Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Примерни есета, ЛИС, теми, реферати, домашни работи за ученици и студенти
Автор: u4ebnimateriali Категория: Бизнес
Прочетен: 3027041 Постинги: 223 Коментари: 17
Постинги в блога от 06.05.2013 г.
2  >  >>
За знак за формирането на нихилизма като самостоятелна философска позиция се приема публикуването от Щирнер през 1844г. на „Единственият и неговата собственост“, а за първо негово описание романът на Тургенев от 1862г.- „Бащи и деца“. През втората половина на ХІХв. теоретичните разработки в тази област са насочени срещу традиционния романтизъм и идеализъм на културния живот, срещу цялата ценностна система на „заварения“ свят, срещу абсолютната държавност и политическо статукво. Като тогавашно явления, идеологията на нихилизма остава встрани и чужда за обикновения човек на ХІХв. и Ницше решава да прокламира неговата поява и закономерност. Фридрих Ницше е един от най-противоречивите и, може би, погрешно тълкувани философи. Възприеман като краен, поради търсенето на единомислие с фашисти, атеисти, комунисти, теолози, неговото творчество се определя като литературно-философско, отразило поетизма на мита и опитът да се изведе една философия на Свръхчовека. „Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого“, излязла през 1885г., е венец на духовните търсения на своя автор. В поемата са концентрирани основните идеи на неговите творчески виждания- за свръхчовека, за волята за власт и за вечното възвръщане. Предадени са чрез преплитането между мита, източната мъдрост, античността и изразени чрез афористичен език. Заедно с категоричния изказ и философията на гордия самотен дух, отхвърлила християнския Бог, тази философска поема е пропита с неистовата жажда за възвеличаване и отстояване на човека, поел пътя на своето самоизграждане. Няма съмнение, че изборът на име на героя на поемата- Заратустра, не е случаен. Той отвежда читателя към древния пророк Зороастър и основания от него зороастризъм- древно иранско религиозно-философско дуалистично учение, което по своята същност се доближава до източните учения за кармата. Сам Ницше, в своето умствено затъмнение (или просветление), твърди, че е прероденият Буда. Животът на този източен мъдрец намира отражение в „сюжета“ на поемата. В началото ѝ героят застава пред нас като четиридесетгодишен мъж, в своята пълна физическа и душевна мощ, слизащ от планината долу при смъртните хора, за да се скита и да ги поучава. Във втората част той отново се връща в пещерата на своята самота, в духа на разочарованието. В третата присъстваме на неговото превъзмогване на себе си- от проповедник и предтеча виждаме го да става Свръхчовек. В четвъртата- последна част, е описан неговият последен ден. Заратустра е вече беловлас старец, който е готов за пореден път да премине границата на самопревъзмогването и да напусне своята планина, за да слезе при хората и там да намери смъртта си. Почерпил вдъхновение от източната философия, Ницше се опитва да предложи мисловна алтернатива на европейската духовност. В центъра на творбата е идеята за самотата, отшелничеството, пряко обвързани с постигането на самопознание и мъдрост. Прави впечатление, че няколко реда в Предислова са наситени със символи, представящи Заратустра като пророк с проповедническа мощ, пратеник на Духа, за да изрече неговите истини. Обръщението му към слънцето- стар египетски символ, както и присъствието на образите на орела и змията- знаци на проницателност и мъдрост, са доказателство за способността му да общува с висшите светове- извори на свещени слова, разкриващи тайните на битието. В светлината на желанието да бъдат достигнати прозрения, да бъдат изречени мистичните основания на живота неизменни са паралелите с Фауст, Мефистофел, Иисус… Фигурата на прорицателя, мъдреца, самотника светец тук е дорисувана с прибавянето на едни ясно заявени гордост, величие, дори известна гръмкост, безапелационност и жестокост към тълпата, които не се вписват в широтата на грандиозно заявеното превъзходство. Ницше отхвърля аналогията с християнските светци, защото приема този образ като апотеоз на неудачника, на неговата слабост и лична непълноценност, заради които обиква Бог, и издига човека, но просветления човек, както прави будизмът. Разбира се, философът се противопоставя само на християнската интерпретация на Бога, която дава църквата, и предлага ново разбиране. Той сякаш възражда езическия култ към Дионисиевото начало, разбирано не като отдаване на похотта и телесното, а като докосване до истински виталното, и го противопоставя на Аполоновото, обусловено като разумно чувство за мярка. „Залезът на Заратустра“ е приемане на смъртта, но смърт социална, която отвежда човешкия дух при извора на пълноценния живот, при екстазното сливане с Бога, в което човек осъществява своята пълнота и жизнен порив. Залязващият Заратустра постига пълнотата на духа и придобива свободата да го изразява и да отдава достигнатата в него светлина. Особена философска постановка в творбата е разглеждането на Аз-а в два аспекта: „социализирано его“ (съвкупност от обществени отношения), което трябва да бъде отхвърлено като пречка за самоосъществяване, и „самосъщо“- носител на индивидуална воля, което чрез еманципация достига съвършенство у отделни индивиди.
     Най-значимият символ, израз на самосъщния Аз- център на Ницшевата философия, е Свръхчовекът. Авторът на поемата го разбира като по-висш етап от човешкото развитие: „Аз ви уча за Свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.“ Той няма нищо общо с идеологията на Третия райх за господство на арийската раса, осъществила култа към съвършеното тяло у индивиди, които сляпо се подчиняват на волята на своя водач. Мисията на този образ е друга. Тя се заключава в преосмислянето на всички ценности, преоценката на стойностите. За философа властващото духовно съвършенство е всъщност стадна посредственост, която потиска телесното и пренася тази агресия на човека към самия себе си. Той възприема християнския морал като лицемерен и осъжда прикритото желание за сливане на индивида с масата. Истинската любов за него е саможертва и не е по силите и възможностите на всеки. Затова и Ницше е близък до идеята, че единственият свръхчовек в историята е Иисус Христос. В поемата човекът е представен като „въже, опнато между звяра и свръхчовека- въже над пропаст“. Това определение води до представата за несигурността и смъртта като условия за възвишаването на човека, както и за пътя, който трябва да бъде изминат за постигането му. Антипод на Свръхчовека е „последният човек“. Заратустра се стреми да събуди съзидателното начало у своите слушатели, като насърчава в тях гордостта на презрението, защото то е най-ефикасният стимул за преодоляване на страха, за да се избегне уподобяването на срамното и посредственото. За пророка най-презрителното в света е „последният човек“- оскотял, пропаднал, покорен, който предпочита да потъне в блатото на щастието и мизерното удоволствие пред възможността да твори и да се развива. Волята на Ницше не е малкият човек, а отделната силна личност, която води, а не, която е водена, и която мами не щастието, а подвигът. В познанието, а не в щастието може да бъде намерена истината. На Свръхчовека се гледа като на последна консеквенция на Дарвиновата теория за развитието на видовете, но Ницше го разглежда като тип, а не като вид. Тип човек, превъзмогнал себе си, възвисил се нравствено, който не е край в развитието, а ново начало в морален, а не биологически смисъл.
        За Ницше Свръхчовекът е връх в човешката еволюция. Той не признава външни норми и ценности. Той ги създава. Не служи на нищо и на никого, защото е творец, който не се подчинява на идеология, религия или наука и е поставил ценността си над тях. Свръхчовекът не се бои от страданията. Те са предизвикателство за неговите сила и воля и го уподобяват на християнския Богочовек. Той твори света и самия себе си като произведение на изкуството: „Красотата на свръхчовека ми се яви като сянка. О, братя мои! Какво са за мен вече боговете!“- пише Ницше. Философът не отрича морала и Бог, а се опитва да даде едно ново съдържание на моралните и духовни ценности, които да доведат човечеството до ново качество. „Тъй рече Заратустра“ запечатва и една позната от митовете идея- тази за вечното възвръщане- възвръщането на онова, което е било. Тя се явява символ на творческия процес, чиято рожба е Свръхчовека. Моралният идеал на религията на Ницше се определя от заповедта: прави това, което искаш да се повтори пак. Идеята си той обосновава, като обяснява, че количеството на сила е определено и че няма нищо безконечно. Следователно, числото на положенията, измененията и комбинациите и развитието на тази сила е чудовищно голямо и практически необозримо, но във всеки случай не е безкрайно. Но доколкото времето, в течение на което вселената използва тази сила, е безкрайно, до настоящия момент вече е протекла безкрайност, т.е. всяко възможно развитие вече е трябвало да се осъществи. Следователно, наблюдаваното развитие трябва да е повторение. В този смисъл философът смята, че необходимостта да изживееш живота си отново е много по-трудна от смъртта. Трябва да си приел своя живот, за да имаш сили да го изтърпиш отново. Това е вариант на християнската идея за безсмъртието на душата и на източната философия за прераждането. Този мит олицетворява онтологическото единство на света. Основополагаща идея за философията на Ницше е тази, която утвърждава волята за власт. От една страна, тя е властта на силните- на аристократите, която е типичен инстинкт на подема, воля за живот, като под аристократизъм се разбира благородството на духа, към който се отнасят красотата и достойнството, силата и енергията, безстрашието, волята и самоконтролът. Човек не може да помага на другите, ако не се е научил да разбира и задоволява собствените си нужди. Едва след като достигне съвършенство, той може да определи своите идеали и ценности. От друга страна, тя е властта на тълпата и стадото. Изразява се в инстинкт на упадъка, воля към смъртта, към небитието. Според Ницше трябва да господства най-доброто и най-доброто иска да господства. Волята за власт, за която говори философът, няма нищо общо със стремежа към власт в чисто политическия смисъл на тази дума. Той отхвърля властолюбието, заедно със сладострастието и себелюбието и утвърждава волята за власт като всеобщ жизнен принцип. За него държавата, осъществявана като равноправие, е неприемлива, защото хората не са равни. Счита, че благородният човек е отговорен за своите действия само пред равните си, но е съвършено свободен по отношение на низшите. Благородният човек сам по себе си е въплътената воля за власт. Ницше вярва в плурализма на индивидуалните воли и признава конкуриращите се центрове на духовни сили. За него животът е отвъд противоречието материя-дух. Той е единна неразчленима същност, синтезираща материята и духа. Философските възгледи на Ницше биха могли да се сведат до следното: Атомът е субективна фикция. С него обозначаваме индивидуалността- всеки център на сила, който конструира целия останал свят. Понятието „движение“ за Ницше няма смисъл. Той предпочита да използва „ставане“, което отразява относителността на нещата. В света няма материални неща сами по себе си, а само динамически количества, които са в отношение с други динамически количества и същността им се състои в отношението и въздействието им върху тях. Същността на нещото е само мнение за него. Относителността на нещата и липсата на субстанциална устойчивост свежда познанието до изработване на полезни за субекта фикции, които му помагат да оцелее и реализира своята воля за мощ. Познание и живот са едно и също нещо. Логиката е свързана с допускането на абсолютно тъждествени случаи. Според Ницше, такива няма, следователно, аксиомите на логиката са фикции. Логиката има значение само по отношение на измислени от нас същности. Тя е опит да се разбере действителният свят по изградени от нас схеми на съществуващото. Доброто и злото не съществуват сами по себе си, а са резултат от човешката оценка на събитията. „Няма морални явления, има морални интерпретации“. Добро е това, което е добро за живота. Ницше поставя центъра на морала върху единствената обективна основа, призната от него- живота. А негова същност са жизнеутвърждаващата сила, волята, силните емоции, страстите, борбата, поемането на риск и те стоят над разумността, полезността, обичта към ближния, идеалите, светостта, които прикриват безсилието, страха, неспособността за борба. Център на моралната философия е личността. Егоизмът се приема като нещо основно в първоначалния закон на нещата. Човекът трябва да бъде верен на себе си и да запази своята природа, да действа съобразно своето Аз, своите чувства и стремежи, а не по външни подбуди или общочовешки цели. Истината е в самореализацията. Моралът е два вида- робски и аристократичен. Първият е морал на масата и е израз на стадна воля, на слабия, на нещастния човек, който е недоволен от съдбата си и лишен от собствена воля да се разпореди с живота си. Аристократичният, напротив, има в основата си свободата, която не се дава по право, а се завоюва. Тя стои по-високо дори от човешкото щастие. Свободният човек не хленчи пред съдбата, а намира сили да преодолее всякакви трудности. Той си поставя високи цели и се самопреодолява и усъвършенства. Поемата на Ницше поставя принципно нови проблеми пред философската мисъл по един радикален начин. Остротата, с която се противопоставя на традиционните представи, отвращението му от системността, многозначността и вътрешната противоречивост, характерни за неговия стил, създават условия за различни тълкувания. Въпреки своята сложност, непоследователност, невинаги понятна художествена символика и екстремални изводи, поставящи под въпрос изходните принципи, Ницшевата философия проправя път за модерното мислене на ХХвек.  
Заключение Учението на Ницше е висш идеализъм. Той проповядва вечно и неуморно саморазвитие и самоусъвршенстване. Човекът за него е човек, когато непрестанно се преодолява, прекрачва и превъзмогва. Той е стрела към далечното. Човешкото битие няма цел- то е непрекъснат стремеж към нови върхове. Светият смисъл на живота според него е в преодоляването на болката и приемането на съдбата и жребия. Той презира всички, които нямат достатъчно сили в себе си да се борят с живота и със себе си, всички слаби и раболепни хора. За Ницше няма по-красив човек от гордия и владически човек. Учението му е възслава на борбата и на войнствения царствен дух. Да обичаме живота и да не бягаме от неговите тревоги ни съветва той, защото в страданието има повече величие, отколкото в щастието. Философът сам нарича разбирането си „философия на смеха“, а последователят ѝ „дионисовски“ човек- човек на живота, разбиран като борба за собствено просветление и борба за дух.


Ползвани материали:


