Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от Май, 2013 г.
28.05.2013 10:45 -
Тропи и фигури - 4 / Фигури на речта
Фигури на речта:
Асиндетон- безсъюзие, изпускане на съюзи, обратното на полисиндетон
Антитеза (от гр.- противопоставяне)- служи за конструиране на простите изречения в рамките на сложното (Пр.: сега или никога; свобода или смърт; тук мъдрец замислен, там…)
Амплификация – синонимно натрупване
Амфиболия (двусмислица)- произтича или от влагането на различен смисъл в едни и същи думи, или от подреждането на думите в изречението
Анаколут- непоследователност; стилистичен похват или израз, който се отличава със синтактична или логическа непоследователност, несвързаност, несъгласуваност на думите в изречението или е нарушение на правилната конструкция на израза чрез изпускане на думи
Апосиопеза (от гр.- премълчаване, прекъсване)- място в текста, където ораторът внезапно замлъква и оставя недоизказана мисълта си, обикновено под влияние на силно вълнение или притворство; по този начин се предизвиква обрат в мислите на слушателите; графически се обозначава с многоточие- (Пр.: "Това е човек, който... Ах... човек... човек... един човек всъщност."- „Тартюф“, Ж.Б. Молиер; "И мене ми е по-добре в хотела, ама хайде, рекох, Иречек, наш човек..."- „Бай Ганьо“, Ал. Константинов)
Градация (от гр.- постепенно възхождане)- редуване на еднородни части Възходяща (климакс)- Пр.: "едно име ново, голямо, антично"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов Низходяща (антиклимакс)- Пр.: "жестока / безока / съдба"- „Песен за човека“, Н. Вапцаров; "Коли, беси, бие, псува..."- „В механата“, Хр. Ботев
Използва се и като композиционно средство, а не само на ниво синтаксис
Дубитация- ред от въпроси към въображаем събеседник, служещи за поставяне на проблем и обосноваване на начина на разсъждение
Елипса- изпускане на част от изречение, която се подразбира, съкращаване (Пр.: "Една, че две, че три - усилни / и паметни години…" - „Градушка“, П.К. Яворов)
Контраст- много близък до антитезата, но е противопоставяне на разгърнати цялости- картини, образи, описания на душевни състояния и др.; може антитезата да е в основата на контраста (Пр.: "Аз умирам и светло се раждам - / разнолика, нестройна душа, / през деня неуморно изграждам, / през нощта без пощада руша."- „Черна песен“, Д. Дебелянов)
Полисиндетон- многосъюзие, внася изразителност и напевност (Пр.: "Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, иучени хора, имилиони, и чудесии над чудесиите."- „Дядо Йоцо гледа“, Ив. Вазов; „А вън- ни шум, ни лай, ни вик човешки“- „В Поволжието“, Хр. Смирненски)
Силепс- съзнателно се свързват граматични елементи, между които няма съгласуване (Пр.: Така че всяко междучасие учениците имахме възможност да излизаме.)
Източници от интернет:
homohomini.wordpress.com/2007/04/15/2/
bglog.net/Literatura/5067
pr09.blog.bg/drugi/2010/03/05/retorichni-figuri.504765
www.scribd.com/doc/98020363/uvodlt
www.myschoolbel.info/Pomagala/Pomagalo7BEL/BG_Ezik/2_Hud_Text.pdf
www.referati.org/literatulni-stilistichni-tropi-i-figuri/10490/ref
Уикипедия
Асиндетон- безсъюзие, изпускане на съюзи, обратното на полисиндетон
Антитеза (от гр.- противопоставяне)- служи за конструиране на простите изречения в рамките на сложното (Пр.: сега или никога; свобода или смърт; тук мъдрец замислен, там…)
Амплификация – синонимно натрупване
Амфиболия (двусмислица)- произтича или от влагането на различен смисъл в едни и същи думи, или от подреждането на думите в изречението
Анаколут- непоследователност; стилистичен похват или израз, който се отличава със синтактична или логическа непоследователност, несвързаност, несъгласуваност на думите в изречението или е нарушение на правилната конструкция на израза чрез изпускане на думи
Апосиопеза (от гр.- премълчаване, прекъсване)- място в текста, където ораторът внезапно замлъква и оставя недоизказана мисълта си, обикновено под влияние на силно вълнение или притворство; по този начин се предизвиква обрат в мислите на слушателите; графически се обозначава с многоточие- (Пр.: "Това е човек, който... Ах... човек... човек... един човек всъщност."- „Тартюф“, Ж.Б. Молиер; "И мене ми е по-добре в хотела, ама хайде, рекох, Иречек, наш човек..."- „Бай Ганьо“, Ал. Константинов)
Градация (от гр.- постепенно възхождане)- редуване на еднородни части Възходяща (климакс)- Пр.: "едно име ново, голямо, антично"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов Низходяща (антиклимакс)- Пр.: "жестока / безока / съдба"- „Песен за човека“, Н. Вапцаров; "Коли, беси, бие, псува..."- „В механата“, Хр. Ботев
Използва се и като композиционно средство, а не само на ниво синтаксис
Дубитация- ред от въпроси към въображаем събеседник, служещи за поставяне на проблем и обосноваване на начина на разсъждение
Елипса- изпускане на част от изречение, която се подразбира, съкращаване (Пр.: "Една, че две, че три - усилни / и паметни години…" - „Градушка“, П.К. Яворов)
Контраст- много близък до антитезата, но е противопоставяне на разгърнати цялости- картини, образи, описания на душевни състояния и др.; може антитезата да е в основата на контраста (Пр.: "Аз умирам и светло се раждам - / разнолика, нестройна душа, / през деня неуморно изграждам, / през нощта без пощада руша."- „Черна песен“, Д. Дебелянов)
Полисиндетон- многосъюзие, внася изразителност и напевност (Пр.: "Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, иучени хора, имилиони, и чудесии над чудесиите."- „Дядо Йоцо гледа“, Ив. Вазов; „А вън- ни шум, ни лай, ни вик човешки“- „В Поволжието“, Хр. Смирненски)
Силепс- съзнателно се свързват граматични елементи, между които няма съгласуване (Пр.: Така че всяко междучасие учениците имахме възможност да излизаме.)
Източници от интернет:
homohomini.wordpress.com/2007/04/15/2/
bglog.net/Literatura/5067
pr09.blog.bg/drugi/2010/03/05/retorichni-figuri.504765
www.scribd.com/doc/98020363/uvodlt
www.myschoolbel.info/Pomagala/Pomagalo7BEL/BG_Ezik/2_Hud_Text.pdf
www.referati.org/literatulni-stilistichni-tropi-i-figuri/10490/ref
Уикипедия
28.05.2013 10:25 -
Тропи и фигури - 3 / Фигури на мисълта
Фигури на мисълта:
Алюзия (от лат.- шега, намек)- стилистически и реторически обрат, с предназначение да породи впечатление или идея не чрез пряко изразяване, а по асоциативен (заобиколен) път; в този смисъл алюзията е загатване за историческо събитие, литературно произведение или литературен герой
Възклицание- Пр.: "Ох, аз ще взема черния ти срам…"- „Българският език“, Ив. Вазов Диалогизъм- създаване на илюзия, че публиката е включена в диалога (Пр.: „Песен за човека“ и цялата Вапцарова поезия)
Енумерация (от лат.)- чрез нея ораторът резюмира накратко всички важни изводи, направени след аргументация, като представя тези изводи още веднъж в ефектен и красив ред, като изброява, така че да въздейства силно
Инверсия- промяна на смисъла чрез разместване на думите (определяно и определяемо, епитет и съществително) или чрез промяна в интонацията (Пр.: "Отечество любезно как хубаво си ти"- „Отечество любезно“, Ив. Вазов; "там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше"- „На прощаване в 1868г.“, Хр. Ботев)
Консилацио- познаваш аргументите и има толерантност, но смачкваш с „Но“
Образен парадокс- Пр.: Обичам жените и ги презирам
Паралелизъм (от гр.- успоредно)- съпоставка на два образа или синтактични изрази Образен паралелизъм- успоредяване на два образа (Пр.: „Черней горо, черней, сестро, двама да чернеем“- народна песен, записана от Л. Каравелов) Синтактичен паралелизъм- Пр.: "Аз станах. - Небето бе празно и глухо... / Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.“- „Миг“, Д. Дебелянов Като композиционно средство- Пр.: "У Недини слънце грее… / Не ми било ясно слънце, / най ми била сама Неда"- народна песен Повторение- на пасаж, израз, дума или звукове с ритмична или смислоподчертаваща функция (Пр.: "Поздравих пролетта, поздравих младостта"- „Юноша“, Хр. Смирненски)
Реторични възклицания- характерни са за одическите текстове с цел придаване на приповдигнато настроение и изразяване на патоса- (Пр.: "О, Шипка!"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов)
Реторични въпроси- съдържа художествено утвърждение, отговор (Пр.: "Език прекрасен, кой те не руга / и кой те пощади от хули гадки? / Вслушал ли се е някой досега / в мелодьята на твойте звуци сладки? / Разбра ли някой колко хубост, мощ / се крий в речта ти гъвкава, звънлива- / от руйни тонове какъв разкош, / какъв размах и изразитост жива?"- "Българският език", Ив. Вазов)
Реторични обръщения- обръщение към въображаем читател (Пр.: "На теб, Българийо свещена"- „На България“, Ив. Вазов) Субжекция- поставяне на въпрос и съответно даване на отговор
Алюзия (от лат.- шега, намек)- стилистически и реторически обрат, с предназначение да породи впечатление или идея не чрез пряко изразяване, а по асоциативен (заобиколен) път; в този смисъл алюзията е загатване за историческо събитие, литературно произведение или литературен герой
Възклицание- Пр.: "Ох, аз ще взема черния ти срам…"- „Българският език“, Ив. Вазов Диалогизъм- създаване на илюзия, че публиката е включена в диалога (Пр.: „Песен за човека“ и цялата Вапцарова поезия)
Енумерация (от лат.)- чрез нея ораторът резюмира накратко всички важни изводи, направени след аргументация, като представя тези изводи още веднъж в ефектен и красив ред, като изброява, така че да въздейства силно
Инверсия- промяна на смисъла чрез разместване на думите (определяно и определяемо, епитет и съществително) или чрез промяна в интонацията (Пр.: "Отечество любезно как хубаво си ти"- „Отечество любезно“, Ив. Вазов; "там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше"- „На прощаване в 1868г.“, Хр. Ботев)
Консилацио- познаваш аргументите и има толерантност, но смачкваш с „Но“
Образен парадокс- Пр.: Обичам жените и ги презирам
Паралелизъм (от гр.- успоредно)- съпоставка на два образа или синтактични изрази Образен паралелизъм- успоредяване на два образа (Пр.: „Черней горо, черней, сестро, двама да чернеем“- народна песен, записана от Л. Каравелов) Синтактичен паралелизъм- Пр.: "Аз станах. - Небето бе празно и глухо... / Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.“- „Миг“, Д. Дебелянов Като композиционно средство- Пр.: "У Недини слънце грее… / Не ми било ясно слънце, / най ми била сама Неда"- народна песен Повторение- на пасаж, израз, дума или звукове с ритмична или смислоподчертаваща функция (Пр.: "Поздравих пролетта, поздравих младостта"- „Юноша“, Хр. Смирненски)
Реторични възклицания- характерни са за одическите текстове с цел придаване на приповдигнато настроение и изразяване на патоса- (Пр.: "О, Шипка!"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов)
Реторични въпроси- съдържа художествено утвърждение, отговор (Пр.: "Език прекрасен, кой те не руга / и кой те пощади от хули гадки? / Вслушал ли се е някой досега / в мелодьята на твойте звуци сладки? / Разбра ли някой колко хубост, мощ / се крий в речта ти гъвкава, звънлива- / от руйни тонове какъв разкош, / какъв размах и изразитост жива?"- "Българският език", Ив. Вазов)
Реторични обръщения- обръщение към въображаем читател (Пр.: "На теб, Българийо свещена"- „На България“, Ив. Вазов) Субжекция- поставяне на въпрос и съответно даване на отговор
28.05.2013 09:07 -
Тропи и фигури - 2 / Семантично равнище
На семантично (смислово) равнище. Тропи (троп- начин на изразяване)
Алегория- конкретизация на нещо абстрактно (Пр.: „Приказка за стълбата“ на Хр. Смирненски)
Антономасия- физически и нравствени качества на предмета на речта се назовават със собственото име на носител на такива качества (Пр.: на литературен герой- Хамлет- нерешителност, Плюшкин- скъперничество, Тарюф- лицемерие, Отело- ревност, Квазимодо- външна уродливост и грозота, но душевна красота, Дон Кихот- идеализъм, лудост, въображение, Бай Ганьо- простащина; на митологичен образ- Зевс- власт, Херкулес- сила; на историческа личност- Цезар- користолюбие, Рокфелер- пари)
Апликация- прибавяне, съединяване; стилистичен похват, при който авторът въвежда в художествения текст крилати фрази, пословици, чужди мисли като цитати или перифразирани
Апофтегма (от гр.- стегнато изказване, мъдро изречение, афоризъм) Гротеска- орнаменти с човешки фигури, птици, животни и чудовища, намерени в Италия; grotte- деформация, парадоксалност, карикатурен вид на предмети или хора (Пр.: описанието на Нено чорбаджи в повестта „Мамино детенце“ на Л. Каравелов; основен похват в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ на Св. Минков) Евфемизъм- употреба на неоскърбяващи, благоприлични наглед думи вм. по-строги; някои го определят като вид перифраза (Пр.: недостатъчно образован вм. необразован; той ни напусна вм. умря)
Епитет (от гр.- прибавяне)- определение с емоционална окраска, признак на предмет, необикновено прилагателно (Пр.: "руйни тонове"- "Българският език", Ив. Вазов; "тиха усмивка"- "На прощаване", Хр. Ботев). Видове: обикновен, метафоричен и двукоренен. Ирония (от гр.- насмешка)- полуприкрито се изразява отрицание по емоционален път; една от степените на хумора (Пр.: Неговата нежна половинка.)
