Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 15.05.2013 г.
15.05.2013 22:58 -
Граф дьо Монте Кристо- романтически герой (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Романът „Граф Монте Кристо“ е сред емблематичните произведения на своя автор, а самият той е един от типичните творци на романтизма. Творбата извежда на преден план централния за поетиката на тази епоха конфликт между личност и общество, между индивидуалните нравствени принципи и порочната социална система. Романът покорява с това, че разработва вечните теми за човешката нравственост като приятелството, честността, справедливостта, щастието и любовта. Патосът им ги прави верен спътник на младия човек при формирането му като личност, зависима само от доброто.
Героят на „Граф дьо Монте Кристо“ е представителен образ на епохата на Романтизма. Едмон Дантес дава израз на естествения стремеж към щастие. В ролята си на дързък съдия и приел себе си като избран от Бога да възстанови справедливостта, той се бори за осъществяването на своя идеал. Дантес е събирателен образ на човека и въплъщение на разнородни черти от неговата природа.
Човекът на романтизма е човек на пътя. Този мотив намира израз в неудържимото влечение към източната екзотика и стремежът да се обхване цялото знание, да се проникне зад скритата същност на явленията. Героят не просто преодолява пространства и се премества във физическия свят. Това е символ на душевната му еволюция и житейско обогатяване. Персонажът е носител на основната идеология на епохата- изключителен герой в изключителни обстоятелства. Той е в центъра на повествованието със своята ярка индивидуалност.
За личността на романтизма е характерно маскирането, преобличането, скриването зад фалшива самоличност, благодарение на което може да се воюва за определена цел. Чрез това се реализира приключенската линия на романа. Едмон Дантес сменя имената, а с тях и социалния статус и националността си. Превъплъщавайки се в граф Монте Кристо, абат Бузони, лорд Рътълуен, той маркира отделните етапи на своето духовно развитие. Името Едмон Дантес маркира миналото, щастието в любовта, младежките мечти, вярата в доброто у човека. Един неочакван обрат превръща волния моряк в затворник от зловещата крепост Иф.
Подобно на митологичен или приказен герой, му се налага да преодолява невъзможни препятствия, подкрепян от помощници. От тук започват типичните за романтическите герои перипетии и неочаквани срещи. Повествованието изцяло разчита на необикновеното и случайността, на съдбовните съвпадения и постоянното заплитане и разплитане на тайни. Затворът среща героя с абат Фариа, който води до преображението и духовното му проглеждане. Благодарение на него, Едмон се образова повече, отколкото ако е посещавал университет; добива знания за света и хората, овладява аристократични маниери, школува ума си; и най-главното- прозира истината за враговете и сърцето му се изпълва с гняв, презрение и ярост, тласкащи го към отмъщение. Данглар е обладан от завист и болни амбиции и те го подтикват да напише донос против Дантес, определен за капитан на кораба „Фараон“. Фернан е заслепен от дивата ревност към съперника за сърцето на обичаната Мерседес и става жалка пионка в ръцете на безсъвестния интригант. Прокурорът Вилфор изменя на клетвата да защитава истината и поставя честолюбието си над трагедията на един невинен младеж. В ожесточението от проявената несправедливост Едмон се зарича да отмъсти за отнетото му право на щастие. Крепостта и изгнаничеството са символ на затворения и неосъществен дух на героя, който не може да се извиси и тегне под робството на антихуманните социални закони на безчестието. Като типичен романтически герой Едмон Дантес е подвластен на бурните емоции и страсти. Замисленото от него отмъщение няма за цел покаянието и нравственото прераждане на злодеите, а физическото им унищожение, което трябва да бъде предшествано от опозоряване сред светския елит и отчаяние. Този план не излъчва християнско милосърдие и благородно великодушие, а представя житейската философия на личност, превърнала се от жертва в съдия и палач. Едмон Дантес се опира в своите действия на старозаветната максима „око за око, зъб за зъб“. Внушаващ едновременно демонизъм и ангелска чистота, той предизвиква възхита у положителните герои и страх у отрицателите. Силата на Едмон Дантес идва както от