Волята за власт като творческо съзидателно начало на живота (реферат), В: http://www.pomagalo.com
Крафт, П., 2011: Стожерите на неверието- Ницше, В: http://www.glasove.com
Ницше Фридрих (1844-1900), В: Философский минимум,
http://www.myline.ru
Славейков, П., 1994: Заратустра, В: Защо сме такива?
Турлаков, Н., Философски бележки за нихилизма, В:
http://my.opera.com
Тъй рече Заратурстра, В:
http://bg.wikipedia.org
Фридрих Ницше- „Тъй рече Заратустра“- Философията на живота, В:
http://virtualcenter-bg.net
Хаджийски, Г., 2012: Фридрих Ницше и самоосъзнаването на душата като свръхчовешкото в човека, В: http://georgihadjiyski.blog.bg
Цолова, Цв., Анализ, Тъй рече Заратустра- Фридрих Ницше, В: http://www.pomagalo.com    
Категория: Други
Прочетен: 5798 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 06.05.2013 17:14
 Диагностиката и лечението на очните заболявания са предмет на науката офталмология. Думата „офталмология“ произхожда от гръцкото "ὀφθαλμός"- око и "λόγος"- слово, знание,  и означава наука за очите. Тя е клон на медицината, който се занимава с болестите на зрителния анализатор и с лечението им. 80% от сетивната информация за човека се осигурява от зрението, което прави окото един от най-важните органи в човешкото тяло. Специалистите, работещи в сферата на опазване на очното здраве, се наричат офталмолози. Те имат за задача да изучават, разпознават, лекуват и профилактират заболяванията на зрителния анализатор и локалните прояви в очите при други общи заболявания. Офталмологията е една от най-интегративните медицински специалности, тъй като предлага поле за съвместна работа на интернисти, невролози, ендокринолози рентгенолози и други тесни специалисти. Офталмологията е дисциплина, която зависи от медицинската апаратура, но това не е достатъчно за добрите резултати. Очният лекар трябва добре да се ориентира в оплакванията на пациента. Добрата анамнеза води до точна диагноза.    В морфофункционално отношение зрителният анализатор се състои от периферен отдел (орган око), проводников (зрителни пътища) и централен отдел (корово представителство в главния мозък). Това е причината и очните заболявания да се разглеждат на сегментен анатомичен принцип. Те се поделят най-общо в три групи: заболявания на очни придатъци, на окото и на зрителните пътища. Носенето на очила не е болест, а отклонение в очната оптика. Затова и то не се лекува, а коригира посредством очила, контактни лещи или есхимерен лазер.  
 Заболявания на очните придатъци
       Заболяванията на очните придатъци засягат човешките клепачи. Клепачните възпаления са възпалителни (алергични и инфекциозни), дегенеративни, туморни и травматични. Обикновено са откриват навреме, тъй като са изложени на добро наблюдение, симптоматиката е богата и бързо води до вземане на лечебни мерки. Болестите на слъзния апарат най-често са от възпалително естество. Едно от тези заболявания е т.нар. сухо око, пряко свързано с прекомерното застояване и интензивна употреба на персонални компютри. Изразява се в усещане за дразнене, парене, сухота и се дължи на по-лошо овлажняване и изсъхване на лигавицата на окото (конюнктива) и очната роговица. Проблемите с конюнктивата са сред най-честите очни заболявания. До 40% от общата очна патология се пада на конюнктивитите. Те варират по тежест на проява и отговор на лечението, но обикновено са лечими и са с добра прогноза за зрението. Внимание изискват алергичните и епидемичните конюнктивити, както и някои туморни заболявания. Симптомите на алергичния конюнктивит се изразяват в сърбене, сълзене на очите, подуване и зачервяване на клепачите. Дължи се на хиперактивност на имунната система към чужди субстанции- т.нар. имуногени и алергени. Ключовият компонент на очната алергична реакция е мастоцитът, който взаимодейства със специфичните алергени. Лечението се изразява в намаляване на симптомите чрез елиминиране на алергичния фактор, изразяващо се в налагане на студени компреси, използването на лубриканти и изкуствени сълзи, които да отмият алергена. Епидемичният конюнктивит, заедно с фарингоконюнктивалната треска, са форми на вирусния конюнктивит. Епидемичният се причинява най-често от аденовируси 8 и 19. Ключовите симптоми са типичните за конюнктивита, като при тежки случаи може да се наблюдава срастване на конюнктивата на клепачите и очната ябълка. Състоянието е заразно. Вирусните конюнктивални инфекции се предават по въздушно-капков и социално-битов път. Инкубационният период е от 5 до 12 дни. Лечението е съсредоточено към профилактиката- изключване на контакта с други хора, неизползването на общи кърпи, очила, контактни лещи и др.       Към очните придатъци се отнася и очницата (очната орбита). Заболяванията, свързани с нея, са разнообразни и изискват особено внимание, тъй като могат да се дължат на екстензия (разпространение) на друго заболяване. Те често изискват спешна системна терапия или продължително проследяване. Към тях спадат периостит, тенонит, екзофталм, енофталм и други.          Периоститът може да се развие при проникване на инфекция по екзогенен път- при травма, с или без внедряване на чуждо тяло, или по ендогенен път- по съседство от околните околоносни кухини и по кръвен път. При засягане на периоста винаги се обхваща и подлежащата кост. Много често може да се образува абсцес между костта и периоста. Наблюдават се остър и подостър (или хроничен) периостит. Като се изключат специфичните прояви и симптоми, лечението и при двата типа се състои в прилагане на антибиотици и изчистване на гнойника.          Тенонитът представлява възпалително заболяване на теноновата капсула. Причинява се от механична или оперативна травма, ревматизъм, грип, алергия и др. Заболяването започва с оток и зачервяване на клепачите и конюнктивата. За лечение се прилагат топли компреси. Лекува се основното заболяване с противовъзпалителни средства, кортикостероиди или антибиотици.            Екзофталмът представлява изпъкване напред на очната ябълка. Най-често се причинява от увеличаване съдържимото на орбитата, вследствие на настъпил кръвоизлив, възпалителен процес, тумор, ендокринни смущения, съдови промени и др.             Енофталмът е хлътване на орбитата. Може да бъде вроден или придобит. При първия водеща причина е родова травма. Придобитият се наблюдава при фрактури на орбитата и при парализа на симпатиковата инервация като част от синдрома на Клод Бернар-Хорнер, който се характеризира с птоза, миоза и енофталм. При силно отслабване и при тежко обезводняване при стари хора може да настъпи също енофталм.  
              Заболявания на органа око             Роговицата е първият елемент на оптичната система на здравото око. Тя е нежна тъкан с много особености и болестите, които я засягат, могат да доведат до сериозно увреждане на зрението, тъй като са от възпалително, дегенеративно и травматично естество. В кръга от заболявания на роговицата попадат: отокът; появата на везикули по нея- задържане на течност между епитела и стромата; инфилтрат на роговицата- възпалителен процес, съпроводен с болка, съзлотечене и фотофобия; васкуларизация- образуване на кръвоносни съдове в коронеята; роговични дегенерации, които са последица от възпалителни или други очни и общи заболявания, довели до израждане на клетки в някои или всички слоеве на роговицата, изразяващи се в мътнини; маргинална дегенерация на Териен (браздовиден кератит)- разпад на роговичната тъкан. При необратима повреда на роговицата, тя може да бъде подменена със здрава тъкан от трупен донор- трансплантация. Това се извършва с операция, наречена кератопластика.         Заедно с роговицата, склерата оформя външната обвивка на очната ябълка. Заболяванията на склерата са най-често възпалителни (склерити) и нерядко са белег на общо заболяване (ставни възпаления, колагеноза и др.). Към болести на склерата спадат: склерит, еписклерит, екваториален стафилом и склеректазия. Склеритът се поделя в две групи- преден и заден. При предния се засяга част от склерата, разположена пред екватора на очната ябълка. Образуват се склерни стафиломи- възелчета, които са болезнени при папилация, поради засегнатите цилиарни нерви. При рецидивиращи склерити често се развива склерозиращ кератит и вторична глаукома. Причините за настъпването на задния склерит са същите като при предния. Характерно тук е слабо изразеното протрузио на булба, болка при движение на очната ябълка, болка при натиск върху окото. Може да се развие отлепване на ретината. Лечението се изразява в прилагане на кортизонов мехлем, суха топлина. Кортикостероди и противовъзпалителни средства се прилагат по общ път. Еписклеритът е възпалително заболяване на повърхностните слоеве на склерата. Протича едностранно под формата на повърхностен дифузен или ограничен инфилтрат, наричан склерна пъпка. Лекува се чрез прилагане на антибиотични и сулфонамидни капки, кортизонови капки локално.        Втората обвивка на човешкото око е увеята (ирис, цилинарното тяло и хориоидея). Тя е натоварена с кръвоснабдяването на очните тъкани и производството на вътреочните течности. В зависимост от това коя от структурите е засегната от възпалителен процес, увеитите са: преден (ирит, преден циклит, иридоциклит), интермедиерен (парс планит, хиалит, заден циклит), заден (хориоретинит, ретинохориоидит) или панувеит. Най-често болестите на увеята са възпалителни- с локален или общ произход. От основно значение е разграничаването на възпалителните заболявания от неинфекциозните увеити. Причината може да е травма, токсично увреждане, да маскира развитието на вътреочен тумор или дегенеративен процес. Увеитите могат да се проявят само със субективно усещане за плуващи мътнини пред иначе спокойни очи. Заболяването най-често се превръща в хронично. При болни с нарушен имунитет херпетичният увеит може да доведе до пълна двустранна слепота. Основната цел на лечението е да се потисне максимално бързо възпалителният процес. Лечението включва прием на медикаменти- антибиотици, антивирусни препарати, противовъзпалителни средства и др. Задължително е приложението на медикаменти за разширяване на зеницата. При имуномедиираните увеити лечението включва локални и/или системни кортикостероидни препарати, а при тежки случаи и продължителна имуносупресивна терапия. Леките форми се лекуват само с очни капки.       Едно от най-често срещаните очни заболявания, което се проявява обикновено след 50-годишна възраст и засяга огромен процент от хората, е катарактата (сенилна катаракта или старческо перде). Изразява се в постепенна загуба на прозрачността на лещата, дължаща се на промяна в белтъчния ѝ състав. Засяга се едното око, последователно и двете и много рядко и двете едновременно. За помътняването на лещата са необходими от няколко месеца до няколко години.      Познати са две форми на заболяването- корова и ядрена катаракта, в зависимост от локализацията на измененията в лещата. При коровата, още преди оплакванията, в периферията на лещата при офталмоскопско изследване се наблюдават спицовидни помътнявания с върхове, насочени към центъра на лещата. Оплакванията се появяват, когато помътняването достигне зеничната част на лещата или когато се разпростре по задната част на кората ѝ. Болните виждат мъгливо, образите на светлите обекти се умножават. Неясното виждане прогресира, докато се стигне само до различаване на светло от тъмно. В развитието си коровата катаракта преминава през няколко стадия. Кората на лещата последователно потъмнява, след това набъбва, изпълва се с водни цепки и мехурчета с течност, докато накрая консистенцията ѝ отново става хомогенна, намалява обема и прозрачността си и придобива сивобелезникав цвят. Последните признаци показват, че катарактата е в стадия на „узряване“. В този период е удачно да се предприеме операция. В противен случай заболяването преминава в стадий на „презряване“, като ядрото на лещата се утаява в долната част на лещената капсула. Тя дегенерира и става пропусклива за белтъците на лещата. Катарактата на ядрото на лещата се развива предимно у късогледи лица. Най-типичното оплакване е появата на късогледство в напреднала възраст и неговото прогресивно развитие. Друго характерно оплакване е силното заслепяване при слънчево осветление. Развитието на ядрената катаракта е много бавно и продължава 4-6 и повече години. Лечението е оперативно и се изразява в отстраняване на помътнената леща и оптическа корекция за възстановяване на зрението. Естествената вътреочна леща се подменя с изкуствена. Операцията се извършва чрез ултразвуково разбиване на лещата, но не и с лазер.        Освен старческата катаракта, съществуват и други форми на заболяването. Патологичната катаракта, която се развива в резултат като последица и усложнение на общо заболяване, е една от тях. Такава е диабетната катаракта, която се появява у млади диабетици с високи нива на кръвната захар. Тази катаракта узрява за кратко време и е двустранна. Отстранява се, едва след като трайно се стабилизира нивото на кръвната захар и под защитата на антибиотици. Токсичната катаракта се появява при отравяне с ерготин, нафталин, талий, динитрофенол. Лъчевата катаракта се развива при излагане на очите под въздействието на различни видове лъчи: инфрачервени, рентгенови, радиоактивни и други. Електрическата катаракта се развива при удар от електрически ток. Характерно за нея е, че узрява за кратък срок.     Честа патология са заболяванията на стъкловидното тяло. Симптомите са плуващи в зрителното поле мътнини и мъглявини.         Най-важната „виждаща“ тъкан на окото е ретината. Увреждането ѝ от травми, съдови заболявания (артериална хипертония, захарен диабет), възпаления, възрастови дегенерации, могат чувствително и необратимо да намалят зрението и да инвалидизират човека. От съществено социално значение е и ретинопатията на недоносените деца, поради пожизнено инвалидизиращия характер на това заболяване. Успешно лечение се постига с лекарства и лазер.  
        Заболявания на зрителния нерв
    Най-честото заболяване на зрителния нерв е глаукомата. Основен патологичен механизъм за развитието на тази невропатия е високото вътреочно налягане, въпреки че последни изследвания показват, че болестта  може да се развие и при нормални негови стойности, и лечението е насочено към овладяване на този показател. Под негово въздействие се развиват тъканни нарушения на зрителния нерв, които се проявяват с постепенно отпадане на зрителното поле. Болестният процес завършва с пълна двуочна слепота в различно дълъг период от време. Натискът, който се оказва върху обвивката на очната ябълка отвътре навън, е по-висок от атмосферното налягане. Колебанията на вътреочното налягане зависят преди всичко от продукцията и оттока на вътреочната течност. Тя изпълва предната и задната очна камера, като от задната преминава през зеницата в предната. Оттичането ѝ от окото се извършва чрез сложна система от каналчета, разположени на различни нива. Те отвеждат течността във венозната система на предните венички на ресничестото тяло. Централната нервна система регулира продукцията и оттока на вътреочната течност по невро-рефлекторен път. Нормалните граници на вътреочното налягане са между 16 и 22мм живачен стълб. Стойности над 25мм се приемат за състояние на патологично повишено вътреочно налягане, а под 14мм- за намалено. Основното деление е на първична, вторична и конгенитална (вродена). Първичната, наричана още хронична, е характерна за възрастните хора и се изразява в запушване на вътреочните канали и повишаване на налягането. Тя бива откритоъгълна и закритоъгълна. Според СЗО всички пациенти над 40 години подлежат на ежегоден контрол на вътреочното налягане. Причинителят на вторичната не е стареенето. Обикновено е съпътствана от други заболявания. Може да бъде закритоъгълна, откритоъгълна, пигментна и други. Според функционалното състояние и нивото на вътреочно налягане глаукомното заболяване има две форми- застойна и проста глаукома. За застойната е характерно, че вътреочното налягане се променя остро, скокообразно. В момента, когато вътреочното налягане се повиши бързо, в тъканите на окото се получава застой. Той предизвиква болка и понижение на зрението, поради оттока в прозрачните среди и потискане на нервните влакна. Окото е зачервено от застойното кръвонапълване, роговицата е оточна, зеницата е широка. Често малките пристъпи преминават спонтанно, но в продължение на 10-15 години болестният процес прогресира и функцията на едното око отпада, а на другото око значително се уврежда. Болковите и зрителните оплаквания се появяват сутрин или след умора, след емоционални преживявания, престой на тъмно (кино, театър), след работа с продължително наведена глава, топла баня, както и при излагане на студ. Могат да се появят болки във веждата, долната челюст и областта на тила. Зрителните нарушения се изразяват в леко преходно примъгляване, преминаващо в значително и продължително намаляване на зрението. При простата глаукома болният не забелязва промените в зрението си, тъй като те настъпват бавно и той се приспособява към тях. Освен това заболяването прогресира различно в двете очи. Нивото на вътрешното налягане не е много високо (около 35мм) и денонощните му колебания не са много големи (под 10мм). При изследване се открива отпадане на част от зрителното поле от страна на носа, но болният не усеща това, тъй като отпадналото зрително поле се компенсира от запазеното поле на здравото око. Затова много често глаукомата се открива при вече напълно ослепяло едно око, при случайно затваряне на зрящото. Обикновено такива болни си спомнят, че са имали нарушения в адаптацията към тъмно и светло, на което не са обърнали внимание. Характерна е появата на пресбиопични оплаквания. При всички форми и стадии на глаукома лечението цели нормализиране на вътрешното налягане и преустановяване на нарушенията в храненето на тъканите на окото. При леките случаи още в началото на болестта е достатъчно спазването на хигиенно-диетичен режим. Диетата трябва да бъде плодово-зеленчукова, без прекален прием на течности, с ограничаване на солените храни. Трябва да се избягва престой на силно слънце или нагряване. Използването на капки е най-разпространената лекарска практика, както и лазерното лечение, при което се прави малък отвор в окото, който да позволи оттичането. При по-тежки случаи се прилага минимално количество пилокарпинов разтвор. При пристъп, заедно с него и дехидратин, напоследък с голям успех се използват и осмотично действащи диуретици, включително манитол и глицерин. Полезна е и топлата баня на краката. Към формите на глаукома следва да се отбележи и детската глаукома. Тя се дължи на вродена аномалия в положението на корена на ириса спрямо задната стена на роговицата, което възпрепятства филтриращата система на камерната течност. Това затруднява оттичането и вътреочното налягане се повишава. Най-често болестната картина се развива няколко месеца след раждането. Едни от признаците са сълзотечение и фотофобия (страх от светлина). При операция, предприета в ранен стадий на заболяването, в голям процент от случаите се запазва задоволително състояние на зрението. Възпаленията на зрителния нерв могат да бъдат изолирани (засягащи само нерва) или в контекста на друго неврологично заболяване. При поставяне на диагноза неврит е правилно да се потърси друго заболяване от общ характер, като например множествена склероза. Тя е автоимунно възпалително невродегенеративно хронично заболяване с неизяснена етиология и вероятна генетична предразположеност (фамилна обремененост). За първи път болестта е описана от Жан Шарко през 1868г. Въпреки обширните познания за протичането и прогресирането на заболяването, причините остават не напълно изяснени. Различни теории посочват генетичната предиспозиция или инфекция, както и влиянието на рискови фактори от обкръжаващата среда. Наблюдава се силно изразен градиент на заболеваемостта по отношение на географската ширина. Така, при екватора заболяването се среща най-рядко, като честотата се увеличава по посока на полюсите. Затова и то е типично по-скоро за северно европейци, макар че в области, където болестта е често срещана, някои етнически групи са в нисък риск от развитие на множествена склероза- саами, туркмени, индианци, канадски хутерити, африканци и маори. Като ключов фактор в развитието на заболяването могат да бъдат факторите на околната среда и инфекциозни причинители. То засяга мастната миелинова обвивка на аксоните на човешкия главен и гръбначен мозък. Собствената имунна система атакува и унищожава миелиновото покритие, което повлиява на способността на нервните клетки да комуникират помежду си. Това причинява образуването на лезии в мозъка, което води до широк спектър от признаци и симптоми. Множествената склероза се развива най-често в ранните години на зрелостта, като се среща по-често при жените, като след 50-годишна възраст засяга еднакво и двата пола. Почти всички неврологични симптоми могат да съпровождат заболяването, като често се стига до физическа и ментална инвалидизация. Не съществува познато лекарство за множествена склероза. Лечението е насочено към възстановяване на функциите след пристъп, превенция от нови пристъпи и предотвратяване на трайната инвалидизация. Въпреки липсата на подкрепящи научни изследвания, много от заболелите се насочват към алтернативни методи на лечение. Средната продължителност на живот при засегнатите пациенти е с 5 до 10 години от останалата част на населението.   В заключение може да се каже, че очните болести са социално значими и не бива да бъдат пренебрегвани, както от пациентите, така и от офталмолозите. Навременното им диагностициране и лечение са от съществено значение за здравето на всеки от нас. Профилактиката и превенцията, информираността и познаването на опасностите, които съществуват, са основните фактори, които могат да ни предпазят от нежелани увреждания и сериозни здравословни проблеми, застрашаващи една от основните ни връзки със заобикалящия ни свят, а именно- очите.     Ползвани материали:  
акад.Василева, П.- 2011г., Как се лекува окото при увеит?, в: http://www.24chasa.bg
http://apteka.framar.bg
http://www.doctorbg.com http://bg.wikipedia.org
 
Категория: Други
Прочетен: 7817 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 06.05.2013 17:05
 Кратка историческа справка Арменският народ е един от най-древните народи. Според различни данни той започва да се консолидира между ХІV и ХІІв.пр.Хр. и този процес завършва през периода ІV-ІІІв.пр.Хр. Арменците приемат християнството като официална религия през 301г.н.е. и са първата християнска държава.Рано е създадена и арменската азбука от Месроб Машоц през 406г. Арменският език принадлежи на групата на индоевропейското езиково семейство, но значително се различава от славянския, гръцкия, турския и други езици. В синтактично отношение и от гледна точка на речниковия фонд той е близък до иранския. Арменският език търпи влиянието на древнославянския, гръцкия и персийския езици.   Предистория на арменските преселения на Балканите Още през IVв. една голяма група арменци, водени от аршакидските князе Артаван и Клейен (Глак) се преселили в македонския град Никея, съпроводени само от войниците си. Проф. Адонц датира събитието към 369-474г. Малко по-късно към посочените князе се присъединили и жените и децата им, заедно с верните си васали. През 570г. с друга преселническа вълна арменци се заселват в Никея, Александруполис и Филипополис. Византийският император през 582г. изтеглил почти цялата арменска войска от Мала Азия и я хвърлил срещу аварите, които преминали р.Дунав и застрашавали Тракия. След успешните им действия в Мизия и Добруджа той оставил някои части в тамошните гарнизони, а други изпратил в Македония. Това са сведения на арменския историограф Себеос, които съвпадат с известието на византийската писателка Анна Комнина, която подчертава, че от VIв. нататък Филипополис имал преобладаващо арменско население.   Арменците в България За навлизането на арменците в България е трудно да се посочи точна дата. По исторически свидетелства, това започва още през Vв., когато византийските войски, в които участват арменци, идват по тези земи. Според други автори, допирът на българи и арменци датира не по-късно от ІІв.н.е. Второто преселение е през VІІ-ІХв. в Тракия. До Хв. се заселват многократно военнослужещи. Също така и членове на павликянското религиозно еретическо движение, които са като цяло арменци и сирийци. В средата на VІІв. започва формирането на многобройната у нас колония във Филипопол. Разпространението на арменци в нашите земи се дължи и на династичните бракове, които са се сключвали в миналото. Доколкото е известно, съпругата на цар Симеон- Рабна, е дъщеря на арменски дипломат от византийския двор на Георги Сурсувул. Цар Петър взима за жена Мария- внучка на византийския император с арменски произход Роман І Лакапин. След сватбата, българската царица принцеса Мария е преименувана в Ирина, което означава мир. Братът на Петър- Иван, също взима за жена арменска принцеса. Смята се също, че цар Самуил е с арменски произход. Според различни източници майка му е била арменка. Това споменава в книгата си Ибрахим Канахасан-Чанър- ”Етнически малцинства в България”. За същото говори и Евгения Мицева. Третата вълна на заселване се отнася към периода 1606-1610г. За първите арменци, заселили се в Бургас, се споменава през 1549г. В пътеписите на дипломати и духовници, обиколили Черноморското крайбрежие, се описва дървен арменски параклис- „Сурп Степанос“ още през 1673г. На негово място през 1748г. арменците издигат дървена църква. Арменски колонии се формират във всички по-големи градове у нас- Пловдив, София, Велико Търново, Варна, Бургас, Русе, Сливен, Пазарджик и др., защото обикновено арменците практикуват земеделие и дребна търговия. Някои са населявали селата, като образували нови общини. Занимавали се с овощарство, земеделие, лозарство, градинарство, но днес следите от селския живот са само наименования на някои от селата. Известни са като сръчни и интелигентни хора, за което говори фактът, че първата златарска фабрика в България е дело на фамилиите Сукиасян и Степанян.  Първата фабрика за производство на тюл е основана през 1896г. в Русе, като тюлът също е донесен от арменците. Първата килимарска фабрика в Панагюрище също е дело на арменци. Те са пионерите и в отглеждането на копринената буба. Арменец и българин са съоснователи на първата тъкачна фабрика за коприна в Сливен. Важно значение за страната ни има и постъплението на арменските капитали от чужбина, благодарение на които се откриват арменски банки в София и Пловдив. В наше време се занимават с престижни дейности и професии и предпочитат да не ги свързват само със занаятчийството и търговията. В края XIX век (1894-1896г.) османското правителство инспирира и ръководи, съпроводено с нечувани жестокости “етническо прочистване” на Западна Армения и Европейска Турция, при което са избити над 300хил. арменци. Това предизвиква вълна от възмущение сред българската общественост. Българи и арменци провеждат съвместни митинги в защита на християнското население. Поетът Яворов написва известното стихотворение “Арменци”. В резултат на гонението започва масово изселване от родните земи. В България пристигат почти 20хил. бежанци през есента на 1896г. през Македония. Макар че българските власти създават специални комисии за посрещането и настаняването им, а местното арменско население приютява много свои сънародници по домовете си, мизерията и болестите са спътник на бежанската вълна. Малко по-късно, през ХХв.- 1912-1918г., след гръко-турската война, 22хил. души се заселват в нашите земи. Този хуманен жест от страна на българите поражда дълбока признателност у арменския народ. Последната бежанска вълна в нашите земи е през 1922г. Политиката на комунистическия режим към арменците е непоследователна и противоречива, както и политиката спрямо всички малцинства. Първоначално арменските училища преминават на държавна издръжка, но в тях започва да се изучава не западноарменският език на арменците на Балканите, а източноарменски- езикът на Съветска Армения. През 1961г. те са закрити, както и всички училища на малцинствата. Поради антирелигиозната политика се унищожават арменски църкви, представляващи културни паметници. Разпускат се всички арменски организации, закрити са вестниците и списанията, създава се (1944г.) казионната, изцяло контролирана от властта, Културно-просветна организация на арменците в България “Ереван” с едноименен вестник.  Както всички печатни издания на територията на България през този период, и той е инструмент на пропагандата на властта. Същевременно обаче е единственото възможно поле за изява за хората, работещи за арменско самосъзнание. Макар че през този период не е лесно да се напусне България, около 5хил. арменци успяват да емигрират в САЩ. След политическите промени през 1990г. се възобновяват доста арменски организации- Общоарменският благотворителен съюз “Парекордзаган”, Арменският помощен съюз ХОМ, скаутската организация “Хоманътмън”, съюзът “Хамазкаин”, хорове, театрални състави и др. Продължава да съществува и изцяло променената “Ереван”. В някои училища (София, Пловдив, Варна) започва да се изучава арменски. В градове, където арменците са по-малко, общността създава съботни училища. Отбелязват се традиционните арменски празници, както религиозните, така и историческите. Обикновено отбелязването на Деня на геноцида от 1915г. намира отзвук и в централните български медии. В своето многовековно присъствие по нашите земи арменският народ има своя духовен принос към културата на страната ни. Арменски ръкописи се съхраняват в много известни музеи в различни краища на света и в България, но съхраняваният в НБКМ в София, взет от Бачковския манастир, е много ценен, защото е един от петте известни най-стари арменски ръкописи. Той представлява четириевангелие от 966г., написано върху тъмен и дебел пергамент. Съдържа 267 страници. Всеизвестно е също така, че арменските преселници на българска земя споделят съдбата на българския народ и подпомагат народа ни по време на турското владичество, участвайки в освободителната Руско-турска война, в Балканската война и антифашистката съпротива. От множеството впечатляващи примери е подвигът на началника на гара Татар Пазарджик- Ованес Съваджъян, който спасява от гибел българското население на този град по време на Руско-турската освободителна война. Той е носител на трите степени на ордените "За гражданска заслуга" и "Св. Александър", първи временен кмет на Татар Пазарджик и почетен гражданин на Пазарджик. Определено значение за България имат и редица дейци на културата, като композитора Натан Амирханян с псевдоним Князев, който е бил диригент на Софийската опера, автор на операта "Иванко", балета "Хаджи Димитър" и др. В съвремието познати и незабравими остават имената на журналиста Кеворк Кеворкян, на мага Астор, банкера Левон Хампарцумян, авторът на шоу програми и предавания Магърдич Халваджиян и други. Според окончателните данни от преброяването през 2011г. като арменци са се самоопределили 6 552 души.   Религия и празници Когато става дума за арменската празнична традиция, трябва да бъде отбелязано, че тя се е променяла под влиянието на османското владичество, както и на българската култура. Християнството е донесено в Армения от апостолите Вартоломей и Тадей, поради което се нарича Апостолическа. Арменците се гордеят с това, че тяхната църква е първата християнска църква. Християнството е прието за официална държавна религия през 301г. от светеца Григорий Просветител, чийто син и негов приемник Аристакес участва в Първи вселенски събор. Догматиката се осланя на решенията от трите първи вселенски събора и се придържа към христологията на св.Кирил Александрийский (така нареченото миафизитство). Това и отличава арменската църква от християнската, а именно, че арменците приемат само първите три Вселенски събора. На Четвъртия вселенски събор Арменската апостолическа църква не участва по обективни причини и решенията, взети на този събор, тя не признава. В периода 491-536г. окончателно се отделя от Византия. През 555г. на събора в Дивин арменската църква официално приема монофизитството, т.е. че Иисус е единосъщ с Отца си. След това арменският народ преживява арабското робство, византийското и турското нашествие, изселването на арменците и сключването на частична уния с римокатолическата църква. В днешно време Арменската апостолическа църква има 5 епархии в Армения и няколко в Америка, Азия, Европа и Австралия. Арменската апостолическа църква е близка с православната църква, но има също арменци католици, евангелисти и вярващи в различни протестантски деноминации. Армения е родина на павликянството и тондракитите. Определена част от арменците са приели исляма и техни потомци днес живеят в Турция, Близкия изток, Балканските страни и др. Църквата оказва влияние и върху празниците. Арменският календар е започвал на 21 март. По-късно началото му се отнася към 11 август 2 492г.пр.н.е. Годината 2 000 от н.е., съгласно този метод на определяне на дати, е 4 492 (2 000+2 492). Празничният календар на арменците започва с Нова година. Бъдни вечер е на 5 януари, а Нова година на 6-ти, което я поставя в рамките на Великия пост.   Както в Армения, така и в диаспората, Арменската Апостолическа Църква чества множество празници, които най-общо се поделят в пет групи: Велики празници- Авак донер; Господни празници- Дноринаган донер; Празници посветени на Света Богородица- Сурп Асдвадзадзин нъвирвадз донер; Празници посветени на Светия Кръст- Сурп Хачин нъвирвадз донер; Празници посветени на Светии- Сурперун нъвирвадз донер. Първата група отбелязват светостта на дейците, имащи заслуга за изявяването на Спасителя- светци и апостоли, и за правилното усвояване на християнския мироглед. Честват се преди Рождество Христово. Господните празници са свързани с живота и дейността на Иисус Христос и проследяват основните моменти от жизнения му път. В кръга, посветен на св.Богородица, вярващите отбелязват значимите моменти от живота на светата Дева. Празниците на Светия Кръст ознаменуват откриването, появата, спасяването на една от значимите светини на християнството. Затова те са празници и на самата църква. Светийските дни са определени за отдаване на почит към светиите, победили греха. Тук попадат библейски, национални и чужди светци, както и празници, посветени на ангели.  В заключение може да се каже, че арменците в България са от една страна изключително устойчива общност, съхранила своята идентичност и в години, когато това не е било лесно, от друга, те са напълно интегрирани в българското общество и участват във всички сфери на обществения живот. Исторически са известни като сръчни майстори в традиционни за общността занаяти- бижутерство, часовникарство и др. Днес немалко арменци в България се  изявяват в новите свързани с компютърната техника професии. Доста са и свързаните със съвременната българска култура и наука арменски имена. Присъствието на арменски фамилии сред създателите на българската култура и наука пък стимулира и друг процес- интересът на българското общество към арменската култура и история.  
Ползвани материали:
 