Инвектива- грубо охулване, дискредитиране, черен PR; една от степените на хумора Катахреза- неправилна употреба (Пр.: стрелям с пушка, цветно бельо) Литота (от гр.- простота, скромност)- обратна хипербола; по пътя на въображението образът се намалява чувствително с цел да се отслаби положителната оценка; употреба на „не“ и „няма“ (Пр.: Хубав ли е филмът?- Не е лош.) Мейозис- обратното на хиперболата; предмет или негови признаци умишлено се намаляват (Пр.: Искам да кажа с една-две думи. Изчакай ме една минута.) Метафора (от гр.- пренасяне)- черти на един предмет се пренасят върху друг, свързване на пряко и преносно значение, скрито сравнение (Пр.: злато човек; мълчанието е злато; "Над старото тържище ален / бе залезът като домат"- "Любов", Ат. Далчев) Метонимия (от гр.- преименуване)- изразява количествено отношение между част и цяло, като цялото изразява частта; близост между предметите, връзка по място, обстоятелства, средства и др., според някои е вид метафора (Пр.: "желязото срещат с железни си гърди"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов; „върхът отговори…“- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов; Залата ръкопляскаше.; Прочетох Йовков.)
Насмешка- ниска степен на хумор; изградена е на морална основа; най-често се осмива външният вид Образен паралелизъм- връзка между поетическото образно изграждане и картини от природата, които се описват в аналогия с човешки преживявания; основен конструктивен принцип е хармонията и съразмерността (Пр.: “Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази”- “ Една българка”, Ив. Вазов; "И все по-зловещо небето тъмнее, / и все по се мръщи студената нощ, / и все по-горещо дружината пее, / а буря приглася с нечувана мощ…"- “Арменци”, П.К. Яворов) Оксиморон- съчетание на противоречиви, взаимоизключващи се понятия (Пр.: живият труп; бързай бавно; смешен плач; близка далечина) Олицетворение- одухотворяване на предмети и животни, пренасяне на човешки качества върху неодушевеното, персонификация (Пр.: Често срещано в приказките- животните и растенията говорят, изпитват човешки чувства и по аналогия- в литературните творби.) Метафраза- обозначава особена разновидност на преразказа, чийто израз е максимално близък до литературния текст, съхраняващ общото фразеологично значение; формален еквивалент на израз; различават се три разновидности: преразказ-метафраза (почти буквално възпроизвеждане на текста), преразказ-парафраза и преразказ-коментар Парадокс- много често се гради на базата на оксиморона; представлява разгърнато твърдение, което противоречи на пръв поглед на здравия разум; обикновено е поднесен под формата на сентенция или афоризъм- (Пр.: Вода гази- жаден ходи или Не сме богати, за да купуваме евтини стоки.) Парафраза (от гр.- „допълнителен начин на изразяване“)- повторно излагане на текст или пасаж, като се използват други думи; обикновено парафразирането изяснява текста, който се парафразира; определя се като динамичен еквивалент (Пр.: Сигналът беше червен. т.е. Не му беше позволено да продължи. Използването на тоест, именно или подобни са знак за въвеждането парафразата) Перифраза- название на предмет, лице, явление или действие се заменя с описателен израз (Пр.: Черноморска столица вм. Варна) Пародия- смешно подобие, несполучливо подражание (Пр.: "глас имам меден загорски"- "Хайдути", Хр. Ботев- "глас имам дрезгав, мечкарски")
Сарказъм- чувство за превъзходство; целѝ промяна на мнение чрез неговото показване; една от степените на хумора Сатира- разобличаваща нападка; една от степените на хумор, но с критичен елемент; жанр в литературата (Пр.: фейлетоните на Хр. Ботев и на Ал. Константинов са остра политическа сатира на своето време) Символ (от гр.- знак)- образ с преносно значение; двупланов- обозначаемо-обозначаващо (Пр.: пролетта е символ на новото, пробуждането; сърцето- на любовта) Синекдоха (от гр.- с подразбиране)- частта изразява цялото (вид метонимия), заместване при пропорционално съотношение, по пътя на алюзията се дава представа за целия предмет, а обхваща част от него (Пр.: "гърди геройски“; „всякой гледа само да бъде напред“- „Опълченците на Шипка, Ив. Вазов; „родна стряха“- „Родна стряха“, Ран Босилек; срам от ралото) Сравнение- съпоставяне на лица, предмети, явления, непознато с познато, далечно с близко, абстрактно с конкретно с помощта на като че, сякаш, подобно... Видове: разширено и отрицателно (Пр.: отрицателно сравнение- "не ми било…, най ми било…"- в народните песни) Хипалага- замяна на една дума с друга (Пр.: Африка се бие. вм. Африканците воюват)
Хипербола (от гр.- преувеличаване)- противоположност на литотата (Пр.: "Гореща пот рукна от лицето ѝ."- „Една българка“, Ив. Вазов)
Апликация- прибавяне, съединяване; стилистичен похват, при който авторът въвежда в художествения текст крилати фрази, пословици, чужди мисли като цитати или перифразирани
Апофтегма (от гр.- стегнато изказване, мъдро изречение, афоризъм) Гротеска- орнаменти с човешки фигури, птици, животни и чудовища, намерени в Италия; grotte- деформация, парадоксалност, карикатурен вид на предмети или хора (Пр.: описанието на Нено чорбаджи в повестта „Мамино детенце“ на Л. Каравелов; основен похват в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ на Св. Минков) Евфемизъм- употреба на неоскърбяващи, благоприлични наглед думи вм. по-строги; някои го определят като вид перифраза (Пр.: недостатъчно образован вм. необразован; той ни напусна вм. умря)
Епитет (от гр.- прибавяне)- определение с емоционална окраска, признак на предмет, необикновено прилагателно (Пр.: "руйни тонове"- "Българският език", Ив. Вазов; "тиха усмивка"- "На прощаване", Хр. Ботев). Видове: обикновен, метафоричен и двукоренен. Ирония (от гр.- насмешка)- полуприкрито се изразява отрицание по емоционален път; една от степените на хумора (Пр.: Неговата нежна половинка.)
Инвектива- грубо охулване, дискредитиране, черен PR; една от степените на хумора Катахреза- неправилна употреба (Пр.: стрелям с пушка, цветно бельо) Литота (от гр.- простота, скромност)- обратна хипербола; по пътя на въображението образът се намалява чувствително с цел да се отслаби положителната оценка; употреба на „не“ и „няма“ (Пр.: Хубав ли е филмът?- Не е лош.) Мейозис- обратното на хиперболата; предмет или негови признаци умишлено се намаляват (Пр.: Искам да кажа с една-две думи. Изчакай ме една минута.) Метафора (от гр.- пренасяне)- черти на един предмет се пренасят върху друг, свързване на пряко и преносно значение, скрито сравнение (Пр.: злато човек; мълчанието е злато; "Над старото тържище ален / бе залезът като домат"- "Любов", Ат. Далчев) Метонимия (от гр.- преименуване)- изразява количествено отношение между част и цяло, като цялото изразява частта; близост между предметите, връзка по място, обстоятелства, средства и др., според някои е вид метафора (Пр.: "желязото срещат с железни си гърди"- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов; „върхът отговори…“- „Опълченците на Шипка“, Ив. Вазов; Залата ръкопляскаше.; Прочетох Йовков.)
Насмешка- ниска степен на хумор; изградена е на морална основа; най-често се осмива външният вид Образен паралелизъм- връзка между поетическото образно изграждане и картини от природата, които се описват в аналогия с човешки преживявания; основен конструктивен принцип е хармонията и съразмерността (Пр.: “Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази”- “ Една българка”, Ив. Вазов; "И все по-зловещо небето тъмнее, / и все по се мръщи студената нощ, / и все по-горещо дружината пее, / а буря приглася с нечувана мощ…"- “Арменци”, П.К. Яворов) Оксиморон- съчетание на противоречиви, взаимоизключващи се понятия (Пр.: живият труп; бързай бавно; смешен плач; близка далечина) Олицетворение- одухотворяване на предмети и животни, пренасяне на човешки качества върху неодушевеното, персонификация (Пр.: Често срещано в приказките- животните и растенията говорят, изпитват човешки чувства и по аналогия- в литературните творби.) Метафраза- обозначава особена разновидност на преразказа, чийто израз е максимално близък до литературния текст, съхраняващ общото фразеологично значение; формален еквивалент на израз; различават се три разновидности: преразказ-метафраза (почти буквално възпроизвеждане на текста), преразказ-парафраза и преразказ-коментар Парадокс- много често се гради на базата на оксиморона; представлява разгърнато твърдение, което противоречи на пръв поглед на здравия разум; обикновено е поднесен под формата на сентенция или афоризъм- (Пр.: Вода гази- жаден ходи или Не сме богати, за да купуваме евтини стоки.) Парафраза (от гр.- „допълнителен начин на изразяване“)- повторно излагане на текст или пасаж, като се използват други думи; обикновено парафразирането изяснява текста, който се парафразира; определя се като динамичен еквивалент (Пр.: Сигналът беше червен. т.е. Не му беше позволено да продължи. Използването на тоест, именно или подобни са знак за въвеждането парафразата) Перифраза- название на предмет, лице, явление или действие се заменя с описателен израз (Пр.: Черноморска столица вм. Варна) Пародия- смешно подобие, несполучливо подражание (Пр.: "глас имам меден загорски"- "Хайдути", Хр. Ботев- "глас имам дрезгав, мечкарски")
Сарказъм- чувство за превъзходство; целѝ промяна на мнение чрез неговото показване; една от степените на хумора Сатира- разобличаваща нападка; една от степените на хумор, но с критичен елемент; жанр в литературата (Пр.: фейлетоните на Хр. Ботев и на Ал. Константинов са остра политическа сатира на своето време) Символ (от гр.- знак)- образ с преносно значение; двупланов- обозначаемо-обозначаващо (Пр.: пролетта е символ на новото, пробуждането; сърцето- на любовта) Синекдоха (от гр.- с подразбиране)- частта изразява цялото (вид метонимия), заместване при пропорционално съотношение, по пътя на алюзията се дава представа за целия предмет, а обхваща част от него (Пр.: "гърди геройски“; „всякой гледа само да бъде напред“- „Опълченците на Шипка, Ив. Вазов; „родна стряха“- „Родна стряха“, Ран Босилек; срам от ралото) Сравнение- съпоставяне на лица, предмети, явления, непознато с познато, далечно с близко, абстрактно с конкретно с помощта на като че, сякаш, подобно... Видове: разширено и отрицателно (Пр.: отрицателно сравнение- "не ми било…, най ми било…"- в народните песни) Хипалага- замяна на една дума с друга (Пр.: Африка се бие. вм. Африканците воюват)
Хипербола (от гр.- преувеличаване)- противоположност на литотата (Пр.: "Гореща пот рукна от лицето ѝ."- „Една българка“, Ив. Вазов)
28.05.2013 08:27 -
Тропи и фигури - 1 / Звуково равнище
Посочени са някои от тропите и фигурите по класификацията на Аристотел и неговата „Реторика“, като са подредени по азбучен ред. Ползвани са и интернет източници, които са в края на 4-та част.
