Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 16.05.2013 г.
16.05.2013 22:29 -
Смърт и безсмъртие в стихотворението „Обесването на Васил Левски“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ е една от най-драматичните творби на Ботев. Посветено е на трагична дата от българската история- смъртта на Апостола. А фактът, че е последното написано стихотворение на поета, го прави още по-значимо и специално.
В творбата са сплетени темите за самотната смърт и величествено безсмъртие. Левски и неговият подвиг са увековечени с помощта на поетически средства. Личността му е издигната до величието на човешко, ала трагично героично страдание.
Стихотворението е изградено като обръщение към родината, персонифицирана в образа на майката. Нейното състояние на печал и тъга по изгубения неин син рисува картината на смъртта. Реторичните въпроси още в първата строфа формират атмосфера на скръб. А натрупването на групата съгласни „гр“ привнася зловещо звучене:
„Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш?“
Цветовете са траурни- родината е назована „черна робиня“, а безнадеждността се засилва от безпомощния ѝ глас. Цари мълчание и повсеместна пустош. Черно е бесилото, на което виси Апостола, но този епитет носи допълнителен смисъл- на него сякаш умира не само най-величествената фигура на националното ни Възраждане, но и надеждата на цял народ за освобождение. Трагичното събитие е предадено чрез ярка звукова картина. Към хора на грозно грачещите гарвани се присъединява и воят на „псета и вълци“. Присъствието на точно тези животни не е случайно. Всички те са свързани със самотата и обречеността, с хищничеството, с мародерството, с пустошта. Фактът, че пространството е равно- то е или „пустиня“, или поле, носи значението на монотонна, безкрайна и незатихваща скръб.
Зимният сезон, на чийто фон се разполагат детайлите, може да бъде наречен сезон на смъртта и пустотата. Той противостои на пролетта- сезона на живота. Зимата е време, в което отсъства топлина и светлина, тя символизира мрака. Образът ѝ в стихотворението е метафоризиран- представена е как „пее свойта зла песен“. Съчетани са несъчетаеми значения- песен, но зла, които заедно с вихрите, гонещи тръни в полето, дорисуват идеята за празнота и загуба. Белият цвят, с който се асоциира зимата, в много култури е символ на отвъдното и кореспондира с края на земния човешки път. Своеобразен център на творбата представлява третата строфа. С анафорично повтореното повелително наклонение на глагола „плачи“ авторът сякаш желае да засили впечатлението, че тъгата и скръбта имат свое оправдание, че те са необходим и задължителен знак за страданието, което тегне над цял народ. Плачът трябва да бъде израз на съпричастие към загубата на идеолога на българското Възраждане- Левски. Любопитно е, че като се изключи заглавието, героят не присъства като образ, очертан с конкретни линии в творбата. Неговото отсъствие и липса са осезаеми. Едничките характеристики, с които го откриваме, са във втората половина на строфата. Назован е „един син“ на своята Родина. Това носи значението на единствен и неповторим. Макар и с пестеливи изразни средства, почти незабележимо, Ботев поставя Левски на заслужения от него пиедестал на безсмъртието. На величавия подвиг се акцентира чрез израза:
„виси на него със страшна сила.“
Не са добавени повече подробности. В иконостаса на безсмъртието не може да има излишества. За да бъдеш част от него е потребен само дух като този на Левски, който да те извиси. Ботев разбира това и претворява трагизма в будещо страхопочитание величие. Героят е извисен на бесилито- като Христос на кръста- и сякаш поставен в центъра на мита и безвремието, подобно Хаджи Димитър. Плачът на родината майка и страдащият народ, чийто образ е представен чрез старците, жените, децата, са само потвърждение на страховитата мощ на отдадения на своя народ син на България. Той също се нарежда до неумиращите, увековечен чрез болката на родината, природата и малкото българи, за които липсата му е безмерна. Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ звучи като упрек за самотната смърт на величавия българин. То запечатва скръбния факт и същевременно доказва, че на Левски не му е нужно да бъде прославян. Неговото самопожертвование надхвърля човешките рамки и в същото време е продиктувано от искрена любов към родина и народ. В това се коренят неговата изключителност и неповторим дух, които не се нуждаят от поетическо потвърждение. А то и не би могло да изрази извънмерния героичен подвиг, нито да надхвърли неговите рамки.
„Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш?“
Цветовете са траурни- родината е назована „черна робиня“, а безнадеждността се засилва от безпомощния ѝ глас. Цари мълчание и повсеместна пустош. Черно е бесилото, на което виси Апостола, но този епитет носи допълнителен смисъл- на него сякаш умира не само най-величествената фигура на националното ни Възраждане, но и надеждата на цял народ за освобождение. Трагичното събитие е предадено чрез ярка звукова картина. Към хора на грозно грачещите гарвани се присъединява и воят на „псета и вълци“. Присъствието на точно тези животни не е случайно. Всички те са свързани със самотата и обречеността, с хищничеството, с мародерството, с пустошта. Фактът, че пространството е равно- то е или „пустиня“, или поле, носи значението на монотонна, безкрайна и незатихваща скръб.
Зимният сезон, на чийто фон се разполагат детайлите, може да бъде наречен сезон на смъртта и пустотата. Той противостои на пролетта- сезона на живота. Зимата е време, в което отсъства топлина и светлина, тя символизира мрака. Образът ѝ в стихотворението е метафоризиран- представена е как „пее свойта зла песен“. Съчетани са несъчетаеми значения- песен, но зла, които заедно с вихрите, гонещи тръни в полето, дорисуват идеята за празнота и загуба. Белият цвят, с който се асоциира зимата, в много култури е символ на отвъдното и кореспондира с края на земния човешки път. Своеобразен център на творбата представлява третата строфа. С анафорично повтореното повелително наклонение на глагола „плачи“ авторът сякаш желае да засили впечатлението, че тъгата и скръбта имат свое оправдание, че те са необходим и задължителен знак за страданието, което тегне над цял народ. Плачът трябва да бъде израз на съпричастие към загубата на идеолога на българското Възраждане- Левски. Любопитно е, че като се изключи заглавието, героят не присъства като образ, очертан с конкретни линии в творбата. Неговото отсъствие и липса са осезаеми. Едничките характеристики, с които го откриваме, са във втората половина на строфата. Назован е „един син“ на своята Родина. Това носи значението на единствен и неповторим. Макар и с пестеливи изразни средства, почти незабележимо, Ботев поставя Левски на заслужения от него пиедестал на безсмъртието. На величавия подвиг се акцентира чрез израза:
„виси на него със страшна сила.“
Не са добавени повече подробности. В иконостаса на безсмъртието не може да има излишества. За да бъдеш част от него е потребен само дух като този на Левски, който да те извиси. Ботев разбира това и претворява трагизма в будещо страхопочитание величие. Героят е извисен на бесилито- като Христос на кръста- и сякаш поставен в центъра на мита и безвремието, подобно Хаджи Димитър. Плачът на родината майка и страдащият народ, чийто образ е представен чрез старците, жените, децата, са само потвърждение на страховитата мощ на отдадения на своя народ син на България. Той също се нарежда до неумиращите, увековечен чрез болката на родината, природата и малкото българи, за които липсата му е безмерна. Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ звучи като упрек за самотната смърт на величавия българин. То запечатва скръбния факт и същевременно доказва, че на Левски не му е нужно да бъде прославян. Неговото самопожертвование надхвърля човешките рамки и в същото време е продиктувано от искрена любов към родина и народ. В това се коренят неговата изключителност и неповторим дух, които не се нуждаят от поетическо потвърждение. А то и не би могло да изрази извънмерния героичен подвиг, нито да надхвърли неговите рамки.
16.05.2013 16:23 -
Литературен анализ на стихотворението „На прощаване“ на Христо Ботев (БЕЛ, 11 клас)
Със своята поезия Ботев прави първия голям опит да въведе една вечна за изкуството тема. Тя е известна още от Античността- разкъсването на родовите връзки в името на един по-висш обществен идеал. В неговата поезия социалната реализация на личността и човешкият прогрес стоят по-високо.
Тази идея откриваме в стихотворението „На прощаване“. То разкрива готовността на лирическия герой да тръгне по избрания от него път на борбата. Тя е изразена със средствата на народната поезия, което придава на творбата общонационално значение, въпреки лично-изповедният тон.
Творбата представлява трагична изповед на осъзнала своето предназначение и желание личност. В нея се преплитат образите на майката, братята, либето, родината и бунтовника. Наблюдават се проблемите за раздялата, борбата и смъртта. Сложната амалгама е въплътена чрез средствата на народната песен.
Заглавието „На прощаване в 1868г.“ конкретизира както времето, така и ситуацията, в които лирическият герой изразява своите душевни пориви в най-съкровена за човека монологична форма. С помощта на обръщение към майката, което накъсва целия текст и което я определя като основен събеседник в желан диалог, превърнал се в хайдутин и бунтовник, той проси от нея разбиране и изповядва своите основания да ѝ причини най-голямото за един родител страдание- да се раздели с детето си.