  Арменски апостолически храм „Сурп Кеворк“:  http://www.surpkevork.com/index.php
Арменци:
http://bg.wikipedia.org
Арменци в България:
http://bg.wikipedia.org
Боцева, П.: 2011, Арменците в България- традиции, празници и култура,
http://arminbg.org
Преброяване 2011г. (окончателни данни): 
http://www.nsi.bg
„Света Богородица“- арменска апостолическа православна църква София: http://www.armenianchurch-sofia.org 
Категория: Други
Прочетен: 3082 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 06.05.2013 17:40
Евреите са последователи на юдаизма, или по-общо- съставят еврейския народ (наричани още „децата на Израел“), етно-религиозна група, наследници на древните израилтяни. Понятието включва и официално преминалите през смяна на религията към юдаизъм. Повечето от евреите живеят в САЩ и Израел, а общият им брой по света достига 14,5млн. души.   Евреите в България Първите евреи на Балканите се появяват още през ІІв. след завладяването на земите им от Рим. Това е документирано в надгробен паметник, открит край град Никопол на река Дунав- камъкът от Ескус (с.Гиген), надписан на латински от архисинагогус Йосиф. Тези евреи се наричат романьоти, а езикът им- ладино. Синагогата в Пловдив датира от ІІІ-ІVв. През българското Средновековие евреите са съсредоточени в отделни квартали на някои от големите градове в страната. Сред тях има както много богати, така и бедни и отритнати хора. Известно е, че палачи в столицата Велико Търново са евреи романьоти. По мерките на средните векове отношението към тях се отличава с относителна търпимост. Към средата на ХІVв. в старопрестолния град на два пъти се свикват събори, които засягат и юдеите- обвинявани в светотатство срещу християнските скрижали, но които преследват в не по-малка степен и българските еретици- богомили, адамити, варлаамити и др. Репресиите засягат само висшите им водачи, като наказанията са бичуване, дамгосване, прокуждане извън държавата и в много редки случаи- смърт. Дори в такива екстрени ситуации като съборите, екзекуциите се броят на пръсти. Любопитното в случая е, че организаторът на тези събори- цар Иван Александър (1331-1371г.) е женен за еврейка. Това е царица Сара- майка на последния средновековен български владетел цар Иван Шишман (1371-1396г.). Преди сватбата тя се покръстила и приела името Теодора. Именно тя е инициаторът на тези събори. Няма сведения сватбата на цар Иван Александър или възцаряването на „евреина“ Шишман да е породила остри конфликти  или противопоставяне от страна на българското общество, въпреки че подобен случай по това време, в която и да е друга страна на Европа, е направо немислим. Съвременникът на Иван Александър- полският крал Кажимеж ІІІ (правнук на българска принцеса) е анатемосан от папата, само защото има наложница еврейка. Втората компактна маса евреи, преселили се от Унгария, Бохемия и Бавария, е през ХІв. Истинският голям приток на евреи на Балканите започва след 1492г. след прогонването им от Испания. Тогава турският султан разрешава на бежанците да живеят в Османската империя, като се отнася към тях с толерантност. Това са т.нар. сафаради, чийто език произхожда от Испания и които съставляват над 90% от евреите в България. По-късно тук се преселват и евреи ешкенази, които идват предимно от германските земи и езикът им е диалект на немския. За разлика от сефарадите, те са посрещнати с неприязън, която постепенно изчезва с времето. Някогашните евреи романьоти се претопяват между тези две групи и изчезват безследно. Важно е да се знае, че на територията на Балканите евреите се сблъскват с конкуренцията на местните търговци и занаятчии- арменци, гърци, българи, сърби, власи, турци и т.н. Наистина, някои еврейски фамилии се издигат до двора на султаните и дори стават техни кредитори, но, общо взето, балканските евреи нямат тези силни икономически позиции, които притежават сънародниците им в други части на континента. И в българските земи, както навсякъде, евреите живеят предимно в по-големите градове. По свидетелствата на чешкия историк Константин Иречек от края на по-миналия век, българските евреи са „повечето русокоси, един умерен, скромен, работлив и благонравен народ“. По-големи капиталисти има само в София, Пловдив и най-много в Бургас. Евреите са дюкянджии, сарафи и амбулантни търговци, но има също така и занаятчии, даже хамали. Образът на евреите се допълва и от следния цитат на същия автор: „Шпаньолите носеха дори в София фес и полутурско облекло, с дълга до земята антерия от жълт и пъстър плат, но понастоящем европейските дрехи и калпакът печелят връх.“ А за междуетническите отношения и поведението на евреите продължава: „С българите шпаньолите поминуват съвсем добре. В София главният равин, белобрад старец с черна чалма, личи между първенците на града, които не трябва да отсъстват на никое тържество. При изборите шпаньолите винаги гласуват с правителството, на големи тълпи, като по команда.“ На фона на ширещия се антисемитизъм в модерна Европа спокойното съжителство на евреите с балканските народи изглежда непонятно и прави впечатление. Това се гарантира от Търновската конституция, която регламентира еднаквите граждански права на всички общности в България, включително и на евреите, което е бил и свещеният идеал на Васил Левски- всички етноси да бъдат равноправни във всяко отношение. Така при освещаването на синагогата в София на 9.09.1909г. на тържеството присъстват не само целият български елит, а и самият цар Фердинанд с царица Елеонора. Евреите от своя страна също са лоялни граждани и дори патриоти. Доказателство за това са жертвите, които дават в трите войни за обединение на българските земи (1912-1918г.). През периода 1923-1925г., когато България на два пъти изпада във вътрешно кръвопролитие, евреи има и в двата лагера. Един от комунистическите атентатори в църквата „Света Неделя“ в столицата през 1925г. е евреинът Марко Фридман. Сред невинните жертви на последвалия атентата терор от страна на властите е и евреинът Йосиф Хербст- известен журналист, първият директор на държавната Българска телеграфна агенция. Евреите са от двете страни на противоборстващи лагери и в годините на Втората световна война. Така например при извършването на т.нар. национализация на индустрията, част от която е и еврейска собственост, участват еврейски функционери. През този период обаче се появява нещо качествено ново. Хитлеристка Германия започва да упражнява все по-голям натиск върху българските власти за прословутото „окончателно уреждане на еврейския въпрос“. Така през декември 1940г. парламентът приема Закон за защита на нацията, който поставя началото на масиран, държавно организиран тормоз и преследване на евреите (и масоните). Смесени бракове се сключват само нелегално, има забрани за упражняване на определени професии, наложени са извънредни имуществени данъци. Но антисемитизмът, както и конкретният закон са против българската народопсихология. Антиеврейската кампания не среща отзив нито сред селяните, нито сред гражданите, нито сред интелигенцията, нито в православната църква, нито сред управляващите среди. Планираната тайна депортация на еврейското население в германските концлагери е осуетена както от граждански протести, така и чрез официалната съпротива на депутатите в парламента. Актът за изселването е отменен от тогавашния заместник-председател на Народното събрание Димитър Пешев. Освен това през Румъния и България за Палестина заминават много румънски, полски, а също така чешки, унгарски и литовски евреи. В съвременна България все още се спори чия е заслугата за спасяването на българските евреи. Освен действията на Светия синод на Българската православна църква, гражданските протести и ролята на Димитър Пешев, има доказателства, че това става благодарение на задкулисните комбинации на цар Борис ІІІ, който успява да договори с Хитлер свободата на евреите с български паспорти. Важна роля изиграва и вдовицата на държавника Петко Каравелов- Екатерина Каравелова, една от създателките на Комитет за защита на евреите. За нещастие, това не се отнася за тези в Беломорска Тракия и Вардарска Македония- тогава под българска и немска окупация. През март 1943г. около 11хил. евреи са депортирани от тези земи и стават жертви на холокоста. След Втората световна война евреите са 50хил. души, т.е. колкото и преди нея. След 1948г. огромно мнозинство от тях се изселва в новосъздадената израелска държава, а също така в САЩ и в други страни. През 1961-1962г. държавата отнема всички имоти, принадлежали на еврейската общност. Собствеността им е възстановена слез 10 ноември 1989г., с изключение на имота, на който е построен хотел „Рила“. Според преброяване от 1992г. като евреи са се самоопределили само 3 461 души. По данни от 2001г. те са 1 363 души. При последното преброяване от началото на 2011г. като евреи са се самоопределили 1 162 души. Към днешна дата 60% от тях живеят в София. В българските еврейски организации 3 800 души членуват в „Шалом”, която обединява 16 регионални организации в цяла България. Освен нея, има още 8 еврейски организации, 21 младежки, 2 женски, една спортна, една ложа – известна исторически като Бней Брит, и една федерация на ционистите в България- еврейски комитет „Цион“.   Религия, празници, кухня Религията на евреите е юдаизъм- тя е монотеистична. На базата ѝ по-късно възникват християнството и ислямът. Евреите вярват в Йехова и в това, че са богоизбран народ, с обещано спасение и обетована земя. Техни свещени книги са Тора и Талмудът. По отношение на празниците на еврейската общност би могло да се каже, че българските евреи вече са отбелязали своята 5 772 нова година (към гражданската година-2012г., се прибавя числото 3 760). Еврейската година се брои от началото на света, а не от Рождество Христово, като месеците са лунни- по 29 и 30 дни. Първият месец е Тишрей, който обикновено съвпада със септември, но понякога е и октомври. Началото на годината е Рош Ашана- Нова година- рожден ден на сътворението на света. Йом Кипур е денят на изкуплението, в който всеки трябва да поиска прошка от ближните, към които е съгрешил. Сукот е празник на шатрите, който напомня  на евреите 40-те години скитничество в пустинята при бягството им от Египет и при който седем дни правоверният се храни и спи в шатра. Симхат-Тора (радостта от Тора) ознаменува дарението на Тора на Моисей и се отбелязва с четенето на Закона. Светите текстове се изваждат от Свещения ковчег и се носят пред кръста. Традиционен празник е Ханука – празникът на светлината, символизиращ нейното светене в продължение на осем дни при новото освещаване на храма през 164г.пр.н.е. Пурим е празник на жребия, който хвърля князът на персийския цар, за да избере деня на изтребването на евреите в империята. На него се чете Книга на Естир. Най-големият еврейски празник е Пасха, ознаменуващ спасението им от еврейско робство. На него се чете разказът за излизането от Египет(Хагада) и задължително се яде мацах (безквасен хляб, т.нар. нафора) и се забранява всеки друг хляб през осемте празнични дни. Петдесетница (или Шевуот) чества дарението на Закона(Тора), направено от Бог на Моисей. Разрушаването на двата храма на евреите (586г.пр.н.е. и 70г.н.е.) се отбелязва на Тиша Бе Ав с пост. От народните празници се почитат най-вече новата година на плодните дръвчета и празникът на учениците, посветен на Симеон Бар Йохай- авторът на Зоар, съчинение на езотеричната традиция.  Еврейските празници не са шумни и атрактивни и обикновено повечето от тях се празнуват по домовете, а доброто хапване е задължително. Има няколко аксесоара, които всяко еврейско семейство трябва да има в своя дом – ханукалните свещи и мезузата – малка правоъгълна кутийка, закована за вратата с молитва за благословия на дома. Освен обичайните за евреите по света празнични дни, 10 март у нас се чества като деня, в който българският народ ги защитава и успява да накара правителството да отмени заповедта за депортацията им в лагерите на смъртта. Българската еврейска кухня е от средиземноморски тип и е „кашерна” – „най-просто казано е първата система на разделно хранене в света”, според Максим Бенвенисти. Тя е силно пикантна, с много черен пипер, с много чесън и, разбира се, без свинско месо. Еврейската кухня понякога прекалява със захарта, защото за нея са характерни сиропираните сладкиши. Това превръща евреите в най-често боледуващият от диабет етнос в света. Любимото питие на старите евреи отпреди 80-90 години е било мастика с вода, а съвременното поколение пие всичко, което и българите. В ритуалите неизменно е включено червено вино, защото древността не е познавала бялото вино. То идва по-късно с химическите методи. Виното е било червено, гъсто и затова са го разреждали с вода.  За вековното си присъствие в българските земи еврейската общност дава своя принос във всички области на живота. Със световна известност са художникът Жул Паскен от Видин и писателят Елиас Канети от Русе- носител на Нобелова награда за литература. Евреи са и композиторът Панчо Владигеров, поетесата Дора Габе, проф.Исак Паси, музикантът Милчо Левиев, писателят Валери Петров, Анжел Вагенщайн, Кирил Маричков и други. Българското еврейство и днес продължава да дава своя принос към духовността и материалния свят на съвременна България. След промените през 1989г. евреинът по майка Андрей Луканов е двукратен премиер на правителства на бившите комунисти. Евреин по майка е Георги Пирински, министър на външните работи в червеното правителство от 1994 до 1997г. Същото се отнася и за Филип Димитров, както и за вицепремиера на Костов- Александър Божков. Тези факти са напълно неизвестни на българското общество, не защото някой ги крие, а защото българите нямат проблем с толерантността, етническия мир и разбирателството между етносите, населяващи нейната територия.  
Ползвани материали:
 
Евреи:
http://bg.wikipedia.org
Еврейски календар и празници: 2009г., http://hebrewbg.blogspot.com
Историческа справка за евреите в България:
http://www.omda.bg
Преброяване 2011г. (окончателни данни): http://www.nsi.bg
Харизанова, Т.: 2011г., Традиционните етноси в България- еврейската общност, http://bnr.bg
  
Категория: Други
Прочетен: 4124 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 06.05.2013 16:35
Кожата представлява 5% от общото телесно тегло. Има разнообразни функции. Тя предпазва организма от вредните фактори на външната среда, участва в отделянето на отпадни продукти и в топлообмена и регулацията на водния баланс в организма. В нея са разположени голям брой осезателни, температурни и други нервни окончания, което я превръща в огромно рецепторно поле. Кожата се състои от два слоя: епидермис и дерма. Под дермата се разполага подкожие, изградено предимно от мастна тъкан с различна изразеност в различните части на тялото. Клетките на епидермиса образуват белтъчното вещество кератин, което има важно значение за защитната му функция, а също и меланин- пигмент, който предпазва организма от вредното действие на ултравиолетовите лъчи. Болестите на кожата се изучават от дерматологията. Причините за кожните болести се поделят в две групи: външни и вътрешни. Тези, които причиняват акнето- предмет на настоящия реферат, са част от групата на външните и се изразяват в действието на бактерийни и вирусни агенти, които водят до болестни изменения, изразяващи се в появата на гнойни образувания по кожата.   Акне. Обща характеристика На почвата на себореята могат да се появят редица вторични заболявания на кожата, измежду които най-често срещаното е обикновеното, младежко акне (acne vulgaris s.juvenilis). Заболяването  започва в юношеска възраст, като се развива напълно в пубертета и след него. Характерно е и за двата пола. Изразява се в появата на полиформен обрив, състоящ се от комедони, папули, пустули, възли, абсцеси и др. по кожата на лицето (челото, бузите), гърба, областта на гръдната кост и раменете. Различават се няколко клинични форми на акне според преобладаването на даден обрив: комедонно, папулозно, пустулозно, конглобирано и др. Болестният процес започва с вроговяване на изходния канал на мастната жлеза и с образуване на комедони. По този начин излизането на себума е възпрепятствано или спряно. Най-характерният и основен признак на болестта е комедонът. Той се вижда като черна точка, която представлява вроговени маси, запълващи разширен изходен канал на мастна жлеза. Състои се от себум и рогови люспи. При изстискване комедонът излиза на повърхността на кожата във вид на бяло-жълтеникаво червейче с черен връх. Кожата, върху която са разположени елементите на обикновеното акне, е мазна, лъскава, с разширени пори.   Причини за акнето Точната причина за появата на акнето не е ясна, но като вероятни биват сочени няколко:1.нарасналата хормонална продукция през пубертета; 2.хормоналните промени по време на бременност; 3.започване или спиране на употребата на противозачатъчни таблетки; 4.наследственост- гените определят формата и големината на мастните жлези; 5.някои лекарства; 6.грим с високо съдържание на липиди. Широко разпространена е заблудата, че акнето е стафилококова инфекция. То се причинява от анаеробни бактерии от вид Propionibacteriumacnes, която е относително бавнорастяща, аеротолерантна, грамположителна бактерия, а стафилококите могат да се насложат само като вторична инфекция. Много важно е пъпките да не се насилват и чоплят, защото по този начин бактериите се разсейват и по здравите участъци на кожата. Микроорганизмът продуцира ензими за разграждане на кожата и протеини с имуногенна активност. Той присъства по кожата на повечето хора, живеейки за сметка на мастните киселини, които са съставна част от себума на порите. Главна роля в процеса имат хормоните и по-точно тестостеронът, който се синтезира и в женския организъм. Когато нивата му са завишени, това е предразполагащ фактор за поява на акне. Акнето се развива точно през пубертета, защото именно тогава се засилва продукцията на себум  (мастна субстанция, отделяна от мастните жлези), който се излива в порите на космените фоликули. От своя страна той е хранителна субстанция за пропионовите бактерии. Когато пората е блокирана, анаеробните бактерии започват да преобладават и да се „свръхразмножават“, при което секретират химични вещества, разширяващи стената на пората. При това се отваря входна врата за други бактерии като Staphylococcus aureus, формира се лезия.   Типове акне От малка червена точица до голяма, изпълнена с гной киста, акнето има много форми, които могат да преминават от една в друга или да са напълно независими по произхода си. Acne vulgaris е най-често срещаната форма на акне. Наблюдават се едновременно черни и бели комедони. Лесно се лекува с 2,5 % бензоилов пероксид. Acne rosacea се среща сред възрастните. Характеризира се с появата на зачервени възпалени подутинки по лицето и главно по носа. Наблюдава се предимно при мъже. Инфантилното акне е лека форма на акне при някои новородени и е резултат от действието на феталните хормони, рядко от завишен тестостерон или фоликуло-стимулиращ хормон. Кортикостероидното акне сепричинява често при употребата на стероиди при спортуващи, като е възможно развитие на изключително тежка форма. Най-често срещана е папулозната форма на акне. То се развива, когато косменият фоликул се "запуши" от свръхпродукция на себум и мъртви клетки и впоследствие се инфектира от бактерии. Заболяването се характеризира с поява на полусферични или конусовидни перифоликулярно разположени, големи колкото лещено зърно папули. Поради прибавената стафилококова инфекция се получават пустули- жълтеникави, изпълнени с гной подутини. Подуването е съпроводено със зачервяване и болка в засегнатото място. В различните му форми се класифицира по големина и по това дали е "възпалително" или "невъзпалително". Началото на акнето е малка, микроскопична лезийка - микрокомедон. В зависимост от нейния растеж може да се развие отворен комедон - "черна точка" или затворен комедон - "бяла точка". Има и средна форма на акнето - само със зачервяване и без формиране на гной. Гнойните кисти са най-болезнената и тежка форма на заболяването и засягат дълбоките слоеве на кожата, като имат свойството да се разпространяват около първичното място на инфекцията. Освен обикновеното акне, което е повърхностно разположено и преминава, без да оставя белези, срещат се и дълбоки форми на акне. Acne conglobata. Характеризира се с образуване на дълбоки абсцеси, флегмони и фистули, силно болезнени, разположени дълбоко в дермата. Често се възпаляват и нагнояват, като могат да въвлекат в процеса и подкожната тъкан. При свиването им се образуват големи възли и абсцеси- флегмонозно акне (acne phlegmonosa). След преминаването на дълбоките форми остават винаги загрозяващи белези. Засягат се предимно мъже. Разновидности на акне могат да се развият едновременно и по кожата се получава пъстра полиморфна картина. Акнеичният обрив се появява обикновено на пристъпи. При обикновеното акне липсват субективни смущения или само лек сърбеж, докато при дълбоките форми има болезненост, понякога много силна.     Лечение Лечението на обикновеното акне се състои в ежедневни измивания с гореща вода и сапун или правене на парни бани, при което кожата се омекчава и последващото изстискане на комедоните със специален инструмент става по-лесно. В никакъв случай комедоните и папуло-пустулите не трябва да се изстискват с пръсти. За обезмазняване на кожата се препоръчват енергични обтривания със салицил-резорцинов сприт, камфоров спирт или спирт и етер по равни части. Дават се унгвенти със сяра, салицилова киселина, ихтиол и пр. Могат да се прилагат излющващи помади с 10-20% салицилова киселина и резорцин. Напоследък със същата цел се използва витамин А киселина (ретин А унгвент), ефедерм и други. Провежда се и общо лечение с тетрациклин в малки дози продължително време и естрогенни препарати. Известно е, че P. acnes загива при излагане на ултравиолетова светлина. Радиация от 320 J/cm^2 инактивира бактерията in vitro. Този факт се използва във фототерапията на акнето. Фотосензитивността на микроорганизма може да бъде увеличена чрез претретиране с аминолевуланова киселина, въпреки че се наблюдават и някои странични ефекти. P. acnes е чувствителен на бензоилов пероксид, и други антибиотици, както и на редица антибактериални препарати. Тетрациклин-резистентните P. acnes обаче вече са факт. Често се използва и клиндамицин. Нови изслезвания показват, че P.acnes е чувствителен на някои макролиди като азитромицин, който има широк спектър на действие. Някои антибактериални кремове могат да се използват по време на терапията с добър ефект. Групата на 4-хинолоните (ципрофлоксацин, офлоксацин, левофлоксацин) също намира приложение. С добро действие са ексфолиантите- препарати, които излющват горния мъртъв слой кожни клетки, но след употребата им излагането на слънце е противопоказно за известен период от време. Най-важните активни съставки на продуктите за терапия на акне обикновено са няколко. Чаеното дърво затваря разширените пори, намалява възпаленията и повишава защитните свойства на кожата. Възстановяването на епителните клетки става благодарение на алантоина. Благоприятното му действие се изразява и в това, че омекотява, овлажнява и успокоява кожата. Особено важни при лечението на акне са екстрактите. Антисептично и успокояващо въздействие дава екстрактът от мащерка. Това се дължи на съдържащите се в него танини и флавоноиди. Екстрактът от репей намалява отделянето на излишния себум. Освен това успокоява възпаленията. Той съдържа витамини от група В, минерални вещества, растителни хормони, които подпомагат борбата с акнето. За да се размекне роговият слой на кожата и за да проникнат активните съставки в нея е необходимо третирането й със салицилова киселина. D-пантенолът ускорява възстановяването на засегнатите участъци и придава здрав и свеж вид на кожата.   Заблуди за акнето Прието е да се смята, че слънцето винаги влияе благотворно на акнето, като подпомага изсушаването и „прегарянето“ на пъпките, но трябва да се знае, че слънчевите лъчи могат да бъдат една от причините те да се увеличат няколко седмици след слънчевите бани. Твърдението, че наличието на акне е индикатор за мръсно лице и се дължи на лоша хигиена, не може да се приеме за основателно. Не бива да се прекалява с миенето и употребата на ексфолианти, защото това може даже да влоши положението. Добре е да се различават обикновените пъпки от акнето. Това би помогнало да се разграничим от мнението, че консумацията на шоколад, газирано и чипс причиняват акне. Тя може да повлияе, но това става едва на по-късен етап от развитието на заболяването. Във връзка с честата употреба и със съставките на съвременната козметика се смята, че гримовете предизвикват акне. Категорично може да се твърди, че това не е вярно, но все пак е препоръчително да се използват такива с надпис "oil free" ("без мазнини"), за да се предотврати попадането и допълнителното натрупване на мазнини в кожата. Съществува още една заблуда, базирана на психологическата гледна точка за появата на акнето, а именно че то се причинява от стрес. Разпространено е мнението, че психологическото ни състояние влияе на процесите в организма ни и една от възможните реакции на тялото, когато сме подложени на силно напрежение, е акнето. Все пак по-спокойният начин на живот винаги има положителен ефект, при каквато и да е терапия.       Заключение Би могло да се каже, че причините за появата на акнето не са напълно изяснени. Подчертава се значението на свободните мастни киселини, които възпаляват кожата и съдействат за образуване на комедони. Играят роля и някои бактерии, хормони (тестостерон) и други. Еволюцията е хронична, прогнозата е добра. В повечето случаи заболяването преминава окончателно слез 30-та година. От козметична гледна точка е неприятно за болния и потиска самочувствието му. При тежките форми могат да останат загрозяващи белези. Диференциална диагноза най-често се прави с медикаментозно акне (халогени, кортикостероиди), розацеа (при нея няма комедони), папуло-пустулозет сифилис, папуло-некротична туберколоза. От съществено значение е природосъобразният и умерен начин на живот, който се изразява в здравословно хранене, добра хигиена и лични грижи за кожата. Това е съществен фактор, който може да предотврати появата и развитието на акне.    
Ползвани материали:
 
