Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 10.05.2013 г.
10.05.2013 18:11 -
Героят на „Пространно житие на Константин-Кирил“- идеал за святост (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
„Пространно житие на Константин-Кирил“ е едното от двете жития, наречени от славистите Панонски легенди. Те са агиографски творби- книжовни текстове за светци. Биографичното повествование изобразява поведенческите и словесни жестове на героя. То чертае образа му в хода на сюжета.
Изображението на Кирил се подчинява на идеализацията. Героят е разкрит чрез деянията му на мисионер просветител, на светец от апостолски тип.
Житието започва със стандартна фабулна експозиция, представяща детството му. Кирил е седмо дете- син на благороден и богат мъж. Още на седем години е осенен от пророчески сън. По божия промисъл, според каноните на житийната литература, героят прави съдбовен избор на поприще: „името ѝ беше София, сиреч Премъдрост. Нея избрах.“
Светостта на Кирил, неговата изключителност и божествена белязаност са подчертани чрез любознателността и ранния му интерес към науката. Бъдещият славянски учител учи наизуст писанията на свети Григорий Богослов и създава първата си творба похвала за просветителя. Кирил сам търси знанието и тъгува, когато молбата му да се учи при чужденец граматик бива отхвърлена.
Дарбата на Константин да размишлява и да търси смисъл го отвеждат в Магнаурската школа. Под ръководството на Лъв и Фотий той е възпитаван в дух на хуманност и културна разностранност. Умствените му заложби се съчетават с бързина и прилежание, но над тях той проявява „кротък нрав“. Контактите му са целенасочени: „беседваше само с ония, с които това беше по-полезно, като странеше от онези, които имаха склонност към зло.“ Стремежът му да постигне светостта- „да живее с бога“, го води по пътя на науката и изцяло направлява живота му.
Изключителната му чистота и желание да се уподоби на Всевишния привличат вниманието на всички, както и на логотета. Битието му протича по образеца на този на светците. Преследват го материални и светски изкушения- злато, предложение за брак с кръщелницата на логотета и професионално израстване. Подобно победата на Христос над Лукавия в пустинята, Кирил поставя над всичко мъдростта. Той сам избира и чертае пътя си. Съгласява се да бъде библиотекар, но се отказва от службата и се скрива в манастир.
Философът не е славолюбив и суетен. Константин вижда щастието си единствено в работата с книгите и духовните занимания. Затова приема преподавателската катедра, която му предлагат.
Иконоборческото време, в което живее Кирил, създава благоприятни условия за изява на остроумието и красноречието на героя. В своя първи словесен двубой с патриарх Анис юношата се проявява като дълбок философ с точни знания. Това е първият му успех на обществената сцена, с който си спечелва славата на способен оратор и общественик.
Втората част на творбата разкрива деянията на Константин като апостол- разпространител и защитник на християнството. Трите основни мисионерски пътувания на героя са изпълнени с много чудеса, които доказват божествената му сила и святост. Негов библейски прототип е апостол Павел, известен със своите три дълги пътувания.
Двадесет и четиригодишният Кирил излиза да спори в сарацинската империя с високообразовани опоненти. С това житиеписецът целѝ да възвеличи своя герой. За разказвача е много важно да подчертае мъдростта на Кирил, защото с това подготвя читателя за най-големия му подвиг- създаването на азбуката. Затова се акцентира, че той ги „наддума“ по всички въпроси, с което предизвиква удивлението на противниците си. Кирил се опира не само на християнските книги, а цитира и Корана. Той говори ясно, достъпно и с прости примери от живота. Така защитава и авторитета на държавата, която го изпраща.
Любопитен момент са чудесата, които спохождат Кирил. Той се спасява от отровата, поднесена му от сарацините. В уединение след мисията, подобно библейския сюжет с петте хляба и двете риби, неочаквано мъж удовлетворява потребността на героя от храна. Връзката с и закрилата от Бога за пореден път свидетелстват за светостта на Кирил и напомнят за неговата необикновеност.
Константин се налага като надарена и образована личност. Възвеличаването, характерно за агиографската традиция, се подсилва от поканата на Михаил ІІІ към героя да мисионерства в Хазария. Като дисциплиниран и добър християнин, Кирил приема задачата като царска заръка и чест.