Началната картина рисува интимните и дълбоко лични чувства на майката, която изпраща на сигурна гибел сина си. Тя плаче и „тъжи“. Още този първи стих е зареден с драматизма на раздялата, изразен чрез характерния за народните говори глагол. Лирическият герой мислено се прощава с майка си, моли за нейната подкрепа и разбиране, но и обосновава своя избор, за да смекчи болката ѝ. Майчината прошка притежава магическа сила. И той се уповава именно на това, разчитайки да получи благословия за своя избор. Героят изтъква причините, които са го тласнали да напусне родния дом и да бъде емигрант в „тежка чужбина“ и да има съдба на скитник, лутащ се „немил“ и „недраг“. А те са дълг към народа, над когото тегне „турска черна прокуда“, силата на сърцето и духа му, които са непримирими с неправдата. Той се чувства отговорен да защити родното. За да нарисува образа му, поетът използва синекдохата „бащино ми огнище“. Така е представена родината- като нещо близко, топло и уютно. Това обяснява защо за бунтовника националният идеал е по-скъп от спокойствието на бащиния дом. Лишаването от спомена за детството, за първите любовни трепети е именно за да бъдат опазени и защитени те с цената на риска за своя живот. В това героят открива своя мотив и лично основание да направи екзистенциален избор в своя живот и да го положи в жертва на съкровения човешки идеал. Поетът гради трагизма на раздялата с анафоричното повторение „там“, за да достигне възклицанията:
„Ах, мале – майко юнашка! Прости ме и веч прощавай!“
Героят осъзнава страданието, което го очаква, както и мъката, която причинява на майка си, но и знае, че тя е силна като него. Затова я нарича „юнашка“. Той е убеден, че тя ще намери сили да го разбере и му прости. Но дори и да не го стори, решението е взето:
„Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен“. Бунтовникът принадлежи на родината и народа си, макар в очите на хората да е „нехрани-майка“. Той подготвя майка си да приеме възможните изходи от неговия избор. На нея той поверява завета на своето дело. Тя трябва да го съхрани и предаде на неговите невръстни братя. Тя е неговата памет за бъдещето, а в тях- надеждата му подвигът да бъде преповторен. Картината на смъртта- по-вероятният изход от борбата, е обрисувана във фолклорен стил. Тя е космическо сливане на човека с мирозданието и родното. Контрастът „бяло ми месо по скали“- „черни ми кърви в земята“ изразява не само цветова, а и пространствена антиномия. Героят е разкъсан между небето и земята, между идеала и приземеността на битието. Смъртта е единствена и необратима, затова рисунъкът е пестелив. Песента, в която героят е увековечен, придава легендарност и мащабност на неговото дело. Героят се чувства спокоен, знаейки че има кой да пророни сълза за него, че има кой да последва идеала му. В противовес на картината на смъртта е тази на щастливото завръщане и свободата. Тя е мечта и блян за героя и е по-пищна и богата на образи и багри. Изпълнена е с живот и сила. Юнаците са лични и напети и с байрак, който се вее, а левовете на челата им- символ на мъжество и мощ, блестят. Дружината е обрисувана в духа на хайдушките и юнашките народни песни, за да се изрази изключителността на стореното от тях. Те са спасители и китки и венци увенчават подвига им. Майката прегръща своето „първо чедо“, за да изрече заветните думи „свобода и смърт юнашка“. Подмяната на разделителния съюз „или“ със съединителния „и“ не е случайна. За героя смъртта и свободата са равноценни. Той е свободен, защото е приел саможертвата, защото е приел смъртта. Едва тогава идва правото на лично щастие- да прегърне либето, макар с „кървава ръка“, която въздава справедливост, но и способна да дарява нежност. Победното завръщане е само блян, от който лирическият герой бързо се отрезвява:
„Пък тогаз…майко, прощавай! Ти, либе, не ме забравяй! Дружина тръгва, отива, пътят е страшен, но славен:“
Бунтовникът ясно осъзнава, че пътят към свободата трябва да се изстрада, че жертвата е задължителна за постигането ѝ и че тя минава през страха и ужаса на неочакваната смърт. Затова във финала на творбата заявява своята скромна молба за едничка награда:
„да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“.
