Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Постинги в блога от 17.05.2013 г.
17.05.2013 20:48 -
Изкушенията пред моралното (Етика)
Откъсът „Великият инквизитор“ е от творбата на руския писател Фьодор Достоевски „Братя Карамазови“.
В петата част на книгата е изложена измислената от единия от братята- Иван Карамазов, поема, която той разказва на Альоша. Действието, представено в нея, се развива в 16 век. След петнадесет века настъпва Второ пришествие и Синът Божий- Иисус Христос, слиза на земята в Испания, в Севиля, времето на най-страшната инквизиция. Явявайки се сред хората, те го познават. Спасителят извършва няколко чудеса. Кардиналът- великият инквизитор, става свидетел на едно от тях- възкресяването на починало дете, и заповядва да заловят чудодееца. Едва вечерта инквизиторът влиза със светилник в ръка при пленника. Деветдесетгодишният кардинал желае да разкрие на заловения онова, за което през целия си живот е мълчал. С това сякаш е възкресен духът на Пилат Понтийски- представител и претендент за върховна земна власт, който в евангелския разказ се среща с Христос и с когото водят съкровен разговор. Прокураторът на Юдея не открива вина у осъдения, за разлика от инквизитора в поемата. Той отхвърля идеите на Месията като погрешни и заблуждаващи.
В своя монолог засяга основен за човека проблем, който, според него, е бил поставен от Христос- проблема за човешката свобода. Разбирането на инквизицията и на самия кардинал е, че мнозинството от хората нямат достатъчно смелост, за да бъдат свободни. За тях правото на свобода е бреме, непосилна тежест, която води след себе си трудността да избираш. Ако човек е свободен, може ли да отличи кое е добро и кое зло? Свободата крие несигурността, а свободната воля- опасността да сгрешиш. А чрез своя пример, чрез своята жертва Христос тласва човека именно към това- да избере да бъде свободен. Кардиналът го обвинява, че посява у хората несигурност, че малцина могат да извършат Христовия подвиг и да изберат нетленното, да се отрекат от материалното и земното. Затова той- инквизиторът и всички земни водачи във вековете след Христа се обявяват за закрилници на това мнозинство от хора, които нямат силата да победят земното. Чрез силите на чудото, тайната и авторитета те искат да направят хората щастливи. Заблуждават ги, че избират вместо тях, че поемат свободната им воля в ръцете си и решават от тяхно име кое е добро и кое зло. Така мислят, че правят бремето на личната свобода по-леко. Смятат, че, превръщайки хората в роби, ги даряват с щастие. С това се противопоставят на Христос и на идеята му, че свободният човек носи последствията и от добрите, и от лошите си постъпки. Защото само грешките и опитът, добит чрез тях, могат да покажат на човека кое е добро и кое зло, кое морално и кое неморално.
Позицията на инквизитора е позиция на човек, който не врява в Бог, но дълбоко в себе си знае, че той съществува, и оспорва именно това. Той поставя под съмнение божествения произход на Христос и неговата извънмерна духовна мощ. Нещастието и гордостта на инквизитора му пречат да признае, че има по-велика сила от човека и затова той обявява сам себе си за земен Бог- Бердяев го нарича „човекобог“, готов да поеме съдбите на хората върху себе си. С това смята, че се избавя от бремето на избора. Заблуждава се, че отказът му да вземе решението да вярва във Всевишния, да жертва себе си, му дава власт над хората. Поемайки пътя на неверието, се опитва да се изплъзне от моралния избор да бъдем добри, да избираме доброто, уповавайки се на вярата и на божествения авторитет, без да сме го видели.
Иван Карамазов, авторът на идеята за поемата, посветена на великия инквизитор, се отъждествява с образа на героя си. Приема го за изключително нещастен, заради това, че е извървял пътя на аскетизма, по който е преминал Христос, и е осъзнал, че не е нравствено блаженство да бъдеш съвършен, щом другите не могат да постигнат същото съвършенство. Осъзнал е, че съвършеният човек е самотен и нещастен, а щастието хората откриват в обичта помежду си. Такъв е и финалът на поемата: пленникът целува стареца. С това му показва, че какъвто и да е човек, вярващ или невярващ, морален или неморален, грешен или безгрешен, всичко това губи смисъла си, ако приеме, че е обичан.