На звуково равнище:
Алитерация- натрупване на съгласни и групи съгласни (Пр.: "Трясък / оглася планини, полета- / земя трепери… Град! – парчета – / яйце и орех… Спри… Недей… / Труд кървав, боже, пожалей!"- „Градушка“, П.К. Яворов)
Амплификация- синонимно натрупване
Анафора- повторение на думи или изрази в началото на два или повече последователни (или съседни) стиха или изречения (Пр.: "Запей и ти песен такава, / запей ми, девойко, на жалост, / запей как брат брата продава, / как гинат сили и младост, / как плаче сирота вдовица / и как теглят без дом дечица..."- „До моето първо либе“, Хр. Ботев) Звукова анафора- всички основни думи започват с един и същ звук (Пр.: "лунния лик да лови"- "Трепват невидими струни", Н. Лилиев) Анепифора- началните звукове от първата дума от първия стих и последната от втория (Пр.: бъди… / беди); повторение на цял стих или изречение от началото на първия стих в края на втория (Пр.: Ротата се завръща… Неговата рота.) Антиметабола- думите от първия стих се повтарят в обратен ред във втория- (Пр.: като подобие на антиметабола може да се оприличи стихотворението на Яворов „Две хубави очи“) Асонанс- натрупване на гласни (Пр.: "Настане вечер, месец изгрее, / звезди обсипят свода небесен, / гора зашуми, вятър повее, / Балканът пее хайдушка песен."- „Хаджи Димитър“, Хр. Ботев)
Елизия- изпадане, изпускане на гласни (Пр.: веч, кат) Синкопа- изпуснатите гласни са без ударение (Пр.: к`ъвто, страданьето) Епанадиплоз- в началото на стиха се повтарят словосъчетания от предходния стих Епанадоз- повторение на думи, чийто смисъл се обяснява (Пр.: наглите пламъци, такива пламъци, които…) Епанастрофа- стихът или строфата започват с изразни форми от финала на предишния стих или строфа Епанафора- свързващо повторение, последната дума или израз в един стих се повтаря в началото на следващия, анастрофа (Пр.: "отразява ведросини, / ведросини небеса."- „Съмна в сънните градини“, Н. Лилиев) Звукова епанафора- началните звукове на последната дума от първия стих и първата от втория стих (Пр.: …на нощта: / недейте) Епентеза- вмъкване на гласни (Пр.: химън, вм. химн) или удължаване на думата (Пр.: ази) Епифора- повторение в края на стиха (Пр.: "Тихият пролетен дъжд / звънна над моята стряха, / с тихия пролетен дъжд / колко надежди изгряха!"- „Тихият пролетен дъжд“, Н. Лилиев) Звукова епифора- завършващите думи в последователните стихове започват с една и съща съгласна или звуково съчетание (Пр.: "чело за гръм грядущ открил"- "На младия", Т. Траянов) Етимологична фигура- повторение на еднокоренни думи (Пр.: "Ден денувам – кътища потайни / нощ нощувам – пътища незнайни"; „Хайдушки песни“, П.К. Яворов) Плеоназъм- Пр.: Случайните случки случайно се случват Зев- Пр.: „Отишла е и я е изяла“ Зевгма- думата, която образува еднотипно синтактично словосъчетание, се употребява в едни от тези словосъчетания, а в други се изпуска, като се приема, че се подразбира; възприема се и като стилистична грешка, като нарушаване на закона на логическото тъждество (Пр.: Дойде дъждът и отрядът на червеноармейците.) Кинетична инструментовка- натрупването на гласни и съгласни създава впечатление за движение и развитие Мезоепифора- повторение в края и в средата Мезофора- повторение в средата на изречението (Пр.: "Ледена стена - под нея съм роден. / Стъклена стена - отвред съм обграден. / Хладната стена - замръзва моят дих. / Вечната стена - с глава я не разбих."- „Ледена стена“, П.К. Яворов) Метабола- дума или израз се повтарят след няколко думи, с цел да се подчертае значението им- (Пр.: "Пролет моя, моя бяла пролет..."- „Пролет“, Н. Вапцаров) Ономатопея- звукоподражания (Пр.: "Трак-чук, жан-жин, трака-чука!"- „Калиопа“, П.К. Яворов) Прозодия- съвкупност от езикови елементи, които изграждат ритмико-мелодичната страна на стиха- интонация, дължина, краткост Симплок- преплетено повторение (Пр.: на края на града, на края) Спирално повторение- краят на последния стих се повтаря в началото на следващия: (Пр.: "Заплакала е гората- / гората и планината...;- народна песен; "...че станах ази хайдутин, / хайдутин, майко, бунтовник..."- „На прощаване“, Хр. Ботев)
Амплификация- синонимно натрупване
Анафора- повторение на думи или изрази в началото на два или повече последователни (или съседни) стиха или изречения (Пр.: "Запей и ти песен такава, / запей ми, девойко, на жалост, / запей как брат брата продава, / как гинат сили и младост, / как плаче сирота вдовица / и как теглят без дом дечица..."- „До моето първо либе“, Хр. Ботев) Звукова анафора- всички основни думи започват с един и същ звук (Пр.: "лунния лик да лови"- "Трепват невидими струни", Н. Лилиев) Анепифора- началните звукове от първата дума от първия стих и последната от втория (Пр.: бъди… / беди); повторение на цял стих или изречение от началото на първия стих в края на втория (Пр.: Ротата се завръща… Неговата рота.) Антиметабола- думите от първия стих се повтарят в обратен ред във втория- (Пр.: като подобие на антиметабола може да се оприличи стихотворението на Яворов „Две хубави очи“) Асонанс- натрупване на гласни (Пр.: "Настане вечер, месец изгрее, / звезди обсипят свода небесен, / гора зашуми, вятър повее, / Балканът пее хайдушка песен."- „Хаджи Димитър“, Хр. Ботев)
Елизия- изпадане, изпускане на гласни (Пр.: веч, кат) Синкопа- изпуснатите гласни са без ударение (Пр.: к`ъвто, страданьето) Епанадиплоз- в началото на стиха се повтарят словосъчетания от предходния стих Епанадоз- повторение на думи, чийто смисъл се обяснява (Пр.: наглите пламъци, такива пламъци, които…) Епанастрофа- стихът или строфата започват с изразни форми от финала на предишния стих или строфа Епанафора- свързващо повторение, последната дума или израз в един стих се повтаря в началото на следващия, анастрофа (Пр.: "отразява ведросини, / ведросини небеса."- „Съмна в сънните градини“, Н. Лилиев) Звукова епанафора- началните звукове на последната дума от първия стих и първата от втория стих (Пр.: …на нощта: / недейте) Епентеза- вмъкване на гласни (Пр.: химън, вм. химн) или удължаване на думата (Пр.: ази) Епифора- повторение в края на стиха (Пр.: "Тихият пролетен дъжд / звънна над моята стряха, / с тихия пролетен дъжд / колко надежди изгряха!"- „Тихият пролетен дъжд“, Н. Лилиев) Звукова епифора- завършващите думи в последователните стихове започват с една и съща съгласна или звуково съчетание (Пр.: "чело за гръм грядущ открил"- "На младия", Т. Траянов) Етимологична фигура- повторение на еднокоренни думи (Пр.: "Ден денувам – кътища потайни / нощ нощувам – пътища незнайни"; „Хайдушки песни“, П.К. Яворов) Плеоназъм- Пр.: Случайните случки случайно се случват Зев- Пр.: „Отишла е и я е изяла“ Зевгма- думата, която образува еднотипно синтактично словосъчетание, се употребява в едни от тези словосъчетания, а в други се изпуска, като се приема, че се подразбира; възприема се и като стилистична грешка, като нарушаване на закона на логическото тъждество (Пр.: Дойде дъждът и отрядът на червеноармейците.) Кинетична инструментовка- натрупването на гласни и съгласни създава впечатление за движение и развитие Мезоепифора- повторение в края и в средата Мезофора- повторение в средата на изречението (Пр.: "Ледена стена - под нея съм роден. / Стъклена стена - отвред съм обграден. / Хладната стена - замръзва моят дих. / Вечната стена - с глава я не разбих."- „Ледена стена“, П.К. Яворов) Метабола- дума или израз се повтарят след няколко думи, с цел да се подчертае значението им- (Пр.: "Пролет моя, моя бяла пролет..."- „Пролет“, Н. Вапцаров) Ономатопея- звукоподражания (Пр.: "Трак-чук, жан-жин, трака-чука!"- „Калиопа“, П.К. Яворов) Прозодия- съвкупност от езикови елементи, които изграждат ритмико-мелодичната страна на стиха- интонация, дължина, краткост Симплок- преплетено повторение (Пр.: на края на града, на края) Спирално повторение- краят на последния стих се повтаря в началото на следващия: (Пр.: "Заплакала е гората- / гората и планината...;- народна песен; "...че станах ази хайдутин, / хайдутин, майко, бунтовник..."- „На прощаване“, Хр. Ботев)
24.05.2013 12:47 -
Здравното образование в училище (публично изказване, БЕЛ, 8 клас)
В съгласие с промените в Закона за средното образование, от 2012г. учениците от І до ХІІ клас имат задължителни часове по здравно образование. Всяко училище изготвя индивидуална програма за здравна култура според своите нужди. Часовете са интегрирани в часовете по биология, както и в часа на класа. По решение на училището, те намират място и в извънкласни и извънучилищни дейности.
Какво налага провеждането на часове по здравно образование?
Здравословният живот на учениците зависи от техните знания и умения, които са превантивно средство, за да нямат действията им нежелани и увреждащи самите тях последствия.
Според данните от статистиките, процентът на учениците, които пушат, употребяват марихуана или други наркотични вещества, както и алкохол, е различен. Въпреки това, стряскащо висок. Това е и основен проблем на подрастващите.
Задължителни са информираността и прилагането на наученото при поддържането на добра лична хигиена, при прилагане на мерките за запазване на репродуктивните способности. Поради тази причина от особена важност са темите, свързани с половото възпитание и предпазването от ХИВ и СПИН.