свръхестествените му възможности и способности, придобити по чудесен начин, включително и забогатяването му, така и от моралното основание на действията му. Героят разтърсва привидно стабилния свят на Вилфор, Данглар и Морсер и изважда на показ пред парижкото общество дълго прикриваната низост. Кралският прокурор Вилфор загубва разсъдъка си, след като публично е разкрита тайната за незаконния му син Бенедето. Граф дьо Морсер рухва от измамната висота на социалното си положение и стига до самоубийство, когато се разкрива предателството и измяната му. Възмездие за греха на Морсер (Фернан) е категорично изразеното нежелание на сина му Албер да бъде повече част от тази опозорена фамилия. Дълго носещ болезнената тайна за истината, разпънат между Бога и дявола, готов да продаде душата си в сделка със сатаната, Монте Кристо се проявява като съвършен индивидуалист, което е характерна черта на романтическия герой. Стигайки до крайност, героят разбира, че бунтът му срещу обществените закони не може да бъде същевременно бунт срещу нравствените норми и разрушаване на моралните принципи. С болка и разкаяние той открива, че средствата, избрани за борба със злото, са проявление на греха. Израз на променената му позиция е неочакваното му решение да пощади живота на Данглар и да отнеме почти цялото му богатство в полза на приютите за бедни. Едмон Дантес не отмъщава заради себе си, а приемайки себе си като оръдие на божествената справедливост. Това кореспондира със свободолюбивия романтичен порив на човека към духовен простор и нравствено съвършенство. Завършекът на рома отвежда героя отново в началото на пътя. Но в този момент той вече е различен. Изричайки „Чакай и се надявай!“, героят обобщава своята изстрадана житейска философия, която има нова опора. Тя вече не е подхранвана от жаждата за отмъщение, а от родилата се в сърцето му надежда. В духа на романтизма Дюма изгражда образа на чудака, който не е разбран от консервативното общество. Загадъчното и тайнственото в живота на Монте Кристо го изтръгва от кръга на обичайното, банално ежедневие и му придава екзотичен, почти приказен ореол. При цялата си житейска несъстоятелност, образът е силно въздействащ. Убедителността му се заключава в благородните намерения на героя като изразител на човешкото право да защити застрашеното лично щастие и романтичния порив към красотата в живота.
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com.
Подобно на митологичен или приказен герой, му се налага да преодолява невъзможни препятствия, подкрепян от помощници. От тук започват типичните за романтическите герои перипетии и неочаквани срещи. Повествованието изцяло разчита на необикновеното и случайността, на съдбовните съвпадения и постоянното заплитане и разплитане на тайни. Затворът среща героя с абат Фариа, който води до преображението и духовното му проглеждане. Благодарение на него, Едмон се образова повече, отколкото ако е посещавал университет; добива знания за света и хората, овладява аристократични маниери, школува ума си; и най-главното- прозира истината за враговете и сърцето му се изпълва с гняв, презрение и ярост, тласкащи го към отмъщение. Данглар е обладан от завист и болни амбиции и те го подтикват да напише донос против Дантес, определен за капитан на кораба „Фараон“. Фернан е заслепен от дивата ревност към съперника за сърцето на обичаната Мерседес и става жалка пионка в ръцете на безсъвестния интригант. Прокурорът Вилфор изменя на клетвата да защитава истината и поставя честолюбието си над трагедията на един невинен младеж. В ожесточението от проявената несправедливост Едмон се зарича да отмъсти за отнетото му право на щастие. Крепостта и изгнаничеството са символ на затворения и неосъществен дух на героя, който не може да се извиси и тегне под робството на антихуманните социални закони на безчестието. Като типичен романтически герой Едмон Дантес е подвластен на бурните емоции и страсти. Замисленото от него отмъщение няма за цел покаянието и нравственото прераждане на злодеите, а физическото им унищожение, което трябва да бъде предшествано от опозоряване сред светския елит и отчаяние. Този план не излъчва християнско милосърдие и благородно великодушие, а представя житейската философия на личност, превърнала се от жертва в съдия и палач. Едмон Дантес се опира в своите действия на старозаветната максима „око за око, зъб за зъб“. Внушаващ едновременно демонизъм и ангелска чистота, той предизвиква възхита у положителните герои и страх у отрицателите. Силата на Едмон Дантес идва както от свръхестествените му възможности и способности, придобити по чудесен начин, включително и забогатяването му, така и от моралното основание на действията му. Героят разтърсва привидно стабилния свят на Вилфор, Данглар и Морсер и изважда на показ пред парижкото общество дълго прикриваната низост. Кралският прокурор Вилфор загубва разсъдъка си, след като публично е разкрита тайната за незаконния му син Бенедето. Граф дьо Морсер рухва от измамната висота на социалното си положение и стига до самоубийство, когато се разкрива предателството и измяната му. Възмездие за греха на Морсер (Фернан) е категорично изразеното нежелание на сина му Албер да бъде повече част от тази опозорена фамилия. Дълго носещ болезнената тайна за истината, разпънат между Бога и дявола, готов да продаде душата си в сделка със сатаната, Монте Кристо се проявява като съвършен индивидуалист, което е характерна черта на романтическия герой. Стигайки до крайност, героят разбира, че бунтът му срещу обществените закони не може да бъде същевременно бунт срещу нравствените норми и разрушаване на моралните принципи. С болка и разкаяние той открива, че средствата, избрани за борба със злото, са проявление на греха. Израз на променената му позиция е неочакваното му решение да пощади живота на Данглар и да отнеме почти цялото му богатство в полза на приютите за бедни. Едмон Дантес не отмъщава заради себе си, а приемайки себе си като оръдие на божествената справедливост. Това кореспондира със свободолюбивия романтичен порив на човека към духовен простор и нравствено съвършенство. Завършекът на рома отвежда героя отново в началото на пътя. Но в този момент той вече е различен. Изричайки „Чакай и се надявай!“, героят обобщава своята изстрадана житейска философия, която има нова опора. Тя вече не е подхранвана от жаждата за отмъщение, а от родилата се в сърцето му надежда. В духа на романтизма Дюма изгражда образа на чудака, който не е разбран от консервативното общество. Загадъчното и тайнственото в живота на Монте Кристо го изтръгва от кръга на обичайното, банално ежедневие и му придава екзотичен, почти приказен ореол. При цялата си житейска несъстоятелност, образът е силно въздействащ. Убедителността му се заключава в благородните намерения на героя като изразител на човешкото право да защити застрашеното лично щастие и романтичния порив към красотата в живота.
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com.
15.05.2013 16:42 -
Хуморът в повестта „Българи от старо време“ (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Наречена битова повест, творбата на Любен Каравелов не просто описва живота на възрожденеца под робство. Авторът предлага и една критична гледна точка, която представя българина и неговата психология от друг ъгъл. Погледнат с ирония и сатиризиран, той губи идеализирания си образ и стига дори до абсурда.
Комичното в повестта се поражда многостранно. То е на нивото на отношението на автора към героите, изразено в неговите ремарки и в представянето на биографиите им. Откриваме го и в поведението и диалозите на старите българи.
Зевзеклъкът е характерна черта за хората, живеещи в робство. Такива са и част от героите.
Хаджи Генчо е от тези българи, които рядко се раждат и на Еньовден и не може да се намери дори в Ингелизко. Той е толкова специален, че се отличава „като червеното яйце“. На неговата ученост са противопоставени странности в характера, които снизяват изкуствената извисеност на образа. Претенцията му за това, че е „направен за големи работи“ се стопява от неговата дребнавост, използвачество и тарикатлък.
Той обича да хапва и пийва за чужда сметка. Винаги открива начин да се сдобие с почерпка или чужда вещ. Хаджи Генчо не обича закачките с неговата личност и им отговаря отмъстително. Такъв е случаят с магарицата, която синът му язди и забележката на дядо Вълко по негов адрес.
Характерът на чешита е такъв, че той често върши безсмислени неща с претенцията за значимост. Ценността на хаджи Генчо се крепи на обичта му да гради кочеци и сенници, с които е изпълнен дворът му. Друго негово любимо занимание е грижата за градинката, в която се разхожда по гащи и без притеснение от гостите.
