало в част от света на злото, срещу което се бори. Неговите схващания за неприкосновеността на човешкия живот не са съзвучни с възмездието, което се налага да въздаде. Затова и колебливост възпира ръката му да убие Клавдий, когато той се моли. Образът на Хамлет е сложен и нееднозначен. Трагизмът му се заключава в разминаването между идеал и действителност. Животът му е подчинен на максимите- „зная и трябва“, които водят до „трябва, но не бива“, обричащи го на самота. Това сломява духа му, парализира силите му за реално противодействие и води не само до неговата смърт, а до краха на цяла една философия.
20.12.2014 19:43 -
Мотивите за гнева и възмездието в Първа песен на ,,Илиада" от Омир (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
През 12в.пр.н.е. започва последното нахлуване на гръцки племена, с което настъпва краят на микенската култура. Новите царе съзнателно подражават на миналото и „Илиада“ възниква като военна поема за героите на тази древна цивилизация. Тя разказва за четири големи схватки на гърци и троянци, ограничени в четири дни, пресъздадени в двадесет и четири песни. Началото на творбата, в която Ахил и Агамемнон се скарват за пленницата Бризеида, представлява експозиция и завръзка на творбата.
Първа песен пряко въвежда в темата на епическата поема ,,Илиада"- гневът на Ахил, предизвикан от накърненото му чувство за чест. Ахеецът е победен в спора с Агамемнон, но героят изпъква с ценните си морални добродетели. Той е загрижен за гръцката войска, търси разумен изход от създалата се конфликтна ситуация, непримирим е към неправдата. Обиден и унизен от Агамемнон, ,,синът Пелеев" се оттегля от военните действия и търси възмездие за погазеното си достойнство на воин и човек.
Гневът на Ахил дава начален тласък на всички събития в поемата. Той е искрата, която задвижва сюжетното действие. Затова и призивът на рапсода е да бъде възпят:
„Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,
който донесе безбройни беди на войските ахейски,
прати в подземното царство душите на много герои,“
Яростта е гибелна и от нея произтичат нещастия и загуби, нарушава хармонията и реда в света.
Свадата между Ахил и Агамемнон възниква заради подялбата на плячката- красивите Бризеида и Хризеида. Аполоновият жрец Хриз пристига в ахейския стан с откуп, за да си върне дъщерята, но е обиден и пропъден от Агамемнон. Прорицателят призовава своя бог и той отмъщава на ахейците, пращайки в стана им смъртоносни стрели. Ахил търси решение, свиквайки събрание на воините. Калхас открива причината за божествената намеса, но е охулен от Агамемнон. Все пак вождът обещава да върне Хризеида.
Словесният сблъсък между Ахил и Агамемнон започва с думите на Атрида. Пелеевият син мъдро и търпеливо го увещава да почака да сринат Троя, за да получи „тройна, четворна награда“. Агамемнон се разгневява, държи се надменно и егоистично. Той алчно пожелава спечеленото от Ахил и се опитва да наложи господарската си воля. Синът на Пелей избухва на свой ред, но не от чист каприз, за разлика от Агамемнон. Ахил е красив и смел. Силата му е повече духовна, защото се държи с достойнство, преглъщайки обидите в името на колективното благо и въпреки правото си да наругае, защото е равен на Агамемнон. Гневът на Ахил е справедлив- засегнато е чувството му за чест. Свадата е не просто спречкване между разбойници за плячка. Омир въвежда понятието за лично човешко достойнство. Потъпкани са чувствата на най-смелия гръцки воин. Със силата на властта е погазена справедливостта и застрашен колективът.
Ораторът Нестор, надарен с „глас благозвучен“, един от най-старите герои в данайската армия, се опитва да потуши спора. Осъзнавайки колко са важни Ахил и Агамемнон за войската, със силата на словото той убеждава героите, че и по-велики от тях са се вслушвали в мъдрите му съвети. Нестор е гласът на здравия разум, който уталожва страстите, влива мъдрост и благоразумие у героите.
Гневът на враждуващите става причина за отмъщението.
Ахил проявява смелост и дръзко изрича обидни думи срещу Агамемнон:
„Користолюбецо алчен, облечен в безсрамие нагло!“.
