Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от Декември, 2015 г.
17.12.2015 11:44 -
Дон Кихот- ренесансов герой (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Европейското възраждане е цялостна идеология, която съответства на промени във всички сфери на живота във времето от 14 до началото на 17 век. Ренесанс е френската дума за Възраждане. То е духовно, художествено и литературно направление, появило се и оформило се в 15 и 16 век. Свързва се с националния класически художествен стил за Италия. В същия период съществува още едно такова явление- хуманизмът. Те се превръщат в образци за различните европейски култури, поставяйки в центъра античните ценности и човека.
Ренесансовата същност на Дон Кихот откриваме в неговия хуманизъм. Героят е истински човеколюбец с висок нравствен идеал. Извършва благородни и мъжествени постъпки в името на доброто, щастието и справедливостта. Дон Кихот е сложен и драматичен образ- той е син на две епохи, едновременно е безумец и мъдрец, трагичен и възвишен герой.
Дон Кихот е човеколюбец с висок нравствен идеал. Мотивите, които го ръководят, за да стане странстващ рицар, се крият във висшите духовни ценности- любов, правда, свобода, които той смята за потребни на хората. Затова и посвещава подвизите си на тях.
Дълбоката причина, поради която Дон Кихот става рицар, се корени в идеалите на миналото, с които не успява да се раздели. Той смята, че доброто си е отишло от света и открива изгубените ценности, съхранени в рицарските романи. Те стават извор на вдъхновение за него. Книгите не са условен свят, в който героят да намери душевно спасение. Дон Кихот желае да възкреси висшите цели, описани в тях, да ги превърне в реалност, в която всички хора да живеят. Затова приема образа на аристократ воин, закрилник на онеправданите и слабите. Придобивайки пародиен външен вид- с бръснарски леген вместо шлем и с крантата Росинант вместо великолепен боен кон, героят се впуска в приключения, защитавайки погубения някогашен свят.
Въпреки нелепия начин, по който изглежда, Дон Кихот е способен на благородни и мъжествени постъпки. Стремейки се да възстанови нарушената хармония в света, с нестихваща енергия и храброст, той се бори с всяка неправда. Трагикомичните му приключения го разкриват като самоотвержен защитник на слабите и угнетените.
Сред подвизите му е случката с овчарчето. Макар да вижда своята безпомощност, той не се отказва и го защитава. Вярвайки в доброто и човека, Дон Кихот се противопоставя на привидното за него зло. Затова и освобождава каторжниците. Мисли, че могат да се поправят. В неговите очи всички видимо страдащи са незаслужено наказани. Той не се интересува от истинското състояние на нещата, а търси потвърждение на вярата си, че справедливостта в света е нарушена и той е призван да я върне. Идеалистичните образи, които населяват неговото съзнание, той проектира върху външния свят- мелниците трябва да са великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Битката му с вятърните мелници напомня епична приказна борба- фантастична и нереална. Любимата му- Дулсинея дел Тобосо, е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, идеал за жена, която той смята за омагьосана и трябва да защити. Всички около нея са врагове, от които Дон Кихот трябва да я пази.
Поведението му е неразумно в очите на облечените в произход, власт и богатство, на лишените от фантазия и естественост. За тях Дон Кихот е обект за присмех и забавление, повод за развлечение и проява на ирония. Въпреки това, героят печели неравната битка с тях с искреността и вярата, с които се заявява в света.
Дон Кихот е сложен и драматичен образ.
Заради представата си да бъде рицар с бойно въоръжение и дама на сърцето, героят може да бъде определен като син на Средновековието. А основанията да бъде наречен син на Ренесанса откриваме в безкористния му хуманизъм. Създаден на границата на две епохи, образът на Дон Кихот олицетворява прехода между тях. Той събира в себе си отживелите разбирания на едно минало време. Бутафорните му доспехи са метафора на изгубилите съдържанието си вярвания, а загрижеността му за хората и тяхното щастие отразяват новия ценностен център на настъпващия хуманизъм.
Макар безумец в очите на другите, Дон Кихот е и мъдър. Рицарят учи околните на милосърдие, благоразумие, добри обноски и взаимност.