Альоша обича Иван и го целува, също както пленникът целува инквизитора. Въпреки това, и героят на поемата, и героят на романа остават студени и равнодушни, с което отхвърлят обичта и вярата и избират пътя на опасната максима „всичко е позволено“. С това човекобогът се обявява за противник на богочовека.
В този откъс от романа авторът възкресява духа на самоунищожението. Поставя християнския проблем за изкушенията, пред които е изправен човек. Представени са три: 1. да сториш чудо, т.е. да превръщаш нематериалното в материално и с това да овладееш тълпата и да отнемеш свободата ѝ, защото хората имат потребност да бъдат покорни някому, да се прекланят пред някого, което е израз на потребността им от общност; 2. „знамето на земния хляб“, или да успокоиш съвестта на хората, осигурявайки им материални блага чрез чудото, тайната и авторитета; 3. да действаш самоунищожително- да се самоубиеш, а ако си Бог, Създателят ще те спаси.
Достоевски поставя проблема за отношенията между човека и върховенството на Всевишния. Чрез поемата изцяло повтаря учението на Христос, но в неговия материално-земен аспект. Самообявяването и изземването на ролята на Месията от страна на инквизитора, респективно на Иван, е потвърждение, че не възприемането на външната ритуалност на една философска система те прави причастен на нея, а осъзнаването на нейното съдържание. Така Иван избира да бъде Бог, пропускайки основното послание, завещано от християнството- обичта към ближния. С това възражда властническата самодостатъчност и отхвърля силата на любовта. Неговият дух е духът на отрицанието, дух на земната власт. И той има пълно право на това. Мотивът на героя за подобен избор сам той намира именно в учението на Христос за свободната воля на човека, която не предполага налагане на позиция, а възможност за личен избор. Това открива нов хоризонт в полето на етиката и морала- дали морален е този, който под страх от наказание избира доброто, или този, който, в условия на пълна свобода и въпреки възможността да избере както доброто, така и злото, при знанието за пълна безнаказаност и липса на последствия от взетото решение, поема пътя на доброто.
Николай Бердяев за великия инквизитор:
mihailnovak.eu/component/k2/item/336-chapter-viii-the-grand-inquisitor.html
Николай Бердяев за великия инквизитор:
mihailnovak.eu/component/k2/item/336-chapter-viii-the-grand-inquisitor.html
17.05.2013 15:42 -
"Стария музикант" и "Цветарка" на Христо Смирненски (БЕЛ, 12 клас)
Увлечението по социалистическата идеология превръща Смирненски в първия български пролетарски и социален поет. Това е идейната основа на цикъла „Децата на града“, в който влизат стихотворенията „Стария музикант“ и „Цветарка“. От друга страна, авторът явно и съзнателно си служи със стилистиката на символизма. Това съчетание между социална критика на пазарното общество и символистична стихотворна форма е особен феномен в развитието на българската лирика от началото на 20 век, наречен постсимволизъм. Именно всички тези идейно-тематични и стилно-езикови особености характеризират стихотворения като „Стария музикант“ и „Цветарка“.
„Стария музикант“(1921г.)
Градът на Смирненски е равнопоставен участник в общата динамична промяна във връзката човек-съдба-социална среда. Той присъства чрез своята предметна пространствена индивидуализация- улицата и моста в стихотворението „Стария музикант“. Герой на творбата е уличен музикант, доведен до пълна социалната нищета.