В Херсон героят изучава еврейския език и книжнина, като превежда осемте части на граматиката. Невероятната му способност бързо да прониква в непознатото се изразява в опознаването на самаритските книги. С помощта на молитва- доказателство за светостта му и невидимата намеса на Бог, Кирил извършва чудо. За спътниците му такова е отделянето на гласните и съгласните на странния „рушки“ или руски език.
Внимателното отношение към книгите и езиците потвърждават сериозните филологически интереси на героя и влечението му към писмеността на различните народи. Усетът му на езиковед му помага да разбира неизвестното и да се ориентира в него. Благодарение на дарбата успява по-късно да разчете стиховете върху чаша от църквата „Света София“, които се отнасят до пророчество за Христос.
Многостранните знания и бързият ум на Константин са качества, които му помагат за три дни да убеди хазарите в силата на християнството и да се покръстят. Той действа като смел човек, който не се бои от трудностите и опасностите, а неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство.
Върхов момент от агиографското повествование е чудотворната божествена намеса при създаването на славянската азбука. Прозорливият ум на героя съзнава потребността от букви. От писмената зависи културното утвърждаване на славяните в света. И Кирил разбира необходимостта от тях, замисляйки се за бъдещето на славянския род. Героят е призван да сътвори, да създаде азбука, което извисява светите му качества до проява на божествени творчески сили.
Далеч от суетата на деня, вглъбен в книгите, той се уединява с брат си- Методий, и пожелава да бъде творец, както го съветва Михаил: „Ако ти поискаш, това може да ти го даде бог, …“. „И бог, който слуша молитвите на своите роби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: „В началото беше Словото и Словото беше у бога, и бог беше Словото.“
Буквите са просветление и вдъхновение, призвание и историческо предназначение на Константин-Кирил, свидетелство за светостта и духовния подвиг на славянския учител.
Просветителското и свято дело на агиогероя продължава във Великоморавия. Популяризирането на новосъздадената азбука става чрез преводи на богослужебна книжнина и обучение на ученици. Светителското въвеждане в тайнството на новия език преживяват и панонците. Разпространението на славянските писмена се превръща в проповед за духовно усъвършенстване и утвърждаване.
Славянската мисия на Кирил побеждава в полемиката с триезичниците във Венеция. Богословският спор целѝ да защити правото на всеки народ да общува с Бога на свой език. Във възходяща градация и с йерархиране на библейските цитати (старозаветни, новозаветни и от апостол Павел) Константин застава зад своето дело, извършено в името на целия славянски род.
Демократизмът на героя, изразен в реторичния въпрос: „Не пада ли от бога дъжд еднакво за всички?“, поставя спора не на догматична, а на общокултурна основа. С това той изпъква със своя хуманизъм и загриженост за бъдещето на сънародниците си. За него няма богоизбрани. Всички са равни пред Бога. За това свидетелства триумфалното освещаване на славянските книги в Рим. Официалното признание и узаконяване на Кирило-Методиевото дело в Западна Европа е свидетелство за светостта на героя.
Животът на светеца достига своя връх. Отдадеността му на обществена и духовна дейност не го променя. Но и жанрът на творбата не изисква това. Идеалните му черти присъстват от началото до края на житието: мъдър, трудолюбив и усърден, остроумен и победител във всички диспути, той извършва божествено дело. Кирил става създател и творец, дарил просветление на целия славянски род.
10.05.2013 13:09 -
Образът на словото в „Проглас към Евангелието“ на Константин-Кирил Философ (ЛИС, БЕЛ, 9 клас)
Творбата „Проглас към Евангелието“ принадлежи към малкия брой произведения на старобългарската книжнина, наричани декламативна поезия. Те са извънкултови, произнасяни по повод на значими събития в гражданския живот. Константин-Кириловата творба е посветена на актуално за втората половина на ІХв. събитие- приемането и утвърждаването на славянската писменост.
„Проглас към Евангелието“ е ярка прослава на словото като неземен дар. То осъществява връзката с божественото. Животворящо и свещено, е условие за богопознание и за създаването на писмена култура.