2011: Акне,
http://www.bb-team.org
Акне- всичко за акнето, http://www.acne-bg.com
проф. д-р Михайлов, П. 1985г.: Кожни и венерични болести, С.
д-р Спасова, Л. 2004: Акне. Не го скривайте! Лекувайте го!,
http://www.az-jenata.bg  
Категория: Други
Прочетен: 4160 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 06.05.2013 16:26
Човекът е същество, което Елиът Арънсън нарича „социално животно“, перифразирайки далечния си предшественик Аристотел с твърдението му, че „Човекът е обществено животно“. Той не може да оцелее сам и да живее в изолация. Общуването със себеподобни, обединяването в социални групи и структури за него е изначална потребност и неизбежна необходимост за съществуването му. Човек започва да общува с идването си на този свят и това продължава до края на живота му. Взаимодействието му с другите е условие за биологично оцеляване, личностно  развитие и социално израстване. Под грижите на семейството новороденото израства, макар безпомощно и незряло. По-късно в процеса на контакт и общуване човекът се развива и усвоява речта, овладява все повече умения, възприема опита не само от актуалното социално обкръжение, но и този, натрупан от поколенията и предаван чрез обучение. Още с раждането си ние започваме да се учим. Използваме готови модели на поведение, които много трудно се променят в по-късен етап. Човекът е биологично същество, най-висшата форма на живот на планетата. Той може да оцелее, само благодарение на социалната си природа, в закономерното взаимодействие с хората и обществото, на което принадлежи, чрез социализиращата роля на общуването. В него сеоткрояват три взаимосвързани страни. Комуникативната представлява обмен на информация. Интерактивната се изразява в организация на взаимодействието- да бъдат съгласувани действията, да се разпределят функциите или да се повлияе на настроението, поведението или убежденията на събеседника. Перцептивната се заключава в процеса на възприемане на партньорите и търсене на взаимно разбиране на тази основа. Според Г. Андреева  някои автори уравняват общуване и взаимодействие и ги  интерпретират като комуникация в тесен смисъл, т. е. като обмен на информация. Други  вземат предвид връзката между взаимодействие и комуникация по отношение на формата на един процес и неговото съдържание. Комуникацията не е само обмен на информация. Тя предполага и действие, в което се разгръща съвкупността от ценности, норми, модели на субординация, професионално поведение, които са в състояние да осигурят приемственост в развитието на дадена структура, стабилитет и виталност, иновативност и прогрес. Това е причината да не е разгледана отделно в настоящия реферат. Общуването се определя като общественонеобходима връзка между хората, в процеса на която възниква психически контакт, който се опредметява в обмяна на информация, взаимодействие, взаимовлияние, взаимопреживяване и взаимовъзприятие. Първостепенно условие за това е наличието на интелигентност и разум у човека. Ключова роля в този процес има т.нар. социална интелигентност. Социално интелигентният човек построява отношението си с другите хора по скалата на общочовешкия механизъм, понеже се самоосъзнава като член на обществото, разбирано като определен социален кръг в национален, професионален, личен план. Общуването е сложно явление, което възниква едновременно с човешката дейност и има две функции: служи за интегриране на индивида в човешкото общество и е средство за формирането и развитието му. Взаимодействието на човека със заобикалящия го свят се осъществява в системата от обективни отношения, които се установяват между хората в техния обществен живот, в производствената им дейност. Тази форма на контакт между индивидите, наречена интеракция, се характеризира като обмен на действия, операции или поведенчески актове, в резултат на което се стига до промяна във външното поведение или вътрешната психическа дейност на човека. Разбира се, като съгласие между участниците в съвместното действие. В много случаи общуването като взаимодействие може да означава и противодействие, несъгласие, изразяващи се чрез конкуренцията и конфликта. И в двата случая общуването оказва своето формиращо въздействие върху човека. Основни характеристики на междуличностното общуване могат да се представят в следните аспекти: всяко общуване е материално, защото се извършва между обекти; всяко общуване е предметно, защото има свой предмет; всяко общуване е социално, защото се извършва в социален контекст; всяко общуване е исторически обусловено, защото се извършва в точно определен исторически момент; всяко общуване е мотивирано, защото и немотивираната дейност не съществува. От друга страна, всяко общуване е свързано с поведението, с взаимодействието между отделните личности. Процесът на общуване може да бъде определен и като процес на социализация на индивида, в който той постепенно се превръща в личност. Социалните отношения, в които всеки от нас, както и всяка  социална група встъпва, са съвкупност от идеологически, правни, морални, религиозни отношения.    Интеракцията като междуличностно въздействие    Думата произхожда от англ. interaction < лат. inter + activus действен и се използва в социалната психология и културологията и означава взаимодействие, взаимно влияние между хората или между групи като взаимно стимулиране за действие. Общуването протича като междуличностно взаимодействие, т.е. съвкупност от връзки и взаимовлияния между хората в процеса на съвместната им дейност. Междуличностните взаимодействия представляват последователност от развиващи се във времето реакции спрямо действията, отнесени към тях. Поведението на А променя поведението на Б. Б реагира, което на свой ред въздейства върху поведението на А. Интерактивният аспект на общуването  е условен термин за описание на тези компоненти, които са свързани с взаимодействието на хора от незабавна организация на съвместни дейности.Той представлява въздействието на една личност върху друга личност, както и оказване на влияние и приемане на такова от страна на другия. То се проявява в две форми: преднамерено и непреднамерено. Чрез някои фактори, човек оказва влияние върху общуващите с него, без да си е поставил за цел. Например- маниери, стил, речеви особености, облекло и др. Встъпвайки в определена връзка хората си поставят за цел да упражнят въздействие върху друг човек, да получат желания от тях отговор, изпълнение на задача, разбиране и т.н. Целите на общуването отразяват потребностите на съвместната дейност на хората. Всяко въздействие има своите средства за постигане потребностите на индивида. Пътищата са два- вербален и невербален, като авторите в психологията разделят общуването на вербално и невербално, позовавайки се именно на начина на реализация на конкретната цел в комуникативния акт. Както е известно, основната отлика на човека от останалия организмов свят е способността му да говори. Речта, а не езикът (понеже той е по-широко понятие, което обхваща повече носители на информация), е активният сигнал, предизвикващ действие. Вътрешната страна, която го предхожда, се заключава в мотива за предизвикването му- субективната цел, заложена у човека. Желанието да променим поведението на другия или да предизвикаме търсената от нас реакция се изразява словесно-пластически. Това ще рече, че човешките същества съчетават способността на двата комуникативни метода. Тяхното поведение е не само речево, а се извършва и на равнището на тялото- чрез мимика, жест, поза и други. Това прави действията им психо-физически и ги превръща в резултат от комплексно въздействие в процеса на общуване.  Всяка комуникативна ситуация се реализира според шаблоните на няколко основни типа общуване. От чисто езикова гледна точка те се формират, въз основа на броя и участниците в нея и съобразно целта на общуването.   Типове общуване В процеса на комуникативната ситуация най-често се срещат информационен, дискусионен и изповеден тип общуване. Информационният диалог се характеризира с обмен на информация, при който участниците споделят конкретните факти, отговарящи на потребностите и възникналите в съответната ситуация тема и предмет на обсъждане. Чрез него се създава общо поле, през което протичат удовлетворяващи страните данни по интересуващи ги проблеми и въпроси. В емоционален план този тип общуване би могло да се определи като неутрално, защото не цели изразяването на чувства или лични мнения, а споделянето на обективно съществуваща информация от различни области и сфери на дейност. Дискусионният тип диалог възниква при среща на различни гледни точки, когато се проявяват различия в интерпретацията на едни или други факти, събития и т.н. Негова особеност и средство в процеса на общуването е изтъкването на доводи, привеждането на доказателства и аргументи, ползване силата на убеждаването. В една дискусия винаги се откроява стремеж за налагане на позиция и гледна точка, основани не на някаква тяхна изначално зададена правилност, а на умението и способността на всеки от опонентите успешно да защити становището си. Личните качества при този тип комуникация са от особено значение. Изповеденият диалог е най-доверителното общуване, което протича, когато човек се стреми да изрази и сподели своите дълбоки чувства и преживявания. Общуване, основано на взаимното приемане на индивидите, на споделянето от тях на общи ценности и значения. То е средство за саморазкриване на личността, израз на висша форма на доверие към слушателя. Изповедта е търсене на разбиране, провокиране на емпатия (съчувствие), на взаимност и емоционална опора. Тя може да изисква опрощение или търсене на значения и ценности, които човек губи в житейския си път. И не на последно място, този тип общуване недвусмислено доказва потребността на отделната личност от присъствието на другия като коректив на собственото поведение, като средство да погледнеш себе си с отстранен, обективен, незамъглен от субективни емоции поглед- като в огледало, за да достигнеш самооценката, която е потребна за личностното ти развитие и промяна. Той чертае образа на човека като социално същество, надскачащо своята самодостатъчност. Едно от условията за нормално и ефективно  междуличностно взаимодействие е точно и ясно установената мрежа от социални роли в групата, а другото условие са социалните норми (т.е. одобрение, неодобрение, осъждане, поощрение и др.). Участието едновременно на много хора в дейността означава, че всеки е длъжен да внесе своя дял в нея. Това позволява да се интерпретира взаимодействието като организация на съвместната дейност.   Форми на човешко взаимодействие В психологията видовете взаимодействия се разделят на два противоположни вида: кооперация (сътрудничество) и конкуренция (конфликт). Взаимодействието е партия, която осъществява не само обмен на информация, но също така и организира  съвместни действия за изпълнение от общите партньори. Кооперацията е взаимодействие, което съдейства за организиране на съвместната дейност за постигане на колективна цел. Отличава се с това, че създава положително отношение към съвместната дейност, сплотява груповите действия, засилва взаимопомощта, дава възможност за творческа изява, оптимизира организационните усилия. Комуникативните връзки в кооперацията са доброжелателни, свободни, непосредствени. Ако  процесът на общуване е роден, въз основа на някои съвместни дейности, обмен на знания и идеи за тази дейност, неизбежно предполага  разбирането, постигнато при прилагане на нови опити да се разработят по-нататъшни съвместни действия. Участието на много хора в тази работа, означава, че всеки трябва да изготви специален принос към него, и това позволява да се интерпретира като взаимодействие и организация на съвместни дейности. Конфликтът е сблъсък на противоположно поставени цели, интереси, принципи и гледни точки. Традиционно, той се разглежда като негативен тип взаимодействие. Понастоящем са проведени много изследвания, които разкриват и позитивните страни на конфликта. Като характерна черта на социалните системи, той е неизбежен и неминуем, затова трябва да се разглежда като естествен елемент на човешкия живот. Конфликтът следва да се приема като една от формите на нормалното човешко взаимодействие, защото не винаги и не задължително предизвиква разрушения. Това е един от главните процеси за съществуване на цялото. Съвременните разбирания за конфликта предполагат, че той не винаги означава нещо лошо, а може да бъде стимул за промени или да се тълкува като призив, който изисква и цели творческа реакция. Дори и най-конфликтното взаимодействие може да се окаже полезно за участниците в него, защото сблъсъкът на противоречия „разрежда атмосферата”, освобождава психическото напрежение и позволява да се възстановят равновесието и хармонията между хората, като бъдат разкрити техните истински мотиви, желания и мисли. Това го представя като нормален механизъм за поддържане на взаимоотношенията. Общуването е невъзможно без преодоляването на препятствия. То е невъзможно без наличието на противодействие. Благодарение на него,  общуването се реализира като действие. Всяко съгласие, без съпротива, обезсмисля комуникативния акт. Като форма на успешно осъществяване на действия и цели, човекът възприема и се възползва от формирования като колектива, общността, групата. В социума хората се кооперират в различни по произход, характер и специфика на общуване обединения.   Форми на сътрудничество. Конформизъм Независимо от желанието или нежеланието си, човек се ражда като член на обществото. С времето кръгът и броят на обществените групи, към които принадлежи, се разширяват или свиват, засилват или намаляват значението си в неговия живот, в зависимост от начина му на живот и лични предпочитания. Те са в негова полза като жизнена и ценностна основа, като обществена норма и регулатор на поведението му, но със силата на своя авторитет могат да бъдат и пречка за личностната му изява и самостоятелно развитие. В тази връзка могат да се отделят следните обществени обединения. Социалното множество преследва определена цел, след постигането на която може да се разпадне. Затова и се определя като нетрайна съвкупност от хора. Общуването между тях е неформално. Такова е то и при разновидност на множеството- социалната съвкупност, при която хората се обединяват не посредством социална връзка, а статистически. На този признак се основава обединението, наречено социална категория. В него хората са групирани по признаци като пол, възраст, професия и др., а общуването между тях се осъществява неформално, макар че е възможно да бъде формализирано от определени правила. На базата на общ признак, институционална изява и пространствена локалност се формира социалната общност. Тя се характеризира като трайна социална връзка, защото обхваща по-продължителен период от време. Може да се каже, че е основен идентификационен белег за всеки индивид, защото обединения като семейната, етническата, селищната и т.н. общности са основополагащи за идентичността на всеки от нас. Те са най-важният източник на ценности, които изграждат личността и очертават границите на светогледа и поведението ни. Социалната общност притежава свои форми и разновидности. Вид социална общност е социалната група. Тя е съставена от ограничен брой хора с общи интереси, ценности и вътрешна структура и обособена по даден признак. Общуването в нея е неформално, но може да бъде формализирано от определени правила. Друга разновидност на социалната общност, която не се характеризира със строго определен принцип на обособяване и вътрешна организираност, е социалният кръг. Той функционира чрез поддържането на неформални контакти (приятелски, браншови, длъжностни, статусни и пр. кръгове) и традиционни срещи и общуването е неформално, като определени правила биха могли да го формализират. Всяка социална общност е обкръжена от съвкупност от хора или групи- това е социалната среда. Групата има универсален характер за човешкото съществуване. Тя може да му гарантира защита, оцеляване и развитие. Разбира се, съществува и другата гледна точка- тази, при която тя влияе върху индивида и изменя личностните му качества в полза на своето утвърждаване. Изправен пред дилемата да остане в изолация или да продължи да се отъждествява с групата в ситуация на конфликт между колективните норми и индивидуалните си разбирания човекът може да избере конформизма. За него се говори, когато е налице противоречие между мнението на групата и мнението на отделния човек, което се разрешава в полза на колектива. При конформизма може да се говори за упражняване на нормативно социално влияние чрез натиска на другите и информационно социално влияние чрез социално сравнение. Той е своего рода подчиняване, отказване от лична гледна точка, което застрашава свободата на избор и свободата на изразяване на личността. Чрез тези механизми на психологически натиск групата открива пътя на укрепване на позициите си на обединение, което печели правото да формира и да задава посока на движение и развитие. Т. Шибутани посочва два изхода- следване на груповите стандарти и стереотипи или избор на неконформно поведение. Всяка една от двете позиции носи риск за личността. В единия случай тя да изгуби способността да бъде изразител на своите собствени, уникални идеи, но да остане референтна, т.е. тъждествена с групата, и в другия- да престане да се преживява като член на общността, поради различието си с нея.       Заключение Човешкото общество е немислимо без общуването. Без него е невъзможно пълноценното формиране не само на отделните психични свойства, но и на човешката личност като цяло. Реалността и необходимостта от него се определя от съвместната дейност на хората. За да живеем, ние се нуждаем от взаимодействие с другите. Общуването ни позволява да се организираме, да създаваме контакти и да си взаимодействаме в рамките на междуличностните отношения. Общуването между личностите се извършва в социален контекст, като субект на отношение може да бъде отделна личност или група. Общуването на индивида не е нищо друго, освен взаимодействие. Информацията е, която се предава при поведението между субектите в комуникативния акт. Човешката дейност е процес, който постоянно се развива. По време на този процес се получава резултат от поведението. На практика, целият материален свят е резултат от междуличностните общувания и тяхната екзотермична форма, като те биват обект на разглеждане, както от психологията, педагогиката, философията, така и на всички социални дисциплини, имащи за свой предмет социума и човека като възел на социални взаимоотношения. Общуването е стратегия и успешна форма на сътрудничество между хората, чрез която те разрешават вътреобщностните си конфликти, обменят състояния, настроения  и ценности, градят норми и правила на поведение, които да им гарантират осъществяване на поставените цели. Затова и тя не е затворена система, а представлява гъвкав модел от образци, които подлежат на корекция, за да бъдат полезни за хората в справянето им при взаимодействието с членовете на социума, на който принадлежат.  