Елегията е написана по преки впечатления от столичното всекидневие, от живи паметници на човешкия трагизъм, край които егоистични и безсърдечни хора отминават равнодушно, но които изтръгват от гърдите на отзивчивия стонове на горест и мъка. Стихотворението „Стария музикант“ доказателствено развива не само поетичния протест срещу незаслужената социална съдба на стареца, но и изразява творческия преход, който извършва Смирненски от символизъм към експресионизъм- като допълва общото движение и развитие на проблема за града. Градът на Смирненски гърми с личния творчески протест на поета, въплътен в тихата печал и съчувствие към съдбата на стария музикант. Появява се социална динамика, сгъстяване на вътрешния психоритъм. Времето и мястото на действието, цялата природа навяват скръб и печал- осезаеми и покъртителни. „Зимните вихри студени“ са в унисон с поведението на града, те са негова жестока проекция, които засилват потискащата атмосфера. Тези метафорично-пространствени „превъплъщения“ на града носят ритъма на динамиката и вътрешното развитие на връзката човек и общество, човек и социална среда. Проявява се идейната художествена връзка между двете нови тематични ядра: град-ад и човек-марионетка. По този начин в малкия творчески модел на света- света на улицата, там някъде до моста, се разгръщат като че ли динамичните развойни процеси на епохата, на големия свят. Немощният старец и цигулката с горестен плач са символите на възприятието, а ситният снежец забулва във вечен духовен мрак и нищета съществуването. Художествените стойности на човешката душевност се измерват с непонятните слова на зимния вихър. А той е безпощаден- като съдба, като живота, и изпраща огнени стрели в сърцето: когато човек няма радости, няма и големи желания. Те се стапят- като снега, или са неуловими във въздуха снежинки- мечти, мираж или химера. Цялата природа, изразена в „скована в мраз висина“, разкрива сивата мъгла на живота, която тегне над всички. Метафората „привечер“ идва да отключи разбирането за стария свят, който ще бъде заменен от новото градивно начало. Но в „Стария музикант“ тази алтернатива все още е невидима. „Черната старческа мъка“ е надвиснала над стария музикант, приведен до моста, невидим като че ли. Стойката на слепия цигулар поразява с вътрешна съсредоточеност, с необикновената изостреност на психическите „сетива“, които се развиват у слепците.
Топосът „до моста“ символизира мястото, през което минават най-много хора, т.е. движението на света, на града. За да бъде видян, за да бъде чута цигулката. Но за това са необходими сетива у околните, а не само зрители на съдбата, нужни са зрящи и състрадателни хора; един нов свят… Детайлите на Смирненски са ярки, изразителни, свежи. С много малко багри, със сгъстена пестеливост поетът рисува картината. Той открива най-същественото в детайла: „тегли полекичка лъка“. Това е израз на старческа немощ, на замиране на творческото чувство, на тежка обида от живота.
Детайлът се явява и голямото обобщение на творбата- другият образ на смъртта. И зазвучава този призрачен, единствен в българската литература „дует“: „А зад гърба му пристъпя Смъртта…“ Неумолима е съдбата. Непреклонна е природата. Сред тези зловещи отрицания стои човекът- прегърбен, немощен, премръзнал. Поставен в капана на живота- между правото на съществуване и задължението да не излиза извън контрола на смъртта- дебнеща, коварна, всевиждаща. Пипалата ѝ са като зимните вихри студени. Едно зло и ужасяващо пребиваване в пространството на града. Целият пейзаж- здрачен, със суровата песен на зимните вихри, с печалния кръг на луната, фосфорнобледа и обла- хармонира със старческата мъка и горчивия плач на цигулката. Траурното настроение е разтворено в художествени детайли, в емоционалния и живописен колорит.
„Цветарка“(1922г.)
Творчеството на Христо Смирненски представлява обобщение на поетическите тенденции от епохата на 20-те години на 20 век. То същевременно налага нова идейно-тематична ориентация и нов образен свят. Поетът преосмисля символистичната поезия, като описва демонизирания образ на града с неговите улици, където бродят неволята и нищетата. Стихотворението „Цветарка“ пресъздава модела на музикална пиеса. Смирненски изгражда текста върху мотива за застрашените младост и красота. Образът на жената жертва е разкрит в три трагически вариации- малката цветарка, чиято „младост цветна“ ще бъде похитена от „каменния град“. Основна художествена фигура, чрез която се осъществява творческата авторова идея, е контрастът между пейзажната и урбанистична картина, между града и цветарката и цветарката и посетителите на един локал. За разлика от символизма, естетизацията на пейзажа в поезията на Смирненски не е самоцел. Тя има за задача да подготви по-убедително контраста, който внася образът на града. Той е с „гранитна пазва“, която крие „хиляди души разбити“, уличният му празник е фалшив- масков („вседневен маскарад“). Неговата блудност е персонализирана по-късно в текста чрез образа на посетителите на нощния локал. Така очертаната опозиция между природата и града се трансформира в несъответствието между приказната прелест на малката цветарка и гранитния духовен облик на днешния град. Контрастът утвърждава идеята за хищното посегателство на света върху чистотата и непорочността на девойката. Стихотворението започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение:
„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- като теменужен остров в лунносребърни води,“.