Самото определение в заглавието „проглас“ се превежда като „призив“, „зов“. То е знак за предназначението на творбата- да провъзгласи спасителната вест, че славяните вече могат да възприемат божите слова на свой език. Този факт е обвързан с пророческото предричане, че Христос ще озари целия свят. Словото метафорично е отъждествено със светлина. То е положителната страна от опозицията светлина-мрак. Носи проглеждане, което е духовно озаряване и приобщаване към зрящите. Преходът от мрак към светлина е преход от езичество към християнство, от невежество към знание. Славяните се приближават и се приобщават към Бога. Словото е осмислено като дарено от Всевишния и затова- свещено. Чрез него човеците застават отдясно и това прави душите им нетленни. За да бъде убедителен, поетът се опира на авторитета на Библията и предсказанията ѝ за Страшния съд- приелите словото, спасяват душата си и застават отдясно на Отца. С императивни анафорични форми „Слушайте“ Константин-Кирил призовава славянския народ да чуе божествените слова, защото те са храна за душата, сърцето и ума. Те подготвят всички „да познаят Бога“. Словото е животворящо и събужда възприятията ни, то е ново сетиво, което съживява мъртвата и безкнижна душа. В духа на библейската символика авторът гради образа на словото като „Закон“, който властва над всичко. Неговата сила е всепроникваща и въздействаща. Способна е да пречиства и да изостря сетивата. Влиянието на словото е сравнено с гръмотевица, която плаши; с ноздри, благодарение на които се усеща дъхът на цветята; с уста, чрез която се вкусва сладостта. Особено важен е проблемът за понятността на словото, която е условие за познание. Тук то е противопоставено не срещу езическата безпросветност, а срещу триезичната ерес. Кирил много умело отново прибягва до библейски цитат от апостол Павел:
„Желая думи пет да изрека, но всички, братя, да ги разберат, отколкото безброй слова неясни.“ (по І Кор. 4:19).
С това просветителят защитава хуманистичната идея за културното равенство на народите. Изповядва разбирането, че всеки народ има изконното право да възприема божественото слово на свой език. То е подчертано и акцентирано с реторични въпроси:
„Кой човек, прочее, не ще разбере? Кой не ще прибави мъдри притчи, тълкуващи ни верните беседи?“
Божият живец е необходимата храна за душата, която дарява просветление, озарява душевния свят и отваря вътрешния взор към святото знание. Словото е път към правата вяра. Негов метафоричен образ е семето. Божието слово като семе, което пада в сърцата на хората, е библейска перифраза, на която се опира поетът, за да внуши потребността от него. Към тази асоциация е прибавена по-нова метафора, не по-малко будеща въображението „Дъжд от букви божии,…“ е потребен за покълването на „плод божествен“. Нова писменост е необходима на славяните за тяхното национално утвърждаване, за формирането на идентичността им като равностойни в културно отношение на останалите народи. С това се прави преход от устно към писмено битие. Словото като писмена, като писмовност е другото измерение на образа му. Той е представен от контекстов синоним- „Книги“- те, отбелязан с главна буква, подчертаваща значението му. Непреходната мъдрост на афоризмите е привлечена в защита на тази идея:
„Голи са без Книги всичките народи:“.
Словото е не само храна, а и дреха- облекло за душата. То е материалният израз на нематериалната същност на човека. И писаното слово е неин пазител, неин хранител. Защото сразява враговете ѝ и това го прави достойно оръжие срещу невежеството и лукавия. Буквите са крепител на Христовата Премъдрост, нейно въплъщение. Те са израз на божественото и нетленното, чрез който човеците могат да открият спасение от скверното и плътското. Като белег на небесното, писаното слово е извисяващо и одухотворяващо. Песните, създадени с негова помощ, са достойно хвалебствие за Бога. Образът на словото е всеобхватен и многопосочен. Носещ отгласи от библейска символика, той е издигнат в култ и белязан като значим и свещен за славяните. Чрез него се предава гласа на новото. Културното значение на буквите в българската ни история е несравнимо и неизмеримо. Появили се по боговдъхновен начин, те откриват пътя на себепознанието ни като народ. Като отварят нова страница в националното духовно осъществяване, те са в основата на самочувствието ни и ни правят значима част от славянската и световна културна общност.