Въпреки това, той изразява готовност да се оттегли, защото се чувства незачетен и погазен като воин и човек. Когато напрежението ескалира, Ахил премисля да извади меча си, но Атина възпира действието му. Той не се поколебава да нарече Агамемнон пияница с кучи очи и сърце на кошута, да го представи като страхлив. Ахеецът изрича клетва против вожда на гърците и целия им лагер, пожелавайки разгрома им от троянците.
Примирен, послушен, засегнат, но разумен, Ахил се оттегля от гневната свада. Той предава Бризеида, защото Атридът е все пак върховен вожд. Омир винаги предполага реда като нещо важно и красиво. Затова, въпреки справедливата си ярост, Ахил напуска бойните действия. Отблъснат и самотен, той не се отказва да търси възмездие и се обръща към висшите сили. Ахил измолва от майка си- Тетида, помощ от Зевс. Отмъщението на ахейския воин се изразява в насочване на божествената благословия над противниковия лагер и се реализира чрез света на боговете.
Конфликтът в света на хората прераства в конфронтация и между властващите над тях небесни сили. Тетида постига съгласието на Зевс, а това предизвиква ревността на Хера, която се тревожи за съдбата на ахейците, подозирайки замисъла на съпруга си. Богинята се помирява, заплашена от него. В двореца на Зевс скърбят и другите богове. Хефест се притеснява да не изчезне разбирателството между безсмъртните. Той се обръща към Хера да спечели отново благосклонността на Зевс. Така е възстановена хармонията в света.
Ахил олицетворява идеала на древните гърци за епически герой. Макар лишен от божествено безсмъртие, той е най-велик между земните герои. Съчетава свръхчовешка сила с човешка слабост. Притежава физическа сила, мощ, храброст и наред с тях душевно благородство и нравственост. Основна цел в живота му е славата. Ахил е едновременно безстрашен и жесток, нежен и слаб. Загрижен за общото благо, той надмогва личните си стремежи и се превръща в олицетворение на най-висшите качества на воин и човек.
11.12.2014 14:57 -
Комедията „Тартюф“- изобличение на човешките слабости (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Жан-Батист Молиер е театрален фаворит на Луи ХІV. Тази близост и относителна сигурност правят творбите му критични към актуалните проблеми на тогавашното общество. Действието на комедията „Тартюф“ се свежда до схемата на заплашване на държавните норми от централния герой, който на финала бива изобличен и наказан за поука.
В произведението си авторът разкрива човешките слабости лековерие и лицемерие. Взаимно обвързани, те вървят неизменно заедно и могат да донесат непоправими беди на личността и на обществения живот. Комедиографът изобличава двете порочни сили, опирайки се на образи от своята действителност.
Авторът на комедията разкрива последствията от лицемерието на Тартюф- неестественото облагодетелстване и разрушаването на мирния семеен свят. Той показва, че тези деяния са възможни, само когато е налице наивен, емоционален и действащ неразумно човек, какъвто е Оргон.
В лицата на госпожа Пернел и на Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. За богаташа гостът му се превръща в изповедник и съветник, по-значим от близките му. Образът на Оргоновата майка обобщава характерните черти на религиозно заслепената тълпа. През цялото развитие на комедийното действие тя остава неизлечимо затъпяла и основен защитник на главния герой. Пернел се противопоставя на близките си, защото е твърдо убедена в религиозното чувство и чест на новодошлия и не може да се примири с отношението на неприязън към него. Синът ѝ страда от религиозна маниакалност, изразена в сляпо преклонение пред Тартюф. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е лабилен и лековерен. Тези слабости в характера му го правят достъпна жертва на лицемера.
Главният герой Тартюф е носител на представата за фалш и лицемерие и изразител на дълбоко социално явление. Превърнал се в синоним на човешкото двуличие, героят е мним набожник, похотливец и измамник. Чрез поведението си, той се превръща в основен виновник за конфликтите в семейството на Оргон. Тартюф не отхвърля обвинението на Дамис, той дори не го отрича. Върху него изгражда самообвинението си, укорите към самия себе си и влага толкова жар във всичко това, че в крайна сметка невинният Дамис е изгонен от бащиния си дом, лишен от наследство. В блестящо изиграната роля на оклеветен, лицемерът приближава своята цел- да заграби имота и богатството на Оргон. Най-силното му оръжие е признанието за тайната на Аргас, който е гонен от властта. Паразитният живот на измамника се дължи на възможността за политическо изнудване.