Назованият географски обект- планината Витоша, по косвен път уточнява мястото на лирическото действие- София. Пейзажът е реалистично конкретен и романтично красив, и тъжен, изграден с познатата образност и лексика на символизма, но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа инвенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното общество. В картината се открояват два плана- зрително-осезаем, а вторият- метафорично-символен. За първия свидетелстват: „тази вечер“, „Витоша“, „гребен“, „звезди“, а за втория- „загадъчна“, „нежна“, „смътния“, сравненията- „като теменужен остров в лунно сребърни води“ и „сякаш в болка безнадеждна“. Психологизмът във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи: „смъртен гребен“, „тънка пара“ и чрез маркери на крехкостта- „бледи есенни звезди“ и тяхното изчезване, с които читателят ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж. На опоетизирания и одухотворен пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина: „И грамаден, и задъхан…“ градът няколко пъти сменя маската си- празнична, карнавална, екзекуторска. Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на „скрита мъка и печал“, поетът поставя „малката цветарка“ в откритото пространство на града, в който тя е като загубено дете от приказките, прокудено от родния край, отдалечило се от близки хора, беззащитно срещу чудовището град. Подтекстово между цветята и момичето се създава нова асоциативна връзка- и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт. Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод, в който цветарката е ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите- нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия. Към художествените детайли, с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символичното значение на жълтия цвят на хризантемите- раздяла, смърт. Финалният стих драматично отвежда към стихотворението „Улична жена“, като последното действие от драма, започнала тук- в „Цветарка“. Белег на тази трансформация откриваме в епитетите „поглед смътен и нерад“, характеризиращ девойката в последния куплет. Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция: „Но от маса къмто маса…“. В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено-духовни измерения, на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност дават прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание. И трите картини в „Цветарка“ носят авторовото хуманистично послание, че в обществото е необходима социална справедливост, която може да спре нравствения срив в него.
Елегията е написана по преки впечатления от столичното всекидневие, от живи паметници на човешкия трагизъм, край които егоистични и безсърдечни хора отминават равнодушно, но които изтръгват от гърдите на отзивчивия стонове на горест и мъка. Стихотворението „Стария музикант“ доказателствено развива не само поетичния протест срещу незаслужената социална съдба на стареца, но и изразява творческия преход, който извършва Смирненски от символизъм към експресионизъм- като допълва общото движение и развитие на проблема за града. Градът на Смирненски гърми с личния творчески протест на поета, въплътен в тихата печал и съчувствие към съдбата на стария музикант. Появява се социална динамика, сгъстяване на вътрешния психоритъм. Времето и мястото на действието, цялата природа навяват скръб и печал- осезаеми и покъртителни. „Зимните вихри студени“ са в унисон с поведението на града, те са негова жестока проекция, които засилват потискащата атмосфера. Тези метафорично-пространствени „превъплъщения“ на града носят ритъма на динамиката и вътрешното развитие на връзката човек и общество, човек и социална среда. Проявява се идейната художествена връзка между двете нови тематични ядра: град-ад и човек-марионетка. По този начин в малкия творчески модел на света- света на улицата, там някъде до моста, се разгръщат като че ли динамичните развойни процеси на епохата, на големия свят. Немощният старец и цигулката с горестен плач са символите на възприятието, а ситният снежец забулва във вечен духовен мрак и нищета съществуването. Художествените стойности на човешката душевност се измерват с непонятните слова на зимния вихър. А той е безпощаден- като съдба, като живота, и изпраща огнени стрели в сърцето: когато човек няма радости, няма и големи желания. Те се стапят- като снега, или са неуловими във въздуха снежинки- мечти, мираж или химера. Цялата природа, изразена в „скована в мраз висина“, разкрива сивата мъгла на живота, която тегне над всички. Метафората „привечер“ идва да отключи разбирането за стария свят, който ще бъде заменен от новото градивно начало. Но в „Стария музикант“ тази алтернатива все още е невидима. „Черната старческа мъка“ е надвиснала над стария музикант, приведен до моста, невидим като че ли. Стойката на слепия цигулар поразява с вътрешна съсредоточеност, с необикновената изостреност на психическите „сетива“, които се развиват у слепците.