Ползвани материали:

Андреева, Г.М. 1994: Социальная психология. Третье издание., М. Барутчиева, Л. Социална адаптация и конформно поведение, http://www.icp-bg.com Интеракция. Действие чрез слово: http://www.referati.org Карамихалева, Ал.: Общуването като взаимодействие между хората, http://www.pomagalo.com Общуване: http://psy.calinova.org Общуването: http://www.studentskigrad.eu Социология: http://www.wikipedia.org Социологична психология- специфика на общуване: http://www.studentskigrad.eu Шибутани, Т. 1969: Социальная психология, М. http://www.pomagalo.com    
Категория: Други
Прочетен: 23313 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 06.05.2013 16:17
          В процеса на продължителна еволюция на организмите нервната система се развива и усложнява, съобразно променящата се околна среда. Всяко динамично изменение в нея рефлектира върху живите организми и води до усъвършенстването им, за да им гарантира оцеляването в природата. Това е причината и нервната система да е една от най-сложните при човека. В нея се извършва интеграция на информацията, която постъпва от многобройни източници и на нейна основа се формира и осъществява адекватна биологична реакция. Тя се нарича рефлекс.  Рефлексната дейност е универсален принцип на централната нервна система. С помощта на рефлексите и съгласуването им с нея, организмът бързо се приспособява към промените на външната среда чрез съответната подходяща реакция.  В по-ранен етап на развитие важна роля за взаимодействието между различните клетки, тъкани и органи в тялото и тяхното функционално единство важна роля играят метаболитите и хормоните. В по-късен процес от развитието се появяват нервните клетки, които могат фино и бързо да реагират на различни промени във вътрешната и външната среда. В по-високодиференцираните организми главната регулираща роля се поема от нервната система. У тях хуморалната регулация, т.е. регулацията посредством течната среда на организма, се запазва и се съчетава с нервната регулация. Нервната система обединява отделните клетки, тъкани и органи в тяхната функционална дейност, обуславя единството на организма като цяло и осъществява приспособяването му към промени в околната среда.  За да преминем към разглеждането на рефлексната дейност на нервната система, е необходимо да посочим пътя на развитието й в еволюцията на организмите и промените, които са настъпили в нея през отделните етапи.      Еволюция на нервната система   Според руския невролог Е.К. Сеп развитието на нервната система преминава през три основни етапа. В първия тя е най-просто устроена и се обозначава като мрежеста (дифузна). За първи път се появява при мешестите и представлява разпръснати по тялото нервни клетки, които са свързани в мрежи чрез синапси или преминават от една в друга като при хидрите. Мрежестата осигурява бързо разпространение на възбуждането във всички посоки, което е в основата на жизнено важни поведенчески реакции. Този тип нервна система се среща при медузите и коралите. Съставената от ганглии и връзки помежду си, с помощта на които се образуват нервни вериги, се нарича ганглийна (верижна) нервна система. При някои раци, червеи и насекоми ганглиите в предната част на тялото се разрастват и образуват нервни струпвания- надглътъчни, подглътъчни ганглии и коремна нервна верига. Среща се при червеи, членестоноги, мекотели, бодлокожи. Най-сложно устроена е тръбестата нервна система. Характерна е за гръбначните животни. Съставена е от две части- централна и периферна нервна система. Централната включва главен и гръбначен мозък, като при различните групи гръбначни животни степента на развитие на частите на главния мозък е различна. Периферната обединява всички гръбначномозъчни, черепномозъчни и вегетативни нерви, както и нервните възли- ганглиите.  При висшите гръбначи животни и човека нервната система се разделя условно на два дяла: вегетативна и соматична нервна система. Те са свързани морфологично и функционално и са части на единната нервна система. Вегетативната инервира всички вътрешни органи- дихателна, храносмилателна, пикочо-полова, ендокринна и сърдечно-съдова система, а също и гладките мускули, като допринася за поддържането на хомеостазата- относителното постоянство на вътрешната течна среда на организма. Поради своите анатомични и функционални особености вегетативната нервна система се поделя в два дяла: симпатиков и парасимпатиков. Първият инервира почти цялото тяло, а вторият само определени области. Соматичната нервна система осъществява възприемането на сигналите от заобикалящата ни среда и регулира волевите движения на скелетните мускули.  Нервната система изпълнява три важни функции: 1)сетивна, изразяваща се в получаването на информация от заобикалящия ни свят и от вътрешната среда на организма чрез отделните сетивни системи- зрителна, слухова, обонятелна и други; 2)двигателна, чрез която контролира активността на скелетните мускули; 3)вегетативна, контролираща активността на вътрешните органи; 4)интегративна- осъществява висшата нервна дейност, която намира израз във възможността за извършване на мисловна дейност.  Основна функция на нервната система е осъществяването на връзки и обмяната на информация в самия организъм или с външната среда. Възприемането й става в рецепторните (възприемателните) клетки на сетивните органи. Преработването се извършва в сложна система от неврони в периферната и централната нервна система, а предаването на сигналите става главно върху мускулите и жлезите. Затова и нервната система може да се разглежда като електронна изчислителна машина, която преработва информация.     Неврон. Възбудимост и проводимост. Нервен импулс    Нервната система е построена от неврони и невроглия (специална съединителна тъкан, разположена между нервните клетки), образуващи централна нервна система (главен и гръбначен мозък) и периферна нервна система. Невронът е структурната и функционалната единица в нервната система, определен за първи път като такъв от испанския анатом Сантяго Рамон-и-Кахал в началото на ХХ век. Той изказва хипотезата, че те са отделни клетки, които комуникират с други такива посредством специализирани възли. Устройството им се различава от това на останалите клетки. Притежават звездовидно тяло, няколко къси израстъци (дендрити) и един по-дълъг, наречен аксон. В звездовидното тяло се намира клетъчното ядро, заобиколено от цитоплазма, където се извършва синтезът на по-голяма част белтъците. Дендритите формират гъста мрежа с дървовидна структура и се смята, че тя доставя информацията на неврона. Аксонът, който е най-дългият израстък, провежда импулсите от клетъчното тяло на неврона към друга клетка, но пренася информация и в другата посока. Дължината на дендритите рядко надминава 1мм, докато най-дългите аксони надхвърлят 1м. Много неврони имат само по един аксон, но той се разклонява в много направления и така прави възможна комуникацията с другите клетки. Разклоненията на аксона завършват с многобройни окончания, които наподобяват колба с размер от 1-3 µm. Те се допират до дендритите и до телата на следващите неврони или до клетка от друга тъкан. Чрез това място на контакт се предава нервният импулс и то се нарича синапс. Мястото, където възбуждението преминава от нерва върху мускул или жлеза, също се нарича синапс (нервно-мускулен контакт). Когато нервният импулс достигне окончанията на аксона, се отделя минимално количество вещество- невромедиатор (посредник), което предава импулса на следващата клетка. Известни са повече от тридесет вещества, които изпълняват ролята на невромедиатори. Такива са: ацетилхолин, норадреналин, серотонин, гама-аминомаслена киселина, много пептиди. Най-разпространеният медиатор е ацетилхолинът. Той е медиатор в невро-мускулните синапси на напречнонабраздените мускули, а в парасимпатиковия дял на вегетативната нервна система и между невроните в централната нервна система.   Невроните формират сивото вещество на гръбначния мозък, а техните израстъци бялото му вещество. Те са свързани с невроните на главния мозък и формират обща нервна мрежа, по която протичат генерираните в тях електрични сигнали. Основните функции на гръбначния мозък са рефлексна (в него се намират различни рефлексни центрове) и проводна (извършва се в бялото вещество).  От гръбначния мозък излизат 31 двойки нерви. Още старите лекари знаят, че самият гръбначен мозък представлява един дебел нерв. Гръбначно-мозъчните нерви предават както сетивна, така и двигателна информация. Чрез тях гръбначният мозък инервира скелетните мускули на крайниците и на туловището (соматична нервна система) и вътрешните органи (вегетативна нервна система). Така той регулира основни страни на двигателната активност на човека, така и жизненоважни функции като работата на сърцето и белите дробове, секреторната и двигателната активност на червата, сексуалната активност, родовата дейност на матката и други.  С главния мозък са свързани 12 двойки черепно-мозъчни нерви. Част от тях са сетивни, други двигателни, а трети- смесени. Чрез тях той получава богата информация, постъпваща от зрителната, слуховата, обонятелната, вкусовата и други сетивни системи. Чрез черепно-мозъчните нерви главният мозък контролира активността на челюстно-лицевата мускулатура, както и функцията на различни вътрешни органи- сърце, бели дробове, стомах и други. Основните функции на невроните са възбудимост и проводимост.  Възбудимостта е способност на организма, органите, тъканите и клетките под влияние на един или друг дразнител да преминават от състояние на физиологичен покой в състояние на дейност- възбуждение. То е основен физиологичен процес, с какъвто дадена клетка или тъкан отговаря при въздействия на определени изменения във външната среда, наречени дразнения. Мускулната клетка отговаря със съкращение, жлезистата- със секреция, а в нервните клетки възниква активен процес, известен като нервен импулс. Дразнителите на нерва са механични, химични, термични и електрични. За нервите и мускулите адекватният дразнител е електричният ток.  Нервът провежда възбуждения. При дразнене на нерва или на рецепторите се появява импулс, който се провежда по дължината на нервното влакно като вълна. Това провеждане е йонно и се извършва със скорост, много по-бавна от тази на светлинния лъч- до 1/3 от скоростта на провеждането на звука. Посоката на провеждане за сетивните нерви е към гръбначния и главния мозък, а за ефекторните- към мускулите и жлезите.  Нервът провежда импулси. Понятието „нервен импулс“ произхожда от лат. impulsus, която означава удар. Това е физико-химична промяна, която преминава по дължината на нервното влакно. Настъпват промени в електричното състояние на нерва и химични промени, изразени в използване на кислород, освобождаване на въглероден диоксид, образуване на топлина и т.н. Импулсът се различава от дразненето. Той е резултатът от външното въздействие. При възникването му в даден участък нервът става електроотрицателен по отношение на спокойния в това време участък от него. Между тези две места се появява потенциална разлика, която е причината за разпространението на нервния импулс по нервното влакно. Биоелектричният ток от възбудената област деполяризира съседните участъци и предизвиква провеждане на импулса. След кратък период от началото на дразненето, а именно след Ѕ хилядна от секундата се появява потенциал на действие, който съвпада с началото на възбуждането на нерва. Тази начална част на потенциала на действие е известна като пик. Процесът, който съпровожда пиковия потенциал, е нервният импулс.  Съгласно съвременните схващания, основният процес на възбуждането се състои в промени в концентрацията на йоните от двете страни на клетъчната мембрана. Тя е средището на биоелектричните явления в клетката. Възбуждението, предизвикано от дразнене, както и провеждането му в нервната система, протича с поява на биоелектрични явления, които се разиграват в клетъчната мембрана. При дразнене на нервното влакно мембраната пропуска натриеви йони, които зареждат вътрешната й повърхност положително. Когато зарядът достигне определен предел, те претърпяват електростатично отблъскване. Потокът продължава 1-2 милисекунди. Това е възходящата фаза на акционния потенциал, след което мембраната става пропусклива за калиевите йони и те излизат извън клетката, с което се реализира низходящата фаза. Разместването на йоните причинява „деполяризация“. С прекратяване на дразненето настъпва „активен транспорт“ на йоните. Два механизма- изхвърлянето на натриевите и връщането на калиевите йони- възстановяват потенциалната разлика. Настъпва реполяризация (отново поляризиране) на нервното влакно. При пълна реполяризация нервната клетка минава в състояние на покой.  Освен възбудимост и проводимост, нервите имат и трофична функция. Известно е, че след прерязване на моторен нерв настъпва атрофия на свързаните с него мускули, на кожата, опадане на космите и др.  
           Учение за рефлексите. Рефлекс и рефлексна дъга    Рефлексният акт е познат отдавна. Изучаван с интерес още преди столетия и тогава е отбелязан неволевият му характер. Известно било, че рефлексът се извършва и у обезглавени животни. До втората половина на ХVІІІв. се смятало, че той се извършва в нервните стволове и едва през 1751г. е установено, че това става в сивото вещество на централната нервна система.  Първият, който се опитва да установи анатомичната основа на рефлексния акт, е френският философ Рене Декарт(1596-1650г). През 1649г. той се опитва да опише механизма. Декарт сравнява рефлексния акт с връв, която като бъде обтегната на единия край, ще приведе в движение звънеца на другия край. Схващането му е наивно и идеалистично, но все пак това е първият опит да се определи пътят, по който се извършва рефлексната дейност. Сам Ив.П. Павлов пише, че Декарт установява рефлексната дейност като основен акт на нервната система. Думата „рефлекс“ е въведена от чешкия учен Прохаска през 1817г. Произходът й е латински- от reflexio, което означава отражение, отговор.  Историята на учението за рефлекса започва от 1830г., когато Бел в Англия и Мажанди във Франция установяват функциите на предните и задните корени на гръбначния мозък. През 1863г. излиза книгата на руския учен И.М. Сеченов „Рефлекси на главния мозък“, която поставя началото на изследване на рефлексния принцип на функциите на главния мозък. В тази област работят Чарлс Шерингтън, Рамон-и-Кахал, Ерлангер и Гасер (през периода 1920-1926г.), Ив.П. Павлов, Ейдриан, Линг и Жерар (1946г.), Еклс, Хочкин, Хъксли и Кац (между 1950г.-1955г.).  Регулаторната функция на гръбначния мозък се основава на рефлексната дейност. По същество рефлексът е закономерен, стереотипен двигателен или секреторен отговор на определено сетивно дразнене. Той е най-простата форма на двигателна активност, чрез която се осъществява приспособителната функция на организма. Рефлекторната реакция е винаги двигателна, защото изисква съкращаване на гладки мускули. Даден рефлекс се реализира, благодарение на определени нервни пътища и структури, които формират т.нар. рефлексна дъга. Множество рефлексни дъги преминават през гръбначния мозък.  Най-простата рефлексна дъга е съставена от два неврона. Единият от тях е приводящ (сетивен или сензорен), който възприема дразненията от външния свят или собственото тяло и ги предава към централната нервна система. Другият неврон е отводящ (ефекторен) и предава получения от централната нервна система импулс върху свързания с него мускул или жлеза. Двата неврона са свързани с нервен център, разположен в сивото вещество на главния или гръбначния мозък. Обикновено рефлексните дъги са образувани от три и повече неврона, т.е. те имат повече от един синапс. Между двата неврона има един или няколко междинни неврона, наречени свързващи неврони. В рефлексните дъги на гръбначния мозък тялото на рецепторния неврон е гръбначно-мозъчната ганглиева клетка, а тялото на двигателния или секреторния неврон е в предните рога.  Всяка рефлексна дъга е съставена от пет задължителни елемента.  1.Рецептор- органел, който може да преобразува физическата енергия на сетивното дразнене в нервен импулс. Всеки рецептор е пригоден да възприема строго определена форма на енергия и да я превръща в импулс- електричен сигнал, който се провежда по нервната система. Така сетивните клетки на окото се дразнят от светлинните лъчи, тези на слуховия орган- от звукови вълни и т.н. При дразнене на кожата, например с натиск, настъпват промени в съответните рецептори, които от своя страна предават информацията на свързания с тях сетивен нерв. Рецепторите са главно три вида. Едни възприемат дразнения, идващи отвън. Наричат се екстерорецептори. Такива са тези в ретината на окото, в охлюва на ухото, в лигавицата на носа и езика, в кожата и други. Рецепторите в окото, ухото и носа, възприемащи дразнения от разстояние, се наричат дистантни рецептори (телерецептори). Други възприемат дразнения от вътрешните органи и се наричат интерорецептори. Такива са тези в сърцето, кръвоносните и лимфоносните съдове, червения костен мозък, бъбреците, слезката, в храносмилателните и дихателните органи и други. Трети вид са проприорецептори. Те възприемат дразнения от мускулите, ставите, сухожилията, костите и от лабиринтния апарат. Всеки рецептор има свое адекватно дразнене. Например такова е дразненето за предизвикване на коленния рефлекс- почукването върху кожата над сухожилието под капачката на коляното, както и дразненето на ретината със светлинни лъчи с определена дължина на вълната и т.н.  2.Аферентно рамо- представлява сетивни нервни проводници, които провеждат нервния импулс от рецепторите на съответния сетивен орган към централната нервна система.  3.Превключване в централната нервна система- главно в гръбначния мозък или мозъчния ствол към еферентен неврон било директно, било чрез междинни неврони (т.нар. моносинаптични или полисинаптични рефлекси).  4.Еферентно рамо- това са двигателни проводници, които инервират определени напречно набраздени или гладки мускули.  5.Ефектор- тук се включват мускулните групи, които осъществяват специфичната двигателна реакция. Увреждането на който и да е от петте елемента на рефлексната дъга блокира осъществяването на съответния рефлекторен отговор.        Всяка рефлексна дъга има център- определен участък в централната нервна система. Съществуват един или няколко междинни неврона, които осъществяват връзката между сетивните и двигателните неврони. Аксоните на двигателните нерви достигат до съответния изпълнителен орган, който може да бъде скелетен мускул, кръвоносен съд или жлезиста клетка. Съществуват рефлексни дъги с различна сложност, като се различават главно по броя на междинните неврони. Например, двуневронна верига, състояща се само от сетивен и двигателен неврон, известна като моносинаптична верига, защото връзката между двата нервни елемента се състои само един синапс. В други случаи връзката е дву- и полисинаптична.  Милиардите нервни клетки образуват един невъобразимо голям брой от включващи се връзки в нервната система. Това дава възможност на ефектът на рефлексната дъга да се генерализира, когато е необходимо, и да се разпространява нагоре и надолу по дължината на гръбначния мозък. Това може да се онагледи с примера на дразнене кожата на крайника, при което настъпва леко отдръпване, а при по-силно дразнене настъпват движения и на другите крайници. Т.е. устройството на рефлексната дъга дава възможност импулсът от сетивния неврон да преминава не само по съответната рефлексна дъга, но и да се разпространява на по-високо или по-ниско ниво.  Би могло да се обобщи, че възбуждането в рефлексната дъга преминава по строго определен път: от рецептора по сетивните нервни влакна, през междинните неврони, през еферентните нервни влакна и от тях се предава на моторната плочица (нервно-мускулния синапс) или на съответната жлеза.  Поради свързването на невроните на рефлексната дъга със синапси, които имат свои особености, провеждането на импулсите по рефлексната дъга имат някои характерни отличия.    Особености при провеждане на нервния импулс    Преди всичко, за да се прояви рефлексният акт, е необходимо да бъде запазена целостта на цялата рефлексна дъга. От друга страна, за да се предизвика даден рефлекс, не е необходима целостта на цялата нервна система.  Достатъчно е да бъде запазен само един сегмент със съответната рефлексна дъга. 1.Рефлексната дъга провежда само в една посока. Провеждането на нервния импулс е винаги еднопосочно- от рецептивното поле към изпълнителния орган, като информацията се обработва частично по целия път на рефлекса. 2.Провеждането на импулс по рефлексната дъга е по-бавно- времето от началото на дразненето на рецепторите до началото на рефлекса се нарича „рефлексно време“, като при по-силен дразнител рефлексното време е по-кратко. При преминаване през всеки синапс импулсът се забавя с около 1 милисекунда (хилядна от секундата). 3.Рефлексните реакции продължават по-дълго време от предизвикалото ги дразнене, поради наличието на т.нар. осцилиращи кръгове в нервните центрове. 4.Скоростта и големината на рефлексната реакция зависят не само от вида на дразнителя, но и от предхождащи дразнения. 5.Рефлексната дъга се уморява. При повтаряне на един рефлекс в нервните центрове по-бързо настъпва умора, която се дължи на намаляване на отделянето на медиатор, което води до намаляване на трефлексната реакция. 6.Задържане при рефлексните реакции. Съществуват два вида мускули- сгъвачи и разгъвачи. Те са антагонисти и не могат да се задействат едновременно. Затова и механизмите на реципрочна инервация осигуряват последователното сгъване и разгъване на крайника. 7.Принцип на обратната връзка- информацията по канала на обратната връзка може не само да коригира или да прекрати даден рефлекс, но и да послужи като начало на нов рефлекс. Това са т.нар. верижни рефлекси.    Видове рефлекси    Съществуват безброй много рефлекси. Милиарди неврони са включени в образуване на рефлексни дъги на главния и гръбначния мозък. Голяма част от проявите на нашия ежедневен живот са рефлексни действия. Те са исторически изработващо се приспособление на организма към условията на неговото съществуване. Детето се ражда с многобройни вродени рефлекси. Веднага след раждането то суче, гълта, повръща, кашля, киха, уринира и прочие. Изключение в това отношение правят половите рефлекси, които се развиват през време на пубертета, както и коремните кожни рефлекси, които се развиват след раждане. Първите рефлексни прояви у човека възникват към третия месец от утробния живот. Изучавания на физиолога Баркрофт в Кембридж с бременни овце показват, че най-първо се появяват движения при дразнене на рецептори, свързани с главния мозък и след това с такива на гръбначния мозък. Към четвъртия месец се появяват защитни рефлекси. Сукането е сложно координирано движение на група мускули, което се наблюдава още в утробния живот. Известно е, че ако ръката на акушера при даване на помощ на родилката попадне в устата на детето, то прави движение за сукане.  Класифицирането на рефлексите се извършва на базата на различни принципи.  1.Според вида и локализацията на рецепторите, чиято стимулация отключва рефлекса, се поделят на екстероцептивни (от рецептори в кожата и лигавицата), проприоцептивни (от рецептори в самия двигателен апарат- мускули, стави и сухожилия), интероцептивни (от рецептори във вътрешните органи).  2.Според мястото на превключване в централната нервна система- спинални и стволови. Според вида на ефекторната реакция- соматични, вегетативно-двигателни, вегетативно-секреторни.  3.Според формирането на рефлексите във филогенезата или онтогенезата, т.е. с вродена или анатомичнонеизменна рефлексна дъга или изменчива рефлексна дъга, с придобито в индивидуалния живот аферентно рамо, т.нар. безусловни и условни рефлекси.  Безусловните са насочени към удовлетворяване на определена биологична потребност (глад, жажда, съхраняване целостта на живота на индивида). Те от своя страна имат своя класификация:  - в зависимост от възприемащия апарат се поделят на: слухови, обонятелни и вкусови рефлекси;  - според вида на реакцията- двигателни, отделителни, вегетативни (промяна на функциите на вътрешните органи), съдодвигателни (свиване и разширяване на кръвоносните съдове);  - в зависимост от биологичното значение- хранителни, отбранителни, полови, ориентировъчни рефлекси.  Главна заслуга за създаването на метод за изучаване на условните рефлекси дължим на Иван Петрович Павлов. Същността на тази първа и основна експериментална методика, често наричана „класическа“, се свежда до научно обосноваване на условно-рефлекторната дейност на мозъка. В нея слюнчената жлеза се използва като индикатор на мозъчната дейност. Условният рефлекс всъщност представлява биологична приспособителна реакция, при която ролята на безусловното дразнене се заменя от условен дразнител (сигнал). Тези рефлекси са резултат от придобитото поведение, което е съвкупност от придобитите през индивидуалния живот опит, навици и умения. Типичен пример е направеното от Павлов с куче, което слюноотделя при вида и мириса на храната. Тази реакция се означава като „психичен рефлекс“ или „слюноотделяне от разстояние“. Храната не е непосредствен дразнител за вкусовите рецептори, а сигнал за предстоящо хранене.         Всеки безусловен рефлекс може да се превърне в условен, в резултат на обучение. При генетични дефекти или органични и други увреждания на нервната система се проявяват патологични рефлекси, по които специалистите съдят за характера и мястото на увреждане.    
               Заключение
   Посредством рефлексната дейност на нервната система организмите реагират на всяка промяна, което е реакция на удовлетворяване на потребност, на защита, на приспособяване, на поддържане на жизнени функции и прочие. Това придава на рефлексите особено важно биологично значение. Посредством тях организмът може бързо и фино да реагира на различните промени във вътрешната и външна среда и да се приспособява към условията на своето съществуване. Колкото по-развита е нервната система, толкова по-сложни и по-резултатни са биологичните реакции на даден организъм.  