Виждайки възгледите на Санчо Панса, Дон Кихот го наставлява- човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, трябва да държи на хигиената, на външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. С него споделя виждането си за най-висшето благо и човешка привилегия- свободата: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Важна ценност, която Дон Кихот защитава, е равноправието между хората. В речта си пред козарите той казва, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни.
Носител на висок нравствен идеал и неугасващ оптимизъм, героят остава трагично самотен и неразбран. Победен от действителността, неоценен по достойнство, той не успява да осъществи своя прекрасен идеал. Дон Кихот умира поумнял, но не в битките си със злото и с грозното в света, а на своя беден одър в Ла Манча. Той си отива като Алонсо Кихано- предишната му самоличност, но вече носи прозвище- Добрия. Претърпял поражение, осъзнал умопомрачението си, оставя завещание. Непостижимото за него е предадено в ръцете на неговите близки и най-вече на приятеля му Санчо, прозрял съветите и мирогледа на своя господар.
Противоположни в разбиранията, които отстояват, Дон Кихот и слугата му стават приятели, благодарение на авантюрите, през които преминават. По силата на тази връзка протича духовното влияние на рицаря над Санчо Панса. Тя прераства в отношения на учител и ученик, наставник и последовател. Слугата проглежда за хуманистичните възгледи на господаря си и става техен приемник. В това авторът влага оптимистична нотка в творбата си, че благородството и доброто имат непреходна стойност, и прави двойката герои емблематична за литературата и изкуството.
Ренесансовата същност на Дон Кихот откриваме в неговия хуманизъм. Героят е истински човеколюбец с висок нравствен идеал. Извършва благородни и мъжествени постъпки в името на доброто, щастието и справедливостта. Дон Кихот е сложен и драматичен образ- той е син на две епохи, едновременно е безумец и мъдрец, трагичен и възвишен герой.
Дон Кихот е човеколюбец с висок нравствен идеал. Мотивите, които го ръководят, за да стане странстващ рицар, се крият във висшите духовни ценности- любов, правда, свобода, които той смята за потребни на хората. Затова и посвещава подвизите си на тях.
Дълбоката причина, поради която Дон Кихот става рицар, се корени в идеалите на миналото, с които не успява да се раздели. Той смята, че доброто си е отишло от света и открива изгубените ценности, съхранени в рицарските романи. Те стават извор на вдъхновение за него. Книгите не са условен свят, в който героят да намери душевно спасение. Дон Кихот желае да възкреси висшите цели, описани в тях, да ги превърне в реалност, в която всички хора да живеят. Затова приема образа на аристократ воин, закрилник на онеправданите и слабите. Придобивайки пародиен външен вид- с бръснарски леген вместо шлем и с крантата Росинант вместо великолепен боен кон, героят се впуска в приключения, защитавайки погубения някогашен свят.
Въпреки нелепия начин, по който изглежда, Дон Кихот е способен на благородни и мъжествени постъпки. Стремейки се да възстанови нарушената хармония в света, с нестихваща енергия и храброст, той се бори с всяка неправда. Трагикомичните му приключения го разкриват като самоотвержен защитник на слабите и угнетените.
Сред подвизите му е случката с овчарчето. Макар да вижда своята безпомощност, той не се отказва и го защитава. Вярвайки в доброто и човека, Дон Кихот се противопоставя на привидното за него зло. Затова и освобождава каторжниците. Мисли, че могат да се поправят. В неговите очи всички видимо страдащи са незаслужено наказани. Той не се интересува от истинското състояние на нещата, а търси потвърждение на вярата си, че справедливостта в света е нарушена и той е призван да я върне. Идеалистичните образи, които населяват неговото съзнание, той проектира върху външния свят- мелниците трябва да са великани, ханчетата- замъци, овцете- войски. Битката му с вятърните мелници напомня епична приказна борба- фантастична и нереална. Любимата му- Дулсинея дел Тобосо, е обикновена селянка, но в неговите очи- муза и вдъхновителка, идеал за жена, която той смята за омагьосана и трябва да защити. Всички около нея са врагове, от които Дон Кихот трябва да я пази.