Топосът „до моста“ символизира мястото, през което минават най-много хора, т.е. движението на света, на града. За да бъде видян, за да бъде чута цигулката. Но за това са необходими сетива у околните, а не само зрители на съдбата, нужни са зрящи и състрадателни хора; един нов свят… Детайлите на Смирненски са ярки, изразителни, свежи. С много малко багри, със сгъстена пестеливост поетът рисува картината. Той открива най-същественото в детайла: „тегли полекичка лъка“. Това е израз на старческа немощ, на замиране на творческото чувство, на тежка обида от живота.
Детайлът се явява и голямото обобщение на творбата- другият образ на смъртта. И зазвучава този призрачен, единствен в българската литература „дует“: „А зад гърба му пристъпя Смъртта…“ Неумолима е съдбата. Непреклонна е природата. Сред тези зловещи отрицания стои човекът- прегърбен, немощен, премръзнал. Поставен в капана на живота- между правото на съществуване и задължението да не излиза извън контрола на смъртта- дебнеща, коварна, всевиждаща. Пипалата ѝ са като зимните вихри студени. Едно зло и ужасяващо пребиваване в пространството на града. Целият пейзаж- здрачен, със суровата песен на зимните вихри, с печалния кръг на луната, фосфорнобледа и обла- хармонира със старческата мъка и горчивия плач на цигулката. Траурното настроение е разтворено в художествени детайли, в емоционалния и живописен колорит.
„Цветарка“(1922г.)
Творчеството на Христо Смирненски представлява обобщение на поетическите тенденции от епохата на 20-те години на 20 век. То същевременно налага нова идейно-тематична ориентация и нов образен свят. Поетът преосмисля символистичната поезия, като описва демонизирания образ на града с неговите улици, където бродят неволята и нищетата. Стихотворението „Цветарка“ пресъздава модела на музикална пиеса. Смирненски изгражда текста върху мотива за застрашените младост и красота. Образът на жената жертва е разкрит в три трагически вариации- малката цветарка, чиято „младост цветна“ ще бъде похитена от „каменния град“. Основна художествена фигура, чрез която се осъществява творческата авторова идея, е контрастът между пейзажната и урбанистична картина, между града и цветарката и цветарката и посетителите на един локал. За разлика от символизма, естетизацията на пейзажа в поезията на Смирненски не е самоцел. Тя има за задача да подготви по-убедително контраста, който внася образът на града. Той е с „гранитна пазва“, която крие „хиляди души разбити“, уличният му празник е фалшив- масков („вседневен маскарад“). Неговата блудност е персонализирана по-късно в текста чрез образа на посетителите на нощния локал. Така очертаната опозиция между природата и града се трансформира в несъответствието между приказната прелест на малката цветарка и гранитния духовен облик на днешния град. Контрастът утвърждава идеята за хищното посегателство на света върху чистотата и непорочността на девойката. Стихотворението започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение:
„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна- като теменужен остров в лунносребърни води,“.