Ползвани материали:
  Асратян, Е. 1975: Иван Петрович Павлов, С.
Гоцев, Т., Налбантов, Г. 1975: Познания за човека, С.
проф.Попов, Ст.: Анатомия и физиология на човека, С.
проф.Хаджиев, Д. 1995: Нервни болести, С.
Атанасова, М.: Рефлексна дейност на нервната система. Видове рефлекси, http://www.pomagalo.com
Стефанова, Ир. 2008: Нервна система и рефлекси,
http://www.bb-team.org/articles/3309_nervna-sistema-i-refleksi#ixzz1oXpQxMY9
http://wikipedia.org
               
Категория: Други
Прочетен: 14822 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 06.05.2013 15:38
Резюме             В реферата са проследени съществуващите концепции за здравето в тяхното развитие. Отделено е специално място и е направен по-обстоен преглед на социално-медицинската. Проследени са виталните процеси, които са в основата на понятията здраве и болест- раждане, заболяване, болест и смърт. Разгледани са определенията за здраве, които съществуват в рамките на социално-медицинската концепция: здравето като състояние и процес; като социална категория (ценност и цел); като право; като съвкупност от статистически характеристики; като измерител на жизнеността (качество на живот) и като интегрална категория. Посочени са основните детерминанти, гарантиращи здравето, разпределени в три групи фактори- такива, които са свързани със стила и начина на живот; генетичните (наследствеността) и факторите от външната среда.  Ключови думи: концепции, социално-медицинска концепция, здраве, болест, определения за здраве, детерминанти на здравето

   Концепции за здравето В развитието на концепциите за здравето и болестта се наблюдават няколко етапа: Емпирично-сетивно познание. То е характерно за първите опити на човека да разбере себе си и заобикалящия го свят. Човешкият живот и смърт, както и здравето и болестта са били зависими от свръхестествени сили, които можели да бъдат умилостивени от магии и действия на шамани и лечители. Хуморална концепция. Според нея болестта се разглежда като „нарушено равновесие на „хуморите“ в човешкото тяло“. Това определение дава Парацелз (1493-1541г.). Основните „хумори“ са кръв (sanguis), слуз (phlegma), жлъчка (cholera) и меланхолия (melancholia)- черна жлъчка.Известно е, че те дават и названията на видовете психологическа нагласа, които оформят и основните типове човешки характер. Механистично-системна концепция. Характерна е с развитието на познанията, свързани със структурата на човешкото тяло и откриване на част от физиологичните процеси. Тя разглежда човешкото тяло като машина, а заболяването като повреда в машината. Основна задача на медицината е извършването на ремонта ѝ. Биомедицинска концепция (етиологична). Базира се на развитието на микробната теория за болестите. Развитието ѝ се основава на разбирането за възникването на заболяването от определен причинител в даден гостоприемник. Етиолого-патогенетична. Развита е с цел по-точно дефиниране на трите компонента във връзка с развитието на медицинската наука и епидемиологията, както в областта на инфекциозните заболявания, така и при неинфекциозните. Тя дава разширен модел на микробната теория, като разглежда подробно факторите, свързани с гостоприемника, причинителя и околната среда. Психосоциална концепция. Развитието на психосоциалните науки и теории за влиянието на психологичните фактори върху здравето и болестта. Екологична концепция. Развива се от средата на ХХ век и се основава на хипотезата, че здравето е динамично равновесие между човека и неговата околна среда. Според френския микробиолог Рене Дюбо „Здравето означава продължителна адаптация и приспособяване към околната среда с цел осигуряване на оптимално функциониране“ Холистична концепция. Здравето при нея се описва като единен или многостранен процес, включващ благополучието на човешкото същество в контекста на неговата околна среда. Рене Дюбо твърди, че: „Здравето е начин на съществуване, позволяващ на несъвършения човек да постигне удовлетворение и не толкова болезнено съществуване, справяйки се със също толкова несъвършения свят.“ Социално-медицинска концепция. За да бъдат разбрани здравето и болестта, при тази концепция се налага да се даде определение за тях. Още в древността здравето и болестта се свързват с тайнството на раждането и смъртта. Здравето и животът са основна социална ценност, право и цел на всяко общество. Те се определят от жизнените (витални) процеси: раждане, заболяване, болест и смърт. Раждането е „пълно изтласкване или изваждане от тялото на майката на продукта от зачатието, независимо от времетраенето на бременността, който показва признаци на живот, дишане, сърцебиене, пулсация на пъпната връв или ясно движение на волеви мускули“. След него започва развитието на човешкия организъм и адаптирането му спрямо факторите на обкръжаващата го околна среда- физикохимически и социално-икономически. В този период човешкият организъм се сблъсква с различни влияния, които могат да доведат до заболяване и болест.  Заболяването е динамичен процес, който преминава през стадии на възникване, протичане, лечение и излекуване. Познаването на естествения му ход подпомага откриването на ефективни подходи за успешно прекъсване или промяна на хода на болестния процес. Болестта възниква, когато има взаимодействие между причинителя, гостоприемника и факторите на окръжаващата среда. Тя е период, през който протича процесът на заболяването и отразява нарушаване на една или повече жизнени, социални и психични функции на организма. Интервенцията- здравните дейности- могат да повлияят на протичането на заболяването, да намалят риска от усложнения и в крайна сметка да доведат до: пълно излекуване (здраве); хронификация на болестта; трайно увреждане на организма (трайна неработоспособност- инвалидизация); смърт. Смъртта е констатирано окончателно и безвъзвратно прекратяване на признаците на живот, свързани с прекратяване на жизнените функции на един или няколко органа или системи. В България са възприети строги критерии при определянето ѝ: трайно и необратимо прекратяване на функциите на кръвообращението и дишането; палпаторна липса на пулс на двете каротидни артерии и двете бедрени артерии; аускултаторна липса на сърдечна дейност; липса на дихателни движения на диафрагмата и гръдния кош, установени при визуално наблюдение; липса на дишане при аускултация на гръдния кош двустранно; трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък и на налична сърдечна дейност.    Типове определения за здраве в социалната медицина    Здравето като състояние и процес. Може да бъде определено като състояние само в един кратък (измерим момент), но в своята същност то е един непрекъснат процес на промяна на различни състояния. Това го превръща в процес на постоянно променящи се състояния, под въздействието на факторите на външната и вътрешна среда на организма с цел запазване интегритета на индивида и постигане на оптимално равновесие. Здравето като социална категория (ценност и цел). Освен значение за всяка отделна личност, здравето засяга и обществото като цяло. Затова се говори за него като за социална категория, както и за неговото опазване в рамките на всяко общество. Общественото здраве е показател за жизненото равнище на една нация и представлява нейна основна ценност и цел, тъй като то гарантира възпроизводството и прогреса ѝ и е показател за устойчивостта и способността ѝ да се справя с динамиката на променящия се външен свят. Здравето като право. В конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е определено, че: „Правото на живот на всеки се защитава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на съдебна присъда при извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона“. Декларацията за правата на човека посочва, че: „Всеки човек има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние. Той има право на осигуряване в случай на безработица, болест, инвалидност, овдовяване, старост или други случаи на лишаване от средства за съществуване по независещи от него причини.“ Според чл.52 на друг законов документ- конституцията на Република България, гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъп до медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване; здравеопазването на гражданите се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни осигурителни вноски и от други източници, при условия и ред, определени със закон; държавата закриля здравето на гражданите и насърчава развитието на спорта и туризма; никой не може да бъде принудително подлаган на лечение и санитарни мерки, освен в предвидени от закона случаи; никой не може да бъде подлаган на медицински, научни или други опити без неговото доброволно съгласие; държавата осъществява контрол върху всички здравни заведения, както и върху производството на лекарствени средства, биопрепарати и медицинска техника и върху търговията с тях. Други важни членове- съответно чл.47, чл.48, чл.51 и чл.55, засягат отглеждането и възпитанието на децата и особената закрила на жената майка, както и особената закрила на децата; правото на здравословни и безопасни условия на труд; особената закрила на старите хора без близки, както и на лицата с физически и психически увреждания; правото на здравословна и благоприятна околна среда. Здравето като съвкупност от статистически характеристики. Здравето е многомерна категория и за да бъде оценено здравното състояние в даден момент е потребна информация за статуса на пациента, получена на базата на различни технологични показатели, както и съпоставянето им с влиянието на факторите на окръжаващата среда. Здравето като статистическо понятие се характеризира комплексно от демографските показатели- раждаемост, смъртност, ниво на физическо развитие, заболяемост, средна продължителност на живота, а така също и от специални социално-биологически изследвания. Здравето като измерител на жизнеността. За здравето от съществено значение е в какво качество на живот продължават всички функции на човека и личността, а то е състояние, което се определя от комфорта във физическата среда и удовлетворяващо знание, от образованието, социалните и интелектуални достижения, свободата на действие, справедливостта и свободата на изразяване. Здравето като интегрална категория. Определението на Световната здравна организация, записано в преамбюла на нейната Конституция, ратифицирана на 7 април 1948г., е записано, че: „Здравето е пълно физическо, психическо или социално благополучие на индивида, а не само липсата на болест или недъг“. То се определя от три основни кръга фактори- физически, психически и социален. Във физическата компонента са включени всички проявления на генотипа, биологичните процеси на различно ниво- от молекулярно до системно. В психическата се включват всички аспекти на проявлението на индивида като личност- неговият характер, психологически преживявания, познание и оценка на външния свят, възможност за адаптация към тези промени. Социалната компонента отразява всички проявления на индивида като част от социалната общност- култура, религия, отношение и възможности за труд, отговорност, задължения и т.н. Който и от тези кръгове фактори да бъде засегнат или нарушен, се получава общ дисбаланс, водещ до болка, липса на щастие и в крайна сметка- до болест. Основни детерминанти на здравето: Фактори, свързани с начина и стила на живот. Терминът „начин на живот“, наложил се през последните години, отразява широкия спектър от дейности на индивида, свързани с хранителния режим и култура, физическата дееспособност и възможностите за труд, поведенчески характеристики, режим на труд и почивка, организация на отдих и рекреация. Всичко това е свързано с материално-битовите условия- жилищна площ, комфорт на жилището, среден месечен доход, изповядваната религия, традиции, трудова и обществена дейност, социални контакти. На начина на живот се отреждат около 50% от уврежданията на здравето в развитите страни, което показва, че голяма част от заболяванията са предотвратими. Всеки индивид развива определен стил на живот в процеса на социализацията си и при заучаване чрез социалното взаимодействие с родители, приятели, роднини, училището и масмедиите. Но той е и негов личностен избор, който зависи от ценностите, поведението и индивидуалните дейности; включва определени културни и жизнени лични навици (напр. употреба на алкохол, тютюнопушене и др.). Основните критерии за оценка на стила на живот и отношението му към здравето са поведението и рискът от вредните навици като прекомерна злоупотреба с алкохол, работа, което води до стрес, нерационално хранене и други. Особено важно е активното отношение към здравето. Необходимо е човек системно да контролира състоянието си и да бъде информиран за неблагоприятните въздействия. Това неизменно е свързано с осъзнаването на потребността от здраве и психологическата нагласа, мотивацията за личната ангажираност по отношение на здравето. Генетични фактори (наследственост). Здравето зависи от заложените качествени характеристики на генетичната конституция на човека. Именно затова то означава всеки индивид да бъде в състояние да изрази, колкото е възможно по-пълно потенциалните възможности на своето генетично богатство- превръщане на генетичните възможности във фенотипни реалности при облагородяваща (здравословна) взаимовръзка с околната среда. Фактори от външната среда. Към тях трябва да се обърне особено внимание на социално-икономическите условия и свързаните с тях икономически статус, образованието и заетостта. Необходимо е да се отбележат и факторите, свързани с политическата система, здравното законодателство, морално-етичните норми, наложени в обществото, както и развитието на здравеопазната система и свързаните с нея здравни услуги. Според диаграма на доц.д-р Петко Салчев (вж. Книгопис на използваната литература) за силата на влияние на различните фактори върху здравето, 50% се полагат на социално-икономическите. Останалите 50% се разпределят между начина на живот, който фактор е с 20% влияние, а по 10% за всеки се падат на генетичните, физико-химическите фактори на околната среда и здравната служба. В заключение би могло да се каже, че здравето е сложна категория, която представлява единството между биологични, психологични и социални качества. Те се развиват като процес във времето и пространството под влиянието на фактори от външната среда, както и на вътрешно присъщите на всеки индивид. Здравето отразява свойствата на индивида да се интегрира в общността и се изразява и измерва с постигнатото качество на живот.


Ползвана литература:
Гълъбов, Ат., Холистичен подход и холистична медицина,
http://www.biomedica-consult.com
Здраве и болест- съвременни определения, http://www.etilena.info/med/so/u0004.html
Маркова, Ст., Социална медицина и обществено здраве, изд.“Знание“ООД, 1998г.
Салчев, П., Здраве и болест, www.ksmzm.medfac-sofia.eu/aktualno/Health_and_illnesss_prez.ppt
http://www.mh.government.bg    
  
Категория: Други
Прочетен: 5283 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 06.05.2013 20:42
          Прочутият философ Жан-Жак Русо е роден през 1712г. в Женева. На тридесет и осем години се прославя, заради наградата за най-добро съчинение, която получава от Академията в Дижон. През 1761-62г. издава романите си „Новата Елоиз”, „Емил” и политическия трактат „Общественият договор”. След публикуването на „Емил” започва преследването на автора. В Париж изгарят книгата и властите издават заповед за арестуването му. В родния му град изгарят и „Емил”, и „Общественият договор”.           Влиянието на Русо, колкото и противниците и поклонниците му да твърдят, че не е толкова голямо, все пак е значително. Той допринася за възникването на романтизма в литературата, а влиянието му върху теорията за възпитанието и практиката е още по-значимо. Русо свежда до минимум ученето по книга в детската училищна възраст. Препоръчва преди разума да се възпитават чувствата на детето и подчертава колко е важно то да се учи от опит. Изненадващо е, че човек като Русо, който изоставя децата си, говори за това как другите да отглеждат своите, но въпреки това идеите му оказват въздействие върху съвременната теория на възпитанието.           „Емил” е написан в Ермитажа в продължение на три години- от 1759 до 1762г. Този педагогически роман съдържа цялостната философия на Русо. Основния си принцип той изяснява още в първите редове: „Всичко излиза добро из ръцете на твореца, всичко се изражда в ръцете на човека”. В предговора заявява, че няма да говори за важността на едно добро възпитание, нито ще доказва, че съществуващото е лошо, защото хиляди преди него са направили това и не желае да пълни книгата си с неща, известни на всеки. Предметът в творбата му е формирането на човека, на човешката личност. Основната идея в романа е, че трябва да се разчита на децата и на възпитанието им въз основа на природните принципи, за да се създаде ново общество. Според Русо, възпитанието трябва да се основава върху естествените качества на детето, без да се избързва, защото има определена възраст за всяко новопридобито знание. Той доказва детството като неизбежен и необходим период от живота на човека. Идеализира детето и детството, както идеализира човека в природното му състояние. За него детето е по природа добро и в него са заложени възможностите за развитие и съвършенство, самото то е образ на съвършенството. Затова и смисълът на възпитанието се свежда до даване на простор за проява и развитие на детската природа: „Обичайте детството! Бъдете благосклонни към неговите игри, неговите удоволствия и неговите невинни инстинкти.”- пише Русо. От тук произтичат всички идеи в педагогическата му система: идеята за естествено и свободно възпитание, идеята за негативно възпитание, които всъщност означават съобразяване с детската природа. Въпреки това философът не отрича значението на фигурата на възпитателя. Неговата роля се заключава в това да насочва развитието на детето до момента, в който то ще бъде способно на самостоятелен живот. 
            Писателят показва как едно дете се възпитава сред природата- да не носи дрехи, които да му стягат, да не бъде ограничавано в действията си от възрастните. Според Русо, през първите дванадесет години човек е като животно, а разумът и страстите се развиват след петнадесет години. Затова и  на дванадесет Емил не е развит интелектуално и морално, но знае да вижда, чува и усеща до съвършенство. Между дванадесет и петнадесет години научава само това, което е практично и може да му бъде полезно- без четене и книги. Сам открива нещата, които са му необходими в живота. Възпитателят му има за задача само да го насочи към нещата от реалността. Между петнадесет и осемнадесет години детето се формира морално, т.е. едно единствено правило трябва да го води и това е усещането. Заведено е в планината, за да усети религиозното. Колкото по-голяма е надморската височина, толкова по-близо може да усети Бог. Природата е тази, която дава вдъхновение и е истинска. В същото време за Емил е възпитана Софи, която трябва да му бъде само компаньонка и домакиня. 
       Според Русо възпитанието обхваща три вида въздействия- от природата, от хората и от нещата. Необходимо е между тях да съществува съгласуваност. Възпитанието се превръща в съзнателна, планомерна и целенасочена дейност, само когато е законосъобразна. Обективните закони са законите на вътрешното съзряване на личността, независимо от влиянието на обществото и въздействието на колективната среда- тяхното влияние е противоестествено и, следователно- отрицателно. Затова Русо изолира Емил, което е и утопичният момент в неговите възгледи. Това е и причината да наричат философа индивидуалист и противник на принципа за колективност при възпитанието. Той се отнася негативно към обществото и цивилизацията, но е такова отношението му към социалната среда на бедния трудов народ. Затова и взема за свой възпитаник дете от тази охолна среда, за да го спаси от нея. Той пише: „Нека изберем един богат; така ще бъдем поне сигурни, че сме създали един човек повече, докато бедният може и сам да стане човек.” За него децата на село се развиват по-добре и самостоятелно. Когато майката не е до тях, те се научават да говорят силно и ясно. 
         Свободната изява е условие за физическо развитие и укрепване, за развитие на самостоятелен и творчески дух, единствена предпоставка за пробуждане, усъвършенстване и утвърждаване на нравственото начало в подрастващия. Принципът за свобода е от голямо значение за нравственото възпитание. „Основният принцип върху който размишлявах във всичките си съчинения и които развих в последното („Емил или за възпитанието”) с пълна яснота, на която съм способен, е, че човек е същество добро по природа, обича справедливостта и реда, че по рождение неговото сърце няма нищо порочно и че първите движения на природата са винаги правилни.” – пише Русо.
         Оптимистичната вяра в природата на човека и характерният за Русо искрен педагогически хуманизъм обуславят неговото учение за свободното възпитание. Цялата му система следва да се гради върху естественото право на детето на свободно проявление: „Единствено има воля този, който не се нуждае от чужда помощ, за да я прояви; от тук следва, че най-голямото благо не е властта, а свободата. Истински свободният човек иска само това, което може, и прави само това, което му харесва. Ето моят основен принцип. Касае се само да го приложим и върху детството и всички правила на възпитанието ще могат да се извлекат от него…” Русо е първият най-ярък изразител на идеята за свободното възпитание и родоначалник на едно от широко разпространените педагогически движения.
Категория: Други
Прочетен: 10750 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 15.10.2013 10:35
                 Въведение Ентеробиозата (Оксиуриаза) е заболяване, което се изучава от науката паразитология, занимаваща се с произхода и еволюцията на паразитите, тяхното устройство, функция, жизнен цикъл, разпространение, взаимодействие с гостоприемника и начините за лечение на заболяванията, които предизвикват.      Паразитите могат да бъдат както едноклетъчни, така и многоклетъчни. Това са организми, които се хранят с части или жизнено необходими продукти от друг жив организъм, наречен гостоприемник. Паразитът се развива за негова сметка, като предизвиква загуба на жизнеността му. За разлика от хищниците, той не убива- или поне не веднага- организмите, които използва за храна.  Терминът произлиза от гръцки- parassitos, и означава- някой, който се храни от чужда трапеза. Някои автори различават макро- и микропаразити. С термина „паразити” се означават само еукариотни организми- паразитни червеи- хелминти, нематоди в червата и други органи. Патогенните бактерии и вирусите също водят паразитен начин на живот и се класифицират като микропаразити.       Според начина на пребиваване, се поделят на временни и постоянни. Тук ще става дума за вторите, които използват гостоприемника не само като източник на храна, но и като постоянна среда за обитаване. Сред тях попадат остриците, глистите, тениите, крастните кърлежи и други. Има още една подялба- според мястото на пребиваване и според която паразитите се делят на ектопаразити, обитаващи повърхността на тялото на гостоприемника и ендопаразити, живеещи във вътрешността на тялото му.         Паразитите са главните причинители на паразитози. Така се наричат болестните състояния, които се развиват в гостоприемника. Настъпват след инвазия (от лат. invasio- нашествие), т.е. след проникването, размножаването и разпространението на паразитните организми. Една от паразитозите при човека представлява ентеробиозата. Тя е хелминтоза (заболяване, причинено от хелминти, едни от които са аскаридите) или аскаридозно заболяване (Ascaridosis), което се предизвиква от острицата.               Острица (Enterobius vermicularis)          Макро- и ендопаразит, който принадлежи към типа на кръглите червеи (Nemathelminthes) и класа на нематодите (Nematodes).Той е разделнополов и представлява малък вретенообразен кръгъл червей с белезникав цвят, изтънен и заострен в задния край. Женските острици достигат до 12мм дължина и 0,50мм ширина и са по-големи от мъжките, които са дълги до 5мм и широки до 0,30мм. Задният край на паразита е спираловидно завит, а на предния има три устни смукалца. Живее в долната част на тънкото черво, апендикса и началната част на предното черво, но може да се срещне във всички отдели на червата.             Биологичният цикъл на остриците се състои от паразитен стадий в червата на човека и ембрионално, непаразитно развитие на яйцата върху перианалните гънки на болните или в условията на околната среда- бельо,спални, училищни помещения, прах в работните стаи и други. (бел.- Нагледното му представяне виж Приложение в края на реферата) Първият стадий се характеризира със следното. От погълнатите инвазиоспособни яйца в дванадесетопръстника се излюпват ларви, които бързо нарастват, диференцират се на мъжки и женски и достигат полова зрелост за 15-30 дни. Към дванадесетия ден от заразяването се оплождат и постепенно попадат в долните участъци на тънкото черво или в сляпото черво и апендикса. Наскоро след оплождането, мъжките екземпляри умират. На 25-ия до 30-ия ден от инвазирането женските индивиди, когато са изпълнени със зрели яйца, се спускат към правото черво и изпълзяват навън през ануса с предния си край. Прикрепват се със задния си конусообразен край и за кратко време снасят в околоанусните гънки, след което умират. Една женска снася от 5 000 до 17 000 яйца. Те са елипсовидни, продълговати, прозрачни и леко асиметрични в единия полюс. Имат двойно контурирана гладка обвивка и в изпражненията рядко се намират.  При оптимални условия- температура от 34°С до 38°С и достатъчна влажност, яйцата узряват и добиват инвазиоспособност в продължение на 5-6 часа, като тя се запазва средно 90-100 дни. Общата продължителност на живота на остриците е 3-4 седмици. Обикновено, яйцата се доказват чрез остъргване на околоанусните гънки с тънка клечка, потопена в равни части глицерин и вода. При момичетата остриците могат да проникнат и във влагалището. Тази особеност обуславя лесното самозаразяване. При изпълзяването от ануса остриците предизвикват силен сърбеж, поради което лесно се замърсяват ръцете и се улеснява заразяването чрез устата.   Заразяване, симптоматика и профилактика на ентеробиозата Полезно би било да се уточни, че тази разпространена паразитоза засяга всички възрасти, но най-често детската и начално-училищната. Това е причината да бъде причислявана към детските заболявания. Източник на паразитозата е опаразитеният човек. Предаването на заразата става чрез контаминирани с яйца ръце, хранителни продукти, прах, околни предмети, запрашен въздух, мухи и други. В детските градини често е заразен пясъкът, с който децата играят. В такива колективи паразитозата достига от 5-20% и повече. Епидемиологичната инкубация на ентеробиозата (времето от заразяването до отделянето на яйца от паразита) е 20-25 дни. Ако след двадесетия ден от първото лечение, контролните проби се позитивират, е налице реинвазия. Т.е. налице е ентеробиозно огнище в дома, училището, работното място или други обекти, които болният посещава. Клиничните прояви зависят най-вече от количеството на паразитите и състоянието на микроорганизма. При слабо опаразитяване, ентеробиозата протича леко без особена клинична изява. Симптомите на заболяването са много и различни. През първата седмица след заразяването се наблюдават тежест и болки в коремната област, придружени понякога с гадене и диария. Но най-характерен признак е сърбежът в аналната област, а при момичетата или жените може да има такъв и в половите органи. Пристъпите траят няколко дни и се повтарят на интервали след две до четири седмици, което се обяснява със смяната на поколенията на острицата. Възможни са оплаквания от липса на апетит, повишена раздразнителност, неспокоен сън, коремни болки, главоболие и световъртеж, анемия и други. Много типично, най-вече за децата, е скърцането със зъби вечер. За тях са характерни и признаците на капризност, разсеяност, понижаване на успеха в училище и влошаване на поведението. Много рядко могат да се наблюдават гърчове, припадъци, остър апендицит, а сърбежът и разчесването могат да доведат до вторични възпалителни изменения на кожата, дерматит и т.н. При жените проникването на остриците в половите органи може да доведе до тежки заболявания на влагалището, които симулират симптоми на гонорея. Диагнозата се поставя след изследване на перианален секрет и изпражнения. За предпазване от ентеробиоза особено важно е спазването на лична хигиена и изграждането на хигиенни навици у децата. Профилактичните мерки включват редовно къпане, преобличане, ежедневно сутрешно измиване с топла вода и сапун на аналната област, измиване на ръцете преди всяко хранене, както и на плодовете и зеленчуците преди консумация. Предпазване на храната от запрашаване и мухи. При децата от съществено значение е забраната за гризенето на ноктите, както и ниското им изрязване, предотвратяване на смученето на пръстите и замърсени предмети. Честото изпиране на дрехите и гладенето с гореща ютия са сред предпазните предохранителни мерки. Известно е, че докъм 1930г. е съществувала практика хората да вземат превантивно рициново или минерално масло, както и билкови смеси, за да прочистят телата си от паразити. Всяка етническа група е имала свой специфичен начин за обезпаразитяване. Правело се е на всеки шест месеца, веднъж годишно или със смяната на сезоните. Така хората са се предпазвали чисти. Днес подобна профилактична практика е забравена. Смята се, че с подобряването на санитарните условия, паразитите са били премахнати. Изследванията показват, че това не е така. Проблемите с имунитета на хората водят до разпространение на паразитните болести. Учените откриват наличието на признаци на колективен разум у аскариди и хелминти. Те са много адаптивни, образуват колонии и съгласуват действията си, за да функционират като единен организъм с цел оцеляване и размножаване. Интересен факт е, че те тренират някак нашия имунитет и ни държат в тонус. Така или иначе, спазването на стриктна лична и обществена хигиена е задължителният фактор, който може да ни осигури спокойна и здравословна жизнена среда, от каквато всеки от нас се нуждае.  
 Приложение: 