Чревоугодничеството му го е научило на хитрост и изобретателност в методите. Той събира вещи, които, ако не потрябват нему, ще потрябват другиму и ще станат повод за безплатна трапеза. Едно от средствата му да пийва от виното на дядо Либен пък е безкрайното му ласкателство по негов адрес и ухажването на внуците му с подаръци.
Безплатните съвети, които раздава, за да изтъкне своята ученост, понякога го въвличат в нежелани ситуации. Пример за това е нахлупването на главата му гювеча на Петко Ослеков. Такива епизоди са извор на искрения смях на читателя. Те са доказателство за чувството за малоценност и за ограничения душевен и нравствен хоризонт на героя.
Не по-различен в своите характерности е приятелят на хаджи Генчо. Дядо Либен се отличава със своя бабаитлък и любов към юнашките постъпки. Тъмното му минало го е направило бохем, хайдутин и любител на ергенския живот. Господарското му чувство го кара да се държи като „церибашия“. Наречен е от автора „граф“, „рицар“ и „орел“. Той винаги е придружаван от слуги, които водят коня му и го превеждат до олтара, когато посещава църквата. Демонстрираният от него аристократизмът е всъщност преувеличен и го прави комичен в очите на читателя.
Двамата приятели са еднакво себични и деспотични. Това поражда конфликти между тях, изведени на равнището на диалога. Наддумването и надхвалването често ги водят до безсмислени изводи и ги представят като глупави и ограничени. Вечни са мъжките им спорове за виното, конете, оръжията и превъзходствата на англичани и московци. В тях аргументите им са силно преувеличени и често личи непознаването на световната култура.
В закостенелите представи на българите англичаните са „ингелизи“, а немците- неми. Бонапарт е „Панапарт“, Кутузов- „Кутузин“, а Суворов- „Саваров“. Изкривеното робско съзнание пречупва чуждата култура и я отразява до неузнаваемост като криво огледало. Читателят е объркан от подобно „побългаряване“ и понякога се затруднява да разбере за какво говорят героите.
Комичното в повестта ярко се проявява на равнището на авторовите ремарки. Най-често те се откриват при портретуването. В очите на дядо Либен хаджи Генчо прилича на кошер или захарна глава. Липсва му гиздост и снага. Оприличен е на мях, подпухнал и червен. Обикновено сравненията са от битовия речник на българите, но се случва и да се използват по-екзотични: мустаците на дядо Либен са като на най-големия рак, а когато носи годежната китка се перчи „като паун“. Подпийнал, той „разцъфтява като кукуряк“.
Осмени са и копривщенските свахи, потънали в глупави суеверия и езически вярвания. На тях авторът не гради точен физически образ, за да подчертае безличието им. Една от интригантките той нарича просто „голямата чалма“. Лишеността от конкретен човешки образ и безсмислените и несъстоятелни диалози на скучаещите стари жени буди смеха на читателя.
Извор на комизъм в повестта е речта на героите, изпъстрена с черковнославянски, турски и характерни, трудно преводими диалектизми. Не липсват обидни думи, наподобяващи народни поговорки изрази.
В ласкателния тон на хаджи Генчо и дядо Либен можем да срещнем изрази като „златен и сребърен човек“, „алмаз“, но и обиди по адрес на коня на чорбаджията, когато избухва спор, който бива назован „клепоуха свиня“. На свой ред учителят на Копривщица се превръща в „ахмак“. Той сам се определя като „старо врабче“, което няма да влезе в капана на дядо Либен.
Старият чорбаджия е извор на мъдрост, когато изразява почитанието си към хубостта, а не произхода на невестата: „За кой дявол ми е нейният корен, когато месечината ѝ е като решето“. С думите си той провокира юначество у сина си. Упреква го, че се е „разхарахорил“ и го съветва: „Бъди мъж, а не бабичка…“
Дребнави и дребни в очите на читателя и извисени в собствените, главните герои на Любен Каравелов могат да стигнат до крайност и цинизъм. И това е колкото симпатично и будещо усмивка, толкова и отблъскващо и грозно. Те са хора, загубили представа за важните неща, потънали в чувството си за малоценност и робска психика и герои на ръба на обезличаването.