Назованият географски обект- планината Витоша, по косвен път уточнява мястото на лирическото действие- София. Пейзажът е реалистично конкретен и романтично красив, и тъжен, изграден с познатата образност и лексика на символизма, но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа инвенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното общество. В картината се открояват два плана- зрително-осезаем, а вторият- метафорично-символен. За първия свидетелстват: „тази вечер“, „Витоша“, „гребен“, „звезди“, а за втория- „загадъчна“, „нежна“, „смътния“, сравненията- „като теменужен остров в лунно сребърни води“ и „сякаш в болка безнадеждна“. Психологизмът във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи: „смъртен гребен“, „тънка пара“ и чрез маркери на крехкостта- „бледи есенни звезди“ и тяхното изчезване, с които читателят ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж. На опоетизирания и одухотворен пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина: „И грамаден, и задъхан…“ градът няколко пъти сменя маската си- празнична, карнавална, екзекуторска. Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на „скрита мъка и печал“, поетът поставя „малката цветарка“ в откритото пространство на града, в който тя е като загубено дете от приказките, прокудено от родния край, отдалечило се от близки хора, беззащитно срещу чудовището град. Подтекстово между цветята и момичето се създава нова асоциативна връзка- и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт. Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод, в който цветарката е ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите- нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия. Към художествените детайли, с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символичното значение на жълтия цвят на хризантемите- раздяла, смърт. Финалният стих драматично отвежда към стихотворението „Улична жена“, като последното действие от драма, започнала тук- в „Цветарка“. Белег на тази трансформация откриваме в епитетите „поглед смътен и нерад“, характеризиращ девойката в последния куплет. Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция: „Но от маса къмто маса…“. В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено-духовни измерения, на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност дават прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание. И трите картини в „Цветарка“ носят авторовото хуманистично послание, че в обществото е необходима социална справедливост, която може да спре нравствения срив в него.
17.05.2013 10:13 -
Добротворчеството на Йовковите герои (БЕЛ, анализ на разказа „Песента на колелетата")
Доброто и красивото са основни теми в творчеството на Йордан Йовков. В разказа „Песента на колелетата“ те са вплетени по начин, който води главния герой до важни житейски изводи и решения. Въпросът, пред който се изправя Сали Яшар: „Как трябва да се живее?“ намира своето решение именно чрез тези категории.
Според Йовков, Доброто е онази ценност в живота на човека, която може да осмисли земния му път. То се крие в душата на всеки и е потребен единствен подтик, за да го отключи и превърне в светоусещане и начин на живот.
Експозицията ни представя главния герой на разказа. Той е прочут майстор на каруци в Али Анифе. В началото на творбата авторът му прави портретна характеристика, чрез която формира читателските нагласи към него: „Така Сали Яшар беше прост човек, с изцапани ръце, ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му“. Йовков го представя като обикновен занаятчия, но и като човек, в който има нещо загадъчно и необикновено. Той обича след трудовия ден да посяда пред къщи и да съзерцава полето. Пейзажът в тези минути на отдих кара героя да се обърне към себе си и да размишлява за своя живот. Сали Яшар е вече богат, но двамата му сина са мъртви. Достигнал зрелостта в житейския си път, той е едновременно спокоен от извървяното и тревожен от мисълта, че е длъжен да стори „благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения“. Той знае как мъдрите старци наричат такова дело, а именно „себап“, но какъв трябва да бъде неговият личен. Дали да бъде мост, кладенец, хан или друго, е загадка, чието решение може да бъде отговор на въпроса на живота му.
В магическия свят на Йовков няма нищо случайно. Авторът гради своето повествование чрез постъпателно натрупване на наглед незначителни детайли в духа на библейските и приказни сказания. Бавно и последователно, сякаш потопявайки читателя в един неземен свят на чудеса, то разкрива пряко героя, неговото психологическо състояние и в същото време представя и мирогледа на разказвача.
Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което задълбочава размислите му. То става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, той е готов за нея, но съкровеното му желание е да види единствената си дъщеря. В неговото съзнание хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а за него те са символ на младостта му, когато е бил беден, но щастлив. Очакването на нейното пристигане изпълва душата на героя с напрежение и драматизъм.
Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Думите му за нея са висше философско обобщение за връзката между дарбата, красотата и благото: „Не с много неща може да надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро.“. Съвършенството ѝ е сякаш следващ знак за Сали Яшар, който неотклонно го води към личното осъществяване на мечтите на живота му.