Наричайки себе си „сиромах“, героят се представя като скромен изразител на народната воля. Той е част от своя народ и желае да остане в неговата памет- така да съхрани връзката си с него. За героя той е висша ценност, част от святото име- България. Те са непреходните идеали, заради които бунтовникът утвърждава своята чест и своя дух, заради които приема смъртта. За него тя е път, по който достойно се защитава светостта на родното.
Заглавието „На прощаване в 1868г.“ конкретизира както времето, така и ситуацията, в които лирическият герой изразява своите душевни пориви в най-съкровена за човека монологична форма. С помощта на обръщение към майката, което накъсва целия текст и което я определя като основен събеседник в желан диалог, превърнал се в хайдутин и бунтовник, той проси от нея разбиране и изповядва своите основания да ѝ причини най-голямото за един родител страдание- да се раздели с детето си.
Началната картина рисува интимните и дълбоко лични чувства на майката, която изпраща на сигурна гибел сина си. Тя плаче и „тъжи“. Още този първи стих е зареден с драматизма на раздялата, изразен чрез характерния за народните говори глагол. Лирическият герой мислено се прощава с майка си, моли за нейната подкрепа и разбиране, но и обосновава своя избор, за да смекчи болката ѝ. Майчината прошка притежава магическа сила. И той се уповава именно на това, разчитайки да получи благословия за своя избор. Героят изтъква причините, които са го тласнали да напусне родния дом и да бъде емигрант в „тежка чужбина“ и да има съдба на скитник, лутащ се „немил“ и „недраг“. А те са дълг към народа, над когото тегне „турска черна прокуда“, силата на сърцето и духа му, които са непримирими с неправдата. Той се чувства отговорен да защити родното. За да нарисува образа му, поетът използва синекдохата „бащино ми огнище“. Така е представена родината- като нещо близко, топло и уютно. Това обяснява защо за бунтовника националният идеал е по-скъп от спокойствието на бащиния дом. Лишаването от спомена за детството, за първите любовни трепети е именно за да бъдат опазени и защитени те с цената на риска за своя живот. В това героят открива своя мотив и лично основание да направи екзистенциален избор в своя живот и да го положи в жертва на съкровения човешки идеал. Поетът гради трагизма на раздялата с анафоричното повторение „там“, за да достигне възклицанията:
„Ах, мале – майко юнашка! Прости ме и веч прощавай!“
Героят осъзнава страданието, което го очаква, както и мъката, която причинява на майка си, но и знае, че тя е силна като него. Затова я нарича „юнашка“. Той е убеден, че тя ще намери сили да го разбере и му прости. Но дори и да не го стори, решението е взето:
„Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен“. Бунтовникът принадлежи на родината и народа си, макар в очите на хората да е „нехрани-майка“. Той подготвя майка си да приеме възможните изходи от неговия избор. На нея той поверява завета на своето дело. Тя трябва да го съхрани и предаде на неговите невръстни братя. Тя е неговата памет за бъдещето, а в тях- надеждата му подвигът да бъде преповторен. Картината на смъртта- по-вероятният изход от борбата, е обрисувана във фолклорен стил. Тя е космическо сливане на човека с мирозданието и родното. Контрастът „бяло ми месо по скали“- „черни ми кърви в земята“ изразява не само цветова, а и пространствена антиномия. Героят е разкъсан между небето и земята, между идеала и приземеността на битието. Смъртта е единствена и необратима, затова рисунъкът е пестелив. Песента, в която героят е увековечен, придава легендарност и мащабност на неговото дело. Героят се чувства спокоен, знаейки че има кой да пророни сълза за него, че има кой да последва идеала му. В противовес на картината на смъртта е тази на щастливото завръщане и свободата. Тя е мечта и блян за героя и е по-пищна и богата на образи и багри. Изпълнена е с живот и сила. Юнаците са лични и напети и с байрак, който се вее, а левовете на челата им- символ на мъжество и мощ, блестят. Дружината е обрисувана в духа на хайдушките и юнашките народни песни, за да се изрази изключителността на стореното от тях. Те са спасители и китки и венци увенчават подвига им. Майката прегръща своето „първо чедо“, за да изрече заветните думи „свобода и смърт юнашка“. Подмяната на разделителния съюз „или“ със съединителния „и“ не е случайна. За героя смъртта и свободата са равноценни. Той е свободен, защото е приел саможертвата, защото е приел смъртта. Едва тогава идва правото на лично щастие- да прегърне либето, макар с „кървава ръка“, която въздава справедливост, но и способна да дарява нежност. Победното завръщане е само блян, от който лирическият герой бързо се отрезвява:
„Пък тогаз…майко, прощавай! Ти, либе, не ме забравяй! Дружина тръгва, отива, пътят е страшен, но славен:“
Бунтовникът ясно осъзнава, че пътят към свободата трябва да се изстрада, че жертвата е задължителна за постигането ѝ и че тя минава през страха и ужаса на неочакваната смърт. Затова във финала на творбата заявява своята скромна молба за едничка награда:
„да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“.