Не на последно място е обучението по здравословно хранене. Изследванията, които се правят, показват, че затлъстяването е основен проблем сред съвременните млади хора. В другата крайност са заболявания като анорексията, булимията, както и прилагането на всякакъв вид диети в стремежа им да изглеждат добре.
Новите стандарти, които министерството на здравеопазването се стреми да наложи, изискват в часовете да се разискват и теми, които разясняват проблеми като донорството, оказването на първа помощ, както и толерантността към хора с различни болести. За последното особено спомага и интегрирането на ученици със специални образователни потребности.
Голяма част от децата срещат трудности от психологически и личностен характер- конфликти с родителите, с приятелите, които ги водят до прояви, вредящи на здравето им. Това изисква задължително във всяко училище да има психолог, който да се грижи за стабилното им психическо състояние, както и да допълва на практика теоретичната работа на учителите.
Здравното образование покрива широк спектър от проблеми, с които се сблъскват учениците. Целта му е да им помогне да се справят с тях и да ги направи подготвени и информирани за живота хора.
Здравното образование покрива широк спектър от проблеми, с които се сблъскват учениците. Целта му е да им помогне да се справят с тях и да ги направи подготвени и информирани за живота хора.
20.05.2013 10:22 -
Материал за матура (15 - Димитър Талев)
Димитър Талев(1898-1966)
„Железният светилник”(издаден през 1952г.): Принадлежи на тетралогията: „Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Илинден” и „Гласовете ви чувам”. Жанр: роман от типа на т.нар. семейна сага, фамилен роман, исторически роман. Тема: представена е съдбата и историята на едно семейство от епохата на Възраждането, като на фона на етапите, през които преминава то, авторът рисува широка панорама на обществените и духовни борби за самостоятелна българска църква и училище в гр.Преспа- Македония. Образи символи: железният светилник, символ на традицията и рода, на връзката с предците и миналото. Композиция: линейна, еднопосочна, подрежда събитията едно след друго. Основни герои: Хаджи Серафимовата внука Султана, Стоян Глаушев от с.Гранче, Манда, Нона, Катерина, Кочо, Лазар; Климент Бенков, Андрея, Божана; Аврам Немтур, Евгения (Ния); Рафе Клинче; даскал Божин, духовникът от светата обител и др. Сюжет: 1част („Хаджи Серафимовата внука”)- Създаване на рода на Стоян Глаушев в гр.Преспа. Избягал от родното си село, заради убийството на кучето на бея, Стоян се установява в града. Застарялата Султана (на 25г.), наследница на чорбаджийски род, погазва законите на родовата традиция, прибирайки го в дома си, а по-късно и се жени за него. Пренебрегвайки шушуканията, тя се бори за лично щастие. Стоян отваря дюкян под крилото на майстор Кочо и се утвърждава като майстор ковач. 2част („В тъмни времена”)- Разкрит е конфликтът на Климент Бенков, а по-късно и на Лазар Глаушев с консервативните общинари, Аврам Немтур и владишкия наместник. Ражда се идеята за нова църква и с изпращането на Андрея и Лазар да учат в Охрид е нарушено вековното примирение и покорство на роба. След посещението в Преспа на монах от Рилската обител Лазар узрява за идеята да стане водач на народа. С това става главен носител на обществено-историческото начало в романа. Смъртта на Климент Бенков отваря пътя на Лазар като водител на съдбата на народа. 3част („Народ се пробужда”)- Проследена е дейността на Лазар Глаушев по организиране на еснафа, откриването на читалище, настояването му за българско училище и противопоставянето му на владишкия наместник. В личен план той отхвърля любовта на Ния, дъщеря на противника му Аврам Немтур. Появява се образът на Рафе Клинче- майстор резбар, който трябва да изработи иконостаса за новата църква. Влюбва се в Катерина- сестрата на Лазар. 4част („Корени и гранки”)- Обещанието на Лазар да се ожени за разболялата се Божана, въпреки любовта му към Ния, се решава с нейната смърт. Умира и Аврам Немтур, след като дюкянът му е запален, с което всички пречки пред любовта са премахнати. Катерина става жертва на консерватизма на майка си, която, за да спаси честта на семейството, ѝ дава билки, с които да премахне заченатото от Рафе в грях дете, но вместо това я убива. Лазар и Ния стават съпруг и съпруга. Гръцкият наместник е изгонен, а новата църква- осветена. Борбата за българска вяра и църква е приключила и това отваря романа за художественото изображение на следващия етап от национално-освободителната ни епопея.
20.05.2013 10:18 -
Материал за матура (14 - Димитър Димов)
Димитър Димов(1909-1966)
„Тютюн”(издаден в 1951г., а след критика и преработка излиза във втори вариант през 1954г., върху който са нанесени нови поправки и е отпечатан отново през 1955г.): Най-дискутираната книга през 50-те години на ХХ век. Жанр: роман. Тема: самотата на личността в капиталистическия свят и разпадането на нравствените устои на човека под натиска и властта на парите; конфликтът между света на олигарсите и този на комунистите- сложността на отношенията в тази класова борба в периода преди и след Втората световна война. Образи символи: тютюнът и тютюневият концерн „Никотиана” като символи на моралната деградация на човешката личност, на изгубването на истинските стойности в живота. Герои: разпределени са в три групи: „князе на тютюна” и членове на висшето общество- Борис Морев, ген. Марков (шеф на „Никотиана”), Костов (гл. експерт на „Никотиана”), Баташки, Спиридонов (шеф на „Източни тютюни”) и г-жа Спиридонова, Барутчиев („Източни тютютни”), Буби и жена му, татко Пиер, Зара (любовница на Спиридонов), Мария (дъщеря на Спиридонов), Бимби, Коен („Немски папиросен концерн”), Кнор (д-р на „Немски папиросен концерн”), Тодоросян („Джебел”), Папазов (гл. експерт на „Джебел”), граф Остерман, Торосян, Хайлборн, Кршиванек, барон Лихтенфелд, Прайбиш, фон Гайер, поручик Ценкер, майор Фришмут (счетоводител), Чукурски, Груев (гл. експерт и съдружник на Торосян), Тренделенбург; Адлер, г-ца Дитрих, Кондоянис, Малони (италианец, на чието име ще се прехвърля фабриката на Конодоянис); комунисти- Павел (по-големият брат на Борис), Стефан (по-малкият брат на Борис), Лила, Шишко (баща на Лила), Лукан, Макс Ешкенази, Динко (братовчед на Ирина), Елка (сестра на Динко), Чингис (състудент на Ирина, левичар), Йосиф, Спасуна, Варвара, Блаже Николов, Фитилчето, Стоичко Данкин, Цветана, Анастас, Симеон, сарачът Яко, Мика, Малек, ветеринарният лекар, Мичкин, Ляте (македонец); неутрални- Атанас Чакъра, Ирина (негова дъщеря), безработните интелигенти- аптекари, лекари, Кристало, Аликс (двегодишното дете, което Костов иска да осинови). Сюжет: Действието започва някъде към втората половина на 20-те години и завършва с 9.ІХ.1944г. Плахата и затворена гимназистка Ирина и дъщеря на Чакъра, живееща в малко градче, обозначено като Х., в което основно препитание е отглеждането на тютюн, среща амбициозния син на Редингота- син на смахнатия местен даскал- Борис Морев. Стремейки се към живот, изпълнен с лукс и екзотика, тя завършва медицина и става любовница на Борис, когато той е все още женен за Мария, отворила му пътя към висшето общество и „Никотиана”, която той наследява след смъртта на баща ѝ. Самата Мария е психично болна и умира, а любовта на Ирина я кара да забрави строгите морални принципи и норми и да се подчини на влиянието и властта на Борис. Макар и отвратена от търговските операции, от трезвия му ум, работещ за печалба, отчуждена от род и семейство, тя остава в този свят на лицемерие, фалш и пари. „Никотиана” отнема човешкия облик на героите, пречупва нравствената им воля и кара Борис умишлено да тласне Ирина в ръцете на фон Гайер. Сега тя вече е убедена, че живее сред хищници, в чийто свят победител е този, който е забелязал слабостта на другия. Неспособна да се върне назад, героинята решава да се бори, за да се самоубие в края на романа, съзнала собственото си падение и цинизъм. В желанието на Борис да властва чрез силата на парите е разкрита обречеността на света на олигарсите. Той е илюзорен, както и свободата, която предоставя. Героят умира на 36 години, сам, на чужда земя, изоставен от всички. Всеки от героите, свързан с „Никотиана” има нещастна съдба. Заради нея загиват Спасуна и Чакъра. Заради нея умират и Костов, и Борис, и Ирина. Тя тегне като самата съдба над живота на героите. Опустошението, на което ги обрича, символизира невъзможността за постигане на човешко щастие по пътя на моралните и нравствени компромиси. Това се опитват да утвърдят героите от противоположния лагер. Антиподи на Борис и Ирина са Павел и Лила, както и всички герои от партизанския лагер. Те се отличават със своето самоотрицание и всеотдайност, с моралните си добродетели и жертвоготовност.
20.05.2013 10:13 -
Материал за матура (13 - Никола Вапцаров)
Никола Вапцаров(1909-1942)
„Вяра”(1939г.): Отпечатано в стихосбирката „Моторни песни” и принадлежи на цикъла „Песни за човека”. Програмно за стихосбирката стихотворение. Основно чувство: увереност в доброто и живота, оптимизъм. Тема: вяра в утрешния ден. Образи: вярата. Стихотворението разкрива безпрекословния оптимизъм на лирическия герой. Той описва живота си в рамките- диша, работи, живее, пише стихове и се бори с живота. Личността, изправена срещу реалността, е основен конфликт в поезията на Вапцаров, който е заявен и тук. Героят е в „разпра” с живота, но го обича и би направил за него и невъзможното- би летял в търсене на непозната планета, например. Но онова, което му дава смисъл, опора и е негов жизнен принцип, това е собствената му вяра. Метонимично представена като зърно, като насъщен хляб, без нея героят би бил лишен от значимостта си на човек, би бил „нищо”, както сам казва. Във финала на творбата той убедено и твърдо заявява, че вярата му е несразима, несломима. Тя е извечно вкоренена в сърцето му и не може да бъде унищожена.
„Писмо”(„Ти помниш ли…”)(1934г.): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основно чувство: вяра в романтиката на утрешния ден. Тема: бъдещето и очакваният щастлив живот. Образи: младостта и романтичната представа за света; борбата; слънцето (символ на човешкото щастие); смъртта като песен. В творбата има заложена диалогичност. Самото ѝ заглавие предполага обръщение към някого. Затова и първите стихове представляват въпроси към някогашния приятел, с когото лирическият герой е споделял обща мечта и вяра в доброто и в човека. Романтичният проект на бъдещето и копнежите за по-красив живот се сблъскват с реалността. Героите са уловени в капана на грубостта и жестокостта на света. Те пробуждат омраза в сърцата, сравнена с „гангрена” и „проказа”. Тя убива душевните стремежи и насажда чувство на безнадеждност и обрича на крах оптимистичните очаквания. Красотата на света не е мъртва, но лирическият герой е сляп за нея. Това е миналото, а в настоящето настъпва вътрешна промяна. Духовното му узряване го води до идеята за борбата, която ще им върне романтиката, надеждите и вярата. Ледът на конфликта личност-свят ще се пропука и ще просветне слънцето на бъдещия живот. Финалът заявява готовността на лирическия герой да умре, но той съзнава избора си и го приема като своя предсмъртна песен.