Все така плавно и ненатрапчиво в наглед монотонния живот на майстора изплува образът, който ще се превърне в съдбовен за него. След като звукът от пеещата каруца на Шакире раздвижва пейзажа, Сали Яшар го дочува и се заслушва в песента ѝ. Но все още не знае, че в него се крие по-широк смисъл.
За него му загатва разказът на Джапар- влюбеният в Шакире нощен пазач. Съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира, той споделя: „И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам.“ Героят не дава вид, че разбира думите, дори когато Джапар открито казва: „…- каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!“. Майсторът сякаш не чува готовия отговор на въпроса, който го гложди. Открива го сам едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си в ковачницата. Той три пъти се замисля: веднъж за разказа на Джапар; втори път за това как сам чува каруцата на Шакире; на третия той вижда хиляди каруци, които пеят по пътищата, а към тях вървят жени и деца, за да ги посрещнат.
В Йовковия свят всеки детайл е от значение. Така и в този епизод на повествованието числото три прави впечатление. То е библейско и натоварено с богат подтекст. Срещаме го и в приказките под една или друга форма. И за героя на разказа то се оказва вълшебно.
Вълнението, което залива Сали Яшар, е последният знак за него, който открива прозрението за личното му предназначение: „Аллах!- Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!“. Това е и кулминацията на разказа, в която героят прави прозрение за своето лично предназначение и за смисъла на своя живот. Това е върховият момент, в който той получава необходимия му духовен заряд, за да изпълни със значение своите дела и да ги превърне от продукт на обикновения труд в резултат на висше творчество.
В сътворяването на добро и красиво авторът открива етичните и естетични основания във философията както на героя, така и на своето лично разбиране за живота.
Това, за което копнее Сали Яшар, е да остави добър спомен в паметта на хората. И какъв по-лесен начин да върши това от този да прави онова, което най-добре умее. Той разбира с душата си, че каруците, които изработва, свързват хората, а особеният глас на всяка им помага да се разпознават.
Майсторът открива, че всеотдайността му към работата го изпълва с вътрешно движение и удовлетворение. В нея той влага цял себе си и своите умения; чувства, че живее. Тя му посочва пътя към безсмъртието и осмисля битието му. Творчеството разширява мирогледа на героя и без той сам да подозира защо, го подтиква към добри дела. Сали Яшар дарява в заем кесия с пари на Джапар, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Героят не разбира, че неволно изпълнява неизречено желание на дъщеря си, и така се превръща в оръдие на великата сила на живота- „любовта между хората“. Като истински мъдрец, той прозира съкровената тайна, която движи света и направлява действията на човека и я издига като ценност над всичко.
Благодарение на двете сили- творчеството и любовта, неотделими една от друга, в края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.
Благодеянието изпълнява своето предназначение. Развръзката отвежда читателя към размисъл за щастието, което е цел на всеки човек.
В разказа „Песента на колелетата“ може да се види какво е то за Йовков. Не изобилие и материално благополучие, а висша реализация на личните възможности. Сали Яшар го постига именно по този път. И нещо повече- то не е в егоистичното утвърждаване на своите желания, а в неведомото отгатване стремежите на ближния; в това сам да бъдеш щастлив, но и да правиш и другите щастливи, като активно присъстваш в техния живот със своите умения и обич. Щастието е в магичната хармония на образи и звукове, в тайнственото съзвучие между тях, което ги превръща в завършена и незабравима мелодия, която прехвърля времето и отваря вратата към безсмъртието.
Преломен момент в съзерцателното битие на героя е заболяването, което задълбочава размислите му. То става начало на ново движение, на нова среща с живота. Героят не се бои от смъртта, той е готов за нея, но съкровеното му желание е да види единствената си дъщеря. В неговото съзнание хубостта ѝ се слива с образа на първата му жена, а за него те са символ на младостта му, когато е бил беден, но щастлив. Очакването на нейното пристигане изпълва душата на героя с напрежение и драматизъм.