Наричайки себе си „сиромах“, героят се представя като скромен изразител на народната воля. Той е част от своя народ и желае да остане в неговата памет- така да съхрани връзката си с него. За героя той е висша ценност, част от святото име- България. Те са непреходните идеали, заради които бунтовникът утвърждава своята чест и своя дух, заради които приема смъртта. За него тя е път, по който достойно се защитава светостта на родното.
Основна тема в поезията на Ботев е националноосвободителната борба. Родината и извоюваната в битка свобода са идеен център на неговото творчество. Причина за това е епохата, в която се ражда поетът- епоха на национално робство, политически гнет и социална несправедливост.
Проблемите за борбата и свободата са основни за творбите на поета, а този за смъртта винаги присъства в неразривна връзка с тях. Лирическият герой в поезията на Ботев е борецът за свобода, съзнателно избрал своя път. Път, който води към смъртта, но и безсмъртието.
В творчеството на Ботев героят е роден с борчески дух. Той го носи в себе си като вродено светоусещане и качество, наследено от майката и юначното минало на своя народ. В стихотворението „На прощаване“ оправдава своето поведение и избор на бунтовник така:
„Но кажи какво да правя, кат ме си, майко, родила със сърце мъжко, юнашко…“
Същия образ откриваме и в „Хайдути“. Борбата за Ботевия герой е вроден, дълбоко вкоренен в душата му дълг и към народа, и към близките. Той го носи, следвайки своя идеал- свободата. Тя се отстоява както за собствената личност, така и като общонационална ценност. Борбата за бунтовника революционер е копнеж и отговор на народното страдание, средство за изход от тежкото робство. В „До моето първо либе“ лирическият герой рисува пред любимата си своята представа за битката. Тя е сравнена с буря, от която трепери земята, а клоните се свиват на венец. Апокалиптичните видения представят борбата като израз на страха и злобата, сковали народа. Героят добре разбира, че избраният от него път е труден и поражда естествена човешка боязън, както сам казва:
„пътят е страшен, но славен:“ („На прощаване“)
Той изисква от него да отхвърли любовта на всички близки и любими хора- на семейството и на либето. Така борбата се превръща и в борба със самия себе си, със собствените човешки чувства. Тя е пренебрегване на личните желания. Пътят на борбата е изгнание, отделяне от спокойствието и уюта на дома. Той превръща тръгналите по него в „немили“, „клети“, „недраги“, преобръщайки съдбата им. Ботев осъзнава тази върховна саможертва и затова в редица свои сатирични стихотворения въстава срещу всенародното малодушие и оскотяването. Ярки в това отношение са образите, изградени в „Елегия“. Поетът се гневи на безизходността и дългото робско търпение, на люлката на тиранията. Тук той вижда робството не само като загуба на физическа свобода, но и на свободата на духа. Това го тревожи, буди съвестта му и разширява разбирането му за корените на робството- българите са духовно слепи, те не осъзнават причините за своето положение. Потребна е борба за душите им, борба за пробуждането им и с това открива ново измерение и форма на израз на своя протест. Именно в стихотворението „Борба“ поетът разкрива основите на социалната несправедливост- покорството, невежеството, фалшивата мъдрост за страх от бога, проповядвана от църквата и учителите. Срещу тях се бунтува и въстава, осъзнавайки ги като една от причините за робското положение на българите. Прозрял лъжливите закони, които управляват народа му, на поета не му остава нищо друго, освен и той да се обърне към религията. Но към религията, която, както сам той уточнява, защитава робите, която подкрепя слабите. В „Моята молитва“ лирическият герой се обръща към свой бог- богът на разума, онзи, който да вдъхне „любов жива за свобода“. Само той може да изведе народа от пиянството, в което копнее свободата, а не се бори за нея. А това е още едно от средствата в битката, необходими за постигане на свещения идеал. Пътят на борбата е път към смъртта. Чрез нея героят побеждава времето. Тя е желан изход, макар понякога представяна като студ, измръзване (финалът на „Майце си“). Смъртта е и резултат от дадената дума- „дума заветна“ („Делба“), обещание, но и празник на саможертвата, който се приема като естествен изход от пътя към свободата. В творчеството на Ботев смъртта е не само грозна и страшна, но и естетизирана. Тя е мечтана и красива. В „До моето първо либе“ е сравнена с „мила усмивка“, а гробът със „сладка