Користното отношение на мошеника към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Пернел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламенната откровеност на Дамис и от умната Елмира.
Дорина е носител на безпогрешно чувство за истина и измама, за привидност и истинност. На фалшивите думи за целомъдрие тя отговаря безцеремонно и саркастично, поставяйки на място похотливия мошеник. Непримирим изобличител на безочието на нахалния двуличник е Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада заблудения Оргон.
След явното му разобличаване обаче, Тартюф нито се примирява, нито се оттегля от набелязаната си цел. Напротив, става още по-нагъл и настъпателен, защото държи в ръцете си всичко, което му е поверил Оргон. Лицемерният злодей не само се възползва от наивната доверчивост, за да живее в чужд дом, но стига дотам, че без сянка на угризение се готви да изхвърли цялото семейство на Оргон от къщата, а самия него да предаде на властта.
Със средствата на комедията, сатирата и фарса Молиер разкрива образа на Тартюф като морален фалшификатор. Той доказва, че подобно неетично поведение е възможно само благодарение на лековерието и неразумността. Комедиографът издига разума като единствено възможно демаскиращо начало, а кралската власт като реална, действена, наказваща мощ.
Ползван е следният материал:
http://www.zapiski.info/708/t%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%8E%D1%84-%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B5-%D0%B8-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B5
11.12.2014 14:40 -
Традиционното в образа на Хамлет (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Трагедията „Хамлет“ на Шекспир, създадена в края на ренесансовата епоха, отразява периода на упадък на всички идеи на хуманизма. Ценностите на идеалистите, вярата им в човека, стремежът към опознаване на света и собствената индивидуалност са в криза. В такива смутни времена, в новото столетие Шекспир пише своята творба.
Авторът се стреми да задоволи очакванията на публиката. Затова и си служи с популярен за времето жанр- трагедия на отмъщението, а характерът на главния му герой е подчинен на модното за времето си състояние- меланхолията.
Още първите изледователи на образа на Хамлет открояват в трагедията на Шекспир два, съчетани умело, характерни за елизабетинския театър сценични типа- типът на отмъстителя и типът на меланхолика.
Разбирайки за сполетялото баща му, героят прави стъпки по пътя на своя синовен дълг- да отмъсти за смъртта му и да получи възмездие от злосторника за братоубийството. Следването на тази посока е резултат от неговото съзнателно полудяване, от приемането на ролята на шут, който изрича истината под прикритието на шегата. Отмъщението му се осъществява на равнището на конкретни действия и словесна агресия. Героят е активен- понякога на дела, а понякога само на думи.
Макар по погрешка, Хамлет убива Полоний, успява да се освободи от злонамерените си “приятели” Резенкранц и Гилденстерн, съчинява изкусно уличаващата интрига на представлението клопка, приема дуела с Лаерт, макар че знае кой е истинският му победител. Чрез тези си начинания Хамлет ни убеждава, че е достоен противник на узурпатора. Синът на убития крал непрестанно тревожи, пряко или непосредствено, нечистата съвест на Клавдий.
Високата отговорност на отмъстителя Хамлет го подтиква към внимателното вглеждане във вината на родната му майка Гертруда и в неустойчивата човешка позиция на възлюбената му Офелия. Хамлет е преднамерено остър, саркастичен, на моменти непристойно откровен с тях. Неговата язвителност е продиктувана от безнравствената им пасивност, престъпната отстъпчивост и подкупна женственост.
Широко разпространена в английския ренесансов театър е традицията да се представя меланхоличният съзерцател. Според тогавашните представи, отличителните характеристики на този темперамент са мнителността, вглъбената разсъдъчност, липсата на желание за действие, склонността да се размишлява върху същността на хората и логиката на човешките взаимоотношения. Героят на Шекспир е действително прекалено предразположен повече към размисъл, отколкото към действие, желаещ да вникне в истинската логика, която предопределя междуличностните отношения в датския кралски двор.
Хамлет не е подвластен на злото, което го заобикаля, но сблъсъкът му с него засилва колебанието му за действие. Като човек, който изповядва хуманистичните идеи, той разбира, че то е дълбоко проникнало в човешката душа. Потъването в света на мислите е единствената възможност да се заяви правото на духовно съществуване. Хамлет изпада в трагични размисли, отразени в монолозите му, изпълнени със съмнения. Неговите схващания за неприкосновеността на човешкия живот не са съзвучни с отмъщението, което се налага да извърши. Той непрекъснато си задава въпроси, свързани с екзистенциалното битие на човека. Колебливост възпира ръката му да убие Клавдий, когато той се моли.