Като въплъщение на живота, момичето съживява болния си баща. Думите му за нея са висше философско обобщение за връзката между дарбата, красотата и благото: „Не с много неща може да надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро.“. Съвършенството ѝ е сякаш следващ знак за Сали Яшар, който неотклонно го води към личното осъществяване на мечтите на живота му.
Все така плавно и ненатрапчиво в наглед монотонния живот на майстора изплува образът, който ще се превърне в съдбовен за него. След като звукът от пеещата каруца на Шакире раздвижва пейзажа, Сали Яшар го дочува и се заслушва в песента ѝ. Но все още не знае, че в него се крие по-широк смисъл.
За него му загатва разказът на Джапар- влюбеният в Шакире нощен пазач. Съобщавайки новината, че е разпознал Чауш Ибрям по каруцата, с която се прибира, той споделя: „И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам.“ Героят не дава вид, че разбира думите, дори когато Джапар открито казва: „…- каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!“. Майсторът сякаш не чува готовия отговор на въпроса, който го гложди. Открива го сам едва на следващия ден, когато три пъти прекъсва работата си в ковачницата. Той три пъти се замисля: веднъж за разказа на Джапар; втори път за това как сам чува каруцата на Шакире; на третия той вижда хиляди каруци, които пеят по пътищата, а към тях вървят жени и деца, за да ги посрещнат.
В Йовковия свят всеки детайл е от значение. Така и в този епизод на повествованието числото три прави впечатление. То е библейско и натоварено с богат подтекст. Срещаме го и в приказките под една или друга форма. И за героя на разказа то се оказва вълшебно.
Вълнението, което залива Сали Яшар, е последният знак за него, който открива прозрението за личното му предназначение: „Аллах!- Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!“. Това е и кулминацията на разказа, в която героят прави прозрение за своето лично предназначение и за смисъла на своя живот. Това е върховият момент, в който той получава необходимия му духовен заряд, за да изпълни със значение своите дела и да ги превърне от продукт на обикновения труд в резултат на висше творчество.
В сътворяването на добро и красиво авторът открива етичните и естетични основания във философията както на героя, така и на своето лично разбиране за живота.
Това, за което копнее Сали Яшар, е да остави добър спомен в паметта на хората. И какъв по-лесен начин да върши това от този да прави онова, което най-добре умее. Той разбира с душата си, че каруците, които изработва, свързват хората, а особеният глас на всяка им помага да се разпознават.
Майсторът открива, че всеотдайността му към работата го изпълва с вътрешно движение и удовлетворение. В нея той влага цял себе си и своите умения; чувства, че живее. Тя му посочва пътя към безсмъртието и осмисля битието му. Творчеството разширява мирогледа на героя и без той сам да подозира защо, го подтиква към добри дела. Сали Яшар дарява в заем кесия с пари на Джапар, за да си купи нива, която да обработва, и му обещава каруца, когато се задоми. Героят не разбира, че неволно изпълнява неизречено желание на дъщеря си, и така се превръща в оръдие на великата сила на живота- „любовта между хората“. Като истински мъдрец, той прозира съкровената тайна, която движи света и направлява действията на човека и я издига като ценност над всичко.
Благодарение на двете сили- творчеството и любовта, неотделими една от друга, в края на разказа се разплита и последният възел. Останала вдовица, Шакире се завръща завинаги в родния си дом и се омъжва за Джапар.
Благодеянието изпълнява своето предназначение. Развръзката отвежда читателя към размисъл за щастието, което е цел на всеки човек.
В разказа „Песента на колелетата“ може да се види какво е то за Йовков. Не изобилие и материално благополучие, а висша реализация на личните възможности. Сали Яшар го постига именно по този път. И нещо повече- то не е в егоистичното утвърждаване на своите желания, а в неведомото отгатване стремежите на ближния; в това сам да бъдеш щастлив, но и да правиш и другите щастливи, като активно присъстваш в техния живот със своите умения и обич. Щастието е в магичната хармония на образи и звукове, в тайнственото съзвучие между тях, което ги превръща в завършена и незабравима мелодия, която прехвърля времето и отваря вратата към безсмъртието.