Поведението му е неразумно в очите на облечените в произход, власт и богатство, на лишените от фантазия и естественост. За тях Дон Кихот е обект за присмех и забавление, повод за развлечение и проява на ирония. Въпреки това, героят печели неравната битка с тях с искреността и вярата, с които се заявява в света.
Дон Кихот е сложен и драматичен образ.
Заради представата си да бъде рицар с бойно въоръжение и дама на сърцето, героят може да бъде определен като син на Средновековието. А основанията да бъде наречен син на Ренесанса откриваме в безкористния му хуманизъм. Създаден на границата на две епохи, образът на Дон Кихот олицетворява прехода между тях. Той събира в себе си отживелите разбирания на едно минало време. Бутафорните му доспехи са метафора на изгубилите съдържанието си вярвания, а загрижеността му за хората и тяхното щастие отразяват новия ценностен център на настъпващия хуманизъм.
Макар безумец в очите на другите, Дон Кихот е и мъдър. Рицарят учи околните на милосърдие, благоразумие, добри обноски и взаимност.
Виждайки възгледите на Санчо Панса, Дон Кихот го наставлява- човек не трябва да забравя произхода си, ако преуспее; дори и да е от простолюдието, трябва да държи на хигиената, на външния вид и културата си; да е представителен, дори и да не е от знатен род и да запази доброто в себе си, макар и да не е мъченик или светец. С него споделя виждането си за най-висшето благо и човешка привилегия- свободата: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Важна ценност, която Дон Кихот защитава, е равноправието между хората. В речта си пред козарите той казва, че много по-добре би било да се живее в “златните” векове, когато всички хора са били равни.
Носител на висок нравствен идеал и неугасващ оптимизъм, героят остава трагично самотен и неразбран. Победен от действителността, неоценен по достойнство, той не успява да осъществи своя прекрасен идеал. Дон Кихот умира поумнял, но не в битките си със злото и с грозното в света, а на своя беден одър в Ла Манча. Той си отива като Алонсо Кихано- предишната му самоличност, но вече носи прозвище- Добрия. Претърпял поражение, осъзнал умопомрачението си, оставя завещание. Непостижимото за него е предадено в ръцете на неговите близки и най-вече на приятеля му Санчо, прозрял съветите и мирогледа на своя господар.
Противоположни в разбиранията, които отстояват, Дон Кихот и слугата му стават приятели, благодарение на авантюрите, през които преминават. По силата на тази връзка протича духовното влияние на рицаря над Санчо Панса. Тя прераства в отношения на учител и ученик, наставник и последовател. Слугата проглежда за хуманистичните възгледи на господаря си и става техен приемник. В това авторът влага оптимистична нотка в творбата си, че благородството и доброто имат непреходна стойност, и прави двойката герои емблематична за литературата и изкуството.
14.12.2015 21:22 -
Хамлет- герой от Късния ренесанс (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Ренесансовата литература израства от хуманистичната. В центъра ѝ стои човекът. Тя черпи своите ценности от Античността, но се превръща в художествен израз на ново съзнание. Трагедията „Хамлет“ на Шекспир, създадена в края на ХVІв., в залеза на елизабетинската епоха, насочва вниманието към нравствено-психологическите проблеми, които произтичат от нарушаването на моралните закони и човешката справедливост. Тя очертава едно изчерпано вече разбиране за света.
Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир е сложен и нееднозначен образ. Той притежава положителните черти на ренесансовия човек. Отличава се с интелект, добро сърце и благородство, героят е действен хуманист. Съдбата на датския принц е драматична. Като типичен представител на Късния ренесанс, той преживява трагично крушението на идеалите, съзнава невъзможността да възстанови пропадналата човешка нравственост.