Самото определение в заглавието „проглас“ се превежда като „призив“, „зов“. То е знак за предназначението на творбата- да провъзгласи спасителната вест, че славяните вече могат да възприемат божите слова на свой език. Този факт е обвързан с пророческото предричане, че Христос ще озари целия свят. Словото метафорично е отъждествено със светлина. То е положителната страна от опозицията светлина-мрак. Носи проглеждане, което е духовно озаряване и приобщаване към зрящите. Преходът от мрак към светлина е преход от езичество към християнство, от невежество към знание. Славяните се приближават и се приобщават към Бога. Словото е осмислено като дарено от Всевишния и затова- свещено. Чрез него човеците застават отдясно и това прави душите им нетленни. За да бъде убедителен, поетът се опира на авторитета на Библията и предсказанията ѝ за Страшния съд- приелите словото, спасяват душата си и застават отдясно на Отца. С императивни анафорични форми „Слушайте“ Константин-Кирил призовава славянския народ да чуе божествените слова, защото те са храна за душата, сърцето и ума. Те подготвят всички „да познаят Бога“. Словото е животворящо и събужда възприятията ни, то е ново сетиво, което съживява мъртвата и безкнижна душа. В духа на библейската символика авторът гради образа на словото като „Закон“, който властва над всичко. Неговата сила е всепроникваща и въздействаща. Способна е да пречиства и да изостря сетивата. Влиянието на словото е сравнено с гръмотевица, която плаши; с ноздри, благодарение на които се усеща дъхът на цветята; с уста, чрез която се вкусва сладостта. Особено важен е проблемът за понятността на словото, която е условие за познание. Тук то е противопоставено не срещу езическата безпросветност, а срещу триезичната ерес. Кирил много умело отново прибягва до библейски цитат от апостол Павел:
„Желая думи пет да изрека, но всички, братя, да ги разберат, отколкото безброй слова неясни.“ (по І Кор. 4:19).
С това просветителят защитава хуманистичната идея за културното равенство на народите. Изповядва разбирането, че всеки народ има изконното право да възприема божественото слово на свой език. То е подчертано и акцентирано с реторични въпроси:
„Кой човек, прочее, не ще разбере? Кой не ще прибави мъдри притчи, тълкуващи ни верните беседи?“
Божият живец е необходимата храна за душата, която дарява просветление, озарява душевния свят и отваря вътрешния взор към святото знание. Словото е път към правата вяра. Негов метафоричен образ е семето. Божието слово като семе, което пада в сърцата на хората, е библейска перифраза, на която се опира поетът, за да внуши потребността от него. Към тази асоциация е прибавена по-нова метафора, не по-малко будеща въображението „Дъжд от букви божии,…“ е потребен за покълването на „плод божествен“. Нова писменост е необходима на славяните за тяхното национално утвърждаване, за формирането на идентичността им като равностойни в културно отношение на останалите народи. С това се прави преход от устно към писмено битие. Словото като писмена, като писмовност е другото измерение на образа му. Той е представен от контекстов синоним- „Книги“- те, отбелязан с главна буква, подчертаваща значението му. Непреходната мъдрост на афоризмите е привлечена в защита на тази идея:
„Голи са без Книги всичките народи:“.
Словото е не само храна, а и дреха- облекло за душата. То е материалният израз на нематериалната същност на човека. И писаното слово е неин пазител, неин хранител. Защото сразява враговете ѝ и това го прави достойно оръжие срещу невежеството и лукавия. Буквите са крепител на Христовата Премъдрост, нейно въплъщение. Те са израз на божественото и нетленното, чрез който човеците могат да открият спасение от скверното и плътското. Като белег на небесното, писаното слово е извисяващо и одухотворяващо. Песните, създадени с негова помощ, са достойно хвалебствие за Бога. Образът на словото е всеобхватен и многопосочен. Носещ отгласи от библейска символика, той е издигнат в култ и белязан като значим и свещен за славяните. Чрез него се предава гласа на новото. Културното значение на буквите в българската ни история е несравнимо и неизмеримо. Появили се по боговдъхновен начин, те откриват пътя на себепознанието ни като народ. Като отварят нова страница в националното духовно осъществяване, те са в основата на самочувствието ни и ни правят значима част от славянската и световна културна общност.