„Песен за човека”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основни чувства: вяра и надежда в доброто и човека. Теми и мотиви: отцеубийството; вечният въпрос доброто или злото властват в човешката душа; престъпление и наказание; разкаяние и самоопрощение; прекрасното. Образи и герои: дамата; затворникът; песента; звездите. Творбата е изградена на принципа на полемиката- спора, между лирическия герой и дамата. Спорът е на тема: „Човекът във новото време.” Дамата изразява своето неверие в човека, предавайки историята за братоубийство, а лирическият герой се заема да оспори твърдението ѝ и да защити противоположната теза. В неговия разказ, конкретно ситуиран в село Могила, син открадва парите на баща си и го убива. Но той отива отвъд криминалните факти и търси човешката същност, човешкото. В затвора героят на историята „попаднал на хора / и станал / човек.” Там участта му се изяснява от песен. Настъпва самоосъзнаване и извеждане на мотивите за престъплението. Той се оказва с корени в социалната нищета и битие: „Не стига ти хлеба, / залитнеш / от мъка / и стъпиш в погрешност на гнило.” Тя не снема вината, но чрез изповедта проличават корените на злото- обществото, което обрича хората на бедност и нищета. Във факта, че героят запявал своята песен, сякаш е вложена народната мъдрост, че който пее- зло не мисли, и това оправдава убиеца в очите на читателя. Представя го в неговия естествен и човешки облик. Песента е и образът символ на духовното пречистване, на разкаянието за извършения грях. Тя му дава сили да приеме смъртта с безстрашие до степен, в която самите палачи са удивени от смелостта на героя. Чрез низходяща градация е обрисувана съдбата му: „тежка, / човешка, / жестока, / безока / съдба.” Героят осъзнава, че животът ще продължи и след него, дори „по-хубав от песен”, „по-хубав от пролетен ден…”. С метафората „В очите му пламък цъфтял.” е предадена духовната трансформация, която преживява героят. Пред лицето на смъртта той запява и с това е показана моралната победа над самия себе си и опрощението, което дава на света, подтикнал го към зло. Във възторг са и звездите, които викнали: „Браво, човек!”. Не такава е реакцията на истеричната дама, която закрещява. Във финалната реплика на лирическия герой проличава не само неговата присъда над човека, но и естетическото му разбиране за прекрасно: „Какъв ти тук ужас?! - / Той пеел човека. - / Това е прекрасно, нали?”.
„Сън”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за една страна”, посветен на гражданската война в Испания. Основно чувство: надежда и копнеж по спокоен живот. Тема: мечтата за човешко щастие. Образи и герои: Лорѝ, Фернандѐс, сънят. Творбата е изградена под формата на диалог между Фернандѐс и Лорѝ. На фона на битката първият разказва съня си, разкриващ мечтата за мирен и спокоен живот, в който войната няма място. Тя е приключила и двамата приятели работят в завода. Всичко е същото, но частите на машините са от злато. Трудът и свободата правят хората щастливи и доволни. Наивистичната представа на героя е стопена от забележката на Лорѝ: „Какъв си ти мечтател, Фернандѐс!”, която разкрива несъстоятелността ѝ. Самото връщане на лирическия поглед към реалността на битката, в която започва атака, разкрива съня като красива, но неосъществима илюзия, празна химера, подхранваща само въображението.
„История”(): Основно чувство: болка и огорчение от нерадостната съдба на онеправданите. Теми и мотиви: грубият живот, участта на обикновените хора, оскотяването, задачата на поета и изкуството, надеждите и разочарованията, борбата като единствен възможен изход. Мотивите са обединени около отношението между историята като човешка памет, изкуството като търсене смисъла на съществуването и реалността на самия живот. Образи: обезправените хора, историята, творецът и изкуството му. Творбата съдържа откровения авторов упрек към историята, която не зачита живота на обикновените хора, чийто живот е непрекъсната борба за оцеляване. Лирическият герой отъждествява съдбата си с тяхната и се причислява в редиците на неизвестните хора- селяните, миришещи на лук и вкиснало, псуващи живота сърдито. Саркастично той задава въпроса дали ще бъде признателна, че са предоставили материал за хронологията ѝ от събития. Лирическият герой представя преживяното като неописуемо, като нелицеприятно и отблъскващо: „Живот ли бе – да го опишеш? / Живот ли бе – да го разровиш? / Разровиш ли го – ще мирише / и ще горчи като отрова.” Тази строфа е смислов център на творбата, който отрича дори житейската същност на преживяното от обикновените хора. То е по-близо до битието на скота, отколкото до това на човека- хората се раждат по синорите и мрат като мухи. Оцелелите преживяват в непосилен и убийствен труд като добитък. И въпреки всичко, живеят с надеждата за промяна и по-добър живот, не загубват човешкото си лице. Такива са и творбите на онези, които открадват време, за да изразят мъката си- те не са напарфюмирани и лъскави, а реалистични и близки до живота- „навъсени и къси”. Едничка награда за нещастието на хората би било не място по страниците на историята, а това да се съхрани споменът за техния опит да преодолеят страданието си, споменът за тяхната борба с живота.
„Завод”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основно чувство: болка от осъзнаването на реалността; трезвост, но и оптимизъм в бъдещата промяна. Теми и мотиви: животът като рушител на човешките мечти, като мотив за борба. Образи: заводът (символ и олицетворение на живота). Творбата представя реалността без „маска и без грим.” Той е жесток и безмилостен, сравнен с „озъбено, свирепо куче.” Вечният двубой с него превръща битието на хората в тежък и скучен низ от победи и падения за парче хляб. Красивите илюзии са забравени и „Една ръка изхвърли на боклука / идилиите с синьото небе.” Животът със своята строгост не позволява чувства и заблуди, нито общуване между хората (изразено чрез крещенето в завода, за да бъдеш чут от някого). Нарушена е връзката и комуникацията, а всеки опит да се пребориш с живота, слагайки прът в колелата му, те обрича на смърт. Все пак именно в безмилостния натиск е вложен мотивът за борба. Крясъците на всички хора и сърцата им, туптящи в едно, са акумулаторите на борческата енергия на човека.
„Кино”(отпечатано за пръв път през 1941г.): Основно чувство: критично; отправена е критика към илюзорния и измамен естетически свят на американското кино. Тема: илюзията на чуждия свят е несъвместима с българската реалност. Образи: героите от кинолентата и българската действителност. Лирическият герой влиза в киното, за да гледа, както е заявено на афиша, една човешка драма. Възпроизведени са екранните клишета на масовата култура- от красотата на пейзажа и лукса на вещите до размазания Джон и Грета, потънали в сластна целувка. Реакцията на героя е рязка и категорична: „Стига!”. За него всичко това е кич и лигавене. Затова и задава съществените за българите въпроси- къде е нашата съдба, нашият живот. Забравил фикционалността, условността на изкуството, героят влиза в спор с нея. Българската действителност е друга- ние не срещаме любимите си на път с лимузините, а в труда и в завода. Нашият живот не е лъскав и бляскав, а изпълнен с борба за хляб. И това е истинската драма, далеч от рекламата и масовата култура на Запада, които той нарича „измама”, с което поставя финала на творбата.
„Прощално”(ІV.1942г.): С посвещение: „На жена ми”. Творбата е създадена в трагичния за поета момент, малко преди смъртта му и е отпечатана през 1946г. в „Избрани стихотворения”. Затова и чувствата са съкровени и истински: обич към любимата жена, болка от раздялата с нея. Тема: желанието на лирическия герой да се завръща при любимата, да поддържа духовен контакт с нея. Творбата разкрива осъзнатото чувство за приближаващия край и надмощието на любовта към близък човек, което има тя над смъртта. Лирическият герой дава обещание да посещава жена си, макар и като „нечакан и неискан гостенин”. Той се моли да бъде приет, а не отхвърлен и изоставен отвън и обещава присъствието му да бъде ненатрапчиво и тихо. Той копнее единствено да съзерцава любимата жена, да чувства връзката си с нея. Душата му копнее сливане с нея. Творбата е израз на най-интимните и нежни чувства на героя.
„Борбата е безмилостно жестока”(14ч.-23.VІІ.1942г.): Стихотворението е познато и със заглавие „Предсмъртно”. Първите четири стиха са написани заедно с „Прощално”, а останалите четири са добавени на посочената дата. Основно чувство: суровост, непоколебимост в избрания път, реализъм. Теми и мотиви: жизнена равносметка на героя; безстрашие пред смъртта; животът като борба; обезличаване на човешката личност. Образи: борбата; смъртта. Творбата е знакова за Вапцаров. Тя е обобщение на житейската, творческа и човешка съдба на поета. Ключова дума за нея е „борбата”. Като такава той възприема самия живот. Неговата жестокост, суровост и краен реализъм превръщат битката в „епична”. Чрез този епитет идеите са окрупнени, а съдбата на малкия човек остойностена. Без страх и срам, героят хладно констатира: „Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз. / Какво тук значи някаква си личност!”. Той съзнава, че е изпълнил своята роля и губи мястото, което е заемал. Човекът е обезличен в неговата значимост, но в това се крият и скромността, и самосъзнанието за собственото място и предназначение на героя. Картината на смъртта е изобразена реалистично и изведена до оголен натурализъм. След екзекуцията чрез разстрел са червеите и в това няма нищо тревожно, обезпокоително или ужасяващо: „Това е толкоз просто и логично.” Дематериализирането на плътта е представено като естествен биологичен процес, в който няма нищо драматично. На него е противопоставен идеалът с помощта на антитезата: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе, / народе, мой, защото се обичахме!” Тези финални стихове чертаят образа на познатия Вапцаров с неговата несломима вяра, която достига отвъд метафизичната дълбочина на смъртта. Героят е не отделната личност, а неразделна част от народа, който е негово верую и упование, в когото съзира силите за възможна промяна на света.
„Борбата е безмилостно жестока”(14ч.-23.VІІ.1942г.): Стихотворението е познато и със заглавие „Предсмъртно”. Първите четири стиха са написани заедно с „Прощално”, а останалите четири са добавени на посочената дата. Основно чувство: суровост, непоколебимост в избрания път, реализъм. Теми и мотиви: жизнена равносметка на героя; безстрашие пред смъртта; животът като борба; обезличаване на човешката личност. Образи: борбата; смъртта. Творбата е знакова за Вапцаров. Тя е обобщение на житейската, творческа и човешка съдба на поета. Ключова дума за нея е „борбата”. Като такава той възприема самия живот. Неговата жестокост, суровост и краен реализъм превръщат битката в „епична”. Чрез този епитет идеите са окрупнени, а съдбата на малкия човек остойностена. Без страх и срам, героят хладно констатира: „Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз. / Какво тук значи някаква си личност!”. Той съзнава, че е изпълнил своята роля и губи мястото, което е заемал. Човекът е обезличен в неговата значимост, но в това се крият и скромността, и самосъзнанието за собственото място и предназначение на героя. Картината на смъртта е изобразена реалистично и изведена до оголен натурализъм. След екзекуцията чрез разстрел са червеите и в това няма нищо тревожно, обезпокоително или ужасяващо: „Това е толкоз просто и логично.” Дематериализирането на плътта е представено като естествен биологичен процес, в който няма нищо драматично. На него е противопоставен идеалът с помощта на антитезата: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе, / народе, мой, защото се обичахме!” Тези финални стихове чертаят образа на познатия Вапцаров с неговата несломима вяра, която достига отвъд метафизичната дълбочина на смъртта. Героят е не отделната личност, а неразделна част от народа, който е негово верую и упование, в когото съзира силите за възможна промяна на света.