Хамлет е въплъщение на образа на ренесансовия човек. Той е обичан от народа, с добро сърце. Офелия се възхищава на възвишения му дух, нарича го „учен мъж“ и „образец“, „боец“, „око“, „език“ и „меч“. Тя вярва в благородните му подбуди и намерения към нея. Приема любовта му за искрена, но се разочарова от него, убеждавайки се в лудостта му. Клавдий също забелязва промяната в героя, твърди, че не прилича на себе си и акцентира върху разсъдъчността му:
„(…)Има нещо
в душата му, върху което
и меланхолията му седи и размишлява.“
Хамлет е хуманист в ренесансовия смисъл на думата. Той е човеколюбив и ценностите му са в разрез с падението на нравите. Героят е носител на идеите за чест и достойнство.
Разбирайки от духа на баща си за подлостта на чичо си, датският принц приема завета да отмъсти за убийството, заричайки се да изтрие от паметта си всичко и да живее само според заповедите на синовния си и човешки дълг.
Моралното разложение, което цари, потиска Хамлет. Героят се задушава в Дания. Пред приятелите си споделя, че тя е затвор за него. Той прозира съучастничеството на Розенкранц и Гилденстерн и ги предизвиква да го признаят, защото държи на откритите и истински отношения, на приятелството. Хамлет е силно чувствителен, когато става дума за чест и достойнство, защото те са висше благо за него. Затова изрича:
„Да си велик, не значи да се шеташ,
а да откриеш повода и в сламка,
когато стане дума за честта.“
В думите му личи разпадащото се разбиране на Ренесанса за човека като подобие на ангел и бог. Той е „квинтесенция на пръстта“, изгубил идеализирания от епохата образ. Самият Хамлет е негово олицетворение и отчаяно се опитва да го съхрани, но е в разрив със света. Дори приятелите му не са в съзвучие с начина му на мислене. Той е извън настоящето. Пред Хорацио героят разкрива нравственото падение на краля, един от изразите на което са обичайните пирове, които позорят и петнят името на кралския двор. Хамлет счита за недостойно да ги подкрепя и се изолира от порочния свят.
Стремежът да съхрани честта и достойнството си го обрича на самота и мнима лудост. Тези негови състояния са белези на драматичното крушение на хуманистичните идеали за човека в края на Ренесанса.
Хамлет е трагично самотен. Той отхвърля самоубийството като възможност за избавление, защото противоречи на божествените закони. От друга страна, поверената тайна го отделя от всички:
„Сърцето ме боли, а трябва да мълча.“
Героят знае, но не бива да говори, за да не бъде част от властващото зло.
Хамлет отказва да се подчини на установения от братоубиеца ред и става обект на заговор, в който са въвлечени всички. Принцът подозира всеки, съмнява се във всеки, разчита само на себе си и е воден от повелята на духа на баща си, когото нарича „честен дух“. Като създание от друг свят, Хамлет му се доверява като на вестител на истината и я приема. Тя му открива съучастието на близки и приятели. Чрез действия или бездействие, те са оръдия на аморалността. Хамлет разобличава Розенкранц и Гилденстерн, отхвърля любовта на безволевата Офелия, презира майка си и чичо си заради кръвосмешението. Напълно сам, разбира, че е безсилен да се справи със злото.
Слабоумието на Хамлет е маска, която той доброволно приема, защото го изолира от света. То има различни измерения. В очите на другите героят е странен, „владее го фантазията“, защото се е заклел да говори двусмислено и неразбираемо. Поведението му се възприема като любовна лудост, в която има метод. Слабоумието на Хамлет е свобода отвъд разума, която му позволява да изрича тайната.
Лудостта на героя е причина да се самонаблюдава, критикува и анализира. Нарича се „ненужен сънльо“, упреква се за бездействието си, за колебанието да убие чичо си. Обвинява се, че е подлец и негодник, назовава се „нежен като гълъб по природа.“. Съзнава своята меланхолия и слабост да действа и да накаже убиеца, но в умопомрачение промушва Полоний. Клопката с пиесата е едно от средствата, чрез които индиректно изрича какво знае. Негови оръжия са думите. Те са ножът, с който ранява майка си и хвърля върху нея част от вината за стореното. Сам казва за себе си:
„че луд не съм, но съм с лудешки сили.“ .