Опитите на героя да разбере същността на живота чрез въпроси без отговор и съмнения безкрай, го правят герой, носещ белезите на мислител от Ренесансовата епоха. Човек започва да търси смисъла на своя живот, когато достигне такова ниво на личностно развитие, което го кара да се чувства отговорен пред себе си, пред обществото и дори пред поколенията. Вътрешното колебание задълбочава още повече трагизма на разума.
В трагедията Хамлет е представен като сложна личност, поддаваща се на противоречиви тълкувания. За едни, в него надделяват колебливостта и нерешителността, които го правят неспособен нито да носи, нито да отхвърли бремето. За други, мнимата му лудост е форма на мъдрост, която надскача времето, и изобличава греховете на лицемерите чрез словото. Така или иначе, Хамлет е синоним на мислещия и разумен човек, който изживява трагедията на своя живот, търсейки смисъла му в самотата си.
P.S. Ползвани са материали от интернет
P.S. Ползвани са материали от интернет
11.12.2014 14:38 -
Образът на Санчо Панса (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Романът за Дон Кихот представя две противоположни гледни точки към света. От една страна е идеализмът на главния герой, а от друга- приземеността на неговия оръженосец, съгласил се да го придружава в подвизите му. Санчо Панса е представител на типа на обикновения човек, чието битие се заключава в обичайното.
Оръженосецът е прагматик и материалист. За него от значение са сигурността и земните блага и удоволствия, което го прави и страхлив. В неговите очи светът е такъв, какъвто е, и няма място за мечти и идеали. Ако ги има, те са с материален характер. Образът на Санчо търпи развитие.
Благодарение на съвета на услужлив ханджия, Дон Кихот решава, че като истински рицар трябва да си намери оръженосец. Тази длъжност се заема от негов съселянин- Санчо Панса. Подмамен от обещанията на стария идалго, Санчо с готовност тръгва с него. Наивен и добродушен, той вярва на всичко обещано от него.
Оръженосецът е антипод на господаря си- той е нисък, дебел и тромав, облечен в селски дрехи, яхнал магаре. Показателно е и името му. Санчо е най-разпространеното име в Испания по онова време, а Панаса означава търбух.
За разлика от господаря си, Санчо не търси въображаеми противници в лицето на вятърни мелници. Той е реалист и предпочита да се наслади на добрите кулинарни изкушения и на здравия, непробуден сън- две от най-ценните човешки блага за него. Служейки си с фолклорни пословици и с помощта на бедния си речник, оръженосецът очертава прагматичната философия на живота си. Когато тръгва на път, Санчо не забравя да вземе в дисагите си и мехче вино. По време на нощуването им в гората рицарят отказва да се храни и не мигва цяла нощ, мислейки за своята възлюбена. Селянинът обаче спи непробудно след обилната вечеря. Санчо е далеч от възвишените идеали на своя господар и не ги разбира. Той винаги се старае да осигури необходимите удобства и за него, и за себе си. Тежкият живот го е научил, че първо трябва да мисли за благополучието си, а след това за всичко останало.
В началото на произведението оръженосецът все още не разбира духа и стремежите на Дон Кихот. Животът, изпълнен с мир, хармония, любов и справедливост, за който се бори господарят му, за простичкия селянин Санчо Панса няма особено значение и стойност. Той сам твърди, че по-добре „врабче в ръката, отколкото орел в небесата”, т.е., че е по-добре да имаш малко, но да си е твое, отколкото да гониш ненужни блянове.
Въпреки страхливостта си, Санчо никога не изоставя господаря си. Дори когато не участва в битките, оръженосецът не се отдалечава много от “бойното поле”. Качен на някое дърво или скрит зад някой храст, той наблюдава Дон Кихот и искрено му съчувства за пораженията. Щом сражението приключи, верният Санчо веднага му се притичва на помощ иму помага да се оттегли с достойнство.
Санчовите мечти и желания са от материално естество. Той съзнава,че няма да промени света, затова неговите копнежи са свързани с власт и пари. Виждайки възгледите на оръженосеца си, Дон Кихот му дава съвети- че човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, той трябва да държи на хигиената, външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец.