20.05.2013 10:08 -
Материал за матура (12 - Йордан Йовков)
Йордан Йовков(1880-1937)
„Песента на колелетата”(1924г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Песента на колелетата”. Тема: доброто и красивото като основни ценности, които могат да осмислят човешкия живот и да направят хората щастливи. Герои: Сали Яшар, Шакире, Джапар. Сюжет: Главният герой Сали Яшар е прочут майстор на каруци в Али Анифе. В началото на разказа- чрез портретна характеристика- той е представен като обикновен човек, занаятчия, но и мъдрец, когото всички уважават. След трудов ден той обича да сяда пред къщи и да съзерцава полето. В такива мигове се обръща към себе си и размишлява за живота. Вече е богат, но двамата му синове са мъртви. Достигнал зрелостта, той е спокоен от извървения път, но се чувства длъжен да стори благодеяние- себап, което да засегне повече хора, да надживее много поколения. Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, но желае единствено да види дъщеря си. В съзнанието му хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а те са символ на младостта му, когато е бил млад, беден и щастлив. Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Съвършенството ѝ е следващата стъпка към осъществяването на мечтата му. След като звукът на пеещата каруца на Шакире раздвижва пейзажа, Сали Яшар все още не знае, че в него се крие отговорът на неговия въпрос. За него му загатва разказът на Джапар- влюбеният в Шакире нощен пазач, съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира. Той казва на героя, че всяка негова каруца има свой глас и „пее на свой макам”, че каруците му са „себап”. Майсторът сякаш не чува готовия отговор. Открива го едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си замислен. Вълнението го залива и той открива: „Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!”. Той разбира, че каруците, които прави, свързват хората и им помагат да се разпознават. С това открива пътя към личното си безсмъртие и го пробужда за нови добри дела. Сали Яшар дарява на Джапар в заем кесия пари, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Майсторът не съзнава защо постъпва така, но с това изпълнява неизречено желание на дъщеря си. В края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.
„Последна радост”(1920г.): Жанр: разказ, доближаващ се до повестта. Принадлежи на сб.”Песента на колелетата”. Разделен е на 10 части- пет са посветени на мира и пет на войната. Тема: безсмислието на войната, жестокостта ѝ, дехуманизмът убиват красотата на живота. Заявено е Йовковото „не” на войната. Герои: Люцкан, Рачо Самсара, дядо Слави, Цветана, инженерът и други. Композиция и сюжет: Разказът започва с ретроспекция, като се показва градът след войната. Люцкан обединява и двете времеви плоскости. Преди войната той е провинциален чудак, простодушен и наивен, превърнал се в символ на романтичния човешки порив към красота и поезия. Може да бъде определен и като „бяла врана”, защото е отдаден на галантната наука за цветята, на която го научава инженерът. Героят е особено потребен на града в празнични дни, когато поднася цветя на младите влюбени. Самият той също е влюбен- в Цветана, ухажвана от инженера, и по ирония на съдбата се превръща в посланик на любовта им. Сантиментите на героя към момичето стават повод Люцкан да съчини поема- „Люцкан гори в червени пламъци”, заради която е обект на присмех. Той е необикновен в професията си, защото не само продава цветя, а и тълкува тяхното значение. Също толкова не на мястото си е Люцкан и на бойното поле на Балканската война. Там конфликтът между красивото и грозното изпъква особено ярко, защото героят не познава смисъла на това да се воюва. Войната е представена като обезличаваща, деперсонализираща сила- хората са като мравуняк: еднакви и зли. Колоната, в която се движат войниците е сравнена със змия. Природната картина на кал и дъжд също символизира мрака, безизходността и първичността. Люцкан умира и в предсмъртния му жест- протегната ръка към цъфнала лайкучка- са запечатани копнежът към красота и хармония и неразривната връзка на човека с тях.
„Шибил”(1925г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Старопланински легенди”. Теми и мотиви: юначеството, красотата, предателството, любовта. Герои: Шибил (Мустафа), Рада, Велико кехая, Мурад бей, хайдути, сеймени. Сюжет: Разказът започва с констатацията, че Шибил- страшният хайдутин, слиза да се предаде. Чрез метода на ретардацията, в следващия абзац авторът се връща назад и предава причините за това. Край високите върхове на Сините камъни, под хайдушкото му гнездо, минават жени. За него и неговата дружина и това е плячка и мъжете слизат при Джендемите, за да приберат, каквото им се полага. Но погледите им биват привлечени от дързостта и красотата на една от жените, която дори се осмелява да им говори. Още в този момент девойката е оприличена на „дявол” в очите на Шибил. Хайдутите се укротяват като по чудо. Шибил разпознава в момичето дъщерята на Велико кехая и заявява, че ще вземе алтъните, с които е украсена шията ѝ. Тя отмества темата и посочва скъсания му ръкав, който започва да шие, преди Шибил да разбере какво става. С шеговит тон Рада го съветва да се ожени, за да не ходи окъсан като циганин. Той ѝ предлага да го вземе тя, а тя отговаря, че трябва да попита баща ѝ и кърсердарина Мурад бей. Шибил изпраща жените до края на гората. В магическия свят на Йовков всяко събитие е знамение и поличба за нещо. Така е и с черния гарван, който прелетява, и с хубавата жена, която носи нещастие, излезе ли на пътя на хайдутите, и с кукувицата, по чиито звуци героят определя възрастта си. В този момент Шибил очертава образа на Рада- тя е „чудновата бърканица” от „жена, дете и дявол”. Срещата му с нея го променя напълно и той пуска да си вървят търговците, които минават, без да прибере дисагите им. Хайдутите стават неспокойни от промененото поведение на Шибил и го изоставят, без да го убият, какъвто е обичаят им. Героят остава сам и всичкото имане, което крие по пещери и хралупи, отива за подаръци за Рада. Той получава хабер от нея да слезе в селото- баща ѝ им дава благословията си, а Мурад бей му прощава, като в знак му праща божигробски броеници от кехлибар. Той дълго мисли дали това не е примка, но тръгва за село. Съмненията му го карат да спре по пътя си и да се колебае. Природната картина загатва за драматичното събитие- разстила се мъгла, горите потъват в черни сенки. Шибил тръгва към примамливите очи и усмивката на Рада, които стоят в съзнанието му. Родната му майка предусеща и предупреждава, но не се и опитва да разубеди сина си да не отива. Мурад бей и Велико кехая чакат Шибил в Черковното кафене. Беят е намръщен и мълчи, а бащата на Рада- весел. На масата са сложени две кърпи- бяла и червена- условните знаци за сеймените, скрити в засада. Първата е за помилване, а втората- за смърт. Действието се забавя и Велико кехая два пъти се прибира, за да види приготвила ли се е Рада. Разбрала от майката на Шибил, тя се разплаква, но отива на срещата. Мустафа се появява хубав и напет, в ръце с броеницата и червен карамфил от Рада. Тук беят изразява възхищението си от Шибил: „Какъв юнак! Какъв хубавец!” и от захлас забравя кърпата. Велико кехая грабва червената и я размахва. Рада изпищява и се затичва към простреляния Шибил. Той разтваря ръце, за да я прегърне. От Черковното кафене някой отчаяно размахва бяла кърпа. Характерни особености: легендарност, близост до фолклора при портретуването на героите, поставянето на мото.
„През чумавото”(1927г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Старопланински легенди”. Тема и мотиви: пир по време на чума; престъпването на моралните закони изисква жертви. Герои: хаджи Драган, дядо Нейко, Тиха, Рада, Величко Дочкин, Дочка, Люцкановият син. Сюжет: Новината за чумата в близките села кара хората да предприемат магически действия, за да се предпазят. Настъпва и глад- брашното е привършило. Социалното зло е факт и четирима старци, избрани от селото, отиват при хаджи Драган, за да кажат, че съдбата им е в негоните ръце. Дядо Нейко описва неволите на съселяните си. Тогава влиза Тиха- дъщерята на хаджията. Драган споделя, че има намерение да омъжи дъщеря си. Селяните са възмутени, но хаджията ги уверява, че няма никаква чума, а всичко е въпрос на страх и обещава брашно за цялото село от личните си хамбари. Сватбата не е отменена и Тиха ще се омъжи за Люцкановия син, а не за Величко Дочкин, с когото се искали, но той от три години бил на печалба. Небивалата, както я нарича авторът, сватба продължава цяла неделя. Във веселието има нещо болно. Вечер страхът отново се завръща. Явява се поличба- много орли. Рада- приятелката на Тиха, я укорява за решението ѝ, посочвайки знамението. При извеждането на булката от другия край на селото влиза конник. Започва венчаването, а в църквата влиза Дочка- майката на Величко и съобщава, че синът ѝ се е върнал. Пред олтара се появява почернял и прашен млад мъж. Всички избягват от ужаса, че е чумав. Даже майка му. С него остава само Тиха. Зад тях Иисус ги гледа от иконата и вдига десницата си.
„Индже”(1926г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Старопланински легенди”. Тема и мотиви: за неписаните морални закони, управляващи човешкия свят и хармонията в него; за греха и възмездието, за покаянието, душевният прелом и нравственото познание. Герои: Индже, Кара Феиз, Кара Кольо, Сяро Барутчията, Пауна, Найден, баба Яна, кърджалии, копачки, старец и други. Място на действието: Урум Еникьой, Бакъджиците, Постолови воденици, сливенският край. Сюжет: Разказът проследява пътя на прочутия войвода, започнал като кърджалийски разбойник и завършил като народен закрилник. Йовков разкрива нравствено-психологическата драма на героя с романтична извисеност и фолклорна простота. Индже се влюбва в Пауна в разгара на неговите кървави кърджалийски набези. Със силна и смела душа, тя се влюбва в този неудържим, силен и в доброто, и в злото човек. И тук като в „Шибил” повествованието започва от „средата”- от съдбовния кръстопът, на който Индже премисля по новому своето минало. Зарасла е раната на войводата, нанесена му от Сяро Барутчията, изоставен от Пауна и посечения от самия него син, и героят вижда нещата по новому. За първи път се пита кое е добро и кое зло. За първи път вижда злочестините по земята. Моралната равносметка, която си прави, е по-скоро някакво измъчващо го чувство, но то е знак за събудилия се в героя духовен живот. Неслучайно, след като цялото бурно и драматично минало на Индже е предадено кратко и сбито, авторът изправя героя си пред една обичайна, но даваща му отговор на измъчващите го въпроси. Това е срещата с копачките и стареца. Жените, изплашени от вожда на бял кон, избягват, но старецът споделя, че желаят да имат господар като него- млад и хубав, а не жесток и безсърдечен като онзи, под чиято власт са, без да подозира, че единият и другият са едно и също лице. Трогнат от смелостта и откровеността на стареца, прозрял истината за себе си чрез очите на обикновените хора, Индже повелява на всяка мотика да оставят по жълтица. Новите подвизи на героя вече са като на народен закрилник. Това е и времето, в което той проронва първата си сълза. От тук започва духовният прелом у героя. Въпреки това, вината, която той носи пред семейството си- Пауна и сина си, които напразно се надява да открие, не може да не бъде изкупена. Случайността среща бащата и сина, отгледан от баба Яна и наречен от нея Найден (буквално- намерен). Детето- гърбаво и недъгаво, превърнато в инвалид от самия си баща, но носещо красивите очи на майка си, убива баща си със случайно намерена пушка. Малко преди да затвори очи, Индже узнава истината и изрича последната си заповед- косъм да не пада от главата на детето и му дарява кесия с пари. Моралното възмездие цели да възстанови нарушената хармония и нравствен ред.