Комичен е опитът им да се представят като цивилизовани хора- такива, които не остават затворени в рамките на своята култура. Смешна е претенцията им и разминаването ѝ с реалността. Но буди надежда изборът на дядо Либен да подкрепи новото и младостта, проявени в стремежа към свобода и лично щастие на сина му. Този стар българин носи успокоение у читателя, че отминалото време, въпреки ограничеността си, е способно да разбере философията на бъдещето.
15.05.2013 11:52 -
„Българи от старо време“- книга паметник на народния бит (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
„Българи от старо време“ е творба, която може да се тълкува многопосочно. Нейната ценност е именно в това, че не е едностранчива, а предлага различни гледни точки към патриархалния свят. В нея Любен Каравелов утвърждава всичко онова от него, което е добро и красиво, което може да бъде възприето от една настъпваща нова епоха.
Положителното на отминаващото време авторът открива в будещите родолюбие и умиление природни пейзажи на родния му град. Съзира го и в традиционните му обредност и песенност, във фолклорните представи за красиво и добро, въплътени в образите на част от героите.
Любен Каравелов създава своята творба далеч от родината. В неговите спомени Копривщица е потопена в аромата на майската природа и цъфналите рози. Изпълнена е с песента на девойките и изпъстрена с накацалите като птици двукатни къщи. Носталгията му към родния край е много силна и тя ясно личи в упоението и старанието, с което предава красотата му. Природата е неизменна част от представата му за родното, от образа на бащиния дом. Най-силни и въздействащи са думите му: „Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали, и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю!“. Лирически отклонения с идилични описания на копривщенския бит като тези, в които южното слънце събужда балканската природа през пролетта, а моми и ергени се задяват по време на трудовия им ден, разкриват неговата неугасваща обич и почит към картината на българския живот.
Преклонението на Любен Каравелов пред старината, пред фолклорната традиция е свързано с изображението на младите. Авторът се възхищава от умението на народния певец да портретува и това личи от описанията им. Лила е типичната девойка от фолклорните текстове. Тя носи характерните за тях черти: очи като вишни-череши, вежди като пиявици, зъби като маргатар, а снага като фидан в градина. Не прави изключение и Павлин: той е „гиздаво ергенче“, има умно лице, високо чело и големи очи, лицето му е „пълно и гладко, а тялото- право и гиздаво. Лила е „гълъбица“, а Никола- „сив ясен“(сокол). За Любен Каравелов физическата красота е винаги в хармония с човешките добродетели- принцип, също наследен от фолклорната традиция. Затова Лила е и работлива, умна, пъргава, весела и добра въртокъщница, а Павлин- кротък, трудолюбив, прям и с пъргав ум.
Портретните характеристики Любен Каравелов допълва при описанието на обредите- задевките, сватосването и годежа. В тях той вплита всички характерни за традицията детайли- напиването на момината вода и краденето на цветето ѝ; стъкмяването на китката; ритуала на гостуването; задължителният за церемониала диалог. Авторът не пропуска нито една подробност и така гради една детайлна представа за обичаите на българина. С етнографска точност проследява както интериора на хаджи Генчо, така и поведението на всеки от героите. Предоставя пълен списък на даровете на всяка от страните в годежа.
Изключителната наблюдателност и внимание на автора, обърнати към народната традиция, са доказателство за неговото преклонение към нея. Част от това национално богатство е песента. Нейната функция се проявява в зависимост от мястото ѝ в повествованието и от героя, който я изпълнява. Дванадесетте песни, които изпълват повестта, са такива, които възхваляват красотата на българската девойка или са представени като част от времето ѝ за труд или за творене на красота. Няколко от тях са песни на дядо Либен, който обича да си подпява. Любимата му е тази за Мануш войвода, защото му напомня хайдушкото минало. А най-обичаната от хаджи Генчо е свързана с пиенето на вино, което е негово любимо занимание. (бел.- вж. пълен списък на всички песни в повестта в края на съчинението)
Дали допълва характера на героя или изразява общи български черти, певческото творчество е част от живота на българина и Любен Каравелов не пренебрегва този факт. Извеждайки предпочитанията на героите, той прави видим, обобщава и осмисля българския „табиет“- начина на живеене, ежедневния бит на народа ни, неговите ценности и нрав.