В хода на действието се разкрива развитието в образа на Санчо. Вслушвайики се в съветите на Дон Кихот, той променя начина си на мислене. Това добре проличава, когато става губернатор. По време на управлението си той прояввява мъдрост и справедливост. Всички са възхитени от разумните присъди, които Санчо раздава. След осем дни обаче той сам се отказва от поста, изоставя мечтата си да натрупа пари и възвръща вътрешната си свобода. Оръженосецът се отрича от властта и се връща обратно да служи на Дон Кихот, остава верен на своя господар.
Финалът на романа е изненадващ, защото въпреки смъртта на рицаря, читателят разбира, че идеалът не си е отишъл. Преобразеният Санчо, повярвал в думите на Дон Кихот, се превръща в негов приемник и последовател. Прагматизмът на оръженосеца се преражда в хуманизъм и героят става изразител на старото ново виждане за света.
Ползван е следният материал:
http://www.kaminata.net/obrazat-na-sancho-pansa-analiz-t63734.html
11.12.2014 14:36 -
Образът на Дон Кихот (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Романът на Мигел де Сервантес “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”, създаден през 16в. в Испания, събужда огромен интерес, който е жив и днес. Той пресъздава образа на един обеднял рицар, който все още вярва в доброто. Оставил се на своето въображение, героят се сблъсква с действителността. Разминаването между двата свята той преживява трагично, а това буди смеха на читателя.
Дон Кихот е луд идеалист, който вярва в доброто и ценностите на миналото, стигайки до глупост и мъдрост, смело отстоявайки ги в света. Пламенен защитник на любовта, той цени жената като муза и вдъхновителка за подвизите си. Негов висш идеал е свободата.
Особеният начин на възприемане на действителността на главния герой се дължи на лудостта му, в която изпада заради прекомерното четене на рицарски романи. Алонсо губи разсъдъка си, защото вярва в написаното в книгите. Въображаемото е истинската реалност за него и той се превръща в Дон Кихот- борец срещу несправедливостта. Той желае да възкреси един отминал, измислен свят- този на рицарските времена, но се сблъсква с невъзможността да го направи.
Външният му вид е изцяло пародиен. Дон Кихот е рицар на достопочтена възраст- около петдесетгодишен. Той е с източена, суха, костелива фигура. Вместо блестяща ризница има ръждясали доспехи. Носи леген вместо шлем и вярва, че отдавна остарелият Росинант е великолепен боен кон. Всичко във външното описание на Дон Кихот е нелепо и противоречи на традиционната представа за рицаря.
Дон Кихот е безкористен идеалист. Той гледа на света с различни очи. Вижда го такъв, какъвто би искал да бъде: мелниците стават великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Той е мечтател и романтик. Търпелив и безстрашен, човек на дълга и честта, който защитава слабите в неговите очи. Срещне ли неправда, иска да ѝ се противопостави. Пример за това е случката с овчарчето. Макар да вижда своята безпомощност, той не се отказва и го защитава. Вярвайки в доброто и човека, той се противопоставя на привидното за него зло. Затова и освобождава каторжниците. Мисли, че могат да се поправят.
Рицарят с носталгия си спомня отминалите времена. В речта си пред козарите той споделя, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни. В думите му са вложени мъдрост и ново мислене. Неговите морални разбирания не допускат насилието и неправдата. Затова се бори с всички сили против тях. Но оптимизмът му е отчаян и смешен.
Както всички рицари, така и Дон Кихот от Ла Манча издига жената на пиедестал. В неговия свят всичко е свързано с и се поражда от любовта. Неговата избраница е Дулсинея дел Тобоссо, която е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, свят идеал за жена. Всяко негово дело е продиктувано от мисълта за нея.
За Дон Кихот свободата е всичко: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. За рицаря тя е на върха на копието, както сам казва, висша ценност и човешка привилегия.
Дон Кихот носи непримиримостта към злото със силата на фанатик. Той отчаяно вярва в стойности, които са отживели. Въпреки това, в наивното му упование и отстояване на миналото прозира мъдростта на мечтател, който желае свят, изпълнен с красота, справедливост и равенство.
Ползван е следният материал:
http://www.neznam.bg/%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%BD-%D0%BA%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82-2
Търсене
За този блог
Гласове: 133