почивка“. Най-богато обрисувана е в „На прощаване“. Представена е като сливане на героя с родното: бялото месо на героя е по скалите- при орлите, а кръвта- в земята. Оръжието му е завещано на братята. В него са вдъхнати и запечатани смъртните слова за свобода. Героят е обезсмъртен в песните и това е неговото самопостигане. Смъртта му е награда за борбата за правда, която е смисъл на човешкия му живот. Кулминация в изобразяването на геройската смърт и неин апотеоз откриваме в „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“. В баладата героят обитава митологичното пространство на безсмъртието. Времето е спряло своя ход, а той е извън него. Природата майка и нейните символи- земята, небето, орлицата, вълкът, соколът, самодивите, дори песента на Балкана, единствени са съпричастни към страданието и полагат грижи за героя. С присъствието на приказни и митологични образи е изразено преклонението пред неговото величие и подвиг, както и превръщането на самия него в част от мита за вечното. По сходен начин реалност и легенда се сливат в мъченическата смърт на Васил Левски. Творбата съдържа мъката и отчаянието на цял народ от загубата на Апостола. Смъртта тук е по-страшна и безнадеждна, отколкото в предходната творба. Самотността на героя е трагична. Неговата обреченост и изоставеност са безмилостни. Героят е лишен от силата на митологично-поетичното. Реалността е жестока със своята застиналост и отсъствие на съчувствие и милост към него. Зима, гарвани, пустош, вълчи вой и плач съпровождат самотно увисналия на бесилото герой. Но само то е прекият път към духовно безсмъртие. Бесилото е кръстът на личното величие, постигнато от Левски. Той е наречен „единствен син“ на България и това е титла, достойна само за него, платена с най-високата цена- собствения му живот. Борбата и смъртта в Ботевата поезия са неразривно свързани. Те градят образа на бореца за свобода. Образ, който надхвърля националното и се превръща в общочовешки идеал за подвиг и върховна саможертва. В него се вписва не само лирическият герой, но и самият поет, който със своето дело потвърждава собствените си думи:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…“
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com
„Но кажи какво да правя, кат ме си, майко, родила със сърце мъжко, юнашко…“
Същия образ откриваме и в „Хайдути“. Борбата за Ботевия герой е вроден, дълбоко вкоренен в душата му дълг и към народа, и към близките. Той го носи, следвайки своя идеал- свободата. Тя се отстоява както за собствената личност, така и като общонационална ценност. Борбата за бунтовника революционер е копнеж и отговор на народното страдание, средство за изход от тежкото робство. В „До моето първо либе“ лирическият герой рисува пред любимата си своята представа за битката. Тя е сравнена с буря, от която трепери земята, а клоните се свиват на венец. Апокалиптичните видения представят борбата като израз на страха и злобата, сковали народа. Героят добре разбира, че избраният от него път е труден и поражда естествена човешка боязън, както сам казва:
„пътят е страшен, но славен:“ („На прощаване“)
Той изисква от него да отхвърли любовта на всички близки и любими хора- на семейството и на либето. Така борбата се превръща и в борба със самия себе си, със собствените човешки чувства. Тя е пренебрегване на личните желания. Пътят на борбата е изгнание, отделяне от спокойствието и уюта на дома. Той превръща тръгналите по него в „немили“, „клети“, „недраги“, преобръщайки съдбата им. Ботев осъзнава тази върховна саможертва и затова в редица свои сатирични стихотворения въстава срещу всенародното малодушие и оскотяването. Ярки в това отношение са образите, изградени в „Елегия“. Поетът се гневи на безизходността и дългото робско търпение, на люлката на тиранията. Тук той вижда робството не само като загуба на физическа свобода, но и на свободата на духа. Това го тревожи, буди съвестта му и разширява разбирането му за корените на робството- българите са духовно слепи, те не осъзнават причините за своето положение. Потребна е борба за душите им, борба за пробуждането им и с това открива ново измерение и форма на израз на своя протест. Именно в стихотворението „Борба“ поетът разкрива основите на социалната несправедливост- покорството, невежеството, фалшивата мъдрост за страх от бога, проповядвана от църквата и учителите. Срещу тях се бунтува и въстава, осъзнавайки ги като една от причините за робското положение на българите. Прозрял лъжливите закони, които управляват народа