    image


Острица image


Ползвани материали:

проф.Братанов, Бр., Ентеробиоза (Оксиуриаза), причинено от острици глистно заболяване,
www.evropea.com
Ентеробиоза и жиардиаза, www.riokoz-vt.com
Клас Нематоди (
Nematodes),
www.Bgm8.bg
80% от болестите се предизвикват от паразити, www.zepir.com
Острица (Ентеробиус вермикуларис, Ентеробиоза), www.Doctorbg.com
Паразит, www.wikipedia.org
Паразитоза, www.wikipedia.org
Паразитология, www.wikipedia.org
www.zdraveto.eu
www.riokoz-sliven.com

Категория: Други
Прочетен: 5083 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 06.05.2013 14:51
Понятието „добродетел” е основно и конструктивно определение, в което са отразени общите позитивни характеристики на моралното съзнание и действие. Добродетелта е морален аспект на общия проект на човека и очертава пътя на постигането на висока нравственост и хуманни отношения между хората. Тя  е синтез на нравствени качества, норма и критерий на човешко поведение и идеал на жизнена позиция.  
            Понятието за добродетел според Платон и Аристотел Когато става дума за етически понятия, не може да не се обърне поглед към Античността и към едно основополагащо със своите творби име- това на Аристотел. Сред произведенията му, третиращи практическите науки, са етическите му трактати- „Никомахова етика”, „Голяма етика” и „Евдемова етика”. В тях той установява и дефинира основните типове на нравствеността и определя етиката като наука, занимаваща се с нейните проблеми.  За него тя е наука за добродетелта като област, до която трябва да се отнасят човешкото поведение и действие. Цел на всяка постъпка е върховното благо- евдемония, щастието, осъществявано посредством действие.  В своята „Никомахова етика” философът разделя добродетелите. Едните са етически (волеви, дело нахарактера или морални) и към тях спадат щедростта, мъжеството, волята, благоразумието, а другите- дианоетически (на ума, или интелектуални) и сред тях са мъдростта, съобразителността. Първите възникват посредством навика, а вторите се натрупват, благодарение на обучението. Етическа добродетел е това постоянно свойство на волята, благодарение на което практическият разум господства над желанията. Дианоетическите са висши, защото в тях разумът се разкрива като чисто действие на формата. Те доставят благородно удоволствие, като чрез тях човек получава възможност за участие в Божественото блаженство.  Етимологично, „етически” произхожда от ethos- понятието за нрав, навик, обичай, което обяснява и пътя за постигането на този вид добродетели. Това е неразумната страна на човешката природа, способна да следва разумната. Етическите добродетели са афектите и други подобни състояния, свързани с волята, характера и нравите на индивида. Те се отнасят до практическата дейност на човека и затова се наричат още- практически. Към тях спадат и гражданските добродетели. За върховна добродетел сред етическите Аристотел приема справедливостта. Нейното осъществяване като общо благо за гражданите е висша цел на държавата, упражняваща нравствената си воля и закон. Тя е добродетелта на възнаграждаването на заслугата в една вече създадена общност. Справедливостта може да се реализира само по отношение на друг човек и затова философът определя човека като „зоон политикон”- политическо животно. Тя е равенство, но само за равните, а за неравните е неравенство. В шеста книга на своята етика той говори за „phronesis”- практически разум, нравствено познание, предпазливост. Това е интелектуалната добродетел или способността на човек да проведе съждение, да познае правилното решение. От тук и разбирането му, че добродетел притежава само този, който успее да я прояви. За най-съвършена дианоетическа добродетел Аристотел признава съзерцанието или действието на ума- теоретическата дейност, като отхвърля сетивните наслаждения като проява на животинската природа на човека. Добродетелите са предразположения да се действа по определен начин, но и да се чувства по определен начин. Моралното възпитание е вид възпитание на чувствата. Затова и учението му се превръща в учение за златната среда- според него, добродетелта е средата между две крайности, всяка от които е порок. Смелостта например е между страхливостта и предизвикателството, щедростта- между прахосничеството и скъперничеството, скромността- между срамежливостта и безсрамието. Би могло да се обобщи, че той разглежда практическите добродетели като средство за постигане на щастието- евдемония, а интелектуалните представляват цели. Евдемонизмът разглежда доброто като благосъстояние или състояние, в което човек е в превъзходни отношения със самия себе си и с божеството. В ценностната скала на Аристотел специално място заема великодушието. За него той казва: „Но великодушният, след като е достоен да бъде най-велик, ще бъде може би и най-добродетелен: наистина, за по-голямото винаги е достоен по-добродетелният, а за най-великото- най-добродетелният. Следователно, истински великодушният трябва да бъде добродетелен и величието във всяка добродетел може да се смята за признак на великодушие. /…/” И така великодушието е наречено „украшение на добродетелите” понеже им придава величие и не може да съществува без тях. Него, както и останалите добродетели, може да придобие само заможен и високопоставен човек. За робите и варварите, понеже са лишени от политически отношения, те са недостъпни. Другият колос на античната мисъл, учителят на Аристотел- Платон, също обвързва добродетелите с политическата практика на идеалната държава. Неговата представа за добродетелния човек е неотделима от тази на добрия гражданин. Според схващанията му, проявата на  всяка специфична функция на душата е особена добродетел. Телесните желания трябва да приемат ограниченията на разума и добродетелта, която възниква, е благоразумие. Тази, която отговаря на предизвикателствата на опасността, се определя като храброст, смелост. Разумът, дисциплиниран да различава едно знание от друго, както и това какво е справедливостта сама по себе си или красотата сама по себе си и най-вече коя е идеята за Благото, проявява добродетелта мъдрост. Тази, която обаче придава на всеки дял на душата точно неговата особена функция и никоя друга, тази, без която останалите не могат да се проявят, е справедливостта. Платон е убеден, че както в държавата, така и в човека една добродетел не може да конфликтува с друга. Няма конкурентни блага. Пак според него, добродетелите са не само съвместими една с друга, но и наличието на едната изисква наличието на всички останали. Съществува космичен порядък, който определя мястото на всяка добродетел в общата хармонична схема на човешкия живот.    Между философия и религия Личността, която става приемствена за идеите на Аристотел, но се опитва да направи крачка напред, е Тома Аквински- теолог ипредставител на средновековната философска мисъл. За него етиката е един ориентир за човешкото съществуване, който да насочи човека към неговата главна цел, която за Аристотел е щастието. Тома от Аквино отива отвъд това и твърди, че върховното добро е това, което в действителност твори, както и доведената до максимално извисяване човешка природа. Единственото възможно действие за достигане на блаженство е интелектуалното, защото разумът е характерната особеност на човека. Друга негова отличителна черта е свободата на избор и Тома Аквински основава своята етика именно на нея. Тя не противоречи на Божието Провидение, което отчита всяко човешко решение, взето на базата на свободния избор. Човешката свобода и божественото действие се стремят към една и съща цел и имат една и съща причина- Бог. Относно морала Тома Аквински твърди, че човекът има естествено предразположение и склонност към добро и към познаване на това добро. Но все пак се нуждае от средства, за да преценява поведението и решенията си. Това са: съзнанието като способност за практическо разсъждение и за прилагане на универсални етични принципи в конкретни ситуации; предпазливостта- практично качество, което позволява правилната преценка във всеки конкретен случай; волята- средството, чрез което се взема решение дали да се направи някакво добро; добродетелността- или действие, продиктувано от присъщата природа и от разума. Тома Аквински се връща към четирите основни добродетели на Аристотел (справедливост, постоянство, предпазливост и сила или във вариант: справедливост, умереност във всичко, благоразумие и храброст), но въвежда и трите теологични добродетели на християнството, необходими за постигането на вечно блаженство, а именно- вяра, надежда и любов. Любопитното в случая е, че майка на трите дъщери- Вяра, Надежда и Любов, е София. При едно по-свободно тълкувание може да се заключи, че едната от четирите антични добродетели- мъдростта (благоразумието), създава трите основополагащи за християнството добродетели. Такова е всъщност твърдението на св. Ефрем Сирин, който говори за разсъдителност, чрез която трябва да се упражняваме в останалите добродетели и която той определя за „царица на добродетелите” и „добродетел на добродетелите”. Самият Блажени Августин, изхождайки от св. Троица, пише за три душевни сили на човека- memoria- съзнание, intelectus- разум, amor- любов.    Християнството за добродетелите Център и вместилище на човешката добродетел според християнството е сърцето. Старобългарската дума за сърце е „срьдьцъ” или среда. (бел.- Колко много значението на думата напомня разбирането на Аристотел за добродетелта и неговото учение за златната среда.) Негови постулати са милостта, състраданието, любовта. Спазването на заложените в християнството нравствени правила очертават линиите на една християнска добродетел, отличаваща се от естествената- философска- добродетел. Християнската добродетел не е просто проявление на естествените чувства на състрадание и милосърдие, присъщи на нашата природа. Тя е извършване на добри дела заради Бог, в името на Бог. Кръщението в Христовото учение дава силата на Божията благодат, постоянство и твърдост в добродетелността. При естествената добродетел проявата на доброто е мимолетно, случайно и бързопреходно. Християнският начин на живот лежи в добрите разположения и добрите навици на човешката душа. Смирението например, не е определено дело, а разположение в сърцето, което се проявява в дела. Макарий Велики твърди, че добродетелите са свързани помежду си в духовна верига и зависят една от друга: молитва- любов- радост- кротост- смирение- служение- надежда- вяра- послушание- простота. В традициите на православния Изток се говори за „Стълба към Небесния Рай”. Старобългарската дума е „лествица”, а автор на книгата с това име- „Лествица”, е св. Йоан Синайски, наричан още Лествичник. Той създава своята духовна творба в полза на монасите от манастира Синай , в който пребивава в периода VІ-VІІв., но тя е ръководство за нравственост за всички християни. В нея се съдържа описание на духовния живот на християнския подвижник, представен под формата на 30 духовни стъпала. Това разпределение се основава на известните думи на св. ап. Павел за степените на духовно израстване за „достигане на пълната възраст на Христовото съвършенство”. Духовният живот е представен като стъпаловидно изкачване към Бога до достигане на духовно-нравственото съвършенство в любовта.  При това възкачване човек се освобождава от определена своя страст или душевен недъг и придобива на негово място съответната добродетел. Така човешката душа постепенно се уподобява на Бога. Този процес се извършва възходящо и ние само започваме духовния подвиг, а Сам „Бог е художникът на добродетелните души”, според св. Йоан Лествичник. От нас се изисква да положим усилие, усърдие и постоянство в духовната борба със страстите, да се придържаме към постоянен молитвен подвиг. Покайните сълзи са белезите на успешното подвижничество и плод на очистване от страстите. Твърдата основа на добродетелите на тази стълба са: християнската вяра, смиреномъдрието, упованието на Бога и любовта към ближния. Ако загуби своето смирение, покаяние и трезвост на ума, ако не се уповава на Божията благодат, християнинът може да изпадне от стълбата, независимо на кое стъпало се намира. (бел.- Този извор на духовност за християнството, това учение за нравствения живот, е достижение на исихазма, свързан с духовното уединение, покайното самопознание и очистване на сърцето чрез общение с Бога и съзерцание на Неговата  благодатна светлина.) В християнството добродетелите се разглеждат в противовес на седемте смъртни грехове, което може да се онагледи по следния начин:


 
грях латинско
название
демон добродетел латинско
название
чревоугодничество gulia Велзевул лишение frenum
похот luxuria Асмодий целомъдрие castitas
скъперничество/алчност avaritia Мамон щедрост liberalitas
леност acedia Белфегор трудолюбие industria
гняв ira Сатана търпение patientia
завист invidia Левиатан добродушие humanitas
гордост/високомерие superbia Луцифер смирение humilitas
 

        Както се вижда от таблицата, на всяка от страстите съответства и определен цвят, който допълнително описва характера й. За християнството те са „смъртни”, защото са пагубни за човешката душа. Подобно на античната традиция, всяка прекомерност и всяка извънмерност в човешките действия, се представят като нарушаване на хармонията на света и отклоняване от пътя към Бога. Душата на човека се разбира като арена на борба на силите на Доброто и Злото, оглавявани от съответните Ангели и Демони и често представяни като птици: бели гълъби и черни гарвани, които наклоняват везните в едната или другата посока при съденето на душата. Ако се върнем много назад, ще установим, че т.нар. Демони са също Ангели. Луцифер, например, имал чин Херувим, но  се противопоставя на Божията Воля и се обявява за равнопоставен на него. Отклонява се от Неговия път, увлича със себе си част от другите ангели и придобиват статута на паднали ангели, превръщайки се в творци на злото. От тук и разбирането, че злото не съществува само по себе си, а е отклонение или изкривяване на сътворения от Бога свят. Злото е отсъствие на добро. То е безпричинно. Смята се, че ако грехът бъде обяснен, това ще означава и неговото оправдаване. Луцифер, превърнал се в Сатана, е причината за него, въпреки че не е бил лишен от нищо, което да стане повод за противопоставянето му на Бога. В това се крие тайната на греха и беззаконието. Вероятно, човекът е сътворен именно като същество, което връща баланса между тези сили чрез свободата на избор, която му е предоставена. Така той може да влияе на хармонията в йерархията на света. Разбирането за подредбата му има връзка с темата за добродетелите, които се считат за част от ангелското войнство на небесната йерархия. Структурирането ѝ датира от древни времена и мненията за нея са се променяли многократно и нееднакво за различните религии и епохи. Затова няма да се спирам на това. Според вариант на йерархията на средновековните теолози, Добродетелите са вторият чин (другаде- трети) на Втората сфера, наред с Господствата и Силите. Това е знак, че те са сред онези творения, които и управляват, и направляват света, независимо дали това става пряко или косвено. Основната роля на добродетелите е да ни изпълват с духовна енергия. Затова и понякога ги наричат „чудотворни ангели”. Те даряват човек с благородство и доблест. Добродетелите населяват душите на онези, които искат да надминат способностите си, да постигнат повече от предела си. Наричат ги духове на движението, работата и насочването на благотворни енергии към света. В някои религии като исляма например, биват отъждествявани с природните стихии. Затова носят и името „ангели на природата”. Така или иначе, стоят по-високо от Ангелите и Архангелите, които са част от Трети чин (Низша йерархия) и пряко участват в живота на човека. Поради това, те също са изложени на грях. Традицията на кръщаването всъщност представлява свързване на бъдещия християнин с добротворческа сила, наречена ангел хранител, който стои до дясното му рамо и го направлява при вземането на решения. Изразено по друг начин, това е съвестта на човека, водеща го по пътя на доброто. Чудесно обобщение на всичко, което може да доведе човека до погибел, но и да го спаси, представлява описанието на пътуването на душата след смъртта в един апокрифен текст, наречен „Митарствата на блажена Теодора”. Помествам го тук, поради очевидната му близост с християнската доктрина, която става явна от редовете по-долу. Т.нар. митарства са двадесет и в тях се побират: грехове на празнословието; на лъжата; на осъждането и клеветата; на чревоугодието; на леността; на кражбата; на сребролюбието и скъперничеството; на лихварството; на неправдата; на завистта; на гордостта; на гнева и яростта; на злоба против ближния; на убийството; на чародейство, магьосничество, баене, заклинания и призоваване на демони; на блуд; на прелюбодеянието; на содомията; на ересите; на немилосърдието и коравосърдечието. В различните религии техният брой варира, но при всички те са средството, чрез което се обяснява отвъдният живот като продължение на земните ни дела, както и необходимостта от праведен живот приживе. Както се вижда, те са сбор от забраните на Десетте Божи заповеди и седемте смъртни грехове. Преживяното от Теодора е именно спасението на душата й, благодарение на превеса на добрите над лошите й земни дела. Тя зърва преизподнята и разбира, че молитвата, покаянието, грижата за ближния, смирението са сред онези духовни подвизи, които са препоръката на душата пред съществата на ада и я въздигат над него в божествения свят. Това е едно дуалистично разбиране, което съзираме и в „Божествена комедия” на Данте Алигиери, но християнската религия в известна степен интегрира подобно съдържание в доктрината си, стъпва на него и доразвива идеята за смисъла от праведен и чист живот, като поставя акцент върху покаянието и молитвата като средства за получаване на опрощение. Основополагащ текст за християнството са Десетте Божи заповеди, записаните от Моисей скрижали, отразени в Стария Завет. Те представляват нравствен кодекс- Завет, който, от една страна договаря отношенията между човека и Бога, а от друга- тези между хората. В тях се казва, че трябва да почитаме своя Бог, като признаваме единственото Му съществуване, като не си създаваме погрешна представа за Него, не изговаряме напразно името Му и почитаме съботния ден (неделя) като отреден за общение с Него. Втората половина на кодекса се отнася до човешките взаимоотношения- почит към родителите; да не убиваме; да не прелюбодействаме; да не крадем; да не лъжем против ближния и да не пожелаваме нищо, което е негово. Така регламентираните забрани, които се приемат като закон, целят да съхранят човешката нравственост, да опазят душата на човека от грехопадение и зло. В Новозаветната традиция законът се трансформира във вяра. Не просто сляпо спазване, а осъзнатото прилагане на нравствените и божествени повели. Акцентът е поставен върху обичта и грижата за ближния като спасителни за човешката душа добродетели. Изключително важен текст представлява проповедта на Иисус Христос на планината (Ев. Мат., гл.5-7). Той се очертава като синтез на идеите на неговото учение и като напътствие за водене на чист християнски живот. Проповедта започва с т.нар. „Блаженства”. Те са препоръка към човеците да добият качества като кротост, жажда за правда, милост, чисто сърце, миротворчество, които могат да им помогнат да спасят душите си. Той изтъква необходимостта да бъдат праведни, без показност в добрите си дела и молитва- правейки благодеяние, не е нужно то да става публично достояние. Обичта към ближния и към врага, помирението с противника и разбирателството между хората, не осъждането на чуждите дела, а сметка за нашите собствени грешки, са сред най-важните добродетели. С проявяването на щедрост към ближния и грижа за неговите потребности човекът се реализира като нравствено същество и се издига над своята първична природа. Такъв е смисълът и на смирението пред злото, а не противопоставянето на него. За висше благо Христос признава и проповядва знанието и грижата за душата, а не земните придобивки, които нямат никаква нравствена стойност. Небесните богатства са тези, които препълват сърцето, а не материалното, което не можем да отнесем със себе си. За християнствотовисша добродетел или добродетел на добродетелите представлява Любовта. Неин източник и вместилище е сърцето. Тя е главното основание за хуманно поведение и от нея произтичат всички останали добродетели. На нея ап. Павел посвещава част от своето „Първо послание до коринтяни” (13:4), в която казва: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее.”, защото: „ (…) остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.” (13:13). Неговите думи са обобщение на християнското мислене и разбиране. Те са химн за любовта, който я издига над всяко знание, над всяка дарба и материална придобивка и я представя като начало и венец на човешките усилия за почтен и съвършен живот. Като цяло, свещените текстове на християнството и всичко, изречено от неговите апостоли и последователи, предават в завършен вид кристализирали нравствени ценности, на които човечеството може да се опре в своите душевни и духовни търсения. Те представляват своего рода пътеводител по стълбата на доброто и нравствен ориентир за всеки, който желае да изгради себе си като човек.       Заключение  
„Добродетелта започва с разбирането на това, което сме”  Дж. Кришнамурти         В края на този реферат си позволявам да се позова на думите на един източен мислител- Джиду Кришнамурти, като на човек, който не е обвързан с религиозна доктрина, култ или последование и поради причината, че думите му са съзвучни и с алтруистичния философски възглед за състрадание и всеопрощение, и с Новозаветните повели за любов към ближния, и с Аристотеловата цел, наречена благо или щастие. Етичната проблематика, разглеждана в беседите му, засяга най-важната тема-  духовното усъвършенстване на човека. За него, причинител на злото е самият индивид, понеже светът е проекция на самите нас. По тази причина преобразяването му започва от човека. Необходима е революция на ценностите, която тръгва от самопознанието. Необходим е буден ум, за да пожелае човек да промени себе си, както и изключителна честност пред себе си, за да признае своите страсти- алчност, завист, злоба… Разбирането на това, което сме, е началото на добродетелта. Но не култивираната- тази, която проявяваме, за да ни уважават, а тази, която ни носи разбиране, защото само тя е способна да ни направи свободни. Естествено, свободата не е да правиш, каквото си искаш, а да разбереш смисъла на зависимостта. Тя е отвъд съпротивата и конфликта. Свободата и любовта вървят заедно. Не може човек да бъде свободен, без да обича. В истинската любов няма страх, няма притежание, няма сантименталност. Тя е извън завистта, алчността и притежанието и съществува, независимо дали има или няма обект, към когото да бъде насочена. Не бива да бягаме от себе си и от собствения си образ чрез външния морал, заради страха или отъждествяването с някаква идея или ценности. Колкото повече се стремим да бъдем морални, толкова повече засилваме Егото си. Доброто се проявява не от подчинението на шаблон, а чрез взаимоотношенията. Първото нещо, което трябва да осъзнаем, са нашите отношения с всичко и всеки и да проследим как Егото се ражда в тях. Това внимание е висша форма на добродетел и е любов. Краят на Егото е добротата, любовта и интелигентността. В мълчаливото спокойно съзнание, когато сме в самото мислене, където е бездействието на ума, се намира любовта.   Обичащият изпълва живота си със смисъл, без да го търси. Той е щастлив, понеже не осъзнава щастието, което има. Защото проявява най-висшата добродетел- любовта. А тя може да се разкрие само в действията, които са отношения.    