Авторът максимално точно предава духа на българската традиция. За да го съхрани и изрази вярно, той черпи от щедрата национална съкровищница и изпъстря речта си с афоризми, поговорки и находчиви сравнения. Дядо Либен чете „параклис“ на Павлин или го упреква, че „гледа като мисир на слънце през марта“, че налита на женитба „като муха на мед“. Подобни сравнения са част от портретните характеристики или нрава на героите. Хаджи Генчо има нос „като краставоселска краставица“ и се държи като „Кралевити Марко“ или „Синтип философ“. Те са и които внасят хумор в повестта.
Белетристът Любен Каравелов е майстор на битовата обрисовка. Рисувайки народния живот, той се проявява като негов добър познавач и ценител.
Всичко свързано с родния край, което носи здраве, сила и жизненост, авторът наблюдава с любов и утвърждава. И не е случайно определението за творбата му, което се превърнало в негова емблема, а именно, че „Българи от старо време“ е „книга паметник на народния бит“.
____________________
Бел. Народната песен в „Българи от старо време“:
1. Песен, възхваляваща красотата на българската девойка. 2. “Черней, горо“- песен на девойка, метяща двора. 3. Дядо Либен си подпява от радост. 4. Песен на циганите, когато дядо Либен иска да го черпят. 5. Любимата песен на дядо Либен за юнашки подвизи- тази за Мануш войвода. 6. Подпяването на дядо Либен, когато си пие кафенцето. 7. Песен на Иван, когато дядо Либен му заповядва. 8. Песен на хаджи Генчо за виното. 9. Песен на девойките, когато садят цветя. 10. Песен на старата сваха, изразяваща злостта ѝ. 11. На годежа по пътя към дядо Либен циганите пеят. 12. Песен на св.Атанас.
P.S. Песента би могла да бъде предмет на отделна, самостоятелна тема на разглеждане. Силно застъпеното ѝ присъствие в повествованието, вероятно, е една от причините повестта да бъде адаптирана и превърната в оперета.
Бел. Народната песен в „Българи от старо време“:
1. Песен, възхваляваща красотата на българската девойка. 2. “Черней, горо“- песен на девойка, метяща двора. 3. Дядо Либен си подпява от радост. 4. Песен на циганите, когато дядо Либен иска да го черпят. 5. Любимата песен на дядо Либен за юнашки подвизи- тази за Мануш войвода. 6. Подпяването на дядо Либен, когато си пие кафенцето. 7. Песен на Иван, когато дядо Либен му заповядва. 8. Песен на хаджи Генчо за виното. 9. Песен на девойките, когато садят цветя. 10. Песен на старата сваха, изразяваща злостта ѝ. 11. На годежа по пътя към дядо Либен циганите пеят. 12. Песен на св.Атанас.
P.S. Песента би могла да бъде предмет на отделна, самостоятелна тема на разглеждане. Силно застъпеното ѝ присъствие в повествованието, вероятно, е една от причините повестта да бъде адаптирана и превърната в оперета.
15.05.2013 10:25 -
Бащи и деца / Старите и младите / Тържеството на младостта в „Българи от старо време“ (ЛИС, БЕЛ, 10 клас)
Повестта „Българи от старо време“ е отпечатана за първи път на руски език в Москва през 1867г.. Тя е пропита както с топла обич към родния край, така и с ирония към копривщенските нрави. Далеч от родината, младият писател живее със спомените за прелестта на родния град. Той рисува Копривщица, потопявайки я в идилични природни картини и изобличавайки консервативното мислене на българите от старото време.