му, на поета не му остава нищо друго, освен и той да се обърне към религията. Но към религията, която, както сам той уточнява, защитава робите, която подкрепя слабите. В „Моята молитва“ лирическият герой се обръща към свой бог- богът на разума, онзи, който да вдъхне „любов жива за свобода“. Само той може да изведе народа от пиянството, в което копнее свободата, а не се бори за нея. А това е още едно от средствата в битката, необходими за постигане на свещения идеал. Пътят на борбата е път към смъртта. Чрез нея героят побеждава времето. Тя е желан изход, макар понякога представяна като студ, измръзване (финалът на „Майце си“). Смъртта е и резултат от дадената дума- „дума заветна“ („Делба“), обещание, но и празник на саможертвата, който се приема като естествен изход от пътя към свободата. В творчеството на Ботев смъртта е не само грозна и страшна, но и естетизирана. Тя е мечтана и красива. В „До моето първо либе“ е сравнена с „мила усмивка“, а гробът със „сладка почивка“. Най-богато обрисувана е в „На прощаване“. Представена е като сливане на героя с родното: бялото месо на героя е по скалите- при орлите, а кръвта- в земята. Оръжието му е завещано на братята. В него са вдъхнати и запечатани смъртните слова за свобода. Героят е обезсмъртен в песните и това е неговото самопостигане. Смъртта му е награда за борбата за правда, която е смисъл на човешкия му живот. Кулминация в изобразяването на геройската смърт и неин апотеоз откриваме в „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“. В баладата героят обитава митологичното пространство на безсмъртието. Времето е спряло своя ход, а той е извън него. Природата майка и нейните символи- земята, небето, орлицата, вълкът, соколът, самодивите, дори песента на Балкана, единствени са съпричастни към страданието и полагат грижи за героя. С присъствието на приказни и митологични образи е изразено преклонението пред неговото величие и подвиг, както и превръщането на самия него в част от мита за вечното. По сходен начин реалност и легенда се сливат в мъченическата смърт на Васил Левски. Творбата съдържа мъката и отчаянието на цял народ от загубата на Апостола. Смъртта тук е по-страшна и безнадеждна, отколкото в предходната творба. Самотността на героя е трагична. Неговата обреченост и изоставеност са безмилостни. Героят е лишен от силата на митологично-поетичното. Реалността е жестока със своята застиналост и отсъствие на съчувствие и милост към него. Зима, гарвани, пустош, вълчи вой и плач съпровождат самотно увисналия на бесилото герой. Но само то е прекият път към духовно безсмъртие. Бесилото е кръстът на личното величие, постигнато от Левски. Той е наречен „единствен син“ на България и това е титла, достойна само за него, платена с най-високата цена- собствения му живот. Борбата и смъртта в Ботевата поезия са неразривно свързани. Те градят образа на бореца за свобода. Образ, който надхвърля националното и се превръща в общочовешки идеал за подвиг и върховна саможертва. В него се вписва не само лирическият герой, но и самият поет, който със своето дело потвърждава собствените си думи:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира;…“
Бел.- Ползвани са материали от pomagalo.com
16.05.2013 10:59 -
Проблемът за самотата в стихотворението „Майце се“ на Христо Ботев (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
„Майце си“ е първото отпечатано Ботево стихотворение. Писано още през юношеските години по време на пребиваването на автора в Русия, то е поетическо свидетелство за емоционалния свят на лирическия герой. В него се очертава характерната му вътрешна нагласа, която се превръща в типична и за по-късните произведения на поета.
Стихотворението представлява напрегната и мъчителна изповед за състоянието на отчаяние и самотност, породени от липсата на социални опори и разбиране. Адресирано към майката, то отразява зрелостта на героя и съзнанието му за предстояща гибел, които засилват внушението за неговата алиенация.
Творбата е своеобразен отговор на майчиния плач и гради представата за прекършения устрем, за духовната и психологическа сломеност на човек, който съзнава своята раздвоеност между идеалите си и естествената потребност от топлина и обич, от човешко щастие.
Самотата на лирическия герой се обуславя от направения от него житейски избор. От една страна, той поставя като висша ценност постигането на общочовешката идея за свобода, а от друга- добре разбира, че този път го води към прекъсване на родовата връзка с най-близките му хора.