Кулминация на душевните лутания на героя е прочутият монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“. В него размишлява и се пита кое е по-достойно- да понасяш стрелите на съдбата, или да действаш, поемайки отговорност за нея. За Хамлет човекът умира чрез делата си. Вършейки нещо, той заспива. Истинско мерило за смисъла на направеното е смъртта, схващана като сън. За датския принц земните ни постъпки определят какво ще сънуваме, когато се разделим с тленността. Страхът от смъртта, който е страх от непознатото, би трябвало да ни възпира да вършим злини. Монологът извежда дълбоки философски прозрения, води героя и читателя към равносметка.
Творбата на Шекспир съдържа универсални нравствени послания. Трагедията разобличава злото и запечатва критичния момент на отмиране на ценности като дълг, справедливост, вярност и чест. Всеки от героите в нея е носител на своя идея. Във финала всички са мъртви, което бележи краха на философиите, подхранвали епохата. Късният ренесанс открива поле за новото.
*Цитатите са по превода на Владимир Свинтила
14.12.2015 21:13 -
Моят живот– съдба, абсурд или свобода? (есе, етика, 10 клас)
За да определиш какъв е животът ти, трябва да си го изживял. Аз все още съм на възраст, в която той ми предстои. Затова мога само да имам желания и мечти, както и да се надявам, че е възможно те да се осъществят. Засега предполагам как бих искала да се развие животът ми, но не мога да бъда сигурна, че наистина ще протече така.
Моите стремежи са свързани с това да имам щастлива съдба, а моментите на отклоняване от нея би трябвало да са показател да се върна на верния път. Предпочитам да имам свободата да избирам как да живея, вместо това да става по силата на някаква външна принуда.
Животът е непредвидим. Времето, в което сме родени, е динамично. Всичко се променя с твърде бързи темпове. Почти е невъзможно да планираш и да се чувстваш сигурен. Смятам, че човек сам създава живота си, но винаги има и доза късмет. Аз се опитвам да следвам своята посока, вярвам, че тя е подходяща и правилна за мен, и ми се иска това да е достатъчно, за да имам подкрепата на успешната и щастлива съдба. Мисля, че, когато човек върши това, което трябва, всички обстоятелства го подкрепят. Известен е изразът, че вселената съдейства на този, който упорства, който действа, защото знае къде отива. Желая да имам шанса да срещам щастливи случайности в живота си, защото съм избрала накъде да вървя и се опитвам да следвам избора си.
Много от хората се изгубват в житейския си път. Забравят истинските си желания и мечти. Може би, затова животът им се превръща в абсурд. Те правят компромиси със себе си и искрените си копнежи, което тласка живота им в коловоз, който не са очаквали или в който не се чувстват добре, не се усещат като себе си. Би ми се искало да не попадам в такъв сценарий, в който да има крайно разминаване между онова, към което съм се стремила, и онова, което постигам или получавам, защото това е да преживяваш абсурд. Трябва да познаваш много добре себе си, да си предвидлив и находчив, за да върви животът ти по линията на личните ти желания и усещания за успех и щастие, за да можеш да направляваш съдбата си, а не да се оставяш в ръцете на неизвестното.
Да бъде свободен е най-висшата ценност, която притежава човекът. Понякога свободата се оказва илюзия, защото се случва да надделяват събития, които не зависят от нас, но винаги остава правото да реагираш по начин, който няма да накърни вътрешната ти независимост, който ще те съхрани като човек и ще запази достойнството ти. Иска ми се занапред да съумявам да правя избори, които увеличават възможностите ми да бъда свободна, защото всяко ограничение е пречка за развитието и осъществяването на потенциала, който всеки от нас носи. Само по пътя на личната независимост човек открива себе си и може да намери търсеното, за да остане там.
Житейските сюжети са неизброими. Все още не зная какъв ще бъде моят. Светът е многообразен и разноцветен, за да мога още сега да определя и да твърдя с убеденост. Имам своите стремежи, правото на избор и посока. Имам себе си. Мисля, че това стига, за да преплувам океана на своя живот. Пожелавам си попътен вятър.