В своята творба Любен Каравелов представя сблъсъка на закостенелия традиционен мироглед, скован от дребнавост и суеверия, с искреността и неподправения ентусиазъм на младостта. Изразители на остарелия светоглед са хаджи Генчо и дядо Либен, а на противоположния бряг са техните деца Лила и Павлин.
С ирония и хумор се обръща към старите писателят. Някогашният Генчо с прякор „Кукумявката“ е килиен учител, който е приеман от всички за личност с енциклопедични познания. Той е „жива душа и пъргаво сърце…“, „чисто злато…“. Всепризната е неговата ученост, а училището му е цяла „Калифорния“ и прилича на чифлик с много мисирки, гъски, патки, кокошки и свине, отглеждани от учениците му.
Идеализираният му образ приключва там, където започват недостатъците и зевзеклъкът му. Хаджи Генчо е дребнав и болезнено педантичен човек, което личи от музея му, в който всяка вещ има своя история, старателно описана от него. Пословични са неговото използвачество, чревоугодничество и самомнение. Той обича да похапва и пийва за чужда сметка. Грубостта във възпитателските му методи граничи с деспотизъм и терор над възпитаниците му, което го прави нравствено ограничен. Като такъв се проявява и в отношението си към любовта на дъщеря си. Егоизмът и себичността му го карат да застане на пътя на нейното щастие.
Приятелството на хаджи Генчо с дядо Либенсе крепи на основата на безкрайната любов на първия към хубавото старо вино на втория. Двамата копривщенци са врагове в своите симпатии- единият към „ингилизите“, а другият към московците. Дядо Либен е от местната „аристокрация“, макар да не е със съвсем чисто минало. Той е „лудомладовец“, както го нарича авторът, човек с юнашки навици, обичащ конете и оръжията. Подобно на своя бъдещ сват, и дядо Либен се отличава със стремежа си да бъде господар, да стои над другите, да се отличава от съгражданите си. Той има слуга, с когото се държи грубо и жестоко и комуто не позволява да се подиграва с положението му. Тези му черти го доближават до характера на хаджи Генчо и дават основание героите да бъдат определяни като носители на закостенял консервативен мироглед.
Изразители на старото, на една отминаваща епоха, са и копривщенските свахи. Скуката и еднообразният живот, който водят, стават причина за пораждането на глупави суеверия и клюки. Грубата намеса в живота на другия е характерен белег за провинциалния манталитет, който е обект на критика от страна на автора. Любен Каравелов показва как разпространяването на неверни слухове по адрес на хаджи Генчо, че от комина му изхвръкнал огнен змей, а в двора му витаят таласъми и подобни на тях същества, както и вярата в хорската мълва от страна на дядо Либен, могат да се превърнат в пречка за щастието на младите.
Лила и Павлин са отрицанието на стария свят. Макар да са изградени в духа на фолклорната образност, в тях не личи ирония и осмиване от страна на автора. Те са въплъщение на доброто в традицията и носители на нов светоглед. Героите не се поддават на интригите на местните. Те показват умение да различават доброто от злото и се борят за любовта и щастието си. Лила и Павлин се изправят срещу света на своите родители, на своите предци, като в същото време носят неговите символи на доброто.
Развалянето на годежа става причина Павлин да се опита да отвлече своята любима, с пълното ѝ съгласие за това. Хаджи Генчо категорично се противопоставя на смелостта му и изпраща Лила в манастир. В този важен за младите момент у дядо Либен се събужда типичната за него лудомладовщина. Той застава на страната на своя син и го подкрепя в решението му да изживее щастието. За разлика от хаджи Генчо, проявява разбиране към желанията на децата и утвърждава идеята, че няма нищо по-хубаво от младостта, чиято задача е да носи развитие, да движи живота напред.
Тържеството на новия свят, победата на ренесансовото мислене, че човек е свободен и има право да изживява и утвърждава чувствата и идеите си, са явното послание на Любен Каравелов. Въпреки факта, че повестта носи заглавие, което внушава властващата сила на стария свят, се прокрадва и надеждата на автора, че неговите порядки ще останат именно там- в паметта и отминалото време. Той проповядва, че всяка епоха има своите странности, но е добре, когато има приемственост, защото тя е показателят за развитие.