Ползвани материали:
 
Аквински, Т.: Уикипедия, www.wikipedia.org
Ангели 2007: wandw16.forumer.com
Ангелология:
www.cult.bg
Ангелски рангове: Уикипедия, www.wikipedia.org
Библия 1991: Книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, изд. Св. Синод на българската църква, С.
Бъчваров, М. 1978: Философски речник, С.
Етиката на Аристотел, глава ХХ: www.xoomer.virgilio.it candysays 2007: Трета глава от Дипломна работа на тема- Добродетелите и пороците на човека според християнската етика, www.candysays.blog.bg
свещ. Карамихалев, Й. 2009: Естествена и християнска добродетел- Православна младеж, www.pravmladeji.org
Кришнамурти, Дж. 2007: Добродетелта започва с разбирането на това, което сме- Статии и есета, Truden Web Site, www.truden.com
Митология 2008: Ангели, архангели, серафими,
www.runboard.com
Нравствени възгледи: Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание- Блог, www.draganbachev.spaces.live.com
Нушев, К. 2006: Изкачване по стълбата на духовния подвиг, www.dveri.bg
Радев, Р. 1996: Кратък речник на философите, С., Изд. Лик
йеромонах Роуз, С.: Митарствата на блажена Теодора- Православие, www.pravoslavieto.com
RValtcheva 2006: Добродетелта- израз на моралното съвършенство, www.valtcheva.com
    
Категория: Други
Прочетен: 22424 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 09.05.2013 23:02
Медико-педагогиката е вид професионална педагогика, влизаща в системата на отрасловите педагогически науки. Тя се занимава с проблемите на медицинското образование и използва теоретичните основи на общата педагогика, като ги развива  и интерпретира в контекста на спецификата на медицинското образование. В нея са създадени два клона: общопедагогически и дефектологичен.  По отношение на съвременните тенденции в развитието на медико-педагогическата деонтология може да се каже, че въпросите, които разглежда, се увеличават. Това се дължи на факта, че възникват неизвестни и новоприлагани методи, каквито са „ин витро” и различните трансплантации, които се приемат за изцяло медицински и това е причината, поради която не намират място в настоящия реферат. В кръга на медико-педагогиката попада психопатологичната деонтология, която се занимава с проблемите, възникващи във връзка с различните психо-неврологични заболявания. Като стояща близо до хората и загрижена за тяхното възпитание, медико-педагогиката има много допирни точки и с физическото възпитание и култура. Както става ясно, тя е интегрална наука, която борави с понятийния апарат на общата педагогика, дидактиката и теорията на възпитанието.           За да бъдат изяснени нейните етични и деонтологични проблеми, е потребно да се направи терминологично разграничение между етика и деонтология.             Етиката е дял от философията, чийто предмет е моралът. Терминът идва от гръцкото „етос” и означава- обичай, нрав, характер. Тя е един от четирите главни клона в аксиологията или теорията на ценностите. Наричат я още „философия на морала”, защото се интересува от въпросите за това как трябва да постъпва човек, кои са правилното поведение и „добрия живот”. Основни принципи на етиката са хуманизмът и хуманността, т.е. съвкупността от възгледи, които изразяват уважение към достойнството и правата на човека. Това е принципът на грижа за благото на хората, за създаване на благоприятни условия на обществения живот. В исторически план Аристотел е първият, който разглежда етиката в светлината на нравствеността и добродетелното поведение.             Деонтологията е наука за дълга и отговорността на човека за неговото поведение. Думата идва от гр. „деонтос”- дълг, дължимо, необходимо и „логос”- учение, наука. В професионално отношение деонтологията е наука за професионалния дълг и теория на нравствените задължения на една професия. При всяка съществуват правила за начина, по който тя трябва да се упражнява. Деонтологията най-добре се разкрива в твърдението „Постъпи правилно”. Според нея, моралният дълг на човека е този, който трябва да му подсказва кое е правилно. Деонтологията се развива от немския философ Имануел Кант (1724-1804г.)            Приложението ѝ предполага използването на деонтологичен подход, което ще рече решенията да се вземат въз основа на това кое е правилно и кое не. Това описва универсалната природа и безпристрастност на деонтологията. Тя позволява да се осмислят посланията от различни гледни точки, както и да се отчетат различните ценностни и морални принципи. Въпреки сходните цели, не бива да се слага знак за равенство между етиката и деонтологията на определена професия. Ако в етиката се третират законите, правилниците и инструкциите, които определят правата и задълженията на професионалистите като граждани на определено общество (държава), то в деонтологията се включват онези морални ценности и норми, които са не само специфични за професията, но и стоят над приетите закони в обществото.    Отношение към болните и аномалните Всяко общество е чувствително по въпроса за „различните”. Още повече като се има предвид, че проявите на това различие са многообразни. Прието е, че понятията „болни” и „аномални” се припокриват в медико-педагогически аспект. По тази причина двете категории се разглеждат под общо наименование- здравословно увредени индивиди. Съществуват множество школи, които ги категоризират, акцентирайки върху различни страни на проблемността. Те отразяват в исторически план развитието на отношението на обществото към тях. Всяка от школите всъщност представлява изследване на причините за възникване на аномалиите във физически, психически или поведенчески план. Представям кратък преглед с техните основни схващания: 1. Антропологични- атавистични. Чрез тях се обясняват редица действия при нормалните деца, както и някои болести като връщане към стари фази на био-социалното развитие на човечеството. Приемат, че престъпността е завръщане към животинските инстинкти и пренебрегване на морала. 2. Генетични. Според техните разбирания, недоразвитието на отделни мозъчни части по време на ембрионалното развитиее в основата на аномалиите. Те пренебрегват социално-икономическите условия и липсата на възпитателни грижи. Приемат тезата „роден престъпник”, т.е. че човек се ражда с престъпни наклонности. От съвременните генетични школи произтича тази на генното инженерство. 3. Дегенерационни. Разчитат на тезата, че болестите, както и определен тип поведение на зависимост, като алкохолизма например, прогресират в наследствен план и достигат израждане, като това проличава  дори във външните признаци. В рамките на тези школи се появява терминът „дегенерати”, като постепенно той започва да се употребява и по отношение на олигофрените и други психопатни отклонения. 4. Морфологични. При тях за аномалиите се съди по външни признаци- форма на черепа, особени белези, физиономия, жестове и поведение. 5. Биоконституционологични. На базата на различните типове течности и преобладаването им в човешкото тяло, както и отчитайки телосложението, се прави типология на типа нервна дейност и психологични особености на човека. 6. Психологични. Подчертават всяка една от психологичните сфери на човека- мисъл, чувства и воля, търсейки ролята им в нормата и патологията. В исторически план хората с различни по характер увреждания са обричани на презрение, отхвърляне и стават обект на суеверни вярвания. Характерно е „спартанско” отношение към тях- отнемане на живота им, поради схващането, че спъват  нормалното възпроизводство на обществото. Мисленето в опозиции особено допринася за това- доброто е непременно здраво и красиво, а злото, проявено като физически недъг или психически проблем, съответства на грозното. Разбира се, не бива да се пропускат и факти, които говорят за противното- физическите недъзи се възприемат и като божествена белязаност, като знак за изключителност, а техните носители- за надарени с прозрение и особени знания. Такава фигура е Омир, чиято слепота се приема като дар, който отваря път към вътрешно зрение и познание отвъд реалното. Едва християнската църква като институция, ангажирана с морални и педагогични задължения, започва да проявява хуманистично отношение към тези хора и поставя въпроса за потребността от полагане на специални грижи за тях. Първите лечители са именно от редиците на християнските проповедници, канонизирани по-късно за светци и наследници на езическите традиции и богове. Средите на жречеството и богомилството винаги са възприемани като  източник на познания в областта на лечителското изкуство- от фитотерапия до психологическо и биоенергийно въздействие. Примери в това отношение са имената на Василий Врач и Поп Йеремия, когото приемат за идентичен на Богомил- Симон. В българската православна традиция  са известни имената на св. Пантелеймон, който е общ патрон на лекарите; на т.нар. „безсребърници”- св.св. Козма и Дамян; покровителят на Република България св. Иван Рилски; св. Харалампий и много други. Всеки от тях е своего рода „профилиран” в лечителската си дейност. Св. Иван Рилски например, е признат като целител на психично болните и глухите. Що се отнася до организираното от българската държава развитие на специалните медико-педагогически грижи към дефективните, аномалните и болни деца, то започва скоро след Освобождението. Още през 1891г. в „Закона на народното просвещение” се предвижда обучение за децата с телесни или психически недостатъци. Към приложението на това решение се стига значително по-късно. Обгрижването за седемте основни категории аномални деца се заражда в различни години. То се изразява в разкриването на помощни паралелки, училища, пансиони и институции.  
Животът като ценност. Етични проблеми на аборта и евтаназията    Аборт Един от големите немски философи- Хегел, описва противоречивата връзка между прогреса и унижаването на човешкото достойнство и го нарича „трагедия на нравствеността”. Напредъкът на съвременната биомедицинска технология рефлектира върху ценностите на човешкия живот и води до техния упадък. Парадоксално, но това личи именно в технологиите, осигуряващи възпроизводството на човешкия живот. Като цяло, съвременните форми на медицинска намеса в репродуктивната способност на човека: изкуственият аборт, контрацепцията и стерилизацията, добили през ХХ век масов характер, протичат на фона на принципни промени в нравствената им  оценка и юридически статут. Проблемът за аборта концентрира в себе си междучовешки отношения на нивото на нравственото и религиозното, на юридическото, социално-политическото и на научното съзнание. Първата позиция по този въпрос на биоетиката, която може да се нарече консервативна, е изразена в Хипократовата клетва: „На никоя жена няма да дам абортивен песарий”. Така още в Vв.пр.Хр. той фиксира позицията на лекарското съсловие за етичната недопустимост на извършването на аборт. Известно е, че в Европа абортът се наказвал със смърт. Християнската църква е тази, която простира божията заповед „Не убивай” и върху човешкия зародиш. Едно от общоприетите църковни правила- това на св. Василий Велики (ІVв.пр.Хр.) е: „Която умишлено е погубила заченат в утробата плод, подлежи на църковно наказание като за убийство”. В VІІв.  законодателството на вестготите постановява смъртно наказание за аборт. Като нормативна база става постановлението на Константинополския събор от 692г., в което се казва: „Няма разлика дали някой убива възрастен човек или същество в самото начало на образуването му”. Тези идеи проникват и в светското законодателство на европейските държави в началото на средните векове. Този подход става типичен за Европа през средните векове и Новото време. В Русия навлиза също едва през ХVІІв. Под влияние на християнския морал и закони в Европа до ХVІІІв. абортът практически изчезва като медицинска операция. Изключение прави само периодът на Първата Френска Република след революцията (1791- 1810г.), когато е първият взрив на легализирането на абортите. Втората позиция- либерална, откриваме още у древните морални законодатели на древна Елада, които приемат аборта за „целесъобразен”. Сам Аристотел в своята „Политика” го предписва като регулатор на демографския показател. В Гърция и Рим „плодоизгнанието” не се приема за престъпление. В документите на една от Асоциациите на лекарите в Русия, приети през 1994г., не е изразено никакво становище. През 1911г. д-р Шабад определя абортите като социално зло, а в същото време той е от първите, които поставят въпроса за това, че жената има право да разполага със себе си. Той стои близо до либералните възгледи. Истински поврат става през 1852г., когато, след дълги спорове и под натиска на факта за висока смъртност, абортът е разрешен в случаи на стеснен таз.  След това медицинските показания за извършването му се разширяват. В първата половина на ХІХв. влиза в обръщение понятието- „по социални показания”, което включва изнасилване, „извънмерна семейна нужда”, „желание на съпруга”, „неблагоприятен семеен живот”, желано количество деца. Революция в това отношение настъпва и в Русия след ХVІІв. Тя е известна с това, че първа през ХХ век легализира абортите след болшевишката революция. На 18.11.1920г. влиза в сила  постановление, което напълно ги разрешава: „Допуска се безплатно извършване на операции за изкуствено прекъсване на бременността в обстановката на съветските болници, където на тази операция се осигурява максимална безвредност”. Русия става и първата страна, в която жените и лекарите са освободени от наказателно преследване.   Цивилизованият свят и на първо място- страните от Европа и Северна Америка, се опитват да се освободят от тази морална традиция, в която живеят 15 века. През последните години, в резултат на дискусии и обсъждания е достигната отмяна на законовата забрана или отслабването ѝ- в Швеция, САЩ, средиземноморските държави. Но в Португалия, една страна с устойчива католическа култура, абортите още са забранени. Предполага се, че легализирането се дължи на множеството смъртни случаи в условия на нелегално извършване на абортите. Като друг довод се изтъква социалното положение на жените, които се подлагат на това изпитание. Той обаче се оказва неоснователен, като се има предвид, че такива са извършвани и от членове на състоятелните съсловия на обществото. През ХХв. на жената е дадена пълна автономия във вземането на решение. Прави се всичко възможно за осигуряване на положението ѝ в обществото, но, парадоксално, тези мерки водят до обратен ефект- увеличаване броя на абортите. Пренебрегван факт остава психо-емоционалният мотив за тях. На религиозния „срам от греха”, трансформиран по-късно в „срам от общественото мнение”, се противопоставя съвременната технологична комфортност на извършване на аборта и неговата общодостъпност. Те се превръщат в благоприятни условия за устойчивостта на практикуването му. Проблемът се движи между едната и другата позиция, поради неспособността да се определи от кой момент нататък може да се говори за човешко същество. Дали това е моментът на зачеването (каквото е разбирането на източната традиция), първото помръдване или този, в който плодът вече притежава функциониращи физиологични системи? Доминираща е физиологичната позиция, но границите ѝ все повече достигат клетъчно ниво. Съвременната микрогенетика разполага с два подхода: личността като неповторима и завършена цялост се образува по време на втората седмица след зачеването и мигът на зачеването, тъй като това е моментът на придобиване на пълния набор от гени на бъдещия биологичен организъм. През цялото време на своето развитие ембрионът не може да се възприема като орган или просто част от майчиния организъм. Поради това, независимо в кой период се извършва абортът, той представлява умишлено прекратяване на живота на човек. Истинското морално-етично решение на проблема се корени в сближаването на научната и религиозната позиции. Научната представа, изградена на базата на изследванията, е неоспоримо доказателство за състоятелността на позицията на църквата, че човешкият живот представлява ценност, по отношение на която не можем да си позволим да бъдем лекомислени и безотговорни.    Евтаназия Трябва ли нелечимо болен пациент, който страда и ежедневно изпитва неистови болки, да има право на безболезнена смърт? Речниковото значение на старогръцката дума euthanasia е „лека и красива смърт без външна намеса”, но с времето променя значението си. Днес се употребява в смисъла на оказване на помощ на нелечимо болен чрез облекчаващи състоянието му лекарства или прекратяване на живота му. Съществуват два начина- активна подпомагана смърт, която се осъществява по молба на жертвата, с цел прекратяване на мъките ѝ; пасивната настъпва в резултат на неприлагането или прекратяването на реанимационни и удължаващи живота мерки като кръвопреливане, обдишване или поставяне на системи. В законодателството на отделните държави се дават различни определения на евтаназията, но по своя смисъл тя си остава прекратяване на живота на пациент. Според белгийския закон това е акт, чрез който едно лице слага край на живота по молба на друго лице, а според холандския- вид подпомогнато самоубийство, което се разглежда като морално задължение на лекаря. В Русия нюансът се свежда до удовлетворяване на молбата на пациента за „ускоряване” на неговата смърт. В закона „Смърт и достойнство” на щата Орегон, САЩ,  терминът „подпомагано самоубийство” е дефиниран като предписване на медикамент след искане на болния да се сложи край на живота му. В албанската медицина практиката евтаназия се среща като „милостива смърт” за нелечимо болен, като мотивите са същите- прекратяване на страданията. Казусът е не само медицински, а морален и дори- философски. Затова и се разразява истински дебат в Българския парламент през 2004г., след което тя бива забранена при 93 гласа- „за”, 9- „въздръжал се” и 5- „против”. Инициативата за недопускането на асистирана смърт е на Министерство на здравеопазването. Основните аргументи на лекарите против евтаназията са възможните грешки при определянето на фаталната диагноза, възможността пациентът да вземе погрешно решение под въздействие на моментно състояние, както и бързото развитие на медицината, която би могла да даде шанс на умиращия. Сред неизяснените проблеми е и този кой трябва да вземе такова решение- лекарите, близките и роднините или самият болен, както и какви биха били подбудите на всеки от тях. Според проф. Милан Миланов, ръководител на Клиниката по анестезиология в Института по спешна медицинска помощ „Пирогов”, казусът е философски, а не религиозен. Той остава на мнение, че ролята на лекаря е да спасява човешки живот, а не обратното. Против евтаназията е и Православната църква. Според свещеници, феноменът е породен от безрелигиозния морал и не може да бъде приет в едно християнско общество. Становището на църквата за евтаназията се основава на факта, че тя противоречи на една от Десетте божи заповеди- „Не убивай”. Вярващият не трябва да мисли за насилствена смърт, а да използва отпуснатото му от Бога време за покаяние и оплакване на греховете си, като приеме страданията си като възможност за очистване на душата от тях. В теологичния морал евтаназията се дефинира като медицинско убийство.     Заключение Кръгът от проблеми, пред които сме изправени като общество, ни водят към преосмисляне на ценностите, стойността и смисъла на човешкия живот. Създаването на институции за грижа за аномалните и болните е, от една страна, проява на загриженост и хуманизъм, но от друга поставя въпроса за изолацията на тези хора. От няколко години актуална е темата за интеграцията и социализацията им. Свидетели сме на интереса на медиите към нея, както и към останалите теми от морално и философско естество. Това дава повод за търсене на решение на законодателно и етично ниво, както и предоставя възможност за узряването ни като общество и нация, водени от християнски ценности и хуманизъм.  
Ползвани материали:  
д-рМалев, Велислав 2005г.: Животът като ценност: етични проблеми на аборта- pravoslavie.bg
проф.Мутафов, Стефан: Светците лечители- synpress.classic.dveri.bg
проф.Мутафов, Стефан и д-р Веска Шошева 2002г.: Дефектологията в България през Средновековието и Възраждането
Научни школи, 16.08.2010г., medicina-bg.info
Стоянова, Ванина 2005г.: Евтаназията. Право на достойна смърт или предумишлено убийство- novinar.net
Уикипедия,
www.Wikipedia.org    
Категория: Други
Прочетен: 9337 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 06.05.2013 13:05
2  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Бизнес
Прочетен: 3027041
Постинги: 223
Коментари: 17
Гласове: 133
Календар
«  Май, 2013  >>
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031