Причините за духовната изолация на героя са изразени в първите две строфи на творбата чрез реторични въпроси. Майчината тъга и клетвата ѝ, която във фолклорната традиция се приема за изключително силна, се предполага, че са предизвикали злочестата съдба на скитника, който среща „…това, що душа мрази“. В тези редове чрез мотива за бездомност авторът отразява реалността на емигрантския живот, самотността и носталгията, до които той води. Да живееш далеч от родното си място се тълкува и като скиталчество, и като наказание за извършено престъпление спрямо родното, и като погубване на собствената младост.
Плавно и постепенно авторът формира образа на своя обезверен, самотно изстрадващ избрания път лирически герой. Но неговата изолация, дори когато е сред „мили другари“, и умело прикривана с веселост, има своето висше оправдание. Тя не е самоцел, нито маска на горда самотност. С нея героят не прикрива душевна пустота или липса на вътрешен живот. Напротив, той е изпълнен с любов, вяра, мечти, мисли и страдание. У лирическия герой на творбата се разгаря стремежът към идеал, който няма с кого да сподели. Той загатва за желанието си да поеме отговорността за неговото осъществяване и разбира, че именно това го обрича на самота.
Единственият човек, който може да се съизмери като ценност с националната идея, е майката:
„Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря!“
Но и от нейното присъствие героят знае, че е потребно да се лиши. Прекъсването на тази силна за всеки човек връзка е трудно. Майката е желан образ в бъдещето на героя, на нея той възлага младежките си мечти, но точно тя трябва да ги погребе:
„Но за вси желби приготви яма!“
Едничка утеха за героя на творбата остава разбирането, което може да получи от нея. Само една майка е способна да приеме душевната мъка на своето дете, да го разбере и да му дари чувство за топлина, уют и сигурност. Актът на прегръдката е знак за споделено страдание, но и за раздяла и прощаване. Цялата творба е изградена на принципа на отхвърлянето, отделянето, откъсването. Героят последователно приема всяко лишение- останал без дом, с попарена младост, без приятел, доброволно разделил се с близките, накрая е готов да приеме и мисълта за смъртта, която го очаква. А тя е най-висшият израз на отчужденост, отдалеченост от любимите хора, на самота и студ:
„пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!“
И социалната самота, и вероятната смърт са резултат от саможертвата на героя, мотивирана от обич към близките. Това, че той се примирява с алиенацията не без вътрешна борба, е белег за отчуждението му и за осъзнаването му като отделна личност със собствен път и разбирания. Творбата следва линията на драматична напрегнатост и трагична обезвереност, но представя и социалната позиция на героя, който израства до равнището на обществено ангажиран човек. Той страда, но е категоричен в избора си. Неговата ценностна система се ориентира към общонационални и общочовешки идеали и цели. Те го мотивират да преживее раздялата с всичко свято и да узрее за делото на своя живот.
„Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря!“
Но и от нейното присъствие героят знае, че е потребно да се лиши. Прекъсването на тази силна за всеки човек връзка е трудно. Майката е желан образ в бъдещето на героя, на нея той възлага младежките си мечти, но точно тя трябва да ги погребе:
„Но за вси желби приготви яма!“
Едничка утеха за героя на творбата остава разбирането, което може да получи от нея. Само една майка е способна да приеме душевната мъка на своето дете, да го разбере и да му дари чувство за топлина, уют и сигурност. Актът на прегръдката е знак за споделено страдание, но и за раздяла и прощаване. Цялата творба е изградена на принципа на отхвърлянето, отделянето, откъсването. Героят последователно приема всяко лишение- останал без дом, с попарена младост, без приятел, доброволно разделил се с близките, накрая е готов да приеме и мисълта за смъртта, която го очаква. А тя е най-висшият израз на отчужденост, отдалеченост от любимите хора, на самота и студ:
„пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!“
И социалната самота, и вероятната смърт са резултат от саможертвата на героя, мотивирана от обич към близките. Това, че той се примирява с алиенацията не без вътрешна борба, е белег за отчуждението му и за осъзнаването му като отделна личност със собствен път и разбирания. Творбата следва линията на драматична напрегнатост и трагична обезвереност, но представя и социалната позиция на героя, който израства до равнището на обществено ангажиран човек. Той страда, но е категоричен в избора си. Неговата ценностна система се ориентира към общонационални и общочовешки идеали и цели. Те го мотивират да преживее раздялата с всичко свято и да узрее за делото на своя живот.