„Албена”(1927г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Вечери в Антимовския хан”. Тема и мотиви: може ли женската красота да бъде мотив и да оправдае едно престъпление; грехът и опрощението; любовен триъгълник; естетически и етически категории в противоборство. Герои: Албена, Куцар, двегодишното им дете, Нягул, Нягулица, дядо Власю, Марин Чокоя, съселяни. Сюжет: Срещу Великден в дома на Албена става убийство и къщата е „като че ударена от гръм”. Убит е мъжът ѝ Куцар. Криминалният сюжет е предаден чрез разказите на свидетелите и слуховете, които се носят между хората. Детето на Албена и Куцар става свидетел на случилото се и издава майка си. Албена прави самопризнания, но не споменава името на другия мъж. Разказът на дядо Власю допълва портрета и насочва предположенията за вероятния убиец. Албена е качена на каруца с двама стражари и ще бъде изпъдена от селото. Сцената на изпращането ѝ е център на творбата. Хората, подобно древногръцки хор, коментира и я съди. Дядо Власю замахва с тояжката си. Албена е изправена като средновековна грешница на кладата на публичния съд. Като последна милост, тя е пожелала да бъде облечена, както тя желае- с куртейка с лисици. От нея лъха магия и сам авторът отсъжда: „Грешна беше тая жена, но беше хубава.” Това се чете и в мълчанието на „зрителите”, но сърцата им се размекват. Албена моли за прошка: „Млада съм, сгреших. Прощавайте!”. Тогава довеждат детето ѝ. Тя го прегръща и целува. Всички заплакват. От воденицата слиза Нягул- също в кожух с кожи (символ на инстинктивното, подсъзнателно начало) и, сядайки до Албена, признава вината си. Жената кимва в знак на съгласие. Всички узнават истината и отново изливат омразата си срещу нея. Кметският наместник Марин Чокоя спира каруцата и моли да извикат Нягулица. Старшият заповядва да карат към общината при следователя. Финалната сцена представя падналата на земята и плачеща Нягулица.
„Другоселец”(1928г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Вечери в Антимовския хан”. Тема: беззащитността и социалната нищета на един чужденец и ограничеността и негостоприемството на домакините. Защитени са християнските ценности, които са над пространствени и национални ограничения. Герои: Йов, бай Миал, Иван, кметът Алекси, Стоян, Торашко, полският пазач Илия, другоселецът, Татар Христо. Сюжет: Празник е- Кръстовден, и кръчмата е пълна с хора. Водят се разгорещени спорове по различни въпроси- за нивите, които трябвало да се пазят от овчарите и да бъдат глобявани нарушителите, за политика и религиозни вярвания. Насред шегите и веселото настроение влиза полския пазач и води окъсан и дребен човек. Беличкото в окото му го прави малко кривоглед, а носията му говори, че не е от същото село. Набеден е, че е пуснал коня си в нивата на Татар Христо. Чужденецът бива нападнат. Срещу него са насочени и укори, и заплахи от удар и глоба. Малко преди да го обискират, Торашко скача и, макар да е пиян, защитава разгорещено човека. После го прегръща и заплаква, наричайки го брат. Съдът на обществото му прощава. Още повече, че всички разбират, че конят на човека наистина е болен. Омразата е заменена със загриженост и всеки се опитва да помогне. Въпреки това другоселецът остава сам, а кончето му умира.
„Серафим”(1934г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Женско сърце”. Тема: обичта към ближния и грижата за него са висша ценност, които могат да ни помогнат да простим и на самите себе си, да спасим душите си. Герои: Серафим, Еню, Павлина, Иван. Сюжет: Към кафенето на Еню се приближава дрипав, чудноват човек- нито селянин, нито гражданин, в когото по-късно Еню разпознава Серафим. Прави впечатление палтото на героя, изпъстрено с огромни кръпки. Всяка година, а понякога и по-рядко, той се явява по тия места по Гергьовден или по Димитровден. От града е, но търси работа по селата. В диалога с Еню той разкрива, че е бил в Белица на една керемидарница. Серафим съблича палтото си и се попипва под пазвата, по което Еню разбира, че там е скътал парите си. Кафеджията му дава съвет да си купи ново палто и влиза в кафенето. Серафим похапва сух хляб на пейката и оставя и врабчетата да се хранят с него. В този момент влиза жена в кафенето, на която Серафим не обръща внимание, но дочува разговора. От него разбира, че Еню ѝ е кръстник. Жената се оплаква от бедния си живот и болестта на Иван, за когото са нужни пари за болница, а и биволицата им е умряла. Героите замълчават, но Серафим дочува шепот, след което вика на Еню, който грубо отказва пари. Жената го умолява, но той продължава да крещи, че няма пари. Жената заплаква и излиза. Серафим не обича да стои без работа и подрежда камъните пред кафенето, премита. Вечерта остава на гости, но отказва да спи вътре. Еню го кани да легне поне на пейката, но Серафим отклонява поканата с думите, че може тук да му духа, но като умре няма да е така. На другия ден Серафим все така си реже хляб на пейката. Еню му казва, че е разбрал, че е дал пари на Павлина и се възмущава от постъпката му да се довери на непознат човек. Той отвръща, че е по-важно да се помогне на съпруга ѝ. Еню му напомня, че е искал да си купи палто, на което героят отговаря, че си има. Авторовият глас предава историята на Серафим- че е пиел на младини, но откакто се отказал, започнал да дарява парите си някому. Това била причината на палтото му да се явяват кръпки. За героя това може да е и дрехата, с която ще се представи пред Бог. Финалът придава загадъчност и ефимерност на посланието. Характерни особености: библейски подтекст на името на главния герой, притчовост, послания в духа на Новия Завет: „Обичай ближния като себе си.” и „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си.”
20.05.2013 10:05 -
Материал за матура (11 - Елисавета Багряна)
Елисавета Багряна(1893-1991)
„Кукувица”(): Принадлежи на стихосбирката „Вечната и святата”. Теми и мотиви: фолклорни представи за неувяхващата женственост; жената като скитница, бездомна и жадна за нови впечатления и преживявания. Образи: фолклорна образност- кукувицата като символ на неуседналост, жената бродница. Във фолклорна рамка и чрез обръщение към невидим събеседник, лирическата героиня разкрива съдбата си на човек на пътя, а не човек на дома. С билки и магии тя не може да излекува страстта си да живее, пътува, да се впечатлява, да вижда и открива нови неща. Духът ѝ е жаден и ненаситен, приключенски. Тя няма да свие гнездо, нито да шета край огнището и да отгледа деца. Жената в това стихотворение е скитница. Може да се каже и творческа личност, копнееща да слуша музика и сама да пее. Тя е свободна личност, която сама взема решения кога и какво да стори- сама загася огъня, дори недогаснал. Сама нарича себе си „ненаситена” и „ненаживяна”. Това определя една виталност, естествена жизненост и отвореност към света и живота, противоречаща на традиционния консерватизъм на българката. Багряна очертава образа на една свободомислеща жена, на една жена личност, която носи отговорност за собствения си живот, отвъд дълга и разума- жена на свободното сърце.
„Стихии”(): Основно чувство:неудържимост начовешката емоция и стихийност. Теми и мотиви:жената и женствеността като природна стихия. Образи: непокорната жена, представена чрез образите на вятъра, водата и виното. В творбата е предаден женският устрем, волност и свобода. Представяйки образите на вятъра, водата и виното и на принципа на образния паралелизъм и сравнението, авторът очертава образа на жената като стихия. На всеки природен елемент е отделена по една строфа. Чувството за засилваща се стихийност е градирано възходящо с помощта на глаголи- вятърът префучава, вдига, грабва, сваля; водата, представена чрез р.Бистрица, иде, разтрошава, излиза, завлича; виното е закипяло. Те динамизират поетическата реч и внушават разрушаването на обичайните граници, на ограничеността на установените правила. Символизират разчупването на реда и праволинейния ход на живота, взрива и победата на вътрешния свят над външните рамки. На нивото на стиха се борят глаголи и съществителни така, както емоцията и разумът са в противоборство. Строфите са изградени под формата на въпроси- всяка от тях е един реторичен въпрос, които подчертават неизбежното изригване на стихиите. Багряна извежда като победител вътрешните подтици на душата и изразява невъзможността те да бъдат потискани и затваряни. Затова в четвъртата последна строфа нарича героинята си „сестра на вятъра, на водата и на виното”, защото тя носи същото непокорство и неподвластност на сковаността и ограниченията. Природата и природното начало се движат от своя вътрешна логика, която не може да бъде ръководена и направлявана от закостенялостта. Женствеността търси нови и недостигнати пътища и не може да бъде възпряна, защото извира от самия център на живота. Тя се опира на инстинкта и достига мащабите на космическото.
„Потомка”(): Принадлежи на стихосбирката „Вечната и святата”. Тема и мотиви: родството, произходът, наследството. Образи: тъмнооката прабаба; земята майка. Лирическата героиня заявява още в първата строфа, че няма прародители, че не познава заветите, лицата, душите , живота на своите предци. В следващите строфи утвърждава разбирането си за чувство за произход, а именно в това всеки да се самоопознае, да разбере себе си. За себе си тя знае, че носи кръвта на скитниците. На тази основа сама измисля и съгражда миналото си, представяйки си, че е наследница на прабаба с буйна и непокорна кръв, проявила невероятната за една жена смелост да избяга с „чуждестранен, светъл хан”. Силната им обич ги спасява от наказанието за престъплението им. В петата строфа лирическата героиня е убедена в своя произход- той определя мирогледа ѝ- обича необхватните с око поля, конския бяг под плясъка на бич, волния глас, разлян по вятъра. Съзнавайки принципа на наследствеността, лирическата героиня признава, че наследила смелостта на прабаба си, вероятно е наследила и възможността за грешка: „може би сред път ще се сломя-„. Но обратът, на който читателят става свидетел в последните два стиха, я оправдава и в това, защото тя е дъщеря на майката земя- прародител на всички. Тя не би могла да бъде друга, освен такава, каквато я е изградила точно тя- волна и непокорна в своя земен път. Характерна особеност: творбата пресъздава древния култ към земята майка.
„Вечната”(): Принадлежи на стихосбирката „Вечната и святата”. Теми и мотиви: за безкрайността на живота, за неговата непреходност, мотивът за родовата кръв. Образи: жената прародителка, преляла кръвта си в поколенията; вечната жена. Творбата увековечава образа на жената майка, която се преражда и пресътворява във времето. Творбата започва с трагичното- тя е мъртва и е без значение как се казва. Брачният ѝ пръстен е широк и вече загубил съдържанието си. Смъртта е неумолима и невъзвратима. Тя не може да осмисли земното. На принципа на контраста във втората строфа на безжизнената жена е противопоставен писъкът на нейната рожба- символ на новия живот. Като реплика от „Потомка” и тук се явява мотивът за родовата кръв. Тя определя безсмъртието, защото се прелива в новия живот. Съградена е представата за едно своеобразно прераждане. В него е записано бъдещето- поколенията ще повторят модела на миналото- устните на двама млади ще се слеят и внучката ще носи същото име- „Мария” или „Анна”. Човекът умира, но духът, носен от наследниците, триумфира над тленното и преходното.
19.05.2013 18:21 -
Материал за матура (10 - Атанас Далчев)
Атанас Далчев(1904-1978)
„Прозорец”(1925г.): Част от стихосбирката „Прозорец” от 1926г. Теми и мотиви: приказният мотив за търсенето на вълшебството; красотата и детската чистота са илюзия, възможна само в света на въображението. Образи: прозорецът, децата (братчето и сестричето), сребърната гора, вълшебната птица. Стихотворението е посветено на екзистенциалния философски проблем за илюзията и реалността. Вход към нереалния и приказен свят представлява прозорецът. Във възприятията на лирическия герой той отключва ново виждане и в него се отразява картината на братче и сестриче, преминаващи сребърната гора в търсене на красивата птица, която ще ги дари с вълшебството си. В гората не ги дебне опасност или беда, защото е във владенията ѝ. Нея търсят децата от цяла седмица и тя се появява на седмия ден- число с библейско значение. Пейзажът е обрисуван в стилистиката на детските вълшебни приказки. Образът му звъни от чистота и финост. Нематериалният свят е съвършен, но и ефимерен и мимолетен. Запалила гората с перата си, птицата сякаш стопява и самата илюзия. Лирическият герой се връща в реалността и познатото- изплуват познатите къщи и познатият път.
„Болница”(1923г.): Част от стихосбирката „Прозорец” от 1926г. Основно чувство: усещане за приближаваща смърт, скованост, безнадеждност и безизходност, преходността на живота. Тема: обречеността на човека пред лицето на смъртта. Образи: болницата, болните, зимата, смъртта. Творбата се състои от три строфи. Тя разкрива мрачната ледна картина на очакваната смърт. Образът ѝ е обобщаващ, изграден с помощта на варосаната градска болница и лицата на побледнелите лица на хората. Чистотата на белите стени не внушава спокойствие и радост, а напротив- скръб, свиване и неизбежност. Лицата на болните са меланхолни и носят цвета на студена зимна мъгла. В контраст със стерилността на бялото са черните ръце върху белите покривки: „като черни оголени клони на зимния сняг,”. Изображението е пестеливо и графично. Животът е представен в гамата на черно-бялото. Зловещите нотки на творбата са засилени от тишината, здрачът и звука на стенния часовник, който отмерва преходността на битието. Тъга и скръб навяват и мръсните прозорци, изцапани с петна от мухи и бразди от прах и дъжд. Изобразителният авторов стил е предметен и обективиран. Той сякаш безстрастно наблюдава своя обект и чрез множество детайли внушава краткостта и безсмислието на земния човешки път.
„Стаята”(1925г.): Част от книгата „Прозорец”. Основно чувство: печал, самотност, чувство за неживян живот. Тема: Тленността е преходна. Предметният свят надживява човешкото, което оставя своя отпечатък върху тях, но може да бъде оживен само от човешко присъствие. Образи: стаята, есента, огледалото, часовникът, портретите на жени. Стихотворението описва неживота в една стая, спирайки погледа си на всеки от предметите, които я изпълват. Цари запустение, липса на движение. Картината е статична и непроменлива. Липсва човешко присъствие, което да я оживи. Стаята мирише на вехто и прах. Всичко е подвластно на времето- то е господарят, който поглъща нещата и отнема живота им. Есента е сезонът на зрелостта и прехода към смъртта. Изобразяването ѝ внушава именно това- че човешкият земен път се стреми към залеза и смъртта. Огледалото- често срещан образ символ в творбите на Далчев, е отворена врата към отвъдния свят- към смъртта. Времето е спряло в часовника, сравнен с ковчег, където лежат умрели часовете. Жълти са портретите на жените, които са си отишли от света. Творбата може да се определи като словесен натюрморт- статиката и застиналостта на изобразяваното, непроменливостта отвеждат към поезия на мъртвото, на неживота, на смъртта.
„Къщата”( 1925г.): Част от книгата „Пръстен”. Основно чувство: мистичен ужас и обективност при констатирането на видяното. Тема и мотиви: диаболични, мистични, демонично-готически мотиви; ужасът от мрачни видения; религиозни представи за живота на душата след смъртта. Образи: къщата, мъртвият. Стихотворението гради подобна на средновековен изоставен замък със странна и зловеща история представа. Самият дявол дава под наем къщата, но на неизвестен наемател. Вратата ѝ е всякога затворена и владее вечен мрак. Дъждът избива като пот върху фасадата на къщата. Ненадейният писък на вятъра отваря и затваря вратата и лирическият герой зърва мъртвия, заровен преди девет дни. Изведено е древно религиозно вярване, че до 40-ия ден душата на покойника навестява местата, които е обитавал приживе. Представени са страховитото, ужасът от непознатото, непонятното, онова, което е отвъд разума.
„Повест”(1925г.): Част от книгата „Пръстен”. Основно чувство: тягостно, монотонно. Тема и мотиви: безцелното и безсмислено човешко съществуване; самотата; познанието; нарцисизъм. Образи: прозорецът, домът, стопанинът, книгите, часовникът (времето), огледалото, портретите. В творбата властва пълна безнадеждност. Животът е представен като кратко художествено произведение- „повест”, което е лишено от дълбочина и е пропит със скучна проза. Човекът не живее живота, дори когато е жив, защото той е застинала неподвижна картина, в която нищо не се променя. На принципа на парадокса, къщата е изоставена и в нея не живее никой, но си има стопанин, който никъде не е заминавал и от никъде не се е връщал. Затова и листът със словата, залепен на вратата: „Стопанинът замина за Америка” носи внушението за копнеж по динамика и развитие. Той рамкира творбата, поставен веднъж в началото и веднъж във финала ѝ. В дома на лирическия герой властва самотата на изминалите години, които са едничките му гости. Той съзнава, че навярно се е променил с времето, но не чувства различието, не може да отчете промяната, която е настъпила. Постигнал познание, за което говори стихът, че всички книги са прочетени, единствени събеседници на героя са портретите и собственият му образ, отразен в огледалото. В това се разкрива митът за самовлюбения Нарцис, неспособен да изпита любов към някого. Това превръща живота му в безследно съществуване и ражда философията на неживения живот: „И сякаш аз не съм живеел никога, / и зла измислица е мойто съществуване!”. В празния дом, в който той пребивава, но отсъства, са видими и осезаеми само предметите- портретите и коварното огледало, което е празно, както и листът с надпис. Само те биха били видими за случаен посетител. Душата и съзнанието са преминали отвъд видимото и обитават неземни пространства.
„Книгите”(1926г.): Посветено е на К. Гълъбов. Основно чувство: печал и неудовлетвореност от неизживения живот. Тема и мотиви: ненужността на собствения живот, самотата, изолираността от живота. Образи: книгата (символ на живота) и книгите. В духа на библейската символика битието на лирическия герой е представен като непрестанно четене книгата на живота. Той не познава хората и света. Резигнацията му го изолира от света и пречи на естествения контакт с него. Дните му са страници от книгата на собствения му живот и той ги прелиства, уморен и отегчен. Сам определя живота си като глух и пуст- незначителен, празен, лишен от смисъл. Във финала на творбата заявява, че е останал незасегнат от любовта, изгубил света, заради книгите. Те го отдалечават от хората, изолират го и го затварят за външния свят. Разкрита е съдбата на интровертния психологически тип човек- затворен в себе си и интересуващ се от философското оправдание на съществуването.
„Камък”(1927г.): Тема и мотиви:търсене на неизменното в живота- намира се в смъртта; камъкът като материал и символ на вечното битие. Образи: камъкът, вечността. Творбата е изградена във вид на диалог- обръщение към камъка. Лирическият герой разговаря с него. Сравнявайки го с хората, природата и сезоните, той очертава образа му на „неизменен”. Камъкът е безплътен и точно това го прави съвършен в непроменливостта. Той не допуска грешки, не ражда и сам е нероден. Неговата святост е причината, поради която се използва като материал за извайване на религиозни идоли. Камъкът е неразрушим, завършен, съвършен. Той е извън тлението на живота, защото е нежив. В това се крие истината за вечното, която лирическият герой прозира във финала на творбата и която се превръща в мото на цялото му поетическо творчество: „вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях.”. Тази философия определя поезията му като поезия на мъртвото и вечното.
„Дяволско”(): Принадлежи на сб.”Съдба”. Основно чувство: самота, резигнация от света, мрачни мисли за смърт. Тема и мотиви: екзистенциалните проблеми на света- самотата, безсмислието на живота, отчуждението между хората и невъзможността да се общува с тях. Времето е спряло, въпреки движението на стрелките. Значението на това движение е да напомни отминалите в самота дни. Героят назовава състоянието си „ад” и говори за приближаващата смърт, въпреки че е близо до свободата- до самия небосвод. Затворен в своята стая- символ на душата му, той има само една връзка с външния свят- прозорецът, който представлява очите му. Това е мястото, от което той реагира на неразбирането на света, като замерва хората с пръст от саксиите без цветя. Лирическият герой търси сродна душа, която да разбере потребностите му, без да има нужда да говори за тях. Той няма сили да вика, а страда тихо и драматично, защото разбира безсмислието на света. Открил различието си от другите, той достига познание, което задълбочава пропастта между него и света. Лирическият аз достига извечния закон- смъртта, който ознаменува тържеството му над света: „Не искам състрадание от хората! / Аз имам всичко: моя е смъртта.” Тя осмисля битието му, макар и доведена до гротеска- той ще умре, обесен на черния прозорец, изплезил се на света. Диаболизмът в творбата се предава от философското разбиране на автора за преходността и безсмислието на живота.
19.05.2013 18:17 -
Материал за матура (9 - Гео Милев)
Гео Милев(1895-1925)
От модернизъм към авангардизъм, експресионизъм
„Септември”(публикувана в 1924г.): Жанр: лирическа поема, лиро-епична творба. Тема: творбата представлява гневна атака и протест на поета срещу събитията от 1923г.- Септемврийското въстание. Сюжет и композиция: Състои се от 12 глави, които разгръщат събитието и гледната точка към него: 1 глава: представя образа на робите- прави социално-психлогическа характеристика на тази човешка общност, възправила се срещу социалната неправда, приличаща на отприщено стадо диви животни; в края тя е назована НАРОД; характерна е низходящата градация- словото се движи стремглаво надолу, а графиката на стиха е в стила на експресионистичните творби, безглаголност; 2 глава: въвежда образа на слънчогледите, символ на погледналите към свободата хора, на осъзналите потребността си от нормален живот; зората се пуква и това е началото на погрома: „Слънчогледите паднаха в прах.”; 3 глава: връщане към героя- народа, действащата маса; подчертано е крайното унижение, нетърпимостта на робското съществуване; разкрита е целта и мотивът за бунта: свободата; сплитат се отчаяние и надежда, прозвучават молитви и клетви; акцентира се върху волята и вярата за по-добър живот; 4 глава: географските реалии посочват градовете инициатори на бунта; 5 глава: тя обогатява образа на въстаналия народ- използван е принципът на антитезата („не гении/ таланти/ протестанти/ оратори…/ А селяци/ работници/ груби простаци…”); за да се подчертае мащабът на бунта, анафорично е повторено числителното „хиляди”, за да завърши с „Хиляди- маса- народ.”; 6 глава: образът на блесналата светкавица, която раздира пространството и предвещава метежа; 7 глава: състои се от едно изречение: „Започва трагедията!”; 8 глава: началото на погрома; първите жертви биват повалени от куршуми; платени войници и полиция са изпратени срещу метежниците; картечниците прибавят нови жертви; в тази глава поетът задава болезненият въпрос: „…- що е отечество?”; 9 глава: бунтът ще бъде потушен и всеки от въстаниците си спасява живота; на този фон се откроява епичната фигура на поп Андрей- изстрелва снаряд в храма, в който е служил и се предава; обрисуван е като титан- огромен, величав, спокоен като гранит, с Христовия кръст на гърдите си, заплювайки враговете си и надявайки сам въжето на врата си; 10 глава: есента е разкъсана, извива се буря и долетяват гарвани; в ужас се снижават всяка хижа и дом; трясък огласява новината за погрома; 11 глава: образът на смъртта- кървави площади и писъци; затвори, пълни с хора; самоубийства; обезчестени семейства; отведени в плен бунтовници, за да бъдат убити; направен е паралел с Ку Клус Клан- организация за изтребвана не евреите; Марица е окървавена; бесила и клади; настъпилата тишина във финала засилва ужаса на картината; 12 глава: започва с препратка към Омировата „Илиада”: „Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила…” и вплита паралели с гръцката митология, за да изведе като единствен победител Съдбата в лицето на пророчицата Касандра- предреченото от нея ще се сбъдне, според лирическия говорител; тук стои поетическото търсене на сметка за убийствата и човешкото страдание от Бог- назован с имената му в различните религии, той е призован да даде отговор за жертвите; заради своето мълчание, Бог е обвинен, осъден и отречен три пъти с „ДОЛУ БОГ!”; главата и поемата завършват с твърдата увереност във възможностите и силите на човека да свали небесния рай на земята: „Септември ще бъде май./ Човешкия живот/ ще бъде един безконечен възход/ - нагоре! нагоре!/ Земята ще бъде рай-/ ще бъде!” и в нея няма да има социално разслоение- роби и господари. Характерна особеност: плакатността като художествен метод на изображение.
